Многополюсният свят: бъдеще или преход

В социалните науки обаче, за разлика от естествените, детерминизмът не може да бъде пълен. Причината е проста: където изборът е възможен, ходът на събитията се определя от индивида. А самият избор зависи от далновидността, т.е. от това как избиращият си представя резултата от своето решение.

Понякога човешкото поведение е сравнително лесно за пронозиране, особено ако се сведе до опростен модел като „Homo economicus“ например. Но ако не искаме да разглежаме човека единствено като егоист, се нуждаем от по-дълбоко разбиране на човешкия характер и неговите колективни проявления. За съжаление, стремейки се към обективност, социалните науки са изоставили моралните преценки, въпреки че човешкото поведение винаги се е основавало на определени правила, условно наричани морал или етика. В същото време, социалните науки не могат да бъдат напълно обективни – в края на краищата, с тяхна помощ хората изучават себе си. А може би изобщо не ги изучават и тяхната роля е съвсем различна. Следователно, прогнозите са изключително трудни, а изборите често са лошо обосновани или дори произволни. Тази картина подтиква към търсенето на различен подход.

Какво ще видим, ако погледнем Земята от космоса? Хората живеят на групи. Всяка група следва определени правила на поведение. На планетата има и други същества, някои от които също живеят на групи, но техните правила на поведение се различават. Хората, подобно на другите животни, променят средата си, но са отишли ​​още една крачка напред: те променят не само физическата среда, но и социалната структура. Освен това, хората притежават способността да вземат решения и свободна воля – точно както животните, поне по отношение на движението в пространството.

Това е минималният набор от допускания, върху които можем да изградим социална теория за развитието.

Моралът като определящ параметър

Очевидно е, че правилата на поведение, които за краткост ще наречем „морал“, са определящият параметър, по който човешките общества се различават от животните – също както физическите характеристики отличават хората от животните и животните едно от друго.

Историческата еволюция на този параметър най-добре се описва като система за обратна връзка. Вземането на решения в съответствие с дестващия в момента морал променя жизнената среда. От своя страна, тази промяна в средата поражда нови решения, всички свързани, по един или друг начин, с морала. Ако промяната в средата е дълготрайна, решението постепенно става част от морала и започва да влияе върху последващите избори. Така цикълът на обратна връзка се затворя.

От гледна точка на системната динамика, подобна връзка може да бъде положителна или отрицателна. Отрицателната връзка стабилизира системата, докато положителната я извежда от текущото ѝ състояние и усилва промените.

По този начин е установен механизмът за историческата промяна на основния параметър на обществото – не в противоречие с останалия жив свят, а като негово продължение и развитие. Сега трябва да въведем целта или посоката на тази промяна. Най-простата цел, несводима до нещо по-фундаментално, е съществуването. Ако хората не съществуват, тогава няма и смисъл, тъй като смисълът, подобно на речта, мисълта и другите категории,  е човешко понятие. Без хората няма нищо. Следователно, основните инстинкти за самосъхранение и размножаване са насочени именно към осигуряване на човешкото съществуване. И тъй като човешката природа, по своята същност, предполага живот в група, правилата за поведение (моралът) трябва да осигуряват съществуването на групата, т.е. на обществото, като цяло. Тоест, основната цел на морала е съществуването на обществото.

Може да се идентифицира и друга подцел – също продължение на животинския свят. Всяко животно в природата се стреми да минимизира разхода на енергия. Чрез технологичните иновации, хората правят същото: те са изобретили мотиката, за да изразходват по-малко енергия за получаване на храна. Така установяваме още една посока на обществената еволюция  – към по-голяма ефективност.

След като представихме механизма и целите, нека се върнем към съвременното развито, модерно и постмодерно общество. Ако отново го погледнем от космоса, ще видим, че съществуването му е застрашено от две предизвикателства едновременно. Първото е демографският колапс, т. нар. „втори демографски преход”. Второто е заплахата от ядрена война. Важно е да се отбележи, че не става дума за външни заплахи (епидемии, природни бедствия или недостиг на храна), а по-скоро за вътрешни за системата фактори. Следователно, системата е поела по грешен път. Тъй като фундаменталният параметър на обществото са правилата за поведение (моралът), неговата еволюция води обществото към морален упадък. Това обаче не е нещо ново. Всички са наясно с него, но почти нищо не се е променя.

Тук може да се направи едно в необходимо обобщение. Различните хора имат различни способности и позиции в обществото и, следователно, различни възможности да влияят върху вземането на решения. По принцип, институциите имат значително по-голямо влияние отколкото  отделните индивиди.

Една и съща институция може да действа както като положителна, така и като отрицателна обратна връзка. Често, когато се появи за първи път, тя действа като положителна обратна връзка, водеща обществото към ново състояние. След като това състояние бъде постигнато, институцията се трансформира в отрицателна обратна връзка, чиято цел е да поддържа постигнатото равновесие.

Това важи еднакво и за религията, и за науката. В епохата на Просвещението науката разрушава старата отрицателна обратна връзка – религията, а самата тя действа като положителна обратна връзка. Днес обаче социалните науки, най-вероятно играят, ролята на отрицателна обратна връзка.

Науката се характеризира и с факта, че - за разлика от религията, тя се отказва от моралното ръководство в полза на „рационализма“. Това значително намалява нейната ефективност като регулатор на социалния живот. Други институции и по-специално организацията на труда, обаче придобиват решаващо значение в съвременното общество.

Сега нека объррнем внимание на моралните промени, свързани с католицизма. На първо място сред тях е претенцията му за изключителност и произтичащата от нея власт. Ранната християнска църква се е състояла от много равноправни местни църкви. Римската църква е била една от тях, но с течение на времето започва да претендира за върховенство, присвоявайки си концепцията за „католицизма“ – тоест за универсалност и самодостатъчност. Тази претенция ре реализира на практика векове след Великата схизма: Католическата църква активно се конкурира със светските власти в западноевропейските държави.

Добавянето на формулата „и от Сина“ (Filioque) към Никео-Константинополския символ на вярата знаково поставя Светия Дух под Христос. Христос е бил на земята в човешки образ, което го поставя по-близо до материалния свят, докато Светият Дух, по дефиниция, е чисто духовно същество. По този начин Католическата църква символично издига материалното над духовното, т.е.  „битието определя съзнанието“. Това демонстрира склонност към материализъм, проявяващ се като откровена алчност. Алчността на Католическата църква не се илюстрира само от продажбата на индулгенции – сред папите е имало и представители на банкерската фамилия Медичи. При това християнската религия традиционно забранява лихварството. Основните грехове на католицизма – претенцията за изключителност и алчността, остават норма и до днес.

По- късно католицизмът бива атакуван от протестантството. То отрича властта и авторитета на Католическата църква и остро осъжда продажбата на индулгенции, но не променя общата посока на социалната еволюция. Ако разглеждаме общата догматика, контролирана от църковния клир, като обединяваща идеология, тогава отричането на върховенството на Църквата и утвърждаването на правото на всеки индивид да тълкува Библията самостоятелно може да се тълкува като разпадане на обществото на групи, ако не и на индивиди. Това означава и отслабване на властолюбието.

Протестантизмът извежда до крайност догмата на Свети Августин за покварата на човешката природа заради греха на Адам и Ева. Докато Католическата църква частично възприема тази догма, признавайки все пак, че хората са способни да допринесат за своето спасение чрез собствените си усилия, протестантизмът и особено неговото калвинистко течение, налага догмата за пълната поквара, последствие от която е тезата че спасението на човека зависи единствено от Бога. Тоест, човечеството е толкова покварено и зло, че няма как да повлияе върху собственото си спасение – Бог решава сам този въпрос. Признаците на Божият избор обаче се проявяват в богатството, постигнато чрез труд и аскетизъм. Калвин открито одобрява лихварските заеми. Печалбата също се представя като нещо богоугодно. Бедността пък се превръща в порок. Така протестантизмът премахва моралните ограничения пред възхода на капитализма. Обществото се разделя на избрани и презрени, като последните биват отхвърлени от първите.

Следва да се отбележи, че протестантската догма за избора (предопределеността на спасението) е лична по природа – за разлика от католическата идея за избраността и избраността на еврейския народ в Стария завет, която също е колективна.

Това може да се илюстрира с отношението на католиците и протестантите към коренното население на Северна и Южна Америка. Католиците в Латинска Америка не са изтребвали местното население в същия мащаб като протестантите в Северна Америка. Те се стремели да го подчият чрез покръстването и обръщането му в католицизма. В Северна Америка обаче, предимно протестантските заселници избиват местното население, следвайки религиозния модел на лишаване от спасение.

Впоследствие Просвещението напълно отхвърля религията, но продължава линията на протестантството. Основателят на съвременната политическа теория Томас Хобс, поставя злия и егоистичен човек в основата на своята философия. Фройд  поставя злата, животинска същност на човека в „То“ (It). На свой ред, икономическата наука все още се опира на егоистичния Homo economicus. Институционализмът пък търси начини да създаде добро общество от лоши хора с помощта на закони и институции. Истината е, че почти целият съвременен мироглед е пропит от протестантизма.

Тоест, налице е координирано поведение на западните нации, въпреки последователно промеящите се етапи от развитието им: католицизъм, протестантство и секуларизъм. На пръв поглед, всяко следващо звено отрича предишното, но моралното движение остава еднопосочно – към изключителност, материализъм, богатство и индивидуализъм.

Ключовите морални решения, предопределили появата на капитализма, са взети много векове преди неговото възникване. Доминиращият морал определя икономическия и политическия ред, а не обратното.

Както вече отбелязах, резултатът от това движение е отрицателен: демографска криза и заплаха от ядрена война. Най-интересното е, че науката не само не успява да спре това движение, но и значително го улеснява. В същото време, религията многократно е предупреждавала срещу подобно негативно развитие.

В Новият завет ясно е казано: „Никой не може да служи на двама господари; защото или ще намрази единия, а ще обича другия; или ще се привърже към единия, а ще презира другия. Не можете да служите и на Бога, и на мамона“ (Матей 6:24). Ако целта на религията е стабилизирането на обществото, този текст означава, че човек, който служи на парите и богатството, не може да служи пълноценно на обществото. Действията, насочени единствено към лично обогатяване, са социално вредни – твърдение, което влиза в пряко противоречи със съвременната икономическа догма за безусловната полза от частното предприемачество.

Свети Йоан Златоуст е написал цяла поредица от беседи за богатството – по-специално, „Беседи за Първото послание на апостол Павел до коринтяните“ (№ 13 и 34) и „Беседи за Евангелието от Матей“ (№ 23). Основната му теза е следната: богатството не е осъдително, когато улеснява живота и издига човек от бедността. То обаче става изключително опасно, когато се превърне в основна цел на живота, водеща до множество грехове и, в крайна сметка, до духовно разрушение. Именно това наблюдаваме в съвременното, развито капиталистическо общество.

Вярно е, че Новият Завет осъжда предимно отделните хора, но едва ли наборът от правила, които са вредни за даден индивид, могат да се окажат обществено полезни. Както се казва: „Не може доброто дърво да дава лоши плодове, нито лошото дърво да дава добри плодове“ (Матей 7:18).

Очевидно е, че развитието на западното общество е поело по грешен път и вече не може да продължава по този начин.

Геополитическите аспекти

Така стигаме до геополитиката. Какво означава икономическото развитие на Китай, Япония, Южна Корея, Русия и СССР, преди нея? Означава разпространение на разрушителния западен морал на Изток. Наистина, Русия е православна, Китай е конфуциански, Япония е шинтоистка! При това положение, къде е протестантството тук? И все пак негативният резултат е очевиден: всички тези страни преживяват демографска криза. Дали това не потвърждава универсалността на протестантската догма за покварата на човешката природа?

Догмата на протестантството се вписва много добре в теорията за индивидуалната психология на Алфред Адлер. Според Адлер, всеки човек изпитва чувството на някаква реална или въображаема малоценност. За да я преодолее, той предприема компенсаторни действия, целящи да му осигурят превъзходство над останалите в поне една жизнена сфера. В зависимост от степента на това чувство, Адлер разграничава нормално състояние, съпроводено със здравословна компенсация, и комплекс за малоценност, съпроводен със свръхкомпенсация. Така, за протестанта, догмата за покварената природа на човека е доказателство за наличие на дълбоко чувство за малоценност. Протестантът се чувства морално по-нисш. Следователно, той се нуждае от (свръх)компенсация. Богатството (и в религиозен контекст, избраността) се превръща в такава (свръх)компенсация, а трудът - в средство за постигането ѝ. Индивидуализмът и отчуждението също са признаци на комплекс за малоценност, тъй като отчуждението и ниското самочувствие вървят ръка за ръка. Накрая, лишеният от усещане за собствена ценност човек я търси в признанието на другите. Следователно, богатството трябва да бъде демонстрирано – аскетизмът се превръща в консумативизъм.

Вековните промени в западния морал следва да се разглеждат като своеобразна социална болест. Тя се разпространява сред другите народи именно като болест, която не е пряко свързана със собствената им култура и религия. Западните „ценности“ се оказват универсални само в този смисъл – като вирус, който прониква в множеството поведенчески кодове на различните нации.

Самият механизъм, чрез който се предава тази „болест“, е свързан предимно с организацията на труда. Организацията на труда както в западните страни, така и в рамките на съветския социализъм, е по същество една и съща: осемчасов работен ден, пет или шест дни в седмицата, същото разделение на труда, което превръща работата в монотонна дейност, подобна по-скоро на наказание, отколкото на смислен и удовлетворяващ индивида живот. Урбанизацията следва появата на големите предприятия в градовете. Жените също биват интегрирани в този модел на трудова организация. Училищата работят на „конвейерен принцип“. Децата са отделени от родителите си. Големите семейства и селските общности са разрушени. Всичко това, и особено отделянето на децата от родителите им, води до масово разпространение на симптомите на комплекса за малоценност.

Адлер твърди, че комплексите за малоценност се формират в детството. Индустриалната организация на труда лишава децата от присъствието на родителите им. Децата отрано бива приучвани, че работата е по-важна от самите тях, че кариерата им е по-важна от тях, също както  и икономическият растеж. В резултат, те започват да се чувстват незначителни. Между другото, всички традиционни обяснения за демографската криза – урбанизацията, образованиео на жените, високата цена на живота и децата, индивидуализацията – имат един общ знаменател: подчиняването на индустриална производствена система, създадена не в полза на всички хора, а за печалба и лично материално благоденствие.

Така „болестта“ на Запада се пренася в СССР, след това в Китай и по-нататък. Човекът, страдащ от комплекс за малоценност, изисква превъзходство, а не равенство. Моралната основа на съветския социализъм бързо изчезва, както впрочем и самият социализъм. По онова време обаче, СССР и Китай просто нямат избор, тъй като са принудени да се развиват под военния натиск на Запада.

Така стигаме до настоящето. Военният натиск на Запада отслабва. Икономическата му мощ също намалява. Именно тази ситуация породи идеята за многополюсния свят. Но дали съшествува морална основа за такъв многополюсен свят? Очевидно не. Сегашното състояние ще бъде просто преход от стария хегемон към новия. Защо? Защото, на практика, нищо друго не се е променило освен самият глобален хегемон. Същото отношение към децата, същият потенциален комплекс за малоценност. Същият нездравословен морал, същата конкуренция, същата цел - икономически растеж, същата материалистка обсебеност, същата икономическа система, която пречи на установяването на балансирани и справедливи икономически отношения, същият експанзионизъм. Същият, а може би дори по-тежък, демографски срив. Тоест, Изтокът копира Запада. Кой или какво ще стане гарант на новия многополюсен свят? Комунистическата партия на Китай ли?

За да отговорим на този въпрос, нека разгледаме възможността Китайската комунистическа партия да изиграе ролята на единствен гарант на многополюсния свят. Официалната позиция на Китай е в полза на многополюсен свят, както е видно от многобройните речи на китайските лидери и официалните документи. Пекин възнамерява да изгради справедлив и подреден многополюсен свят и твърди, че никога няма да търси хегемония и няма да се разширява, независимо колко могъщ стане. Той предлага изтраждане на „общност на споделеното бъдеще за човечеството“ вместо „хегемонията и политиката на сила“. Всичко това звучи много добре и вероятно е в съответствие с конфуцианския дух.

Но, кактбеше казал Николай Хайтов: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш“. Икономическата система на капитализма не позволява практическата реализация на курса, обявен от Китайската комунистическа партия, тъй като не предлага никакви форми на равноправно икономическо сътрудничество. Това е особено вярно, като се има предвид силният акцент върху растежа, технологичното превъзходство, контрола върху веригите за доставки и глобалното икономическо влияние – т.е. посоката, към която е насочена икономическата политика на Китай. Икономическата експанзия на Китай вече генерира значително задлъжняване в редица развиващи се страни като Шри Ланка, Пакистан, Замбия, Лаос и т.н. От друга страна, Пекин трескаво се въоръжава и наскоро публикува смразяващо видео за обучение на хуманоидни роботи-войници. Китай наистина се стреми към военно превъзходство, което със сигурност е оправдано днес, предвид продължаващата, макар и отслабваща, заплаха от страна на Запада. Въпросът, дали Китай не култивира поредното глобално чудовище в собствения си заден двор обаче, далеч не е без значение!

Ще посоча и пътя, по който Китайската компартия би могла да промени официално обявения си курс. Той се различава малко от пътя на КПСС или на други източноазиатски страни, успешно осъществили курс към икономическо догонване. Според модела на австралийския икономически историк Джон Мийнс, икономическото догонване се случва в условията на автономна държава, тоест при авторитарно управление, което не се съобразява с ничии интереси – нито с тези на частните предприемачи, нито с на работниците, нито на селяните, нито на каквито и да било други групи. Единственият императив е икономическото развитие. С умело икономическо управление, което по принцип противоречи на препоръките на водещите либерални икономисти, се рализира догонващо развитие. Икономическият растеж с над 5% годишно е първият етап от този модел на развитие. В същото време обаче, този първи етап е и в основата на самоуунищожаването  на въпросния модел, тъй като една от целите му е създаването на мощен частен сектор. Придобивайки финансова мощ, този сектор започва да влияе върху управлението на държавата. В задълбочаващия се конфликт между него и работниците правителството винаги застава на страната на капитала. Следва втори, преходен етап, по време на който автономията на държавата изчезва. Тя започва да се подчинява на частните предприемачески интереси. Авторитаризмът се трансформира м в някаква форма на демокрация или имитация на демокрация. Икономиката се отваря напълно и всички протекционистки мерки се премахват. След това настъпва третият етап – етапът на спад, през който икономическият растеж обикновено пада под 5% (най-често до 2–3%). Страната се трансформира в типична развита държава, следвайки евроатлантическия модел.

Според тази теория, в момента Китай е навлязъл във втория етап – етапът на прехода. До края на 2024  броят на частните китайски компании надхвърли 58 милиона, което представлява приблизително 96,8% от всички икономически субекти в страната, включително едноличните търговци. През същата година частните компании са осигурили над 50% от приходите от външната търговия и данъците, както и над 80% от заетостта в градовете. Частният бизнес играе ключова роля за укрепването на иновативния потенциал на страната, като над 70% от технологичния напредък се дължи именно на него. Делът на частните компании сред големите високотехнологични предприятия надхвърля 92%. Световноизвестни компании като Alibaba (електронна търговия), Ant Group (финанси), BYD и Geely (автомобили), Xiaomi и Lenovo (електроника, компютърно оборудване) са частна собственост. Следователно, частният капитал в Китай вече е станал международен и е достатъчно мощен, за да възприема държавната идеология като бариера. Освен това, частните предприемачи са добре представени в Китайската компартия, а икономическият растеж на Китай през последните години е около или под 5%.

В същото време обаче, е малко вероятно Китай да се демократизира по една проста причина: Западът преживява катастрофа и вече не е онзи модел за подражание, какъвто беше в продължение на векове. Поради тази причина промяната на вектора на политическите стремежи може да се случи по много по-мирен и фин начин. Китайската компартия  ще бъде овладяна отвътре, подобно на КПСС, просто чрез смяната на поколенията, тъй като всяко следващо поколение ще е все по-силно заразено с вируса на западния морал (т.е. от характерния за него комплекс за малоценност), който икономическата система усърдно разпространява. А този морал не допуска  равенството – той се стреми към постигане на превъзходство на всяка цена.

Според изложната в настоящата статия теория, Китайската компартия, като институция разполага с голямо влияние, но е неспособна да спре процеса, който самата тя е задействала и чиито негативни последици, противоречащи на заявените от нея цели, не осъзнава. Всеки, който вярва, че един равноправен и хармоничен свят може да бъде изграден на основата на западните икономически отношения, дълбоко греши. Поради тези причини няма гаранция, че в обозримо бъдеще многополюсният свят няма да се изроди в еднополюсен, с Китай като доминиращ, икономически агресивен хегемон, а в дългосрочен план (с нарастването на съпротивата срещу него) - и военно агресивен.

Светът се нуждае от качествено нова икономическа и социална система, а не от възпроизвеждане на европейския Запад в азиатския Изток. Това изисква преосмисляне на фундаменталните морални ценности, особено на онези, свързани с човешката природа, доверието и стремежа към лично обогатяване. Формирането на нов морал е от съществено значение и отговорността за това е преди всичко на интелигенцията, тъй като провалът на обществото е преди всичко провал на неговата интелигенция!

*Българска академия на науките