Настоящата статия е продължение на публикацията от бр. 3/2013 на сп. "Геополитика" озаглавена „Концепцията за нискоинтензивния конфликт: същност, еволюция и характеристики“. Тя цели да анализира и допълни някои основни фактори, касаещи развитието и проявленията на тази концепция. Както беше посочено, класическата нискоинтензивна стратегия включва обширна комбинация от политически, военни, информационни, социални и психологически средства и използването на широк спектър, но ограничени по мащаба си, военни средства, като основната задача е запазването на контрола върху информационната среда. С други думи, ограничаването на информацията, характеризира нематериалните измерения на нискоинтензивния конфликт. Идеята, че войната има значими нематериални измерения не е нова. Clausewitz определя войната като въпрос на воля, морал и мотивация, както и на материя[1], и като явление, включващо народа (обществото) в не по-малка степен от армията, командването и държавното управление[2].
Настоящият анализ на отношенията между демокрациите и нискоинтензивните конфликти, се основава най-вече на идеи, лансирани в изследванията на Джил Меръм "Как демокрациите губят малките войни" (Gil Merom “How Democracies Lose Small Wars”), Ендрю Мак "Защо големите нации губят малките войни: политиката на асиметричния конфликт (Andrew Mack “Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict”) и Лорън Томпсън "Нискоинтензивният конфликт: начинът на воюване в модерния свят" (Loren Thompson “Low Intensity Conflict: Pattern of Warfare in the Modern World”). В тези изследвания, до голяма степен, се проследява защо демокрациите се провалят в подобни конфликти и как бунтовниците се възползват от слабостите на демократичните си противници. Според мен, основните твърдения и изводи в тези трудове са валидни, в преобладаващата си степен, и за съвременните проявления на нискоинтензивните конфликти.
Асиметричността в нискоинтензивния конфликт
За асиметричните конфликти е характерно, че много по-слабите в силово отношение субекти избягват преките военни сблъсъци. Вместо това те превръщат в своя основна цел обществото на противника. Това се изразява най-вече в преднамерени действия, целящи ерозия на обществената мотивация, воля и готовност за продължаване на конфликта. Терористичните действия, бунтовничеството и нискоинтензивните („малки“) войни попадат в категорията на асиметричните, хибридни, нетрадиционни начини за водене на война.
Мотивацията
В нискоинтензивните конфликти важен фактор за успеха е относителната мотивация и волята за победа. Според Merom, мотивацията зависи от това какъв е залогът в конфликта и какви са относителните интереси на участниците. Конфликти като Виетнамската война например, демонстрират как при определени условия театърът на военните действия се разпростира далеч отвъд бойното поле, включвайки управленските и социалните институции на външната сила[3]. Подобни конфликти се водят на два фронта – на непосредственото бойно поле и в социалнополитическите институции на интервениращата държава (в случая на Виетнамската война – в тези на САЩ). Според Merom, САЩ губят контрабунтовническата война във Виетнам, въпреки огромното си материално предимство, защото бунтовниците надделяват в баланса на интересите и в баланса на волята. Бунтовниците имат повече какво да загубят и поради това имат по-голяма мотивация и готовност да се жертват и да понасят жертви и тъкмо това е причината да спечелят[4]. За тях войната е тотална, докато за външната сила тя е по-скоро ограничена. Пълната мобилизация в един асиметричен конфликт на всички военни ресурси на външната сила е политически невъзможна. В симетричен конфликт (тотална война от типа на Втората световна) липсата на ограничения за мобилизацията и използването на конвенционална военна сила увеличава стратегическото значение на конвенционалните бойни действия. Ако обаче войната се възприема като ограничена (противникът е „слаб“ и не представлява директна заплаха) воденето й не придобива доминиращо значение спрямо другите цели, преследвани от различни фракции в правителството, бюрокрацията и обществото, конкуриращи се за държавните ресурси. В ситуации на тотална война, воденето й се превръща в най-важната цел за обществото и правителството. За разлика от това, в ограничената война е налице конкуренция за ресурси (човешки, икономически, политически)[5]. Henry Kissinger, обяснява трудностите, пред които САЩ са изправени във Виетнам, като отбелязва „Ние водихме военна война; докато нашите противници водиха политическа война. Ние търсихме физическо изтощение; а нашите противници се стремяха към психологическото ни изтощаване“[6].
Това е валидно в значителна степен и за поведението и целите на съвременните недържавни играчи (като терористичните организации), опериращи предимно в зони на нискоинтензивен конфликт, но фокусиращи комуникационните си стратегии извън тези региони (към обществеността на противника). По същите причини, една от основните им цели е манипулирането на мотивацията на противника и упражняването на въздействие върху политическите аспекти на сблъсъка, с цел да се компенсира материалната асиметрия.
Волята
Подобни контрабунтовнически войни напомнят, че основната крайна цел трябва да бъде насочена към въздействие върху волята на противника. Учените, занимаващи се с баланса на волята, въвеждат формула, определяща пряка връзка между това какъв е залогът (какво може да се загуби) в конфликта, мотивацията на противниците и изхода от конфронтацията[7]. Анализирайки американската политика във Виетнам, Robert Thompson твърди, че в случаите на бунтовнически действия сред населението най-важните променливи са времето, пространството и разходите, оказващи различен ефект върху страните в конфликта[8]. На свой ред, Michael Howard твърди, че военната стратегия трябва да се разглежда в четири измерения (оперативно, логистично, технологично и социално), като социалното става все по-значимо, особено в случаите на т.нар. „революционни войни“[9]. Howard и Thompson пък подчертават социалната сила на „по-слабата“ страна, но пренебрегват възможната социална „слабост“ на по-силния играч[10]. Липсата на технологични способности и основни ресурси за унищожаване военния потенциал на опонента, превръща в основна цел на терористите и бунтовническите движения ерозията на волята на (материално) по-силния противник.
Насилие и общество
Тезата на Merom е, че демокрациите се провалят в нискоинтензивните войни, защото за тях е изключително трудно да ескалират нивото на насилие и жестокост до степен, която да им осигури победата. Основната причина е, че те са ограничени от националната си (демократична) структура и общественото мнение. Демокрациите са предразположени да се провалят в продължителни нискоинтензивни войни, но не се провалят често в другите видове войни. Ключовите причини за провала на демократичните държави са естеството на вътрешната структура на демокрациите и начините, чрез които те взаимодействат с военния конфликт в бунтовнически ситуации[11]. В действителност, военното поражение на големите демократични държави, борещи се срещу бунтовници или терористи, е невъзможно, поради липсата на достатъчно военни ресурси и способности у противника. Победите на бунтовниците в сблъсъка им със силни външни държави до голяма степен се дължат на постепенното политическо изтощаване и изчерпване волята на последните за водене на война. В подобни ситуации на асиметрични конфликти бунтовниците могат да спечелят политическа победа, дори ако на практика са претърпели военно поражение или са изпаднали в безизходица[12].
Асиметрията във въоръжения конфликт най-често бива представяна като широко, крайно неравенство (несъразмерност), най-вече в икономическата и военната сила, потенциала и ресурсите на опонентите в конфликта. Волята за победа, мотивацията, отказът или готовността да се мобилизират ресурси и общественият натиск са елементи имащи отношение към нискоинтензивната стратегия за водене на война и в пълна степен са валидни и влияят върху съвременните конфликти.
Демокрацията и медиите като фактори в нискоинтензивния конфликт
Основавайки се на рамката, очертана от Robert Putnam[13], Merom определя демократичния провал в малките войни като проява на играта на две нива, при която в международната политика демократичните лидери вярват, че имат широка възможност да действат без ограничения, но реално действията им излизат извън рамките на това, което обществото (избирателите) е склонно да приеме. Поради предпочитанията на избирателите и способността им ефективно да упражняват политическа власт у дома (чрез свободния пазар на идеи и политическите протести), външната политика на държавата не е „ратифицирана“ и поведението и във войната става неустойчиво. По този начин рационалното за държавата в международната игра се оказва неразумно във вътрешен план[14].
Ресурсите
Merom представя логиката на провала на демокрациите в малките, нискоинтензивни войни. Широкомащабнато наземно военно действие изисква държавата да трансформира значително количество обществени ресурси във военна сила[15]. В такъв случай войната води до значително ниво на инструментална зависимост. Воюващите държави не са ограничени единствено от общата сума на обществените си ресурси или от способността те да бъдат преобразувани в средства за водене на война. Държавите имат ограничения, произтичащи от политическата им способност да използват и губят ресурси, особено човешки животи. Ето защо на държавите се налага да осигурят „одобрението“ на своите войници и граждани за използването на насилие и за риска те самите да се превърнат в жертва на насилие. Тоест, за да могат да водят война държавите се нуждаят от това войниците им да имат готовността да нараняват и убиват врага, а гражданите да приемат поведението на армията и риска да се понасят жертви. Постигането на определен баланс между тези две изисквания – готовността да се поемат разходите (загубите) на войната и готовността за нанасяне на болезнени щети на противника – е предпоставка за постигане на успех по време на война[16].
Тази логика е илюстрирана на фигура 1. Вертикалната ос показва повишаването на равнището на толерантността към понесените жертви, а хоризонталната ос представлява повишаването на нивата на толерантността към проявите на жестокост (повече насилие) към врага. Кривата представлява теоретичен континуум на комбинациите на толерантността към жертвите и толерантността към насилието, които държавата трябва да постигне, за да спечели войната. Тази крива на баланса на толерантност илюстрира как са свързани двата вида толерантност. Колкото по-малка е търпимостта на обществото в едното измерение, толкова по-голяма трябва да е тя в другото, ако държавата иска да спечели войната.
Фигура №1 илюстрира идеята за нормативната разлика (признак). Зоните А и B, могат да се разглеждат като случаи на такава едноизмерна разлика. Зона А (тези, които понасят жертви, но не приемат прилагане на насилие) е морално обоснованият признак, а зона B (тези, които не са готови да понасят жертви, но са склонни използват крайна степен на насилие срещу противника си) представлява признака, основан на целесъобразността. В действителност, нормативният признак на демокрациите, изпитан по време на продължителни нискоинтензивни войни, не се основава изцяло на целесъобразността или на морала[17]. Либералните общества не са изцяло „целесъобразни“ или „морални“. По този начин, конкретният нормативен признак се отразява чрез разликата между двата „разхода“ на войната – каква целесъобразност е оправдана и какви цели и методи са морално приемливи. Зона C на фигурата илюстрира тази нормативна разлика. Тя се състои от разликата между печелившите баланси на толерантността, която държавата се стреми да осигури, за да се спечели войната, и разходите и насилието, които общество е готово да толерира, без намесата на държавата[18].
Важен аспект в отношението на обществото към използването или понасянето на насилие е ролята и значението на медиите като канал за комуникация и връзка. Медиите могат много сериозно да повлияят върху възприятието на обществото за степента на използвано/понесено насилие. Често нивото на насилие може да бъде заменено от ниво на страх, т.е. относително ниско ниво на насилие да бъде преувеличено или да се създаде атмосфера на усещане за непосредствена заплаха, която да повлияе върху обективната преценка на обществото. Начинът, по който медиите представят аспектите, свързани с насилието, до голяма степен има определящо значение за поведението на обществото, а оттам и за крайния изход в нискоинтензивните конфликти. С други думи, медиите (в демократичните системи), като канали за комуникация, оказват съществено влияние върху толерантността на обществото към насилието и, следователно, влияят върху поведението и конкретните действия на правителството.
Фигура1. Балансът на толерантността
Това е така, защото демократичните държави са силно ограничени в способността си да манипулират или пренебрегват политическото значение на своите граждани (подобни действия уронват демократичната идентичност). Инструменталната (ресурсна) зависимост и нормативната разлика могат да бъдат обект на манипулация и влияние от страна на демократичните правителства. Така например, демокрациите могат да ограничат размера и характера на ангажираните военни сили и/или да намалят рисковете за войниците, участващи в сраженията. С подобни действия те контролират своите инструментални зависимости и въздействията им. В другия случай, те могат да ограничат нарастването на целесъобразното измерение на нормативния признак. Все пак, за да бъде ефективно то, въпреки намаляването на броя и/или рисковете, войниците трябва да разчитат на по-високи и по-малко приемливи нива на насилие. По-конкретно, демокрациите могат да избегнат преките последици от инструменталната зависимост без да се увеличава целесъобразното измерение на нормативния признак и да се прави компромис с ефективната борба с бунтовниците, но те могат да направят това само с риск от увеличаване потенциалния размер на моралното измерение на нормативния признак.
Информацията
На теория, демократичните държави могат директно да контролират всички аспекти на нормативния признак. Те имат способността да формират дневния ред, да повишават толерантността на обществото и да избягват компромиса между нивата на понесено и прилагано насилие. В действителност обаче, ако до обществото достигне информация за нарастващото ниво на понесените жертви и/или прилаганото насилие, успешният контрол на нормативната разлика става почти невъзможен (при наличие на свободно изразяване на идеи). Контролът и управлението на информацията, достигаща до обществото, придобива изключително значение за продължаването на конфликта.
Връзката между медиите и толерантността на едно общество към насилието е определяща. Медиите са в състояние да формират представата на обществото и да повлияят върху позицията му по актуалните въпроси. Особено силно е влиянието на медиите по външни за обществото проблеми, поради липсата на възможности за потвърждаване на подаваната информация и най-вече поради физическата отдалеченост от обекта (района на военните действия). Затова медиите играят основна роля в интерпретирането и предоставянето на информация на обществото. Медиите могат да преувеличат или омаловажат конкретни характеристики на даден конфликт – причини, ниво на насилие, понесени жертви, материални разходи и т.н. Отношението на медиите към конфликта до голяма степен предопределя поведението на обществото. В исторически план, традиционните медии играят ключова роля за възприемането на определен конфликт от обществото. Плуралистичните и по-демократични държави изпитват трудности да прилагат контрол върху разпространението на информация. В същото време, в контекста на променящата се информационна среда и конвергенцията между потребители и създатели на медийно съдържание, дори най-строгите ограничителни мерки в най-йерархичните държави трудно могат да постигнат пълно информационно затъмнение. Съвременните медийни технологии създават нови предизвикателства към провеждането на класическата нискоинтензивна стратегия, поради алтернативните пътища, които предоставят за „проникване“ и изнасяне на информация към обществото. Освен това новите медии ерозират монопола на традиционните медийни организации върху предоставянето на информация и нейната интерпретация.
Демократичните държави, агресивно преследващи своите цели в нискоинтензивните конфликти, се изправят пред избора да се поддадат на вътрешния натиск или да се опитат да го преодолеят чрез налагане на ограничения и други недемократични средства. Това, от своя страна, поставя под съмнение демокрацията и прави воденето на войната по-малко устойчиво. Не е задължително вътрешната борба в демократичните държави да доведе до избягване/прекратяване на бунтовете. Тя обаче ги променя, влияе върху техните осъществими цели и създава стратегически цели извън бойното поле. Всъщност, лидерите на бунтовниците често следят вътрешните събития в обществата на своите противници, като се стремят да се възползват от разделенията, които се открояват там[19]. Те правят това, опитвайки се да наложат на враговете си достатъчно високо ниво на понесени жертви, така че да предизвикат (целесъобразна от гледна точка на собствените им интереси) опозиция срещу войната. Понякога пък се опитват да предизвикат демократичните си опоненти да използват по-висока степен на насилие, с цел задълбочаване на моралното противопоставяне срещу войната. Традиционно, тези два типа усилия са придружени от добре формулирани послания, насочени към медиите в демократичното общество. Днес обаче, благодарение на алтернативните канали, предоставяни от новите медии, бунтовниците, терористичните организации и другите недържавни играчи разполагат с възможност да достигнат обществото на противника и да генерират желания вътрешен натиск и без „прякото посредничество“ на традиционните медии. Така въпросните играчи се опитват да представят своята позиция и гледна точка, стремейки се да манипулират обществото на противника. Както по време на контрабунтовническите войни, като Виетнамската, така и в съвременните нискоинтензивни конфликти, медиите са основен фактор за успеха или провала. Въпреки, че военните битки и кампании се анализират предимно като автономен сблъсък на военна мощ, конфликтът не се изчерпва само с физическото бойно поле. Крайният резултат на войните зависи от много по-широк кръг от фактори, много от тях трудно уловими, като например влиянието на войната върху вътрешната политика[20]. Съвременните недържавни играчи като терористичните организации, опериращи в нискоинтензивни конфликти, се стремят да се възползват от „слабостите“ на демократичните и плуралистичните противникови държави. В същото време обаче, глобализацията и развитието на новите технологии позволява по-лесен достъп и реализация на комуникационни стратегии, насочени към обществото на противника и оказването на натиск върху неговото правителство.
Демокрация и насилие
Със своите комуникационни стратегии, прилагани срещу демокрациите, бунтовниците се опитват да компенсират по-малкия си потенциал на бойното поле. Този процес е илюстриран на фигура 2, където са показани механизмът и ключовите събития, които той включва.
Фигура 2. Провалът на демократичните държави в нискоинтензивните конфликти
Източник: Адаптирано от автора по Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars”, p. 23
Процесът стартира, когато държавата предприеме военни мерки, изискващи значителен контингент, за да се потуши бунтовническото движение. Държавите се ангажират или увеличават своята инструментална зависимост и така създават подходящата почва, на която нормативната разлика може да нараства. С течение на времето, обществото все повече усеща и осъзнава последиците от войната, включително и човешките загуби. Държавата започва да разчита на повече огнева мощ и по-високи нива на насилие, поради това, че понесените жертви, особено в неекзистенциалните войни, заплашват да подкопаят обществената подкрепа за военните действия. По същество, държавните ръководители се стремят да предотвратят или сведат до минимум целесъобразното измерение на нормативния признак. Последвалото повишаване на използваното насилие обаче, подтиква и усилва моралното противопоставяне на войната. Тя бива представяна като неморална, в резултат от което военните цели и жертви изглеждат още по-малко разумни. Вследствие на събитията на бойното поле в нискоинтензивните конфликти и политическите изисквания се формира опозиция на войната, разширяваща влиянието си в обществото.
Разрастването на тази опозиция може да доведе до преминаването на управляващите в отбранителна позиция за да се намали натискът на обществото у дома. При подобно развитие военната инициатива се измества към бунтовниците и отстъплението/изтеглянето става въпрос на време. Въпреки това, държавата може да реши да пренебрегне ерозията на подкрепата за войната и да продължи активните действия на бойното поле. Според Merom, за тази цел обаче, тя трябва да следва едно по-двулично и измамно поведение и да увеличи натиска върху обществото си, което, от своя страна, рискува да доведе до вторично увеличаване на нормативната разлика. Така войната става заплаха за демократичния ред и правителството губи легитимност. Демокрациите се провалят в малките войни, защото не могат да открият печелившия баланс между разходите за войната, от гледна точка на човешките жертви, и политическата цена. В обобщение, за демокрациите перспективите за политическа победа в продължителна нискоинтензивна война се базират на почти невъзможния компромис между целесъобразното и моралното, произтичащ от сложното взаимодействие между силите на бойното поле и силите у дома[21].
Заключение
В съвременното измерение на нискоинтензивните конфликти не е необходимо да се повишава нивото на насилие, за да може последиците да достигнат до обществото на противника. Според Andrew Mack, преките разходи на опонента (като човешки и материални загуби) стават стратегически важни тогава, и само тогава, когато са превърнати в непреки. Такива са политическите и психологическите разходи, целящи генерирането на противоречия в тила на противника[22]. Ако в предишни периоди ръстът на насилието се оказва средство за влизане в медийния дневен ред и преодоляване на цензурата, в съвременната информационна епоха разпространението на информация до определено общество за да се реализират конкретни политически и психологически цели е много по-лесно постижимо. Ескалацията на насилието може да бъде илюстрирана с добре оформени съобщения, като в тях присъстват кадри на насилие, които да повлияят върху преценката на обществото на противника и да допринесат за оттеглянето му от военния конфликт. С други думи, нивата на насилието и понесените жертви могат да останат относително ниски, но страхът и паниката, провокирани от прякото излагане на образи и заплахи, може да допринесе за ефективната реализация на поставените цели на много по-ниска цена. Все повече съвременни недържавни играчи, използващи насилие, се възползват от това за да реализират по-ефективно своите стратегии.
Описаните причини за провала на демокрациите в нискоинтензивните конфликти, илюстрират важното значение на контрола върху информацията за поддържане на определено ниво на обществена подкрепа. В епохата преди появата на новите медийни технологии, наличието на цензура в традиционните медии до голяма степен бе достатъчно за прикриването на информацията, касаеща случващото се на бойното поле. Много от целите на съвременните недържавни играчи, участващи в конфликти, са свързани с медиите и разпространяването на послания. В този смисъл, всичко казано дотук е от значение за осъзнаване значението на информацията за страните, участващи в нискоинтензивни конфлики, и как тя може, до голяма степен, да определи изхода от конфронтацията, независимо от реалното съотношение на силите.
* Авторът е специалист по международни отношения, национална сигурност и отбрана, докторант в УНСС
[1] Carl von Clausewitz „On War“, Princeton: Princeton University Press, 1984 pp. 77-97[2] Пак там p. 89[3] Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 pp.177[4] Richard Berts цитиран в: Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars”, Cambridge University Press, 2003, p. 11[5] Вж. Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 p.182-184[6] Цитиран в: Laleh, Khalili “Time in the Shadow” Standford University Press, 2013, p. 220.[7] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars”, Cambridge University Press, 2003, pp. 11-12[8] Цитиран от Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” p. 12[9] Цитиран от Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” p. 12[10] Пак там p. 12[11] Вж. Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 р. 177[12] Пак там р. 177[13] Robert Putnam предлага рамка, състояща се от две нива за разбиране на взаимодействието между вътрешните и международните политики в ситуации на международно договаряне[14] Putnam, Robert, "Diplomacy and Domestic Politics: The Logic of Two-Level Games," International Organization, vol 42, 3, 1988 г. р. 434[15] Kugler, Jacek, and William Domke Comparing the Strength of Nations," Comparative Political Studies, 1986, pp. 39-70[16] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” р. 19[17] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” p. 20[18] Пак там p.20[19] Bui Tin, бивш високопоставен командир в Северен Виетнам, обяснява, че „американското антивоенно движение е от съществено значение за нашата стратегия...американският тил е уязвим. Всеки ден нашето ръководство се вслушва в световните новини по радиото...за да проследи нарастването на американското антивоенно движение. Това ни даде увереност, че силите на бойното поле мога да се обърнат. Съвестта на Америка е част от военните й способности и ние обръщаме тази сила в наша полза. Америка загуби, поради своята демокрация.“ Цитиран в: Harrison, Benjamin „Hell On A Hill Top: America's Last Major Battle In Vietnam“, Universe Inc., 2004, р. 184[20] Iklé, Fred цитиран в: Mahnken, Thomas “Strategic Studies: A Reader”, Routledge, 2008, р. 310[21] Merom, Gil, “How Democracies Lose Small Wars” рp. 23-24[22] Mack, Andrew, "Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,", 1975, достъпно към 03.2013 г.: http://www.jstor.org/discover/10.2307/2009880?uid=2&uid=4&sid=21101739200543 р.185{backbutton}
