Чуков В., Ислямският фундаментализъм: от теоретични рамки към регионални измерения, “Изток-Запад”, 440 стр. С.2004
През последните години феноменът на радикалния политически ислям с основание се намира в центъра на вниманието на световната общественост. Анализирайки именно този феномен, Семюъл Хънтингтън извежда основните положение на прословутата си теория за “сблъсъка на цивилизациите”. На свой ред Френсис Фукуяма определя исляма като “единствената световна култура, която се съпротивлява на модернизацията на наистина фундаментално равнище”, отбелязвайки, че “при целия си интелектуален потенциал мосююлманските общества могат да се похвалят със само една работеща демокрация – Турция, и не демонстрират способност за икономически пробив, като Корея или Сингапур. И така, къде е проблемът?
Дали възходът на тъй наречение ислямски фундаментализъм е естествена защитна реакция на мюсюлманското обществосрещу съпътстващият глобализацията разпад на традиционните колективни идентичности и опитите за “хомогенизиране” на човечеството върху основата на западните либерални ценности, или става дума за примитивен, провинциален и придобиващ все по-отвратителни черти опит на едно безнадеждно изостанало общество да догони далеч по-напредналите от него?
На този въпрос се опитва да отговори мащабното изследване на известният български специалист по исляма доц.Владимир Чуков “Ислямският фундаментализъм:от теоретични рамки към регионални измерения”. Книгата му (която е уникално по обхвата и задълбочеността си изследване на български автор по темата) представлява своеобразна енциклопедия по проблемите на радикалния ислям, в неговите исторически и модерни измерения, както и незаменим пътеводител в света на екстремистки настроените ислямистки организации и движения (като започнем с най-старата измежду тях - “Мюсюлмански братя” и свършим с “Армията на Махди” и другите придобили зловеща известност формации на днешната иракска съпротива).
Без да приемаме квалификации от рода на “ислямът е религия на враждата и ненавистта”, не можем да игнорираме неоспоримия факт, че повечето атентати, извършени от международния тероризъм са дело именно на мюсюлмани и то тъкмо в “защита на исляма”. Очевидно нещо не е наред, ако не със самия ислям като религия, то с отношението на неговите фанатизирани “защитници” към останалия свят.
Причините за т.нар. “ислямско възраждане” (т.е. подема, политизацията и радикализацията на исляма) са описани подробно. Това са най-вече, дълбокото разочарование и фрустрацията, предизвикани от факта, че в съвременния свят мюсюлманската “общност на избраните”, смятащи се за привърженици на единствено вярното учение, се оказва маргинализирана, преживява дълбок упадък и е принудена безсилно да наблюдава как “неверниците” определят съдбините на човечеството и управляват света. Последното се отнася най-вече за арабските страни. Защото сравнението с някогашното могъщество на арабите и сегашното им положение просто се натрапва. Провалът на всички, без изключение, форми на управление, заимствани от “неверниците” – като започнем от карикатурната демокрация, имитираща “западния модел” и свършим с насъристко-баасисткия “държавен социализъм” – неизбежно тласка младите мюсюлмани към извода, че първопричина за всички нещастия е отказът от принципите на първоначалния “чист” ислям, а ключът към решаването на проблемите е връщането към тези принципи под лозунга “Ислямът съдържа всички отговори”. Така възникна ислямският фундаментализъм, определящ мисленето и действията на онези мюсюлмани, които не желаят да се примирят с жалката ситуация и активно търсят пътища за преодоляването на упадъка. Но, ако повярваме, че истинската причина за този упадък е именно отклонението от устоите на исляма, нека видим какво пречи на връщането към тях. Отговорът на фундаменталистите е прост – основната пречка е Дар ал-Куфр, т.е. “светът на неверниците”, който днес се представлява от исконния враг на истинските мюсюлмани – западната юдео-християнска цивилизация. Към последната се причисляват най-вече развитите държави и, на първо място, Америка, като най-враждебната към исляма страна. Разбира се не само тя, но и страни като Русия или България например. Неслучайно лозунгът на покойния ирански аятолах Хомейни бе: “Смърт на Америка, смърт на Израел, смърт на Съветския съюз!”.Ислямският радикализъм се подхранва от изгарящото усещане за несправедливост, което постоянно изпитват хората в Азия и Африка и, особено, в арабския свят. Ниското жизнено равнище, бедността и безработицата пораждат сред тях комплекс за непълноценност и съзнанието, че са “второ качество” в сравнение със жителите на Запада, този довчерашен “колонизатор”, а днес – “империалистически хищник”, опитващ се да унищожи традиционните ценности са мюсюлманския свят, разтваряйки ги в безбожния си материализъм.
Нещата обаче не опират само до това. Самата същност на исляма като религия, някои изначално заложени в него положения, както и особеностите на развитието на богословската и обществена мисъл през вековете – ето кое създава почва за прерастването на типичната за Третия свят неприязън към Запада в активно противопоставяне, водещо в крайна сметка и до тероризъм.
Основната причина за смайващата сила и жизненост на исляма е тоталната преданост на вярващите и сляпата им готовност да следват своите лидери, разбира се ако са убедени, че последните наистина са вдъхновени от духа на Корана. Тъкмо затова и ислямистките лидери толкова упорито внушават на последователите си, че Коранът одобрява насилието спрямо враговете на мюсюлманската религия.
Колкото и да е парадоксално, особено пагубно за ислямската цивилизация се оказва обстоятелството, че в нея липсва такава институция, каквато е църквата с нейната йерархична структура и непререкаем авторитет. Либералните среди в християнския свят отдавна обвиняват и католическата, и православната църкви, че утвърждавали моноцентризма и препятстват свободата на мисълта. Само че мюсюлманския свят нещата стоя още по-зле. Достатъчно е там да се появи Осама бин Ладен и (без да има никакви права за това) да издаде фетви и обяви “джихад” срещу неверниците – и никой не може да се противопостави на това, просто защото липсва духовният авторитет, който да наложи вето на тези псевдо-ислямски и уж базиращи се на Корана, призиви на Осама и други подобни нему фанатици. В ислямския свят няма нито папи, нито патриарси, а една от особеностите на исляма е, че изисквайки тотално единомислие по отношение учението на Пророка и стълбовете на вярата, той има съвършено децентрализирана организация и структура.
Всъщност, корените на проблема са още по-дълбоки. Ако в християнските страни огромен сектор от обществения и държавен живот остава свободен и може да се развива (доколкото там църквата се ограничава с налаганеното на абсолютната си власт само по въпросите на вярата и сравнително рядко се намесва в социално-политическите процеси), то в мюсюлманския свят нещата са точно обратните. Всички социални форми и всички промени там задължително се оценяват от гледната точка на един и същ вечен модел – този на мединската държава (или, по-скоро -протодържава) на Пророка, фиксиран в Шариата. Крайъгълен камък в идеологията на мюсюлманските духовни водачи и днес, както и преди хиляда години, си остава концепцията за перманентното и безкрайно противопоставяне между Дар ал-Ислам (света на Исляма) и Дар-ал Харб (света на “неверниците”). А това е тъкмо онази благоприятна почва, върху която покълва и идеята за “джихада” в неговата войнствена интерпретация – идея, логично водеща до приемането и оправдаването на терора.
Затова, опитвайки се да отговорим на въпроса “Какво не е наред с ислямския свят?”, можем смело да кажем, че проблеми на първо място има с духовното ръководство на мюсюлманите, което не съумя да предотврати появата в ислямския организъм на таково опасно “раково образувание”, сериозно заплашващо бъдещето на мюсюлманската цивилизация.
В книгата си, Владимир Чуков се опитва да посочи и пътищата, по които оттук нататък би могла да тръгне светът на Исляма. Възможно е младите и приемащи модернизацията кръгове в мюсюлманските общества да потърсят изход от положението, опитвайки се да приобщят страните си към западните ценности и отдалечавайки се по този начин от най-архаичните форми на ислямската цивилизация. В същото време, опитвайки се да противодействнат на тази тенденция, други (също толкова млади и образовани) хора ще се опитат да преутвърдят ислямските ценности и възродят вярата посредством обновяването на ислямската философия и създаването на нова мюсюлманска правна школа и комплекс от социални норми. И, ако успеят да го направят, ислямската цивилизация действително ще излезе от сегашната си закостенялост и склероза. В противен случай тя е обречена на пълна изолация, което пък може да провокира прословутия цивилизационен сблъсък (а’ла Хънтин...
{rt}
