Модерните миграционни процеси и техните последици с основание са се наложили като едно от централните полета на актуалната политика в Европейския съюз. Векове наред самата Европа е континент на изселници, като жителите на европейските държави колонизират обширни пространства по света, търсейки богатство, свобода и мир. В днешно време тенденцията е обърната: в епохата на глобализацията Старият континент се е превърнал в крайна цел на непознати досега, по мащаба и интензивността си, миграционни процеси. Класическият "Push-and-Pull"-модел на пръв поглед тук е лесно приложим: от една страна фактори, като бедност, липса на перспективи, пренаселване, войни репресии природни катаклизми и т.н., мотивират жителите на слаборазвити или развиващи се страни да емигрират за да потърсят нов живот другаде. От друга страна, Европа страда от чувствително застаряване на населението, както и от липса на квалифицирани работници. Тези процеси поставят под въпрос приеманите досега като подразбиращи се постижения: социалната държава, благосъстоянието и конкурентоспособността на европейските икономики в глобален план. За да може да ги поддържа, ЕС се нуждае от сериозен човешки ресурс, който обаче не може да си осигури сам. В този смисъл може да се заяви, че миграционните процеси към Съюза, дори при повърхностен поглед върху проблема, са безалтернативно явление, което, до голяма степен, вече формира бъдещето на нашия континент.
За да може да се обхване ролята на европейската политика в рамките на този процес, още повече пък за да бъдат очертани приоритетите му, са нужни по-задълбочени анализи по тази тематика заради мащабите и сложността на насочените към Европа миграционни процеси. Миграцията е тема, която, пар екселанс, се числи към основните в ерата на глобализацията и това я прави предизвикателство, изискващо концептуални решения на всички нива - от стратегическо до локално. В този смисъл е малко вероятно ЕС да успее да постави всички аспекти на миграцията под контрол. По-реалистично би било, чрез умереното й контролиране, да се извлече максималната полза от нея, като се избегнат негативите и.
За да може да се справи с тази трудност, ЕС трябва да разработи дългосрочни планове, които да са съобразени с актуалните развития в страните-членки. Те обаче не са никак розови: повечето европейски страни са принудени да се борят с все по-драстични демографски спадове, въпреки че някои от тях са обект на трайни миграционни вълни. Очаква се например, до 2060, населението на Германия да намалее от 82 на 65 милиона жители и то при запазване на сегашните миграционни темпове към страната. На една жена там се падат по 1,6 деца, при минимална стойност от 2,1 за поддържане на естествения прираст. Като сравнение могат да се приведат някои страни в Африка, които имат честота на удвояване на населението си под 30 години. През 2008 в ЕС живеят 495 милиона души, като съотношението между работещи и пенсионери през тази година е 4 към 1. През 2060 обаче, се очаква то да падне до 2 към 1. Това поставя политиците пред изглеждаща невъзможна за решаване задача: как да се поддържа функционирането на държави, в които хората вече са на изчерпване. Само до 2020 европейските икономики ще се нуждаят от допълнителни 16 милиона души квалифицирана работна ръка. Да, със сигурност, миграцията е основна част от решението. Но дали е единствената? Как да се обясни фактът, че се наблюдава масова безработица именно в държави със силни миграционни потоци,макар европейските страни-членки да разчитат на мигранти в първичния (ИТ-експерти, лекари, медицински персонал) и вторичния (обслужващи професии, които гражданите на "Стара Европа" не искат да изпълняват) трудови сектори? Типичен пример за това е Испания - там в периода 2000-2005 се наблюдава увеличаване броя на мигрантите със 194% (до 4,8 милиона) и то въпреки проточилата се през цялото първо десетилетие на ХХ век и драматично задълбочила се след началото на финансовата криза икономическа рецесия, последствията от която са над 4 милиона безработни (младежката безработица достига дори 50%). За същия период в Италия броят на мигрантите е нараснал с 54%, достигайки 2,5 милиона. Бившият италиански външен министър Франко Фратини ще бъде запомнен с апела си за солидарно преразпределение на мигрантите между страните-членки, за да може страната му да си отдъхне. Обща тенденция в ЕС е бизнесът да призовава за разхлабване на регулациите, позволяващи на чужденци да се заселват на територията на Съюза, докато определени политически кръгове, както и обществеността, изразяват опасения за загуба на национална идентичност и работни места. В тази връзка логично възниква въпросът, дали общественото мнение в Европа, заето да претегля позитивните и негативните аспекти на миграцията, не бива съзнателно отклонявано от крещящата нужда за предприемането на решителни структурни реформи от европейските правителства?
Очевидно, миграцията е нееднозначен, дори поляризиращ и противоречив процес. Обвързаностите и участващите в него играчи покриват всички социални слоеве и групи по интереси, затова е нужен задълбочен подход при дефиницията на различните видове миграция. От гледната точка на интересите на ЕС (и долавящ се в стратегията му), най-резонно е мигрантите да се делят според квалификацията си на високо, средно и неквалифицирани, както и на легални и нелегални. По-долу ще се опитам бегло да очертая политиката към всяка от тези категории.
Легенда:
Основни миграционни потоци
Второстепенни миграционни потоци
Основни региони, генериращи миграция
Източник: www.mtholyoke.edu
През 2007 на територията на ЕС се намират 18,5 милиона души от т.нар. "трети страни". Това са 4% от цялото му население. В това число обаче не влизат онези, които вече са получили европейско гражданство. Трите най-многобройни мигрантски етноса в ЕС са турците (2,3 милиона), мароканците (1,7 милиона) и албанците (0,8 милиона). Общо 9 милиона граждани на ЕС използват правото си на свобода на движение и пребивават в друга страна-членка. Броят на търсещите политическо убежище е спаднал до 200 000 души - своеобразно дъно, в сравнение с минали години. Миграционният баланс на ЕС за 2010 е позитивен: заселилите се са с 1,75 милиона повече от напусналите (този метод обаче поставя на една и съща плоскост бежанци и студенти). Броят на нелегалните имигранти в ЕС се оценява на 4,5 милиона, макар вероятно да е значително по-голям. Към това се прибавя и фактът, че с приемането на държавите от бившия Източен блок в Съюза определени миграционни проблеми с ясно изразени социални измерения формално се прикриват от правото на свободно придвижване, но на практика продължават да са на дневен ред и дори се задълбочават. Актуален пример е разгорелият се през 2012 спор около катуните на български и румънски роми във Франция, където европейската мобилност и номадският начин на живот се сблъскват по впечатляващ начин.
Що се отнася до легалната имиграция, на политическо ниво, в Европа може да се говори за едно като цяло позитивно отношение, водещо и до редица конкретни инициативи. Приемат се закони, които разрешават на имигрантите, след работен престой от минимум една година, да се съберат със семействата си. Лица, които от пет години легално пребивават на територията на ЕС, могат да получат разрешение за дълготраен престой, което им дава възможност да преминат на по-високо ниво на квалификация или пък да работят в друга държава-членка на Съюза. Други нормативни актове касаят въвеждането на общоевропейски приемни критерии за студенти и научни работници. Особено внимание заслужава инициативата за т.нар. "синя карта", която представлява ускорена процедура за допускане до работния пазар на конкретна страна-членка на висококвалифицирани професионалисти при особено благоприятни условия на престой, включително предоставяне разрешение за работа в целия ЕС след период от две години. Във все по-взаимосвързания глобализиран свят се лансират нови концепции като алтернатива на досегашните миграционни явления. Сред тях си заслужава да бъдат споменати „циркулиращата миграция” (престой на чуждестранна работна ръка за определено време, след това завръщане в родната страна и приложение на придобитите компетенции и знания там), концепцията за "социалните преводи"[1] (пренасяне на западни ценности и работна култура в родната страна на мигрантите), и "мозъчна циркулация", вместо традиционното "изтичане на мозъци". Взема се предвид и опцията, с оглед на интеграционния процес, да се взаимодейства по-тясно с изградените в приемащите държави имигрантски мрежи, доскоро смятани за опасни и формиращи паралелни културни общества.
От друга страна, ЕС си е поставил като приоритетна задача да противодейства на нелегалната имиграция. Всяка година 500 000 нелегални имигранти биват арестувани на европейска територия; от тях средно 40% са върнати обратно в родните им страни, още 300 000 пък биват спирани още на границата. На този приоритет се придава допълнителна значение и поради факта, че нелегалната имиграция и международната организирана престъпност си взаимодействат, което пряко засяга европейската сигурност. ЕС преследва тази цел с вътрешни (строги санкции срещу работодатели, назначаващи нелегални имигранти, като някои държави-членки се задължават да засилят трудовия си контрол) и външни мерки. Инструментите, с които разполага Съюзът са Европейския фонд за външни граници, Европейския фонд за връщане и Европейската агенция за управление на оперативното сътрудничество в периферните региони или накратко Фронтекс. Последният се занимава с провеждането на общи операции (към настоящия момент 25 на брой) по сухопътните и морски граници, както и на летищата на ЕС с цел да се попречи на нелегалните имигранти да достигнат европейската територия.
Имайки предвид, че Фронтекс оперира предимно по южните морски граници на ЕС, а Брюксел активно лобира за постигане на споразумения за сътрудничество с изходящите и транзитни държави, не е изненадващо, че някои автори говорят за "екстернализация на европейската миграционна политика". Фронтекс разполага с общ екипировъчен резерв, който обхваща 100 кораба, 20 самолета, 25 хеликоптера, както и наличен състав от 600 служители, който са в постоянна готовност за ad hoc операции при появата на кризисни точки. Това на пръв поглед звучи впечатляващо, но всъщност е недостатъчно, от гледна точка на пространствените измерения на задачата. Само южните европейски морски граници, заедно с Канарските, Азорските острови и Мадейра, са дълги 34 000 км, което в комбинация с все по-зачестяващите опити на цели кораби, пълни с нелегални имигранти от Африка, да акостират на европейските брегове прави по-нататъшното разширяване на агенцията неизбежно. За да онагледя човешкия наплив, който напира пред портите на ЕС, ще посоча като пример малката ивица между Западна Африка и Канарските острови. При патрулни операции под испанско ръководство и с участие на крайбрежната охрана на Сенегал и Мавритания през 2007 са заловени и върнати 14 000 души, опитващи се да достигнат територията на Испания.
Политиците оценяват работата на Фронтекс позитивно – така, през 2009, испанският премиер Сапатеро съобщи, че броят на имигрантите, достигнали до ЕС по вода, е спаднал наполовина. Трябва обаче да бъдат споменати и тъжните последици от затегнатата политика на сигурност. В своеобразната игра на котка и мишка имигрантите са принудени да използват все по-дълги обходни маршрути, за да избегнат силите на Фронтекс. Това води до множество случаи на потънали кораби и загинали от удавяне. Точният им брой не е известен, но се предполага че се равнява на няколко десетки хиляди души годишно, като цифрата непрекъснато нараства.
Някои изводи
В заключение може да се обобщи, че ЕС разполага със значителни възможности за влияние върху насочващите се към територията на Съюза миграционни потоци. От жизнена необходимост за Европа е да съумее да използва оптимално позитивните страни на този процес. Дали обаче е нужно ЕС да има напълно хармонизирана обща миграционна политика е под въпрос. Отделните страни-членки все още имат прекалено големи различия помежду си, като някои от тях самите са силно засегнати от процеси на емиграция. Затова по-разумното решение изглежда всяка от държавите в ЕС сама да покрива нуждата си от имигранти според своите собствени приоритети. С изключение на този аспект обаче, занапред ще са нужни допълнителни стимули за привличане на висококвалифицирана работна ръка и укрепване на мрежите за предотвратяване на нелегалната имиграция.
Въпреки всички гореизброени факти, остава едно предупреждение, което трябва да бъде осмислено: миграцията не може да се възприема като лесното дълготрайно решение за справяне с предизвикателствата пред европейското бъдеще. Тя не може да пребори структурната безработица и фискалната неефективност на много от страните-членки и на самата централа на ЕС в Брюксел. В този смисъл, европейските държави трябва да се обърнат с лице към собствените си, натрупали се в продължение на десетилетия проблеми, и да използват задълбочаващата се финансова криза, за да осъществят непопулярни, но необходими реформи. Вече излизащата от контрол социална държава не може да бъде поддържана и в бъдеще в този си вид, а пенсионните системи и програмите за социално подпомагане рано или късно ще трябва да претърпят значителни съкращения. Колкото по-рано се постигне консенсус по този въпрос, толкова по-лесно ще се намерят алтернативи за запазване на европейското благосъстояние. В противен случай ЕС е застрашен от опасността засегнатите застаряващи електорални слоеве да се разширят дотолкова, че всички опити за реформи да бъдат неутрализирани в зародиш и Старият континент да се превърне в една потъваща в хаос мултикултурна геронтокрация.
Литература:
1. Европейска комисия, Генерална дирекциа „Изследвания и иновации" (2012): State of the Innovation Union 2011. Служба за публикации на Европейския съюз, Люксембург2. Castles, Stephen & Mark J. Miller (2009): Chapter 3. Globalization, Development and Migration. От: The Age of Migration. International Population Movements in the Modern World, New York, London: Guilford, 4. Aufl.3. Nuscheler, Franz (2004): Kapitel 8. Von der Empirie zur Theorie: Ursachen von Migration und Flucht. От: Internationale Migration. Flucht und Asyl, VS Verlag für Sozialwissenschaften, 2. Auflage4. Chance und Herausforderung zugleich: Migration in der Europäischen Union", Официална брошура, Служба за публикации на Европейския съюз, 20105. Boswell, Christina & Andrew Geddes, Migration and Mobility in the European Union, Palgrave Macmillan", London, UK, 2011.6. Maurice, Alain & Claire Rodier, Europas Mauern. Mobile Hindernisse in Wüsten und Meeren. In: Le Monde diplomatique, H. 6/10, 2010.
* Тюбингенски университет, Германия
[1] От английската дума "remittance", с което по принцип се имат предвид преводи на парични суми от работещи в чужбина към семействата им.
