„Капанът Тръмп” и обречената стратегия на Украйна

Историята на миналия век дава достатъчно примери за това, колко опасно се оказва състоянието на милитаристка невроза за обществото, което води война. Сладостта на победата действа опияняващо върху победителя, тласкайки го към нови завоевания, докато горестта от пораженията се превръща за него не толкова в предмет на дълбоки рефлексии, колкото в онази душевна рана, която кара претърпелия поражение с болезнена страст да си пробва късмета отново и отново.

Така войната се трансформира от действие, основаващо се на стриктната преценка, в хазартна игра, чиято движеща сила е чувството за непълноценност на милитариста: болният мозък на армията (т.е. върховният главнокомандващ), постоянно бълнуващ за бъдещи победи, се забърква в различни съмнителни авантюри, без да забелязва, че силите на собствените му войски и на народа биват все по-силно ерозирани от продължаващата безперспективна война. С други думи, илюзиите за бъдеща победа се превръщат в своеобразен наркотик за милитариста, фатално принуждавайки го да отхвърля необходимостта от постигането на мир в името на спасението на държавата. И това ненормално състояние продължава дотогава, докато самият ход на развитие на събитията не започне да укротява хазартния играч, превръщайки го в обект на стратегическите комбинации на големите сили в съвременния свят.

Именно тази патология определя и пътя на военно-политическото ръководство на Украйна и, в частност, на президента Зеленски. Така, след провала на операцията в Северна Таврия (т.е. в районите, разположени непосредствено на север от полуостров Крим – б.р.), украинското върховно командване предпочете да влезе в една убийствено безкрайна война, вместо да се примири с реалностите на позиционната задънена улица, изключваща всяка възможност за бързо военно решение на конфликта.

В резултат, жаждата за нови победи и игнорирането на негативните последици от продължителната война, принудиха Украйна да възприеме компромисната стратегия за изтощаване на далеч превъзхождащата я в ресурсно отношение Русия, която – както доста точно отбелязва навремето германският стратег фелдмаршал Алфред фон Шлифен (1833-1913) – е немислима при положение, че цялото съществуване на нацията зависи от постоянното развитие на търговията и индустрията, а издръжката на милионите военни изисква мултимилиардни разходи. Въпреки това, възприемането на подобна стратегическа линия, доведе до закономерното установяване на специфична военна система, чиято крайна цел бе непостижимото възстановяване на териториалната цялост на Украйна.

През последните две години, закономерната липса на прогрес в това отношение беше използвана от украинското върховно командване като предлог за продължаване на войната и получаване на военна и друга помощ от съюзниците. Освен това, тази ситуация напълно удовлетворяваше интересите на корумпирания бюрократичен апарат, давайки му възможност да продължи да забогатява от войната.

В същото време, все по-трудно попълваната с личен състав армия удържаше Източния фронт и с жертвите, които даваше, гарантираше относителната стабилност на живота в тила, докато осъществяваната ограничена мобилизация позволяваше на украинското правителство да дистанцира значителна част от мирното население от  тежестите на войната и да предотвратява рисковете, свързани с тотализацията на конфликта. Важен елемент на тази система беше пропагандата, която даваше възможност да се създаде привлекателна представа за неминуемото изтощаване на противника, освен това маргинализираше всички дискусии относно необходимостта от ревизия на украинската стратегия.

Стремежът на САЩ да нормализират отношенията с Русия

Така, станахме свидетели, как воденият от егоистични и низки подбуди régime corrompu (корумпиран режим) в Киев, умело използва условията на позиционните бойни действия и формалните конституционни основания, за да въвлече украинците в своебразна „сизифова война”. Затова не е изненадващо, че когато мирните инициативи на Тръмп започнаха да застрашават съществуването на тази система, висшето командване на Украйна сметна, че трябва по всеки възможен начин да осуети усилията на Белия дом. В крайна сметка, желанието на САЩ да нормализират отношенията с Русия задължаваше украинската страна не само да сключи мир, но и да направи редица отстъпки на противника си. Това наложи на Зеленски и неговото обкръжение да избират между себичните си мотиви, които подхранваха продължителната война на изтощение, и дългосрочните интереси на Украйна, които очевидно изискваха оттегляне от конфликта, дори с цената на удовлетворяването на някои руски претенции.

Междувременно, както заяви вицепрезидентът на САЩ Джей Ди Ванс в средата на септември 2025 американската страна все пак е успяла да стесни кръга на обсъжданите въпроси до два основни проблема – желанието на Русия да заеме без бой целия Донбас и стремежът на Украйна да получи гаранции за сигурността си. Верен на милитаристката си логика обаче, Зеленски първоначално отхвърли възможността за териториални компромиси срещу преустановяване на войната.

На практика, пред украинския Върховен главнокомандваш беше поставена реална стратегическа дилема, а предпочетеното от него негативно решение определи и позицията на Белия дом по украинския проблем. В тази връзка възникват следните въпроси: каква военна цел си поставяше Зеленски, декларирайки готовност да отхвърли териториалния компромис, и на какво основание смяташе, че потенциалните ползи от постигането на подобна цел могат да балансират деструктивните процеси, свързани с изтощаването на украинската армия, разрушаването на икономиката на Украйна, както и със задълбочаването на социалните разломи вътре в страната? Защо преследването на тази цел се смяташе за по-оправдано от сключването на мир, който очевидно ще позволи, без повече човешки жертви и многомилиардни загуби от военните действия, да бъде възстановен икономическият живот в страната и, паралелно с това, да бъде реорганизирана украинската армия?

Характерно за подобни ситуцаии е, че милитаристът се оказва неспособен да даде адекватни отговори на подобен род въпроси, тъй като това би изобличило готовността на лидера на сражаващата се държава да пожертва съществуващата пред нея положителна перспектива за да съхрани собствения си престиж. Това не е изненадващо, защото онова, което е норма за един милитарист, е немислимо за истинския стратег, склонен да разглежда войната като строго финансово-счетоводно предприятие.

В тази връзка е достатъчно да си припомним думите на Зеленски отпреди повече от година: „Хората са важни, но това не означава, че можем да дадем на руснаците тридесет процента от земята ни”. Тоест, правилният избор не бе направен и противопоставянето продължи, усилвайки разложението вътре в Украйна и отслабвайки преговорната и позиция. Впрочем, немного отдавна Върховният главнокомандващ лансира и друга, не по-малко показателна теза: „Целта на Путин е да окупира Украйна. И докато не успее да го направи, победата е на наша страна. Ето защо оцеляването, само по себе си, е победа за нас”. За повърхностния характер на това разбиране за победата говори дори само фактът, че Зеленски не отчита дългосрочните социално-икономически последици от „победоносното оцеляване” на своята страна. А още през ХVIII век пруският крал Фридрих Велики предупреждава, че продължителната война постепенно руши обществената дисциплина, намалява населението на държавата и изтощава ресурсите и.

Така или иначе, но осъществяваният от украинското върховно командване саботаж на преговорните процеси действително се увенча с успех – в комюникето си от 24 септември 2025 Тръмп заяви, че с подкрепата на европейските си съюзници Украйна е способна да възстанови своята териториална цялост с военни средства. Впрочем, куриозният характер на създалата се ситуация е очевиден: преди това самият Зеленски и най-близките му съветници признаваха, че постигането на подобна цел е невъзможно, докато „добре информираният” Тръмп внезапно не заяви точно обратното.

Следва да признаем, че президентът на САЩ взе най-оптималното решение в условията на възникналата дипломатическа задънена улица: под благовидния предлог, че вярва в боеспособността на Украйна и Европа, той се абстрахира от обзетия от милитаристка невроза Зеленски. Този, на пръв поглед прост американски маньовър, на практика нанесе косвен удар по цялата военна система на украинското върховно командване.

На първо място, Тръмп постави Зеленски в деликатно положение, задължаващо Украйна да демонстрира успехи на фронта. При това САЩ формално нямат никакво отношение към потенциалните провали на подобни планове тъй като те, на първо място, се доверяват на Върховния главнокомандващ на Украйна, а на второ, вече не са съюзник на Киев – тази роля вече е отредена само на Европа. По тази причина фокусът на вниманието на украинците ще се измести от неуспешните миротворчески усилия на Белия дом към пълководческите таланти на Зеленски, йезуитската политика на Европа и перспективите за продължителна война с Русия. Тоест, бяха създадени условия украинското общество да осъзнае, че се е оказало в нов „триъгълник на смъртта”, където е обречено на упадък „with time, patience, and the financial support of Europe” („с времето, търпението и финансовата подкрепа на Европа”).

Горчивата истина е, че украинците  са потиснати от своя Върховен главнокомандващ, който, подобно на типичните милитаристи от ХХ век, нямаше моралните сили да започне мирни преговори – на фронта не бяха постигнати никакви безспорни успехи, а евентуалните непопулярни компромиси ще застрашат имиджа на президента и поставят под въпрос успеха на бъдещия електорален процес. Примерът на Зеленски само потвърждава правилността на тезата на британския историк Базил Лидъл Харт (1895-1970), че силата се превръща в порочна спирала, ако използването и не се контролира от здравия разум.

От друга страна, европейските политици превърнаха милитаристките настроения на Върховния главнокомандващ в инструмент за удовлетворяване на собствения си raison d'état (национален интерес): докато със своите жертви украинската армия ограничаваше настъпателния потенциал на руснаците, европейците, следвайки старите си традиции, използваха и използват това време за да се подготвят за бъдеща война. Този подход беше доста точно резюмиран през февруари 2025 от датския премиер Мете Фредериксен, според която постигането на мир в Украйна ше представлява много по-голяма опасност, отколкото продължаването на войната.

Що се отнася до Русия, тя – следвайки стратегията на германския генерал Ерих фон Фалкенхайн през 1916 – предприе директни действия на фронта и косвени въздушни удари по тиловите райони на Украйна за да я докара до такова състояние, което да постави под въпрос нейната отбранителна способност в дългосрочна перспектива, тъй като с продължаването на войната моралните, физическите, както и икономическите сили на украинската нация ще бъдат сериозно подкопани. Възможността за реализация на подобен сценарий само потвърждава тезата на споменатия по-горе Базил Лидъл Харт, че мирният договор, подписан в условията на оказал се в задънена улица конфликт, е за предпочитане пред споразумението, постигнато в резултат от общото изтощаване на воюващите страни, защото създава по-стабилна основа за продължителен мир.

Примката на Тръмп на шията на Зеленски

Освен това, Тръмп надяна на шията на Зеленски т.нар. „примка на Токвил”: с предишните си дипломатически усилия президентът на САЩ вдъхна надежда за мир на украинското общество, но след това собственоръчно провали тази перспектива, заставайки формално на страната на Зеленски. В резултат от това, негласното, но естествено желание на украинците за мир беше стъпкано от фалшивата вяра в способността им да доведат противопоставянето с руснаците jusqu’à la victoire finale (до крайна победа). И сега на фрустрираното украинско общество предстои да преосмисли собствените си представи за войната, а този процес е свързан с болезнената загуба на досегашните му илюзии, което може да доведе до „революционизирането” на населението на Украйна.

Всичко това създаде условия за провала на т.нар.”стратегия на цинобъра”, която е заложена в основите на „мекия деспотизъм” на Зеленски. В рамките на тази стратегия, правителствената пропаганда превърна украинците във филистери, принудени да се възхищават на измислените достойнства на своя Върховен главнокомандващ, чиито провали или биваха премълчавани, или пък се представяха като резултат от намесата на външни сили, включително на Тръмп. В резултат от своя демарш обаче, американският президент създаде условия за разрушаване на златния ореол около украинския лидер и развея илюзиите за прословутата му „непоколебимост”, което в крайна сметка ще политизира вече съществуващото недоволство на украинските филистери, насочвайки вниманието им към недостатъците на военната система, създадена от върховното командване на Украйна.

Зеленски така и не осъзна, че постоянно възпроизвежданата от него илюзия за победа неизбежно ще се сблъска с реалните възможности на Украйна. На практика, военно-политическото ръководство на страната бе изправено пред задачата да спре противника при положение, че украинската армия е поразена от епидемия от дезертьрство, обедняващото население се съпротивлява срещу силовата мобилизация, а Русия ускорява темповете на настъплението си и стартира поредната си мощна въздушна кампания.

Тоест, предоставяйки на Зеленски carte blanche да продължи войната, Тръмп го вкара във финална шахматна партия, резултатът от която ще определи съдбата на Върховния главнокомандващ. Ако руснаците все пак успеят да пробият украинския фронт, а в тила се очертае усилване на революционните настроения, военно-политическото ръководство на Украйна ще бъде принудено или да поиска мирни преговори, или да предприеме необмислени радикални милитаристки мерки, които ще дестабилизират още повече вътрешната ситуация в страната. При всяко развитие на събитията Вашингтон и Москва ще получат възможност да решат украинския въпрос по изгоден за тях начин. И тъкмо това стори Тръмп лансирайки новия си мирен план от 28 точки, който очевидно се одобрява и от руснаците.

Освен това, обвързвайки брюкселската бюрокрация с една война, която няма военно решение, Тръмп дава възможност на десните сили в Европа да разгърнат укрепващият собствените им позиции наратив за трансформирането на „войната на Байдън” във „войната на фон дер Лайен”, чиято нова спирала би струвала прекалено скъпо на европейските данъкоплатци. По този начин, финалната шахматна партия на Зеленски оказа негативно влияние не само върху финансовата подкрепа за Украйна, но и върху авторитета на институциите на Европейския съюз.

Така, с жестоката си шега, Тръмп нанесе мощен удар по сърцевината на противоречията в политиката на военните цели на Зеленски – признавайки първоначално правомерността на амбициите на украинския Върховен главнокомандващ, той публично го задължи да превърне илюзията за победа в реалност. Предвид тежкото състояние на страната и готовността на руснаците да продължат настъпателните си операции, този ход изглежда докара поразения от милитаристка невроза Зеленски до същото състояние, в което се оказва командващият на германската армия Ерих Людендорф на 29 септември 1918: осъзнавайки безнадеждното положение на Германия, той получава епилептичен припадък. Само четири дни по-късно немското правителство се обръща към американския президент Удроу Уилсън с молба за постигане на мир на основата на прословутите му 14-пункта.

Казаното по-горе позволява да се предположи, че стратегията на Белия дом за преодоляване на позиционната система на руско-украинската война съзнателно е целяла създаване на условия за психологически срив на поразените от милитаристка невроза лидери в Киев – т.е. става дума за докарването на Украйна до „организирано поражение”. Опитвайки да се измъкне от паяжината на тази комбинация, украинското върховно командване продължи да пребивава в състояние на хипербулия (неконтролируема свръхактивност), деструктивните последици от която ще се усещат все по-силно от обществото в Украйна. В резултат, връзката между разлагащото се военно-политическо ръководство и гражданите продължава да се руши – болният мозък на армията започва да губи авторитета си, което пък усилва исканията за по-бързо постигане на мир в страната.

С други думи, украинците са обречени да осъзнаят правотата на лансираната от бащата на съвременното международно военно право Йохан Каспар Блунчли (1808-1881) теза, че правото на война не е безусловно и губи юридическата си сила, щом престане да обслужва целите на държавата. Използвайки това, външните сили ще получат възможността да наложат собствената си воля на сломената украинска република. Пореден опит в тази бе прословутия американски план от 28 точки за мир, представен в ултимативна форма на Киев през ноември 2025.  

Оттук нататък изглежда, че в основна задача пред украинците ще се превърне опитът да се възползват от американския диктат за да трансформират собствения си живот.

*Авторът е известен украински историк и геополитически експерт, анализатор на Хвiля