Виенският конгрес (1814-1815) който заседава дълги месеци, като преговорите не са прекъснати дори след завръщането на бившия френски император Наполеон Бонапарт и т.нар. "сто дни", цели да постави основите на нов модел за развитие на Европейския континент. Участващите в него държавни глави и дипломати се стремят към формирането на такава система на взаимоотношения, която да позволява регулирането на неизбежните конфликти между великите сили без да се допуска пряк сблъсък между тях или пък минимизирайки вредите от него. Назрялата необходимост от промени в държавното устройство поражда многобройни заплахи за стабилността, включително от страна на периодично появяващи се несистемни играчи.
Значението на случващото се излиза извън рамките на "чистата дипломация". По онова време светът е на прага на дълбоки промени в характера на обществата, структурата на икономиката и технологиите. На хоризонта вече се мержелеят идеите, които тепърва ще изиграят решаваща роля в историята на ХІХ и ХХ век. И може би най-важното - на сцената на историческата пиеса започват да излизат вече не владетелите и дори не държавите, а народите, осъзнаващи своите интереси и и претендиращи да определят нейния сюжет.
Едва ли някой от събралите се във Виена императори, канцлери и министри е можел да предвиди, какво ще се случи със света през следващите пет, десет, трийсет или сто години. Те обаче са били наясно за отговорността, която поемат, както и с изискванията на времето към претендиращите за правото да определят хода на събитията.
Половин век по-късно, в романа си "Война и мир", големият руски писател Лев Толстой, който силно се е интересувал от философията на историята и механизмите на световните процеси, разглежда тъкмо този период. Без да споделя тезата, че личностите правят историята, нито пък фаталистичното схващане за "божествената предопределеност", той търси корените на събитията в съвкупността на стремежите на милионите хора. Според него: "За историята съществуват линии на движението на човешките воли, единият край на които се крие в незнайното, а другият техен край се движи в пространството, във времето и в зависимост от съзнанието за свободата на хората в настоящето". Диалектиката на свободата и необходимостта, т.е. на това, което можем да променим, и онова, което е обективно неизбежно, е в центъра на романа и определя начина, по който самият Толстой разбира историята.
Всъщност, това негово схващане е много съвременно. Защото двеста години след Наполеоновите войни човечеството се оказва в подобен преломен момент. Всички съзнават, че предстоят фундаментални промени, но никой все още не е в състояние да ги осмисли или поне да очертае контурите на бъдещето. Всички искат мир, но всеки има собствена представа за пътя към постигането му. На свой ред, днешните несистемни играчи напълно се вписват в мащабите на този исторически прелом. Тяхното жестоко лице се олицетворява от прословутата Ислямска държава - една структура, която претендира за радикално преразглеждане на всичко: на границите, на политическите системи, на социалните отношения и на ценностните ориентири.
Толстой е смятал, че историческият процес е обективен, нелинеен и необратим, т.е. той не може да бъде спрян в определен, изгоден за някого момент (т.е. не същесгвува никакъв "край на историята"). Историческият процес се формира от стремежите и страстите на милионите хора на планетата, движи го "сила равна на цялото движение на народите" (днес това би могло да се формулира като един все по-многообразен полицентризъм и прогресивно нарастваща демократизация на международната среда).
Всяка преломна историческа епоха се характеризира с неопроделеност и наличието на множество рискове и възможности. В подобни момента рязко нараства цената на допуснатите грешки. Много, дори и изключително важни процеси процеси и явления се оказват второстепенни, а на преден план излиза вечният въпрос на политиката и дипломацията - въпросът за войната и мира. От критично важно значение е да се разбере логиката на историята и отговорността на държавните лидери за това, в рамките на тази логика всички усилия да бъдат насочени към оцеляването на човечеството, запазването на мира и укрепване основите на всеобщия прогрес.
Целите на политиката
Независимо от илюзиите на предишния ХХ век, във фундаментална цел на политиката се превръща не създаването на рай на Земята, а по-скоро избягването на ада. Военните, политически и икономически кризи през последните години показват, че поддържането на стабилността става все по-трудно дори в традиционно спокойни региони като Европа и Северна Америка. Очевидни са пагубните последици от такива глобални експерименти като военно-политическото мисионерство, осъществявано в името на комунизма, либерализма, "халифата" или каквито и да било други догматично тълкувани идеологии.
Конкуренцията между големите сили, провокациите от страна на средните и малки държави, както и трансграничните предизвикателства, продължават да генерират глобални заплахи. Те изискват балансиране и съгласуване на позициите. Световните държави обаче, съществуват и се развиват в прекалено различаващи се условия. Глобалните комуникации не само че не им помагат да се чуват една друга, но и - което е по-лошото - почти премахват способността правилно да изтълкуват това, което им казва другият. Което пък поражда рискове от погрешна оценка на интересите и от взаимни заплахи за сигурността. Опитът отношенията да се градят не на прагматична, а на идеологизирана основа, неизбежно ни води до задънената улица на ескалацията на насилието. А резултатът от това са външнополитическите грешки и войните.
Така ставаме свидетели на "на ефекта на Хобс", т.е. не само (и дори не толкова) на нарастване броя на конфликтите, придобиващи все по-нови форми, но най-вече на липсата на взаимно разбирателство между основните играчи по отношение на правилата на тяхното взаимодействие. Играта без правила продължава. Позициите на водещите силови центрове за това, кое е позволено и кое не, какви са фундаменталните норми на международните отношения и какво всъщност се случва около нас, често се оказват диаметрално противоположни. Борбата срещу несистемните заплахи, отслабването на традиционните съперници, идеологизирането на външната политика и прокарването на геополитическите интереси се преплитат в сложно кълбо от противоречия и двойни стандарти, когато опитите за постигането на едни цели, ерозират шансовете за реализирането на други.
В същото време, всички играчи имат и първостепенни общи интереси: запазването на мира, противодействието на нестабилността, провокирана най-вече от набиращите мощ терористични структури, и създаването на условия за устойчиво развитие. Всичко това е възможно само, ако бъде възстановен консенсусът между световните държави относно правилата на взаимното им поведение и използването на сила. В съвременните условия той няма алтернатива, просто защото в противен случай глобалнана политика е обречена да се превърне в неконтролируем процес.
Съвременният свят е на кръстопът: дали нарастването на вътрешните проблеми на водещите световни сили и възходът на незападните силови центрове ще провокира революционен взрив, или промените ще бъдат бавни и системни? Засега Западът запазва превъзходството си. Две важни тенденции обаче, ерозират статуквото: относителният упадък на американските съюзници - от ЕС до Япония, както и намаляващият разрив между тях и държавите от БРИКС от гледна точка на влиянието им върху световните процеси.
В западната общност нараства нетърпимостта към действията на големите незападни държави, претендиращи за самостоятелност в световните дела. Това се отнася и за случаите, когато последните просто се опитват да утвърдят своите интереси в непосредствена близост до границите си, което в миналото се смяташе за подразбиращо се от самосебе си право на всяка сериозна държава. Така, в сферата на сигурността, основният източник на напрежение се намира в периферията на възходящите държави. Ситуацията в постсъветското пространство и в Южнокитайско море тревожи Запада, който е склонен да даде неформални гаранции на малките съседи на Русия и Китай. Това обаче, кара Москва и Пекин да смятат, че Западът цели тяхното сдържане.
Революционната замяна на западноцентричния световен ред не е предопределена, т.е. шансът това да стане по пътя на реформите се запазва. Нещата не опират само до взаимното ядрено сдържане между Русия и Запада, което прави войната изключително малко вероятна. Самите държави от БРИКС в течение на дълъг период имаха полза от съществуващата световна система. Но разширяването на мащабите на използването на санкциите като политически инструмент накара мнозина да се замислят за това, че взаимната зависимост се превръща в източник на натиск и уязвимост. А това ерозира основите на глобалния икономически модел. Същото се отнася и за инициативите за създаването на търговско-икономически мегаблокове, целящи формулирането на нови и вече не универсални световни правила.
Разногласията между ядрото на глобалната система и набиращите мощ възходящи държави, придобиват и идеологически измерения. Страните все повече се разминават в разбирането си за такива фундаментални понятия като "стабилност", "сигурност", "прогрес" или "демокрация".
Западът се опира на цялостната си концепция за това, как следва да се развива света и какви ценности трябва да бъдат прокарвани, но ефектът от това все по-често се оказва противоположен на очаквания. На свой ред, Не-Западът е наясно на какво точно се противопоставя, но все още не разполага с обща и комплексна представа, как трябва да бъде устроен светът, макар и да се стреми да я формулира. На глобалната сцена се очертава все по-дълбоко разминаване между понятията "свобода" и "справедливост": така, докато първото се е превърнало в знаме на западните общности, второто е лозунг на незападните възходящи държави.
Украинската криза през 2014-2015, за първи път от четвърт век насам, отново постави на дневен ред проблемът за военната сигурност на Европа. Русия и Западът се сблъскаха, като в началния етап перспективата за военната им конфронтация се ограничи само с демонстрацията на сила. Рискът от голяма война в Европа, за който се смяташе, че завинаги се останал в ХХ век, сега се връща със страшна сила. Ситуацията допълнително се усложнява от поредната фаза на сирийския конфликт: за първи път Русия и САЩ, както и техните съюзници, осъществяват мащабни военни операции в рамките на едно и също пространство. И макар че руските и американските военни, както изглежда, успяха да се споразумеят за минимизацията на рисковете, опасността от това състояние на нещата съвсем нагледно се прояви в хода на острия руско-турски конфликт, избухнал след свалянето от Турция на руски военен самолет над Сирия. Внезапно осъзнали, че са се оказали на ръба на пропастта, Русия и Западът нямаше как да не си зададат въпроса: по какви правила ще се развива занапред "Голямата игра" и дали въобще ще има такива? Засега всеки се опитва сам да формулира отговора му.
Изходът от кризата следва да се търси в основната причина за нея - взаимното недоверие между Русия и Запада. Опитът от периода след студената война показва, че доверието не може да се гради на основата на идеята за "безусловна капитулация", т.е. приеменето от една от страните на възгледите и представите на другата. Недостатъците на този подход са очевидни дори вътре в ЕС, където не станахме свидетели на някаква ментална унификация, да не говорим за отношенията с Русия.
Легенда:
Най-горе: Световните силови центрове: към нов баланс
В средата: САЩ Канада ЕС ЕАИС Русия Бразилия, Южна Африка, Индия Китай Австралия Япония
Долу:
Държави, членуващи в ЕС, НАТО, ТТП
Държави, влизащи в БРИКС, ЕАИС, ОДКС, ШОС
Численост на населението (юли 2015) * на 01.01.2015
БВП (по ППС, $, 2014)
БВП на глава от населението ($, 2014)
Разходи за отбрана (%, 2014) ** за 2012
Източници:
Пределите на силата
През последните години в международните отношения неизменно присъства въпросът за пределите на ефективността на военните стредства и на възможността с тяхна помощ да се постигат определени политически цели. Нерядко в основата на решенията за използване на сила е погрешният разчет или пък идеологическият аргумент (в Афганистан, Ирак, Либия и Сирия), нямащ нищо общо с реалните национални интереси на играчите.
Войната, която не си поставя за цел завладяването на територии, е сравнително нов феномен в международните отношения. Сред нейните разновидности е войната в името на човешките права - т.нар. "хуманитарна интервенция" или "отговорност за защита". Междувременно, революцията във военното дело променя самия облик на войната. Използването на свръхточни оръжия и безпилотни летателни апарати, а също на хибридна тактика, както и атаките, целящи унищожаване на информационна инфраструктура и космическите обекти, са сред най-вероятните сценарии за военен конфликт между великите държави. Ето защо формулирането на норми за поведение в тези сфери е насъщна необходимост и общ интерес.
Взаимното ядрено сдържане все още работи, макар че в контекста на украинската и близкоизточната кризи, за първи път от много десетилетия насам, започна отново да се дискутира темата за използването на ядрените арсенали в реални бойни действия. Главната иновация на ХХІ век обаче са невоенните способи за потискане на противника, чрез неговата политическа, икономическа и технологична изолация. В тази връзка възниква въпросът, къкъв е потенциалът и последиците от политиката на сдържане за глобалното развитие? И дали санкциите разрешават съществуващите проблеми или само отлагат решаването им, като дори повишават остротата на конфликтите?
Взаимната зависимост, която (както се смята) би трябвало да тласка страните към компромис, все по-често демонстрира обратната си страна - възможността, а нерядко и стремежът да нанесеш на партньора си максимално болезнен удар, прекъсвайки икономическите и търговски връзки с него, въпреки че това удря и по собствената ти икономика.
Съвременната международна политика е всеобхватна и тотална. В сферата на вземане на решения за използването на сила все по-често проникват частни интереси. Общественият натиск върху правителството, вътрешнополитическите потребности и милитаризацията на гражданското общество влияят върху външната и военната политика на държавата. Освен него, в основно действащо лице в конфликтите се превръщат недържавните фактори: терористичните и бунтовнически мрежи или самотните фанатици. Възможностите им са несъпоставими с потенциала на държавите, но мащабът на нанасяните от тях вреди често се оказва непропорционално голям.
Светът на идеите
През октомври 2014 Международният дискусионен клуб "Валдай" постави на поредното си годишно заседание основния въпрос на настоящия момент: нови правила или игра без правила? Година и половина по-късно можем да констатираме, че вече вървим към нови правила. Тяхната обща рамка би могла да се формира от принципите на баланса и световния ред, опиращ се на две мощни опори. Разбира се, не става дума за възраждането на двуполюсния модел от времето на студената война, а по-скоро за наличието на две групи държави с различаващи се вектори на развитие.
Както е известно, прокарването на дългосрочната парадигма за съвпадащите руски и китайски интереси в континентална Евразия провокира демонстративното и отхвърляне от страна на Запада. Негова символична проява бе отказът на всички западни лидери да присъстват на военния парад в чест на 70-годишнината от края на Втората световна война не само в Москва, което би могло да се обясни с украинския конфликт, но и в Пекин, който няма нищо общо с него.
Тенденцията към ново разграничаване не е само следствие от украинската криза и конфликта между Русия и Запада, макар че те станаха неин катализатор. Недоволството от западния "мейнстрийм" и налагания от него световен ред постепенно нарастваше от началото на ХХІ век насам, а след кризата през 2008-2009 достигна ново равнище. Формирането и постепенната консолидация на БРИКС, от една страна, и резкият електорален подем на радикалните "протестни" партии или на отделни екстравагантни политици в Европа и САЩ - от друга, илюстрират нарасналата степен на неустойчивост на въпросния "мейнстрийм". Вече може да се говори и за началото на следващата фаза на този процекс - глобалната политическа легализация на алтернативни модели на развитие както в рамките на Запада, така и извън тях. В повсеместно явление се превръща отчуждаването на широки маси от населението от неговите политически елити, като сред екстремните прояви на този феномен е шокиращата популярност на радикалните и антихуманни идеи на Ислямска държава сред определени кръгове не само в Близкия Изток, но и в Европа и Евразия.
Нарастващата значимост на алтернативните проекти води до възраждане ролята на идеологията и идеологическата борба. В течение на четвърт век след студената война само западните държави излъчваха собствено идеологическо послание, а останалите или го приемаха, или се затваряха в своеобразна защитна комбинация между изолационизма и realpolitik. Сега обаче са налице опити за формулиране на собствен отговор на идейно равнище. Още повече, че новият тип противопоставяне се развива в по-малка степен в традиционната военна, а във все по-голяма - в мирогледната и комуникационна сфери. Затова не е изключено през следващото десетилетие да станем свидетели на своеобразен "идеологически ренесанс".
Стремежът на Запада да замени идеологиите, в обичайната им интерпретация, с нормативните "общи" ценности" стимулира търсенето на алтернативи. Очевидно нараства умората от натрапвания западен модел, който се представя за "универсален". Неспособността дори на икономиките на развитите държави да си позволят онова равнище на социални гаранции и преразпределяне, което само допреди няколко години се смяташе за подразбиращо се от самосебе си, стимулира недоволството и актуализира позабравената в Европа тема за социалната справедливост. На фона на мощния мигрантски приток, този въпрос нерядко придобива и ксенофобски отенък. От друга страна, постепенното оформяне на групата БРИКС, стъпка по стъпка, формира една различна ситуация. Политическият курс, който се опитват да следват държавите в нея, започва да се възприема не само като продължение и развитие на идеологията на "девелопментализма", но и като претенция за формулирането на пълноценен глобален проект. Наистина, идейната консолидация на не-Запада никога няма да достигне западното равнище. Атлантическата общност е уникален пример за ценностна унификация. Незападните държави обаче единодушно подчертават значението на многообразието и настояват, че не може да се говори за някакъв общ набор от белези на "съвременната държава и общество", т.е. за общ знаменател. Вторият вариант в по-голяма степен съответства на условията на многополюсния свят.
Но, ако идеологическото противопоставяне едва започва да се очертава, острите културни, а все по-често и религиозни, противоречия вече са налице. Ситуацията значително се усложни през 2014-2015 с появата на такъв принципно различен фактор в световната политика като Ислямска държава (ИД). Тя отправя предизвикателство към самата човешка цивилизация, като такава, като принципно отхвърля и нейните морални и политическите и норми. Макар че глобалният характер на заплахата, свързана с ИД, се признава от всички, представите за стратегията за борба с нея се разминават. Барак Обама например, открито приравни заплахата от Русия с тази от ИД. При наличието на подобен подход, макар че по тактически съображения той отвреме навреме отива на заден план с цел решаването на конкретни текущи задачи, факторът на ислямския радикализъм и тероризъм не само че няма да позволи връщането към предишните "квазиконсенсусни" правила на играта, но допълнително ще задълбочава разделението между основните силови центрове. От друга страна, трагичните събития като терористичните нападения в Париж през 2015 и в Брюксел през 2016 (които несъмнено ще продължат да се повтарят в различни точки на света), създават стимули за взаимодействие, но само за кратък период от време или само за решаването на отделна конкретна задача.
Легенда:
Най-горе: Цената на войнатаГлобални военни разходиМлрд. долара Над 3 трлн. долара387 млрд. долара струва на човечеството Първата световна война4 трлн долара струва Втората световна война30 трлн. долара струва Студената война< 14 млрд. долара e цената на всички глобални конфликти през 2014
Бюджети за отбрана на някои държави през 2014САЩКитайРусияВеликобританияЯпонияФранцияИндияСаудитска АрабияГерманияЮжна КореяБюджет за отбрана през 2014 (млрд. долара)Промяна спрямо 2013 (%)ИзточникРегионалните войни през ХХ и ХХІ векМлрд. долараВойната в Корея (1950-1953)Военна помощ за Северен Виетнам във войната му със САЩ (1961-1974)Войната в Афганистан (1979-1989)Войната в Персийския залив (1990-1991)Военна помощ за Сирия (2000-2012)Операцията в Южна Осетия (2008)Войната в Ирак (2003-2011)Войната в Афганистан (2001-досега)Операцията срещу ИД в Сирия (2015)Разходи на САЩ Разходи на СССР/РусияДругата глобализация
В една международна система, която става все по-фрагментирана и плуралистична, е невъзможно съществуването на универсален международен ред, който да е хомогенен по отношение на ценностите и моделите на развитие. От друга страна, в условията на глобална взаимна зависимост и проницаемост, "войната без правила" и "войната на всички против всички" са път към катастрофа. Първите им симптоми са налице: продължаващите сътресения в глобалната икономика (включително енергетиката и финансите), миграционната криза в ЕС, възходът на Ислямска държава и ниската ефективност на световната общност в опитите да и се противопостави, климатичните промени и т.н.
Световния ред, както и съвременната държава, се характеризират с дисбаланс между двата фундаментални принципа - справедливостта и ефективността. Желаното от мнозина хармонично съчетаване на тези два принципа на основата на международните институции не работи заради несъответствието на въпросните институции на бързо променящата се реалност. Постигането на ефективност чрез налагането на стриктна йерархия се провали. На свой ред, простият баланс на силите, също както и в миналото, не може да бъде постигнат заради сложността и нелинейния характер на световните процеси и изобилието от играчи.
Постепенното прехвърляне на икономическото сътрудничество и интеграция на регионално равнище не отменя глобализацията. Залог за успеха на повечето общности е тяхната интегрираност в глобалната икономика. Глобалните и регионални институции и режими се призвани не да се отслабват, а да се допълнат взаимно. Постигането на баланс ще наложи формулирането на правила за взаимодействие, позволяващи на отделните групи държави ефективно да управляват глобалната взаимозависимост и да координират усилията за противодействие на транснационалните предизвикателства и заплахи.
Глобализацията се съчетава с качествена интензификация на отношенията, включително интеграционните, на регионално, двустранно и "министранно" (т.е. със сравнително малък брой участници) равнище. Изострянето на конкуренцията, преразпределянето на силите в света и общата уязвимост по отношение на външната среда карат ключовите играчи да концентрират усилията си именно на двустранно и регионално равнище, стремейки се да формират благоприятна среда в непосредствена близост до себе си - просто защото на глобално равнище това не се получава. Така се формират регионални общности, съдействащи за развитието и сигурността на влизащите в тях държави и най-вече на водещите измежду тях
Регионалните икономически групировки се интегрират в по-мащабни трансконтинентални или трансокеански общности. Причината е, че "ограничените" регионални образувания не гарантират поддържането на конкурентоспособността в условията на изостряща се глобална конкуренция. Новите "големи" общности нямат интеграционен характер, но предполагат наличието на по-интензивни режими и общи правила на търговско-икономическо взаимодействие. На свой ред, интеграционните обединения не се разтварят в тези общности, а се "вплитат" в тях чрез съгласуването на моделите и интересите.
Към нов баланс на силите
Нарастването на хаоса и неуправляемостта в международните отношения не може да продължава вечно. Както споменахме по-горе, най-вероятно сме свидетели на началото на формирането на нова структура на света, базираща се на фактическия, макар и нефиксиран, баланс между две големи групи държави. Тези две групи не са обречени на конфронтация. Те ще запазят тесните икономически и чисто човешки отношения помежду си, ще се опитват съвместно да реагират на проблемите и предизвикателствата на развитието, а понякоги дори да се борят заедно срещу заплахите и най-вече тези с антисистемен характер. Това обаче не изключва, че те ще се намират в състояние на перманентна конкуренция.
Тази конкуренция е естествена поради непреодолимите културни ценностни различия, както и на обективните противоречия между целите на развитието им. И сегашната фаза в отношенията между Русия и Запада може да се окаже стъпка към тяхната нормализация в съотвествие с конкурентната природа на интересите на страните и отказа от имитирането (което понякога е искрено, т.е. неосъзнато) на някакво несъществуващо "стратегическо партньорство". Чисто географски, тези групи ще включват, от една страна, САЩ, ЕС и техните съюзници, а от друга - Китай, Русия и редица гравитиращи около тях държави. Икономическата им основа пък ще се формира от двете трансокеански партньорства - атлантическото и тихоокеанското - и конвергенцията на интеграционните и търговско-инвестиционни проекти в Голяма Евразия. Движението към относителна консолидация на тези две общности вече е факт. При това, ако "западната" група държави вече разполага с устойчива вътрешна структура, която едва ли ще претърпи някакви принципни промени, в рамките на "източното евразийско" обединение на Русия и Китай тепърва предстои да работят активно за нейното формиране. На първо място, като придадат системен характер на взаимодействието в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество. Не бива да очакваме, че бъдещият модел на световния ред ще бъде легитимиран с решенията на някакъв конгрес или международна институция. Пред 200 години нещата са били по-прости: войната е била универсалното мерило за мястото на държавата в международната йерархия, а дипломацията - начин за неговото официално оформяне. Конгресите са възможни, когато е ясно разположението на силите и ролята на участниците, очевидни са победителите (независимо дали са умни, както през 1815, или недалновидни, както през 1919 или 1991) и победените. Днес новият световен ред не се гради върху руините на предишния, а постепенно добива очертания от диалектическия хаос на съперничеството и взаимната зависимост. В основата на бъдещето световно устройство не може да бъде заложена дихотомията "победители - победени". Победителите в студената война няма да седнат на масата за преговори с онези, които не са доволни от резултатите и. Западът никога няма да признае останалите за равнопоставени с него (нито в морално-идеологически, нито в политически план) и всячески ще препятства институционализацията на новата структура на международната система. Той няма как да се отърси от триумфализма от края на ХХ век, т.е. от усещането за своята непререкаема сила и пълната си морална и политическа правота. От друга страна обаче, Западът просто не може да се върне към славните времена от 90-те години на миналото столетие.
Огромно предизвикателство за международната сигурност ще бъдат отношенията вътре и около "сивата зона", включваща повечето държави от Латинска Америка, Африка, Южна и Югоизточна Азия, а възможно и Източна Европа. Новият глобален баланс няма да прилича на системата от времето на студената война. Последната беще дотолкова уникална за човешката история, че едва ли може да бъде възпроизведена дори и съвсем приблизително. Основната и особеност не беше идеологическото противопоставяне между двата "лагера", а липсата на взаимна обвързаност и взаимна зависимост, т.е. физическото разделение на света. Никога досега човешката цивилизация не беше преживявала нещо подобно и не бива да очакваме отново да го преживее в бъдеще.
В рамките на формиращия се нов баланс, човечеството, най-вероятно, ще запази възможността за свободно движение на хора, стоки и капитали. Нещо повече, ако усилията за създаването на нови международни финансови институции и интеграционни обединения се окажат успешни, глобалната управляемост само ще спечели. Правителствата и частните компании ще получат възможност за избор, което ще стимулира конкуренцията между управленските институции и ще ги направи по-жизнени. В определен смисъл, бъдещата система ще се окаже антипод и на онази от ерата на студената война, и на тази, която така и не се оформи окончателно след нейния край. Характерна за новата световна система ще бъде максималната гъвкавост и вариативност, като реакция на невъзможността за стриктното фиксиране на каквото и да било.
Двете основни групировки в рамките на тази нова система ще продължат периодично да влизат в "хибридни" сблъсъци, с по-висока или по-ниска степен на интензивност. Глобалната "голяма игра" ще се води както в географските пространства на "сивата зона", така и в информационната, технологичната и другите глобализирани сфери на човешката активност. В същото време, хакерските атаки, които и в момента си разменят водещите световни държави, информационните кампании и дипломатическите интриги няма да доведат до прекъсването на икономическите и чисто човешките връзки. Както впрочем, и вероятният трансфер на територии, който може да се окаже неизбежен предвид множеството териториални спорове и размиването на стабилната международно-правна основа. В редица случаи фактическият трансфер или отпадането на определени територии ще се компенсира от запазването на икономическата откритост.
Санкциите и контрасанкциите (явни или неявни) ще се превърнат в обичайна практика. В условията на фактически отказ от универсалните правила на глобалната търговия (Световната търговска организация се превръща във все по-формален орган), взаимните ограничения са нещо нормално за взаимоотношенията между големите икономически и инвестиционни блокове. Глобалното ядрено сдържане ще продължи да ограничава мащабите на конфликтите, като не допуска прерастването им във военни сблъсъци. В най-важна сфера на активността на международните консултативни структури - като Съвета за сигурност на ООН например, ще се превърнат дипломатическите усилия за контролиране мащабите на ескалация на неизбежните конфликти. Неформалните групи от типа на Г-20 могат да се разглеждат като аналог на Съвета за сигурност на ООН в икономическата сфера. И тъй като легимността на Съвета най-вероятно ще бъде поставена под въпрос заради ограничената му представителност, дневният ред на Г-20 на практика може да се разпростре и върху политическите въпроси. Още повече, че отделянето на икономиката от политиката вече е невъзможно, а при възникване на евентуални колизии между политическите мотиви и икономическата целесъобразност първите все по-често надделяват над втората.
Както изглежда, отношенията вътре във всяка от двете големи групи ще бъдат много по-слабо йерархизирани, отколкото можем да си представим, изхождайки от опита от студената война. Формулирането на общи решения и политики е възможно само в хода на съгласуването на интересите, а не на диктата.
Легенда:
Най-горе: СанкцииТипове санкцииФинансови санкцииТърговски санкцииЗамразяване имущество на държавата (прилага се при войни или сериозен международен конфликт)Забрана за влизане в страната на отделни гражданиЗамразяване имуществото на отделни гражданиИзкуствено регулиране цените на суровинните пазари, лихвените проценти на финансовите пазари и валутните курсове на паричните пазариДинамика на икономическите санкции през ХІХ векШироко разпространени са морските блокади. От 1827 (първата известна морска блокада) до 1914 са осъществени 21 блокади срещу Турция, Португалия, Холандия, Колумбия, Панама, Мексико, Аржентина и СалвадорОрганизатори на блокадите Великобритания, Франция, Германия, Италия, Русия, Австрия, ЧилиБрой блокадиСанкциите през ХХ векБрой санкцииДействащи в момента международни санкцииТърговски санкцииОграничения в търговската сфераОграничения в енергийната сфераФинансови санкцииЗабрана за доставка на радиоактивни материалиЗабрана за доставка на оръжиеЗабрана за влизане на отделни граждани в странатаЗабрана за влизане на отделни граждани в странатаЗабрана за износ на суровиниСанкции срещу оръжейни компанииЗабрана за внос на стокиЗапор върху собственостСпиране на услуги (Visa, MasterCard)Други държави, въвели санкции срещу Русия: Австралия, Албания, Исландия,Канада, Лихтенщайн, Молдова, Нова Зеландия, Норвегия, Черна гора, Швейцария, ЯпонияИранРусияТурцияАфганистанДР КонгоЗабрана за износ на продуктиОтмяна на безвизовия режимСпиране на проекта "Южен поток"Отказ от наемане на турски гражданиЗабрана на турски компании да действат в РусияЗабрана за доставка на оръжиеЗабрана за доставка на радиоактивни материалиЗабрана на отделни граждани да влизат в странатаФинансови санкцииИнициатор на санкциите - ЕСИнициатор на санкциите - ООНИнициатор на санкциите - РусияИнициатор на санкциите - САЩДо днес са в сила и санкции на ООН срещу държави като: КНДР, Кот д'Ивоар, Либерия, Ливан, Сомалия, Судан, Сиера Леоне, ЮАР
Източници:
За това има обективни предпоставки. Независимо от цялата си икономическа и военна мощ, САЩ не са заинтересовани да упражняват директна принуда. Както показва и сравнението между събитията през 2003 и 2014-2015, по-лесно и ефективно е да се прокарва компромисна, а не "безапелационни" политика. Още по-естествено пък е търсенето на взаимноизгоден компромис по оста Москва - Пекин - съюзните им държави, където икономическата мощ на Китай хармонично се съчетава с военната мощ на Русия.
Друга важна особеност на двете групи е, че нито едно от противоречията, съществуващи вътре в тях, не е обективно, дълбоко или антагонистично, т.е. не произтича от нуждите на развитието на отделните държави. Целите на руското национално развитие например, не предполагат конфликт с Китай заради Централна Азия и обратното. Двете велики държави търсят различни ресурси и възможности в общото си пространство: в единия случай това е работна сила, а в другия - пространство за инвестиционна експанзия. При това, и Русия, и Китай са жизнено заинтересовани от регионалната сигурност и стабилност на политическите режими. Колкото повече китайците инвестират в зоната на "Пътя на коприната", толкова по-остро ще стои за тях въпросът за сигурността, а единственият "доставчик на сигурност" в Централна Азия например, може да бъде само Москва.
На свой ред, Европа не е конкурент на САЩ, а най-близкия в ценностно отношение и най-важния в икономическо техен съюзник. И САЩ, и ЕС са заинтересовани от сдържането на другите силови центрове и запазването на монополните си възможности в Африка, Латинска Америка и, отчасти, Азия.
Да се свежда търсеното глобално равновесие до дихотомията Запад - Не-Запад е прекалено опростяване на нещата, защото културно-историческото разграничаване най-вероятно ще има променлив характер, както впрочем и цялата международна система. Става дума по-скоро за стремежа на Запада, като цяло, да съхрани и укрепи водещото си положение в международната система, което пък ще стимулира стремежа на останалите да достигнат аналогично ниво.
Следва отново да подчертаем, че сме в самото начало на формирането на тази нова система. Процесът на изграждането и ще отнеме доста време, като са вероятни сривове и свличане към периоди на остра конфронтация. Както и - напротив - периоди на временно сближаване с цел противопоставяне на някаква обща заплаха от типа на Ислямска държава. Тези периодични изостряния на отношенията между двете групи държави постепенно ще се превърнат в нещо нормално и вече няма да се възприемат като пролог към "края на света". Впрочем, така е с всички войни в човешката история до 1945. В по-дългосрочна перспектива новият баланс ще създаде условия за по-стабилно глобално единство на базата на признаването на невъзможността за доминация на само една от двете групировки, както и заради ръста на несистемните заплахи от страна на сили, целящи разрушаването на всички норми и правила (като техен прообраз отново можем да посочим ИД). Затова, в момента, описаната по-горе картина ни се струва най-вероятна и естествена, а това означава - и желана. Тъкмо тя ще олицетворява "пътя към мира", който макар и несъвършен, все пак ще бъде достатъчно устойчив и избягващ излишните крайности.
Заключение
Лев Толстой е смятал, че световната история е "историята на всички, без каквито и да било изключения, хора, участващи в събитията”. Това с още по-голяма сила важи днес. Прозрачността на границите, достъпността на технологиите, повсеместното разпространение на демокрацията като форма на обществено устройство и, накрая, тоталното господство на комуникациите, позволяват практически на всеки да въздейства върху историческия процес. Затова последният става все по-малко предсказуем, само че това не ни дава основание да разчитаме само на "волята на съдбата", защото залогът е прекалено голям.
"За историята не съществува, както за богословието, етиката и философията, неразрешима тайна за съчетаването на двете противоречия — свободата и необходимостта. Историята разглежда представата за живота на човека, в която съчетанието на тия две противоречия е вече станало" - твърди Толстой. Тезата му е изключително актуална и днес, когато един след друга се провалят всички опити случващото се да бъде вкарано в едни или други догматични рамки. Ролята на лидерите, държавите и общностите е да осъзнаят пределите на възможното и границите на недопустимото за да могат в тези рамки да формулират най-малко рисковата система на своите взаимоотношения.
*Статията е подготвена от научната група на Фондацията за подкрепа на Межународния дискусионен клуб Валдай с участието на Дмитрий Суслов, д-р Андрей Сушенцов и доц. д-р Иван Тимофеев
{backbutton}
