От геополитическа гледна точка, Турция е част от "бреговата зона", следователно в глобален мащаб геополитическата теорема на турската политика се решава посредством баланса и противопоставянето на две ориентации - атлантистката и евразийската. От времето на Кемал Ататюрк насам, Турция притежава мощно национално самосъзнание и възприема собствената си държавност като колосална и почти абсолютна ценност, стремейки се да играе самостоятелна и достатъчно важна роля в регионалния контекст. Следователно, историческите инвестиции, политическата воля и интелектуалните усилия за формулирането на геополитическия избор, както и балансът между силовите линии на атлантизма и евразийството в Турция са огромни и представляват изключително важен политически процес, определящ, до голяма степен, посоката на националното и развитие във всеки отделен исторически етап.
Съвременна Турция се ражда в кървавата битка на Босфора срещу британците. Кемал Ататюрк изгражда своята "млада Турция" на основата на твърдото противопоставяне на англосаксонския (атлантисткия) проект. С други думи, евразийския избор е заложен в самите основи на съвременната турска държавност, именно с този антибритански импулс започва летоброенето на съвременната история на страната. Геополитическата линия на Ататюрк е еднозначна: Турция не възнамерява да бъде атлантистка колония. Това е свободният и фундаментален избор на "бащата-основател" на турската държава. В геополитически план, този избор се олицетворява от евразийството.
През втората половина на ХХ век регионалната политика на Турция се основава на баланса между ориентацията към САЩ и НАТО и стремежа за съхраняване на националната самобитност и регионалната независимост. Дори в периодите на най-тясно сближаване с Вашингтон, Анкара никога не се осъзнава като колония, а се стреми да бъде партньор на Америка, следващ своя собствен геополитически избор.
След разпадането на Съветския съюз, турските специални служби рязко активизираха дейността си в Азербайджан, Централна Азия и Кавказ. Там, където позициите на Москва отслабваха, Анкара се опитваше да наложи влиянието си, нерядко следвайки откровено антируска политика. Кулминацията в развитието на тази тенденция беше по времето на първата чеченска война, в която сепаратистите се ползваха с активната логистична, информационна и икономическа подкрепа на Турция. С други думи, в средата на 90-те години атлантическата роля на Турция по отношение на Евразия достигна апогея си. Ако тогава Москва се бе оттеглила от Северен Кавказ, поддавайки се на сепаратисткия натиск, и бе изгубила контрола си върху ситуацията в други региони, не би могло да се изключи мащабното ангажиране на Турция в управлението на гигантски територии в Евразия.
Промените в геополитическата карта на света
Беглият анализ на последните промени в геополитическата картина на света ще ни помогне да си изясним контекста в който се променят и геополитическите функции на всички основни играчи. В много голяма степен това засяга и Турция, и нейната геополитическа позиция в мащабите на регионалната политика. Първоначално, евразийството получи най-голямо разпространение в левите среди в Турция. Ставаше дума за лява турска версия на евразийството, която до голяма степен напомняше сходната еволюция на руската Компартия на Зюганов, през 90-те. Сред основните и представители бяха Турската работническа партия на Догу Перинчек, изданието Aydınlık, и близките до тях интелектуални и културни кръгове. В турския случай обаче, инерционният антикапиталистически и антиамерикански вектор, характерен на левите и крайно левите среди, постепенно започна да се съчетава с постоянно нарастващ национализъм и неокемализъм, което, наред с изостреното внимание към геостратегията и геополитиката, нямаше как да не доведе въпросните среди до евразийската проблематика.
Паралелно с това обаче, към евразийството започнаха да проявяват интерес и съвършено противоположни сили - десни националисти, центристи, някои религиозни среди, определен сегмент на турското военно ръководство и интелектуални формации, като Фондация Yasawi и Центъра за евразийски стратегически изследвания (ASAM), или движението "Платформа Диалог Евразия" (DAP), стремящи се към сближаване между турската интелигенция и тази в държавите от ОНД. Към тази група спадат и такива икономически структури, като "Евразийският форум" на Акан Сувер, евразийският отдел на Турската търговско-промишлена палата, Центърът за руско-турски изследвания (RUTAM), нонконформисткото издание "Yarin" и т.н. В крайна сметка, в подкрепа на евразийската ориентация, в частни разговори и по време на официални срещи, започнаха да обявяват мнозина високопоставени чиновници и представители на турските силови структури и най-вече на армията. Във всеки отделен случай, измеренията на тази ориентация бяха различни, но основният вектор е ясен: Анкара активно търси отговор на предизвикателствата на новата геополитическа система, отказва се от еднозначния атлантистки избор и се отдръпва от лансираните в миналото антируски сценарии, опитвайки се да формулира нова визия за мястото си в регионалния силов баланс, т.е. гледа по нов начин на нова Евразия. Това обаче изисква и нова система взаимодействие с Русия - по нови правила и в нов контекст.
Турция е Изток, който се е преместил на Запад, но по същество си остава Изток. В същото време Турция е и Запад, който се е преместил далеч на Изток, смесвайки своите ценности с източните. Съвременна Турция, както и съвременна Русия, е изградена върху развалините на една евразийска империя. Корените на турците са в безкрайните простори на суперконтинента, като векторът на движението им е на Запад. Турция, сама по себе си, е Евразия, т.е. мощен възел на историческа и политическа воля, формирал от народите и държавите нов исторически феномен. Европейската и азиатското у турците е органично слято в едно, като оста на този синтез е националната турска Държава, която е евразийска по своята същност. Този кратък анализ обяснява и същността на процесите, които се извършват днес в Турция.
Проблемът е, че през последните пет години правителството на Ердоган (т.е. умерените ислямисти) се отдръпна от евразийския модел, към който се придържаше въпреки острия си сблъсък с групата евразийски кемалисти (ще припомня, че в хода на прословутото дело "Ергенекон", инспирирано от ЦРУ, хиляди кемалисти и евразийци, включително цялото ръководство на турския Генерален щаб, бяха свалени от постовете им, а стотици от тях се оказаха в затвора по фалшиви обвинения и в нарушение на всички закони на страната). Този проатлантистки и проамерикански "завой" на Ердоган, станал известен като "неоосманистка политика", означаваше интеграцията на Анкара с американския проект за Големия Близък Изток. Ердоган, на практика, скъса връзките с Иран, сближи се с проамериканските уахабитски режими на Саудитска Арабия и Катар и рязко влоши отношенията с Москва. В резултат от това, арабският свят, естествено, не започна да се отнася по-добре към Турция (особено виждайки възраждането на имперските и претенции), а връзките с евразийските партньори бяха прекъснати. Поставяйки си задачата за укрепят влиянието си в региона, залагайки на американците и в таен сговор с Израел (възползвал се от привидното влошаване на отношенията с Анкара за да се сближи с Гърция и да се сдобие със стратегически важни активи в енергийната сфера, както и със земи, които могат да се окажат необходими в случай на нов и сериозен сблъсък с ислямския свят и, най-вече, с Иран), Ердоган ерозира не само възможните евразийски оси (и, в частност, оста Москва-Анкара, на която посветих отделна книга, издадена в Турция преди няколко години), но и постави под въпрос интегритета на Турция - противопоставяйки на правителството половината население и създавайки предпоставки за нова вълна на кюрдския сепаратизъм. С други думи, "неоосманистката политика" на Ердоган се оказа пълен провал и застраши самото съществуване на Турция. Когато премиерът реши да подкрепи уахабитските проамерикански екстремисти в Сирия и се оказа от една и съща страна на барикадата с Израел, стана очевидно, че е прекрачил червената линия и Турция е обречена. Вече не ставаше дума за традиционните "флуктуации" на бреговата зона, разположена между Сушата (евразийството) и Морето (САЩ и регионалните му субимперски партньори - Саудитска Арабия, Катар, Израел, уахабитите и т.н.), а за еднозначно интегриране с атлантизма, което е прекия път към политическото самоубийство на Турция. Струва ми се, че в момента Ердоган се оказва в положението на Саакашвили в Грузия през 2008 или на Юшченко в Украйна.
Тъкмо това се случва пред очите ни. Днес атлантистите на Ердоган влизат в решаваща битка с евразийските турски маси. Затова тази "революция", за разлика от много други епизоди на т.нар. "арабска пролет", следва да се квалифицира като "позитивна" в геополитически план. Разбира се, в нея участват и сили, направлявани от САЩ, които разполагат със свои мрежи сред бунтуващите се по улиците и, както винаги, гледат да заложат едновременно на няколко различни течения.
Интелектуален център на турската "революция" обаче са споменатите по-горе евразийци, чиито лидери са в затворите, но милионите им последователи продължават борбата срещу проатлантическото и проуахабитско лоби, което все още официално доминира в Турция. Както е известно, Турция се противопоставя на Русия (включително и във военен план) в Сирия, където Москва и Анкара подкрепят съвършено противоположни сили, което е нормално, тъй като евразийците и атлантистите винаги са от различни страни на барикадата. Турция обаче има свобода на избора, докато Русия няма, тъй като просто няма как да се откаже от присъщата си геополитическа позиция. Днес тази двойнственост на Турция се проявява съвсем очевидно: евразийската опозиция атакува атлантисткия и проамерикански управляващ елит. Разбира се, контролът на турските евразийци над общата маса на протестиращите не е пълен, но е значителен.
Мнозина експерти, особено привържениците на конспиративните теории, които нищо не разбират от геополитика, са склонни да виждат в случващото се "ръката на американците" или поредните манипулации на Сорос или семейство Ротшилд, с които обикновено обясняват всички световни събития, и което им позволява никога да не заемат решителна и активна позиция, а само да наблюдават пасивно случващото се. Затова, нека си представим, че подобни "революции" започнат и в други държави от региона, където управляват проатлантистки режими - например в Саудитска Арабия или Катар. Между другото, подобна, за съжаление упорито игнорирана от медиите, революция представляват драматични бунтове на шиитското мнозинство в Бахрейн срещу просаудитския и проатлантически местен режим. Всички тези "революции" несъмнено ще бъдат "евразийски". За разлика от тях, "революциите" в Либия, Сирия или евентуална бъдеща революция в Иран, от геополитическа гледна точка, имат атлантистки характер. Що се отнася до тези в Египет и Тунис, можем да ги приемем за "геополитически двусмислени" (т.е. амбивалентни). Впрочем, по същия начин, следва да оценяваме признаването на независимостта на едни или други самопровъзгласили се държави - така признаването на Косово е в интерес на атлантизма, а на Южна Осетия и Абхазия - на евразийството.
Пак от тази гледна точка би трябвало да се ръководим и в оценката за сегашната турска "революция".
* Авторът е преподавател в Московския държавен университет "Ломоносов" и водещ представител на "неоевразийската школа" в съвременната руска геополитика
{backbutton}
