Напоследък мнозина авторитетни американски и западноевропейски експерти твърдят, че светът е застрашен от „глобална валутна война”. Признатата вече от всички мултиполярна реалност се превръща в ключов елемент на създаващата се нова международна финансова архитектура. Междувременно, нарастващата икономическа конкуренция вече доведе до формирането на своеобразни „валутни фронтове”, чиито линии могат да се проследят, като минимум, по пет основни направления: САЩ – ЕС; САЩ – Китай; Западът – Либия; САЩ – Латинска Америка и БРИКС – ЕС & САЩ.
Известният френски икономист Жак Сапир (1) смята, че проектът, известен като „Векът на Америка” се е провалил и днес вече се очертават контурите на новия проект за ХХІ век. Негова основна парадигма е икономическата и политическа мултиполярност. Това означава завръщане на националната държава, реализираща собствените си планове за действия в международната политика. Новата ситуация означава също отказ от практиката, наложила се в периода 1991-2007, когато светът беше доминиран от САЩ.
Смяната на икономическата парадигма
Сред елементите на новия проект за ХХІ век ще бъде промяната на икономическата стратегия. Примери за тази нова тенденция още днес са Китай, Индия и Бразилия, където динамиката на икономическото развитие е обусловена от развитието на вътрешния им пазар, който, на свой ред, е зависим от екологичните и обществени индикатори. Но истинска геостратегическа мултиполярност може да възникне само след установяването на валутна мултипулярност, като следствие от кризата на долара, който и досега представлява стратегическата основа на американската хегемония.
През 1944-1971, Бретънуудските споразумения формираха „нов глобален валутен ред”, който трябваше да защити света от кризите, разтърсили го в периода между двете световни войни. Беше създаден Международният валутен фонд (МВФ), чиято задача бе управлението на световната валутна система, в сътрудничество с националните централни банки. Тази система за първи път забуксува през 1971, когато САЩ едностранно се отказаха от златното обезпечение на долара (35 долара за унция злато), като по този начин девалвираха националната си валута. Оттогава доларът се превърна в символ на американската свръхдържава. Появилият се през 60-те години надпис върху доларовите банкноти “in god we trust” придоби универсално значение в света, където вярата в американската мощ се превърна в основа на икономическата сила, скрита зад долара. През 1973, кръстосаните курсове на валутите започнаха да се определят на валутния пазар по принципа на търсенето и предлагането. Банките започнаха да практикуват валутните интервенции и така да влияят върху курсовете на валутите. Натрупването на валутни резерви от националните банки постепенно започна да губи смисъл в бурното море на валутния пазар, където дневните обороти надхвърлят 4 трилиона долара, т.е. петкратно надвишават валутните резерви на централните банки от еврозоната например. Никога преди в историята на капиталистическата икономика не е съществувала подобна диспропорция между нейната реална и виртуална части. Всичко това ерозира икономическия суверенитет на държавите – днес само 5% от ежедневните транзакции са търговски, останалите 95% представляват движение на спекулативен капитал.
По-различно изглежда ситуацията в т.нар. развиващи се държави, където валутните курсове са обект на сложни манипулации. Китай, Индия и Бразилия например, стриктно контролират курсовете на националните си валути, обвързани към курса на американския долар. Само две държави в света обаче, използват за регулиране курсовете на своите национални валути „печатната преса” и това са САЩ и Великобритания. Но, ако британците я използваха за последен път през 2009, когато лейбъристкото правителство се сблъска със сериозни финансови трудности, американците я ползват почти ежедневно. Последната емисия от 700 млрд. долара позволи на Федералния резерв на САЩ да удържи на повърхността банковата система на страната, тъй като тези милиарди бяха пуснати в оборот с цел изкупуване на държавните облигации от банките, а пък получените от банките „живи пари” отидоха за кредитиране на реалния сектор на американската икономика.
Според някои икономисти, истинската причина за окупацията на Ирак през 2003 е свързана с опита на Саддам Хюсеин да замени долара с еврото при заплащането на иракския петролен износ. Същите намерения тогава декларираха Китай, Либия, Венецуела и Иран. В рамките на само една година (2002-2003) делът на еврото в световните валутни резерви нарасна от 10% на 20%. Това можеше да доведе до връщането обратно в САЩ на потока от долари, което буквално би съсипало Америка. Евентуално искане на външни контрагенти за заплащане на притежаваните от тях американски ценни книжа можеше да докара САЩ до фалит. При това, през 2003, външният дълг на САЩ беше „само” 3,4 трлн. долара, като само 4% от тази сума имаше покритие в злато и валутни резерви. Евентуален крах на долара би означавал и крах на Пентагона, който по онова време си позволяваше безгрижно да харчи между 360 и 400 млрд. долара годишно. Тоест, войната в Ирак просто трябваше да върне света към долара.
През ноември 2010 в Сеул се проведе среща на държавните глави на страните от Г-20, представляващи 90% от световната икономика. Целта и беше укрепването на равновесието на глобалната финансова система и поставяне основите на силен, постоянен и балансиран растеж. Бразилският финансов министър Гуидо Мантега, разтревожен от кръстосаните курсове на бразилския реал и американския долар с китайския юан, директно заяви, че става дума за валутна война. В това отношение той беше подкрепен от придобилия напоследък скандална известност тогавашен шеф на МВФ Доминик Строс Кан, който каза: „отнасям се много сериозно към заплахата за валутна война, дори ако тя се води тайно”.
Заплахата от финансова криза е опасна и заради нарастващата тенденция към протекционизъм във финансовата политика на държавите. Валутната интервенция на японската Централна банка през септември 2010, целяща отслабването на йената, беше ясен знак, че Япония опитва да се измъкне от модела на поведение, натрапван от САЩ. Което пък свидетелства, че американското влияние върху световната икономика отслабва. Както е известно, през 1997 САЩ с лекота предотвратиха реализацията на идеята на редица азиатски държави да създадат Азиатски валутен фонд, като алтернатива на МВФ. Сега обаче, финансовата криза в САЩ принуждава всяка страна да търси собствени пътища за гарантиране сигурността на финансовата си система.
Използвайки факта, че американският пазар е най-привлекателния за износителите, САЩ се опитват да им въздействат, обсъждайки проекти за специални митнически тарифи за товарите, идващи от страни, „курсът на чиито валути е съзнателно занижен”. Ясно е, че подобни законопроекти са насочени, на първо място, срещу китайския юан. Глобализацията направи икономиките на най-развитите държави взаимнозависими в огромна степен. Така, Япония притежава резерв от трилион долара, китайските валутни запаси се равняват на 2,5 трлн. долара, с големи доларови резерви разполагат и Южна Корея, Тайван, Сингапур и Малайзия. Сред притежателите на доларови резерви са и държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, ЮАР).
Тоест, валутната война е следствие най-вече от непоследователната икономическа политика на САЩ. Търсейки евтина работна ръка, американският бизнес прехвърля предприятията си в Китай и по този начин съдейства за неговия икономически растеж. Още през 90-те години, китайците обвързаха курса на юана към долара, като целта беше да се запази изкуствено заниженият курс на юана. В противен случай, силният юан можеше да „изяде” всички резултати от китайското икономическо чудо. Положителният търговски баланс на Китай нарастваше симетрично на задълбочаващият се търговски дефицит на САЩ. Оттук и нарастващите китайски валутни резерви, използвани за купуване на американски държавни облигации. САЩ и ЕС отдавна настояват за ревалвацията на китайския юан, но властите в Пекин категорично отхвърляха това искане, твърдейки че подобно решение ще доведе до фалита на много китайски предприятия и, съответно, до ръст на безработицата и социална нестабилност, от което комунистическият режим се опасява повече, отколкото от недоволството на основните си търговски партньори. Като контрааргумент в споровете си със САЩ по този повод, Китай обвинява американците, че осъществяват мащабна неконтролируема емисия на долари, като, според Пекин, именно това е провокирало дисбаланса в световната икономика.
Идеята за замяна на долара, като световна резервна валута и съпротивата на САЩ
Именно кризата на долара наведе МВФ на мисълта за замяната на долара, като световна резерва валута, с т.нар. SDR (Special Drawing Rights, т.е. специални права на тираж). Това е изкуствена валутна единица, представляваща валутна кошница от най-често търгуваните валути – сред тях долар, евро, паунд и йена. Днес делът на долара в SDR е 41,9%, на еврото – 37,4%, на британския паунд – 11,3% и на японската йена – 9,4%. Държавите от БРИКС настояват за включването на техните национални валути в тази кошница, но единственият успех в тази посока досега е мъглявото допускане от страна на администрацията на Обама за евентуално включване на юана, направено през януари 2011.
В друг документ на МВФ, публикуван през 2010 и озаглавен „Акумулирането на резерви и международната валутна стабилност” („Enhancing International Monetary Stability – A Role for the SDR”) също се споменава за нова световна валута под името „банкор”, която би могла да се емитира от Световната банка. Най-вероятно обаче, процесът на промени в световната валутна система ще тръгне в друга посока. Държавите от БРИКС очевидно ще продължат да прокарват финансовата мултиполярност, което означава отказ от глобалните валути в полза на регионалните валути на държавите, формиращи блокове, основаващи се на общите им икономически и политически интереси. Това ще им позволи да съхранят своя икономически суверенитет. Подобни идеи вече започнаха да се реализират и на практика. Така, през октомври 2010, държавите от Латинска Америка въведоха нова валута – т.нар. „сукре”, като беше осъществена и първата международна транзакция - Венецуела купи от Боливия пет тона соево масло, а централните банки на двете страна осъществиха електронното им заплащане именно в тази валута, по курс 1,25 сукре за долар. Планира се, разчетите между двете държави да се реализират вече по този начин.
Преди това, през април 2006, в Хавана беше създадена т.нар. Боливарианска алтернатива за Америка (ALBA) – икономически съюз, обединяващ Куба, Венецуела и Боливия и стремящ се да действа в противовес на инициативата „Зона за свободна търговия за двете Америки”, лансирана от САЩ.
И така, „Вашингтонският консенсус” се оказа нарушен в собствената си „родина”. Защото родината на свободния пазар вече не иска да се съобразява в него. В тази връзка е интересно да се запитаме, защо мишени на последните атаки на Вашингтон се оказаха Доминик Строс-Кан и Муамар Кадафи? Какво обединява тези полярно различни фигури и, защо те се оказаха толкова „вредни” за САЩ?
Да започнем с либийския диктатор, който през последните години се беше превърнал в основния лобист за въвеждането на нова „африканска валута”. В рамките на Африканския съюз, Кадафи се опитваше да осъществява политика на интеграция на африканските държави, която да ги направи независими от транснационалните финансови институции. За целта Либия депонира над 143 тона злато, които биха могли да гарантират съществуването на „свободна от долара зона”, в която ролята на международна африканска валута трябваше да играе т.нар. златен динар. Военната намеса на САЩ, Великобритания и Франция сложи кръст на тези планове.
Впрочем, сериозно предизвикателство към позициите на долара може да се окаже и идеята на руския президент Медведев, изложена на срещата на БРИКС през април 2011, провела се в китайския курорт Саня. Там той предложи нарастващият стокооборот между участниците в тази неформална група да се осъществява в националните валути на страните-износители и вносители. Това би им позволило да намалят зависимостта на икономиките си от колебанията на валутните курсове на международните пазари и така да ги укрепи. Основната тема на въпросната среща беше развитието на дългосрочните контакти на междубанкова равнище с цел укрепване на търговските отношения и подкрепа на важните регионални и локални проекти.
Несъмнено, това би било стъпка към промяна на структурата на властта в международните финанси. Около 3,5 млрд. души в Азия и Африка използват китайския юан във взаимните разчети, а около 2 млрд. – индийската рупия, което представлява доста убедителен „демографски” аргумент за отказ от долара. Впрочем, Китай вече пристъпи към реализацията на този план, като по време на срещата на БРИКС в Саня на сайта на китайската Национална банка се появи съобщение, че до края на 2011 Пекин ще престане да използва долара в международните взаимни разчети.
В тази връзка, на 67 000 компании от 20 китайски провинции беше разрешено да осъществяват международни търговски операции в юани. Оборотът на въпросните компании се равнява на 65 млрд. евро. Укрепването на юана е свързано с приетия в началото на март 2011 от китайския парламент 12-ти петгодишен план за развитие на икономиката. Този план може да влезе в историята като една от най-смелите стратегически инициативи. Той предвижда радикална промяна на характера на китайския икономически модел, като вместо върху инфраструктурата, ориентирана към износа и чуждестранните инвестиции (както беше през последните 30 години), основният акцент се измества върху динамиката на растежа, стимулирана от увеличаването на вътрешното потребление. Подобна промяна е от огромно значение за Китай, Азия и дори за цялата световна икономика. След кризата от 2008-2009, китайците стигнаха до извода за необходимостта от стратегически промени. А една от последиците от промяната на китайската икономическа стратегия вероятно ще стане краят на икономическата синергия на САЩ и Китай.
Днес Китай разполага с валутни резерви от приблизително два трилиона долара, получени от търговията със САЩ. 70% от тази сума е в американски държавни облигации. Тоест, налице е критично противоречие между геоикономиката и геополитиката: срещу достъпа до американския пазар, Китай е принуден да трупа американски ценни книжа, попадайки по този начин в двойна зависимост от просперитета на американската икономика.
В същото време, всеки опит на китайците да се избавят поне отчасти от този „мъртъв капитал” неизбежно ще доведе до крах на пазара на въпросните ценни книжа, т.е. би обезценило натрупаните от Китай капитали. Елементарната сметка показва, че по този начин Пекин губи около 1% от своя БВП, т.е. 40 млрд. долара, които китайците биха могли да инвестират в своята икономика, кредитирайки собствените си компании и граждани и развивайки инфраструктурата.
Новият петгодишен план означава отказ от този модел и, съответно, нарастване на напрежението в отношенията между Вашингтон и Пекин. Китай вече обяви, че транзакциите с Русия и Малайзия ще се осъществяват в юани, рубли и рингити. За да увеличи международната привлекателност на националната си валута, Пекин разреши на чуждестранните компании да издават облигации в юани и либерализира достъпа на некитайски граждани до китайската валута. Това е поредния етап от постепенния отказ от стриктния контрол върху курса на юана, който би му позволил да „плува” по-свободно.
Парадоксът е, че тъкмо към това толкова дълго време се стремяха американците, но истината е, че изпълнявайки желанието им, Китай всъщност лишава САЩ от възможността да го обвиняват за валутните си проблеми и да влияят върху ситуацията. А проблемите с американската валута напоследък са толкова сериозни, че съобщенията в медиите за тях все повече наподобяват комюникета от фронтовата линия. Както е известно, всички новинарски емисии през лятото на 2011 започваха с информация за хода на преговорите между президента на САЩ и Конгреса за установяването на нов праг на бюджетния дефицит. Интересно е, че именно в този, единайсти поред случай, когато този далеч не нов проблем се поставя пред Конгреса, той предизвика толкова голямо внимание.
Преди това, американските конгресмени цели десет пъти осъществяваха тази необходима за спокойствието на световната финансова система процедура, но на единайстия път – през май 2011, тя внезапно се оказа в центъра на внимание на цялото човечество.
САЩ срещу Вашингтонския консенсус
Действително, единайстият поред опит да бъде уравновесена световната валутна система беше осветен толкова подробно от медиите, че няма никаква нужда отново да изброяваме всички перипетии в хода на това съвсем очаквано събитие с напълно предвидим изход (настъпил в последния ден на юли 2011). Очевидно американската държавна машина никак не иска да се примири с необходимостта от „затягане на коланите”, т.е. от ограничаване на държавните разходи. Липсата на съгласие между републиканците и демократите относно балансирания бюджет се натъкна на баналното противоречие между интересите на богатата част от обществото и онези, които се нуждаят от подкрепата на държавата. Демократите искат да повишат данъците на най-богатите американци, докато републиканците предпочитат да лишат най-бедните от част от социалните им помощи, под формата на разходите за здравеопазване. Характерно е обаче, че нито едните, нито другите дори не помислиха да обсъждат драстичното намаляване на разходите за отбрана, които са най-високите в света, а се задоволиха с чисто козметични мерки в тази сфера.
През 1989 британският икономист Джон Уйлямсън лансира понятието „Вашингтонски консенсус”, като съвкупност от правила за осъществяване на икономическа политика, базиращ се на принципа на балансираните правителствени разходи, подчиняващи се на законите на свободния пазар. Става дума за принципи, които, според Уйлямсън, отразяват общата позиция на американската администрация, основните международни финансови организации (МВФ и СБ) и водещите аналитични центрове в САЩ. Централите на всички тях се намират във Вашингтон, оттам и терминът „Вашингтонски консенсус”.
Парадоксалното е, че именно Вашингтон, неразумно нарушавайки наречения с неговото име принцип, се превърна в център на световните тревоги. И макар че въобще не споделям конспиративните теории, няма как да не отбележа, че именно против тази политика на Вашингтон се обявиха двамата политици, претърпели крах през последните месеци. Както вече споменах по-горе, става дума за Доминик Строс-Кан, обявил, през април 2011, „изчерпването на либералния модел на Вашингтонския консенсус” и Муамар Кадафи, опитал се да замени долара във взаимните разчети в рамките на Африканския съюз, с т.нар. златен динар.
По странно стечение на обстоятелствата, тези две фигури бяха атакувани от САЩ. Строс-Кан попадна за известно време в американски затвор (оказало се достатъчно за да изгуби както директорското си място в МВФ, така и шансовете да стане следващия президент на Франция), а пък Кадафи беше прогонен от американските бомби и ракети навътре в пясъците на Сахара, където противнициту му го линчуваха в началото но октомври. Впрочем, американците винаги могат да отговорят на подобни подозрения с крилатата латинска сентенция „Post hoc non est ergo propter hoc” (2).
Арестът на Строс-Кан задълбочи и валутната криза в зоната на еврото – този естествен конкурент на долара и несъмнен претендент за световно господство след евентуалния крах на отвъдокеанския си съперник. Впрочем, кризата на европейската валута е достатъчно сериозна тема, за да я разглеждам в настоящата статия.
Всички тези „валутни войни” несъмнено означават едно – финансовата криза от 2009 въобще не е приключила. Неин естествен край може да стане единствено пълната промяна на глобалната валутна конфигурация. Многополюсният характер на света трябва най-сетне да добие и своето валутно измерение, а това означава, че влизаме в ерата на регионалните валути, които неизбежно ще заменят сегашната единствена валута-хегемон, олицетворяваща вече приключилият еднополюсен модел.
Бележки:
1. Директор на Висшето училище за социални науки в Париж
2. След което не означава и вследствие на което
* Европейски център за политически прогнози
