Струва ми се, че спокойно бихме могли да определим събитията от миналата 2011 като тектонична промяна в модела на устройство на света. Правителствата в развитите държави затъват в дългове, забъркват се в ненужни войни и се сблъскват със задълбочаващи се социални проблеми. В същото време Изтокът е устойчив и напорист, Латинска Америка е енергична, а Африка демонстрира уверен икономически растеж. И, както изглежда, стратегическата инициатива все повече преминава в ръцете на Китай.
Новият лидер на световната икономика
Ще започна обаче от противоположната теза, т.е. от анализа на аргументите против китайското лидерство, като най-важни са два от тях.
Първият са структурните различия между китайската икономика (където засега делът на услугите е сравнително малък) и тези на развитите държави (където той е много по-голям). Тоест, на Китай все още му предстои „да расте и се развива” (между другото, самите китайци не го оспорват). На това обаче може да се възрази, че не следва да се приема за нормална ситуацията, когато, непосредствено преди кризата, 40% от печалбите в икономиката на САЩ се реализираха във финансовия сектор (според Джоузеф Стиглиц), а след кризата почти 70% (цифрата посочва руският икономист Михаил Хазин, през октомври 2011).
Вторият аргумент се основава на показателите, свидетелстващи за значителното изоставане на Китай от САЩ по такива показатели, като индивидуални доходи, натрупано национално богатство, обем на „човешкия капитал” и т.н. На това обаче също може да се възрази. В днешния свят, характеризиращ се със слаба икономическа динамика, самото наличие на бързи темпове на растеж (включително на доходите на населението), дори и в чисто психологически план, засенчва натрупаните ресурси, особено ако последните не генерират растеж и печалба.
В тази връзка ще дам само два прости примера. През 2009-2010 на Китай се падаше над половината от целия прираст на глобалния БВП. В началото на есента на 2011 пък, обемът на китайския внос надхвърли 82% от същия показател за САЩ.
Наред с изключително стабилната валутно-финансова ситуация на държавата, всичко това дава достатъчни основания на Китай да претендира за равноправно членство в „клуба на старите световни лидери”. Неслучайно казвам „лидери”, защото финансовата криза на Запад, поне според мен, доведе до формирането на полицентричен свят и то вече не като мощна тенденция, а като глобална икономическа и геополитическа реалност.
През миналата 2011 подобни „лидерски” характеристики по отношение на Китай бяха дадени от редица известни анализатори. Напълно адекватен например е изводът от доклада на Дойче банк (публикуван през пролетта на 2011), че „именно Китай извади световната икономика от рецесията”, което е вярно както в пряк, така и преносен смисъл. „В представите на мнозина, Китай вече е икономическа и политическа свръхдържава” – посочва на свой ред известният експерт по Китай Робърт Кюн [Kuhn, 2011, p. IV]. В този смисъл, силно разпространеният в някои части на света скептицизъм относно мястото на Китай в съвременния свят (в чиято основа, особено при някои китайски съседи, са заложени редица политически, идеологически и социално-психологически причини (1)), се превръща в анахронизъм.
Доскоро редица експерти по международни отношения, включително руски, твърдяха, че „водещата роля в прехода от индустриалните към информационно-финансови общества, принадлежи на държавите от Запада и най-вече на САЩ” [Воскресенский, с. 35]. Днес обаче, след финансовата криза, която така и не беше преодоляна от Запада (където в тази връзка все по-често се чуват призиви към реиндустриализация), въпросът за лидерството беше прехвърлен от сферата на количествените сравнения в по-различна плоскост: на политическата икономия, ориентацията и стратегиите за развитие, мирогледа и, подчертавам, отношението към неолиберализма и доктрината за постиндустриалния свят, които, в крайна сметка, станаха причина за финансовата криза в най-богатата държава на планетата, печатаща световната резервна валута. Това отношение (или, по-скоро, радикалната му промяна) се превръща във философски и идеологически въпрос. В резултат, вече не Китай, а САЩ (поне във финансово-икономическата сфера) се оказват по-подходящи за ролята на своеобразен „антилидер” [Воскресенский, с. 40]. Тоест, на потискащия статизъм на САЩ все по-явно се противопоставя впечатляващата динамика на Китай.
Именно по тази причина, представата за постиндустриалното (информационно-финансово) общество, в качеството му на едва ли не следващата самостоятелна формация и общо бъдеще на човечеството, се оказва по-скоро утопична, дори и по отношение на Съединените щати, които, както се вижда, не са в състояние да играят ролята на „глобална банка” и информационен център на планетата. Впрочем, дали светът въобще се нуждае от подобен модел с един, единствен център? По какво се различава „лидерът за себе си” от лидера за останалите? Или пък силовият център от лидера?
Ще повторя, че в днешната преломна епоха, количествените различия между двамата глобални лидери вече не са чак толкова съществени – защото предишната йерархия и рейтинги постепенно биват ерозирани, паралелно с идеята за постиндустриалното общество. За сметка на това, принципно важно значение придобива едно друго различие – между мощта на САЩ, относително усилена от продължителното и сравнително успешно налагане на идеята за постиндустриалното общество на другите държави (което пък води до изкуственото сдържане на тяхното развитие, особено ако са били прекалено усърдни в опитите за реализацията и), и лидерството на Китай, успешно адаптирал въпросната идея (трудно прикривайки зад собствената си „специфика” редица полезни и за другите рецепти, включително противопоставянето на вредните външни въздействия).
На пръв поглед изглежда, че китайското „лидерство” няма как да произтича директно от тази „отбранителна” позиция на страната. Но само на пръв поглед. Всъщност, в полицентричния свят налагането на само един модел въобще не е задължително (китайците например, тълкуват полицентризма и като разнообразие на социално-икономическите системи на отделните държави), пък макар и само заради гигантските различия в благосъстоянието и манталитета на отделните държави и региони, задълбочени от глобализацията. Така, някъде действително съществуват условия за изграждането на високотехнологични структури (но не и общества!) или техни сегменти (2), другаде обаче на дневен ред са аграрните реформи, или пък началната или повторната индустриализация. Някъде си струва икономиката да бъде либерализирана, другаде няма как да се мине без национализация, държавно планиране и държавен капитализъм, които между другото, в исторически план, са еднакво присъщи и на „буржоазния” Гоминдан, и на Китайската компартия. Истината е, че Китай просто освобождава пространство за еволюционно (спирално) завръщане към по-голямото разнообразие от проекти и инструменти, в сравнение със сегашната трескава битка за доверието на „глобалните” инвеститори. И дори само това е достатъчно за да бъде признато неговото лидерство.
Междувременно, след като не съумя да наложи идеята си за постиндустриалното общество на Китай (както впрочем и на значителна част от Азия), Западът сам започва да се отказва от нея – включително по ключовия въпрос за ролята на държавата в икономиката. Само че този отказ е само частичен, още повече, че Западът не е в състояние да промени фундамента на изповядваната от него идеология. Това, най-вероятно, ще се окаже от полза на далеч „по-всеядния” Китай, който не се опитва да подмени с „постиндустриалната илюзия” перспективата за едно по-справедливо обществено устройство, което, разбира се, не изключва наличието на мощен high-tech компонент (3).
Между другото, парадоксът на сегашния исторически момент се заключава и в това, че ако на Запад „постиндустриалният модел” все по-често бива атакуван отляво (включително от повече или по-малко марксисти позиции), Китай предпочита да „критикува” Запада със собствения му инструментариум, т.е. закупувайки (или пък не) или продавайки държавни ценни книжа на развитите държави, апелирайки към нормите на Световната търговска организация и т.н. Докато в САЩ разгорещено спорят за неравномерното разпределение на доходите сред различните слоеве на американското общество, в Китай се подготвя инфраструктурата за разполагане ценните книжа на чуждестранните емитенти, а китайските мултимилионери се прехвърлят в САЩ и Канада, включително и с цел да осигурят образование на децата си в университети, където изискванията към тях няма да са толкова сурови, както в китайските. На този хаотичен фон, няма да е изненадващо, ако Китай все пак продължи да реализира мащабните строителни договори в Либия, чието изпълнение беше прекъснато в началото на 2011 от войната, включително и срещу мащабното закупуване на европейски ценни книжа.
Впрочем, налице е още един парадокс. Макар Китай да става все „по-пазарен”, страната е все по-остро критикувана в САЩ, включително от американските либерали (т.е. от средите на Демократическата партия). При това, както изглежда, нещата не опират само до теории и принципи, а до променящото се съотношение на силите и нежеланието на Вашингтон да отстъпи или да признае извоюваните от Пекин позиции. Ето защо китайците изглеждат все по-малко склонни търпеливо да слушат поученията за необходимостта от повече пестеливост и критиките за „неразбирането” им, че търсенето е основния двигател на икономиката. Междувременно, тяхното последователно „кейнсианство” (за разлика от „непоследователното” кейнсианство на Барак Обама) е обект на неприкритата завист на американските либерали, като Пол Кругман, Робърт Райх или Джоузеф Стиглиц (4) например, макар да е очевидно, че тайната на китайския успех съвсем не се изчерпва с кейнсианството. Впрочем, на последната среща на G-20, не Китай, а именно САЩ бяха призовани към по-голяма пестеливост, което окончателно обърква нещата.
Новият двуполюсен модел
И така, излиза, че след кризата в съвременния свят възникна и се развива „нов двуполюсен модел”, в чиито рамки САЩ вече не могат, а Китай сякаш още не иска еднолично да поеме функциите на глобален лидер.
Тук е мястото да посочим, че за лидерството на Китай (като вътрешно самоусещане) съдейства самата динамика на промените в посткризисния силов баланс, разрушаването на старите йерархии и високата самооценка (5). При това, препоръките на западните учени относно начините за излизане от кризата могат да се окажат съвсем адекватни, запазвайки приоритета на Запада в сферата на теорията. В същото време обаче, китайците, които не се интересуват особено от лаврите на теоретици в идеологически затворения и едностранно пазарен дискурс, най-вероятно ще приложат на практика разумните препоръки на американските либерални икономисти много по-успешно, отколкото самият Запад (6).
Естествено, не бива да сме слепи за цялата острота на проблемите, пред които е изправен Китай. Така например, задачата за разширяването на вътрешния пазар и търсенето, освен изграждането на инфраструктура (което китайците успешно реализират, макар и не без трудности, като например при строежа на високоскорастната си железопътна мрежа), както изглежда, ще изисква изключително енергични и мащабни маньоври, от типа на т.нар. „голямо свиване” (7) в САЩ. Но, ако в Китай управляващите ще бъдат принудени да извършат тези маньоври както от вътрешните и външните обстоятелства, така и от по-държавническата си визия за света и вече придобитите от тази страна статусни характеристики, в САЩ евентуалното възобновяване на икономическия растеж просто ще позволи да се отложи решението на проблема за неопределеното бъдеще.
Доколко зависим е Китай от външния свят?
След включването на Китай в списъка на икономическите лидери на съвременния сват и констатирането на формиралата се „нова биполярност” (която не противоречи на полицентризма), олицетворявана от САЩ и Китай, можем да изложим още няколко аргумента, подкрепящи сегашното положение на Китай като център на икономическа (и не само) мощ.
Всъщност, това положение произтича не само от икомическото лидерство (по отношение на останалите), а и от достатъчната независимост на Китай („лидерство за себе си”), включително и от външноикономическите му връзки.
За начало, следва да подчертаем две важни обстоятелства. На първо място, Китай (да не говорим за Индия) принципно се отличава от източноазиатските „малки дракони” именно с по-ниското равнище на тази зависимост, освен това въпросното равнище може както да се повишава, така и да се понижава – особено, когато в развитите и силно интегрирани в глобалната икономика държави са налице кризисни или депресивни явления. И още едно, принципно ново обстоятелство: спадът в търговията с „вялите” икономики може да се съпровожда с подем на търговията между по-динамичните сегменти на световната икономика, което необичайно бързо ерозира утвърдената схема „център-периферия”.
Ще дам няколко прости примера: преез 2000-те, стокооборотът между Китай и Индия нарасна 28 пъти (!) и днес именно Пекин, а не Вашингтон е най-големия търговски партньор на Делхи. През 2010, Индия и Бразилия са изнесли повече стоки в развиващите се държави, отколкото в развитите. Подобни процеси се наблюдават и в сферата на преките чуждестранни инвестиции. Така, през 2010, притокът на такива инвестиции в развиващите се държави, за първи път в историята, надхвърли този в развитите. Това обстоятелство, както и високият дял на държавите от периферията в инвестициите, идващи от самите развиващи се държави, в немалка степен е свързано с движението на предприемаческия капитал към и от Китай (8).
Тук е мястото да изтъкна някои съображения относно методите за оценка на външноикономическата зависимост. Най-известното възражение е непълната съпоставимост между обема на външната търговия и БВП, тъй като последният включва само добавената стойност. Поради това съвременната иконометрия, неизменно преувеличава приноса на износа за икономическия растеж. Между другото, този „дефект” постепенно се преодолява: така статистическият анализ на износа съобразно добавената стойност вече се използва в Швеция, Коста Рика и дори в щаб-квартирата на ЕС в Брюксел. През 2011, намерението си занапред статистическият анализ на световната търговия да се съобрази с добавъчната стойност обяви и секретариатът на Световната търговска организация.
В хода на еволюцията на вече трийсетгодишната политика на „отворените врати” на Китай, през един доста продължителен период (примерно до средата на 2000-те) във външната търговия на страната нарастваше делът на продукцията, която на два пъти минава през митниците: веднъж при вноса на компонентите и втори път при износа на готовите изделия (което, донякъде, определяше и изпреварващите темпове на нарастване на външната търговия). Едва през последните пет години (2005-2009) се очерта тенденция към нарастване износа на стоки, изцяло произведени от Китай (а не просто в Китай), при намаляване зависимостта на страната от външната търговия. Което, съгласете се, говори за принципна промяна на самия тип на китайската зависимост от външния свят – тя вече няма критичен (в технологичен план) характер.
Накрая, добре известна е високата концентрация на китайската външна търговия в крайбрежните райони на страната и особено в зоната Гуандун-Хонконг. За останалата част от китайската мегаикономика намаляването на пласмента в чужбина, разбира се, не е никак добре, но не означава криза, което ясно се доказва от статистиката за икономическия растеж в китайските региони през 2008-2009 (9). Темповете на нарастване на БВП и инвестициите в централните и западни райони на Китай днес са по-високи, отколкото по крайбрежието. Това вероятно ще доведе до по-нататъшното отслабване на зависимостта от външните пазари.
Високият дял на потребителските стоки в китайския износ не препятства изключително динамичното разшираване позициите на тази страна на външните пазари (наблюдавано през 2010-2011), където, освен всичко друго, във фазите на депресия може да нарасне търсенето на по-евтини стоки заради принудителния отказ на потребителите от скъпоструващи покупки. В такива периоди нараства не само зависимостта на Китай, но и зависимостта от Китай.
Накрая, в т.нар. „Голям Китай” (включващ континентален Китай, Хонконг, Тайван, Сингапур и китайската диаспора – б.р.) на практика се формира интегриран външноикономически организъм. При това всичките му „елементи” са зависими от „континента”.
Доста е сложно да се прогнозира усилването или отслабването на зависимостта на Китай от външнокономическите фактори. Освен всичко друго (например промени в глобалната конюнктура и цените) се осъществява взаимодействие между две разнопосочни тенденции. От една страна, международното разделение на труда „обвързва” Китай с ролята на глобална фабрика (повишавайки тази зависимост, както и зависимостта на чуждестранните търговски мрежи – включително тези в САЩ, от китайските доставчици), а от друга – динамичният ръст на дела на нефакторните услуги в БВП и потреблението на Китай намалява тази зависимост.
Предвид китайските мащаби (а в лицето на тази мегаикономика се изправяме пред количествено безпрецедентен в най-новата история пример за успешна и ускорена индустриална революция, която принципно не може да се анализира, използвайки досегашните схеми и иконометрични формули), между двата процеса няма кой знае какви противоречия. Това, от една страна, е развитие на комплексна и всеобхватна индустриализация и модернизация, а от друга – използване на външния пазар на сравнителните предимства в редица отрасли. При това, Пекин отговаря на търговския и технологичен протекционизъм, налагайки контрол върху притока на капитал (както кредитен, така и предприемачески (10)), както и регулирайки курса и режима на валутния обмен. Китайците съвсем съзнателно забавят, за продължителен период, по-нататъшното усилване на позициите си на международните финансови пазари – отново в името на външноикономическата независимост, както и поради наличието на достатъчен собствен капитал. Бавната, но последователно осъществявана „интернационализация на юана”, освен всичко друго, е поредния пример за недогматичен подход към доминиращата в съвременния свят концепция за постиндустриалното общество, чиито адепти непрекъснато биват притискани да се ориентират към „пълна конвертируемост на валутата си”, „нарастване на капитализацията” и т.н.
Освен това, независимостта на китайската финансова система дава възможност да се води самостоятелна и мащабна игра на международните кредитни и валутни пазари. И вече повече от година чуждестранните финансови пазари изключително чувствително реагират на едни или други действия на регулатора в Китай, при това волатилността на китайските фондови борси забележимо намаля, което също свидетелства за устойчивостта и, подчертавам, нарасналата независимост на икономиката на страната. Която пък (както вече отбелязах) и позволява да се концентрира върху „лидерството за себе си”, т.е. върху вътрешните си проблеми.
Сред тях е икономиката на знанието. В тази връзка ще отбележа, че технологичните постижения на предходните цивилизации се съхраняват дотолкова, доколкото се оказват важни за решаване на жизненоважните проблеми на планетата. Разсъждавайки на тази тема, не е зле да си зададем въпроса за ролята на високите и на не чак толкова високите технологии (включително в САЩ и Китай), в контекста на съвместното лидерство или новата биполярност. Без да задълбавам в този сложен проблем, ще се огранича с няколко прости примера.
През 2010 в Китай бяха произведени 22 млн. електрически велосипеди, един милион от които са изнесени в чужбина. Нито електродвигателят, нито велосипедът са нещо ново, но съвместяването им и, най-вече, масовото им производство, действително представляват иновация, която едва ли би била възможна в подобни мащаби, дори в Съединените щати.
Впрочем, Китай вече е основния производител и на фотоелектрическа панели. Характерно е, че по-голямата част от тях сее изнасят, докато в същото време 70 млн. градски домакинства в страната ползват вода, затоплена от слънчевите лъчи в резервоари, монтирани на покривите на къщите им, т.е. фотопанелите все още не са им по джоба. Тоест, налице е политика, съобразена със средните условия в страната и в света.
В същото време се очертават и някои знакови „пробиви”. Така, през 2010, за първи път в историята, развиващите се държави изпревариха развитите по стойност на реализираните от тях „зелени проекти”. Към тях спадат например, използването на вятърната и слънчевата енергия, съвременните технологии, използващи биоресурси и т.н. Сумарните инвестиции на развиващите се страни в този отрасъл достигнаха 72 млрд. долара, при това китайският дял е почти 49 млрд. долара, т.е. с 28% повече, отколкото през 2009. За сравнение можем да посочим, че през 2010 европейските държави са инвестирали в „зелени” проекти около 35 млрд. долара, т.е. с 22% по-малко, отколкото през 2009 [Global Trends, p.9]. С други думи, Китай вече е един от световните лидери в жизненоважен за бъдещето на човечеството отрасъл, който, освен всичко друго, представлява изключително голям пазар за реализация на нови технологии и сфера на остра конкурентна борба. Освен това китайците имат всички шансове да овладеят нишата на евтините и сравнително прости технологии. Затова вече трудно можем да си представим практическата реализация на high-tech постиженията където и да било и особено разпространението им в глобален мащаб без Китай (при това не само в качеството му на техен потребител).
Следващите години, най-вероятно, ще потвърдят или опровергаят тезата, че „устойчивостта на либерално-пазарната икономика е възможна само при постоянното и захранване с допълнителни ресурси” [Кузнецов, с.2]. Отново ще подчертая обаче, че вече формиралата се нова биполярност е по-добра от досегашния „постиндустриален” модел за „третите играчи”, най-вече с това, че разширява както възможностите им за избор (включително в рамките на ревизията на постиндустриалния модел) на стратегии за разватие, така и ориентацията на икономическите им връзки.
В същото време, кризата на „финансономиката” на Запад съвсем не означава, че реалният сектор в Китай няма да се сблъска с редица остри проблеми. Само че рецептите за решаването на китайските проблеми вече са, повече или по-малко, известни. Неслучайно в Азия, като цяло, преобладават далеч по-оптимистични настроения, отколкото на Запад. Редица авторитетни индийски учени например, предполагат, че „макар че Азия не може да си изработи пълен имунитет от проблемите
на Запада, тя е в състояние да смекчи последиците от тях за себе си” (11). Възможно е, тайната на този оптимизъм да се крие най-вече в запазването на „индустриално-активната” визия за света, което е своеобразно предимство на „догонващото развитие”.
Бележки:
1. Съзнанието ни твърде трудно възприема мисълта, че уж толкова сходния в миналото с рухналия Съветски съюз Китай така „лесно” се справи със създаването на действащ пазар, модернизацията и т.н.
2. За неголемите мащаби на сектора и твърде скромния принос на високите технологии в БВП и заетостта дори в САЩ, неведнъж са писали Пол Кругман и Робърт Райх.
3. Тезата, че Китай се придържа към социалистически модел беше включена дори в заключителния документ на преговорите му със СТО.
4. При това въпросните учени (между другото всички са привърженици на свободната търговия) единодушно критикуват Пекин за „изкуствено занижения” курс на юана.
5. В днешен Китай не спират разгорещените дискусии във връзка с една от постановките на „наследството на Дън Сяопин” – необходимостта страната да се придържа към скромно поведение на международната сцена.
6. Любопитно е, че и Кругман, и Райх, и Стиглиц не крият недоволството си, че са пренебрегнати от икономическия щаб на Барак Обама.
7. С този израз Пол Кругман характеризира рязкото усилване на равномерността в разпределението на доходите в САЩ през 40-те и 50-те години на миналия век в резултат от реализацията на идеите на „новия курс”. За подобни мерки призовават днес и други американски икономисти-либерали.
8. През 2007-2010, делът на развиващите се държави в инвестициите, идващи от развитите страни, е нараснал от 26% до 45%, а в инвестициите от развиващите се държави – от 58% до 63%. World Investment Report 2011. UNCTAD: New York and Geneva, 2011. р. 14.
9. Професорът от Лондонската школа по икономика Хюдж посочва през есента на 2011, че „Китай може да преживее спада на износа, тъй като властите стимулират вътрешното търсене. Днес износът формира много по-малка част от китайската икономика, отколкото преди няколко години”. http://www.mn.ru/newspaper_economics/20111014/305848086.htm
10. Което не остава незабелязано в останалия свят. Така, от 149 мерки, касаещи инвестиционната политика, осъществени през 2010 в 74 държави и анализирани в доклада на UNCTAD (World Investment Report 2011), почти 1/3 представляват нови ограничения и регламентации, докато преди десет години делът им беше едва 2%.
11. http://www.rbcdaily.ru/2011/09/02/world/562949981387866
Литература:
1. Global Trends in Renewable Energy Investment 2011. UNEP, Frankfurt School of Finance and Management, Bloomberg New Energy Finance: Paris, September 2011.
2. Kuhn R. How China's Leaders Think: The Inside Story of China's Past, Current and Future Leaders. N.-Y.: John Wiley & Sons, 2011.
World Investment Report 2011. UNCTAD: New York and Geneva, 2011.
3- Акимов А.В. 2300: глобальные проблемы и Россия. М.: Восточный университет, 2008.
4. Воскресенский А.Д. Российско-китайское стратегическое взаимодействие и мировая политика. М.: Восток-Запад, 2004. С. 35.
5. Кругман П. Кредо либерала. М.: Европа, 2009.
6. Кузнецов В. Китайская карта мировой политики// fondsk.ru. 23.09.2011.
7. Райх Р. Послешок. Экономика будущего. М.: Карьера Пресс, 2012.
8. Стиглиц Дж. Крутое пике: Америка и новый экономический порядок после глобального кризиса.– М.: Эксмо, 2011.
* Авторът е старши научен сътрудник в Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките в Москва
