Според едно от научните определения за конфликта, той представлява състояние на открита, често продължителна, борба, битка или война. Според друго - състояние на дисхармония между несъвместими или противоположни идеи или интереси. Най-често конфликтите са свързани с ресурси и етническа територия. С увеличаването на населението в света нарастват и конфликтите за дефицитни ресурси (например енергийни или водни).
Сред най-типичните конфликти, в който са преплетени много интереси и който сякаш отговаря на всички категории от различните класификации, е арабско-израелският в Палестина. Той е на практика неразрешим, поради факта, че и двата народа имат еднакви основания и права да претендират, че земята на древна Юдея и днешна Палестина е тяхна етническа територия.
Палестинският конфликт, отвъд клишетата
Тръгвайки от този факт, можем да обърнем всички клишета, с които е натоварен арабско-израелският конфликт. Става въпрос за сблъсък между два народа и религии, имащи много повече общност, отколкото различия, които да го провокират. Говорим за народи с общ произход, които в етнически и лингвистичен план са по-скоро братя или братовчеди, отколкото врагове. Говорим за две религии, които са много близки, дори като ритуали и практики и още повече като изповядвани ценности. Само който не познава в детайли историята на арабите, евреите, юдаизма, християнството и исляма, може да определя конфликта като етнически и религиозен.
Смятаме, че няма права и грешна страна в арабско-израелския конфликт. Има, за съжаление, облагодетелствани от него и от двете страни, и от различни трети страни; има много жертви и от двете страни. Има също така и хиляди манипулирани идеалисти и фанатици, които всеки ден посягат на човешкия живот с идеята, че го правят за една благородна и възвишена кауза.
Еврейският народ се появява в историята около 2000 г. пр.н.е, като историците го свързват с амореите и хабиру (номадски семитски племена), обитавали т.нар. Плодороден полумесец – Месопотамия. Заселването им на територията на днешна Палестина става по времето на Авраам, общия прародител на евреи и араби. Според библейската версия, поведен от Бог, той напуска родния си град Ур, заедно със семейството си, и след дълъг преход се заселва в Ханаан – земята, посочена му от Бог. Оттук започва историята на еврейския народ и това е основанието му да смята, че Палестина е негова етническа територия. В дългата си история евреите неколкократно са прогонвани от тези земи, но винаги са се връщали. След дългия египетски плен, в средата на второто хилядолетие пр.н.е, Мойсей ги отвежда до обетованата земя. По-късно, около 720 г. пр.н.е., асирийците разгромяват Израелското царство и отвеждат населението му в плен. През 567 г. пр.н.е. вавилонският цар Навудохоносор разрушава Йерусалим и отново отвежда почти цялото население в плен. След завладяването на Палестина от римляните през I век пр.н.е., започва най-тежкият период за еврейския народ, свързан с постоянно насилие и преследване. В началото на II век император Адриан забранява на евреите да влизат в Йерусалим и от този момент започва разселването им по всички краища на света. През целия период след това, чак до създаването на съвременната държава Израел, през 1948, в земите на Палестина не е имало нито едно еврейско държавно образование, а самите евреи в тях винаги са били малцинство.
Арабите (от семит. номад) произхождат от семитски племена, които към 2000 г. пр.н.е. населяват Арабския полуостров и Сирийската пустиня. Първото арабско царство - Набатейското (от III век пр.н.е до 106 г.), е със столица Петра - на територията на днешна Йордания. Първите царства обаче, които арабите изграждат върху земите на Юдея - на Лахмидите и на Хасанидите, датират едва от периода на IV–V век, т. е. около два века след като римляните вече са прогонили оттам евреите. Така те заселват относително обезлюдени в етническо отношение земи и също имат основание да претендират, че това е тяхна етническа територия. Още повече, че независимо кой владее тези земи през следващите векове (византийци, турци, британци), арабите винаги са преобладаващото население в тях и те винаги са били техен дом.
Разбира се, историческите причини за днешния конфликт между араби и евреи са много повече и по-сложни, като на първо място може да се изтъкне геостратегическото положение на Палестина на кръстопътя между Европа, Азия и Африка, което е привличало интереса на много велики за времето си сили. За съжаление, и араби, и евреи винаги са били и остават заложници на чужди интереси и са потерпевши от тях.
Ако избягаме от клишетата и манипулацията, ще видим, че общото между двата народа е в пъти повече. Включително и територията, която обитават и с право смятат за своя етническа. В етно-лингвистичен план това са народи с общ семитски произход и сходни семитски езици. В културен план приликите също са много и това е нормално, предвид общия произход, сходната историческа съдба и географските условия, в които се развиват културите им.
Дори да погледнем най-чувствителната тема – религията, ще установим много повече прилики, отколкото разлики, обосноваващи конфликта. Според религиозните вярвания на араби и евреи, те имат общ прародител - много по-силна връзка от всичко, което ги разделя в момента. Този общ прародител е Авраам (на иврит - баща на множеството), на арабски - Ибрахим. Той е ключова фигура в юдаизма, християнството и исляма, както и главен персонаж в Корана и Библията. Авраам е наричан „баща на народа на Израил”, като за юдеи и християни връзката е чрез сина му Исак. Чрез Исак и внука Яков се поставя началото на дванайсетте Израилеви племена, а оттам генеалогично може да се проследи и връзката до Исус Христос. Съответно, при арабите, Ибрахим е баща на пророка Исмаил, който според Корана е смятан за баща на арабите и наричан Приятел на Аллах.
Митовете и историите в двете религии са до такава степен общи, че дори изпитанията, които им праща Бог, са еднакви. Според Библията, за да изпита верността на Авраам, Бог го приканва да заколи първородния си син Исак, с който той се сдобива на преклонна възраст. Авраам се съгласява и вдига ръката с ножа, когато Исак е на жертвения камък, но в последния момент Бог изпраща ангел, който издърпва ножа от ръката му. Според Корана, за да изпита верността на Ибрахим, Аллах го приканва да заколи първородния си син Исмаил. Ибрахим се съгласява, вдига ръката с ножа, но в последния момент Аллах сменя момчето на жертвения камък с агне, откъдето произхожда и традицията да се коли агне на един от основните мюсюлмански празници Курбан Байрама. А какво да кажем за факта, че в Корана има признати 25 основни пророка, начело с Мохамед? Сред имената им личат тези на Исус Христос, Мойсей, Исак, обединителя на евреите цар Давид и др. Абсурдно е да говорим, че това са две коренно различни религии, а какво остава за враждуващи по презумпция. Те са монотеистични религии с много сходна ценностна система и дори практики и ритуали. Още повече, че няма световна религия, която да оправдава насилието и убийствата на невинни, като средство за постигане на каквато и да е цел. Конфликтите и убийствата противоречат на самата същност на Религията, в чиято основа са мирът и любовта към ближния, независимо дали става дума за ислям, християнство, юдаизъм, индуизъм, растафарианство, будизъм и т.н. Да се обявява религията като причина за арабско-израелския конфликт е проява на неграмотност и непознаване историята и същността на религиите.
Смятаме, че конфликтът се основава на манипулация, неграмотност и, за съжаление, много страх. В случая историята е лош учител за участниците в тях, тъй като ги натоварва с отрицателни и болезнени спомени, провокиращи насилието помежду им след създаването на държавата Израел.
Създаването на модерен Израел
За създаване на еврейско национално огнище в земите на Древна Юдея започва да се говори още в края на XIX век, когато възниква ционисткото движение (еврейско политическо движение, поддържано и от неевреи). Реално, то става факт след Втората световна война с покровителството на Великобритания, ООН и като съпричастност на света към Холокоста.
Само две години след основаването си, ООН (фактическият продължител на Общността на нациите) се оказва натоварена с отговорността за разрешаването на палестинския проблем. През май 1947 тя свиква първата си сесия по този въпрос. Специален комитет трябва да намери пътя за справедливото разделение на Палестина, тъй като земята е една, а народите - два. Направеното предложение (Резолюция 181 на ООН*) предвижда предаване на 55% от територията на Израел, макар че в онзи момент евреите са само 40% от населението на Палестина. Нечия справедливост възтържествува: по-малката част от населението получава по-голяма територия. Планът е посрещнат с радост от евреите, тъй като мисията им е изпълнена успешно и създаването на еврейска държава ще бъде факт. По-различни са настроенията сред палестинците. Те не приемат предложението на ООН, както и заселването на хиляди евреи от цял свят в тези земи.
Ситуацията в Палестина при създаването на държавата Израел е много сложна като сред най-необяснимите факти е клането в палестинското село Дейр Ясин, извършено на 9 срещу 10 април 1948 от отряди на ционистките бойци „Ецел” и „Лехи”. На 14 май 1948 Израел провъзгласява независимостта си и се обявява за убежище на всички евреи, станали жертва на антисемитските настроения по света. Така те получават място на политическата карта, където да защитят своите братя и сестри. Въпреки съдържащите се в докладите на ООН подробни предпазни мерки за защита на малцинствата, израелската политика към палестинците се основава предимно на конфронтацията. На 15 май пък започва Първата арабско-израелска война, в чиято основа (както и на следващите две, през 1967 и 1973) е именно израелско-палестинският конфликт. Само няколко дни след първите преки сблъсъци между евреи и палестинци Израел вече контролира 78% от Палестина. Територията на палестинците е разпокъсана, а те са съсредоточени в своеобразни „бантустани”*. През декември 1948 вече около 750 хил. палестинци са със статут на бежанци. Същевременно, решенията на ООН предвиждат и палестинска държавност. Разпокъсани палестински земи остават само по Западния бряг на река Йордан (5850 км2) и малката ивица Газа, където днес над 1,5 млн. души са принудени да живеят в пустинен коридор с ширина едва 6 км.
В многобройни доклади през следващите години ООН порицава Израел за анексия на територии, създаване на еврейски селища в окупираните земи, конфискуване на собственост, арести по „подозрения”, мъчения на цивилни граждани, експулсиране и отказ от правото на завръщане, но това не променя съществено ситуацията. Като форма на протводействие палестинците започват да фармират свои съпротивителни организации. Ясер Арафат и група бежанци от Газа създават в края на 50-те години местната фракция „Фатах” – „Движение за освобождение на Палестина”, която поема отговорността да спечели по-добри дни за своя народ. Добрите дни обаче и за евреи, и за араби се свързват с отсъствието на другите от територията, или поне от тези граници, които се определят като „справедливи”. По-късно се създава и радикалната ислямистка групировка ХАМАС, която организира множество терористични актове. Насилието ражда насилие. Безсилието също ражда насилие. На въпроса, защо е готов да се самовзриви, млад палестински активист отговаря: „Защото, когато всичко ти е отнето, когато вече нямаш нищо, няма и какво да губиш!”. Подобна философия изповядват през последните години мнозинството активни и опасни „доброволци на смъртта”.
Впоследствие единствено важен става отговорът на въпроса: „Кой ще отмъсти пръв?”. Бомбените атентати, жертвите и разрухата не са необичайна гледка както за евреи, така и за палестинци. Децата в палестинските територии, незнаещи още да четат, без затруднение познават дали наближаващият тътен е от танкове или от бронетранспортьори. Често се говори, особенo в периодите на ескалация на конфликта, за „удари” в Газа, загинали бойци на ХАМАС, атентати срещу израелски войници, взривени училищни автобуси, самоубийствени актове, застреляни палестинци, ръст на радикалните настроения, изчезнали майки и бащи... В крайна сметка, жертвите са обикновени мирни граждани и от двете страни. В една или друга степен всички са жертви, особено децата, така и не познали детство. Поколение след поколение, години наред те растат в ненормална атмосфера, поразяваща психиката и на двата народа. Създава се омагьосан кръг на непрекъсната вендета, защото всеки търси възмездие за пролятата кръв, а тя е много.
Показателен пример за ескалация на напрежението в конфликта, след създаването на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), е т. нар. „черен септември” през 1972, когато, на Олимпийските игри в Мюнхен, палестинската групировка убива 11 атлети от националния отбор на Израел. Това е поредният отчаян опит за привличане вниманието на международната общност.
Междувременно, ООП и лидерът и Ясер Арафат създават на територията на Йордания своеобразна „държава в държавата”. Аман приема това като заплаха за суверенитета и сигурността си и в резултат се стига до сблъсъци между двете страни, като голяма част от палестинците са прогонени в Ливан. Така и тази страна е въвлечена в политическия сценарий на евреи и палестинци, превръщайки се в средище и жертва на различни интереси. Създава се нова „държава в държавата“, този път в Южен Ливан. Това изиграва важна роля в последвалата гражданска война – сложна компилация от конфликти и политически компромиси с демографски, религиозен и международен оттенък. На 13 април 1975, след опита за убийство на лидера на един от християнските кланове, палестинци разстрелват членове на неговата партия в квартал на Бейрут. Започва война за надмощие, територия и ресурси.
През 1981, след кратък мир, насилието отново ескалира. Израел нахлува в Ливан, където е седалището на палестинските лидери. Причината е убийството на израелския посланик в Лондон Шломо Аргов, за което е обвинена ООП. Израелската авиация бомбардира палестински позиции в Южен Ливан. На 6 юни 1982 2 хил. израелски танка, 10-хилядна армия, 1000 самолета и 500 военни кораба започват офанзива на север от границата на Израел към Бейрут. Израелската армия иска да изтласка ООП на 40 км навътре в Ливан. След постигането на тази цел, тя продължава до Бейрут, където са основните сили на палестинците. Градът е под тежка обсада и постоянни бомбардировки. Поставя се началото на най-кървавите събития в Близкия изток с много цивилни жертви.
Въпреки многобройната тежко въоръжена израелска армия, палестинците успяват да задържат нахлуването й в Бейрут. В края на август същата година е постигнато споразумение като голяма част от военните групировки на ООП се изтегля в Тунис. Президентът на САЩ Рейгън дава гаранции на Арафат и бойците му, че ще се погрижи палестинските жени и деца, останали в лагерите, да бъдат защитени и в безопасност. Независимо от това, ливанските християнски милиции извършват клане в лагерите Сабра и Шатила. Израелските войски не се намесват. Избити са около 20 хиляди палестинци и ливански граждани. Сред обикновените хора, дори в самия Израел започва брожение, като все по-често се задава въпросът: „това ли е мястото на страната ни в съвременния цивилизован свят”?
Следващият пик в арабо-израелския конфликт е своеобразната „революция на камъните” срещу „войната на ракетите” от 1987. Палестинците от Западния бряг и ивицата Газа се надигат с камъни в ръце в жалък и отчаян опит за противопоставяне срещу бронираната израелска артилерия. Палестина се обявява за независима в границите на териториите, окупирани от Израел през 1967 (Западния бряг, ивицата Газа и Източен Йерусалим). Започва т. нар. Първа интифада.
През 1993, в Осло, израелци и палестинци за пореден път сядат на масата на преговорите и този път сякаш е постигнат реален напредък. Подписаните споразумения водят до първите стъпки на Израел за частично облекчаване на последиците от окупацията. Като част от договореното, Израел се съгласява да изтегли силите си от Западния бряг и ивицата Газа, с изключение на охраната в селищата. Същевременно, окупираните палестински територии са вътрешно разделени на три зони: зона А, в която палестинците имат пълен контрол (например градовете Йерихон, Наблус, Дженин, Хеброн, Източен Йерусалим); зона В, управлявана от палестинската администрация (разпокъсани територии по Западния бряг на Йордан), и зона С, останала изцяло под израелска власт.
Започналият през 1993 мирен процес за известен период слага край на пряката израелска окупация. Но последствията от нея продължават да се усещат в палестинската икономика, търговия и жизнен стандарт. Статистиката показва, че две години след израелското изтегляне от Газа, 52% от тамошното палестинско население живее под прага на бедността с около 2 долара средно на ден. 20% от децата под 5-годишна възраст страдат от недохранване, дължащо се най-вече на транспортната блокада. Освен това Западният бряг получава повече помощи, докато Газа е подложена на икономически санкции, заради идването на власт там на военизираната ислямистка групировка ХАМАС.
Непосредствено след срещата в Осло, Израел интензифицира заселническата си политика в окупираните територии. Броят на еврейските заселници в Западния бряг и Източен Йерусалим се увеличава от 247 на 466 хил. ООН, ЕС и Международният съд обявяват израелските селища за незаконни. Днес те заемат половината от сухопътната територия на Западния бряг. Най-голям бум в строителството на еврейски селища е регистриран през 2000. По време на управлението на Ариел Шарон са построени 44 нови селища, които фрагментират палестинските територии и ги правят икономически нежизнеспособни. През същата година избухва Втората интифада, наречена още „Ал Акса”. Тя е следствие от неуспеха на повторните преговори в Кемп Дейвид. В срещата там участват президентът на САЩ Бил Клинтън, израелският министър-председател Ехуд Барак и председателят на Палестинската автономия Ясер Арафат. Клинтън и Барак поставят ултимативно своите условия на Арафат, но той не отстъпва и настоява за международен консенсус при разрешаване на конфликта.
Палестинският отговор води до поредните невинни жертви. През март 2002, след кървава поредица от нападения на атентатори-самоубийци срещу мирни граждани, израелската армия окупира наново много от палестинците територии. През 2003 пък започва строежът на 724-километрова разделителна стена, която преминава успоредно на нар. „зелена линия“ на примирието от 1949.
Последната сериозна ескалация на арабо-израелския конфликт е от 2008-2009. В отговор на израелската операция „Гореща зима”, насочена срещу ислямистите от ХАМАС, те предприeмат ракетен обстрел срещу израелски градове. В края на декември 2008 Израел стартира нова операция и преминава към открити военни действия в ивицата Газа. Военните действия продължават и през януари 2009, което води до още жертви и разрушения.
През юни същата година израелският премиер Нетаняху подкрепя разрешаването на конфликта чрез създаване на две държави. Въпреки че декларира намерение Израел да не строи нови селища в палестинските територии, той си оставя отворена вратичка с думите, че ще се строят само нови къщи за т.нар. от него „естествен прираст”. Това със сигурност няма да доведе до разрешаване на конфликта, напротив - израелската окупация ще продължи. Със сигурност ще продължи и палестинската съпротива.
Въпреки ясните сигнали за проява на по-добра воля от двете страни и международната общност, засега не се вижда изход от кризата. Прекалено многото страх и пресичащите се сериозни икономически и политически интереси продължават да подклаждат конфликта. В следващите години ситуацията може да се усложни от сериозния демографски прираст на двете общности и съкращаването на редица жизненоважни за тях ресурси.
* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”
* Резолюция 181 от 29 ноември 1947, станала широко известна като Резолюция за разделяне на Палестина
* Терминът влиза в употреба по време на провежданата политика на апартейд в РЮА (1948-1990)
