Пантюркизмът като важен компонент на „стратегическата дълбочина” на политиката на Анкара в Централна Азия

Като алтернатива на западнячеството и ислямизацията на теократичната държава, се лансира пантюркизмът с водещата му идея, че народите в страните, населени с тюркски народи (в Османската империя, Русия, Китай, Иран и Афганистан) могат и трябва да се обединят въз основа на тяхната езикова, етническа и културна близост. Идеята се развива най-напред през 80-те години на ХІХ век от лидера на кримските татари край Босфора Исмаил Гаспрински, доразвита е в началото на ХХ столетие от волжския татарин Юсуф Акчурин и азера Али Гусайнадзе, а е преформулирана в условията на геополитическите сътресения по време на Балканската и Първата световна война от турския журналист и писател Зия Гьокалп.

Корените на пантюркизма

Пантюркизмът търси опора в миналото. За прародина се счита Алтай и прилежащите горни течения на Енисей и Иртиш. Името „тюрк” се утвърждава през VІ век с възникването на Тюркския хаганат, съществувал до VІІІ столетие от Волга до Манджурия, като се разширява до Крим и Азовския регион. В тази държавна конфигурация през VІІ век се появява прототюркският език[1]. Роден в Османската империя – най-могъщата държава в тюркската история, пантюркизмът се гради върху версията за „героичното пантюркско минало”, чийто символ е Вълчицата – майка на тюркските народи преди приемането на исляма.

Като движение, пантюркизмът възниква сред обществени дейци на кримските и волжските татари, ратуващи за обединение на „туранците” (по името на легендарната прародина Туран) в Османската и Руската империи срещу нарастващото руско геополитическо влияние в Евразия. Впоследствие пантюркизмът става част от идеологията на младотурците с тяхната визия за заменяне на многонационалната Османска империя с турска етноцентрична държава, към която да се присъединят останалите тюркски народи. Тъй като най-голямата част от тях се намират в Руската империя, Високата порта влиза в Първата световна война на страната на Централните сили с обещание за териториално разширяване в Армения, Грузия и Осетия. В името на пантюркизма е извършен геноцидът над арменци и асирийци през 1915-1916. По време на Гражданската война в Русия (1918-1922) османското правителство предоставя помощ на различни националистически движения в Централна Азия.

С основаването на Република Турция върху малка част от руините на Османската империя пантюркизмът е изтикан на заден план от кемализма. Макар да проповядва западнячество, идеологията на Мустафа Кемал е пряко свързана с базовия постулат на пантюркизма: ,,Една държава, един народ, една нация”. В тон с него Ататюрк допълва: „Нужно е да заявим на нашите съотечественици – християни и евреи: Нашата партия счита и тези граждани без съмнение за турци“[2]. Във външнополитически план е особено важна друга характерна особеност на доктрината на кемализма - т.нар. ,,турско-ислямски синтез” - опасна симбиоза между национал-шовинизъм и ислям. В този синтез етносът се идентифицира с религията, т.е. който е мюсюлманин, значи е турчин, като по този начин ислямът се използва като агресивна политика и оръжие спрямо всички страни на територията на бившата Османска империя със значително мюсюлманско население. Все пак, новият геополитически контекст и успехът на болшевишката революция в Русия правят централната идея на пантюркизма – че люлката на турците е Централна Азия, неактуална.

Така пантюркизмът залинява, но не изчезва и след смъртта на Ататюрк отново надига глава, намирайки външен съюзник в лицето на Третия Райх – по време на Втората световна война турският премиер Шюкрю Сараджоглу открито хвали „подвига на фюрера” срещу болшевишка Русия, а нацистите създават и хвърлят на Източния фронт 30-хиляден Туркeстански легион.

Въпреки поредния провал, с годините се трупат нови реалности – Доктрината „Труман” (май 1947), разгарянето от англосаксонците на Студената война (септември 1947), американският План „Маршал” (1948), приемането на Турция в Съвета на Европа (1949), в НАТО (1952) и в Багдатския пакт (1955), както и насочването на страната към членство в Европейската общност (1959), които възвръщат актуалността на пантюркизма като средство за подкопаване на единството на народите от Съветския съюз.

Към началото на 70-те години на ХХ век в Турция се очертават три визии за бъдещето на страната: западнячеството, отстоявано от кемалистката Народно-републиканска партия, провеждащо политика на трайно интегриране на страната в Западната цивилизация; ислямизмът, основал своя Партията на националния ред на депутата проф. Неджметтин Ербакан, ратуваща за създаване на ,,държава на Бога” и изграждане на ,,общ ислямски съюз – от Казахстан до Мароко”[3]; пантюркизмът, пледиращ чрез устата на премиера Сюлейман Демирел за изграждане на ,,турски свят” от Адриатика до Великата китайска стена. Извършеният на 12 март 1971 от висшето командване на армията държавен преврат нанася тежки удари върху ислямизма и пантюркизма - отстранено е правителството на Демирел, а Конституционният съд забранява партията на Ербакан[4].

Превръщане на пантюркизма в част на държавната идеология

Със спечелването на парламентарните избори (6 ноември 1983) от Отечествената партия на Тургут Йозал, станал знаков министър-председател на съвременна Турция, кемализмът се изправя през сложни предизвикателства. Въз основа на осмислянето на разтърсващите десетилетия на 60-те и 70-те години на ХХ век и новите реалности, се забелязва организирана политика за търсене на нов собствен път за страната, отърсващ се едновременно от ценностите на западния либерализъм и от влиянието на източния съветски комунизъм. В диренето на собствени корени в исляма, в консерватизма и национализма са ангажирани екипи от национални експерти, които откриват небивал възход на ранни тюркски държави (като на Караханидите от XI век) въз основа на самобитността. Обогатената теза за турско-ислямския синтез посява семена, които поникват след години. Именно по време на управлението на Тургут Йозал като премиер и президент (1983-1993) неоосманизмът и пантюркизмът се превръщат в части от държавната идеология. От средата на 80-те години на ХХ век турски агенти, емисари и пропагандисти започват активно да работят в тюркските съветски републики[5]. Заедно с Иран и Пакистан, Турция създава през 1985 Организация за икономическо сътрудничество[6]. Протичащият в Турция дълбинен, но с далеч отиващи последици процес е уловен своевременно от Дейвид Бачър от лондонския Кралски институт по международни отношения, въвел през 1985 термина ,,нов османизъм”[7]. Тезата на Бачър намира потвърждение в организираната през 1986 в Истанбул изложба на тема: „Османското присъствие на Балканите”.  През годината, когато Турция подава молба за членство в Европейските общности (1987), а Западът приема лидера на СССР Горбачов за свой партньор, Турция изведнъж се почувства освободена не само от съветската ,,мъртвата хватка”, но и от прекомерния контрол на Запада.

Краят на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век обозначават сериозен завой във външнополитическата стратегия на Анкара[8]. Завоят е предопределен от новата геополитическа обстановка, най-вече от падането на Берлинската стена и разпадането на Източния блок и на СССР, в резултат на което Турция за първи път се оказва без обща сухопътна граница с Русия и пряк съсед на новопоявили се бивши съветски републики. Значима роля изиграват също демографският бум на Турция и високият ръст на развитие на нейната икономика, които възвръщат националното достойнство, ширещото се разочарование от Европейския съюз и очерталото се сбъдване на прогнозата на американския проф. Самюел Хънтингтън, че биполярният свят ще бъде заменен от свят на цивилизации. След загърбването на Студената война и отпадането на ,,съветската заплаха” Турция получава важна роля в стратегическите планове на САЩ, ръководеното от тях НАТО и зависимия от тях Европейски съюз за обкръжаване и разглобяване на Руската Федерация и осъществяване на американския стратегически проект за еднополюсен свят[9]. Западът поглежда на Турция като на ключова ,,държава-посредник” на Балканите, в Кавказ, в Централна Азия, в Близкия изток и в Северна Африка, подценявайки вероятността този картбланш да преориентира турския елит към евразийството като нов геополитически дискурс. Така се разкрива възможността за възкръсване на пантюркизма.

Положилият клетва като президент в деня на падането на Берлинската стена (9 ноември 1989) Тургут Йозал обявява настъпването на ,,Века на турците”[10]. Йозал открито реанимира визията за разширяване на турското влияние ,,от Адриатика до Великата китайска стена”[11]. Дефинираните цели са поставени в контекста на неоосманизма с контрастиращото със заветите на Ататюрк послание, че ислямът не е несъвместим със Запада и с демокрацията, начертавайки по този начин стратегията на ,,меката сила” на новата турска инвазия[12]. В пълно единомислие с него премиерът Сюлейман Демирел потвърждава през 1992: ,,Турция ще разшири влиянието си от Адриатика до Великата китайска стена”[13]. Обкръжението на президента Йозал започва открито да се разграничава от завета на Ататюрк ,,Мир в страната, мир в света” като ,,излязъл от мода”[14]. В своето т.нар. ,,политическо завещание” (1993) Йозал поставя пред Анкара задачата да превърне ХХІ столетие във ,,век на Турция”, като възстанови влиянието на бившата Османска империя[15]. Анкара окончателно изоставя принципа на ненамеса във вътрешните работи на други държави, реанимирайки го като средство за налагане с ,,мека сила” на турското влияние в ,,близката чужбина”[16]. Така е даден старт на турския Проект ,,Велик Туран”[17].

Навлизане на пантюркизма в организационна фаза на своето развитие

Още от 1991 новите амбиции на Анкара надхвърлят бившите предели на Османската империя, и засягат новопоявилите се с разпадането на СССР независими държави в Централна Азия – Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан[18]. Турция е сред първите, признали независимостта на държавите от Централна Азия и открила свои посолства във всички столици в региона. Имащи конкурентно предимство, турските стоки нахлуват на централноазиатските пазари, а турският бизнес проявява инвестиционен интерес към дългосрочни проекти. Турската сателитна телевизия заменя бившия рускоезичен канал, изпратени са учители да преподават турски език, раздавани са хиляди стипендии на студенти, банкери и военни за обучение в Турция, широко се афишират турското противопоставяне на ислямския фундаментализъм и ,,турският модел” на мюсюлманска държава – светска и демократична държава с пазарна икономика[19]. На централноазиатските републики се внушава, че те и Турция ,,споделят обща кръв, религия и език”, казано с думите на президента Сюлейман Демирел (1993-2000)[20]. Турските пантюркистки емисари действат агресивно и дори в ислямистки дух, което по онова време е немислимо в самата Турция[21]. Посланията на Анкара намират добър прием, с изключение на ираноезичния, макар и преобладаващо сунитски,  Таджикистан.

С подобни оферти Турция се устремява и към т.нар. ,,Голям Кавказ”[22], включващ не само нововъзникналите кавказки постсъветски републики (Азербайджан, Армения и Грузия), но и намиращия се в състава на Руската Федерация Северен Кавказ. Основното послание тук е създаване на ,,Кавказка организация за сигурност” под егидата на Анкара[23]. Предизвикателствата в този регион обаче са по-големи, тъй като кавказките държави използват различни азбуки, имат различни правни системи и като резултат от съветското наследство са по-светски и по-образовани от Турция. Освен това Армения и Грузия са православни страни, които имат само тюркски и мюсюлмански малцинства, а по-голямата част от населението на Азербайджан са шиити, в страната има много атеисти и тя е свързана повече с Иран, където живеят около 16 млн. азери (при само 8 млн. в самия Азербайджан). Въпреки всичко това, само за няколко години Турция става основен търговски партньор на Грузия, измествайки Русия, открити са турски училища и турски университет, издигнати са близо 300 сунитски и шиитски джамии[24]. А търговията с Азербайджан нараства само за няколко години 8 пъти[25].

Анкара дръзва да налага своето влияние дори в някои субекти в състава на Руската Федерация, особено в Република Татарстан – първият президент на Татарстан Минтимер Шаймиев (1991-2010) сочи Турция като образец на демократична и светска държава[26]. Именно в руския град Казан в началото на 90-те години на ХХ век е основана Асамблея на тюркските народи, с което пантюркизмът навлиза в организационната фаза на своето развитие[27].

Турция започва да развива активни културни, образователни и икономически връзки и с други европейски постсъветски републики, особено с татарите в Крим (по това време автономна република на Украйна). Турската агенция за сътрудничество и развитие реализира ред проекти в Крим на обща стойност 25 млн. долара, включително изграждане на 1000 къщи за репатрираните татари[28]. 

Тази ненадейно сформирана нова геополитическа обстановка предизвиква спонтанно реанимиране на концепцията за пантюркизма от ,,Сивите вълци”[29]. Апробират се различни варианти на идеите на пантюркизма: създаване на ,,Велик Туран” като единна държава с участието на постсъветските републики от Централна Азия и Кавказ; изграждане на ,,Тюркска общност на нациите”; или формиране на ,,Асоциация на независимите тюркски държави” – във всички случаи под егидата на Турция. Реално постигнатото е учредяването през 1993 на Организация за култура и изкуство на тюркоезичните държави с участието на Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан, Турция и Узбекистан с централен офис в Анкара[30].

Курс към осъществяване на идеята за „Велик Туран”

 След смъртта на Йозал (1993), по време на президента Сюлейман Демирел (1993-2000), настъпва нова, втора фаза на усилията за осъществяване на Проекта ,,Велик Туран”[31], която е по-настъпателна. В търсене на изход от раздвоеността на страната между прозападния политически курс и следване на свой собствен външнополитически проект премиерът Тансу Чилер лансира през 1993 тезата за ролята на ,,моста”, която Турция играе между различни култури: Турция като ,,демокрация от западен тип” и ,,част от Близкия изток” ,,хвърля мост между две цивилизации във физически и във философски смисъл”. В началото на 1994 тезата за ,,моста” е подкрепена и от президента Сюлейман Демирел, представил Турция като ,,много важен мост в един регион, който се простира от Запад до Изток, тоест от Европа до Китай”[32]. Идеята за „моста” получава свои въплъщения. През 1995, по инициатива на Турция, е създаден Евразийски ислямски съвет, обединяващ мюсюлманските общности на Балканите, в Кавказ и Централна Азия – като алтернатива на Ислямския съвет за Източна Европа, действащ под егидата на Световната ислямска лига с подкрепата на Саудитска Арабия[33]. По инициатива на Анкара през 1997 е създадена и мюсюлманска Организация за икономическо сътрудничество (Д-8), в която участват осем мюсюлмански страни от Азия, Африка и Океания (Бангладеш, Египет, Индонезия, Иран, Малайзия, Нигерия, Пакистан и Турция), в противовес на групата на най-развитите страни Г-7[34].

Усилията на Анкара в областта на пантюркизма обаче са по-малко ефективни. Още на втората среща на Организацията за култура и изкуство на тюркоезичните държави става ясно, че младите независими републики, наскоро освободили се от опеката на Москва, не горят от желание да делегират част от националния си суверенитет на Анкара и залагат не на формирането на обща тюркска идентичност, а на утвърждаване на собствена национална идентичност. Доста твърдата турска дипломация и прекомерните амбиции на Анкара, която по оценка на турската изследователка Зейно Баран ,,явно се престарава, влизайки твърде често в ролята на по-голям брат”[35], дори предизвикват обратен ефект – към средата на 90-те години на ХХ век Турция губи своята привлекателност за постсъветските републики в Централна Азия и в Кавказ, които се ориентират към изграждане на отношения с Русия[36] като баланс на отношенията с Турция. Към края на 90-те години на ХХ век, когато турският капитал започва да губи доминиращата си позиция в Кавказ и в Централна Азия и е принуден да се конкурира с руския, западния и иранския бизнес, Анкара пренася акцента върху сътрудничеството в областта на образованието и културата. Но агресивната турска образователна и културна инвазия не дават очакваните резултати – макар да са културно и ментално близки на турците, далеч по-светските народи от Кавказ и Централна Азия се оказват неподатливи, което рефлектира върху правителствените политики.

Тази неподтливост се наблюдава най-ясно по отношение т.нар. ,,Група Гюлен”. Още през 1990 намиращият се ,,на лечение” в САЩ Фетхуллах Гюлен е изпратен спешно в Турция, където се заема с мащабна дейност по разклоняване на мрежата от религиозни училища в Турция и в чужбина, особено в бившите съветски мюсюлмански републики. В училищата на Гюлен преподават не само религиозни кадри, но и преподаватели по религия на турското Министерство на образованието, които представят Ататюрк за атеист, пропагандират тезата за ,,тюркско-ислямския синтез” и създаване на културно и държавнополитическо обединение под знамето на ислямизма. Турската писателка Сара Гюл Туран твърди, че Гюлен се ползва не само с очевидната подкрепа на САЩ, но и с тайната подкрепа на НАТО[37]. Дейността на Гюлен в страната, както и изнесената му пропаганда в чужбина се разгръща с подкрепата на премиера Тансу Чилер. По данни на турския Генерален щаб, организацията на Гюлен има сложна структура, включваща имами в Централна Азия, Далечния изток, Кавказ и Европа, имами за Русия, Германия, Великобритания, Азербайджан, Китай и други страни, имами по провинции и специализирани имами (по кадровата политика, за образованието и др.). Пак по тези данни, дейността на всички елементи на организацията на Гюлен се направлява от телевизионен канал, 2 радиостанции, вестник и 4 списания, а финансирането се осигурява от няколкостотин турски фондове и компании. Между 1991 и 1999 Гюлен създава 73 училища в Централна Азия и Кавказ, включително в северокавказките републики на Руската Федерация (особено в Дагестан), но също в Молдова и Украйна. Към края на 90-те години на ХХ век Гюлен контролира общо 88 фондации, 20 сдружения, 128 частни училища, 129 учебни курсове, много интернати, 218 фирми, 17 печатни издания (включително вестник ,,Заман” с 250-хиляден тираж), 2 радиостанции, собствени телевизия, застрахователна компания и финансова организация, отпускаща безлихвени кредити. Мрежата на Гюлен възпитава и образова в протурски и проислямски дух с мисията да подготви кадри за държавните администрации, които да са лоялни към Турция[38].

Организацията на Гюлен събужда тревога не само сред светските среди в турското общество, но започва да създава и външнополитически проблеми – властите в бившите съветски мюсюлмански републики я преценяват като ,,най-опасната религиозна организация” и започват да закриват неговите училища като разсадници на ,,екстремизъм”. През 2000-та, след като Турция приема лидерите на узбекската опозиция, Ислам Каримов отнема лицеите на Гюлен. Експертиза в Русия от 2005 констатира, че разпространяваната от гюленистките структури литература на руски и арабски език е издържана в духа на ,,ислямския фундаментализъм”. През 2011 Туркменистан забранява лицеите на Гюлен, превърнали се в „разсадник на политическо несъгласие”. Публично става известен и подбудителят – от 2000-та в ежегодните доклади на Държавния департамент на САЩ ,,Свободата на религията” религиозната мрежа на Гюлен се защитава от ,,недоказани обвинения”[39].

Така, в крайна сметка, опитът на Анкара да измъкне от Москва инициативата за Централна Азия, Кавказ и други постсъветски пространства не донася очакваните от Турция резултати. Русия успява да осъществи своя проект за Организация на Договора за колективна сигурност (в сила от 1994), страни по който стават Армения, Казахстан, Киргизстан, Грузия и Азербайджан. Връзките на постсъветските републики с Турция залиняват дотам, че през 2001 е преустановено провеждането на тюркския курултай в продължение на пет години[40].  

Още в началото на 1990-те години, въз основа на разработката на американското ЦРУ с кодово название ,,Зеленият пояс”, турската МИТ се заема с осъществяване на разработката ,,Ислямска дъга” за обединяване на мюсюлманите от Европа до Китай. Във връзка с натовското бомбардиране на Съюзна република Югославия заради Косово през 1999 ,,Ислямска дъга” е адаптирана в поверителен доклад на председателя на Комисията по външна политика на Меджлиса Хюсеин Кансу. В доклада може да се прочете следното: ,,Нацията, която е създала велика световна държава (османската) има естествено право да влияе върху процесите в региона извън нашите граници. Имаме право на свой културен Хинтерланд, простиращ се на Балканите, Близкия изток и Кавказ (...) Ето защо е необходим ,,Зеленият (ислямски) пояс”, в който живеят наши кръвни религиозни братя”.

Пантюркизмът в контекста на „стратегическата дълбочина” на турската външна политика

Поредната промяна на геополитическата обстановка след смайващите атаки над САЩ на 11 септември 2001 поражда сред турския елит обновени амбициозни външнополитически проекти: за нагърбване с ролята на ,,защитник” на мюсюлманските малцинства на Балканите, за установяване на ,,лидерство на Анкара” над бившите съветски мюсюлмански републики, за създаване на ,,мюсюлманска НАТО”, за обединяване на тюркоезичните държави в Централна Азия във ,,Велик Туран” с ,,Туранска армия” под егидата на Турция и за превръщане на страната в ,,духовен център” на над милиардния ислямски свят.

Сред теоретичните обосновки най-ярко изпъква появилият се през април 2001 фундаментален труд ,,Стратегическа дълбочина” на професора по политология и международни отношения Ахмет Давутоглу. Той е възприет в Турция и в международната общност като дългосрочна програма за превръщане на Турция в глобална сила със свои сфери на влияние на Балканите, в Кавказкия регион, Централна Азия, Близкия изток и Северна Африка, както и с глас при решаването на всички важни световни проблеми. Тъй като Турция е разположена в центъра на ,,Афроевразия”, пише Давутоглу, тя е принудена да работи в много направления. Като първи приоритет той откроява регионите на Кавказ и Централна Азия, тъй като настъпилата с разпадането на СССР ,,деколонизация” образува ,,геополитически вакуум”, който ще бъде запълнен от конкуриращи се центрове на притегляне. Преобладаващата тюркска и мюсюлманска принадлежност на народите от тези региони, подчертава авторът, дават съществено предимство на Турция[41]. Трудът на Давутоглу бележи началото на нова, трета фаза в развитието на неосманисткия пантюркистки проект на Анкара след Студената война, характеризираща се с комбиниране на ,,меката” с ,,твърдата” сила за разширяване на геополитическото влияние на Турция[42]. Концепцията на ,,стратегическата дълбочина” чертае обрат в политиката на Турция – от възприемането на Запада като единствена възможна опция по отношение на собствената си сигурност, а на Европа – като политически модел (национална държава) и културен модел (секуларизация), към идеята за несъвместимостта на западния модел с ислямските общества и обръщане към турската цивилизационна традиция и историческото наследство на Османската империя. Възхитен от начертания в книгата нов външнополитически курс на страната, Реджеп Ердоган прави нейния автор главен външнополитически съветник в канцеларията на министър-председателя (2002) и, едновременно, извънреден и пълномощен посланик (2003), впоследствие - министър на външните работи в своето правителство (2009-2014), а накрая и премиер на страната (2014-2016). Турската академия на науките пък избира проф. Давутоглу за свой академик. След като влиянието на превъзнасяния като ,,турския Кисинджър” Давутоглу в Турция и във външния свят започва застрашително да расте и да хвърля сянка върху авторитета на болезнено амбициозния Ердоган, той е елиминиран като потенциален конкурент (2016).

Суперамбициозната външнополитическа програма на Ердоганова Турция е подкрепена активно от Запада, тъй като той се нуждае от укрепени, изнесени на Изток граници, които да гарантират контрола върху Близкия изток и Централна Азия – райони с ключово стратегическо значение. Поради това ,,нито Брюксел, нито Вашингтон са в състояние да платят политическата цена за отблъскването на Турция и нейната потенциална враждебност и стратегическа преориентация на границата на размирния свят на исляма”[43].

На Анкара се отдава възобновяването на срещите на върха на тюркоезичните страни (2006), макар то да не преминава гладко –  въпреки дебело подчертания ангажимент на Турция да не се стреми към привилегировано положение на ,,Голям брат”, Узбекистан отказва да участва, а Таджикистан не подписва Заключителната декларация[44]. Все пак Турция, заедно с Азербайджан, Казахстан и Узбекистан, създава през 2009 Тюркски съвет[45]. На поредния Десети курултай (Истанбул, 15 септември 2010) е създадена нова международна организация – Съвет за сътрудничество на тюркоезичните държави с участието на Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан и Турция и със седалище в Истанбул. Организацията създава свои Парламентарна асамблея, Делови съвет, Агенция за транспортни коридори, Фонд за развитие, Организация за култура и изкуство на тюркоезичните държави[46]. През 2012 е прието знаме на организацията и под егидата на Анкара е проведен високопоставен международен форум ,,Двайсет години независимост на тюркските държави – една нация, шест държави” с участието на държавните ръководители на страните-членки, а също на Узбекистан (стананал член през 2019) и Туркменистан (приет като наблюдател през 2021) [47]. На поредна среща в Турция (2021) Ердоган е щастлив да обяви превръщането на Тюркския съвет в Организация на тюркските държавия, а през следващата година – да наложи приемането на т. нар. „Севернокипърска турска република” със статут на наблюдател.

Очертаващите се промени са уловени и анализирани своевременно (още през 2010) от сръбския проф. Дарко Танаскович, имащ зад гърба си впечатляваща академична и дипломатическа кариера, включително в Турция. Като представител на Балканите, авторът концентрира вниманието си върху неоосманизма, представен като философия на историята, цивилизационна парадигма и светоглед, свойствен на по-голямата част от турската нация, особено на нейния интелектуален елит. Той иска да запази съществуващите съюзи и да създава нови, за да си осигури в зараждащия се многополюсен свят статус на макрорегионална сила и уважаван партньор на главните центрове за решения на глобално равнище[48].

През 1991 турският елит се готви за разпадане на Руската Федерация и упадък на шиитски Иран и комунистически Китай, но след две десетилетия се изправя пред друга реалност – изтласкване на САЩ и Европейския съюз от Близкия изток, Кавказ и Централна Азия. Новите външнополитически стремежи на Турция стават все по-амбициозни[49], тъй като Ердоган изоставя прословутата доктрина за ,,нулеви проблеми със съседите”, лансирана от Давутоглу[50], като предприема и първата въоръжена намеса (през 2007 в Ирак). Курсът на Ердоган се осмисля в стремеж към превръщане на ,,нова Турция” във велика сила[51]. Аспирациите на Анкара по света се прокарват и по тайните канали на турското разузнаване и мащабната мрежа на Движението ,,Хизмет” на Гюлен, управляваща към 2011 над 1000 училища в повече от 120 държави[52], както и 8 университета[53].

Докъде се разпростират външнополитическите амбиции на Ердоганова Турция?

Добра представа за все по-ясно очертаващата се цел на Ердоган да обедини целия сунитски свят дават открито афишираните възгледи на един от най-доверените му сътрудници – генерала от резерва Аднан Танръверди, участвал в борбата с кюрдите през 1980-те години и във Войната в Босна през 1990-те години, разполагащ със своя частна военна компания SADAT, имаща основна заслуга за спасяването на Ердоган по време на военния метеж от 15 юли 2016, негов съветник по въпросите на националната сигурност (до януари 2020) и едновременно с това шеф на борда на Центъра за стратегически изследвания на защитниците на справедливостта. Посланието на Танръверди към турския политически елит, към всички турци, а също към всички тюрки и мюсюлмани по света е: ,,Просперитетът на тюркските и мюсюлманските народи и установяването на мир и справедливост в целия свят зависи (...) от появата на ислямска свръхдържава на глобалната политическа сцена”[54]. Не става дума само за лансирана идея, а за детайлно разработен план за нейното осъществяване. На сайта на неговата частна армия е качен проект на ,,Конституция на Конфедерацията на ислямските държави”, която в самия текст е наречена ,,Съюз на ислямските държави от Азрика” (Азия и Африка) със столица Истанбул. Фундамент на ислямската супердържава е шериатът (,,суверенитетът принадлежи на шериата”), а целта -  ,,да излезе като велика сила на историческата сцена”. Като участници в супердържавата са посочени общо 61 държави, сред които: 8 от Централна Азия (Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан, Турция, Севернокипърската турска република и Узбекистан), 12 от Близкия изток (Бахрейн, Ирак, Йемен, Йордания, Катар, Кувейт, Ливан, ОАЕ, Оман, Палестина, Саудитска Арабия и Сирия), 4 от Средния изток (Афганистан, Бангладеш, Иран и Пакистан), 3 от Югоизточна Азия (Бруней, Индонезия и Малайзия), 8 от Северна Африка (Гамбия, Гвинея, Гвинея-Бисау, Западна Сахара, Мавритания, Мали, Сенегал и Сиера Леоне), 8 от Югозападна Африка (Бенин, Буркина Фасо, Габон, Камерун, Кот д`Ивоар, Нигер, Нигерия и Того), 2 от Южна Америка (Гайана и Суринам) и 4 от Югоизточна Европа (Албания, Босна и Херцеговина, Косово и Северна Македония). Проектът предвижда задължително изучаване на турски и арабски език. Центърът на Танръверди започва да провежда конгреси за обсъждане на техническите проблеми на създаването на ,,ислямския съюз”, на които се лансират идеи за координиране на съвместното производство на оръжия, създаване на Армия за освобождение на Палестина извън нейните предели, а също на политиката на ислямската супердържава към Европейския съюз – изграждане на нови джамии и използване на турската диаспора в Европа. Поради острите обществени критики по повод работата на Третия конгрес на Центъра (декември 2019), Танръверди е принуден да се оттегли през следващата година от официалния екип на Ердоган, но неговите структури (частната военна компания SADAT и Центърът за стратегически изследвания на защитниците на справедливостта) продължават да развиват неуморна дейност в Турция и в чужбина[55].    

За постигане на поставените от Ердоган цели са впрегнати Съветът за национална сигурност, Турската агенция за сътрудничество и развитие, Дирекцията по религиозните въпроси, Министерството на образованието (предоставящо ежегодно в рамките на своя ,,Голям студентски проект” по около 1000 степендии за обучение в Турция на представители на ,,турските и сродни с тях общности”), Генералната дирекция по вакъфите, Дирекцията на турците зад граница и роднинските общности, Съветът към Фонда за разпространение на турската култура, Турският Червен полумесец, Министерството на обществената дипломация (създадено през 2010), Координационният съвет на националното разузнаване и други държавни структури, включително армията[56].

Особено внимание Анкара отрежда на Азербайджан – най-близък в географско и езиково отношение, богат на петрол и заинтересован от турска подкрепа в спора с Армения за Нагорни Карабах.  Впечатляващият успех на откритата турска намеса във военния сблъсък на Азербайджан с Армения за Нагорни Карабах (2020) очертава начало на ново настъпление на Турция и в Централна Азия – богат на петрол и газ регион, в който Русия има предимно политически интереси, Китай – предимно икономически, а Западът – предимно стратегически. И докато САЩ и Европейският съюз се колебаят, дали да подкрепят амбициите на Анкара в Централна Азия, Русия и Китай дават индикации за координиран отпор на Турция. Същевременно Москва и Пекин се стремят да изиграят картите си в тази сложна дипломатическа игра така, че опцията за привличане на Анкара към антизападен съюз да остане отворена. Позициите на основните геополитически играчи сред самите държави от Централна Азия са различни. Турция има съществено предимство – културната близост със страните от региона и тяхното обръщане след разпадането на Съветския съюз към тюркската си идентичност. Но в икономическо отношение тези страни са заинтересовани от връзките с Китай, а в политическо – от сътрудничество с Русия. А по отношение на Запада те съзнават неговите користни интереси от ползване на енергийните им източници и опита му да ги превърне във врагове на Русия и на Китай. В най-деликатно положение понастоящем е Туркменистан, притискан от Турция да стане част от Организацията на тюркските държави, но той се въздържа заради преобладаващото желание за сътрудничество с Русия и Китай[57]. Дълбоко в себе си проектът на Турция за ,,Велик Туран” е антируски, движен от стремежа към ,,Турция от море до море и от Урал до Адриатика”[58], но той предизвиква негативни реакции и на страните, разположени по периферията на т.нар. ,,тюркски свят” (Афганистан, Китай и Иран)[59].

Шансовете за успешно прокарване на турския Проект „Велик Туран”

Повечето анализатори приемат, че понастоящем поведението на Анкара на международната сцена е доминирано от неоосманизма. На широко признание се радва определянето на неоосманизма като ,,идеологическа амалгама от ислямизъм, тюркизъм и османски империализъм”, направено от един от най-вещите познавачи на Турция – сръбския проф. Дарко Танаскович[60]. Може да се каже, че неоосманизмът на Анкара е опит за постигане на вътрешен консенсус между различните идентичности в страната – западната, мюсюлманската, светската, кюрдската и турската.

Актуалната външна политика на Турция обаче не бива да бъде свеждана единствено до неосманизма. Тя е по-скоро опит за балансиране между традиционния кемалистки секуларизъм, новия неоосманизъм, неопантюркизма и евразийството – една конвергентна външнополитическа концепция, търсеща общия знаменател между тях и намираща го в базовия за турската държава обновен национализъм, около който има консенсус и който е най-мощният движещ фактор на турската външна политика. Тази взета на въоръжение външнополитическа концепция, наречена от проф. Юмер Ташпинар от Националния военен колеж на САЩ ,,турски голизъм”, представлява визия за ,,трети път” около идеята за независимостта и величието на Турция, преследвана самоуверено и на моменти предизвикателно.

Фактите показват, че Ердогановият проект е реална заплаха за държавите от обсега на външнополитическите амбиции на Анкара, защото се осъществява в удобна геополитическа среда и на основата на много по-широкообхватна и дългосрочна визия. 

Трябва да се признае, че Ердоган оценява по достойнство доктрината ,,Давутоглу” и осъществява реален завой от едностранно обвързана със Запада политика към многомерна външна политика, насочена във всички посоки, която избягва едностранната й зависимост, търси ново, по-достойно място на Турция в международната система, издига престижа на страната и разкрива възможности за по-активна турска дипломация, осигуряваща място на Анкара в решаването на всички важни глобални проблеми.

Шансовете за успешно придвижване на турския Проект „Велик Туран” не изглеждат малки. Тюркските народи населяват голям географски ареал – от Средиземно море до Северния ледовит океан. Те преживяват мощен демографски взрив и са на път да се превърнат в най-голямата езикова група в Западна Евразия. Имат и доста висока степен на езиково сходство. Тюркските народи са титулни в Турция, Узбекистан, Казахстан, Азербайджан, Киргизстан и Туркменистан. Значителни тюркски общности има в Таджикистан, Русия, Афганистан, Иран и Китай. Те са мнозинство и в шест субекта на Руската Федерация: Татарстан, Башкортостан, Чувашия, Саха-Якутия, Тива и Карачаево-Черкезия. Тюркски малцинства има в Сирия и Ирак. Всичко това създава благоприятна среда за укрепване на суперетническата гордост и за разпространяване на обединителни геополитически проекти[61].

Безспорно, ролята на тюркските народи в Евразия ще нараства. Но тя има мощни ограничители в лицето на Русия, Китай и Иран, които са заплашени с големи териториални загуби от турския иредентизъм. Когато през януари 2022 организирани от Запада сили, близки до натовска Турция, предприемат опит за „цветна революция” в Казахстан – най-голямата и важна сред страните от Централна Азия, режимът на Касъм-Жомарт Токаев е спасен от решителната военна намеса на Русия. В средата на юни 2025 „Росатом” получава правото да ръководи международен консорциум по изграждане на първата атомна електроцентрала на Казахстан.[62] Но т.нар. специална военна операция на Москва в Украйна позволява на Китай да вземе стратегическата инициатива. Още на Втората среща на върха Китай – Централна Азия, проведена в Астана на 16-18 юни 2025, са подписани 12 документа, сред които Споразумение за вечно добросъседство, приятелство и сътрудничество, категорично подкрепящо националния суверенитет и териториалната цялост на страните по него[63]. Геополитическите интереси на Китай и Русия, както и способността на Пекин и Москва да ги отстояват, вземат връх над турския хегемонистичен Проект „Велик Туран”, което обаче не означава, че Анкара ще се откаже от него. 

Бележки:

[1] Панина, Е. Призракът на „Велик Туран”: До какво ще доведе за Русия съвременният пантюркизъм. – В: Поглед.инфо, 22.03. 2024.

[2] Цит. по: Спасов, Л. Реформите на Ататюрк, мюсюлманите в България и българо-турските отношения 1923 – 1938 г. В. Търново, 2017, с. 49.

[3] Воденски, П. Ислямът в Турция. – В: Дипломация, кн. 22, 2019, с. 112.

[4] Акчалъ, Е., М. Перинчек. Феноменът на кемалистите-евразийци и визията им за турската геополитика. – В: Геополитика & геостратегия, 2010, кн. 1, с. 105.

[5] Дугин, А. Евразийската стратегия на Турция. – В: Геополитика & геостратегия, 2008, кн. 5, с. 128.

[6] Сафонкина, Е. Турция като нов играч в политиката на ,,меката сила”. – В: Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 5, с. 68.

[7] Карагьозов, М. Новата външна политика на Република Турция и предизвикателствата пред сигурността на България. София, 2014, с. 17.

[8] Вж. Божинов, В. Акценти във външната политика на Република Турция след глобалните промени през 1989 г. – В: Централна Европа и Балканите, ХІХ – ХХ век. София, 2019, с. 265 – 273.

[9] Люис, Б. Възникване на съвременна Турция. Пловдив, 2003, с. 17; Маркова, Е., М. Лесенски. Дългият път на Турция към Европейския съюз – факти и предизвикателства. София, 2006, с. 35; Хаков, Д. История на съвременна Турция. София, 2008, с. 422.

[10] Танаскович, Д. Неоосманизмът - Турция се връща на Балканите. София, 2010, с. 36.

[11] Цит. по: Габер, Е. Кавказкият вектор на турската геополитика. – В: Геополитика & геостратегия, 2011, кн. 4, с. 81.

[12] Неоосманизмът се основава на носталгията по Османската империя, простираща се в Азия, Африка и Европа чак до Виена, възприемана като време на величие и разцвет.

[13] Цит. по: Сафонкина, Е. Посоч. съч., с. 67.

[14] Танаскович, Д. Посоч. съч., с. 35.

[15] Вж. Тепавичаров, Х. Националната сигурност на България през погледа на София и Анкара. – В: Национална сигурност, 1995, кн. 2, с. 3 и сл.

[16] Пак там, с. 68 и сл.

[17] Абхаидзе, Ш. Проектът за ,,Велик Туран” като атака срещу Хардленда. – В: Геополитика, 25.04. 2021.

[18] Вж. Каменаров, С. Централна Азия в турската геополитическа стратегия. – В: Геополитика & геостратегия, 2012, кн. 5, с. 52 – 62.

[19] Хънтигтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000, с. 207 - 208.

[20] Цит. по: Габер, Е. Посоч. съч., с. 82.

[21] Дугин, А. Посоч. съч., с. 129.

[22] Векуа, Г. Южен Кавказ в геополитическата стратегия на Русия и Турция. – В: Геополитика & геостратегия, 2011, кн. 1, с. 36 - 42.

[23] Тодоров, А. Мултивекторната геополитика на Анкара. – В: Геополитика & геостратегия, 2010, кн. 1, с. 94.

[24] Карагьозов, М. Посоч. съч., с. 78, 82.

[25] Габер, Е. Посоч. съч., с. 83.

[26] Катранджиев, В. Геополитически прочит на съвременните турско-руски отношения. – В: Геополитика & геостратегия, 2013, кн. 6, с. 55.

[27] Абхаидзе, Ш. Посоч. съч.

[28] Сафонкина, Е. Посоч. съч., с. 70. Много от кримските татари напускат Крим след завръщането му в състава на Руската федерация през 2014 г.

[29] Наименованието на ,,Сивите вълци” се свързва с легендарната майка на тюркската раса – Вълчицата. Организацията, чието официално название е ,,Идеалисти”, възниква през 1961 като младежка структура на крайно дясната националистическа Партия на националното движение. Прокламираната цел е обединяване на всички тюркски народи от Балканите до Китай около Турция. ,,Сивите вълци” са радикална паравоенна организация, тясно свързана с натовските структури ,,Гладио” (забранени от Европейския парламент през 1990), която е организирана, финансирана и курирана от турската разузнавателна служба (МИТ), командвана е от висши офицери от запаса със сериозен военен и диверсионен опит и е свъразана с организираната престъпност. ,,Сивите вълци” са организатори на множество терористични актове в Турция и в чужбина.

[30] Сафонкина, Е. Посоч. съч., с. 74.

[31] Абхаидзе, Ш. Посоч. съч.

[32] Хънтигтън, С. Посоч. съч., с. 211.

[33] Танаскович, Д. Посоч. съч., с. 125.

[34] Пак там, с. 43.

[35] Цит. по: Габер, Е. Посоч. съч., с. 83.

[36] Дугин, А. Посоч. съч., с. 132.

[37] Галимзянова, М. Геополитическото място на Евразия в програмите на ислямистките организации в съвременна Турция. – В: Международни отношения, 2010, кн. 1 – 2, с. 30 - 31.

[38] Габер, Е. Посоч. съч., с. 84.

[39] Вж. Галимзянова, М. Посоч. съч., с. 30 - 33.

[40] Антонова, Я. Турция между Европа и Евразия. – В: Геополитика & геостратегия, 2007, кн. 3, с. 111.

[41] Давутоглу, А. Стратегическа дълбочина. Мястото на Турция в международните отношения. София, 2015, с. 154 - 155, 382.

[42] Абхаидзе, Ш. Посоч. съч.

[43] Минчев, О. Казусът Турция в ЕС. – В: Международни отношения, 2006, кн. 2, с. 37.

[44] Антонова, Я. Посоч. съч., с. 112.

[45] Иванов, Н. Неоимперски и панислямистки амбиции на Анкара. – В: Геополитика & геостратегия, 2020, кн. 3, с. 16.

[46] Сафонкина, Е. Посоч. съч., с. 74.

[47] Катранджиев, В. Посоч. съч., с. 55.

[48] Танаскович, Д. Посоч. съч., с. 139 -140.

[49] По оценка на Джордж Фридман от 2012 ,,Турция постепенно се превръща във ,,велика сила””, макар все още да не е станала такава поради ограничените си способности да поеме управлението на регионалните процеси и липсата на склонност на страните от региона да я признаят за основна сила с правото й на намеса. - Фридман, Д. Геополитическата стратегия на Турция. – В: Геополитика & геостратегия, 2012, кн. 4, с. 39.

[50] Хаджиев, Л. Военните измерения на турската геополитическа стратегия. – В: Геополитика & геостратегия, 2012, кн. 5, с. 50.

[51] Ценков, Е. Феноменът ,,Ердоган”: от либерален към реалполитически прочит. – В: Геополитика & геостратегия, 2017, кн. 4, с. 48.

[52] Зойферт, Г. Външната политика и представата за собствената страна: социалната база на промяната в стратегията на Турция. – В: Геополитика & геостратегия, 2013, кн. 3, с. 72.

[53] Танаскович, Д. Посоч. съч., с. 30.

[54] Цит. по: Иванов, Н. Неоимперски и панислямистки амбиции на Анкара. – В: Геополитика & геостратегия, 2020, кн. 3, с. 15.

[55] Вж. Пак там, с. 14 – 17.

[56] Вж. Аврейски, Н. Турция и Европа. Мъчителният многовековен път към търсене на обща съдба. София, 2022, с. 416 и сл.

[57] Тад, Р. Ще се обединят ли Русия и Китай срещу настъплението на Турция в Централна Азия? – Във: Vesti, 5.04. 2021.

[58] Цит. по: Пак там.

[59] Абхаидзе, Ш. Посоч. съч.

[60] Танаскович, Д. Посоч. съч., с. 26.

[61] Панина, Е. Посоч. съч.

[62] Русия постигна целта си в Казахстан. Какво ще се случи след това? – В: Поглед.инфо, 22.06.2025.

[63] Китай подписа Споразумение за вечно приятелство и сътрудничество с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан. – В: Поглед.инфо, 16.06.2025.

*Преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии