Крахът на Съветския съюз бе последван от дълбока и продължителна духовна криза в руското общество, принадлежащите към което мъчително се опитваха да открият нова и подходяща мирогледна “координатна система”. В началото на проточилият се руски “преход” отново преобладаваха идеите, заимствани от Запада, макар този път не марксистки, а радикално антикомунистически. Днес обаче, мнозина в Русия са убедени, че най-сетне е настанало време да се потърси действително самобитен модел за развитие на огромната държава и превръщането и в самостоятелен световен геополитически полюс. В тази връзка особено внимание заслужава появилата се наскоро книга на Александър Дугин “Проектът Евразия”. Самият Дугин е може би най-известният представител на съвременното евразийство в Русия но именно в тази си книга за първи път излага толкова подробно евразийската визия за оптималния модел на икономическата стратегия за развитие на страната, основан върху съчетаването на пазарните методи (най-вече за малкия и среден бизнес) и държавното регулиране в отраслите, свързани с националната сигурност. За специалистите не е тайна, че именно икономиката доскоро се смяташе за слабото място на евразийската теория, което пък позволяваше на противниците и да поставят под въпрос възможността тя да се реализира на практика. Струва си да отбележим и, че напоследък евразийската идеология печели все по-голяма популярност не само в Русия, но и редица други държави-членки на ОНД. Разполагаща със сериозна теоретична база и предлагаща собствен специфичен модел на социокултурно развитие, евразийската идея постепенно излиза от рамките на чисто академичните дискусии, навлизайки в сферата на социалната практика и оказвайки сериозно влияние върху официалната руска политика. В това отношение знаково събитие бе Международният евразийски форум, проведен през юли 2004 в столицата на Казахстан Астана, с участието на президентите на държавите от т.нар. Евразийска икономическа общност.
Според съвременните евразийци, т.нар.”нов световен ред” се базира на “универсализацията на западната ценностна система в нейния модерен, американски вариант” и агресивното отхвърляне на всички останали алтернативни модели на обществено развитие. Самият Дугин смята, че в еднополюсния и “американоцентричен” свят, възникнал след краха на обречената комунистическа империя, отделните страни и нации все по-трудно успяват да запазят своята национална идентичност и културно-историческите си особености. В същото време авторът се противопоставя на широко разпространената сред днешното руско общество теза, че Русия спокойно може да мине и без собствена национална идея, както и, че е достатъчно страната да “възприеме западния мироглед, усвоявайки неговите технологии и икономически механизми и копирайки културните, политически и юридическите му институции”, за да могат нещата да потръгнат. Разбира се, тази негова констатация няма нищо общо с примитивните антизападни теории, чието култивиране (както подчертава и самият Дугин) в масовото съзнание не би донесло нищо добро на Русия. От гледна точка на абстрактните геополитически конструкции, може много да се разсъждава за вечното противопоставяне между континенталните и морските цивилизации или пък за борбата на континентите (нещо, което съумява да избегне и авторът на “Проектът Евразия”). Но от гледна точка на практическата политика, която следва да се основава на максимално точния анализ на геополитическите реалности и съотношението на силите в света, именно САЩ (колкото и да е парадоксално!) са естественият стратегически партньор на Русия пред надигащите се нови заплахи. Като отслабването на американските геополитически позиции (нещо, което с нетърпение очакват редица руски анализатори) може да предизвика такива мащабни “тектонични” промени в разположението на световните сили и проблемите на руската национална сигурност, в сравнение с които дори годините на “студената война” ще изглеждат на руснаците като “златен век”. Глупаво би било да се игнорират и многовековните социокултурни и икономически връзки на Русия с онази част от човечеството, която сме свикнали да определяме като “западна цивилизация”, както и нейното също многовековно и многопосочно влияние върху Киевска Русия, Московското княжество, Руската империя, Съветския съюз и днешната Руска Федерация. Още повече, че (както е добре известно), дори и чисто географски, Русия е интегрална част от Голяма Европа, разположена между Атлантика и Урал. В същото време обаче, Дугин е абсолютно прав, подчертавайки, че руската история – нейното духовно, социално и стопанско съдържание, са самобитни. Напълно неоправдано е да се представя (както често и съвсем целенасочено се прави) историческото битие на руската нация като непрекъсната верига от недоразумения, грешки, престъпления, варварство, изостаналост и жестокост. За съжаление обаче, именно такъв образ на Русия се е формирал в западното обществено мнение, благодарение усилията на няколко поколения европейски и американски историци, представящи руската самобитност като нещо еднозначно отрицателно и носещо определена заплаха за “цивилизования свят”.
Поредната книга на популярния геополитик, философ и активен общественик от т.нар. “нова вълна” съдържа доста оригинални, макар и спорни, идеи, заслужаващи вниманието на политическия и делови елит не само в самата Русия, но и извън нея. Така, Дугин с основание предупреждава, че едва ли следва да се възлагат особено големи надежди на т.нар. “нова руска икономика”, характерен за която е разривът между традиционния търговско-промишлен и финансовия сектори, както и многократно по-големият обем средства в сферата на финансовите и борсови операции в сравнение с тези в реалното производство. Според него, днешните успехи на “новата икономика” могат да се окажат “пирова победа”, тъй като се базират не толкова на реалните икономически постижения в промишлеността и селското стопанство (макар че да са отричат те е абсурдно), колкото на умелата манипулация, разчитаща на психологическото състояние и очакванията на “играчите” на финансовия пазар.
Рано или късно, за което между другото, предупреждават и редица авторитетни западни икономисти, несъответствието между оптимистичните виртуални представи и действителното състояние на “старата” (реална) икономика ще стане очевидно, предизвиквайки стопански колапс. Чиито последици ще усетят особено болезнено именно онези държави, оказали се в плен на химерите на “новата икономика”, интегрирайки се в нейната виртуална сфера. Това добре се разбира от политическите елити на Европейския съюз и Япония например, стремящи се към изграждането на собствени регионални икономически зони. Според Александър Дугин, Русия и другите бивши съветски републики биха могли да избегнат ужасните последици от възможния край на “новата икономика”, само ориентирайки се към т.нар. “регионална глобализация”. Тоест, към създаването на обширна икономическа зона (своеобразна “империя Евразия), в чиито рамки да се формира единна стопанска система, опираща се на реалния сектор, развитието на конкретни промишлени и аграрни производства и...
{rt}
