Напоследък се носят слухове, че сирийската опозиция ще позволи на отделни елементи от режима на Асад да останат в страната и дори да влязат в новото правителство (1). Както е известно, слуховете са се превърнали в основна експортна стока, затова не бива да се отнасяме към тях прекалено сериозно. Важността на събитията в Сирия обаче е в това, че те са сред доказателствата, че Съединените щати са възприели нова външнополитическа доктрина. Според тази доктрина, САЩ вече няма да поемат основната отговорност за случващите се в един или друг регион събития, а ще позволят на кризите да се развиват, докато не бъде постигнат някакъв естествен баланс. Тази политика може да се окаже лоша или добра, но тя е реална и се основава на поуките, които Америка натрупа през последните години.
Заплахите срещу САЩ са многобройни и разнообразни, но Вашингтон си поставя като основна задача да не допусне да бъдат застрашени фундаменталните му интереси (2). По-простичко казано, САЩ залагат на сдържането на силите, застрашаващи морското им господство и затова се противопоставят на възникването на мощна евразийска сила, способна да мобилизира ресурсите си в тази посока. Основната задача на САЩ изисква също да не се допусне развитието на достатъчно мощни междуконтинентални ядрени потенциали, които биха могли да ги застрашат, ако противникът (по една или друга причина) не изпитва страх от американската военна сила. Разбира се, съществуват и други интереси, но само очертаните по-горе имат фундаментален характер.
На този фон става разбираема и заинтересоваността на Съединените щати от развитието на събитията в западната част на Тихия океан. В същото време, САЩ са склонни да не пречат на борбата между регионалните сили, която засега не се отразява върху баланса в тази част на света. Съюзниците и агентите на Америка, включително Филипините, Виетнам и Япония, вече водят своята игра в регионалните морета, но САЩ не изпращат там военноморските си сили, макар че подобна възможност все пак не бива да се изключва.
Поуката, която Америка се опитва да извлече
Корените на тази нова американска политика можем да открием в случилото се в Ирак през последните десетина години. Както е известно, Иран и Ирак са исторически съперници. През 80-те години на миналия век те водиха продължителна война с огромен брой жертви. Между двете държави съществуваше силов баланс, който не устройваше никого, но беше непреодолим. Така двете държави се сдържаха взаимно, отвреме навреме използвайки за целта и външна помощ.
За интервенцията на САЩ в Ирак през 2003 имаше много причини, но тя доведе до една единствена съкрушителна последица – американците свалиха режима на Саддам Хюсеин, който беше също толкова диктаторски като този на Кадафи или Башар Асад, и така ликвидираха регионалния силов баланс с Иран. Освен това САЩ погрешно оцениха последиците от интервенцията и се сблъскаха с много сериозна съпротива. Затова те стигнаха до извода, че трябва да изтеглят войските си – решение, взето още по времето на Буш-младши и подкрепено от администрацията на Обама, в резултат от което Иран се сдоби с огромно влияние и се почувства в безопасност. Може би тъкмо това трябваше да се очаква, но тъй като принудителното изтегляне стана малко внезапно, последиците се оказаха по-различни, а предупрежденията за тях бяха оставени без нужното внимание.
Докато Ирак бе основната поука за последиците от военната интервенция, Либия се превърна в поредното и потвърждение, макар и в по-малки мащаби. САЩ не искаха да се месят в либийските събития. Според логиката на новата американска доктрина, Либия не застрашаваше интересите на САЩ. Само че Европа и най-вече Франция упорито твърдяха, че режимът на Кадафи застрашава човешките права и срещу него следва да бъде предприет ответен удар, който може да бъде нанесен най-бързо и ефективно от въздуха. Първоначално американската позиция беше, че Франция и съюзниците и са свободни да се намесят в Либия, но САЩ ще стоят настрана. Тя обаче бързо се промени, след като европейците стартираха въздушната кампания срещу режима на Кадафи. Оказа се, че дори навлизането на френските самолети в либийското въздушно пространства няма да е достатъчно за свалянето му. Стана ясно, че кампанията ще бъде по-продължителна и трудна от очакваното. Така САЩ, които искаха да продължат коалицията си европейците, се оказаха в ситуацията да избират или да я прекратят, или да се включат във въздушната кампания. Те предпочетоха второто, поемайки минимални ангажименти и подкрепяйки НАТО въз основа на споменатите по-горе съображения.
Либия и Ирак бяха два важни урока за нас, американците. На първо място, не е задължително кампаниите, целящи свалянето на един или друг диктатор, да доведат на власт по-добри режими. Поне според мен, предварително беше ясно, че Кадафи едва ли ще бъде заменен от някакви демократични сили. В редиците на либийската опозиция доминираха традиционалистите, племенните вождове и ислямистите. Кадафи беше в състояние да се справи с тях, ако не беше външната подкрепа. Премахвайки либийския диктатор, САЩ получиха срещу това убийството на собствения си посланик в Бенгази, уж в отговор на появата на оскърбителен за мюсюлманите трейлър. Обикновено на мястото на свалените жестоки тирани идва хаос, който е не по-малко жесток и който ражда диктатори от по-малък калибър. На второ място, въз основа на опита, придобит в Ирак, можем да заключим, че световната общност далеч не винаги одобрява военните интервенции, предприети в името на защитата на човешките права. Освен това в САЩ осъзнаха, че общественото мнение може изключително бързо да се променя, като първо изисква от Америка да предприеме решителни действия, а след това подложи тези действия на остра критика. Нещо повече, Вашингтон откри, че интервенцията дава карт бланш на потиснатите до този момент антиамерикански елементи да правят каквото си искат, включително да убиват американски дипломати. Стана ясно, че когато САЩ се ангажират с една военна кампания, дори ако го правят без желание и поемайки второстепенна роля, именно те ще бъдат смятани за отговорни за нея от световното обществено мнение, да не говорим за населението на страната, станала обект на интервенция. Както показаха събитията в Ирак, макар и в много по-малки мащаби, интервенцията по правило води до непредвидими последици.
Американската политика по отношение на Сирия трябваше да се съобрази с всичко това, още повече, че случващото се в тази страна засяга само някои периферни интереси на САЩ. В същото време, евентуална намеса в Сирия би изисквала от Съединените щати непропорционално големи, по отношение на тези интереси, усилия и рискове. Франция и другите европейски държави осъзнаха (особено след случилото се в Либия), че без американска подкрепа няма да могат да се намесят в Сирия и тъкмо поради това се отказаха (поне временно) да го правят. Разбира се, след това беше извършено убийството на американските дипломати в либийския град Бенгази, но и самите му организатори не очакваха, че интервенцията в Либия ще се проточи толкова и, че ще бъде толкова трудно да се намери приемник на сваления режим, който да не е толкова жесток като предшественика си. САЩ очевидно не бяха готови да използват мащабна военна сила.
Разбира се, това не означава, че САЩ нямат интереси в Сирия. Вашингтон например, не иска Сирия да се превърне в иранска марионетка, което би позволило на Техеран да разшира влиянието си, през Ирак, до Средиземно море. Съединените щати нямаха нищо против режима в Дамаск, докато страната беше просто партньор на Иран. Те обаче са наясно, че ако режимът на Асад оцелее, страната ще попадне в пълна зависимост от Техеран. Америка иска на всяка цена да блокира Иран, а пътят към това минава през свалянето на Асад. Повтарям, това не означава, че Вашингтон е готов за военна намеса, а само че е склонен да предостави помощ и военно обучение на опозицията, евентуално ангажирайки с това американските специални части – далеч по-лек вариант на интервенция, в сравнение с другите възможни.
Фундаменталните интереси
В светлината на новата американска доктрина, това решение на САЩ е показателно. На първо място, САЩ признаха, че Асад, подобно на Саддам Хюсеин и Кадафи, е тиранин. Те обаче не твърдят, че режимът, който ще смени Асад, би бил по-хуманен. При всички случаи, американците очакваха, че вътрешните сили в Сирия сами ще решат въпроса с Асад и нямаха нищо против подобно развитие на събитията.
На второ място, САЩ предполагаха, че регионалните държави могат, ако имат желание, да се ангажират със сирийския проблем. Това касаеше най-вече Турция и, в по-малка степен, Саудитска Арабия. Според новата американска доктрина,Турция и Саудитска Арабия са заинтересовани, дори повече от САЩ, да бъде ограничена иранската сфера на влияние, а освен това разполагат с много повече лостова за влияние върху Сирия. Израел, който също е регионална държава, не е в състояние да се намеси: той не е достатъчно силен за да налага решения, нито може да окупира Сирия, а пък евентуалната израелска подкрепа за някоя сирийска групировка моментално би я превърнало в нелегитимна. Тоест, всяка интервенция в Сирия трябва да има регионален характер и да се основава на националните интереси на всички участници в нея.
В същото време Турция е наясно, че въпреки несъмненото влияние на събитията в Сирия, турските национални интереси не изискват сериозна военна намеса в тази страна, още повече, че тя би била трудно осъществима и с неясен резултат. На свой ред, Саудитска Арабия и Катар, които не са готови за пряка намеса, тайно оказваха влияние върху хода на събитията, помагайки на опозицията с пари, оръжие и „джихадисти”. Нито една държава обаче не демонстрира готовност да поеме толкова сериозна отговорност и да използва въоръжените си сили за да окаже решаващо влияние върху хода на събитията в Сирия. Вместо това те предпочитаха да използват други възможности. В резултат от това конфликтът остава нерешен. Всичко това накара и сирийският режим, и бунтовниците да признаят невъзможността да бъде постигната решителна военна победа. Нито иранската подкрепа за режима, нито различните източници на подкрепа за сирийската опозиция можаха да окажат решаващо влияние. Затова беше нормално да се появят слухове, че се търси постигане на политически компромис.
Същата доктрина в действие виждаме и в Иран. Техеран разработва ядрено оръжие, което може да застраши Израел. В същото време САЩ не са готови нито да започнат война с Иран, нито да подкрепят израелско нападение, оказвайки му сериозна военна помощ. Вместо това, Вашингтон използва очевидно неефективни средства за натиск - санкции, което в крайна сметка води до бързото обезценяване на иранската валута. САЩ обаче не искат да решат иранския въпрос и не са готови да поемат основната отговорност за това, докато Иран не се превърне в заплаха за фундаменталните американски интереси. Тоест, САЩ решиха да оставят събитията да се развиват на самотек и да действат едва, когато нямат друг избор.
Според новата американска доктрина, отсъствието на силна заинтересованост от страна на Вашингтон означава, че съдбата на държава като Сирия например, е в ръцете на сирийския народ и на съседните страни. САЩ не искат да поемат разходите и да се превръщат в обект на клеветническа кампания, в резултат от ангажирането си с този проблем. В случая не става дума толкова за изолационизъм, колкото за признание, че съществуват определени граници на американската мощ и интереси. Не всичко, което се случва по света, изисква или оправдава евентуална интервенция на САЩ.
Ако Белият дом продължи да следва тази доктрина, на света ще се наложи да преразгледа много неща. По време на последното ми пътуване в Европа и Южен Кавказ, постоянно ме питаха, как ще действат САЩ в една или друга ситуация. Отговарях им, че Америка едва ли ще предприеме някакви сериозни действия и, че е крайно време да се оправят сами. Подобен отговор обаче пораждаше странна уплаха у събеседниците ми. Струва ми се, че мнозина от онези, които критикуват американската хегемония, в същото време се нуждаят от нея. Междувременно, в света се осъществяват мащабни промени, които те сякаш още не са забелязали - като изключим споменатото по-горе "американско отсъствие", което те смятат за "американски провал". Опитите ми да обясня тази промяна, като възприемане на нова стратегия от САЩ, невинаги се оказваха успешни.
От каква външна политика се нуждае Америка
Основният ми аргумент по отношение на американската външна политика е, че тя се определя от реалностите, а не от президентите или от политическите документи. САЩ навлязоха в период, през който трябва да осъществят преход от военно господство към по-изкусна манипулация и, което е още по-важно, да позволят на събитията да следват естествения си ход. Това ще представлява развитие, а не деградация на американската външна политика. Основното тук е, че ходът на събитията се определя от обективни сили, за които е безразлично, кой точно управлява САЩ и какво му се иска. Президентът може например да поиска да усили американския натиск с цел гарантиране на националните интереси или пък на човешките права, но моделът, по който се реализира политиката на САЩ, се променя. Свръхнапрежението на силите им ги принуждава да модернизират операционната си система и да концентрират усилията върху главното, т.е. да признаят, че по-голямата част от света, която няма пряко отношение към американските интереси, ще се развива свободно и независимо.
Това, разбира се, не означава, че САЩ ще се оттеглят от световната сцена. Те контролират Световния океан и генерират почти 1/4 от световния БВП. При положение, че обособяването им от света е невъзможно, те ще могат да осъществяват контролирано взаимодействие, основаващо се на реалистичното разбиране за националните интереси.
Естествено, подобно развитие ще разстрои международната система, особено американските съюзници. Освен това, в САЩ ще възникне напрежение, подхранвано както от средите на политическата левица, които призовават за провеждането на "хуманитарна външна политика", така и на политическата десница, които тълкуват твърде широко националните интереси. Само че осъществяването на постоянен външнополитически натиск през последните десетилетия се превърна в прекалено тежко бреме за САЩ и, следователно, устройството на света ще продължи да се променя.
Важно е да се отбележи, че никой не е налагал на САЩ тази нова доктрина. Възприемането и е естествен резултат от реалността, с която се сблъсква Америка. Впрочем именно по този начин възникват всички "големи доктрини". Обикновено те първо започват да се реализират, а едва след това се декларират, когато вече всички са наясно с развитието на нещата.
Президентът Барак Обама започва втория си мандат начело на САЩ. Въпреки всички останали пречки и ограничения, той спечели изборите, при положение, че почти половината американци гласуваха против него. Наистина, победата му в Избирателната колегия беше впечатляваща и доста по-значима, но именно гласуването на избирателите ще определи как той ще управлява Америка, налагайки му още едно важно ограничение. Въпросът е само, дали това обстоятелство ще отслаби позицията му, или пък ще му даде допълнителни предимства. И това обстоятелство не се определя от политиката на президента Обама, а от стратегическата ситуация, като цяло, която, поне според мен, дава на САЩ още един (при това изключително необходим) шанс за прегрупиране на силите.
Разположението на силите в света
Днес разположението на силите в света се крепи на три основни "стълба": Съединените щати, Европа и Китай. Ако съумее реално да се обедини, Европейският съюз на практика би се изравнил със САЩ по мощта на своята икономика, брой на населението и потенциалната си военна мощ.
В икономически план Китай е на трето място, след споменатите по-горе две сили, но именно той е световният генератор на икономически растеж, благодарение на което реалното му положение е много по-значително, отколкото би могло да се съди по размерите на неговата икономика.
Фундаменталният проблем пред света е, че два от тези „стълбове” могат да бъдат ударени от системна криза, докато третият - Съединените щати, изглежда по-устойчив, макар и само в сравнение с тях. ЕС, който се намира в състояние на рецесия и вече се сблъска с криза на банковия сектор и дългова криза, се опитва да примири разминаващите се национални интереси на своите членове, за които се смяташе че трябва да съвпадат в т.нар. единна Европа. На свой ред, Китай, който силно зависи от износа, поддържащ икономиката му, се сбъсква с това, че много негови стоки вече не издържат на конкуренцията на международния пазар, заради растящите разходи за работна сила и земя. Резултат от това е нарастващото напрежение в редиците на управляващата Китайска компартия относно посоката на по-нататъшното развитие на страната.
Икономиката на САЩ демонстрира съвсем умерен растеж, затова пък (с известни уговорки) те не са застрашени от системни политически проблеми. Докато оцеляването на Европа е под сериозен въпрос, а способността на Китай да възобнови предишните темпове на растеж поражда съмнения, САЩ едва ли ще се сблъскат с толкова тежка политическа криза, като останалите два "стълба". Разбира се, острият проблем с финансовия срив си остава, а имайки предвид американската политическа култура, в САЩ всяка криза се тълкува едва ли не като апокалипсис. Все пак, много по-лесно е да си представим разрешаването на текущите политически проблеми в Америка, отколкото как ЕС или Китай ще се справят с трудностите, пред които са изправени.
Много е писано, защо (както смятам и аз) кризите в ЕС и Китай изглеждат неразрешими, и затова тук няма да се спирам на този въпрос. Разбира се, не мисля, че Европа и Китай могат да изчезнат в някаква "черна дупка", но вярвам, че ще им се наложи радикално да променят външната си политика. ЕС ще престане да представлява единна общност, а отделните му членове ще продължат да следват най-вече собствените си интереси във все още сравнително благополучния и богат Стар континент. Китай също ще си остане могъща икономическа сила, но вече няма да бъде основният генератор на икономически растеж в света, което пък ще провокира структурна криза. Пак повтарям, че тези държави няма да изчезнат от картата на света, но (за съжаление) радикално ще променят политиката и очакванията си.
Тъй като държавната мощ е относителна величина, САЩ няма да имат конкуренти в надпреварата за международно лидерство. И не защото Америка е кой знае колко успешна, а защото ситуацията при останалите ще се развива още по-зле. Затова САЩ ще трябва да вземат решение още сега. В качеството си на велика държава, те трябва да решат, дали да се опитат да съхранят политическия ред, съществуващ през последните двайсет години, или да му позволят да остане в историята? Или, ако формулираме въпроса по друг начин, ще имат ли сили САЩ да запазят единна Европа и бързо развиващия се Китай и, ако отговорът е положителен, струва ли си да го правят, т.е. доколко това би отговаряло на собствените им интереси?
Истината е, че Съединените щати не направиха нищо за стабилизиране на ситуацията както в ЕС, така и в Китай. Впрочем, въпреки огромните ресурси, с които разполагат, никак не е ясно, дали въобще биха могли да го направят. Финансовите потребности на ЕС надхвърлят политическият му потенциал за съвместни действия. Европа не се нуждае от американското лидерство, а пък САЩ нямат нужда да се обременяват с проблемите на обединена Европа. От друга страна, единственото решение на европейската криза е някоя трета страна да поеме икономическите ангажименти на държавите-длъжници и така да защити интересите на кредиторите. Но дори ако САЩ все пак решат да окажат такава помощ на ЕС, преобразуването на Европа не изглежда нито възможно, нито желано.
Същото впрочем важи и за Китай. Китайците прекалено ускориха икономиката си (като в резултат от това тя придоби ирационални форми) заради своя стремеж да избегнат безработицата. Китайската компартия панически се бои от нестабилността, която със сигурност би последвала евентуален ръст на безработицата. Ирационалният характер на китайската икономика, съчетанието между неефективни предприятия, работещи благодарение на банковите кредити, които едва ли някога ще могат да върнат, и износът, който носи все по-малки печалби - това не е икономически, а политически феномен. САЩ няма как да станат гарант на тези изкривявания, допуснати от Китай, дори и ако можеха. Освен това Пекин едва ли ще започне да изтегля средствата си от американските ценни книжа, просто защото няма къде другаде да ги инвестира. На свой ред Европа става все по-малко надеждна и не може да инвестира в Китай. Ето защо основният проблем на китайците е, че тяхната икономика не може да "погълне" още повече средства, т.е. свидетели сме на една много нездрава ситуация.
Ако внимателно анализираме основната структура на международната система, става очевидно, че САЩ не могат да направят нищо за да я запазят. Тоест, стратегията "да се оставят нещата на самотек" не е просто един от вариантите пред Америка, а единствения възможен. Какво можем да очакваме от реализацията и, т.е. от "естественото развитие на нещата"? Европа вероятно ще се върне към реда, съществувал на континента преди Втората световна война: суверенните държави ще следват собствените си национални интереси, сътрудничейки и конкурирайки се помежду си. Китай пък ще си остане ангажирана предимно с вътрешните си проблеми страна, опитваща се да съхрани съществуващия в нея ред и в новата епоха. Съединените щати внимателно ще наблюдават случващото се, но няма да се месят.
Иран и влиянието му в региона
Аналогична ситуация възникна и по отношение на Иран. От 2003, когато САЩ разрушиха силовия баланс между Ирак и Иран, иранците започнаха да набират мощ. След изтеглянето на американците от Ирак, Иран се оказа най-влиятелната външна сила в региона. Следва да сме наясно обаче, че Техерен се нагърби с непосилно бреме и самият той в момента е в криза.
Подобно свръхнапрежение се случи и в Сирия. Тъй като режимът на сирийския президент Башар Асад е подложен на изключително силен натиск, Иран хвърли ресурсите и заложи престижа си за неговото спасяване. Тези усилия обаче се оказаха неуспешни в смисъл, че Асад все още се крепи в Сирия, но като военен лидер, а не като демократичен управник. Той не толкова управлява, колкото използва властта си за да се конкурира с другите сили. Днес Сирия прилича на Ливан, където има слабо, а понякога и "невидимо" правителство, както и различни въоръжени конкуриращи се групировки. Иран просто няма нужните ресурси за стабилизирането на режима на Асад. От гледната точка на САЩ, иранският успех в Сирия би помогнал на аятоласите да създадат сфера на влияние от Пакистан до Средиземно море. Провалът на Иран пък, който несъмнено ще бъде резултат от действията на САЩ и другите източници на скрита подкрепа за враговете на Асад, премахва тази заплаха. Ако иранците бяха създала такава сфера на влияние, това би довело до ръст на напрежението по северната граница на Саудитска Арабия. При подобно развитие, САЩ, чиито основен интерес е непрекъснатия петролен транзит от Персийския залив, като част от глобалната икономическа система, трябваше или да се намесят за да защитят Саудитите (което Вашингтон не би искал да прави), или да признаят лидерските позиции на Иран в региона.
В такъв случай, на САЩ би се наложило да се споразумеят с иранците за радикална промяна в своята политика, както го направиха с Китай, през 70-те години на миналия век например. Подозирам, че подобни опити за споразумение с Техеран действително са правени. Само че Иран направи изключително сериозна грешка. Той не съумя да осъзнае, колко нестабилно е влиянието му и колко лесно може да бъде ерозирано с подходящите контрамерки. Провалът на позициите му в Сирия дава възможност да бъдат ерозирани и иранските позиции в Ирак. Ако добавим към това и факта, че финансовите санкции срещу Иран най-сетне дадоха известен ефект, нанасяйки сериозен удар по икономиката му, виждаме, че от лятото на 2012 ставаме свидетели на обратен процес: Иран измина пътя от регионална държава със собствена ядрена програма до страна с отслабващо регионално влияние и вътрешни икономически проблеми, но пак със собствена ядрена програма. Имайки предвид, че е много по-опасно да разполагаш с един или два реални и открито разположени ядрени заряди, отколкото да разчиташ на постоянната ядрена заплаха, Иран очевидно е в неизгодна позиция.
Русия и глобалната енергетика
Русия несъмнено си остава силна държава, но и тя, както и всички останали, включително и САЩ, страда от хронична "болест". В Грузия, Русия внимателно наблюдаваше парламентарните избори, в резултат от които премиер на страната стана яростен противник на президента Михаил Саакашвили, когото руснаците смятат за свой враг. Влиянието на Русия, включително по линия на нейното разузнаване, не е тривиално. Страната обаче има сериозен проблем. Нейната национална мощ се основава предимно върху влиянието и в енергийната сфера. Това има огромно финансово значение, от гледна точка на руската политика спрямо съседните държави. В Грузия например, руските интереси касаят както тръбопроводите, така и управленската политика, тъй като тази страна е транзитна територия за износа на азербайджански енергоносители към Европа.
В същото време не е съвсем ясно, колко дълго ще продължи енергийната доминация на Русия. Тя се основава на липсата на големи източници на енергоносители в Европа. Ако това се промени, то няма как да не повлияе и върху политическата и финансова мощ на Москва.
В същото време, мнозина прогнозират, че в обозримо бъдеще САЩ ще могат да покриват енергийните си потребности от източници на енергоносители, разположени само в Западното полукълбо. Благодарение на по-малката и зависимост от енергоносителите, внасяни от Източното полукълбо, ще намалее и необходимостта Америка да се намесва във вътрешните работи на съответните страни и особено в тези от Персийския залив. А това ще означава тотална трансформация на принципите на действие на глобалната система.
Тоест, САЩ действително са изправени пред един нов свят, с две основни особености. Всички конкурентни държави се сблъскват с по-сериозни проблеми от тях, а очертаващият се пробив в енергийните технологии (както е известно, енергетиката е същността на геополитиката от ерата на индустриалната революция насам) би бил изключително изгоден за Америка.
В един свят, в който непосредствените и наистина сериозни заплахи за САЩ стават по-малко, а самите САЩ вече не са чак толкова енергийно зависими, Вашингтон получава шанс да прегрупира силите си. Това не означава, че заплахата от ислямския тероризъм е изчезнала (съмнявам се, че тя би могла някога напълно да изчезне), но истината е, че тя не представлява фундаментална опасност за САЩ.
Тази възможност да си поеме дъх е изключително необходима на Америка. САЩ се нуждаят от прегрупиране на силите. Те следва да преосмислят войната си с тероризма и гарантирането на своята вътрешна сигурност. Налага им се да преразгледат стратегията за взаимодействие с останалия свят през призмата на своето уникално положение и да приведат собствената си икономика и своя военен потенциал в съответствие с новата дефиниция на американските национални интереси, както разбира се и да въведат ред в икономиката си.
Логиката на това, което трябва да предприемат САЩ, е очевидна: избирателно присъствие там, където то се изисква от американските национални интереси с минимално използване на военна сила. Пътищата към реализацията на тази стратегия и мерките за прокарването и ще зависят от текущата ситуация в света. Безпристрастният анализ се оказа невъзможен в периода от трагедията на 11 септември 200, до днес, впрочем той ще се окаже невъзможен и, ако станем свидетели на обединяването и умножаването на силите на основните "стълбове" на международната система. Засега обаче това не се наблюдава. Вместо това виждаме повсеместно отслабване на влиянието им. Което дава определен шанс на САЩ, а вероятно ще определи и рамките на външнополитическите решения на президента Обама през втория му мандат.
Бележки:
1. Въпреки, че Башар Асад продължава да се ползва със силната подкрепа на алауитите, през последните месеци на страната на опозицията преминаха голям брой регионални ръководители от местната власт, специалните служби и разузнаването. Съществуват и сериозни съмнения относно верността на командването, специалните служби и разузнаването към режима.2. Сред фундаменталните интереси на САЩ на глобално равнище са:- Контролът над световните океани. По време на Втората световна война, на територията на САЩ не се води нито едно сражение, не е бомбардиран нито един завод. Докато флотите на всички, без Великобритания, държави са унищожени, САЩ се превръщат в гигант в морската търговия.- Предотвратяване възникването на каквито и да било потенциални заплахи срещу САЩ. Благодарение на постигнатите с Канада и Мексико споразумения за гарантиране на сигурността, които защитават САЩ от всяка евентуална опасност, свързани с тези две държави, заплаха за тях може да бъде генерирарана само от държава, разполагаща със също толкова голям континентален потенциал. На практика, САЩ имат само два потенциални противника – Южна Америка и Евразия. При това Южна Америка е „географски празна”, т.е. основната част от населението и живее по крайбрежието на двата океана. Тоест, остава само Евразия в която съществува потенциал за обединение. Затова в основата на доктрината на САЩ е да се попречи на такова обединение като се гарантира наличието в Евразия на колкото се може повече отделни и враждебно настроени една към друга държави.* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”
