Латинска Америка навлезе във второто десетилетие на ХХІ век като постоянно величина в съвременната полицентрична система на международните отношения и незаобиколим фактор за съвременната динамика. Това бе резултат от дълбоките вътрешни трансформации и благоприятната, като цяло, глобална конюнктура (1). Участието на Аржентина, Бразилия и Мексико в работата на Г-20, а на Бразилия и в групата БРИКС, разгръщането, в качествено нов формат, на интеграционните процеси в самия регион, търговско-икономическата преориентация на цяла група водещи латиноамерикански държави към Азиатско-Тихоокеанския регион, презареждането в отношенията между Латинска Америка и Европа, шумният и дълбоко символичен избор на аржентинския кардинал – йeзуит за папа (първият в историята представител на „най-католическия континент”), привлеклите вниманието на света събития във Венецуела, свързани със смъртта на президента Уго Чавес – са сред напълния списък на събитията и тенденциите, които очертават осъществяващите се в латиноамериканското пространства геополитически промени.
Регион в движение
Характерно за последното десетилетие на ХХ век в Латинска Америка бе провеждането сурови пазарни реформи от монетиристки тип, чиито макроикономически резултати не са никак еднозначни. През този период изглеждаше, че регионът окончателно е попаднал по влиянието на неолибералната теория и практика, превръщайки се в заложик на идейните пастулати на "вашингтонския консенсус". На границата между двата века обаче, ситуацията започна рязко да се променя. Кризата и най-големият в световната история дефолт в Аржентина, която през 90-те години се бе превърнала във "витрина на успеха на неолибералните реформи", както r турбулентните процеси в редица други държави от региона, доведоха до това, че Латинска Америка се оказа на кръстопът. Стартира интензивен и доста болезнен процес на проеосмисляне на моделите и основните направления на икономическото и социално-политическо развитие (2). В резултат от това се наложи нова концепция за икономическия растеж, чиито ключови елементи (в най-обобщен вид) са следните:
- рязко повишаване ролята на държавата в икономическия живот (т.е. превръщането и в т.нар. "държава на развитието");
- акцент върху разширяването на вътрешния пазар чрез повишаване жизненото равнище на основната част от населението и ускореното формиране на средна класа, като основен социален играч;
- радикална диверсификация на външноикономическите връзки и интегриране на латиноамериканските икономики в глобалните производствени вериги.
Като цяло, новият модел даде положителни резултати, най-важният от които бе ускоряването на икономическия растеж (таблица 1).
Таблица 1. Темпове на нарастване на БВП в държавите от Латинска Америка, %
Страна
1995-2004
2005-2009
2010
2011
2012
Латинска Америка
2,6
3,8
6,1
4,6
3,0
Аржентина
1,1
6,8
9,2
8,9
1,9
Бразилия
2,5
3,6
7,5
2,7
0,9
Венецуела
1,0
6,2
-1,5
4,2
5,5
Колумбия
2,3
4,7
4,0
6,6
4,0
Мексико
2,5
1,3
5,3
3,9
3,9
Перу
3,5
6,8
8,8
6,9
6,3
Чили
4,7
3,9
5,8
5,9
5,5
Източник:IMF. World Economic Outlook: Hopes, Realities, Risks. April 2013, p. 154.
Следва обаче да посочим, че за повишаване динамиката на икономическото развитие помогна и благоприятната конюнктура на световните пазари, гарантираща нарастващо търсене и сравнително високи цени на суровините и продоволствените стоки - основното перо на латиноамериканския износ. Именно комбинацията между вътрешните усилия и външните фактори доведе до това, че през 2000-2012 регионалният БВП нарасна 2,5 пъти, стоковият експорт се увеличи три пъти, натрупаният обем на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) нарасна четирикратно, а валутните резерви - петкратно. През този период латиноамериканските държави дотолкова укрепнаха в икономическо и финансово отношение, че самите те се превърнаха в сериозни износители на капитали. Така, през 2011, общият обем на преките инвестиции в чужбина на т.нар. "транслатинас" (т.е. регионалните транснационална корпорации) (3), надхвърли един трилион долара, т.е. пет пъти повече отколкото през 2000. Паралелно с това значително намаля размерът на държавния дълг спрямо БВП (таблица 2).
Таблица 2. Макроикономическите показатели на Латинска Америка, млрд дол.
Показател
1991
2000
2010
2012
БВП
1219,0
2133,0
5007,4
5607,5
Стоков експорт
143,5
364,2
889,2
1120,0
Стоков импорт
141,5
387,1
895,4
1134,1
Външнотърговски оборот
285,0
751,3
1784,6
2254,1
Годишен приток на преки чуждестранни инвестиции
11,6
97,8
187,4
217,0
Натрупан обем на преки чуждестранни инвестиции
123,0
507,4
1963,6
2048,1
Годишен размер на преките инвестици в чужбина
4,1
49,9
119,9
99,7
Натрупан обем на преки инвестиции в чужбина
61,9
205,3
893,4
1005,9
Валутни резерви
49,2
157,8
638,8
829,4
Държавен долг (% от БВП)
-
43,3
30,4
29,9
Източник:UNCTAD. – http://unctadstat.unctad.org/; CEPAL. Balance Preliminar de las Economías de América Latina y el Caribe. 2012.
На вълната на икономическия подем настъпиха позитивни социални промени. Рязко падна нивото на инфлацията - този традиционен бич на латиноамериканските икономики. Ако през 1990-2000 средногодишният показател на нарастването на цените на дребно в региона беше 64,8%, през следващото десетилетие той падна до 5-7%, което позволи, до голяма степен, да бъдат стабилизирани потребителския и кредитния пазари и да се създадат предпоставки за съществено подобряване материалното положение на значителна част от населението (4). По данни на Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибския басейн (ECLAC), безработицата в региона е паднала от 11%, през 2002, до 6,4%, през 2012, средната класа е нараснала с 50%, а делът на населението, живеещо под чертата на бедността, е паднал от 48% до 29%, през 1990-2012 (5). Следва да се отбележи, че тази тенденция се очерта на фона на значителното нарастване числеността на населението на региона - от 440 млн. души, през 1990, до 600 млн., през 2012.
Постъпателното движение на Латинска Америка бе ограничено донякъде (но не съвсем) от глобалната финансово-икономическа криза. Повечето държави от региона обаче съумяха да се мобилизират и сравнително бързо възстановиха икономическия си растеж. Така, ако през 2009 регионалният БВП падна с 2%, още през 2010 той демонстрира ръст от над 6%, а в Аржентина, Бразилия и Перу икономиката постигна "китайски" темпове на растеж, достигнали, съответно, 9,2%, 7,5% и 8,8% (6).
Поуките от кризата потвърдиха, че сегашният модел на стопанско развитие на латиноамериканските държави притежава сериозен потенциал за поддържане на сравнително високи темпове на растеж и може да гарантира необходимата вътрешна стабилност на икономиката.
Ситуацията след "ерата Чавес"
Сериозно нарасналият икономически потенциал се превърна във фундамента, върху който през ХХІ век се формира новата геополитическа конструкция на външните връзки и регионалната йерархия на държавите от Латинска Америка. Регионът преживява период на повишена международно-политическа динамика, характерни за който са интензификацията на вътрешнорегионалните взаимодействия и търсенето на нови и перспективни партньори извън региона.
Бумът на центростремителните усилия е важен белег на сегашния момент и дълбоко осъзнат и, би могло да се каже, изстрадан от латиноамеиканските лидери икономически и политически императив. През последното десетилетие тук възникнаха нови интеграционни обединения, обхванали всички без изключение държави от Латинска Америка и превърнали се в интегрален елемент не само на регионалния, но и на глобалния пейзаж (7). По-долу ще се опитам да очертая и да дам бегла характеристика на най-влиятелните измежду тях.
На 8 декември 2004, в перуанския град Куско, лидерите на 12 държави от Южна Америка подписаха декларация за създаването на регионална икономическа и политическа организация - Общност на южноамериканските нации. В тази декларация се посочва, че създаването на общността отразява стремежа на латиноамериканските народи за интеграция, единство и изграждане на общо бъдеще. През 2007 тя беше преименувана в Съюз на южноамериканските нации (UNASUR), чиято централа е в Кито (Еквадор), а на 23 май 2008, на срещата на върха в Бразилия, беше подписан Конституционен договор (влязъл в сила през март 2011), определящ основните направления в дейността на организацията. Сред тях са:- взаимодействието във финансово-икономическата сфера и енергетиката;
- развитието на индустриалната и стопанска инфраструктура (в частност, един от мегапроектите, лансирани от членовете на UNASUR, е изграждането на скоростна автомобилна магистрала, която ще свърже атлантическото и тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка);
- сътрудничеството в социалната сфера, включително съвместни мерки на държавно равнище за усъвършенстване на националните здравни системи;
- мониторинг на електоралните процеси с цел да се гарантира, че отговарят на демократичните норми, което предполага участието на представители на UNASUR като наблюдатели на националните избори;
- укрепване на контактите в сферата на отбраната, гарантирането на националната сигурност и борбата с трансграничния наркотрафик. Символично в това отношение бе откриването в Буенос Айрес, през 2011, на Центъра за стратегически международни изследвания, който трябва да захранва държавите-членки на UNASUR с аналитични разработки в сферата на международната сигурност и военното строителство.
В рамките на UNASUR, която има стату на наблюдател в ООН, беше създаден Генерален секретариат, поел решаването на текущите въпроси, докато принципните се разглеждат на редовно провежданите срещи на върха (8).
Буквално няколко дни след подписването на Декларацията от Куско, по инициатива на покойния лидер на Венецуела Уго Чавес, беше създадена още една интеграционна организация, действаща на субрегионално равнище - Боливарианската алтернатива за Америка, която през 2009 беше преименувана на Боливариански алианс на народите на нашата Америка - Търговски договор на народите (ALBA). В него членуват осем държави, чиито правителства са със социалистическа или социалдемократическа ориентация: Антигуа и Барбуда, Боливия, Венецуела, Доминика, Куба, Никарагуа, Сейнт Винсънт и Гренадини и Еквадор (9). На практика, появата на ALBA беше сред основните резултати от петролната дипломация на Каракас, който, в своя стремеж към политическо лидерство в региона, съумя да обедини около себе си идеологически близките му и икономически слаби държави. Основният инструмент за влияние на Венецуела станаха доставките на петрол на ниски цени за членовета на ALBA, което на фона на рязкото нарастване на цените на световните пазари имаше стратегическо значение. Така например, петролните доставка за Куба са около 100 хил. барела дневно (10). Освен това, Каракас пое издръжката на кубинските специалисти (включително лекари), работещи в други държави от ALBA.
Докато беше президент, Уго Чавес се стремеше максимално да разпространи идеологията и практиката на "социализма на ХХІ век" и да сплоти участниците в Боливарианския алианс на антиамериканска основа, съблазнявайки ги с възможността да бъдат смекчени негативните последици от глобалната криза и с благоприятните за тях икономически перспективи за по-тясно сътрудничество с "богатата" Венецуела. Според венецуелския лидер, в основни стълбове на ALBA трябваше да се превърнат общата субрегионална валута "сукре" (вируалната и версия беше лансирана на 1 януари 2010), междудържавните икономически проекти и транснационалните корпорации в рамките на организацията. Все още е рано обаче, да се говори за конкретните резултати от реализацията на тези планове. Несъмнено, смъртта на Чавес през март 2013 създаде известна несигурност относно бъдещето на ALBA. Във Венецуела е налице дълбоко разделение в обществото (броят на противниците на "чавизма" е почти колкото този на привържениците му), което, имайки предвид сериозните вътрешноикономически трудности, които преживява страната, може сериозно да затрудни по-нататъшното развитие на Боливарианския проект.
Стъпка към изграждането на обединена Латинско-Карибска Америка (ЛКА), на основата на общите търговско икономически интереси и ценности (независимо от различаващите се политически цели), стана формирането в Мексико, през февруари 2010, на Общността на латиноамериканските и карибски държави (CELAC), в която членуват 33 държави от ЛКА. Общата им територия е почти 20,5 млн. кв. км, населението - над 600 млн. души, а делът им в световния БВП надхвърля 8%. През декември 2011 (в Каракас) и януари 2013 (в Сантяго) се проведоха две срещи на върха на CELAC, чиито резултати илюстрират стремежа на мнозинството от участниците да създадат обща конструктивна ос на многобройните регионални формирования, укрепвайки структурната основа на латиноамериканската интеграция. Както посочва в тази връзка чилийският президент Себастиян Пинера, който стана първия временен председател на CELAC, въпреки съществуващите политически разногласия между членовете му, този блок следва да се превърна в основа за укрепване на регионалното сътрудничество и да съдейства за максимално пълното разкриване и използване на стопанския потенциал на латиноамериканските и карибски държави. "Решението на проблемите на Латинска Америка се съдържа в нашето единство" - подчерта чилийския президент (11).
Оценявайки самия факт на появата на CELAC, мнозина експерти виждат в него доказателство за тенденцията към дистанцирането на латиноамериканските държави от САЩ, доколкото новият блок, в известен смисъл, се противопоставя на създадената през 1948, под егидата на Вашингтон, Организация на американските държави (ОАД), в която участват всички латиноамерикански страни (без Куба), както и САЩ и Канада. Показателно е, че покойният Чавес не криеше намерението си да придаде на действията на CELAC ясно изразен семантичен (политизиран) отенък (12). Навремето, създаването на ОАД беше безспорна геополитическа победа на Вашингтон: това му позволи в течение на десетилетия да доминира политически в Латинска Америка, да контролира (до голяма степен) ситуацията и оперативно да реагира на периодично възникващите кризисни ситуации, застрашаващи (северно)американските интереси. Класически пример за това бе прекратяването, през 1962, на членството в ОАД на управляваната от Кастро Куба. Днес обаче, латиноамериканските националисти взеха своя геополитически реванш, тъй като Куба участва в CELAC, докато САЩ и Канада - не.
В същото време антиамериканският дискурс на Каракас и съюзниците му от АLBA поражда известна предпазливост у лидерите на другите членки на CELAC, стоящи на по-умерени позиции. В резултат от това съществува опасност, вместо синтез на различните подходи, да се получи изпълнена с политически противоречия крехка конструкция. Можем да очакваме, че смъртта на Чавес ще успокои страстите, но при всички случаи ефективното функциониране на толкова голяма организация, като CELAC, изглежда проблематично.
Стриктно прагматичен характер, още от момента на официалното си създаване през юни 2012, демонстрира Тихоокеанският алианс - търговски блок, формиран от Колумбия, Мексико, Перу и Чили, които осигуряват 35% от регионалния БВП и 55% от съвкупния външнотърговския оборот на латиноамериканските държави. Съществуват редица обективни фактори, сближаващи тези четири страни. Техните икономически и финансови интереси във все по-голяма степен се оказват свързани с партньорите им от Азиатско-Тихоокеанския регион (Китай, Япония, Южна Корея, Австралия и държавите от Югоизточна Азия). Освен това те са динамично развиващи се, сравнително открити и либерални икономики с висока степен (особено що се отнася до Мексико) на търговско-инвестиционно взаимодействие със САЩ. Накрая, всички те не са доволни от нивото на интеграция в Латинска Америка и настояват за създаването на система, базираща се на много по-дълбоки икономически връзки между държавите от региона.
Всичко това формира благоприятна основа за политическо и търговско-икономическо сближаване на "тихоокеанската четворка", включително за вече прокламираното създаване в обозримо бъдеще на зона за свободна търговия. Реализацията на тези планове дава възможност (поне според лидерите на споменатите държави) за превръщането на Тихоокеанския алианс в основна движеща сила на латиноамериканските интеграционни процеси. Важна особеност на Алианса е стремежът му, със съвместните усилия на "четворката", да бъде разширено търговско-икономическото проникване на пазарите на Азиатско-Тихоокеанския регион и да се стимулира притокът на азиатски инвестиции в Латинска Америка (13). Неслучайно към тази инициатива проявиха интерес (и получиха статут на наблюдатели) десет регионални и извърегионални държави: Гватемала, Коста Рика, Панама, Парагвай, Уругвай, Австралия, Испания, Канада, Нова Зеландия и Япония (14).
Тези примери със създадените през ХХІ век интеграционни образувания в Латинска Америка илюстрират развитието и усложняването на международния политически пейзаж в региона и формирането на нови ориентири за сътрудничество. Първоначално, този процес, до голяма степен, беше свързан с личните инициативи на отделни харизматични лидери (и най-вече на Чавес), виждащи в обединяването на латиноамериканските държави път към укрепването на собственото си влияние в региона и повишаване на ролята си в международните отношения. Този субективен фактор обаче, се съчетава с обективните потребности за сплотяване на държавите от ЛКА в условията на продължаващата международна нестабилност и нарастваща глобална конкуренция.
Азиатският фактор
Изместването на центъра на световната икономика, а след нея и на глобалната политика към Азиатско-Тихоокеанския регион, определи и основната геоикономическа и геополитическа промяна в международното положение на латиноамериканските държави - завоят към стремително развиващите се азиатски пазари и разширяването на целия спектър на отношенията с държавите от тази част на планетата. Това ясно се вижда в промяната на географската насоченст на латиноамериканския износ (таблица 3).
Таблица 3. Средногодишна динамика на ръста на износа на товари от държавите от ЛКА, %
Регион
1991-2000
2001-2010
По стойност
По обем
По стойност
По обем
Целият свят
10,8
9,6
10,1
4,9
САЩ
16,3
14,2
6,7
3,2
Евросъюз
2,7
2,4
11,0
4,9
ЛКА
10,8
9,8
12,4
7,8
Азия
6,6
6,9
25,1
14,4
Япония
0,5
-0,3
1,5
2,6
Китай
12,8
13,6
29,9
17,3
Източник: CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2011-2012, p. 56.
Ако през 1991-2000 износът на товари от държавите от ЛКА демонстрираше максимална динамика на пазарите на САЩ, през първото десетилетие на ХХІ век на преден план излязоха развиващите се държави от Азия и най-вече Китай. През 2001-2010 доставките в тази страна, в стойностно отношение, нарастваха с 30% годишно, което трикратно надхвърли темповете на нарастване на латиноамериканския износ, като цяло. За броени години Китай зае ключово място във външнотърговските връзки на редица водещи държави от Латинска Америка. Така, ако през 2000 делът на Китай в перуанския износ беше 6,4%, в края на десетилетието, той нарасна до 26,9%. Чилийският пример е още по-убедителен: за същия период, делът на китайския пазар в износа на страната е нараснал от 5% до 46% (15). През 2000-2011 латиноамериканският износ на азиатските пазари нарасна 7 пъти: от 64,7 до 457,9 млрд. долара, а делът им се повиши от 9,1% до 22,1%. По тези показатели Азия изпревари ЕС и държавите от ЛКА (виж таблица 4).
Таблица 4. Географията на външната търговия на държавите от ЛКА
Регион
2000
2011
Млрд дол.
Дял в %
Млрд дол.
Дял в %
Общо
712,1
100
2076,1
100
САЩ
392,9
55,2
723,4
34,8
Евросъюз
82,7
11,6
276,0
13,3
ЛКА
113,4
15,9
401,5
19,3
Азия
64,7
9,1
457,9
22,1
Други
58,4
8,2
217,3
10,5
Источник: CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2000-2001, 2011-2012.
Икономическото сътрудничество между Латинска Америка и Китай и други азиатски държави не се изчерпва с търговията, а засяга всички сфери на стопанската и социална активност. През 2010-2011 чуждестранни инвеститори за закупили в държавите от ЛКА активи на обща стойност над 49 млрд. долара, 30 млрд. от които (61%) се падат на азиатските транснационални корпорации (16). Последните действат все по-напористо и агресивно, използвайки корпоративни сливания и поглъщания на местни предприятия (включително сравнително големи), овладяват важни позиции в латиноамериканската икономика и активно усвояват природните богатства на региона (17).
Оценката, която дават анализаторите на интензивното латиноамериканско-азиатско сближаване, е нееднозначна. Част от тях го интерпретират подчертано позитивно, акцентирайки върху това, че именно нарастващите потребности на пазарите на Азиатско-Тихоокеанския регион от внос, укрепиха икономиките на държавите от Латинска Америка, рязко повишавайки световните цени на суровините и продоволствените стоки. "Излизането на латиноамериканския регион и, особено, на Южна Америка от финансовата криза, до голяма степен, зависеше от икономическия подем в Азия, като цяло, и в Китай, в частност. Именно китайското търсене спаси латиноамериканския износ" - подчертават експертите на ECLAC (18). По-критичен в оценките си е руският изследовател проф. Лев Клочковски. Анализирайки условията, при които се реализира сътрудничеството между ЛКА и Китай, Клочковски посочва, че то се развива по китайския сценарий, тъй като изцяло отговаря на стратегическите цели на Пекин: да превърне региона в аграрно-суровинна периферия на Китай и да маргинализира конкуренцията (включително местните компании) на латиноамериканския потребителски пазар (19). Струва ми се, че действително има основания за подобни опасения.
Очевидно е, че имайки предвид впечатляващата динамика на азиатските пазари, отношенията между двата региона ще продължат да се задълбочават. Търговско-икономическият и инвестиционен завой на Латинска Америка към Тихоокеанска Азия представлява мащабна геополитическа промяна, с която са свързани както нови възможности, така и сериозни рискове.
Главоблъсканица за Вашингтон
В своеобразна повратна точка в отношенията между САЩ и Латинска Америка през ХХІ век се превърна отказът на повечето латиноамерикански държави да участват в създаването на Общоамериканската зона за свободна търговия (ALCA), в която, според плановете на Вашингтон, трябваше да влязат почти всички държави от Западното полукълбо. На практика, в Белия дом разчитаха да осигурят огромен и бързо разрастващ се пазар на своята икономика, да получат важни конкурентни предимства и за десетилетия напред да гарантират икономическата (а това означава и политическата) ориентация на латиноамериканския регион към САЩ. В латиномериканските столици обаче, решиха друго. Прекалено силната обвързаност на техните по-слаби икономики със северноамериканската, би ограничила възможностите за самостоятелен растеж и би попречила на географската и отраслова диверсификация на външноикономическите им връзки. Последното ще бъде особено контрапродуктивно и стратегически вредно в условията на задълбочаваща се глобализация и появата на нови световни "супериграчи", в лицето на Китай и Индия, които са заинтересовани от мащабното търговско и инвестиционно сътрудничество с латиноамериканските държави. Ръководейки се именно от подобни съображения, лидерите на Аржентина, Бразилия, Венецуела и редица други страни от региона, на практика, провалиха проекта за континентална зона за свободна търговия. Особено активен в това отношение беше Уго Чавес, който открито заяви, че ще "погребе" ALCA (21). Точно това се случи на четвъртата Среща на върха на Америките (ноември 2005) (21), провела се в аржентинския град Мар дел Плата, където планът за създаването на ALCA беше отхвърлен, а самата идея за интеграционно обединение на двете Америка остана на заден план.
Провалът на проекта ALCA доведе до фундаментален обрат в латиноамериканската стратегия на Вашингтон. Акцентът в нея беше изместен върху развитието на двустранните връзки и формирането на "специални отношения" с отделни държави от региона. В центъра на вниманието се оказаха Мексико и субрегионът на Централна Америка. Благодарение на участието си в интеграционната групировка НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия), в която от 1994 влизат Канада, Мексико и САЩ, мексиканската икономика се ориентира към пазарите на северния си съсед, превръщайки се (до голяма степен) в обширна аутсорсингова зона на американските индустриални ТНК, включително и високотехнологичните компании.
След провала на ALCA, самата стилистика на латиноамериканската политика на САЩ показва, че във Вашингтон са престанали да разглеждат този регион като едно цяло. Така например, дневният ред на преговорите с Бразилия и Чили няма почти нищо общо с темите, които се обсъждат с Гватемала или Салвадор (за пореден път това бе демонстрирано по време на посещението на президента Барак Обама в региона, през март 2011) (22). Както посочва в анализа си бившият мексикански външен министър Хорхе Кастанеда, Мексико, както и централноамериканските и карибските държави, представляват "друга Латинска Америка", която все още силно зависи от САЩ (23). В рамките на латиноамериканския курс на всяка вашингтонска администрация неизбежно ще присъстват различни подходи към отделните държави и групи от държави, което отразява политическото и социално-икономическо многообразие на региона.
В същото време Вашингтон не може да игнорира ясно обозначения и, както вече стана ясно, до голяма степен материализиран на практика стремеж на държавите от Латинска Америка към интеграция, обединяване на търговско-икономическите и финансовите усилия и опита им (както в случая с Тихоокеанския алианс) да формулират обща линия на поведение на международната сцена и, действайки съвместно, да се утвърдят на новите пазари. Подобна мултивекторност поставя доста сложни задачи през Белия дом. Въпреки намаляването на дела на САЩ във външнополитическите връзки на ЛКА, регионът си остава важен източник на широка гама суровинни и индустриални товари и значителен пласментен пазар. Достатъчно е да напомним, че през 2011 латиноамериканските държави са купили от северноамериканските предприятия продукция за над 300 млрд. долара. На свой ред, за Латинска Америка е изключително важно, че в търговията си със САЩ тя може да се похвали с устойчиво положително салдо (виж таблица 5).
Таблица 5. Търговия на държавите от ЛКА със САЩ, млрд долл.
Показател
2000
2009
2010
2011
Експорт
204,1
277,7
350,8
419,2
Импорт
188,8
195,0
248,7
304,2
Салдо
+15,3
+82,7
+102,1
+115,0
Оборот
392,9
472,7
599,5
723,4
Източник: CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2000-2001, 2011-2012.
Преди повече от половин век, правителството на Джон Кенеди, загрижено за ситуацията на юг от Рио Гранде, лансира инициативата "Съюз за прогрес". С нейна помощ САЩ успяха да постигнат две основни цели: да ускорят социално-икономическото развитие на държавите от Латинска Америка и (благодарение на това) да ограничат демонстративния ефект на кубинската революция в региона. Активността в рамките на "Съюза" (който, на практика, представляваше програма за търговско-икономическо сътрудничество) обаче бе само част от политическата стратегия на Вашингтон, целяща да съхрани доминиращите му позиции по латиноамериканското направление. Арсеналът на политиката на САЩ включваше не само оказването на икономическо съдействие на държавите от региона, но и експанзия на американските ТНК, активни операции на специалните служби, блокада на Куба, организиране на военни преврати и подкрепа за диктаторски режими. Латиноамериканските държави изминаха дълъг и сложен път, преди да могат съществено да увеличат собствения си икономически потенциал, да укрепят националния си суверенитет и, в крайна сметка, да се измъкнат от стриктната политическа опека на Вашингтон. И едва ли някоя от тях е склонна да се връща назад.
Латинска Америка и ЕС: презареждане на отношенията
Дълбоките промени, извършващи се в латиноамериканското пространство, нямаше как да не засегнат различните аспекти на взаимодействието между региона и държавите от Европейския съюз, които са традиционни търговско-икономически партньори на страните от ЛКА. Прекрачвайки в нова за себе си геополитическа епоха, Латинска Америка, на практика, постави началото на презареждане на отношенията си с членовете на ЕС. Днес целият формирал се през предходните десетилетия комплекс на латиноамериканско-европейските отношения търпи фундаментални промени. В какво се проявява това? По-долу ще посоча само основните (поне според мен) нови моменти.
На първо място, благодарение на изгодната за мнозинството латиноамерикански държави глобална ценова конюнктура, ръстът на износа им за ЕС през ХХІ век, по своята стойност, изпреварваше динамиката на ръста на вноса от Европа (таблица 6). В резултат от това, страните от ЛКА постигнаха рязък спад на отрицателното салдо в търговския си баланс с Евросъюза (15% от целия обем на търговията, през 2000), като през 2011 дори постигнаха малък профицит.
Таблица 6. Търговията на държавите от ЛКА с ЕС, млн дол.
Показател
2000
2009
2010
2011
Експорт
34833
90916
109456
137984
Импорт
47906
92550
115835
137969
Салдо
-12773
-1634
-6379
+15
Оборот
82739
183466
225291
275953
Източник: CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2000-2001, 2011-2012.
На второ място, бяха осъществени качествени промени в сферата на инвестиционното сътрудничество. Ако преди Латинска Америка еднозначно беше обект за експанзията на европейските ТНК, които си извоюваха ключови позиции в икономиката на много страни от региона, през новия век на глобалната сцена излязоха транснационалните корпорации на самите латиноамерикански държави (т.нар. "транслатинос") (24). Тези компании успешно се интегрираха в "мейнстрийма" на пазарната глобализираща се икономика и очевидно се устремяват към нови пазари, извън границите на Западното полукълбо. Днес в полезрението на "транслатинас" са всички континенти на планетата, включително Европа. В таблица 7, на примера на бразилските компании, може да се проследи динамиката на проникването на "транслатинас" в европейските държави.
Таблица 7. Преки чуждестранни инвестиции на бразилските «транслатинас», млн дол.
Страна
2007
2008
2009
2010
2011
Общо
111339
113755
132413
169066
192933
Австрия
31212
31024
36268
37092
47390
Холандия
2160
2380
3600
10785
20819
Испания
4083
5055
5270
8992
11187
Дания
10829
8036
9698
9290
9831
Люксембург
4259
4602
4356
4794
5425
Португалия
1493
1449
1962
3257
3008
Унгария
901
1827
1751
2489
2513
Великобритания
805
1341
977
929
1065
Франция
156
204
247
1006
949
Източник: Capitais brasileiros no exterior. Banco Central do Brasil. – http://www4.bcb.gov.br/
На трето място, управляващите в редица държави от Латинска Америка (и, най-вече, в Аржентина, Боливия и Венецуела) се ориентираха към политика на ограничаване активността на чуждестранния капитал, което директно засегна интересите на европейските и, на първо място, испанските компании. Ключова роля в това отношение играе Каракас, който действа като "петролния юмрук" на групата латиноамерикански ляворадикални режими. Това обстоятелство несъмнено отслабва влиянието на европейския бизнес и фиксира промяната в съотношението на икономическата и политическа мощ между ЛКА и ЕС.
И най-главното - сравнително успешното преодоляване последиците от глобалната финансово-икономическа криза съдейства за подобряване имиджа на латиноамериканските държави и прокарването на техните рецепти за гарантиране на икономическа устойчивост в международен план. На този фон, продължаващите проблеми на ЕС и еврозоната не стимулират особено латиноамериканците да "вземат пример от Европа".
Съществено нарасналият икономически потенциал, модернизацията на икономическите структури, положителните социални и политически промени и укрепването на международната субектност на водещите държави от региона са сред основните фактори, формиращи новия модел на латиноамериканско-европейските отношения.
Заключение
В периода на глобални сътресения обществените тенденции и промени, които се извършваха и натрупваха в Латинска Америка през последното десетилетие, достигнаха критичната си маса и започнаха да определят геоикономическата и геополитическа ситуация в региона, да променят международното положение на латиноамериканските държави и тяхната роля в света. Все по-ясно се очертава тенденцията за диверсификация на външните връзки на ЛКА и развитието на многообразни и широкообхватни отношения между държавите от тази част на света и партньорите им на всички континенти.
Бележки:
1. В периода 2000-2012 цените на суровинните и продоволствени стоки, които изнасят латиноамериканските държави, нараснаха средно два пъти. – CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2011-2012.
2. Виж П.П. Яковлев. Перед вызовами времени. Циклы модернизации и кризисы в Аргентине. М.: Прогресс-Традиция, 2010.
3. Виж Петр Яковлев. «Транслатинас»: новые игроки глобальной экономики (19.03.2013).
4. IMF. World Economic Outlook: Sustaining the Recovery. October 2009, p. 177; IMF. World Economic Outlook: Hopes, Realities, Risks. April 2013, p. 159.
5. CEPAL. – http://www.eclac.org/
6. UNCTAD. – http://unctadstat.unctad.org/
7. Виж А.А. Лавут. Поиски латиноамериканской модели. – Латинская Америка. М., 2011, № 2.
8. UNASUR – Unión de Naciones Suramericanas. – http://unasursg.org/
9. Alianza Bolivariana para los Pueblos de Nuestra América. – http://www.alianzabolivariana.org/
10. Виж, Венесуэла: практика «Боливарианского проекта» (результаты и риски). ‒ М.: ИЛА РАН, 2011.
11. Sebastián Piñera. Las soluciones a los problemas en Latinoamérica estan en la unión. – http://www.celac.gob.ve./
12. Някои анализатори смятаха, че Чавес разчита с помощта на CELAC да "анулира" ОАД. (Unas nuevas siglas. – El País. Madrid, 5.12.2011).
13. CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2011-2012, p. 93.
14. Alianza del Pacífico. – http://es.wikipedia.org/
15. CEPAL. La República Popular China y América Latina y el Caribe: hacia una relación estratégica. 2011.
16. CEPAL. Panorama de la inserción internacional de América Latina y el Caribe. 2011-2012, p. 100.
17. В Латинска Америка се намират 65% от световните запаси на литий, 49% - на сребно, 44% - на мед, 33% - на калай, 26% - на боксити, 23% - на никел, 22% - желязна руда, 20% - на петрол и т.н. – CEPAL. La Unión Europea y América Latina y el Caribe: Inversiones para el crecimiento, la inclusión social y la sostenibilidad anbiental. 2012.
18. Osvaldo Rosales, Mikio Kuwayama. China y América Latina y el Caribe. Hacia una relación económica y comercial estratégica. CEPAL, 2012, p. 121.
19. Клочковский Л.Л. Латинская Америка: противоречия посткризисного развития. – Латинская Америка, 2012, № 11, с. 10-11.
20. Виж, Латинская Америка в современной мировой политике. (Ответственный редактор В.М. Давыдов). М.: Наука, 2011.
21. Срещите на Америките представляват организирани под егидата на ОАД срещи на държавните глави и премиерите от американския континент. Първата се провежда през 1994, а последната засега (и шеста поред) – през 2012.
22. Виж, Петр Яковлев. Латиноамериканская политика Б. Обамы (по итогам поездки в Бразилию, Чили и Сальвадор). – 28/03/2011.
23. Jorge Castañeda. El viaje de Obama y América Latina. – El País. Madrid, 23.03.2011.
24. Виж, Петр Яковлев. «Транслатинас» – новые глобальные игроки. – 19/03/2013.* Ръководител на Центъра за иберийски изследвания на Института за Латинска Америка към Руската академия на науките
{backbutton}
