В момента, стратегиите на непреките действия и меката сила са най-ефективните средства за осъществяване на геополитическата борба между държавите, които упрявляващите в Съединените щати активно използват за разгрома или отслабването на своите реални и потенциални противници на международната сцена. Освен САЩ, тези стратегии за съкрушаване на противниците си и овладяването на нови геополитически пространства използва и китайското ръководство, което обаче се придържа към принципа "да прикрива възможностите и намеренията си" и затова избягва да афишира този факт. Американските теоретични разработки и практическото използване на стратегиите на непреките действия и меката сила привлякоха най-голямо внимание в хода на осъществяването на т.нар. "цветни революции" в постсъветското пространство и народните бунтове по време на т.нар. "арабска пролет" в Северна Африка и Близкия Изток.
Както показват анализите на редица британски и американски експерти, стратегиите на непреките действия и меката сила представляват специфични технологии за осъществяване на геополитическа борба, ориентирани към установяване на доминация над "противниковата" държава чрез установяването на пълен, всеобхватен и прикрит контрол върху механизмите за формиране и практическа реализация на вътрешната и външната политика на съответната страна, нейната политико-управленска, социално-икономическа, отбранителна, културно-идеологическа и други ключови сфери, както и върху самите процеси на по-нататъшното и развитие с помощта на специално създадените за решаване на такъв тип задачи "непреки" организационни въздействия и мероприятия, имащи манипулативен и ерозиращ характер. При това натискът на "агресора" върху "държавата-жертва" се осъществява както в отсъствието на пряка конфронтация и запазване на официално "приятелския" или дори "партньорски" характер на отношенията с нея, така и в условията на открит конфликт, включително и въоръжен. В хода на геополитическото противопоставяне, основните усилия на агресора се концентрират към установяването на контрол върху системата за държавно управление на страната-обект на въздействие, включително чрез създавенето на "агенти за влияние" в средите на управляващия елит на въпросната страна и нейните силови структури.
Технологията за ерозия на противниковата държава
Технологията за ерозия на "противниковите" държави с помощта на стратегиите за непреки действия и меката сила се основават върху следните фундаментални идеи и подходи:
- използването както на открити, така и на скрити форми и методи на въздействие при липсата на открита конфронтация и пряк силов сблъсък с цел разрушаване основите на държавността на противника;
- постигането на доминация на държавата-агресор над държавата-обект на въздействие се осъществява с цел лишаването на последната от икономическа и ресурсна самодостатъчност и от възможност за устойчиво развитие. Това се постига чрез изграждането, в рамките на държавната система на страната-жертва, на специфичен оргнизационен механизъм за "външно управление", позволяващ установяването на опосредстван и прикрит контрол върху жизненоважните за съществуването на атакуваната страна процеси, както и трансформацията на нейната обществено-политическа система в съответствие с интересите и целите на външните играчи в глобалната политика. В резултат става възможна не само физическата ерозия и разрушаването на държавността на страната-обект на въздействие (водещо до икономическото и политическо овладяване на нейната територия и ресурси), но и ликвидирането на самобитната цивилизация на въпросната страна, т.е. промяната на цивилизационната, конфесионално-културна и национална идентификация на нейното население. При това следва да се подчертае, че постигането на такава победа в хода на геополитическото противопоставяне се оказва необратима, поради фактическото отстраняване на страната-жертва от историческата сцена.
Следва да отбележим, че западните държави и, в частност, САЩ съвсем не са първите, които използват стратегията на непреките действия и меката сила. За първи път принципите на стратегията на непреките действия са формулирани още през V в.пр.н.е. от китайския пълководец и военен теоретик Сун Дзъ, в прословутия му трактат "Изкуството на войната". Концептуалната същност на тази стратегия е "постигането на победа над противника, без да се сражаваш с него".
В същото време, сравнението между американската и китайската стратегия на непреките действия показва, че между тях съществува съществена, бих казал дори концептуална разлика. За разлика от китайския, американският модел е ориентиран към бързата ерозия и разпада на държавната система на страната-жертва чрез провокирането вътре в нея на кризисни явления, имащи системен характер, и създаването, отново в рамките на държавната и система, на точки на бифуркация, стимулиращи задълбочаването на кризисните процеси. Ако "американският сценарий" за практическа реализация на стратегията на непреките действия предполага осъществяването на активни операции, специфична особеност на китайската стратегия е постигането на търсената промяна на геополитическата мощ на противниковата държава в своя полза чрез нейната "естествена" деградация. Това позволява на атакуващата страна да изчака отслабването на противника до необходимата степен и появата на условия, при които може и да не се наложи осъществяването на силови действия за овладяване на територията му. В този случай ролята на въоръжените сили се свежда до утвърждаването със сила на съществуващата икономическа и демографска ситуация в конкретния регион.
Връщайки се към използването на западните технологии при организацията на т.нар. "цветни революции" в постсъветското пространство и Близкия Изток, следва да подчертаем, че то се реализира в следната последователност:
- На първия етап се осъществява дестабилизиране на социално-политическата и икономическата системи на страната-жертва чрез провокирането на мащабна системна криза и тласкането и към състояние на "управляван хаос", което прави нейния политически режим уязвим за въздействия отвън. При това, основната цел на дестабилизиращите действия на държавата-агресор е създаването в страната-жертва на контролиран от външни сили "център на влияние" в лицето на опозиционните формации, разширяващи противодействието си срещу управляващия режим, включително чрез разпалването на въоръжена борба. За изпълнението на тази програмна постановка, държавата-агресор набелязва в средите на управляващия елит на "противниковата" страна свои привърженици, на които възлага практическата реализация на трансформацията на политическата и система, съобразно интересите на "агресора";
- На втория етап, в създалите се условия на "управляван хаос" се формира структура-атрактор в лицето на някакъв опозиционен център за социално-политическо влияние, чиято задача е да поеме властта при евентуална смяна на политическия режим;
- На третия етап стартира процес на формиране на нови институции на държавното управление и силови структури под егидата на международните организации.
Стратегията на непреките действия за осъществяване на геополитическа борба превъзхожда стратегиите на "преките действия" по следните параметри:
- позволява на агресора да минимизира разходите за трансформацията на политическата система на страната-жертва без да използва силови средства и постигайки оптималния баланс между показателите "печалба" и "рискове";
- гарантира възможност за регулиране мащабите на нанесената вреда на икономическата система на противниковата държава и свежда до минимум загубите на нейните човешки и екологични ресурси с цел по-нататък те да могат да бъдат използвани от агресора.
Теорията за "управлявания хаос"
Осъществените в постсъветското пространство и Близкия Изток "цветни революции" са следствие от разработената в Съедините щати теория за "управлявания хаос" (или както още я наричат - теория за "контролираната нестабилност"), чиито автори са Джоузеф Шарп (автор на книгата "От диктатура към демокрация") и Стивън Ман (автор на фундаменталната статия "Теорията на хаоса и стратегическото мислене", виж. Геополитика, бр.4/2012 - б.р.), на чиято основа е разработена и технологията за реализация на стратегията на меката сила, базираща се на следните принципи:
- обединяване на всички политически сили, обявяващи се против съществуващото законно правителство;
- ерозиране увереността на ръководството на страната в собствените му възможности да стабилизира ситуацията и в лоялността на силовите структури;
- дестабилизиране на ситуацията в страната чрез инициирането на протестни настроения, култивирани в различни обществени слоеве с цел ерозия на легитимността на съществуващия политически режим;
- иницииране на смяната на властта чрез оспорване на резултатите от изборите (често още преди приключване на преброяването на гласовете) и организиране на прояви на гражданско неподчинение.
Практически във всички страни, въвлечени в хаоса на масовите безредици, "стихийният" флашмоб (буквално "внезапна тълпа") бива организиран чрез изпращането на съобщения за насрочени митинги и протестни действия чрез социалните мрежи и електронната поща, както и на мобилните телефони. Затова и осъществените през последните години "цветни революции" в постсъветското пространство и Близкия Изток следва да се квалифицират не като истински революции, а като "провокиращи хаос бунтове", маскирани като стихийни действия на народните маси и целящи да бъдат сменени неугодните на определени външни сили местни политически режими.
Формираните от западните политически технолози обществени структури в социалните мрежи генерират протестни маси от хора на следните нива:
- на информационно равнище опозиционните сили насочват вниманието на хората върху съществуващите проблеми, стимулирайки острата им реакция на съществуващите проблеми в обществения живот и предлагайки откровено популистки решения за тях;
- на ментално равнище, в съзнанието на хората се насажда устойчивото убеждение, че при този политически режим "вече не може да се живее" и "животът е станал непоносим";
- на социално равнище се активизират действията на различни етнически, социални, религиозни и регионални групи с цел мобилизацията им за налагане на радикални методи за разрешаване на съществуващите в обществото проблеми.
Възможните средства за противодействие
Анализът на опита от използването на стратегиите на непреките действия и меката сила позволява да се формулират и възможните пътища за ефективното им противодействие:
- Стратегия на бдително и предпазливо отношение към скритите и потенциални, външни и вътрешни заплахи, чрез запознаване на масовото съзнание със съвременните политически и психологически технологии за разрушаване на държавността и културно-конфесионалните идентичности на нацията.
- Стратегия за гарантиране устойчивостта на държавните и социални институции, както и на общественото съзнание спрямо опитите на външни и вътрешни сили да деформират и трансформират социално-политическата система на страната.
- Стратегия за противодействие на информационните технологии за разрушаване на държавността, реализирана чрез мащабното и оперативно разпространение на достоверна информация за ситуацията в страната, налагане на собствени правила на играта и отстояване на собствената интерпретация на събитията в рамките на глобалното информационно поле.
- Стратегия за поддържане на необходимото равнище на индекса на социалния оптимизъм на населението, държавния апарат и силовите структури на основата на формирането на национална идея, национална идеология и постигнатите успехи в сферата на защитата на държавните и национални интереси на страната.
Необходимостта от решаването на всички тези проблеми актуализира за държавите, оказали се "мишена" на САЩ и най-близките им съюзници, формулирането на доктрина за тяхната национална сигурност, в която да бъдат идентифицирани заплахите и предизвикателствата на различните етапи от зараждането и развитието им. В условията на новия световен ред, центърът на тежестта на борбата на международната сцена се измества към информационно-комуникационното пространство, което поставя пред държавните институции и обществото, като цяло, изискването своевременно да улавят негативните тенденции в развитието на вътрешната и международната ситуация с цел тяхната ефективна неутрализация.
* Авторът е водещ научен сътрудник в Руския институт за стратегически изследвания в Москва
{backbutton}
