Азербайджан стана газов износител сравнително скоро. До 2007 страната е вносител на природен газ от Русия. Още през 1999, когато е открито голямото морско находище Шах Дениз обаче става ясно, че Азербайджан скоро ще се появи на световната карта на газовите износители. Тази перспектива провокира планирането и изграждането на първия голям азербайджански експортен газопровод Баку – Тбилиси - Ерзурум (Южнокавказки газопровод). Тъй като съседните държави Русия и Иран (а по море и Туркменистан) са крупни производители на газ, направлението на новия газопровод е предопределено от географията – на запад, през Грузия, и след това на юг, към Турция.
Южнокавказкият газопровод
За разлика от нефта от находището Азери-Чираг-Гюнешли, газът от Шах Дениз не може да се изнася нито с жп цистерни, нито по алтернативни тръбопроводи. Затова всички участници в консорциума за разработката на Шах Дениз стават акционери и в газопровода Баку-Ерзурум, като запазват и размера на дяловете си: по 25,5% за британската компания BP и норвежката Статойл, по 10% за азербайджанската Сокар, Лукойл, Тотал и иранската NIOC и 9% за турската ТРАО. Оператори на газопровода са двата най-големи акционери – BP, отговаряща за техническите въпроси, и Статойл – за търговските. Газовото находище Шах Дениз и Южнокавказкият газопровод са пример за проекти - сиамски близнаци в най-чист вид, тъй като въпреки цялата си сложност акционерната им структура съвпада на 100%. Затова е по-правилно да се разглеждат като едно цяло, а не като два отделни проекта.
От Баку до грузинско-турската граница Южнокавказкият газопровод има дължина от 692 км и върви по трасето на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Това позволява донякъде да се икономисат средства и да се ограничи въздействието върху околната среда. Строежът на газопровода Баку-Ерзурум започва през октомври 2004, около година и половина след този на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Съоръжението е завършено през 2006, но първите доставки започват през 2007, защото тогава е началото на стабилния добив от находището Шах Дениз. Първоначалният капацитет на газопровода е 8,8 млрд. куб. м годишно, с възможност по-късно той да бъде увеличен до 20 млрд. куб. м.
Проектът за добив на газ от Шах Дениз предвижда находището да бъде разработвано на два етапа. Началният капацитет на Южнокавказкия тръбопровод е напълно достатъчен, за да поеме суровината от първия от тези етапи. Тя е предназначена за Грузия и най-вече за Турция. По време на строителството на газопровода се смята, че договарянето между Азербайджан и Турция за цената и условията за покупка на газа няма да бъде проблем, тъй като двете страни са естествени политически съюзници. В действителност нещата се оказват много по-сложни и енергийните връзки между Баку и Анкара преминават през доста обрати, повлияни и от зигзазите на политическите отношения между двете етнически и културно много близки държави.
Според турско-азербайджанското споразумение, сключено още през 2001, когато Южнокавказкия тръбопровод е само проект, първоначалната цена на газа от Шах Дениз, продаван на Турция, ще бъде 120 долара за 1000 куб. м. Реално обаче суровината започва да постъпва на турска територия едва в средата на 2007 като се предвижда от април 2008 цената да бъде предоговорена[i]. Това предоговаряне обаче се оказва много труден процес, който продължава повече от три години. Успоредно с това Баку и Анкара преговарят и за условията за доставка на газ от втория етап от разработката на Шах Дениз, както и за транзитно споразумение, което ще позволи азербайджанският газ да преминава през турска територия и да бъде продаван в Европа. Само за периода от април 2008 до ноември 2009 са проведени тринайсет тура от преговорите. За да заличат конфузното впечатление от липсата на споразумение, двете страни периодично съобщават, че договореността вече е готова „на 95%” и остава да се уточнят само някои дребни детайли. През 2011 пък, на няколко пъти се появяваше съобщение, че азербайджанско-турското газово споразумение ще бъде подписано „всеки момент”. Сред основните причини за затягане на преговорите е нежеланието на турската страна да плаща за азербайджанския газ по регионалните пазарни цени. Към края на първото десетилетие на века Турция вече е успяла да си осигури внос на газ от няколко източника (Русия, Иран, Азербайджан, плюс втечнен газ от морски терминали) и има добра основа за маневри в преговорите с Баку. През ноември 2009 министърът на енергетиката Танер Йълдъз заявява пред бюджетната комисия на парламента в Анкара: „Братството си е братство, но съм принуден да мисля за интересите на своята страна. Винаги сме били рамо до рамо с азербайджанските си братя и сега те не бива да ни продават своя газ както на другите страни, трябва да има разлика между Турция и другите страни, за да може отношенията ни да укрепнат още повече. Надявам се, че цените на газа няма да са толкова високи”[ii].
Именно проблемите (до голяма степен неочаквани) в преговорите с Турция тласкат Азербайджан към търсенето на други експортни маршрути за газа от Шах Дениз или, най-малкото, към договарянето на такива възможности с цел да се окаже натиск върху преговорните позиции на Анкара. Основен конкурент на турското направление в азербайджанския газов износ е Русия. Това се дължи на два фактора: наличието, още от съветско време, на тръбопровод, свързващ Азербайджан и Русия, и желанието на Москва да отклони каспийския газ от пряк достъп до европейския пазар като осуети реализацията на проекта „Набуко”. Руско-азербайджанските газови преговори започват още през 2008 като в края на юни 2009 Газпром и Сокар подписват споразумение, уреждащо условията за износ на азербайджански газ в Русия. Предвижда се доставките да започнат от началото на 2010, като първоначалното количество е много малко – половин милиард куб. м годишно, с възможност да нараства в бъдеще. Продажната цена е търговска тайна, но се предполага, че не е много по-различна от тази на европейския пазар и Газпром се е съгласил да плаща „геополитически бонус”, за да отклони към своята тръбопроводна мрежа поне част от азербайджанския газ. Или, както се изразява американският анализатор Пол Гобле, от руска гледна точка газовото споразумение от 2009 означава превес на политиката над икономиката, но за Азербайджан решението да се продава газ на Русия е обосновано и от икономическа, и от политическа гледна точка[iii].
Макар и в скромни мащаби, азербайджанско-руското газово сътрудничество се развива успешно. През 2010 Газпром купува 800 млн. куб. м азербайджански газ, а през 2011 доставките нарастват до 2 млрд. куб м, като за 2012 са предвидени 3 млрд[iv]. За мащабите на Газпром 2-3 млрд. куб. м са пренебрежимо малко, но за Азербайджан това е 1/4 от сегашния му газов износ. Но след подписването на споразумението между Баку и Анкара, отварящо пътя на азербайджанския газ към Европа, Газпром вече няма големи шансове да се намеси в борбата за суровината от втората фаза на Шах Дениз. Основният недостатък на руските оферти към Баку е, че не включват възможност за пряк достъп на азербайджанския газ до клиентите в Европа. Газпром няма никакво намерение да предостави преносната си мрежа за транзитиране на суровината от Шах Дениз. А както показва примерът с Туркменистан, в кризисни години Русия може да сведе до минимум покупката на газ от трети страни, за да даде приоритет на собствената си продукция.
В допълнение към парадокса, че изнася газ за Русия, оглавяваща световната класация на държавите с най-големи газови запаси, Азербайджан има подписано споразумение за продажба на газ и в Иран, заемащ второ място в тази класация. Газопроводът, свързващ Иран и Азербайджан, е построен още през 1971 и до 1979 пренася ирански газ до кавказките републики на СССР. Доставките са прекратени след ислямската революция, свалила шаха на Иран. През 2006 Баку и Техеран се договарят за суапова газова търговия, при която азербайджански газ ще се доставя в Иран, а в замяна иранците ще предоставят същото количество на изолирания азерски ексклав Нахичеван. В края на 2009 е подписан меморандум между Сокар и Иранската национална нефтена компания за доставки на азербайджански газ за Иран извън рамките на суаповата сделка. Става дума обаче за много малки количества – под 500 млн. куб. м и то само за зимата на 2009-2010[v]. През февруари 2010 иранският посланик в Баку заявява, че Техеран е готов да купува до 10 млрд. куб. м азербайджански газ годишно. Съществуващата газова връзка Казимагомед-Астара обаче е в лошо техническо състояние и не може да поеме такива обеми. Затова Сокар планира да построи нов газопровод между Азербайджан и Иран с капацитет 6,57 млн. куб. м годишно[vi]. Тези намерения обаче не са реализирани, а реална газова търговия между двете съседни държави почти няма. Според статистическите данни на BP, през 2010 Азербайджан е продал на Иран едва 0,35 млрд. куб. м газ., а през ноември 2011 президентът на Сокар Ровнаг Абдулаев заявява, че наличният договор (от януари 2011) за износ на азербайджански газ за северните ирански провинции все още не е влязъл в действие. „Когато иранската страна изрази намерение, Азербайджан е готов да започне износа на газ” – твърди Абдулаев[vii]
Най-екзотичната възможна дестинация за износ на азербайджански газ е Сирия. На 23 ноември 2010 в Баку е подписано споразумение, предвиждащо продажба на 1 млрд. куб. м газ годишно за арабската страна[viii]. Доставките трябва да започнат от края на 2011 или началото на 2012, а до 2015 обемът им следва да се увеличи до 2 млрд. куб. м. За целта трябва да се изгради тръбопроводна връзка между Турция и Сирия, по която да минава азербайджанският газ. Такава връзка обаче не е построена и за момента изглежда невъзможна след като през 2011 Сирия бе обхваната от масови политически вълнения и тежки сблъсъци между опозиционни демонстранти и силите за сигурност. Турция осъди остро репресиите на сирийските власти срещу собствения им народ и отношенията между Анкара и Дамаск стигнаха до точката за замръзване.
Към 2011, наред с Турция и Русия, третият стабилен купувач на азербайджански газ е Грузия. През последните няколко години малката кавказка република е във враждебни отношения с Москва и възможността да получава азербайджански газ е добре дошла за нея, тъй като до 2007 Русия бе единствен доставчик на газ за Грузия. Грузинският газов пазар обаче не е голям и въпреки че има почти пълен контрол над него, Азербайджан може да продава на западната си съседка само по около 1 млрд. куб. м годишно. Още след получаването на първите потвърждения за големите запаси в находището Шах Дениз властите на Азербайджан свързват очакванията за светло газово бъдеще на страната с ЕС – най-близкият и най-големият от всички регионални газови пазари. Тези очаквания са в унисон с желанието на Брюксел да намали газовата си зависимост от Москва, като потърси нови източници на доставки. Важен елемент от каспийско-европейския газов пъзел са и САЩ, които не са сред потенциалните клиенти за суровината от находището Шах Дениз, но дават силна политическа подкрепа за диверсификацията на азербайджанския енергиен експорт. До 2008 Турция също се разглежда като стабилен мост, по който да мине газовата връзка между Баку и ЕС.
През първото десетилетие на нашия век Брюксел постепенно формира визия за т. нар. Южен газов коридор, включващ няколко проекта, разчитащи на каспийски газ: тръбопроводите Набуко, Трансадриатически, ITGI (интерконектор Турция-Гърция-Италия), Бял поток и системата тръбопровод-танкери AGRI (интерконектор Азербайджан-Грузия-Румъния).
Проектът Набуко
Първият и най-голям проект за тръбопровод, пренасящ газ от Каспийския регион до Европа, е Набуко. Той е лансиран в публичното пространство в началото на 2002 като първоначално идеята е обсъдена между австрийската компания OMV и турската Боташ. През юни с. г. тези две фирми заедно с унгарската МОЛ, българската Булгаргаз и румънската Трансгаз подписват протокол за намерения да построят газопровод от Каспийския регион до Централна Европа. През октомври 2002 на среща във Виена този протокол прераства в споразумение за сътрудничество. Тогава се ражда и името на бъдещия тръбопровод – Набуко, по името на операта на Джузепе Верди, която представителите на петте компании посещават след срещата си във Виена[ix]. Оценявайки важността на проекта, през декември 2003 Европейската комисия предоставя като безвъзмездна помощ половината от сумата, необходима за извършване на предпроектното проучване, включващо пазарен, технически, икономически и финансов анализ. Международната компания „Набуко” със седалище във Виена е учредена на 24 юни 2004. Петте компании-учредителки имат равни дялове в това дружество, което ще се занимава с пренос и търговия на едро с природен газ.
Във всяка от петте страни-участнички в проекта се учредява Национална компания „Набуко”, която ще отговаря за строителството на съответния участък от газопровода.
Прави впечатление, че учредителите на Набуко са все компании (три държавни и две частни – МОЛ и OMV) от държавите, през чиято територия трябва да премине бъдещия газопровод. В консорциума няма нито една фирма, която действително да добива газ в Каспийския регион и най-важното – в Набуко не е привлечен нито един от акционерите в находището Шах Дениз. През февруари 2008 германската RWE става шестият член на консорциума за изграждането на Набуко, с което дяловете на всеки от участниците вече възлизат на 16,67%.
Предвижда се маршрутът на газопровода Набуко да започва от източните граници на Турция и да стига до Австрия, пресичайки България, Румъния и Унгария. Планираният капацитет на съоръжението е 31 млрд. куб. м годишно. Проектът Набуко върви много бавно, защото се сблъсква с редица пречки, най-важните от които са неяснотата относно източниците за захранването му и желанието на Турция да бъде нещо повече от обикновен транзитьор на каспийския газ до Европа. В крайна сметка, междуправителственото споразумение за Набуко е подписано тържествено в Анкара на 13 юли 2009 от петте държави, през чиято територия ще мине тръбопроводът: Турция, България, Румъния, Унгария и Австрия. Важността на проекта за ЕС е подчертана от личното присъствие на председателя на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу, а подкрепата на САЩ е засвидетелствана от специалния представител за евразийските енергийни въпроси Ричард Морнингстар и сенатора Ричард Лугър[x].
Пак през 2009 Европейската комисия решава да отпусне за проекта Набуко 200 млн. евро от парите, предвидени в Европейския план за икономическо възстановяване. Бъдещият газопровод е включен от Брюксел и в Трансевропейската енергийна мрежа (TEN-E), което му дава преференции в хода на реализацията. С това обаче добрите новини за Набуко се изчерпват и след 2009 все по-ясно се очертава ахилесовата му пета – острата диспропорция между капацитета на планирания газопровод и количествата газ, които могат да бъдат осигурени за него.
Първоначално, проектът Набуко е ориентиран не само към газ от Азербайджан, но и от източния бряг на Каспийско море (Туркменистан и Казахстан) и, което е много важно – от Иран. Смята се, че при толкова много потенциални източници запълването на газопровода няма да е проблем. Постепенно обаче американският обръч около Иран се затяга, докато става ясно, че никоя голяма европейска компания няма да има смелост да се ангажира с проект, в който участва Техеран[xi]. Самите ирански власти многократно предлагат участие в Набуко, но офертите им са посрещани с ледено мълчание. Накрая официален Техеран се разочарова и през есента на 2011 дава израз на огорчението си, квалифицирайки Набуко като „мъртъв план”[xii].
Отпадането на Иран и малката вероятност в Набуко да влезе туркменски газ обръщат погледите на участниците в консорциума към Близкия Изток. Това е особено видимо през 2009. Както констатира в края на с. г. Александрос Петерсен „проектът Набуко се преориентира и вече е с близкоизточна, а не с каспийска ориентация”[xiii].
Като потенциални доставчици на суровина за бъдещия газопровод до Австрия се разглеждат Ирак и Египет. Според статистиката на ВР, иракските газови запаси са 3,2 трлн. куб. м, но вероятно тук е включен и т.нар. съпътстващ газ, който се отделя при добива на нефт и почти не се оползотворява. За 2010 добивът на страната е нищожен – 1,3 млрд. куб. м, и е малко вероятно през следващите няколко години да нарасне толкова рязко, че да има количества и за износ. През септември 2011 иракският заместник-министър на петрола Ахмед ал-Шамма заяви, че страната му ще започне газов износ за Европа само ако бъдат открити нови находища, където суровината е в свободно състояние, а не примесена с нефт. Съпътстващият газ е непостоянен и не може да се изнася по тръбопроводи, заключава Ал-Шамма[xiv].
Проблематична е и възможността Набуко да получи газ от Египет. Египетското производство наистина е сериозно – 61,3 млрд., но 3/4 от него отиват за вътрешните нужди на 80-милионната държава[xv]. Египет изнася предимно втечен газ. Тръбопроводният експорт се осъществява чрез Арабския газопровод, който от Синайския полуостров минава по дъното на залива Акаба в Червено море, излиза на сушата в Йордания и оттам стига до сирийския град Хомс, с едно отклонение до Ливан. Идеята е да се дострои връзка от Хомс до Турция и там египетският газ евентуално да се влее в Набуко. Капацитетът на Арабския газопровод обаче е само 10 млрд. куб. м годишно – количество, което може да отиде за задоволяване на търсенето в Йордания, Сирия, Ливан и, евентуално, Турция, така че за Набуко няма да остане нищо. Освен това, предвид споменатото вече рязко изостряне на отношенията между Турция и Сирия за момента е изключено тези две държави да градят тръбопроводна връзка помежду си. Ситуацията със сигурността на Арабския газопровод на египетска територия също е непредсказуема – само през 2011 той вече бе взривяван няколко пъти, заради факта, че едно от морските му отклонения доставя газ на Израел – държава, която е трън в очите на радикалните мюсюлмани.
Проектът Южен поток
След 2007 Набуко вече има мощен конкурент, в лицето на проекта за газопровод Южен поток, който трябва да мине по дъното на Черно море, свързвайки руския и българския бряг. Предвижда се в България Южен поток да се разклони на две линии, като едната тръгне на юг и през Гърция и Адриатическо море ще достигне Южна Италия, а втората ще премине през Сърбия, Унгария, Словения и ще завърши в Северна Италия с отклонение към Австрия. Смисълът на Южен поток е да заобиколи Украйна, която е несигурен транзитьор на руския газ, и Газпром да придобие пряк излаз на пазарите в Югоизточна и Централна Европа. Партньор на Газпром в морската част на Южен поток, която е най-сложна и скъпа, е италианската компания ЕНИ.
През лятото на 2007 Газпром и ЕНИ подписват меморандум за проектирането и строителството на бъдещия газопровод през Черно море, а през януари 2008. регистрират в Швейцария компанията South Stream AG, в която държат равни дялове от по 50%[xvi]. Впоследствие, Газпром започва отделни сложни преговори с всички държави, през чиято територия трябва да мине Южен поток, с цел регистрация на местни смесени дружества, които да се занимават със строежа и експлоатацията на съответния участък от бъдещия газопровод. Освен това руснаците упорито се стремят да привлекат нови акционери за подводната част на газопровода, за да разширят европейската подкрепа за него. В крайна сметка, усилията им се увенчават с успех и през септември 2011 към Южен поток официално се присъединяват и контролираната от държавата френска компания Електрисите дьо Франс и германската Винтершал холдинг. След тази промяна делът на Газпром остава 50%, французите и германците имат по 15%, а ЕНИ свежда участието си до 20%[xvii].
Южен поток има две главни предимства в съперничеството с Набуко. Първо, руснаците имат собствен газ, с който да запълнят бъдещия си нов газопровод, и второ, Газпром е държавна компания, която винаги ще намери финансиране дори и за най-скъпите начинания, в които руската държава има геополитически интерес. С една дума – зад Южен поток стои цялата икономическа и геополитическа мощ на Кремъл, докато подкрепата на ЕС за Набуко е предимно на политическо ниво, не е достатъчно решителна и не е подплатена със сигурен финансов ресурс, който в крайна сметка трябва да се търси на пазарен принцип.
Поради всички изброени проблеми към началото на 2011 имиджът на Набуко, като флагман на Южния газов коридор на ЕС, започна да помръква и на преден план излизат два по-скромни проекта, които до този момент са почти незабелязани за широката публика – ITGI и Трансадриатическия газопровод.
ITGI и Трансадриатическият газопровод
ITGI, който трябва да доведе Каспийския газ до Южна Италия, всъщност е система от два газопровода. Първият е от Караджа бей в Турция до Комотини в Гърция. Дължината му е 297 км, от които 17 км са морски участък в Мраморно море. Той е изграден от две държавни компании – турската Боташ и гръцката ДЕПА (Обществена газова корпорация на Гърция). Пуснат е в експлоатация през ноември 2007. Пълният му капацитет все още не е тестван, защото от Турция за Гърция засега преминават само 0,7 млрд. куб. м газ годишно, но се предполага че е около 3 млрд. куб. м на година, с тенденция, когато е необходимо, да бъде увеличен до 11,6 млрд. куб. м.[xviii]
Втората част от ITGI е тръбопроводът от Комотини до гръцкото пристанище Игуменица и оттам, през Йонийско море, до град Отранто в италианската област Апулия. Той е съвместно начинание на италианската компания Едисон и споменатата вече гръцка ДЕПА и планираният му капацитет е 8 млрд. куб. м годишно с възможност да бъде увеличен до 12 млрд. куб. м. Морският участък от този тръбопровод се нарича „Посейдон”, дълъг е 206 км и трябва да мине на дълбочина от 1400 м. Предварителните изчисления показват, че цялата връзка от Комотини до Отранто ще струва не по-малко от 1,5 млрд. евро[xix]. Със специално разрешение на Европейската комисия от 22 май 2007 „Посейдон” получава правото на изключение от правилото за свободен достъп на трети страни до газопровода. За срок от 25 години, 90% от този капацитет е резервиран за Едисон и ДЕПА. Освен това, „Посейдон” е включен в списъка на ЕС за проекти от европейски интерес, което е най-високото ниво на приоритетност, признавано от ЕС[xx].
Основният недостатък при ITGI е същият като при Набуко – в проекта не участва нито една компания, ангажирана с добива на газ в Каспийския регион, което означава, че набавянето на необходимото количество суровина е проблематично. Неслучайно акционерите в „Посейдон” обсъждат възможността, в краен случай, да захранват своя тръбопровод и с руски газ, постъпващ в Турция по газопровода Син поток през Черно море. ДЕПА има проблеми и с изграждането на сухопътния участък от връзката между Комотини и Отранто, след като през 2007 и 2008 общинските съвети на три общини в областта Епир гласуваха против преминаването на съоръжението през територията им[xxi].
ITGI може да играе и ролята на магистрален газопровод с 2-3 отклонения, които да доставят каспийски газ за други балкански страни. Едно от тях би могло да бъде към Република Македония въпреки изострените от дълги години отношения между Атина и Скопие. Най-напреднал обаче е проектът за изграждане на отклонение от ITGI към България (интерконектор Гърция-България или английската абревиатура IGB). Идеята за такъв газопровод възниква в началото на 2009, когато българските потребители страдат сериозно от прекъсването на газовите доставки заради конфликта между Русия и Украйна, а освен това става все по-ясно, че Набуко се отлага за неопределено време. До февруари 2012 връзката с ITGI бе разглеждана като най-бързият, най-евтин и най-реалистичен вариант за диверсификация на газовите доставки за България със суровина от Азербайджан. Проектът IGB е структуриран през лятото на 2009, като Българският енергиен холдинг подписва меморандум с акционерите в „Посейдон” (Едисон и ДЕПА) за учредяването на компания, която ще се заеме с построяването, стопанисването и използването на новия газопровод, свързващ България и Гърция. Маршрутът на съоръжението ще бъде Комотини-Стара Загора, а дължината – 170 км. Българският енергиен холдинг държи половината от дяловете в общата компания, а останалите 50 процента са за акционерите в „Посейдон”. През същата 2009 Европейската комисия обещава да предостави за газовата връзка Гърция-България 45 млн. евро по Програмата за европейско икономическо възстановяване. Помощта е значителна, като се има предвид, че към 2011 общата стойност на газопровода се оценява на 160 млн. евро. Условието на Брюксел обаче е проектът да влезе в инвестиционна фаза до края на 2011. А след първоначалния ентусиазъм от 2009 той започва да боксува. До известна степен, забавянето се дължи на проточилите се преговори между Анкара и Баку за транзитирането на азербайджанския газ до Европа. Без споразумение по този въпрос захранването на бъдещата газова връзка Гърция-България изглежда много проблематично, дори на фона на малкия и капацитет. Предвижда се първоначално той да бъде 1,5 млрд. куб. м годишно, а след построяването на компресорна станция да нарасне до 3-5 млрд. куб. м.[xxii]. Газовото потребление в България обаче е не повече от 3 млрд. куб. м годишно, което означава, че дори и само 1 млрд. куб. м азербайджански газ би донесъл така желаната диверсификация на доставките[xxiii]. В случай на криза, в тръбопровода Комотини-Стара Загора би могъл да влиза и газ, получаван във втечнено състояние на гръцкия терминал Ревитуса, макар че той е доста далеч – край Атина.
Ускоряване на проекта за газова връзка Гърция-България се наблюдава през 2011. Най-напред, през януари, Българският енергиен холдинг и акционерите в „Посейдон” учредяват в София компанията, която ще строи газопровода, а през август е подписан договор с консорциум от две фирми, който ще извърши проектирането на съоръжението и проучването за въздействието върху околната среда[xxiv]. Новият срок за завършване на газопровода е 2013-2014.
Третият сериозен проект от Южния коридор на ЕС е за построяването на Трансадриатически газопровод от Гърция през Албания до Италия. Той е иницииран през 2003 от швейцарската компания EGL[xxv]. Макар че първоначално е разглеждана и опцията маршрутът на газопровода да мине през България, Македония и Албания, в крайна сметка е избрано трасето от Солун, през Албания и Адриатическо море, до Италия в района на град Бриндизи. Швейцарците привличат за свой партньор норвежката Статойл и на 13 февруари 2008 двете фирми създават в кантона Цуг съвместна компания за построяването и експлоатацията на Трансадриатическия газопровод. През юли 2010 германската Е. ОН Рургаз официално става третия партньор в проекта като взема 15% от дяловете, а за EGL и Статойл остават по 42,5%.
Тази акционерна структура показва основното предимство на Трансадриатическия газопровод спрямо конкурентите му Набуко и ITGI – наличието, в лицето на Статойл, на един акционер, който участва (при това като оператор) в добива на газ от най-голямото азербайджанско находище Шах Дениз. Това става изключително важно, след като опцията за доставка на ирански газ в Трансадриатическия тръбопровод поне засега е затворена. Иначе не е тайна, че първоначално швейцарската EGL разчита на тази възможност. През 2008 EGL сключва договор с Националната иранска газоекспортна компания. Той предвижда за срок от 25 години, започвайки от 2012, швейцарците да купуват по 5,5 млрд. куб. м ирански газ[xxvi]. САЩ и Израел реагират гневно на тези намерения за доставка на ирански газ до Европа. През 2010 Техеран заявява, че изпълнението на договора с EGL се отлага временно заради глобалната финансова криза, а през ноември 2011 това отлагане е обосновано с „технически проблеми”[xxvii]. Повече от ясно е обаче, че тези „технически проблеми” всъщност са геополитически. Поради американското ембарго срещу Техеран договорът на EGL за иранския газ няма как да влезе в сила.
По план, поне в началото, Трансадриатическият газопровод трябва да пренася по 10 млрд. куб. м газ, което не е чак толкова много и е възможно това количество да се осигури от Азербайджан. Акционерите в проекта работят активно и вече е направено проучване на маршрута на бъдещия тръбопровод. Предвижда се, като част от него, в Албания да бъде изградено газохранилище, където да се складира суровина в случай на криза. Трансадриатическият газопровод е включен в Трансевропейската енергийна мрежа и вече е получил малка финансова подкрепа от ЕС за предпроектните проучвания. През август 2008 е взето важното и показателно решение за удължаване маршрута на Трансадриатическия газопровод на гръцка територия, така че той вече няма да започва от Солун, а още от Комотини[xxviii]. Това е продиктувано от съмненията, че в условията на дълговата криза Гърция ще успее сама да изгради газова връзка между Комотини и Солун, а също и от нежеланието да се разчита на гръцката държавна компания (дъщерна на ДЕПА), която е оператор на газопроводите в страната. Така трасето на Трансадриатическия газопровод се удължава с около 300 км и първоначалната прогнозна цена от 1,5 млрд. евро ще се увеличи.
На фона на конкурентните ITGI и Набуко, Трансадриатическият газопровод изглежда много силен и добре обоснован проект с отлична акционерна структура и възможност да си осигури финансиране. Слабото му място е, че донякъде зависи от Гърция, през чиято територия минава, а Атина все пак си има свой проект в Южния газов коридор и това е ITGI и неговата морска част „Посейдон”. Освен това не е сигурно, че Статойл ще може да се пребори с британската BP в битката за влияние върху азербайджанските власти, от която изглежда ще зависи, в кой точно газопровод ще влезе суровината от втората фаза на Шах Дениз.
Проектите AGRI и Бял поток
Два от проектите за пренос на каспийския газ до Европа са свързани с Черно море и обикновено също са причислявани към Южния газов коридор на ЕС. Особеността им е, че техният маршрут заобикаля не само Русия, но и Турция и така се избягват прекалено влиятелните посредници. С абревиатурата AGRI (Azerbaijan-Georgia-Romania Interconnector) се обозначава проектът за пренос на каспийски газ през Азербайджан, Грузия и Черно море до Румъния. За целта трябва да бъде изградена сложна система от тръбопроводи и терминали. Засега AGRI също е фокусиран върху газа от втората фаза на Шах Дениз. Суровината от това находище трябва да бъде доведена по тръбопровод до Баку, след това, по друг тръбопровод, да пресече Кавказкия регион и да стигне до грузинския бряг на Черно море, най-вероятно до нефтения терминал Кулеви, който е азербайджанска собственост. Там трябва да се изгради завод за втечняване на газа, след което той да се товари на танкери и да се достави в румънското пристанище Констанца, където пък е необходимо да се построи терминал за разтоварване и обръщане на суровината обратно в газообразно състояние. От Констанца газът ще поеме по тръби към румънските потребители, а ако е в по-големи количества – и към Унгария и Централна Европа.
Меморандумът за проекта AGRI е подписан на 13 април 2010 от ресорните министри на Азербайджан, Грузия и Румъния, а впоследствие в Букурещ е регистрирана и съвместна компания със същото име[xxix]. През февруари 2011 към проекта се присъединява и Унгария. Капацитетът и цената за създаването на системата AGRI засега не са ясни. Лансирани бяха варианти за годишен капацитет от два, пет или осем млрд. куб. м като цената на проекта може да варира от 1,2 до 4,5 млрд. евро[xxx]. Инвеститори, желаещи да финансират AGRI, засега липсват.
Азербайджан обсъжда и възможността за друг черноморски маршрут за своя газ – до България. Става въпрос за пренос на газ с танкери от Грузия до Варна, но не втечнен, а компресиран. Двете държавни компании – Сокар и Булгартрансгаз са извършили предварително проучване за икономическата целесъобразност на проекта, макар че не огласяват резултатите от него. През 2011 Украйна също обяви, че смята да строи терминал за разтоварване на втечнен газ с произход от Каспийския регион.
Най-странният и нереалистичен проект от Южния газов коридор на ЕС се нарича Бял поток (или още GUEU – абревиатура на имената Грузия, Украйна и ЕС). Той предвижда построяването на газопровод по дъното на Черно море, който да свърже грузинското пристанище Супса с Кримския полуостров в Украйна, откъдето газът ще влезе в украинската преносна мрежа и, евентуално, ще стигне до Румъния и други държави от ЕС и до Молдова.
Като цяло, вероятността за реализация на черноморските проекти от Южния газов коридор на ЕС е много малка. Те са замислени и лансирани като част от по-мащабна геополитическа игра на енергийния терен, в която често се използват блъфове и медиен шум, за да се повлияе върху някои партньори и конкуренти. Основна цел на Азербайджан до октомври 2011 бе да покаже на Анкара, че са налице и други алтернативи за износ на газа от Шах Дениз, чрез които Баку може да изключи Турция от играта, но без да попада в зависимост от бившата метрополия Москва. Именно такива алтернативи са AGRI и Бял поток. В същото време, Румъния води изключително активна външна политика в Каспийския регион и се стреми по всякакъв начин да насочи азербайджанския и казахстански нефт и газ към Констанца. Ако обаче се абстрахираме от геополитическото надхитряне, при което информацията, дезинформацията и контрадезинформацията са трудно отличими, от чисто икономическа гледна точка черноморските проекти за пренос на каспийски газ са неконкурентоспособни.
Към 2011 става ясно, че всички проекти от Южния газов коридор на ЕС могат да разчитат само на газ от Шах Дениз. Втората фаза от разработката на това находище ще добави към азербайджанския газов износ едва 16 млрд. куб. м, от които 6 млрд. отиват за Турция. Аритметиката за Набуко, ITGI и Трансадриатическия газопровод е неутешителна – общо за тези три проекта са необходими поне 50 млрд. куб. м газ, а отсреща стои предлагане от 10 млрд. куб. м от Шах Дениз-2.
Смъртта на Набуко и провалът на ITGI
В условията на недостиг на суровина за захранването им, през 2011 различните проекти от Южния газов коридор на ЕС влязоха в остра борба помежду си. През септември 2011 Набуко, ITGI и Трансадриатическият газопровод излязоха на финалната права от надпреварата помежду си, тъй като Азербайджан обяви, че приема офертите за закупуване на газ от втората фаза на Шах Дениз до 1 октомври. В този срок акционерите в трите проекта действително подават своите предложения, но изненадващо на последния метър от състезанието изскача още един участник. Това е могъщата компания BP с нейния проект за Югоизточноевропейски газопровод, който трябва да има капацитет 10 млрд. куб. м и да докара каспийския газ до Балканите, а след това и към Австрия в Централна Европа. В основата на замисъла на BP е за две трети от бъдещия Югоизточноевропейски газопровод да се използва вече съществуваща тръбопроводна мрежа в Турция, България, Румъния и Унгария[xxxi]. Това ще снижи рязко цената на съоръжението и ще ускори построяването му. Самият факт, че зад Югоизточноевропейския газопровод стои най-мощният играч на азербайджанския нефтено-газов терен, го прави фаворит в битката с останалите трима конкуренти. Явно BP не желае да допусне газът от Шах Дениз да влезе в тръбопроводи, контролирани от други компании, и се стреми да затвори цикъла добив-пренос, така както го успешно го направи с нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Засега точният маршрут на Югоизточноевропейския газопровод не е напълно ясен, но няколко новини от ноември 2011 постепенно започнаха да очертават контурите му. Първо, Азербайджан и Турция обявиха, че започват работа по проект за нов Трансанатолийски газопровод, който ще върви от източната до западната турска граница, ще струва 5-6 млрд. долара и ще има капацитет 16-17 млрд. куб. м годишно[xxxii]. Няколко дни по-късно дойде съобщение, че BP води „напрегнати преговори” с азербайджанската Сокар и турската Боташ за същия този газопровод, който ще мине от изток на запад по цялата дължина на турската територия. Предвижда се през 2012 ВР, Сокар и Боташ да учредят компания, която ще строи тръбопровода, а самото строителство да започне през второто тримесечие на 2014 и да завърши в началото на 2017[xxxiii]. Засега не е ясно, дали Трансанатолийският газопровод ще бъде изцяло нова конструкция или ще използва част от съществуващата турска преносна мрежа. Най-вероятно обаче, той ще бъде част от Югоизточноевропейския газопровод, иницииран от ВР. Британският енергиен гигант е твърдо решен да играе водеща роля в преноса на газа от Шах Дениз до Европа и за целта в края на ноември президентът на ВР Боб Дъдли проведе последователни срещи с премиера на Турция Ердоган, с президента Гюл и с министъра на енергетиката Йълдъз[xxxiv]. Още една малка част от пъзела на бъдещия Каспийско-балкански газов коридор започва да се нарежда, след като на 20 ноември 2011 Турция и България обявиха, че ще подпишат политическо споразумение за изграждането на газова връзка между преносните мрежи на двете страни с капацитет 1 до 3 млрд. куб. м годишно[xxxv].
Повечето анализатори оценяват Югоизточноевропейския газопровод като умалена версия на Набуко, за който Александрос Петерсен констатира кратко, ясно и абсолютно точно, че „вече е мъртъв”[xxxvi]. Няколко са факторите, които предопределиха този изход. Първият и най-важен е, че Набуко бе проектиран за големи обеми газ, които сега и в обозримо бъдеще не могат да влязат в Южния коридор на ЕС. Второ, проектът е много скъп, а финалните усилия за реализацията му съвпаднаха с тежка финансова криза в Европа, в условията на която кредитите поскъпват. Отново на Александрос Петерсен принадлежи находчивото определение, че Набуко е „белия слон” на Южния газов коридор[xxxvii]. Трето, консорциумът за Набуко има неудачен състав. Дори и най-силната компания сред акционерите на този газопровод – германската RWE, отстъпва значително на отдавна окопалите се в Азербайджан BP и Статойл. В крайна сметка, Набуко се оказа нереалистичен проект – един газов Голиат, който бе победен от своите по-малки, но по-маневрени съперници.
Пътят за реализацията на най-конкурентоспособните проекти от Южния газов коридор на ЕС бе отворен окончателно на 25 октомври 2011. Тогава най-сетне бе подписано дългоочакваното и измъчено междуправителствено споразумение между Баку и Анкара за транзита на азербайджанския газ през Турция към Европа. Това стана на церемония в Измир в присъствието на ръководителите на двете държави – азербайджанският президент Илхам Алиев и турският премиер Реджеп Ердоган[xxxviii]. Споразумението е един от малкото документи, които наистина заслужават гръмкото определение „исторически”. То е последната липсваща брънка от изграждащия се Каспийско-балкански или Каспийско-европейски газов коридор, който променя цялата регионална карта на енергийната геополитика. Освен това, договорката от Измир е дългоочаквания зелен сигнал за окончателното инвестиционно решение относно втората фаза от разработката на находището Шах Дениз. Същевременно, отварянето на турския транзит за азербайджанския газ означава замразяване на екзотичните проекти Бял поток и AGRI поне за следващите десетина години.
През есента на 2011 Баку бе най-горещата точка на енергийната дипломация в света. Държавници от различни страни посетиха азербайджанската столица за да лобират за проекти от Южния газов коридор. На 12 октомври в Азербайджан пристигна президентът на Австрия Хайнц Фишер, който естествено се застъпи за Набуко – газопроводът с австрийско участие, който завършва на австрийска територия[xxxix]. Малко след Фишер, в Баку се появи гръцкият министър на енергетиката Георгиу Папаконстантину, за да заяви, че газопроводът ITGI е „най-добрия проект от икономическа и техническа гледна точка”, и е най-изгодното решение за консорциума, разработващ находището Шах Дениз, както и за Азербайджан, ЕС и Гърция[xl]. В средата на ноември, за среща с азербайджанските лидери, в Баку пристигна министърът на енергетиката на Швейцария Дорис Лойтард. В прессъобщение на швейцарското посолство в прав текст се казва, че целта на визитата и е да заяви подкрепата за Трансадриатическия газопровод, чиито водещ акционер е швейцарската фирма EGL[xli].
В края на февруари 2012 картината около Южния газов коридор започна леко да се прояснява след като акционерите в находището Шах Дениз обявиха, че няма да предоставят газ за проекта ITGI[xlii]. Вероятният мотив за това решение е финансовата криза в Гърция, в условията на която държавната газова компания ДЕПА не изглежда като особено надежден бизнес субект. След като два-три дни твърдяха, че се надяват отказът на акционерите в Шах Дениз да не е окончателн, компаниите ДЕПА и „Едисон” признаха поражението си и обявиха, че в такъв случай те ще се опитат да привлекат Газпром като доставчик на суровина за ITGI. Така, претърпявайки странна метаморфоза, този проект на практика се самопредложи да играе ролята на южно разклонение на Южен поток. Провалът на ITGI подставя под въпрос и неговото разклонение към България.
Заключение
Южният газов коридор е система от частни тръбопроводи, подкрепяна от ЕС с цел да се намали силната зависимост на Съюза от вноса на руски природен газ. В хода на реализацията на тази идея се стига до сложно преплитане на интереси на държави от и извън ЕС и на могъщи международни компании от енергийния бранш. Южният газов коридор е икономически, но и геополитически проект. Затова се налага ЕС да действа като единен геополитически играч на енергийния терен в Каспийския регион.
Към края на 2011 стана ясно, че Южният газов коридор ще бъде реализиран, но в мащаб, по-малък от този, на който разчиташе Брюксел. Ключов фактор при определяне на маршрутите за износ на каспийския газ се оказаха не европейските страни-потребителки, а държавите на чиято територия се реализира добивът и международните компании, ангажирани с него. Причините за провала на най-амбициозния проект от Южния газов коридор трябва да се търсят и в относителната слабост на ЕС на международния терен, в сравнение с другите влиятелни играчи. Евросъюзът няма достатъчно тежест за да пренебрегне американското ембарго срещу Иран или пък да убеди Русия да не пречи на Транскаспийския газопровод. Така, поне засега, Южният газов коридор губи най-големите си потенциални доставчици – Иран и Туркменистан. Шансовете на Набуко бяха намалени и от поведението на Турция, която играе своя собствена газова игра и не е съгласна да бъде само транзитна територия за пренос на суровината. Поради това преговорите с Азербайджан, а и с консорциума „Набуко” се забавиха изключително много и това разколеба още повече потенциалните инвеститори във флагмана на Южния газов коридор. Анкара имаше (и вероятно все още има) амбицията да бъде разпределителна станция, откъдето да се захранват газопроводите към Европа.
В крайна сметка Южният газов коридор ще бъде изграден не като система от един-два големи магистрални газопровода, а по-скоро като мрежа от по-малки преносни съоръжения, които ще се строят на етапи. В дългосрочна перспектива се запазва възможността за прокарването на Транскаспийски газопровод, който ще вкара в Южния коридор мощен поток туркменски газ.
[i]. Socor, Vladimir. Azerbaijan Looking at Narrow Gas Export Options. Eurasia Daily Monitor Volume: 6 Issue: 84.
[ii]. Турция желает покупать азербайджанский газ по более низкой цене, чем другие страны. Rusenergy.com; 17/11/2009.
[iii]. Goble, Paul. The Azerbaijani-Russian Gas Accord: A ‘Milestone’ On More than One Road. Azerbaijan in the World. Vol. II, No. 13 (July 1, 2009), p.6.
[iv]. Азербайджан экспортирует в Россию в 2012 г. 2 млрд куб. м. газа. Rusenergy.com; 07/11/2011
[v]. Azerbaijan and Iran sign memorandum on gas supplies. Trend. 11/11/2009; http://en.trend.az/capital/energy/1578227.html
[vi]. Азербайджан построит новый трубопровод для экспорта газа в Иран. Rusenergy.com; 12/02/2010
[vii]. Глава ГНКАР: "Азербайджан готов экспортировать газ в Иран”. Day.az; 05/11/2011; http://news.day.az/economy/297546.html
[viii]. Syria to import gas from Azerbaijan in 2011. News.az, 06/12/2010; http://www.news.az/articles/economy/27863
[ix]. Официален убе-сайт на проекта „Набуко” - http://www.nabucco-pipeline.com
[x]. EU countries sign geopolitical Nabucco agreement. Euractiv.com; 14.07.2009; Видео от церемонията по подписването вж на: http://www.youtube.com/watch?v=G_iIBVForQQ
[xi]. Nabucco gas pipe consortium delays plans to include Iran in project RIA Novosti. 23/08/2010; http://en.rian.ru/business/20100823/160310830.html
[xii]. Iran: Nabucco is a "Dead Plan". Natural Gas Europe, 23/10/2011; http://www.naturalgaseurope.com/iran-3153
[xiii]. Petersen, Alexandros. Eurasia's Changing Energy Dynamics. Unpublished report delivered at the „Energy Exporters: Politics, Society, and Economics” PhD workshop at the Azerbaijan Diplomatic Academy, December 19-20, 2009.
[xiv]. Iraq Eyes EU Gas Exports through Turkey. Petroleum Economist, 08/09/2011.
[xv]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, p.22-23. www.bp.com
[xvi]. South Stream, official web-cite - http://south-stream.info/
[xvii]. Gazprom’s South Stream Shareholders Sign Agreement On Black Sea Offshore Pipeline. Eurasia Daily Monitor Volume: 8 Issue: 173
[xviii]. Giamouridis, Anastasios. Natural Gas in Greece and Albania: Supply and Demand Prospects to 2015. Oxford Institute for Energy Studies, NG 37, December 2009, pp. 50-51.
[xix]. Ibid., p. 51.
[xx]. IGI Poseidon, Official web-cite - http://www.igi-poseidon.com/english/project.asp
[xxi]. Giamouridis, Op. cit., pp. 53-54.
[xxii]. Giamouridis, Op. cit., p. 59.
[xxiii]. През кризисната 2009 българското газово потребление пада до най-ниската си точка, а през 2010 нараства с 10% до 2,6 млрд. куб м. България е потребявала най-много газ през 1989 – 6,3 млрд. куб. м, но тогава ценообразуването не е било на съвсем пазарен принцип и този рекорд едва ли някога ще бъде достигнат отново. Преглед на световната енергетика 2010. Институт за енергиен мениджмънт; http://www.emi-bg.com/index.php?id=787
[xxiv]. Започва проектирането на Междусистемната газова връзка Гърция-България. Прес-съобщение на официалния уеб-сайт на Български енергиен холдинг; http://www.bgenh.com/index.php?page=3&nid=133
[xxv]. Официално EGL е частна компания, но тя е част от AXPO group, която от своя страна е притежание на няколко кантона от североизточната част на Швейцария. Поради това EGL се ползва със сериозна правителствена подкрепа, включително в усилията й да си осигури ирански и каспийски газ за Трансадриатическия газопровод.
[xxvi]. Swiss firm EGL in 25-yr gas deal with Iran. Reutrers, Jun 4, 2007; http://uk.reuters.com/article/2007/06/04/egl-iran-idUKL0475410020070604
[xxvii]. „No Swiss ban on Iran's natural gas”. PressTV; http://www.presstv.ir/detail/207705.html
[xxviii]. Gas consortium plans €1bn Greek investment. Financial Times; 08/08/2011.
[xxix]. Azerbaijan, Romania and Georgia signed memorandum on gas supplies. Trend.az, 13/04/2010; http://en.trend.az/capital/energy/1668912.html
[xxx]. Socor, Vladimir. Black Sea LNG project draws on gas from Azerbaijan. News.az, 16/09/2010; http://www.news.az/articles/economy/22748
[xxxi]. Socor, V. South-East Europe Pipeline: A Downsized Nabucco Proposed By BP. Eurasia Daily Monitor Volume: 8 Issue: 202.
[xxxii]. Азербайджан и Турция намерены построить новый газопровод. Rusenergy.com; 18/11/2011
[xxxiii]. BP ведет "напряженные переговоры" с Турцией и Азербайджаном о строительстве газопровода к 2017 году. Rusenergy.com; 22/11/2011
[xxxiv]. ВР, SOCAR и BOTAŞ ратифицировали все соглашения по транспортировке газа с "Шах Дениз". Trend, 128/11/2011; http://www.trend.az/capital/energy/1962811.html
[xxxv]. България и Турция подписват изграждането на газова връзка. Dnevnik.bg, 20/11/2011
[xxxvi]. Petersen. Alexandros. Nabucco is Dead. http://blogs.euobserver.com/petersen/
[xxxvii]. Ibid.
[xxxviii]. Газовые соглашения между Азербайджаном и Турцией помогут открыть "Южный газовый коридор" в Европу. Rusenergy.com; 28/10/2011
[xxxix]. Президент Австрии приехал в Баку за газом. Вестник Кавказа, 12/10/2011; http://vestikavkaza.ru/news/kultura/Sience/44243.html
[xl]. Ахмедбейли, Азер. Южный газовый коридор: интрига сохраняется; Day.az, 25/10/2011; http://news.day.az/economy/295453.html
[xli]. Ахмедбейли, Азер. Трансадриатический трубопровод: шансы на успех. Trend, 17/11/2011; http://www.trend.az/capital/analytical/1958252.html
[xlii]. Проект "Шах Дениз" не рассматривает ITGI в качестве экспортера газа в Европу. Day.az, 20.02.2012; http://news.day.az/economy/316875.html
* Българско геополитическо дружество
