Европа и особено малките държави от централната и югоизточна част на континента (сред тях може би най-засегната се оказа България) едва ли скоро ще забравят кошмара, който преживяха през януари, превръщайки се за няколко седмици в заложници на поредната украинско-руска газова война. След като конфликтът все пак намери своето решение (независимо дали то ще се окаже временно, или по-дълготрайно) си струва да анализираме, какво точно постигнаха преките и косвени участници в него, както и кои са най-важните поуки от случилото се.
На първо място, Русия съумя да не допусне връщане към формулата, обвързваща цената на изнасяния от нея природен газ за Украйна със стойността на транзитната такса през тази страна. Москва наложи на Киев почти два пъти по-висока цена на природния газ и то при запазване на досегашната транзитна такса за транспортиране на природния газ за Европа през украинска територия. В същото време, украинският президент Юшченко, който открито се противопостави на постигнатото от премиера Тимошенко споразумение с руснаците, беше разкритикуван от редица европейски лидери заради нежеланието си да реагира конструктивно на руските предложения от края на 2008, както и заради стремежа да увеличи напрежението в газовия конфликт, привличайки към решаването му външни (т.е. неевропейски) сили. Така, в телефонния си разговор с Владимир Путин, проведен в разгара на кризата, румънският президент Траян Басеску (с основание смятан за един от най-прозападно настроените политици в Югоизточна Европа) отбеляза, че напълно споделя руската позиция относно отговорността на Киев за сигурността на газовия транзит към Европа.
С появата на евронаблюдателите, които (макар и временно) упражниха контрол над украинската газопреносна система, на практика, беше създаден прецедент за евентуалното и преминаване в бъдеще под външно управление. Тоест, при нови опити за осъществяване на „газов шантаж” от страна на Киев, ЕС вероятно ще се възползва от изпробваните през януари механизми за установяване на контрол над украинската газопреносна мрежа.
За успех на Москва можем да приемем и факта, че Европа, като цяло, зае неутрална позиция в руско-украинския газов сблъсък и не допусна развихрянето на очакваната от мнозина антируска истерия. Тоест, конфликтът така и не премина от чисто икономическата в политическа плоскост.
В резултат от всичко това, Москва, на практика, съществено разшири зоната на геополитическото си влияние, отправяйки достатъчно ясен сигнал, че занапред възнамерява твърдо да защитава собствените си икономически и политически интереси, който беше разбран не само от държавите в постсъветското пространство и ЕС, но и от основните световни сили, останалите водещи доставчици на енергоресурси, както и от всички привърженици на т.нар. „многополюсен модел” на световно устройство.
С договора между Русия и Украйна, Кремъл съумя да разреши две много важни задачи: осигуряване на газовите доставки за Европа и адекватно заплащане, от украинска страна, на доставяния и природен газ. Това ще доведе до укрепване на позициите на двойката Медведев-Путин в руското геополитическо пространство и отвъд него, което автоматично означава и укрепване на наложената от тях политическа система в Русия.
От ключово значение е фактът, че секнаха дебатите за необходимостта за изграждането на газопроводите „Южен поток” (през Черно море, за България и Европа) и „Северен поток” (през Балтийско море, за Германия и Европа). Сега вече е ясно, че тръбопроводните връзки, заобикалящи „проблемните” източноевропейски държави и свързващи директно Русия с ЕС, ще се строят с ускорени темпове.
Що се отнася до Украйна, нейният президент Юшченко, въпреки упражнения от него натиск, не съумя да запази обвързването на цената на природния газ, доставян на страната, с транзитната такса за транспортирането му през нейната територия към Европа. Както е известно, последният отчаян опит за това беше предприет от украинския президент на 16 януари, т.е. в навечерието на посещението на премиера Тимошенко в Москва. В същото време, групата около президента на можа да защити и предлаганата от нея цена на внасяния от Русия природен газ (235 долара за 1000 куб.м). В договора между двете страни беше фиксирана почти два пъти по-висока цена (360-375 долара, и то след като Москва склони да направи 20%-на отстъпка от средната цена на природния газ за Украйна, фиксирана на 416 долара за 1000 куб.м). При това, цената за транзита на газа през украинска територия остана същата (1,8 долара за 1000 куб.м).
В голямо поражение за украинския президент се превърна неспособността му да привлече Европа (ЕС) на своя страна, т.е. да получи еднозначната и подкрепа в конфликта с руснаците. От друга страна, фактът, че този конфликт приключи преди встъпването в длъжност на новия американски президент Барак Обама, също може да се причисли към неуспехите на Юшченко, защото ако кризата беше продължила и след 20 януари, американската намеса в нея ставаше доста вероятна.
В резултат от фактическото му персонално поражение в газовия конфликт (именно негово, а не и на премиера Тимошенко) положението на украинския президент никак не е добро, още повече, че внесените от парламента промени в закона за импичмънта позволяват на Тимошенко и опозиционния проруски лидер Янукович, при желание, да стартират процедура за отстраняването на Юшченко от поста му много преди насрочените за 2010 президентски избори. Да не говорим, че в момента популярността му сред избирателите е под всякаква критика.
При това положение става доста трудно осъществим и лансираният от някои украински и руски анализатори сценарий за умишления фалит на украинския гигант „Нафтогаз”, който в навечерието на приключването на кризата изглеждаше съвсем вероятен.
И така, Юшченко не съумя нито да удължи газовата криза, нито да я прехвърли в политическата сфера, привличайки към решаването и Съединените щати (тук няма да разглеждаме екстравагантната хипотеза на някои руски експерти, за уж подготвяното предаване на украинската газопреносна система под американски контрол). В същото време, възможностите на Украйна да плаща новата, почти европейска, цена на природния газ са крайно съмнителни, да не говорим, че те най-вероятно окончателно ще довършат и без това намиращата се на ръба на фалита индустриална база на страната (и най-вече металургичните предприятия в Източна Украйна). Ако това стане обаче, под въпрос може да бъде поставено самото съществуване на Украйна като държава. В тази връзка си струва още веднъж да спомена временното поставяне на украинската газопреносна система под външен (европейски) контрол и възможността подобно нещо да се повтори и в бъдеще.
Европейската позиция (т.е. тази на ЕС) по отношение на януарския украинско-руски газов сблъсък, може да се оцени като по-скоро „прагматична” и „неидеологизирана”. За разлика от редица предишни случаи, Брюксел съзнателно не допусна развихрянето на поредната пропаганднна антируска кампания, което говори че „еврократите” са съвсем наясно за огромното значение на добрите отношения с Москва за превръщането на ЕС в самостоятелен геополитически полюс. Повечето европейски държави съзнателно ограничиха критиките срещу Русия в големите медии, където стандартните тези, че „Русия не е достатъчно надежден енергиен доставчик” и затова е необходима „диверсификация на доставките на енергоносители за ЕС” този път не преминаха в откровено антируска истерия. Освен това, следва да се отбележи, че големият европейски бизнес, като цяло, застана на руска страна.
Причините за това са ясни. Европа, която внася 25% от необходимия и природен газ от Русия, развива няколко програми, които би трябвало да намалят зависимостта и от руския газ, но трябва да мине доста време преди те да заработят. Дотогава за онези страни, където делът на природния газ в енергиката им е висок, не може да се направи почти нищо. За разлика от въглищата, атомната енергия и петрола, преродният газ може да се доставя само по тръбопроводи и то в предварително набелязан пункт. Което означава, че доставчикът и потребителят обикновено са свързани за десетилетия напред и при възникване на проблеми, схемата много трудно може да бъде променена. Другата възможност – доставките на втечнен газ, изискват сериозен опит в боравенето с криогенните технологии, наличието на специализирани съоръжения (чието изграждане изисква около две години) както и големи пристанища. Алтернативните тръбопроводи, енергоспестяващите производства и другите видове горива са изключително скъпи, а усвояването им изисква още повече време. В крайна сметка, позицията на повечето лидери на т.нар. „Стара Европа” би могла да се обобщи с думите на един от представителите на „Новата” – българският премиер Сергей Станишев, който основание отбеляза: „на всички следва да е ясно, че и през следващите години Русия ще си остане основния доставчик на газ и то по географски причини”.
Въпреки че (което е съвсем естествено) газовата криза активизира разговорите и срещите между европейските политици, посветени на необходимостта от диверсификация на газовите доставки за Стария континент, включително и за изграждането на газопровода Nabucco, можем да предположим, че енергийното сътрудничество между Русия и ЕС (а тоза означава и България) не само че няма да отслабне, а и допълнително ще се активизира.
Действително, разговорите за Nabucco не спират и те следва да продължат. Това, в частност, е особено важно за България. В същото време, не бива да си затваряме очите пред факта, че за запълването на този тръбопровод просто няма достатъчно газ. Тук е мястото да напомня, че съществуват два варианта за изграждането на газопровода, заобикалящ Русия. Първия е по него да се транзитира природен газ от Централна Азия и Азербайджан. Само че засега Туркменистан и Узбекистан предпочитат да продават своя газ на руснаците по договорените помежду им доста високи цени. Което означава, че в обозримо бъдеще не може да се гарантира дори и 50%-но запълване на проектирания капацитет на газопровода. Именно това е основната причина вече години наред проектът да не може да излезе от фазата на предварителните обсъждания. Доказателство за това стана поредната безрезултатна среща на върха, провела се в Будапеща в края на януари 2009. Както посочи един от участниците – чешкият премиер Мирек Тополанек, ЕС, като цяло, и особено по-големите държави-членки не демонострират особен интерес към изграждането на Nabucco. На всичкото отгоре, януарската газова криза за пореден път демонстрира на Европа, колко рисковано е да зависиш от газопровод, чиито маршрут минава през няколко нестабилни политически държави.
От тази гледна точка, вторият вариант, според който по Nabucco” трябва да се транзитира ирански природен газ, е свързан с още по-големи политически рискове, защото поставя Европа в директна газова зависимост от една страна, обявена от САЩ за „държава-парий” и част от митичната „ос на злото”. И дори ако новият американски президент Обама предприеме някакви стъпки за подобряване на отношенията с Иран, ключовият съюзник на САЩ в региона – Израел, едва ли ще допусне това подобряване да се развие извън определени граници.
В същото време, ситуацията с Nabucco може да претърпи радикална промяна, ако бъде реализирано лансираното в началото на февруари предложение на група европейски депутати, начело с със зам. председателката на Парламентарната комисия по индустрия, наука и енергия Ан Лаперуз, за включването на Русия в реализацията на проекта
Както заяви самата Лаперуз, която представи в Европарламента специален доклад по проблемите на европейската енергийна сигурност, тя « отстоява подход, насочен към помирение и диалог с Русия, която доставя на ЕС 42% от необходимия му газ». Този подход, индиректно беше подкрепен и от експерта на НАТО по сигурността Ендрю Монахан, според когото, макар, че ЕС следва да се стреми към диверсификация на източниците на енергоносители, «не бива просто така да късаме с Русия, без да знаем къде отиваме след това».
Възниква резонният въпрос, какво кара официални представители на ЕС и НАТО да правят подобни изявления, влизащи в разрез с досегашната политика на Брюксел. Най-вероятно, става дума за задълбочаваща се преоценка на ценностите, свързана със сложната ситуация, породена от финансовия колапс в САЩ и ЕС, както и от очевидните изводи, които брюкселските чиновници са направили от последната газова криза: в сегашната ситуация, гарантирането на устойчиво потребление на енергоносители е възможно само ако не се изолира Русия, а напротив – сътрудничеството с нея продължи да се задълбочава.
Междувременно, не може да се изключва ново изостряне на украинско-руските отношения в газовата сфера и, съответно, нова криза, подобна на януарската. Напротив, подобно развитие изглежда доста вероятно, ако металургичните гиганти в Източна Украйна окончателно фалират, повличайки след себе си цялата икономика на страната.
Разбира се, европейските страни и ЕС, като цяло, планират изгражането на газови хранилища, създаване на единна вътрешна газопроводна мрежа на Съюза и увеличаване на капацитета за използване на втечнен природен газ. Само че всички тези мерки не решават проблема.
Именно поради това, сред основните последици от януарската газова криза ще стане ускорената реализация на проектите „Северен поток” и (особено) на „Южен поток”, в който нашата страна играе ключова роля (че нещата се развиват именно в тази посока показаха и разговорите между президентите Първанов и Медведев, провели се в Москва, в началото на февруари). От чисто финансова гледна точка, балканските транзитни държави имат очевидна изгода от това, защото, по предварителни разчети, очакваният транзит от 30 млрд. куб. м годишно ще донесе на участниците в него значителни суми. Така, прогнозите са, че България ще получава по 750 млн. долара годишно от транзитни такси, а Сърбия – 300 млн.
Накрая, струва си да кажем няколко думи и за позицията на САЩ по време на кризата, макар че тя очевидно не беше особено активна. Факт е, че Вашингтон не можа да се ангажира сериозно с конфликта, защото кризата приключи преди встъпването в длъжност на новия президент, а досегашната администрация просто нямаше реална възможност да предприеме каквито и да било по-сериозни действия.
Въпреки това, от чисто геополитическа гледна точка, газовият конфликт би могъл да се разглежда именно в контекста на „битката за Европа” между САЩ и Русия. Като целта на американците беше да откъснат Европа (ЕС) от Русия, в качеството и надежден доставчик на природен газ, и, на фона на руско-украинския конфликт, да лансират ускореното изграждане на алтернативни петролни и газови проекти, опитвайки се по този начин съществено да ограничат бъдещите финансови постъпления в руския бюджет, т.е. да отслабят геополитическия си съперник. Ако кризата се беше проточила и тази американска стратегия се бе реализирала поне частично, в следващ обект на нейните усилия вероятно би се превърнала Беларус, в чиято външна политика напоследък се забелязва интересна трансформация. При подобно развитие, Вашингтон би могъл да разчита, че между Европа и Русия ще възникне нова, този път не „желязна”, а по-скоро „петролно-газова” завеса и то на самата западна граница на Руската Федерация.
В крайна сметка това не се случи, затова, макар и доста условно, би могло да се приеме, че в тази фаза от „битката за Европа” САЩ са претърпели геополитическо поражение. ЕС не само че не скъса с Русия, а напротив – между Брюксел и Москва се очертава още по-голяма сближаване, в геополитически и икономически план, въпреки позицията на отделни държави от т.нар. „Нова Европа”.
Такава е ситуацията днес, утре тя може да се промени, защото „битката за Европа” продължава, като непрекъснато нарастват шансовете в нея да се включи и самата Европа, в лицето на ЕС, който най-сетне да се институира като самостоятелен геополитически играч.
* Център за анализи в енергийната сфера
{rt}
