Формирането на геополитическото пространство на Източна Европа (предвид недостатъчната вътрешна цялост и запазващата се политическа аморфност, нямаме основание да го обозначим като регион), като относително обособен фрагмент от политическата карта на Стария континент, стана сравнително неотдавна и беше логическо следствие от постсоциалистическото преструктуриране на източната част на Европа.
Присъединяването на редица държави от Централна Европа към евроатлантическите структури и постепенното изкристализиране на автономната регионална динамика в Централна Азия доведоха до това, постсъветските държави от европейския континент, които на първоначалния етап бяха останали извън общите водещи тенденции в развитието на европейската система, да заемат примерно същото междинно място в нейната структура и, при това, започнаха да се разглеждат от външните играчи като едно цяло.Това съдейства за появата на отделни политически формати по отношение на въпросните държави, което не помогна за усилване вътрешната консолидация на това пространство, но му придаде някои, чисто външни, признаци за цялостност, или поне за общност на геополитическото му положение.
Ключова роля в това отношение изигра програмата Източно партньорство на ЕС (включваща Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан). Без да притежава съществено политическо съдържание и ясна политическа насоченост, със самия факт на съществуването си тя обозначи обособеността на шестте източноевропейски постсъветски държави, обединявайки ги в отделна самостоятелно направление на външната политика на Съюза. Всъщност, тъкмо в това беше и заложеният от инициаторите и политически смисъл на тази инициатива: да разграничи форматите на отношенията на ЕС с Русия и с останалите постсъветски държави, предлагайки на последните по-съвършени и мащабни механизми на сътрудничество, притежаващи (за разлика от механизмите на отношенията между ЕС и Русия) някои, макар и ограничени интеграционни елементи.
По този начин, Русия не само губи ролята си на първостепенен „ментален център” и основен генератор на политически импулси в Източна Европа, но, което е и най-важното, се превръща от интегрален компонент на вътрешната организация на това пространство в (условно казано) „редови” външен играч, каквито са САЩ или ЕС например. Затова „екстернализацията” на Русия представлява не по-малко важен елемент за политическото формиране на Източна Европа, отколкото присвояването на последната на някои чисто външни (и до голяма степен изкуствени) признаци за цялостност и общност.
Държавите, включени в програмата Източно партньорство на ЕС
Въпреки това, оценката на ролята, която играе пространството на Източна Европа в геополитическата конфигурация на европейския континент продължава да си остава нееднозначна. Някои анализатори са склонни да виждат в него най-вече зона на конкуренция между водещите силови центрове в Европа, други посочват възможностите за маневриране, които притежават елитите на източноевропейските държави в хода на тази конкуренция. В този контекст обаче, се очертават два основни въпроса: на първо място, доколко взаимните връзки, формиращи се в това пространство както между външните играчи, така и между непосредствените участници, зависят от континенталната конфигурация и, на второ място, доколко устойчиви са тези взаимни връзки и какво е структурното им значение за формирането на континенталната конфигурация.
Еволюцията на източноевропейското пространство през последните двайсет години
За да си изясним тези въпроси, нека анализираме еволюцията на това пространство през последните две десетилетия и конкретните резултати на текущия етап.
Следва да признаем, че дълго време перипетиите в днешната Източна Европа въобще не бяха във фокуса на внимание на европейската политика. През първото десетилетие след разпадането на СССР това пространство си оставаше доста затворено и, донякъде, в периферията на европейската система. Външните импулси за структурирането му бяха минимални, като се свеждаха предимно до недопускане доминиращите в него центробежни тенденции към дестабилизация и фрагментация да „прелеят” извън граничите му. Тези тенденции, които не бяха сдържани почти от нищо, се проявиха с цялата си сила през 90-те години, като не само доведоха до нарастване на турбулентността и нестабилността в това пространство, а и до акумулирането в него на значителен конфликтен потенциал.
Нарастването на конфликтния потенциал в Източна Европа се осъществяваше на трите структурни равнища на това пространство: на ниво отношенията между Русия и новите независими държави, на нивото на отношенията между самите тези държави и, вътре в тези държави – между централната власт и сепаратистките образувания. Макар че първото от споменатите равнища несъмнено генерираше основните структурни импулси за по-нататъшната еволюция на източноевропейското пространство, наличието на съществени огнища на конфликтност на двете други равнища доведе до значителна дисперсия на ресурси, власт и влияние, която не позволява структурата му да придобие дори формални признаци на интегралност.
Като следствие от това, нито една от очерталите се конфликтни линии не се превърна в основа за изграждането на нова система от взаимни връзки в Източна Европа. В същото време съвкупният ефект от напрежението по всички съществуващи конфликтни линии доведе до невъзможността подобна система да бъде изградена на основата на едни или други кооперативни проекти. Всяка, дори секторална инициатива, насочена към консолидацията на източноевропейските държави, независимо кой точно я инициира, задължително се сблъсква с проявите на тази иманентно присъща на източноевропейското пространство конфликтност.
Ситуацията се усложни и от това, че практически никой от основните играчи в това пространство не си поставяше за цел преодоляването на задълбочаващите се конфликти, стремейки се по-скоро да ги използва за извличане на допълнителни дивиденти, вместо да ги неутрализира като потенциална заплаха за сигурността на цяла Източна Европа. Казано по-простичко, конфликтите започнаха да се разглеждат като инструменти за политическо влияние. В въщото време обаче, не бяха създадени ефективни механизми за сдържане и ограничаване на конфликтния потенциал – наследената от съветските времена икономическа взаимозависимост не се възприемаше като абсолютна ценност, чието съхраняване би оправдало евентуални политически отстъпки, а никой не бе в състояние да предложи нов цялостен проект, способен да обедини държавите от източноевропейското пространство. Не е чудно, че в тази ситуация лидерите както на източноевропейските държави, така и на Русия не се впечатляваха особено от перспективата за ескалация на конфликтите и открито демонстрираха готовност за конфронтационни сценарии в отношенията помежду си. Ако добавим към това тактиката на местните елити да използват конфликтите на едно равнище за да „демпфират” конфликтите на другите равнища, ще получим достатъчно точна картина на политическия пейзаж в Източна Европа на границата между хилядолетията и причините за задълбочаването на политическите му разломи.
Ключово звено в тази последователност на фрагментация и конфликтност безспорно бяха перипетиите, през които преминаха руско-украинските отношения. За Източна Европа, Украйна играе приблизително същата роля, която Казахстан играе за Централна Азия – тя е най-голямата, относително „самодостатъчна” държава, поддържаща тесни взаимни връзки с всички участници в конкретното пространство, която е в състояние сама да определя вектора на политическите процеси в регионалното и обкръжение, макар и да не може да прави това директно. Правилно формулираната стратегия за отношенията с Украйна би могла не само да осигури на Русия съществени лостове за влияние в Източна Европа, но и да гарантира условия за стабилизирането на това пространство, без ангажирането на външни сили. Но, поради редица както обективни, така и субективни причини, това не се случи.
Вместо това, отношенията между Русия и Украйна затънаха в тесните рамки на двустранните противоречия от икономически и енергиен, а с течение на времето и от хуманитарен характер, заради които страните често жертваха стратегическата ценност на партньорството си в името на съмнителни тактически интереси. Удовлетворяването на тези интереси, предвид достатъчно конфликтния общ контекст на диалога, не се оказваше възможно, което пък караше както Киев, така и Москва да „залагат на понижаване значението на двустранните отношения”. Наистина, опитвайки се да нивелират значимостта на отношенията си за да ограничат взаимното си влияние, елитите на двете държави по този начин ограничаваха и собствените си възможности за укрепване на своята роля в Източна Европа, да не говорим за консервацията на политическата „раздробеност” на това пространство. За съжаление, както украинските, така и руските лидери не бяха склонни да разглеждат двустранните отношения в по-широкия им контекст, т.е. като компонент на съответните им европейски стратегии, като в най-добрия случай виждаха в тях само производна на западния вектор на своята дипломация, а в най-лошия – отвлечено второстепенно измерение на външната си политика, което въобще не е свързано с по-приоритетните им задачи по европейското направление.
Следствие от тази концептуална „задънена улица” в руско-украинските отношения стана постепенната преориентация на двете страни към решаване на проблемите в най-близкото си обръжение чрез привличането на външни сили. Преломен етап в този смисъл се оказа периодът 2001-2003, когато, благодарние сближаването между Русия и Запада на фона на общата им борба с тероризма, Москва получи сериозна възможност за активизация в т.нар. „близка чужбина”. Тя обаче не беше използвана както трябва от Кремъл – лансирането през 2003 на интеграционната инициатива за създаване на Общо икономическо пространство с участието на четири държави (Русия, Украйна, Беларус и Казахстан) се съпровождаше със съвършено излишното нарастване на напрежението около остров Тузла, в контекста на което много трудно можеха да бъдат постигнати някакви конструктивни резултати. Тези събития показаха, че дори при липсата на активна външна намеса, Украйна и Русия не съумяват да създадат устойчиви механизми на партньорство, които не само да вкарат в подходящо русло двустранните отношения, но и да се превърнат в структурна основа на цялата източноевропейска система.
„Оранжевата революция” се оказа кулминацията в развитието на тези негативни тенденции. Кризата с предаването на властта в Киев се превърна и в криза на действащите стратегии на основните играчи по отношение на Източна Европа. Това се отнася на първо място за стратегията на Русия, която, в крайна сметка, се оказа отстранена от процеса на търсене на компромисно решение за изход от украинската криза. Впрочем, кризата беше сигнал и за останалите играчи, че е необходимо да преразгледат съществуващите подходи. Така, за ЕС, който дълго време предпочиташе да стои настрана от източноевропейските пертурбации, по-активното въвличане в неговите проблеми се превърна не просто в необходимост, а в неизбежен резултат от ролята на посредник за разрешаване на кризата в Украйна. Наистина, що се отнася до САЩ, там не бяха осъществени някакви качествени промени в политиката им спрямо Източна Европа. Обратното, след „оранжевата революция” настъпи известен концептуален вакуум в американската стратегия, доколкото желаният от САЩ резултат, поне на пръв поглед, беше постигнат, затова във Вашингтон сметнаха, че няма нужда от по-нататъшни промени, а основната задача е да се поддържа създалия се баланс и очерталите се основни тенденции.
Най-значителната последица от „оранжевата революция” за Източна Европа беше дори не толкова нарастващото въвличане на външни сили – САЩ и ЕС – колкото промяната в отношението към тяхното ангажиране на „основните действащи лица” в това пространство, в лицето на Русия и Украйна. Така, новото украинско ръководство го смяташе за основния и единствен начин за решаване на проблемите му в отношенията с Русия. Москва, на свой ред, виждаше в него основната и единствена причина за неуспехите на собствената и политика по това направление и, което е най-важното, смяташе, че постигането на желания резултат и укрепването на руските позиции в източноевропейското пространство е възможно само на нивото на взаимодействието и със Запада. Редица руски политици и експерти често лансираха тезата, че е по-добре въпросите, касаещи Украйна, Грузия или Молдова, да се обсъждат в Брюксел или други западни столици, вместо в Киев, Тбилиси или Кишинеу.
Именно тези три обстоятелства: нарасналата активност на САЩ и ЕС, готовността на държавите от Източна Европа да използват противоречията в отношенията на Русия със Запада за да усилят позициите си по отношение на Москва и склонността на самата Русия да решава проблемните въпроси в това пространство съвместно със Запада, доведоха до това, че Източна Европа се превърна в един от компонентите на баланса между водещите силови центрове на европейския континент. Инкорпорирането на акумулираните в това пространство конфликти и противоречия в общия контекст на сложния комплекс от взаимни връзки между САЩ, ЕС и Русия беше резултат от целенасочените усилия на всички участници и означаваше съществено повишаване структурното значение на това пространство в геополитическата конфигурация на европейския континент, но не като самостоятелна сила, способна да влияе върху хода на политическите процеси, а като поредното поле, на което се сблъскват интересите на водещите силови центрове. Казано по-простичко, Източна Европа се превърна в поредния голям залог в „голямата игра”, но, колкото и да е парадоксално, това не доведе до промяна в характера на процесите в самата Източна Европа.
Източна Европа като зона на конкуренция между основните силови центрове
Всичко това, до голяма степен, се обяснява със спецификата на развитието, през следващите години, на ситуацията на основното структурно равнище на европейската система (свеждащо се предимно до взаимодействието на водещите силови центрове), както и непосредствено в рамките на източноевропейското пространство.
На първо място, превръщането на Източна Европа в зона на конкуренция между водещите силови центрове се осъществи в условията на съхраняване и, до известна степен, задълбочаване на междинното геополитическо положение на източноевропейското пространство. Като това положение се обуславя не само и не толкова от липсата на институционално затвърдена принадлежност на държавите в него към един или друг силов център, колкото от отсъствието на ясно дефинирани и съгласувани „правила на играта”, т.е. на нормативни параметри и „граници на позволеното” в поведението на всички играчи в източноевропейското пространство. Извън единната цялостна „координатна система”, всяко действие на даден играч се разглежда през призмата на общия баланс и провокира реакцията на другите играчи, според техните субективни очаквания, а не съобразно някакви разбираеми за всички норми на поведение.
На второ място, конкуренцията за влияние в източноевропейското пространство не се водеше открито и директно, а имплицитно и в опосредствани форми. Проблемните въпроси, касаещи тази зона не бяха предмет на систематични преговори в рамките на действащите институционални или двустранни формати на взаимодействия. Нещо повече, липсваха дори опити за постигането на системен компромис по тези въпроси. Това, което се случваше във и около Източна Европа, през 2005-2008, представляваше по-скоро верижно асиметрично реагиране на европейските силови центрове на предприеманите от тях едностранни действия, генериращи своеобразна „спирала на напрежението”, която, въпреки това, не се признаваше открито в политическата реторика на основните играчи.
На трето място, тази конкуренция имаше неравномерен и избирателен характер. Тя касаеше редица, особено болезнени аспекти на ситуацията в Източна Европа, а именно – военно-политическия и енергетичния. Вниманието беше концентрирано върху усилването на стратегическото присъствие на САЩ в това пространство, докато засилващото се присъствие на ЕС в него, не пораждаще подобни тревоги. В същото време, през този период, в сянката на руско-американската конфронтация, бяха заложени и предпоставките за конкуренция между Русия и ЕС в Източна Европа, която макар и да се характеризира с по-малка интензивност и резонанс, но, както се оказа, има по-голямо структурно значение за политическата организация на източноевропейското пространство. Следва да признаем, че тази конкуренция възникна не в резултат от някаква целенасочена стратегия на страните, а по-скоро беше страничен продукт от реализацията на техните мултивекторни политики в условията на липса на координация между тях.
Появата на споменатите в началото на статията формати на политиката на ЕС спрямо източните му съседи – Европейската политика на съседство и Източното партньорство, дълго време не се разглеждаше от Русия като заплаха за нейните стратегически интереси, доколкото те не включваха перспективата за членството на източноевропейските държави в Евросъюза, но истината е, че възприемайки тези формати ЕС всъщност демонстрира готовност да поеме функциите, които дотогава се изпълняваха единствено от Русия, а именно структурирането и централизацията на това пространства чрез въвличането на държавите от него в ограничени интеграционни инициативи. И, ако Русия използваше за реализацията на подобни инициативи икономически и енергийни инструменти, ЕС разчиташе на традиционната за Брюксел стратегия на нормативната конвергенция, в чиято основа са заложени стимули, ориентирани към цивилизационната принадлежност и европейската идентичност на страните-партньори.
На четвърто място, конкурентната политика на водещите силови центрове по отношение на Източна Европа не засягаше корените на конфликтността и флуктуативността на това пространство. Противоречията на ниво САЩ-Русия и, частично, на ниво ЕС-Русия са „насложиха” върху формирания в това пространство комплекс от конфликти от различен характер, без обаче да го променят съществено, и поради това не съдействаха за желаната стабилизация.
При това, в структурата на общия политически баланс в Европа, противоречията, свързани с източноевропейските проблеми, имат по-скоро подчинено, отколкото определящо място. Те се вписват по доста своеобразен начин в съществуващия контекст, превръщайки се в негов интегрален компонент, без обаче да се превърнат и негова движеща сила. Което беше напълно предсказуемо, тъй като противоречията между Русия и Запада имат далеч по-системен характер, отколкото конюнктурната конкуренция в Източна Европа, и касаят далеч по-фундаментални, до голяма степен дори екзистенциални, въпроси, които слабо зависят от позициите им в източноевропейската конфигурация.
Не бива обаче да се игнорира фактът, че, вследствие на перипетиите в разглеждания период от време (2005-2008), намирането на компромисна формула за взаимодействието между водещите силови центрове в Източна Европа се превърна в задължително условие за формирането на кооперитивни основи на системата на отношенията на континента, включително изграждането на нова архитектура на сигурност в Европа. Без преодоляването на формиралите се в източноевропейското пространство огнища на конфликтност, не изглежда възможно и фомулирането на приемлев modus operandi за всички играчи от континенталната система.
Ходът на развитието на конкуренцията между Русия, САЩ и ЕС в Източна Европа демонстрира неоптималния характер на конфронтационната логика и погрешните очаквания на всички участници в нея. Държавите от това пространство така и не съумяха да се възползват от ръста на противоречията между водещите силови центрове и да прехвърлят върху тях решенията на своите политически и икономически проблеми. В резултат, тези държави бяха принудени самостоятелно да се противопоставят на последиците от настъпилата глобална финансова криза. На свой ред, Русия успя да предотврати най-негативните за нея военно-политически сценарии в източноевропейското пространство, но не съумя нито да постигне приемлив компромис със САЩ и ЕС, нито да предотврати по-нататъшното дистанциране на източноевропейските държави. За Запада, възприетата тактика на ограничено ангажиране също се оказа контрапродуктивна, защото в Източна Европа не можа да бъде постигната нито ефективна стабилизация, нито реална демократизация.
Стратегическата безизходица
Краен резултат от активната фаза на тази конкуренция се оказо стратегическата безизходица. На определен етап, „спиралата но напрежението” достигна до етап, който беше неприемлив за мнозинството играчи от източноевропейското пространство, т.е. до открит въоръжен конфликт. Отговор на това стана преходът към политиката на „презареждане”, в рамките на която напрежението около източноевропейските проблеми донякъде отслабна. Това отслабване обаче, беше резултат по-скоро от мълчаливата линия на „самоограничаване”, възприета от основните играчи, отколкото от някакви качествени промени на принципите на тяхното взаимодействия в това пространство. Извоюваните през предишните години позиции на основните играчи се запазиха, а заедно с тях се запази и доста високото ниво на конфликтогенност, макар и приглушено от общата нагласа за конструктивно сътрудничество.
При това, отстранявайки „горния слой” на тази конкуренция на нивото на руско-американската стратегическа конфронтация, „презареждането” извади на повърхността две други нива на структурната организация на източноевропейското пространство, които са не по-малко значими за неговата стабилизация – на първо място, нивото на интеграционна конкуренция между Русия и ЕС, а на второ - нивото на взаимодействие между Русия и държавите от това пространство. Структуриращото значение, което придоби политиката на ЕС в Източна Европа през тези години не бива да се пренебрегва, колкото и ограничено да ни изглежда. Въпреки многото критики, съпровождащи лансирането на новите формати на политиката на ЕС в източноевропейското пространство, Брюксел, така или иначе, съумя да направи това, което Москва засега не е успяла да постигне – да формира общи политически рамки, обединяващи всичките шест държави от Източна Европа, въпреки различията в техните цели и подходите им в отношенията със Съюза.
Друг въпрос е, доколко тези рамки са ефективни за успешната реализация на поставените задачи за стабилизация и нормативна конвергенция на източните съседи на ЕС. И тъкмо в този аспект политиката на Съюза сериозно буксува предвид, на първо място, нейната собствена структурна специфика, а на второ – особеностите на нейната реализация. ЕС предлага на източните си партньори набор от стимули – общи функционални инструменти за сътрудничество или механизми за участие в интеграционните процеси, изискващи съответната адаптация на регулаторните и управленски стандарти на тези държави. От една страна, тези стимули по никакъв начин не съответстват формално на политическата ситуация в източноевропейското пространство и се прокарват като деполитизирани форми на сближаване, които не отчитат текущите политически последици от тяхната реализация и, на първо място, тези касаещи отношенията с Русия. От друга, със самия факт на тяхното прокарване, те бележат промяна на геополитическия баланс, която не може да се игнорира нито от руските управляващи елити, нито от ръководствата на съседните държави.
На свой ред, Брюксел не предприема необходимите стъпки за неутрализирането на негативните ефекти от тази геополитическа промяна: той не демонстрира готовност да поеме произтичащите от нея рискове и загуби за съседните държави, нито стремеж да допълни оформянето на собственото си присъствие в източноевропейското пространство като засили механизмите за координация с Русия. Вследствие на това, източноевропейските държави са принудени самостоятелно да търсят решения на тези дилеми, за което обаче, обективно погледнато, не разполагат нито с необходимото влияние, нито с нужните ресурси.
В този контекст, политиката на Русия придобива специфичното качество на основната променлива, от която зависи степента на устойчивост на геополитическия баланс в Източна Европа. В условията на „презареждането”, руското ръководство предприе редица опити да ограничи конфликтния потенциал на това пространство в отношенията със западните си партньори. От една страна, беше лансирана мащабна инициатива, целяща формулирането на общи „правила на играта” в сферата на европейската сигурност, запазвайки създалото се статукво (Договорът за европейска сигурност). От друга, се предприемат усилия за създаването на механизми за координиране политиката на Русия и на ЕС в Източна Европа (комитетът Аштън-Лавров). И, от трета, тече процес на реконструкция на отношенията с източноевропейските държави, тласък към който даде смяната на властта в Украйна.
На сегашния етап трудно може да се каже, до какво ще донесат тези опити. Може със сигурност обаче да се твърди, че качествените промени в ситуацията са възможни само в случай, че е налице едновременен прогрес и на двете равнища на баланса в Източна Европа – това на взаимодействието между Русия и другите силови центрове, както и на равнището на отношенията и с държавите от това пространство. В противен случай резултатите ще бъдат частични, неустойчиви и неокончателни.
Следва да отбележим, че използвайки тактиката на едностранния натиск по отношение на източноевропейските страни, Русия рискува да попадне в същия капан, както в периода 2001-2003, свеждайки диалога си с тези държави до набор от взаимни претенции и противоречия. Подобен модел на развитие на отношенията несъмнено води до задънена улица, тъй като не само не позволява постигането на качествени промени в геополитическия баланс в източноевропейското пространство, но и сериозно отслабва позициите на Русия, която, за разлика от ЕС, не разполага с механизми за политическо структуриране или кооперативни проекти, за чието прокарване местните елити да са готови на съществени политически отстъпки.
Някои изводи
В заключение следва да подчертаем, че, оставайки си най-аморфното, най-нерегулираното и най-несигурното пространство на континента, Източна Европа, въпреки това, има и конструктивна функция, стимулирайки водещите силови центрове към търсене на оптимални варианти за организация на това пространство и оптимални принципи за взаимодействие в неговите граници. Стратегическата му ценност за съхраняването на сигурността и стабилността както в западната, така и в източната част на континента, е толкова голяма, че те не могат да допуснат открита конфронтация в него. В същото време обаче, липсват и фактори, които да направят непоносимо запазването на сегашното неустойчиво и конфликтогенно състояние на източноевропейското пространство и да тласнат играчите в него към радикални промени на така формиралата се ситуация. Източна Европа представлява сложен комплекс от развиващи се на различни нива конфликти и противоречия, който не се вписва в нито един, наложен отвън проект – нито в американския проект за прокарване на демокрацията, нито в проекта за нормативна конвергенция, лансиран от ЕС, нито в руския проект за постъветска интеграция. Намирането на приемлив баланс в това пространство изисква комплексни интегрални решения, чието осъществяване задължително е свързано с ревизията на действащите политически подходи, а също с отказа от редица вече извоювани позиции както от страна на водещите силови центрове, така и на самите източноевропейски държави. Сложността на подобен път, наред с липсата на гаранции за постигането на окончателен резултат, принуждава всички играчи да се придържат към традиционните подходи, които, въпреки че далеч не са оптимални, дават възможност да се съхранят отделни предимства и да се закрепят постигнатите позиции. Затова текущото аморфно конкурентно състояние на източноевропейското пространство, макар да не устрайва мнозина от играчите в него, спокойно може да продължи достатъчно дълго време, т.е. дотогава, докато някоя от екстремните възможности – преминаването към конфронтация или, напротив, към координация – не надделее в тяхното политическо мислене над тактическите предимства, гарантирани от това състояние.
Тоест, може да се направи извода, че противоречията между водещите силови центрове в Източна Европа не са първичен структурен фактор за конфигурацията на европейската система, а по-скоро представляват производни от фундаменталните политически противоречия между тях, но разрешаването на последните изисква намирането на оптималните пътища за решаване на острите въпроси по източноевропейското направление. Въз основа на това, можем да твърдим, че в геополитическата конфигурация на европейската система Източна Европа играе ролята на междинно пространство, чиято аморфност и флуктуативност формира поле за конкуренция за влияние, а взаимните връзки, формирани в това пространство, само допълват съществуващата конфигурация, но не я определят.
* Преподавател в Дипломатическата академия към Министерството на външните работи на Украйна
