По ред причини, в средносрочна перспектива можем да очакваме изчезването на редица от досегашните елементи на сигурността, които вече не отговарят на новите реалности и съвременното ниво на обществено развитие в Централна Азия. Налице са всички основания да смятаме, че такива събития като изтеглянето на частите на НАТО от Афганистан, както и намеренията на коалицията да окаже военно-техническа помощ на държавите от Централна Азия (включително, предоставяйки им въоръжение), ще формират нова ситуация в сферата на сигурността в региона.
Ако държавите от Източна Европа, практически веднага след разпадането на СССР, определиха геополитическата си насоченост и, следователно, изградиха собствена архитектура на сигурност (предимно в рамките на НАТО), държавите от Централна Азия продължават да преживяват преходен период, превърнал се за тях в своеобразно "системно наказание". Характерно за региона е правилото на трите "не-та": неопределеност, нестабилност и непредсказуемост. Ако системата за сигурност в Европа се гради на основата на НАТО, ЕС и ОССЕ, поне досега в Евразия не съществува пълноценна архитектура на сигурност, олицетворявана от хармонично изградена и фукционираща система от гаранции. Затова пък са налице няколко фактора, които могат да дадат началото на процеси на трансформация, които след това да окажат влияние и върху сигурността: част тях са свързани с геополитическата активност на външни играчи, а други, произтичат от развитието на вътрешнополитическите процеси. Липсата на механизми за приемственост във властта е характерна за Казахстан, Узбекистан и Таджикистан, а през двете десетилетия на независимото си съществуване Киргизстан на два пъти преживя неконституционна смяна на властта, което, като цяло, съдейства за продължаващата неопределеност при избора на вектора на бъдещото им политическо развитие.
Най-важните организации, в които участват централноазиатските държави
Освен това, регионът демонстрира очевиден геополитически дисбаланс по отношение на международната сигурност: някои от държавите в него участват едновременно в програми на НАТО и членуват в ШОС (Шанхайската организация за сътрудничество), ОДКС (Организацията на Договора за колективна сигурност) или ОИС (Организацията за икономическо сътрудничество). В същото време, повечето експерти свързват надеждите си за изграждане на система за сигурност в Евразия и, в частност, в Централна Азия именно с такива организации като ОДКС и ШОС.
През миналата 2012 ОДКС отбеляза десетгодишнината от официалната поява на тази организация и двадесетата годишнина от подписването на Договора за колективна сигурност в Ташкент. Предвид липсата на концепция за собственото си развитие, визия за своето място в света и ролята си в световната политика обаче, тежестта, авторитета и перспективите пред ОДКС продължават да изглеждат съмнителни.
Въпреки че притежава собствена военна структура, ОДКС, като военно политически съюз (за разлика от НАТО например), досега не е участвала в никакви военни операции. Налице са отделни мероприятия, преследващи конкретни задачи за борба с престъпността, но, като военен блок, ОДКС нито веднъж не се е ангажирала с потушаване или разрешаване на конфликт на държавно или регионално равнище.
Като важна положителна промяна в еволюцията на организацията следва да се посочи, че нейните членове съгласуваха списъка с външнополитическите теми, по които занапред ще заемат еднакви позиции, както го правят НАТО или ЕС например. Така, през 2011 лидерите на държавите-членки от ОДКС се споразумяха да разрешават разполагането на военни бази на трети държави на своя територия само със съгласие на партньорите си от организацията. Както подчерта в тази връзка президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев, "занапред, за разполагането на военна база на трета държава на територията на страна от ОДКС, следва да е налице съгласието на всички членове на организацията. Това е очевидно доказателство за привързаността на членовете на ОДКС към съюзническите си отношения". Следва обаче да посочим, че през последните години това е единственото решение за провеждане на съгласувана политика. При това то си остава по-скоро формална декларация, имайки предвид липсата на отговорност за вземаните решения и възможността всяка държава-членка да напусне или да се върне в тази структура, когато си поиска.
Истината е, че отдавна са налице всички условия за стартирането на институционални реформи в тази структура, за формулиране стратегията на ОДКС и предприемането на практически стъпки, а не само на декларации, които не се реализират в реалния политически живот. Необходимо е тази организация да стане привлекателна и перспективна за участниците, така че броят на онези, които искат да влязат в нея, да е много по-голям, от желаещите да я напуснат (имайки предвид, че през последните двайсет години три от 12-те държави-членки на ОДКС - Грузия, Азербайджан и Узбекистан - решиха да излязат от нея). За целта се налага, на първо място, формулирането на стратегия, отговаряща на съвременните изисквания за гарантиране на сигурността и стабилността в държавите-членки и притежаваща ясна и консолидираща идея. В рамките на ОДКС, сред ръководителите на страните-членки няма общо мнение за задачите, основната мисия и, което е най-важното, за бъдещите вектори на развитие на структурата на организацията, което поставя под съмнение перспективите пред нея. В това отношение известна надежда вдъхва решението от март 2013 за създаването в ОДКС на информационно-аналитична структура, която да се заеме с изработването на стратегията и концепцията на организацията. На фона на поредното излизане на Узбекистан от ОДКС вероятно следва да се преразгледа Уставът, така че да бъде усложнена процедурата за напускане на организацията, възприемайки например негласния принцип, от който се ръководят в НАТО - "който не е с нас, е против нас". Засега обаче, можем само да констатираме, че опитите за изграждането на система за сигурност без участието на Узбекистан са обречени на провал, имайки предвид, че излизането му от ОДКС нарушава принципа за регионалната цялостност и комплексност.
Друга организация, която е тясно свързана с темата за сигурността, е Съвещанието за взаимодействие и мерки на доверие в Азия (СВМДА), която започна официално да функционира през 1999 по инициатива на казахстанския президент Нурсултан Назарбаев, приемайки "Декларация за принципите, регулиращи отношенията между държавите-членки на СВМДА".
Този документ акцентира върху принципите на сътрудничеството, взаимното уважение, териториалната цялост и ненамесата във вътрешните работи, разоръжаването и т.н. За съжаление обаче, тези принципи имат по-скоро декларативен характер без да е налице реален фундамент за спазването и реализирането им на практика, имайки предвид, че една от страните, подписали декларацията - Афганистан - по онова време не контролираше собствената си територия, а Индия и Пакистан се намираха в перманентен конфликт помежду си. Следва да признаем, че създаването на СВМДА не се основаваше върху реалистичната оценка на ситуацията в региона, затова Съвещанието не може да се похвали с осезаем принос за гарантирането на сигурността в Азия, което пък говори за липса на реални резултати в процеса на укрепване на доверието между държавите-членки.
Опитът на ШОС (още по времето, когато тази организация беше известна като "шанхайската петорка") демонстрира големия и, до голяма степен, уникален потенциал на този алианс. Както с основание посочват редица китайски експерти, специфичната функция на ШОС за гарантиране сигурността на границите и стабилността в граничните зони, не е по силите на нито една друга организация в региона. В същото време, фактът, че ШОС не се възприема като "блок" (от типа на НАТО или ЕС) би могъл да се използва за по-осезаемото укрепване на авторитета на тази организация. Още повече, че в рамките на ШОС се формира нова система за сигурност на основата на партньорските, а не на съюзническите отношения.
Независимо от това, Пекин активно използва ШОС за реализацията на собствените си интереси като по този начин се опитва да промени геополитическия баланс и традиционната система от вътрешни и външни връзки на централноазиатските държави.
От друга страна, сътрудничеството между Китай и Русия в рамките на ШОС е сред важните фактори, гарантиращи укрепването и развитието на организацията. Проблемът е, че Москва и Пекин я възприемат по различен начин: така, ако китайското ръководство разглежда ШОС като ключов проект за икономическа интеграция, руското вижда основната цел на организацията в гарантирането на регионалната сигурност. При това положение е вероятен рискът от усилване на конкуренцията за сфери на влияние между двете държави. И за Русия, и за Китай обаче е изключително важно тази конкуренция да се сдържа и да се развива взаимноизгодното сътрудничество.
В този аспект, според мен, в рамките на ШОС се налага формулирането, съвместно с останалите участници в организацията, на теоретично обоснована и оформена дългосрочна стратегия за развитието на руско-китайското партньорство в Централна Азия. В противен случай, политиката на Русия в региона е обречена да стане неефективна и неспособна да оказва сериозно влияние върху развитиета на глобалните интеграционни процеси. Склонна съм да се съглася с тезата, че ШОС не е интеграционно обединение, освен това е очевидно, че организацията преживява твърде проточил се период на търсене на собствената си идентичност. Основният проблем в развитието и е свързан с различните нива, на които се намират държавите-участнички в най-широкия смисъл - от тези, касаещи мащабите на ресурсите, с които разполагат, и на техните икономики, до качеството на елитите им. Този проблем е липсата на ясна концептуална основа и запазването на различията между страните-членки в разбирането за основните геоикономически, геополитически и дори функционални (в текущ режим) задачи пред ШОС.
Сътрудничеството в сферата на сигурността в рамките на ШОС има предимно декларативен характер, т.е. ограничава се с приемането на конвенции за борба с тероризма, сепаратизма и екстремизма. За съжаление, може да каже, че формите на сътрудничество в организацията се свеждат само до обмен на информация, създаване на обща база данни и формиране на обща позиция по редица теоретично важни въпроси в сферата на глобалната политика и международните отношения. За реално мероприятие в сферата на военната сигурност можем да приемем само провеждането на съвместни антитерористични учения, макар че в тях не участват всички държави-членки.
В същото време, опитът на ШОС е от голямо значение за Индия, Пакистан и Афганистан тъй като е пример за конструктивно сътрудничество между държавите от региона по общите проблеми на сигурността, чието решаване има по-скоро обединяващ, отколкото разединяващ потенциал. Този опит е полезен и при търсенето на модел за изграждането на източноазиатска регионална система за сигурност в Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР). Активността на държавите от "шесторката" би могла да е от полза и за държавите от АТР,
и за тези от Средния Изток (Турция, Иран, Афганистан, Пакистан) и Южна Азия (Индия и страните от индийския ареал) при създаването на реални механизми за регионална сигурност и разрешаване на спорните гранични въпроси. Паралелно с това, ШОС е модел за изграждането на отношенията между големите (Русия и Китай) и малките (страните от Централна Азия) държави, без да бъдат пренебрегнати интересите на последните.
Някои изводи
Въз основа на съвременните реалности можем да моделираме възможните вектори на развитие на системата за сигурност на държавите от Централна Азия:
- усъвършенстване на механизмите и ролята на ОДКС и ангажирането и в урегулирането на конфликти от различен тип, което може да съдейства за евразийската интеграция;
- разширяване ролята на ШОС чрез укрепване на военната съставляваща на организациятга, което може впоследствие да доведе до "китаизацията" на региона;
- липсата на промени в системата за изграждане архитектурата на сигурност може да доведе до ислямизацията и "хаотизацията" на региона, а вероятно и до неговата дефрагментация;
- западният модел на система за сигурност е възможен при евентуално усилване ролята на НАТО, но това е малко вероятно;
- собственият централноазиатски път на развитие и изграждане на регионална система за сигурност, поне засега, не изглеждат практически възможни.
Сегашната трансформация на Централна Азия се развива така, че регионът се ангажира едновременно с четири различни геополитически проекти - Евразийският съюз, китайският път, западният и ислямският модели.
Като цяло, следва да се отбележи, че независимо от всички опити на международните организации да допринесат за укрепването на сигурността в Централна Азия, действията им се ограничават предимно до обмен на информация, съвместни учения и оказване на военно-техническа помощ, т.е. не може да се говори за инициативи, целящи решаването на насъщните проблеми на сигурността.
Трудно може да се направи сравнение между ефективността, например на НАТО, и на многобройните, действащи на практика обособено една от друга, а в редица случаи дублиращи се организации като ОНД, ШОС, ОДКС и СВМДА. Поне засега, те не само че не изглеждат способни да укрепят в достатъчна степен взаимното доверие между своите държави-членки, но и да дадат обща оценка на едни или други събития в света с цел формирането и укрепването на общия морален "дух" и консолидацията на позициите в рамките на съответната структура.
Днес регионът се е превърнал в обект на сблъсъка между различни "геополитически проекти", лансирани от ключовите играчи в световната политика. Формирането на подобна ситуация на политическа неопределеност е резултат от провежданата от централноазиатските държави "мултивекторна" външна политика, включваща членството им в голям брой международни регионални организации, някои от които влизат в противоречие помежду си, докато други се дублират.
Анализирайки такива организации, като СВМДА, ОДКС и ШОС можем да посочим наличието на определено дублиране в активността им, поради което отдавна е назряла необходимостта от разграничаването на тези структури съобразно сферите на гарантиране на сигурността или етапите на участието им в решаването на международните проблеми. В противен случай, ако описаните по-горе тенденции се запазят, конкуренцията между тях ще се задълбочи и ще се запазят необосновано високите разходи на материални и интелектуални ресурси, което в крайна сметка ще доведе до спад в ефективността на всяка от тези организации поотделно и (като цяло) на цялата архитектура на сигурност в Централна Азия.
* Доцент в Катедрата по политология на Киргизско-руския славянски университет в Бишкек, Киргизстан
{backbutton}
