Когато, в средата на септември, британският премиер Дейвид Камерън и френският президент Саркози изненадващо се появиха в завзетата от бунтовниците либийска столица Триполи, двамата изглеждаха много доволни от развитието на събитията в бившата Джамахирия. Впрочем, чувствата на Камерън са напълно разбираеми, доколкото страната му жъне плодовете на дългогодишна и целенасочена стратегия. Емоциите на Саркози обаче, който попътно обеща повтарянето на либийския сценарий и в Сирия, изглеждаха доста по-неадекватни. Вероятно, френският държавен глава не си дава сметка за истинските последици от либийската операция за собствената му страна, както впрочем и за цяла Европа.
След като войната в Либия, де факто, приключи с убийството на Муамар Кадафи през октомври (макар отделни групи от привърженици на бившия диктатор продължават да оказват спорадична съпротива навътре в пустинята), вече могат да се направят някои обобщения и изводи от случилото се.
Кой печели от либийската операция
Като най-големите печеливши от либийската операция се очертават монархиите от Персийския залив, които съумяха да пречупят хода на събитията в арабския свят. Това те постигнаха в тесен съюз със САЩ и Великобритания чрез комбинираното въздействие на различни военни, политически и информационни инструменти. При това, монархиите от Залива за първи път се изявиха на световната сцена като самостоятелен играч, максимално използвайки за целта мащабните финансови и информационни ресурси, с които разполагат. Без да преувеличаваме, можем да кажем, че днес арабските монархии от Залива се превръщат в самостоятелен геополитически център, смятан за лоялен партньор от американско-британската „ос”. Както е известно, ключова роля за преформатирането на т.нар. „арабска пролет” и вкарването и в нужното русло изигра принадлежащата на катарските власти телевизия „Ал Джазира”, която спокойно бихме могли да наречем пряк участник в бойните действия в Либия.
Именно репортажите на „Ал Джазира” провокираха хаоса в либийската столица и създадоха подходящия информационен фон за приемането на резолюция 1973 от Съвета за сигурност на ООН и изиграха важна роля за превземането на Триполи, в края на август. Днес телевизията се стреми да изиграе същата роля и в Сирия. Паралелно с това, „Ал Джазира” направи всичко възможно за да изкриви истинските мащаби на протестите в Бахрейн, Оман и Саудитска Арабия, които бяха потушени от силите за сигурност и армиите на държавите от Залива с безпрецедентна жестокост.
Добре известно е, че настъплението е най-добрата отбрана. Затова не бива да изключваме, че арабските монархии от Залива ще продължат вече започнатото контранастъпление с цел да покрият цялата територия на арабския свят с мрежа от „васални княжества”, наподобяващи в идеологически план съществуващата през 1996-2001 в Афганистан държава на талибаните.
САЩ и Великобритания действително удържаха важна тактическа победа, запазвайки съюзните им режими в региона и пренасочвайки протестната вълна срещу първоначално изглеждащите стабилни Сирия и Либия. В същото време, Вашингтон и Лондон няма да осъществяват контрола си над Средиземноморския регион директно, а с посредничеството на своите местни съюзници – Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ.
От друга страна, тактическата победа на американско-британската ос се превърна в нейно морално и идеологическо поражение. Защото САЩ окончателно заложиха на консервирането на тоталитарния, архаичен, репресивен и корупционен политически модел, доминиращ на Арабския полуостров, с перспектива той да бъде „експортиран” в Средиземноморския регион. Жестокото потушаване на въстанието на жителите на Бахрейн, убийството на опозиционни водачи в Саудитска Арабия и унищожаването на хиляди мирни жители на Либия силно влошиха имиджа на САЩ като „морален лидер” и „флагман на демокрацията и прогреса”. При това си струва да отбележим, че именно в периодите на управление на Демократическата партия американската политика по отношение на ислямския свят се оказва особено цинична. Така, през 90-те години на миналия век Движението Талибан овладя Афганистан с пълното одобрение на администрацията на Бил Клинтън, чиито представители не криеха надеждите си да видят в Кабул втора Саудитска Арабия, начело с хора, с „които можеш да си имаш работа”. В началото на второто десетилетие на ХХІ век пък, администрацията на Обама окончателно заложи на съюза с режими, в чиято основа е заложено чудовищно социално разслоение, псевдорелигиозно лицемерие и презрение към идеалите на демокрацията, във всичките и форми.
Днес вече няма никакво съмнение, че саудитският модел ще бъде „експортиран” не само в Либия, но и в други държави от Северна Африка. Дори Джордж Буш-младши, независимо от авантюрата му в Ирак, както изглежда, хранеше известни илюзии за американската мисия в Близкия Изток. Демократите обаче, независимо че се позиционират като „партия на ценностите” (в противовес на „реалната политика” на републиканците), не страдат от подобни илюзии.
Кои са губещите от либийската операция
Сега нека се опитаме да видим, кои са големите губещи от операцията в Либия, в частност, и от случващото се в Северна Африка и Близкия Изток, като цяло. Напоследък, редица анализатори лансират хипотезата, че една от целите на „либийската операция” е било изтласкването на Китай от Северна Африка. Истината обаче е, че Джамахирията беше важен, но съвсем не и основния китайски партньор в региона. За разлика от Судан, с който Пекин установи изключително тесни, дори съюзнически, отношения, Либия и Китай бяха свързани само от общите им бизнес-интереси.
Всъщност, големият парадокс на либийската компания е, че в бъдеще най-голям стратегически ущърб от последиците и ще претърпи не някой друг, а номиналният победител в нея – Франция. През последните години Саркози активно прокарваше идеята за т.нар. Средиземноморски съюз, под егидата на Париж. Тази инициатива преследваше няколко цели – от постигането на икономическа доминация в региона, до опита да се решат някои вътрешни проблеми на Франция и, най-вече, този с имигрантите. Ето защо Северна Африка трябваше да бъде „европеизирана”, така че да съответства на френския културен модел, като се разчиташе, че ако това стане имигрантските потоци вече няма да са толкова опасни за Париж. Тунис, където между другото започна т.нар. „арабска революция”, доскоро се смяташе за образцов модел за реализацията на тази концепция. С настъпването на „арабската пролет” обаче, стана ясно, че този модел вече не работи.
В тази ситуация, Саркози реши да поеме инициативата в свои ръце, представяйки се за основния покровител на бунтовниците в Бенгази. При това, френският президент имаше доста слаба представа за истинското съотношение на силите в Либия. Възможно е, той да е приел твърде болезнено факта, че навремето Кадафи отказа да се присъедини към Средиземноморския съюз (Либия беше единствената страна от региона със статут на наблюдател в него). Саркози обаче, очевидно не е взел предвид, че вероятността от появата в Либия на профренски ориентирани светски политически сили е почти нулева. Страната никога не е била френска колония, т.е. не е била под френско (културно и друго) влияние. Затова пък британските специални служби работеха в Либия от дълго време и то съвсем целенасочено, затова не е случайно, че всички опозиционно настроени към Кадафи политически фигури, по един или друг начин, бяха свързани с тях. Нагърбвайки се с ролята на „лице” на либийската кампания и поемайки политическата отговорност за нея, Саркози всъщност оказа неоценима услуга на САЩ и Великобритания, които, благодарение на това, можаха да останат в сянка. На какво обаче може да разчита френския президент срещу свършената от него „работа”? Водачите на бунтовниците обещаха, че френските компании ще имат предимство при разработката на либийските петролни и газови находища. Само че бунтовническият лагер е доста разнороден и не представлява консолидирана политическа сила. Повечето активни противници на Кадафи се ориентират към саудитския модел, докато френската концепция за обществото е съвършено неприемлива за тях.
Впрочем, дори ако Франция получи сериозно парче от либийската петролно-газова „баница”, в перспектива, това може да и струва скъпо. Досега единствената алтернатива на Кадафи беше своеобразният „интернационал на моджехедините”, воювали навремето в Афганистан, Пакистан и Ирак. Сега всички тези хора вече се върнаха в Либия и, заедно със братята си по оръжие от други мюсюлмански държави, ще се опитат да реализират на практика идеите си там. При това САЩ и Великобритания, както и арабските монархии от Залива, ще играят ролята на „гаранти” на този проект, осигурявайки му и подходящия информационен фон. За монархиите от Залива, Либия ще се превърне в плацдарм за геополитическата им експанзия в Северна Африка, а за американско-британската ос – в допълнителен фактор за дестабилизацията на континентална Европа и най-вече на Франция. Измествайки огнищата на радикалния ислям по-близо до границите на ЕС, Вашингтон разчита да постави континентална Европа в още по-голяма зависимост от американската военна мощ. А, имайки предвид реалната енергийна зависимост на Южна Европа от африканския петрол и природен газ, тази зависимост може да придобие застрашителни мащаби.
Накрая, важно е да се разбере, че опитът да се съхрани културната идентичност на Франция, чрез „европеизацията” на южното крайбрежие на Средиземно море, е на път да се провали, след като властта в Либия се оказа в ръцете на ветераните от Ал Кайда и свързаните с нея структури. Възможно е за известно време в Либия да се запази някаква „европейска фасада” на държавния модел, в рамките на който неколцина професионални политици, свързани навремето с Кадафи, да бъдат използвани за демонстрация на привързаността на новите управляващи към демокрацията и човешките права и дори към „европейските ценности”. Истината обаче е, че реалната власт още днес е в ръцете на съвсем други хора. Либия е обречена да се върне към архаичния „ислямски” държавен модел и би било наивно да очакваме, че процесът ще се ограничи само с тази страна. Бунтовниците неслучайно отправиха зле прикрити заплахи към Алжир, където съмишлениците на либийските „моджехидини” вече двайсет години водят кървава борба с профренски ориентираните управляващи. Затова, логично продължение на „либийската революция” може да се окаже „демократизацията” на Алжир – със същите, като в Либия, движещи сили и на същата кадрова основа.
И така, в крайна сметка, може да се окаже, че Франция е допуснала опасна стратегическа грешка. Възможно е Средиземноморският съюз някой ден действително да бъде създаден, само че не върху онези идеологически основи, на които залагаше Париж. Има немалко основания да предполагаме, че вместо в съюз между „европеизираните” африкански и близкоизточни държави, под френска егида, той може да се превърне в подобие на сегашния Съюз за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив, с „Ал Джазира” в ролята на основния източник на информация. Очевидно е, че в такъв алианс Франция (която „моджехидините” предпочитат да наричат „емирата Франкистан”) едва ли ще може да разчита на водеща роля.
* Европейски център за политически прогнози
