Още при заселването на славянското и българското население на Балканите започват и първите взаимни контакти между българи и сърби. Импулсите за създаване на средновековна държава са по-развити у българския етнос и там тя се създава по-рано. Наред с Византия, България става най-значимата балканска държава. По времето, когато възниква ранната сръбска държава, България е в своя зенит. Оттук и силните български политически и културни влияния в Сърбия през IX-X век. По-късно, паралелно с намаляването на българското влияние, расте влиянието на Сърбия на Неманичите. Макар между Сърбия и България често да се стига до сблъсъци, взаимоотношенията през XII-XIV век имат и своя възход. В края на този период се засилва сръбското влияние в България.
Развитието на българско-сръбските отношения и македонският въпрос
Падането под османско владичество има много сериозни последици за развитието на двата народа и двете страни. Загубва се политическата самостоятелност и се увеличава икономическата зависимост. С премахването на Търновската Патриаршия се разрушава и църковната автономия в България. Мнозинството от българските свещеници и образовани хора имигрират към останалите християнски страни[1]. В това отношение положението се влошава от последователните опити на Римокатолическата църква да разшири влиянието си сред българите. В средата на XVII век се създават римокатолически архиепископии със седалища в София и Силистра[2]. Българските интелектуалци и свещеничеството усилват трудната си битка за възстановяване самостоятелността на църквата през първата половина на XIX век, постигайки окончателно целта си през 1870[3].
Втората половина на XIX век донася пълно възстановяване на сръбската и българската държавност, но и първите проблеми в двустранните отношения. До най-голямата криза се стига през 1878, когато със Санстефанския мир се създава „Велика България“, която не трае дълго. На Берлинския конгрес биват създадени Княжество България и Източна Румелия, която е под отоманско управление. Изплашена, че България може да представлява стабилен руски съюзник на Балканите, тайната дипломация на Австро-Унгария установява близки връзки със сръбския двор[4]. Княз Алексъндър Батенберг реализира стремежа към обединение de facto през 1885, с провъзгласяване съединението на Княжество България и Източна Румелия[5]. Подтикнат от Виена, сръбският крал Милан Обренович, без каквато и да било пряка необходимост и ясни военни цели, обявява война на България, която губи с поражението при Сливница[6]. Въпреки това, до Първата балканска война сръбско-българските отношения се подобряват, особено след преврата в Сърбия през 1903. Голяма роля за това играе Русия. С руска помощ, през март 1912 се подписва сръбско-българско споразумение. То формира оста на Балканския съюз, около която се сключват съюзнически договори – гръцко-български, през май, черногорско-български, през юли и сръбско-черногорски, през септември. Черна гора първа обявява война на Турция на 8 октомври, след това заедно го правят Сърбия и България, на 17 октомври и накрая Гърция, на 19 октомври 1912.
В хода на преговорите в Сърбия се очертават сериозни „разногласия между отстъпчивите и неотстъпчивите възгледи за сръбско-българското споразумение. Така председателят на правителството Милованович смята, че споразумението с България е conditio sine qua non за съществуването на Сърбия и е готов на отстъпки пред българите, за да се сключи то. Водачът на Радикалната партия Никола Пашич, който не е член на правителството, се противопоставя остро и отказва да отстъпи на българите левия бряг на Вардар. Ако не се получи със София, той предлага правителството да опита да се споразумее с албанското движение. В основата на това разминаване лежат два възгледа по отношение на сръбско-българския съюз: като средство за защита от Австро-Унгария или като оръдие за проникване в Македония“[7]. След победата на Балканския съюз над Турция сръбско-българските отношения навлизат в критична фаза. Днес можем само да се питаме, дали всичко е могло да се развие другояче, ако Сърбия беше получила излаз на Адриатика. Както е известно, първата военна цел на Сърбия е съединяването с адриатическото пристанище Медова, през Северна Албания. Когато става ясно, че от това няма да излезе нищо, сръбските преговарящи настояват да се гарантира на Белград свързването чрез железопътна линия с пристанището Драч през територията на Албания[8]. Едва след като и то пропада, Сърбия се концентрира напълно върху втората военна цел: Вардарска Македония.
Отношението към Македонския въпрос определя българската външна политика през следващия половин век. В един момент Британия гарантира на България присъединяването на цяла Македония, ако се съгласи да влезе в Антантата[9]. Но, като се отдръпва от Русия, цар Фердинанд I се свързва дългосрочно с Германия. Това утвърждава противосръбската позиция на България в двете световни войни. Все пак, голяма част от политическия елит и населението не подкрепя в това своя владетел. Изборите, провели се между Втората балканска война и Първата световна война, донасят големи успехи за „широките“ и „тесните“ социалисти и за Българския земеделски народен съюз. Александър Стамболийски остро се противопоставя на нов сблъсък със съседните страни, а политиката на цар Фердинанд нарича „авантюристична“[10].
След Втората световна война Тодор Живков подобрява отношенията със съседните Румъния и Югославия. „За да укрепи приятелството между двете страни, Югославия се отказва от военните репарации, които България е задължена да плати и не търси връщане на плененото имущество от българската войска“[11]. През този период Йосип Броз Тито планира създаване на „Велика Югославия“, в която да влязат още България и Албания. Охлаждането на отношенията със СССР през 1948 обаче, означава за Белград автоматично охлаждане и на отношенията със София. Неудобство създава „милитаризацията“ на България. През 60-те години България има еднакъв брой войници с Румъния при три пъти по-малко население[12]. Сърдечни отношения между двете страни биват установени едва след 80-те години. По времето на президента Желю Желев Югославия и България подписват няколко важни двустранни споразумения и създават благоприятна правно-политическа рамка за качествено развитие на отношенията[13]. За съжаление, войните в бивша Югославия в началото на 90-те отлагат пълното прилагане на договореното.
Македонският въпрос обременява сръбско-българските отношения и през периода на комунизма. България стана първата държава, признала обявената независимост на Македония[14], по две причини. Първо, това гарантираше, че Македония ще бъде политически по-отдалечена от Сърбия. Второ, за голям брой българи това бе „тактически ход“. За тях македонската идентичност е «регионализъм», част от по-широката българска етническа общност, като естественият процес би бил Македония да се „върне“ към България[15]. Затова България признава новосъздадената македонска държава, но отказва да признае македонците като нация[16]. Тук са скрити семената на новите проблеми. По време на комунистическия период македонците преживяха собствен народотворчески процес. Дори политически партии като ВМРО-ДПМНЕ, които се обявяваха за тясно сътрудничество с България, не бяха настроени да разсъждават извън рамката, утвърдена в комунистическите времена. За политиците и обществеността в Скопие македонците са нация и с независимостта се продължава процесът на завършване на народотворчеството. Самостоятелна Република Македония „продължи нататък“, тя не желаеше да се „връща“ под българска политическа и културна закрила.
Това стана причина възловият проблем на България - македонския въпрос- да не бъде свързван вече с позицията на Белград, а с позицията на Скопие. Македонските власти дори повдигат въпроса за положението на «македонското национално малцинство» в България, а в търсенето на исторически корени отиват далеч в античните времена. В туристическите брошури Македония е представена като „люлка на цивилизацията“, международното летище е наречено „Александър Велики“, в центъра на Скопие са издигнати монументален паметник на Александър Велики и триумфална арка, а сградите на публични учреждения се строят в „македонски античен“ стил[17]. Това провокира доста полемики вътре в самата Македония, а консенсус по въпроса, кои са „стълбовете на националното идентифициране“ все още не съществува. Македонският народотворчески процес все още не е завършил, а в условията на глобализация, когато националните идентичности отслабват, отслабва връзката на отделните лица с колективната идентичност[18]. Прочее, контекстът на българо-македонските отношения потвърждава тази теза.
Без съмнение, геополитически, Македония има голямо значение и за Сърбия, и за България. Анализирайки Балканския полуостров, Йован Цвиич прави извод, че съществуват две географски области от особено значение. Първата е Централната област, а втората – Териториалнота ядро като възлова точка на Централната област. Централната област е разположена в четириъгълника София-Ниш-Прищина-Скопие. Тя не е геометричен център на Балканите, но е „истинското му сърце в комуникационен, военно-стратегически, политически и културно-цивилизационен смисъл“[19]. Териториалното ядро представлява пространство, което обхваща по-широкия регион на Скопие, вкл. Скопска Черна гора, Водно, Куманово и сръбския Буяновац. Агломерацията на главния град на Македония е Териториалното ядро на Балканите и това е още едно основание, поради което Македония е „военно-географски и геостратегически много важна и за регионалните сили (Германия, Турция), и за съседите“[20].
Решаването на Македонския въпрос в началото на XXI век не зависи обаче само от позициите на Сърбия и България. През последните две десетилетия, вследствие на етническата (македонско-албанска) нетолерантност, Македонският въпрос е в значителна степен интернационализиран и „излиза“ от регионалните рамки. Като страна „без стратегическа дълбочина и опора“, Македония е принудена да се обвърже трайно със „стратегически партньор“ и да се опита да се присъеди към военни съюзи[21]. Така САЩ станаха фактически гарант за спазване на конституционно-правната система на Македония и нейната политическа стабилност[22]. Поради това, Македонският въпрос ще се решава според интереса на САЩ. Съединените щати имат голямо маневрено пространство за манипулиране на сръбските, българските, албанските и гръцките интереси в Македония по начин, който им е изгоден. Трябва да се има предвид, че, без оглед на интересите на САЩ, днешна Република Македония е продукт на крехко равновесие между силите на Балканите. Затова за Сърбия и България запазването на Македония в съществуващите граници представлява един от приоритетите. Вместо проточилата се повече от век подозрителност и недоверие, Сърбия и България могат да създадат по Македонския въпрос база за бъдещо сътрудничество.
Съвременното геополитическо позициониране на България и Сърбия
Промените в структурата на световната политическа система, предизвикани от разпадането на двуполюсния свят, имаха своите последици и на Балканите. България трябваше да търси ново място в системата на международните отношения, а комунистическа Югославия се превърна в бойно поле на голяма гражданска война. Началото на периода на „преход“ бе трудно и поради икономическите неблагополучия. Войните започнаха, а икономическите санкции на ООН ускориха икономическия колапс на Сърбия. България също бе драматично засегната от санкциите, наложени против СР Югославия през 1992. Прекъснат беше целият сухопътен, железопътен и речен транспорт между България и западните държави. В същото време, политиката на редуциране на отношенията с Русия нанесе големи икономически загуби на България. До пълен срив на икономическата система (включващ и хиперинфлация) Сърбия стигна през 1995, а България две години по-късно.
В България това предизвика социално напрежение и ускори обвързването и със Запада. София още преди това изразяваши стремеж да влезе в ЕС и НАТО. Отношенията със съседите бяха сложни. В Югославия бушуваше гражданска война, напрегнати бяха и гръцко-турските отношения. Влизането в ЕС и НАТО изглеждаше спасително решение. За бързото приемане на България и Румъния се застъпи и Гърция. Лансираната „Инициатива 2+2“ трябваше да амортизира все по-голямото влияние на Турция на Балканите[23].
След 1997 това стана и единственият възможен дългосрочен път. Така България остана без алтернатива, което може да се окаже проблематично в бъдеще. Две неща оказаха влияние върху създаването на „безалтернативния път“. Първо, „обвързването на лева с германската марка послужи като трансмисия за контрол на паричните потоци и лихвената политика - за данъците, заплатите в публичните служби, за социалната и икономическата политика решава Валутният борд. Парламентът и правителството предварително се освобождават със закон от всяка отговорност; всички парламентарни партии гласуват за създаване на този монетарен орган. Това всъщност означава прехвърляне на пълномощията за вземане на решения и провеждане на важни икономически мерки върху орган, контролиран от МВФ“[24]. Второ, България бързо и рязко редуцира политическите си отношения с Русия. Това се тълкуваше като необходим ход, доказващ държавната и самостоятелност във всяко отношение. На практика обаче, България повече си навреди, отколкото си помогна. „Абсолютното отхвърляне на Русия като потенциален съюзник и едностранното ориентиране към Запада водят до проста подмяна на съветския диктат с прозападната идея, с което бе унищожена самостоятелността на външната политика на България“[25].
Без съмнение, България има определена изгода от членството в ЕС и НАТО. Погледнато от друга страна обаче, тя е в твърдата прегръдка на тези две организации с малко или никакво влияние върху цялостната политика на ЕС и НАТО. Резултатът от всичко това е, че днес България се намира в геостратегическата орбита на САЩ и е напълно икономически зависима от ЕС.
Развитието на отношенията на Сърбия с ЕС и НАТО протече съвсем различно. Двете организации бяха активни в решаването на югославската криза, заемайки ясни антисръбски позиции. Някогашната политика на Югославската комунистическа партия за „слаба Сърбия – силна Югославия“ продължи, този път в интерпретацията на водещите членки на ЕС и НАТО. Целта, която последователно се провеждаше от 1992 бе да се фрагментира пространството, населено със сръбско население. През 1995 над автохтонното сръбско население в Хърватия беше приложено най-голямото етническо прочистване в Европа след Втората световна война, докато в периода 1999-2008 „решаването на статута на т.нар. Република Косово“ стана един от най-значимите въпроси на международната политика. Погледнато в исторически план, за западните сили сръбският въпрос е част от проблема, а не част от решението му. Затова към Сърбия Западът прилага по-други критерии. ЕС намери формално основание за раздробяването на комунистическа Югославия в „Изводите на Комисията Бадинтер“, според които бившите федерални единици имат право на самоопределение. Така вътрешните, междурепубликански граници, бяха провъзгласени за външни, междудържавни граници. Този принцип бе приложен и при получаването на самостоятелност от Черна гора през 2006, но не и при въпроса за Косово през 2008, когато водещите западни държави признаха едностранно провъзгласената независимост на косовските албанци. Разпадането на Югославия все още не бе приключило, а след отказа от „изводите на Комисията Бадинтер“ навлезе в нова фаза.
След 2000-та Сърбия формално напредва в процеса на присъединяване към ЕС. Този напредък обаче, постоянно бива обвързван с различни условия. Последното условие, изпълнено от Сърбия, бе подписването, през април 2013, на споразумение за нормализиране на отношенията с представителите на косовските албанци[26]. Само пет дни след подписването на споразумението докладчикът на Европейския парламент за Косово Улрике Луначек заяви, че „Сърбия няма да може да влезе в ЕС“, докато и de iure не признае т.нар. Република Косово[27]. Това означава, че поставянето на условия ще продължи. Поради това, подкрепата сред обществеността за по-нататъшно интегриране в ЕС е малка, макар политическият елит да проявява голям ентусиазъм по този въпрос. Още по-ниска е подкрепата на обществеността за влизането на Сърбия в НАТО. Сърбия е членка на програмата на НАТО „Партньорство за мир“, а извършените реформи във въоръжените и сили са, общо взето, съобразени със стандартите на НАТО. В част от политическите структури има готовност да се върви по-бързо в тази посока, същото внушават и част от влиятелните медии, финансирани главно от Запад. Причината, поради която само една пета от гражданите подкрепят влизането на Сърбия в НАТО, се крие в близкото минало, в агресията на пакта против Сръбия и ужасяващите последици от бомбардировките[28]. От 2007 в Сърбия все по-често се говори за „политика на военен неутралитет“, която е залегнала и в „Резолюцията на Народната скупщина за защита на суверенитета, териториалната цялост и конституционния ред в Република Сърбия“ от 26.12.2007[29]. Вследствие на натиска, дори и прозападно ориентираният предишен президент на Сърбия Борис Тадич заговори за обсъждане на външнополитически алтернативи и за четири стълба на външната политика: Брюксел, Вашингтон, Москва и Пекин[30]. От април 2013 Сърбия е единствената „непостсъветска държава“, придобила статут на наблюдател в Парламентарната асамблея на ОДКС, което е една от стъпките към утвърждаване положението и на „военно неутрална“ държава[31].
За да се смекчи сръбската съпротива против влизането в НАТО, а страната максимално да бъде въвлечена в мрежата на зависимости от ЕС, водещите западни държави лансираха проекта за създаването на т.нар. „Югосфера“. „Югосферата представлява модел на постмодернистка конфедерация, географска цялост, в рамките на която постепенно се увеличава степента на взаимозависимости – политически, икономически, научно-образователни, транспортни - между държавите членки... Чрез огромен брой регионални срещи, форуми, конференции, съвещания по различни теми се оформя всъщност една регионална система. По отношение на законодателните решения, които се вземат, държавите от «Югосферата» са много по-сходни, отколкото държавите в ЕС, макар «Югосферата» да не представлява официализирана интеграция“![32] По такъв начин позицията на Сърбия успешно се контролира от Запада, а съседните страни биват дългосрочно насочвани да заемат антисръбски позиции. За Сърбия това е едно от основанията да търси алтернатива и да обмисля нова рамка на сътрудничество с източните си съседи.
Сегашното геополитическо позициониране на България и Сърбия се определя от отношението на тяхната политика към ЕС и НАТО. Тъй като е пълноправна членка на ЕС и НАТО, положението на България изглежда по-добро. Но резултат от пълното включване на България в ЕС и НАТО е и увеличаването на военния контрол от страна на САЩ, и икономическата зависимост от Германия (като най-голямата европейска икономика с все по-подчертани геополитически амбиции). Със споразумението от април 2006 България предостави на разположение на САЩ четири военни бази, а през декември 2012 властите в София изразиха готовност да дадат възможност за „трайно присъствие“ на американски военни сили на своя територия[33]. Освен това България представлява важна локация в американските планове за изграждане на глобална мрежа за ПРО. Заедно с Румъния тя би трябвало да участва в проекта за изграждане на американския „антиракетен щит“[34]. Пълното обвързване със САЩ ще означава, че България ще бъде принудена да следва американската политика винаги и навсякъде. С това се губи самостоятелността при вземане на решения. Единственото място, където София може да извлече геополитическа полза, като се опира на могъщия си съюзник, е Македония. Първият проблем тук е, че това би конфронтирало дългосрочно България с Гърция и Сърбия. Вторият проблем е, че Македония представлява важно звено и за разширяването на турското влияние във вътрешността на Балканския полуостров. Турция е ключов американски съюзник в т.нар. Голям Близък изток. И турските, и американските геополитически цели са свързани с усилването на албанския фактор. Всеки български успех в Македония би бил краткосрочен и би предизвикал, от друга страна, усилване на ключовите позиции на албанския фактор и, по същество, би допринесъл за по-нататъшното проникване на турското влияние. При това България би изгубила възможност за взаимодействие със Сърбия и Гърция и рискува в определен момент да остане сама против турските и съвпадащите с тях албански интереси в Македония.
Открит е и въпросът за ефекта от пълното и безкомпромисно обвързване на България с ЕС. След влизането в ЕС не се стигна до очаквания икономически растеж и решаване на системните проблеми, които дългосрочно обременяват българската икономика. Бюджетният дефицит се покрива с постоянно задлъжняване, а конкурентността на икономиката е на същото равнище, както и преди едно десетилетие. В периода 2008-2011 номиналният БВП на България се е движил между 52 и 55 млрд. долара, докато БВП по паритета на покупателната способност, е възлизал на 98-101 млрд. долара. Във всяко отношение скромно. Наред с това се появи и проблемът с миграцията. България е сред европейските рекордьори по отлив на население, с ръст на миграцията 2.84 на 1000 души от населението. Вследствие на демографския срив и миграцията броят на населението на България намаля на 7,2 милиона и днес, с 66 жители на кв. км., тя е десетата най-рядко населена държава в Европа[35].
Тоест, «уестърнизацията» не даде очаквания резултат. Александър Зиновиев посочва, че целта и е следната: «да бъдат доведени набелязаните държави до такова състояние, че да изгубят способността за самостоятелно развитие, включвайки ги в сферата на западното влияние, но не като равноправни държави, а в ролята на сателити или, по-точно казано, на колонии от нов тип. Подобна роля за известно време може да задоволи гражданите на «уестърнизираните» страни, но не повече от това. За тези страни, попаднали под властта на Запада, е отредена второстепенна и странична роля“. Зиновиев обяснява и, защо превръщането на източноевропейските народи в „западни“ не може да бъде постигнато. „Първата причина е, че: налагането на тези народи и страни на отделни белези на Запада (демокрация, пазар, приватизация и т.н.) не означава превръщането им в част от Запада, защото Западът изобщо не се свежда до тези белези. Западът е огромен и многопосочен феномен, формирал се в течение на много столетия. Втората причина е, че мястото и ролята на Запада са вече заети и онова, на което могат най-много да разчитат народите, които се «уестърнизират», е да се окажат в сферата на господството, претопяването и колонизацията от страна на Запада и то само в онези роли, които може да им позволи неповторимият Запад“[36].
Геополитическото положение на Сърбия е по-тежко от когато и да било досега. Сръбските интереси са в разрез с интересите на ключови западни държави, които се стремят към по-нататъшното фрагментиране на сръбското етнопространство. На територията на Република Сърбия съществуват пет активни и едно потенциално геополитическо огнище. Сръбските интереси в Черна гора са в значителна степен застрашени, а Република Сръбска в Босна е под постоянен политически натиск и в de facto незащитимо географско положение. При възможно най-лошото развитие на ситуацията, което можем да си представим, напреженията в областите, обозначени като геополитически огнища, биха нараствали в бъдеще и след десетилетие и половина геополитическото положение на Сърбия би било драстично по-лошо от сегашното.
Диаметрално противоположните примери за позиционирането на България и Сърбия показват, че нито пълното «отдаване» на Запада, нито постоянната конфронтация с него са ефикасни решения. Затова е необходимо да се търси рамка, която да донесе на България повече самостоятелност в действията, а за Сърбия да представлява „амортисьор“ пред по-нататъшния западен натиск. Така двете държави биха станали важни геополитически субекти в тази част на Европа. Така биха били дългосрочно защитени интересите им и би могло да се ускори собственото им икономическо и технологично развитие.
Възможности за съвпадане на геополитическите цели
Върху геополитическото положение на двете страни в голяма степен влияят външни фактори. Поради това и геополитическите цели на Сърбия и България трябва да се разглеждат в светлината на геополитическите цели на глобалните и регионалните сили: САЩ, Русия, Германия и Турция. Влиянието на атлантизма е доминиращо на Балканите. В атлантическите планове, те са незаменимо геополитическо звено, което свързва Кавказ (и по-нататък, на изток, Каспийския басейн) със Западна Европа. Наред с това е необходимо, чрез създаването на „геополитическа и геостратегическа дъга“, която да се простира от Черноморския басейн, през Егейско море, до Триесткия залив, да се направи невъзможно усилването на германското и руското влияние или присъствие по адриатическото и егейското крайбрежие[37]. „Проникването на САЩ (НАТО) се провежда последователно в две посоки, като и двете имат изходен пункт в геополитически и геостратегически ключови области на Балканите. Едната е ориентирана от северозапад към югоизток и води към центъра на т.нар. Динарска крепост, докато втората е насочена от юг/югоизток към север/северозапад и долината на Вардар към Централната област на Балканския полуостров, т.е. към самото му сърце – Балканското ядро. Целта е тези два сегмента да се съединят в цялостна балканска геополитическа и геостратегическа дъга. Нейн гръбнак биха били редица опорни пунктове, бази и полигони, лесно достъпни както от Адриатическия басейн (акватория, пристанища и летища на брега), така и от Панонския басейн“[38].
Поради това територията на България има огромно значение за атлантизма. България е незаобиколимо звено към източнокавказко-каспийското пространство и, в същото време, преграда срещу проникването на руски влияния към Югоизточна Европа и Източното Средиземноморие. От гледна точка на „възпирането на Русия“, България е интересна за САЩ и поради още нещо. Традиционно добрите руско-български отношения са заплаха за постигане на атлантистките цели. Руснаци и българи са имали свои политически фази на разбирателство и неразбирателство, на съюзничество и разногласия. По-съществен от политическите фази обаче е геополитическият код. А и руснаците, и българите – освен че принадлежат към една езикова група – се намират в един цивилизационен кръг – православно-византийския. Тезата на Самюел Хантингтън за възможен „сблъсък на цивилизациите“ показва недвусмислено на чия страна би се оказала България при подобно развитие на събитията[39].
Сърбите са най-западният елемент от православно-византийско-славянския кръг. Затова атлантизмът не изпитва доверие и към тях. Единствената разлика, в сравнение с България, е средството, което се използва с цел поставяне под контрол на сръбския фактор. В България атлантизмът използва тактиката на „сътрудничеството“, а в Сърбия тактиката на „конфронтацията“. И в двата случая резултатът от дългосрочното попадане под атлантисткия контрол ще бъде един и същи: България и Сърбия ще представляват чисти геополитически обекти. Геополитическите обекти са икономически зависими и военно контролирани територии и е излишно да се говори за възможности за развитие и стабилизиране на икономическата и социалната им действителност. Невъзможността за развитие произтича и от самата геоикономическа структура на западния модел. Още преди четири десетилетия Иманюел Уолърстийн очертава четири сфери на световната икономика: метрополии (САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Франция, Холандия), полупериферия (средиземноморските държави), периферия (източноевропейските страни) и останалата част от света[40]. В геоикономическата концепция на западния модел Балканите са предопределени да бъдат периферия, от което произтичат редица последици. Затова и двувековното налагане на тезата за безалтернативното «европейство» на балканските православни народи не дава очаквания резултат. Българите и сърбите трябва да направят преоценка на собственото си положение, в исторически контекст. На първо място това предполага преоценка по отношение на Запада или още по-конкретно – по отношение на атлантизма.
Върху стартирането на тази преоценка ще оказват влияние и бъдещите промени в структурата на световната политическа система. Атлантизмът се опитва да насочи извършващата се трансформация от еднополюсна към многополюсна система в посока към създаване на здрави оси между глобалната имперска сила (САЩ) и редица регионални субимперски сили (Япония, Австралия, Саудитска Арабия, Турция, Полша, Чили). На Балканите това ще доведе до съвършено ново позициониране на Турция. За Ахмет Давутоглу - един от идеолозите на неоосманистката геополитическа концепция, географската дълбочина на новото стратегическо проникване на Турция е идентична с географската дълбочина на някогашната Отоманска империя[41]. За неоосманизма съюзници са: помаците, албанците, турското малцинство в България и Македония и босненските мюсюлмани. С цел обединяване на ислямския фактор Турция насърчи през 1995 създаването на Евразийски ислямски съвет, обединяващ ислямските общности на Балканите, Кавказ и Централна Азия.
Амбициозните планове на неоосманизма не могат да бъдат осъществени без опората на по-силни съюзници. Историята се повтаря и днес Турция намира съюзник в атлантизма. Като членка на НАТО Турция е важна опора за действията на САЩ в Близкия Изток – Ирак, Сирия и Иран. В замяна тя получава възможност да засили влиянието си на Балканите. Посоката на усилване на неоосманисткото влияние се движи от изток и се простира на юг към България - областите, населени с турци и помаци, а на запад продължава към територията на Албания, Централно Косово, Северна Черна гора, Рашка, достигайки до Централна Босна. Незаобиколимо звено в съединяването на източната и западната зона е Македония. С оглед на това, че неоосманизмът гледа на албанците като на ключови партньори и, че в Македония има и значително турско малцинство, Турция вече има открит път за реализиране на геополитическите си цели. На това се основава и предишната ни теза, че геополитическото положение на България само привидно изглежда по-добро. Атлантизмът насочва България към формиране на балканска геополитическа хоризонтала чрез укрепване на отношенията с Македония и Албания. Поради тази причина, България неочаквано бързо, през март 2008, взе решение за признаване на т.нар. Република Косово. Все пак хоризонталното насочване на България не е стратегически, а тактически ход. С него се дългосрочно се отслабва позицията на българската държава и тя бива ориентирана към неоосманизма.
От друга страна, с пълното си потапяне в «Югосферата» Сърбия губи всякаква възможност за самостоятелни действия. В тези обстоятелства опитите на Сърбия да подобри собственото си положение по какъвто и да било начин биха довели автоматично до разпалване на едно от активните геополитически огнища. Това са причини, поради които на двете страни се налага като решение да се опитат да съгласуват дългосрочните си цели. За България здравата връзка със Сърбия означава алтернатива на попадането и в неоосманистката зона на контрол. За Сърбия разширяването на областите за сътрудничество с България означава алтернатива на неблагоприятното потъване в «Югосферата».
Потенциалът на един българо-сръбски геополитически съюз е огромен. По този начин се създава геоконтактна зона между четири направления по суша:
- югоизточно, което се простира към Мала Азия и Босфора;
- североизточно, което, с влашко-молдавската хоризонтала, се простира към Украйна и южната част на Русия;
- северозападно, което през Панонската низина се простира към Средна и Западна Европа;
- югозападно, която, по долините на Дрина, Лим и Морава, се спуска към адриатическата акватория.
Българо-сръбската геополитическа ос има и отлична морска позиция. С нея България засилва своя черноморски геополитически вектор, тъй като съюзничеството със Сърбия от запад получава нужната стратегическа дълбочина. Сърбия пък получава нова възможност за разширяване и укрепване на собственото си влияние в черногорското крайбрежие, което дава възможност за създаване на черноморско-адриатически коридор Бургас – Бар. По трасето на подобен коридор, който се простира от Бургас през Пловдив, София, Пирот, Ниш, Крушевац, Кралево, Чачак, Златар, Биело поле и Подгорица до Бар вече има изградена железопътна инфраструктура, както и шосейни връзки със задоволително качество[42].Инфраструктурата би трябвало да се модернизира, а заедно с това да се обсъди и изграждането на регионален газопровод по това трасе, който би се опирал на проектирания „Южен поток“. Така един коридор с дължина 1050 км би бил сред най-важните стратегически направления на Балканите и би представлявал алтернатива на проектите през Босфора и Дарданелите, както и на тези през нестабилните, от гледна точка на сигурността, области по източносредиземноморското крайбрежие. По такъв начин българско-сръбският съюз би станал привлекателен и за Черна гора и Македония. С това оста Белград - София бързо би се трансформирала в „балканска четворка“. Всъщност, включването на Македония в този проект ще възникне като решение от само себе си. Поради това, Белград и София трябва да развият и специален вид отношения с Гърция. Като необходимост също така възниква и потребността от установяване на нестандартни отношения с Румъния, с което много по-добре би могъл да се оползотвори потенциалът на Дунав. В крайна сметка, би могло да се разгледа и включването на Гърция и Румъния към споменатата ос. Все пак трябва да се има предвид, че от историческа гледна точка Гърция е важно звено в таласократичните геополитически планове за контрол над Средиземноморието[43]. Трябва да се има предвид също и средноевропейският вектор в геополитическото положение на Румъния, който в определена степен я дистанцира от Балканите. Вратата за Гърция и Румъния би трябвало да остане отворена, но да се вземат под внимание тези ограничения.
С реализирането на изложеното по-горе, България и Сърбия стават значими геополитически субекти, способни не само да се противопоставят на неблагоприятното влияние на неоосманизма, но и сами да решават собствената си съдба, да ускорят технологичното си развитие и дългосрочно да се стабилизират икономически. Новата геополитическа цялост се очертава и като потенциална югозападна врата за трансфер на евразийските интереси към Европа и Средиземноморието, което дава редица привилегии.
Остава въпросът: възможна ли е такава развръзка? И, ако е възможна, как да бъде осъществена? Унгарският философ Гашпар Миклош Томаш предупреждава, че сегашната икономическа криза не е като всички други преди нея. Защото тази криза показва, че „вътрешните резерви на капитализма са изразходвани“[44]. Сръбският икономист Небойша Катич, анализирайки икономиките на източноевропейските членки на ЕС, констатира, че БВП на Латвия, Литва и България през 2009 се равнява на онзи от 1989, докато средногодишният темп на растежа на БВП в Унгария, Естония и Румъния е под средния годишен приръст по времето на комунизма. Приблизително същият приръст, както по времето на комунизма, са имали Чехия, Словакия и Словения, а единствено Полша е постигнала по-голям годишен приръст на БВП, отколкото през комунистическия период. Лошите икономически резултати са покривани с постоянно зъдлъжняване. Катич сочи, че само три от балтийските държави - Литва, Латвия и Естония, чието общо население е по-малко от това на Сърбия, дължат над 100 млрд долара. През последните две десетилетия общият дълг на източноевропейските членки на ЕС се е увеличил с невероятните 10 пъти и сега страни с общо около 100 милиона население дължат 850 млрд долара (за сравнение трябва да кажем, че това е повече отколкото дължат заедно Мексико, Бразилия и Аржентина с 340 милиона население)[45]. Разбира се, България и Сърбия могат да продължат и по пътя,който им е утъпкан от атлантизма. Лесно е да се предположи обаче, каква съдба ги очаква в края на този път. Значи, трябва да се търси алтернатива на съществуващото положение.
За начало е важно да се разширява двустранното сътрудничество във всички сфери, в които това е възможно. Българското членство в НАТО и ЕС, както и постоянният контрол над Сърбия от страна на тези две организации, са ограничаващ фактор в реализирането на двустранните цели. На първо място, необходимо е да се избягва всякакъв вид конфронтация (като например, българското признаване на едностранно обявената независимост на косовските албанци). Второ, желателно е да се съгласуват позициите по Македония. България и Сърбия трябва да бъдат гаранти за запазването на Македония. Македония може да стане стълб на българо-сръбското сътрудничество. Трето, от взаима полза е засилването на търговския обмен. Увеличаването на обема му би довело бързо и до извода, че са нужни съвместни инфраструктурни проекти, което още повече ще укрепи двустранните отношения. Четвърто, би било добре да се насърчава все по-голямото научно сътрудничество и културният обмен. Потенциалът в тази област е огромен, но слабо използван. Пето, започнатите вече проекти във военното сътрудничество трябва постепенно да се разширяват. В интерес и на двете страни е това сътрудничество постепенно да обхване и военно-промишления комплекс. Шесто, трябва да се използва и проектът „Южен поток“ за взаимно сближаване и, съобразно с това, за съвместно определяне на целите в областта на енергийната сигурност.
Трансформацията на световната политическа система предизвиква „тектонични промени“ в международните отношения. Намираме се в етап на брутализиране на реалполитиката, при което големите геополитически играчи ще предприемат решителни ходове, изключващи преходните и половинчати решения. При тези обстоятелства пред България и Сърбия възниква въпроосът: дали желаят да бъдат статични геополитически обекти или да опитат да се преборят за позиция на важни регионални геополитически субекти? Със съвместни действия двете страни могат да се превърнат в незаобиколим фактор във всички сметки на великите сили. Това би помогнало и за създаване на по-добро обкръжение, от гледна точка на сигурността, а и за търсене на ново, по-добро място в системата на континенталното разделение на труда, което значително ще подобри геополитическото положение на двете държави.
Литература:
Brzezinski, Zbigniew. (1997): The Grand Chessboard. American Primacy And It`s Geostrategic Imperatives. Basic Books, New York.
Crampton, Richard. (1983): Bulgaria 1878-1918: A History. Boulder, London.
Djukanovic, Dragan; Ladievac, Ivona. (2010): Spoljnopolitička orijentacija država Zapadnog Balkana-uporedna analiza. Godišnjak FPN, III deo: Medjunarodna politika i medunarodni odnosi. Broj 4, godina IV, Beograd, 2010, str. 298-317.
Дугин, Александар. (2004): Основи геополитике, књига 1, Геополитичка будућност Русије. Екопрес, Зрењанин.
Glemi, Miša. (2001): Balkan 1804-1999. Deo 2. Samizdat B92, Beograd.
Hofbauer, Hanes. (2004): Proširenje EU na istok: od Drang nach Osten do integracije periferije u EU. Filip Višnjić, Beograd.
Huntington, Samuel P. (1996): The Clash of Civilizations. Simon&Schuster, New York.
Jirecek, Кonstantin. (1876): Dějiny národa bulharského. Nákladem B. Tempského[eлектронско издање], Praha.
KaтiЋ, Небојша. (2009): Зашто источна Европа заостаје? Политика, 20.11.2009, Београд. Доступно на: www.politika.rs
КнежевиЋ, Милош. (2006): Мозаик геополитике. Институт за политичке студије, Београд 2008.
Makinder, Halford Dž. (2009): Demokratski ideali i stvarnost. Metaphysica, Beograd.
Манчев, Кръстьо. (2001): История на балканските народи (XIV-XX век): От османското начествие Балканите до края на Пьрвата световна война. Парадигма, София.
ПетровиЋ, Драган; НиколиЋ, Јасмина. (2008): Српски народ и велике силе. Институт за политичке студије, Београд.
ПророковиЋ, Душан. (2012): Геополитика Србије: положај и перспективе на
почетку ХХI века. Службени гласник: Геополитика, Београд.
ПророковиЋ, Душан. (2012): Зашто морамо размишљати о новим савезницима. Фонд Слободан Јовановић, 24.08.2012. Доступно на:
http://www.slobodanjovanovic.org/2012/08/24/d-prorokovic-zasto-moramo-razmisljati-o-novim-saveznicima
Rychlik, Ján a kol. (2009): Mezi Vídní a Cařihradem 1. Višehrad, Praha.
Rychlik, Ján. (2000): Dějiny Bulharska. Lidové noviny, Praha.
СамарЏиЋ, Момир. (2005): Политика Србије према Бугарској и Тајна конвенција 1881. године, Зборник Матице српске за историју, бр. 71-72, год. ХХII, Нови Сад, стр. 29-42.
СекуловиЋ, Драгољуб. (2011): Војна географија 2. Медија центар „Одбрана“, Београд.
Stankov, Daniel. (2004): Zahraniční a bezpečtnostní politika Bulharska. U: Stýsкalíková, Věra.; Smekal, Hubert: Zahraniční a bezpečnostní politika vybraných zemí Balkánu. Masarykova univerzita v Brnĕ, Brno, 2004, str. 179-213.
Stankovic, Siniša. (2012): Muke po Aleksandru. Vreme, br. 1104, 1.mart 2012, Beograd. Доступно на: http://www.vreme.com/cms/view.php?id=1038309
СтепиЋ, Миломир. (2004): Српско питање-геополитичко питање. Јантар група, Београд.
Šestak, Miroslav. (1998): Dějiny jihoslovanských zemí. Lidové noviny, Praha.
ТанасковиЋ, Дарко. (2010): Неоосманизам: доктрина и спољнополитичка пракса. Службени гласник: Службени гласник Републике Српске, Београд.
Trud, Aleksis. (2007): Geopolitika Srbije. Službeni glasnik, Beograd.
Friedman, George. (2009): Тhe next 100 years: A Forecast for 21st Century. Doubleday Publishing Group, New York.
ЦвиjиЋ, Јован. (1922): Балканско полуострво и Јужнословенске земље I [Kindle version]. Књижара Геце Кона, Београд.
Wallerstein, Immanuel (1974): The Modern World System. Аcademic Press, New York.
Зиновjев, Александар. (2002): Запад: феномен западњаштва. Наш дом, Београд.
[Група аутора]. (1994): Историја српског народа, том VI, књига 1. Српска књижевна задруга, Београд.
* Авторът е изпълнителен директор на Центъра за стратегически алтернативи в Белград, бил е неколкократно депутат в сръбската Скупщина, както и в ПАСЕ и Парламентарната асамблея на НАТО. Известно време е държавен секретар в Министерството за Косово и Метохия. Автор е на няколко книги, последната от които е „Геополитиката на Сърбия: положение и перспективи в началото на XXI век”, 2013. Статията, която е писана специално за "Геополитика", съдържна редица спорни моменти, затова я публикуваме като дискусионна. Преводът от сръбски е на Марко Марков.
[1] Konstantin Jirecek, Dejini naroda bulharskeho, Nakladem B. Tempskeho, Praha, 1876.(електронно издание).[2] С течение на времето, поради слабите резултати, седалището на архиепископията е преместено от Силистра в румънския град Бакъу: Jan Rychlik, Mezi Vidni a Carihrdem I. Visehrad, Praha, 2009, стр. 73-76.[3] Повече за това в: Кръстьо Манчев, История на балканските народи (XIV-XX век): От османското нашествие на Балканите до края на Първата световна война. Парадигма. София, 2001.[4] Споразумението, подписано между Сърбия и Австроунгария през 1881, е наречено „Тайна конвенция”. Географското разположение на България, езиковата и религиозна та близост я предопределят за стратегически партньор на Русия на Балканите. За да се разбере по-добре тогавашната обстановка, ще цитирам Маргарете Субер, според която новосъздадената българска държава е наричана сред западните кръгове „Стария Иван”(Margaret Suber, Malet ar Bulgarien. Fabel, Stockholm, 1964, стр. 15).Макар преди това отношенията със Сърбия да не са блестящи, Виена прави всичко, за да въвлече Сърбия в своята орбита и да я направи балансьор на засилването на руското влияние на Балканите.[5] Великите сили намират решение как да признаят съединението на България, при това без да нарушат решенията на Берлинския конгрес: султанът се задължава да назначи български княз за генерал губернатор на Източна Румелия за период от пет години. След изтичането на петгодишния период, актът е трябвало да се поднови, което означава българският княз на практика да бъде доживотно назначен за генерал губернатор на Източна Румелия.[6] Подготовките за обединение на България през 1880 и държавният преврат година по-късно, будят страх у определени кръгове в Сърбия, че събитията ще се развият неблагоприятно за сръбските интереси, което насочва крал Милан още повече към Австро-Унгария. Повече в: Самарджич, Момир, Политиката на Сърбия към България и тайната конвенция от 1881 (на сръбски език),Зборник Матице српске за историjу, бр. 71-72, год. XXII, Нови Сад, 2005, стр. 29-42.[7] Историjа српског народа, том VI, кн. I, Београд, Српска книжевна задруга, Београд, 1994, стр. 186.[8] Драган Петрович, Ясмина Николич, Сръбският народ и великите сили, Институт за политически изследвания, Белград, 2008, стр. 186. (на сръбски език).[9] Миша Глени, Балканите 1804-1999. Втора част, Самиздат В92, Белград, 2001, стр. 62. (на сръбски език).[10] Richard Crampton, Bulgaria 1878-1918: A History. Boulder, London, 1983, pp 380-434.[11] Aleksis Trud, Geopolitika Srbije. Sluzbeni glasnik, Beograd, 2007, стр. 155.[12] Milan Rataj, Studena valka-konfrontace a nahody. Academia, Praha, 2001, стр. 175.[13] Daniel Stankov, “Zahranicni a bespecnostni politika Bulharska”. Styskalikova, V.; Smekal, H.: Zahranicni a bespecnostni politika vybranih zemi Balkanu. Masarykova univerzita v Brne, Brno, 2004, стр. 182-183.[14] Република Македония провъзгласява независимост на 8.09.1991, а България я признава на 15.01.1992[15] Miroslav Sestak, Dejini jihoslovanskych zemi, Lidove noviny, Praha, 1998, стр. 651.[16] Jan Rychlik, Dejini Bulharska, Lidove novyny, Praha, 2000, стр. 375.[17] За това може да се прочете повече в статията (Mattew Brunwasser, Concerns Grow about Authoritarianism in Macedonia, The New York Times, 13. 10. 2011).[18] За използването на символи в изграждането на национална идентичност и потребността от консенсус по въпроса виж: Heinz-Gerhard Haupt, Charlotte Tacke, „Die Kultur des Nationalen. Sozial-und kulturgeschichtliche Ansatze bei der Erforschung des europaischen Nationalizmus im 19. und 20. Jahrhundert”. Hardtwig, W.; Wehler, H.-U.: Kulturgeschichte heute. Gottingen, 1996, стр. 270-273.[19] Миломир Степич, Геополитически импликации на сръбските миграции, Сръбският въпрос-геополитически въпрос, Янтар група, Белград, 2011, стр. 123.(на сръбски език).[20] Драголюб Секулович, Военна география 2. Медия център Отбрана, Белград, 2008р стр. 44. (на сръбски език).[21] Милош Кнежевич, Геополитическа мозайка. Институт за политически изследвания, Белград, 2011, стр. 123. ( на сръбски език).[22] Jan Trapans, Philip Fluri, [ed], Defence and Security Sector Governance and Reform in Southy East Europe, Volume II: Macedonia, Moldova, Rumania. GCDCAF, Geneve, 2003, стр. 26.[23] „Инициативата 2+2” на НАТО предполага приемането на две нови балкански членки в НАТО – България и Румъния – наред с двете „стари членки” Турция и Гърция.[24] Hanes Hofbauer, Prosirenje EU na Istok. Filip Visnjic, Beograd, 2004, стр. 214.[25] Daniel Stankov, “Zahranicni a bespecnostni politika Bulharska”. Styskalikova, V.;Smekal, H.: Zahranicni a bespecnostni politika vilranych zemi Balkanu. Masarykova univerzita v Brne, Brno, 2004, стр. 189.[26] Без оглед на различните интерпретации на президента на Сърбия Томислав Николич и на премиера Ивица Дачич, че с това споразумение Сръбия „не е признала Косово”, от формално-правен аспект е ясно, че става дума за т.нар „фактическо” признаване. Сърбия прие институциите на т.нар. Република Косово и се задължи да не пречи на Прищина в процеса на по-нататъшната евроинтеграция. Все пак, наред с всичко друго, остава валидна и Резолюцията на СС на ООН 1244, в която на три места в текста се гарантира „териториалният суверенитет и цялост” на Сърбия. Затова може да се твърди, че Сърбия не е „окончателно”, т.е. de facto, признала т. нар. Република Косово.[27] За становищата на Улрике Луначек виж повече в изданието на всекидневника „Блиц” от 27.04.2013. Достъпно и на http://www.blic.rs/vesti/politika/380043/Lunacek-Srbija-nece-moci-u-EU-bez-priznanja-Kosova[28] Вероятно най-големите последици от бомбадировките на НАТО над Сърбия са свързани с използването на муниции и средства с обеднен уран. Вследствие на това ръстът на злокачествените заболявания, левкемия и стерилитет е най-голям в Европа.[29] Достъпно на www.parlament.gov.rs/акти/остала-акта/у-сазиву-од-14-фебруара-2007.447.html[30] Dragan Djukanovic; Ivona Ladjevac, “Spoljnopoliticka orijentacija drzava Zapadnog Balkana – uporedna analiza”. Godisnjak FPN, III deo: Medjunarodna poliktika i medjunrodni odnosi, Broj 4, godina IV, Beograd, 2010, стр. 304.[31] ОДКС- Организация Договор за колективна сигурност. Постоянни членки: Русия, Беларус, Казахстан, Армения, Таджикистан и Киргизия. Повече на http://www.odkb-csto.org[32] Душан Пророкович, „Защо трябва да размисляме за нови съюзници”. Фонд „Слободан Йованович, 24.08.2012 (на сръбски език). Достъпно на: http://www.slobodanjovanovic.org/2012/08/24/d-prorokovic-zasto-moramo-razmisljati-o-novim-saveznicima[33] САЩ получиха разрешение да обучават свои войски в български военни бази. Тези бази формално са под български контрол, но американските войници се ползат с имунитет, който ги защитава от каквото и да било преследване вътре в държавата.[34] Това е амбициозен проект на САЩ в доста напреднала фаза на реализация. Трябва все пак да обърнем внимание, че съпротивата на Русия е голяма и че тези мерки могат да дестабилизират напълно Източна Европа. Полша започна сама да реализира проект за създаване на собствен противоракетен щит, съвместим със системите на САЩ. Впоследствие Русия обяви, че ще инсталира подобна система в Калининградска област. Кантрамярка на установяване на американското присъствие в черноморската област бе и бързата руска военна операция в Абхазия и Южна Осетия през август 2008. Може да се предпооложи, че в бъдеще всяка американска стъпка в тази област ще бъде контрирана от съответната руска. По думите на вицепремиера на Русия Дмитрий Рогозин, планът на САЩ е, чрез разполагането на мрежа от (анти)ракетни системи в определени географски зони да придобият фактически монопол в бъдеща ракетно-ядрена конфронтация.[35] Данните са взети от сайта CIA Worldfact Book. Достъпно на: www.cia.gov/library/publications/the -world-factbook/geos/bu.html[36] Александър Зиновиев, Западът: феноменът на западнячеството. Наш дом, Белград, 2002, стр. 308,17. (на сръбски език ).[37] За интереса на атлантизма да попречи на свързването на Русия и Германия, а и в същото време да ги „изтласка“, колкото се може по-далеч, от брега на Средиземно море, пръв пише Халфорд Макиндър, по тази тема разсъждават в трудовете си Збигнев Бжежински и Джордж Фридмън. Тази цел на атлантизма сочи и руският теоретик Александър Дугин. Повече виж в: Halford Dz. Makinder, Demokratski ideali i stvarnost, Metaphysica, Beograd, 2009; Zbigniew Brzezinski, The Grand Chessboard. American Primacy and it’s Imperatives. Basic Books, New York, 1997.;George Friedman, The Next 100 Years: A Forecast for 21st Century. Doubleday Publishing Group, New York, 2009.; Александър Дугин, Основи на геополитиката. Геополитическото бъдеще на Русия. Екопрес, Зренянин, 2004.( на сръбски език).[38] Миломир Степич, „Балканите – какво всъщност иска Америка”. Сръбският въпрос-геополитически въпрос. Янтар група, Белград, 2004, стр. 211-212. (на сръбски език).[39] За сблъсъка на цивилизациите виж: Samuel P. Huntington, The Clash of Civilizations. Simon&Schuster, New York, 1996.[40] Повече виж в: Immanuel Wallerstein, The Modern World System. Academic Press, New York, 1974.[41] Дарко Танаскович, Неоосманизмът: доктрина и външнополитическа практика. Службени гласник Републике Српске, Белград, 2010, стр. 28, 35-39. (на сръбски език).[42] Повече за това виж в: Душан Пророкович, Геополитиката на Сърбия: положение и перспективи в началото на XXI век, Службени гласник, Белград, 2012, стр. 585-588. (на сръбски език).[43] Според твърденията на югославския комунистически ръководител Милован Джилас, Йосиф Сталин до голяма степен е съзнавал, че западните морски сили няма да смеят да оставят Гърция под комунистическо влияние, тъй като така биха изгубили контрола над Средиземноморието. Затова те настояват Сталин да „укроти” комунистическата революция в Гърция, тъй като другата алтернатива би представлявала пряк сблъсък между СССР, от една страна и Великобритания и САЩ, от друга, ако Москва директно подпомогне утвърждаването на комунистически режим в Атина. Повече в: Милован Джилас, Разговори със Сталин, Книжевне новине, Белград, 1990, стр. 51-119. (на сръбски език).[44] В интервю от 22.10.2011, публикувано в портала www.168ora.hu[45] Небойша Катич, Защо Източна Европа изостава?, Политика, 20.11.2009, Белград, достъпно на: www.politika.rs{backbutton}
