Темата за мирното съвместно съществуване между християнството и исляма днес е изключително, дори болезнено, важна и актуална. Някой може да възрази, че самият термин “мирно съвместно съществуване” носи духа на вече отминалата епоха, когато едната световна свръхсила бе много по-заинтересувана от другата да извърши конвергенция между двете, и когато доброжелателството между тях изглеждаше, в някои отношения, като наивно великодушие между две традиционни селянки, застанали от двете страни на дворната ограда да си разменят великденски яйца. От друга страна този термин неволно ни отвежда пред видението, как при това съществуване единият съществуващ катастрофира и просто престава да съществува. И дали някой няма да ни попита сега, кого поставяме в ролята на Съветския съюз и Варшавския договор – християнството или исляма?
Вярно е, мирното съвместно съществуване като “взаимно търпимост” наистина носи в себе си и скрита, овладяна неприязън, сливайки някаква изначална враждебност с въздържаност и доза на взаимно зачитане. А такова взаимно зачитане, скриващо взаимната неприязън, днес не е достатъчно като дългосрочна перспектива в отношенията между християнството и исляма. Но, от една страна, можем да приемем, че онова мирно съществуване между НАТО и Варшавския договор не бе “изиграно” добре, оставайки си незрял опит за уреждане на отношенията в настъпващия глобален и цивилизован свят – т.е. да приемем, че мирното съвместно съществуване може да бъде изиграно и по-добре. Днес, нещата вече биха могли да стоят по различен начин. От друга страна, може би именно мирното съвместно съществуване между християнството и исляма, в създадените напрегнати условия, е най-реалистичния път към цивилизованото бъдеще.
Не съм специалист по исляма, а мисля вече и по християнството. Но като социолог смятам, че не можем да намерим адекватни модели на мирно съвместно съществуване между християнството и исляма, ако не поставим вярна диагноза на онова, което става в мюсюлманския свят. А също и в християнския. Казвам “мюсюлмански” и “християнски” свят, за да означа не просто две огромни маси от вярващи, а две от великите цивилизации, без да подценявам цялата сложност и даже условност на двете понятия. Не мога да приема тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите днес, защото между съвременните цивилизации има далеч не само сблъсък. Не приемам и тезата за някаква съдбовна за съвременното човечество фатална заплаха от ислямския фундаментализъм, защото, първо, ислямският свят не се фашизира (както твърди Фукуяма например) като цяло и, второ, войнстващият ислямски фундаментализъм се радикализира така опасно не по вътрешната си логика на развитие, а “подбуждан” от нажежаването на атмосферата сред група общества от мюсюлманския свят в резултат от изостряне на глобални икономически противоречия с политическа и военна “гарнитура”. В двете тези, които по-горе поставих под съмнение, има едностранчивост и откъслечност. В този смисъл, интересна е тезата, че ислямизмът е проява на закъснял преход към модерността с всички произтичащи от това последици.
Вярно е, че има и цивилизационни и идентичностни сблъсъци, както и струя на фашизъм. Но това са елементи от един сложен и многолик исторически процес, който е много по-широк от религиозните му измерения. Като цяло, ислямският свят влиза в модерността и пост-модерността. Ще добавя обаче, че този му преход е само едната страна на сложния и многолик исторически процес.
Днес идеалът на взаимоотношенията между християнството и исляма не е просто взаимното зачитане като проява на благоразумие и мъдрост. И не защото търпимостта се готви вече да премине в толерантност (кога ли, най-сетне?). А, защото в тези взаимоотношения текат непознати процеси, започват да се оформят нови исторически тенденции. Следователно, тук става дума за някаква спонтанна реформа на взаимоотношенията, назряваща независимо дали я желаем, или не.
За да разберем въпросната реформа на взаимоотношенията между християнството и исляма, е необходимо обаче да се ориентираме в нейните причини, условия и фактори. На пръв поглед нещата не са сложни и са лесни за разбиране. В основата на тенденциите в областта на световните религии – християнство, ислям, будизъм и пр. – стоят процесите на глобализация, които след Втората световна война придобиха впечатляващ размах. Контактите между лица от различни вероизповедания се разширяват и се установяват връзки в сфери извън религията. Започва да се преодолява религиозната изолация на вярващите маси от различните религии. Вярващите в различни богове се опознават (а, както се знае, опознатият враг не е толкова страшен и демоничен), започват да се обогатяват взаимно различните култове (като взаимстването може да е и творческо, и неявно). Религиозните активисти от различните религии откриват, че имат общи врагове в лицето на безличната икономическа глобална експанзия, на атеизма и, изобщо, на пост-религиозните, секуларистични тенденции в съвременните общества. Откриват се сходни неща в каноничните и всекидневно-верските различия. Тоест, постмодерните времена тласкат религиите към сътрудничество и определена теософска унификация.
При по-внимателно вглеждане обаче, забелязваме редица озадачаващи явления. Безспорно, глобализирайки се, световните религии в същото време се противопоставят на глобализацията. Носейки общочовешки заряд и, едновременно с това, търсейки този заряд на територията на конкретния индивид, на груповия начин на живот, на всекидневието на културните групи, дори и на националната специфика, световните религии носят в себе си един до друг и глобализма, и антиглобализма. Именно ролята на това конкретно-човешко се засилва през втората половина на ХХ век. Още преди Хънтинггън публикувах изследователски резултати, сочещи че настъпва исторически реванш на социално-антропологичната структура на обществото, на културата, на начина на живота и хуманитарната страна на социалното битие, която бе изтласкана на заден план от настъплението на социалните машини през втората половина на ХІХ и първата половина на ХХ век. Този исторически реванш е възстановяването на равновесието между социално-антропологичната и социетарната страна на обществото. В тази социално-антропологична, културна и хуманитарна вълна е мястото на религиите. Не можем да разберем съвременния социален процес, ако не видим до настоящия етап на глобализацията и процеса на настъпление на културно-антропологичното начало в тъканта на съвременните общества. Още повече, че на съвременния си етап глобализацията изпитва дефицит на човечност, на идентичност, на културалност. Този социално-антропологичен дефицит е проблем на днешната глобализация, който не само че не се решава своевременно, но и не е осъзнат в дълбочина и е оставен на стихийното балансиране на процесите и явленията в обществото. От този нерешен проблем черпи енергия религията и, в частност, ислямът, още повече, че именно културната идентичност на мюсюлманския свят е по-сериозно застрашена днес. Ислямът има сериозна ниша в прехода на определени общества към постмодерността и той следва да бъде подпомогнат да изпълни цивилизовано функцията си в този...
{rt}
