Могъщите богове на Америка: Тръмп и краят на Дългия ХХ век

Истината е, че Тръмп вече реализира много от онези приоритетни задачи, за които споменах, още преди той да поеме властта, в статията си „Контрареволюцията започна“ (1), като най-значимата измежду тях бе отказът от сдържаност по отношение на институциите или на механизмите за осъществяване на пълномощията на властта. Наблюдавайки енергията, с която действат Тръмп и хората му, изглежда, че сегашната президентска администрация е първата от времето на Франклин Рузвелт насам, която е сериозно настроена да удовлетвори демократичната потребност от реални промени в управлението на Америка.

Ударите се нанасят толкова бързо, че – честно казано – е трудно дори да бъдат проследени. Внимателният анализ на случващото се е затруднен от постоянната поредица все нови събития. И все пак, на фона на целия шум, породен от действията на новата администрация и всичките и заявления, които буквално разтърсиха света (достатъчно е да си припомним само идеята за анексиране на Гренландия, затварянето на границите, налагането на високи вносни мита или разпускането на USAID ), постепенно започва да се очертава по-широката картина на осъществяващите се пред очите ни процеси.

Внезапно отново стана актуално твърдението на покойния Кисинджър от 2018, че „Тръмп може би е една от онези исторически личности, които се появяват отвреме навреме за да отбележат края на цяла историческа епоха и да ни накарат да се откажем от старите си илюзии“. През 2018 това все още не беше така, но сега без съмнение то е напълно вярно. Струва ми се, че онова, което на практика наблюдаваме в момента действително е края на цяла една епоха и радикално преформатиране на цялото ни общество, каквото го познаваме, при това поне засега не сме в състояние да осъзнаем истинското значение на този преврат и неговите последици.

За да съм по-конкретен, смятам, че управлението на Доналд Тръмп бележи закъснелия край на Дългия ХХ век.

Дългият ХХ век

Периодът от 125 години между Френската революция през 1789 и началото на Първата световна война през 1914 е известен като „Дългият ХIX век“. Тоест, когато говорим за ХIХ век разширяваме времевите му рамки, като този подход ни позволява да уловим истинския дух на Деветнадесетото столетие, през което можем да видим и впечатляваща епоха на експанзия, и имперска доминация, и Просвещение, характеризиращо се с прекаленото уповаване на човешкия разум и прогреса. Този бавен исторически дух на XIX век, различен от всеки друг преди и след него, окончателно угасва в окопите на Първата световна война. И всички онези способи, чрез които хората от Запада възприемат обкръжаващия ги свят и си взаимодействат с него посредством психологическото, художественото и духовното му възприемане - всичко това се променя чак след тази катастрофа, след това „междуцарствие“, приключило едва с края на Втората световна война.

В нашумялата си книга „Завръщането на могъщите богове“ (появила се през 2019) (2), известният американски теолог професор Ръсел Роналд Рино цитира думите на един младеж, който казва следното: „Сега съм на 27 и се надявам да доживея до края на ХХ век“. Парадоксалното му заявление отразява факта, че ХХ век също продължава много по-дълго от своя „срок на годност“, формално изтекъл през 2000-та. Истината е, че нашият Дълъг ХХ век започва с голямо закъснение, утвърждавайки се напълно едва през 1945, но оттогава насам, т.е. през онези 80- години в течение на които неговят дух определяше всички представи на цивилизацията ни за това, какво представлява света и какъв би трябвало да бъде, той роди всички страхове, ценности и морални норми на нашето общество. Освен това обаче, опирайки се на глобалната мощ на Съединените американски щати, той формира и политическия и културен ред на цялото съвременно човечество.

Всъщност, духът на Дългия ХХ век не се отличава от предхождащия го „дълъг век“. Напълно логично е, че след всички ужаси, свързани с Втората световна война, в основата на идейното кредо на управляващите елити в Америка и Европа бе заложена формулата „никога вече“. Въпросните елити стигнаха до извода, че фашизмът, войната и геноцидът вече никога не трябва да застрашават човечеството. За съжаление обаче, тази решимост, която тогава изглежда напълно разумна и породена от най-добри намерения, доста бързо се трансформира във всепоглъщаша негативистка обсебеност.

Редица изключително влиятелни либерални мислители, като Карл Попър и Теодор Адорно, съумяват да убедят идеологически податливия следвоенен западен истъблишмънт, че основния източник на авторитаризма и конфликтите в света е „затвореното общество“. Според тях, подобно общество се характеризира с това, което споменатият по-горе проф. Рино нарича „всемогъщи богове“, имайки предвид следното: твърдите убеждения и претенции за следване на истината, твърдите нравствени принципи, силните социални връзки, високата степен на самоотъждествяване на индивида с общността и силната му прrвързаност към конкретната местност (т.е. към родината) и историческото минало – „всичо това определя чувствата и привързаностите, които скрепяват отделните общности“.

Ето защо, обединяващата сила на „всемогъщите богове“ започва да се разглежда като опасен, инфернален източник на фанатизъм, потисничество, омраза и насилие. Значимостта, която преди това се придава на връзките на вярата, семейството и, най-вече, на нацията – всичко това вече започва да се разглежда като нещо подозрително и опасно, също като пораждащите тревога мракобесни изкушения на фашизма. Адорно, който в течение на няколко десетилетия определя направлението на следвоенната американска психология и образователна политика, твърди, че такива явления като вродената преданост към семейството и нацията, са отличителни белези на потенциално „авторитарната личност“, способни да превърнат обикновения индивид в ксенофоб и поклонник на поредния „фюрер“. На свой ред, Попър, в изключително нашумялата си книга „Отвореното общество и неговите врагове“ (появила се през 1945), тотално отрича идеята за националното общество, определяйки я като пагубна „антихуманна пропаганда“, а всеки, който се осмелява да изпитва трепетни чувства към своята родина и история, като към нещо специфично, бива заклеймен от него като опасен „расист“. За подобни интелектуалци, всички решителни претенции за авторитетност или йерархичност – без значение, дали става дума за хората, моралните устои или метафизичните истини – представляват смъртоносна заплаха за мира на планетата.

Грандиозният проект, целящ създаването на следвоенен либерален елит, се съпровожда с разрушаването на стените на „затвореното общество“ и опити за окончателното прогонване на неговите „богове“. Вместо това се налага идиличната, но изключително неясна представа за „отвореното общество“, населено от миролюбиви и безволни богове – боговете на толерантността, съмнението, диалога, равенството и потребителския комфорт. Този доминиращ политически и културно т.нар. „консенсус на отвореното общество“ привлича такива авторитетни теоретици, като Адорно и Попър, за прокарването на програма за социални реформи, целящи да разсеят предубежденията, да лишат идеалите от магическата им сила, да релативизират истините и да отлабят привързаностите.

В книгата си професор Рино посочва, че същността на новите подходи към образованието, психологията и управлението е в стремежа за релативизиране на истината, налагането на т.нар. „критично мислене“ над морала, ерозия на колективните привързаности, подлагане на съмнение на всяка йерархия, разрушаване на всички граници и премахване на всички пречки с цел освобождаването на индивида от „цензурирането“ на всички морални и социални задължения. Така, наред с икономическия растеж, стремежът към постигането на някакъв неясен всеобщ хуманизъм се посочва като единственото висше благо, към което трябва да се стреми човечеството.

През ХХ век антифашизмът се трансформира в грандиозен кръстоносен поход, характеризиращ се (колкото и да е парадоксално) с неистов фанатизъм и нетърпимост. Превръщайки в свой най-висш приоритет лозунга „никога вече“, идеологията на „отвореното общество“ залага в основата си борбата срещу summum malum (т.е. най-голямото зло), а не борбата за summum bonum (т.е. висшето благо). Самотната фигура на Хитлер не просто се таи в дебрите на съзнанието на ХХ век, а доминира в неговото подсъзнание, превръщайки се в своеобразен „светски Сатана“, който вечно изкушава човечеството, тласкайки го към извършването на нови злини. Тази „втора кариера на Адолф Хитлер“, както подигравателно я определя френският писател и философ Рено Камю, създава онзи (така да се каже) квазирелигиозен смисъл, с който се оправдава съществуването на консенсуса на „отвореното общество“ и целият следвоенен либерален ред и той е „на всяка цена да бъде предотвратено възкресението на фюрера-върколак“.

Спомената по-горе „предпазна доктрина“ придава (и то при всички възможни обстоятелства) огромна морална тежест на ценностите на „отвореното общество, налагайки ги над ценностите на неговия антипод – „затвореното общество“. Ако допуснем, че единствената алтернатива е изборът „между отвореното общество или Освиенцим“, очевидно следва да демонстрираме нулева толерантност към ценностите на „затвореното общество“ и именно това трябва да определя действията ни. От което пък следва, че ако някой се опитва да пречи на каквато и да било проява на свободата в обществото и на „освобождението на индивида“ (в това число на секуларизацията, сексуалната революция, правата на ЛГБТ и свободното движение на мигрантите), това ще означва, че този човек действа като Хитлер, тъй като при подобно развитие ще нарасне и вероятността от завръщане на фашизма (при това, в случая няма никакво значение, колко далеч от фашизма всъщност е въпросният индивид, който уж пречи на проявленията на свободата). Както посочва в тази връзка професор Рино, като единствено и непоклатимо правило, заложено в основата на „отвореното общество“, се приема лозунгът „забранено е да се забранява“. По този начин, под една доста строга форма, бива наложен нов културен догматизъм, в чиито рамки всеки опит за изказване на мнение, което е в разрез с дългосрочния проект за по-нататъшно „отваряне“ на обществата, се превръща в табу – т.е. подобни опити започват да се възприемат като „прояви на морално зло“. В същото време обаче, тази „тотална инклузивност“ съще не може да мине без налагането на строга цензура, осъществяваща се под формата на т.нар. „политическа коректност“.

След края ва студената война станахме свидетели на рестарт на консенсуса на „отвореното общество“. Крахът на съветския комунизъм - последният реален иделогически конкурент на либерализма - не само не ограничи фанатизма на последния, но на пръв поглед окончатерно потвърди превъзходството на „отвореното общество“ от морална и практическа гледна точка. Освен това, след студената война елитът в още по-голяма степен повярва, че целият свят може – и трябва – да бъде рефомиран по неговите рецепти, обявявайки по този начин „края на историята“.

Кръстоносният поход за налагане на принципа на „отварянето“ си постави грандиозната цел да разруши всички национални образувания в името на мира, просперитета и свободата. Тази фанатична убеденост укрепна още повече след терористичните нападения от 11 септември 2001, които – както изглеждаще тогава – за пореден път демонстрираха, че „затвореността“ и нетърпимостта, съществуващи в отделни части на планетата, представляват заплаха за толерантността. Както отбеляза малко след тези събития един известен политически „ястреб“ (цитиран в книгата на Кристофър Колдуел „Размисли за революцията в Европа“): „Днес живеем в свят без граници, в който нашата нова задача не е да защитаваме границите на собствените си страни, а цивилизоваността и човешките права“ (3).

Именно на този принцип USAID доскоро изразходваше 1,5 милиона долара за реализация на програмата DEI (Diversity, equity, and inclusion, т.е. „разнообразие, равенство, инклузивност“) в различни предприятия и институции в Сърбия, 500 хиляди долара за „разпространяването на атеизма“ в Непал или 7,9 млн. долара за да бъдат стимулирани журналистите в Шри Ланка да използват т.нар. „бинарен джендърен език“. По същата причина американското правителство наливаше милиони долара, финансирайки „благотворителни организации“, поставили си за цел да заобикалят и ерозират имиграционните закони на самите САЩ и да стимулиратн миграцията през отворените граници на страната – според правителството във Вашингтон, това беше правилно, защото цялата тази активност е насочена против „затвореното общество“ и цели да не допусне появата на „нов Хитлер“. Ето защо, в течение на десетилетия, всеки, които се обявяваше против този курс, автоматично биваше обвиняван, че е „истински фашист“.

Междувременно, развитието на консенсуса на „отвореното общество“ вървеше ръка за ръка с глобалното укрепване на „управленската („мениджърската“) държава“ и потискането на демократичнота самоуправление – в това отношение между тях съществуваше съвсем пряка и съзнателно търсена връзка. Както посочва още в началото на ХХ век германският философ и геополитик Карл Шмит, „либерализмът се ръководи от елементарния си инстинкт да „неутрализира“ и „деполитизира“ политическото, т.е. да се опита да премахне (опасявайки се от възникването на конфликт) всички фундаментални разногласия в политиката, свеждайки самата „политика“ до просто управленско администриране“. Именно това отнемане на политическото от политиката залегна в основата на онези цели, които бяха поставени в рамките на реализацията на следвоенния проект. Както прогнозира и Карл Шмит, в основна цел се превръща постигането на вечен мир с помощта на новата „технологична епоха“, в която политиката следва да бъде сведена до по-безопасни и по-предсказуеми движения на целия механизъм чрез разширяването на правата и възможностите на такива уж неутрални негови елементи, като бюрократичните процеси, юридическите решения и експертните технократски комисии.

Така, реалните публични спорове по политически въпроси (особено с участието на демократичните маси, „които в по-голяма степен са склонни към фашизъм“), започнаха да се смятат за прекалено опасни и да не се допускат. При изграждането на „отвореното общество“ в поствоенния период, вместо да се заложи на постигането на управляемост с научни мегоди, се наложи стремежът за трансформиране на политическата сфера в „социална технология, резултатите от която могат да бъдат проверени от социалното инженерство“ – както твърди Попър. В този случай спектърът на действие на въпросния механизъм може да бъде стеснен с помощта на група щателно подбрани и образовани „институционални технолози“ (по израза на Попър).

Оттук произтича и мащабното разширяване и укрепване на съвременните управленски режими, включително американската „дълбока държава“, която администрацията на Тръмп, заедно с Илън Мъск (до решението на последния да се оттегли от политиката), се опитва да демонтира в момента. Подобни режими се характеризират с впечатляващ и стабилен административен апарат, съставен от бюрократи, които не се отчитат пред никого. Те се управляват от олигархична елитарна класа от технократи, постигнали съвършенство в социалното инженерство, способни да се приспособяват и демонстриращи фалшиво състрадание към „масите“, които умело манипулират уж неутралните процеси и се стремят на всяка цена да избягват рисковете. Изключително важен приоритет за този тип режими е и обсебеността им да управляват общественото мнение чрез пропаганда и цензура, като целта е както да бъдат ограничени постиженията на демокрацията (т.е. „демокрацията“ да бъде защитена от масите), така и да не се допуска сериозно обществено обсъждане на фундаменталните, макар и спорни, политически въпроси (като политиката, стимулираща масовата миграция например), като всичко това се прави в името на предотвратянето на евентуални граждански конфликти.
Този управленски стремеж към деполитизация не се ограничава само на национално ниво. Създаването на „либерален международен ред, основан на правила“ (в чиито рамки всички политически разногласия следва да се регулират от квазиимперските наднационални структури, като ООН и ЕС, а войната между държавите постепенно ще се превърне в реликва от варварското ни минало) бе върха на следвоенните стремежи а Запада. Опирайки се на военната мощ на САЩ и съюзниците им, този нов международен ред, не би трябвало да допуска несанкционирани конфликти, би деполитизирал света и би съдействал за просперитета на „отворените общества“.

В крайна сметка, Дългият ХХ век се характеризира със следните три взаимносвързани проекти: увеличаващо се отваряне на обществата, станало възможно в резултат от демонтажа на нормите и границите, консолидиране на „управленската държава и хегемония на либералния международен ред”. Разбира се, разчиташе се, че комбинацията от тези три елемента би могла да постави основите на такова общество, в което ще възтържествуват мирът и добрата воля на цялото човечество. Тоест, в резултат от следвоенния консенсус трябваше да бъде сложен края на нестабилния, безчувствен и недемократичен свят, който да бъде заменен от нов свят, където доминира „ръчното управление“ и технократичния рационализъм.

Тази мечта обаче не се сбъдна, тъй като се оказа, че „всемогъщите богове“ категорично отказват да напуснат света ни.

Завръщането на боговете

Както обеляза наскоро британската авторка Мери Харингтън, тръмпистката революция изглежда също толкова архетипна, колкото и политическа, отбелязвайки при това, че, като цяло, „мъжественото ликуване, породено от последните действия на Илън Мъск и групата млади негови „техно-братя“ за демонтиране на окопалата се бюрокрация, би могло да се изтълкува архетипно като борба с огромно вонящо чудовище, опитващо се да изкорени мъжествената доблест, като такава“ (4). Истината е, че този стремяш се към възстановяване на мъжествеността дух на тимотичен витализъм беше съзнателно потискан в течение на целия Дълъг ХХ век. Сега обаче той се завръща. При това, посочва Харингтън, не забелязваме, „че пропитата от бюрократизъм мениджърска цивилизация не оставя никакво място за собствени фобии“. Така, в момента наблюдаваме в реално време завръщането в публичната сфера на такива забравени фигури като Героят, Кралят, Войнът или Пиратът и дори на различните типове антигерои.

Вместо да реализира утопията, в която царят мир и прогрес, „отвореното общество“ и неговите меки, „слаби богове“ доведоха Запада до цивилизационен упадък и задънена улица. Както бе замислено, „могъщите богове“ на историята бяха прогонени, религиозните традиции и моралните норми – развенчани, общностните връзки и привързаността към общността бяха ерозирани, различията и границите бяха изтрити, а изкуството на самоуправлението отстъпи място на йерархизираната технокрация. Не е изненадващо, че в резултат от това националните държави и, в по-широк смисъл, цивилизациите, вече не са в състояние да удържат позициите си, да не говорим да могат да се защитят от заплахите от страна на „не-отворените“ и „не-смесени“ общества. С други думи, кампанията за радикално самоотричане, провеждана от консенсуса на „отвореното общество“ през следвоенния период, на практика се оказа колективен пакт за самоубийство на либералните демокрации от Западния свят.

Но тъй като през последните двайсетина години реалността все по-често внася своите корекции, броят на хората, които все още са убедени в неясните обещания на „отвореното общество“ постоянно намаляваше. Възникна естествена реакция, особено сред онези, които бяха най-откъснати от неговите остарели натрапчиви идеи и пострадаха от тях: младите хора и работническата класа. „Популизмът“, който в момента залива Запада, би следвало да се разбира като демократично искане за възстановяване на предишното уважение към онези „могъщи богове“, които са способни да укрепват, обединяват и поддържат обществата, включително цялостните национални идентичности, естествените привързаности и признаването на обективните и трансцедентни истини.

Днешният популизъм не е просто реакция на проточилото се с десетилетия предателство на елитите и ужасното управление (макар че и това изигра своята роля), а и дълбок, потиснат тимотичен стремеж към толкова дълго отлаганите действия, към освобождаване от задушаващата летаргия на „процедурното“ управление и към страстна борба за колективно оцеляване и защита на собствените интереси. Тоест, това е завръщане на политическото в политиката, което изисква възраждане на старите добродетели, включително жизненоважното чувство на национално и цивилизационно самоуважение. А това, на свой ред, изисква отказ от патологичната „тирания на покаянието“ (както я определя френският философ Паскал Брюкнер), завладяла умовете на Запада след 1945. С постепенното отслабване на безкрайните истерични обвинения във „фашизъм“, ние – за добро или за лошо – се доближаваме до края на Епохата на Хитлер.

Така, енергичният национален популизъм представлява отказ от всички основни и натрапчиво налагани идеи и постановки на ХХ век и консенсуса на „отвореното общество“. Изглежда, че бледото управление на слабостта, търпимостта и мрачния универсалистки уталитаризъм, превърнати в нравствен и политически идеал, върви към края си. А това означава, че идва и краят на геронтокрацията на Дългия ХХ век. Именно това символизира Тръмп с дръзките си действия: „могъщите богове“ вече не са изгнаници – те се върнаха в Америка, носейки духа на новия ХХI век.

Зората на новия век

Самият Тръмп е човек на действията, а не на размишленията (да не говорим за самобичуването) и очевидно е много склонен да рискува. Той е инстинктивен, а не пресметлив. Поставя личните отношения над рационалността, цени предаността и притежава изострено чувство за чест. Говори прости истини, без да го и грижа, дали те оскърбяват нечии чуства, и трудно търпи безкрайните „диалози“ или установените процедури. В качеството си на откровен и безскрупулен националист, той без колебание използва сила в интерес на Америка, поставяйки този интерес над интересите на другите държави. С други думи, той не е причината или просто симптом на популисткия възход. В известен смисъл Тръмп е олицетворение на бунтовническия дух на новия свят, който в момента руши стария ред.

Политиката по време на втория му президентски мандат също отразява този нов дух на времето. Той започна свой блицкриг срещу трите стълба на Дългия ХХ век: затваря границите на страната и прочиства Америка от идеологическите догми на „отвореното общество“ („Разнообразие, Равенство, Инклузивност), като в същото време кара и масовата култура да последва примера му. Освен това, осъществява демонтажа на „управленската“ държава, включително налагайки прекия си личен контрол, като избраник на американската нация, над процедуралистката бюрокрация (неподлежаща на демократичен контрол и безотчетна). Накрая, Тръмп трансформира външната политика на САЩ, отказвайки се от либералниа процедурализъм в международната сфера и поставяйки националните интереси над интересите на „международния ред“ и сляпата игра на „световен полицай“.

Дори и само дързостта на онова, което върши сегашният президент на САЩ, свидетелства не просто за поредни партийно-политически маньоври, а за краха на застиналата в състояние на стазис стара парадигма, т.е. вече отново има пространство за творчески действия. Подобен манталитет не се наблюдава в Америка от времената на Франклин Делано Рузвелт и неговото революционна правителство, което успява да възстанови отново Америка и създава съвременната „мениджърска държава“ – ще припомня, че от Втората световна война насам никой не се осмеляваваше да докосне дори с пръст този механизъм. И ето че Тръмп най-сетне дръзна да го стори.

Както извън САЩ, така и във Вашингтон, подобно безпардонно поведение поражда сериозно недоумение и тревога (мнозина се питат, „защо Тръмп заплашва с инвазия в Мексико, притиска Канада и иска да анексира Гренландия от съюзника си в НАТО? Нали уж беше изолационист?“). Истината обаче е, че принципът, заложен в основата на всички тези действия на Тръмп, всъщност е доста ясен и праволинеен: той е готов да използва американската мощ във всяка ситуация, ако това ще е от полза за нацията, и не го е грижа особено за запазването на либералния международен ред, заради самия ред, или пък за спазването на такива „глупости” като международното право например.

Тоест, оказва се, че творчеството вече е допустимо и на международната сцена. Дипломацията и алиансите логично се смятат за ценни само дотолкова, доколкото са от полза за Америка. Именно това е значението на прословутия слоган „Америка над всичко“. „Доктрината Тръмп“ е просто отказ от невротичния, избягващ пряката конфронтация поствоенен консенсус и връщане към стандартната външна политика на САЩ от времената, когато те бяха склонни да демонстрират мускули и концентрираха вниманието си върху Западното полукълбо. Тази политика е характерна за президентите от ХIХ и началото на ХХ век, като Андрю Джексън, Уйлям Маккинли или Теодор Рузвелт-младши.

Новият американски държавен секретар Марко Рубио дори открито определи гарантирания от САЩ либерален световен ред като „аномалия“, отбелязвайки, че „той беше продукт на края на студената война“ и, че „рано или късно светът трябваше да се върне към мултиполярния модел, с няколко велики държави в различните части на планетата“. Както изглежда, този процес на възраждане духа на националния сувернитет и международното съперничество, вече се разпространява и вдъхновява връщането на „могъщите богове“ по целия свят. Както заяви наскоро унгарският консервативно-националистически премиер Виктор Орбан на форума на европейските популисти: „Приятелят ни Тръмп, или по-точно „ураганът Тръмп“, промени света само за няколко седмици. Приключи една цяла епоха и вече е очевидно за всички, че бъдещето е наше“.

Тоест, макар че на пръв поглед революцията на Тръмп може да изглежда просто като връщане към либертарианството от 1990-те години, с неговия култ към индивидуалната свобода и пазарната философия от типа „алчността е нещо добро“, истината е, че той олицетворява далеч по-значима стъпка назад (или, по-скоро, напред?) – с  повече от един век. Глобалисткият неолиберализъм, интервенционисткият универсализъм и наивният социален прогресизъм на „отвореното общество“ от 1990-те години, вече са мъртви и скоро ще бъдат забравени. Въпреки алианса си с десните „прогресисти“ от Силициевата долина, новият свят на Тръмп е до голяма степен „постлиберален“.

Реакционните останки

Не е изненадваощо, защо Тръмп толкова ужасява застаряващата аристокрация на Дългия ХХ век: тези хора се боят повече от всичко от завръщането на „могъщите богове“ на историята, които – според собствения им проект за морално и политическо преустройство на света, трябваше да бъдат прогонени завинаги.

Обърнете внимание например, на нарастващата паника, която се усеща в предупрежденията (редуващи или смесващи се с обвиненията във фашизъм) за наближаваща заплаха от „християнски национализъм“. Въпросният термин обединява в едно двама „могъщи богове“ – национализмът и религията – и тъкмо затова този фантом изглежда толкова страшен. Това обяснява и, защо определен тип „умерени консерватори“ (противниците им обикновено ги квалифицират като cuckconservative - от cuckold, т.е. „рогоносец“) демонстрират толкова истерично отношение към Тръмп и популизма. Всъщност, тези хора наистина са „консервативни“, но само в смисъл, че основната им цел е запазването на статуквото, поради което те осъждат всички решителни действия, включително законното използване на демократичната власт, нарушаващи консенсуса на „отвореното общество“. Макар че може да критикуват отделни „изкривявания“ на прогресивизма, заплашващи този консенсус, дълбоко в душите си въпросните „умерени консерватори“ служат на „слабите богове“ на управленската немощ.

Вече осем десетилетия старият елит – и левите,   и десните, са обединени около приоритетите на „отвореното общество и неговите ценности. Макар някои американци да бяха изненадани, че хора като Дик Чейни, които преди това се асоциираха с десницата, застанаха на страната на левицата на последните президентски избори, всъщност това трябваше да се очаква.Чейни беше радикален привърженик на консенсуса на „отвореното общество“, макар и под формата на неоконсерватизма – този „войнствен американски орден“, проповядваш „отварянето“ на целия свят със силата на оръжието. В това отношение, той никога не се е различавал от такива левичари като Джордж Сорос, създал фондация, чието название говори само за себе си (Фондация „Отворено общество“) и използващ влиянието и за ерозията и деконструкцията на консервативните култури по целия свят, включително в САЩ.

Това че двамата действаха като влиятелни наследници на западния истъблишмънт не е странно, а логично, защото ги обединява консенсусът на „отвореното общество“. Истината е, че дори и най-радикалните „контракултурни“ бунтари от 1960-те години  всъщност не бяха такива, тъй като целите им съвпадаха с тези на следвоенния елит за постепенното „отваряне“ на обществото. Споровете помежду им касаеха единствено скоростта на промените, като елитът много бързо успя да интегрира „бунтуващите се левичари“, възприемайки техния „революцонен плам“.

Тръмп и популистко-националистическите движения олицетворяват първия реален разрив с този консенсус. Те възвестяват раждането на един съвършено различен свят.

Откриването на новия свят

Въпреки обсебеността от идеята за „отвореността“, следвоенният свят на „отвореното общество“ винаги е бил по своему задушаващо затворен. Това е свят, в който на човешката природа и на самата човечност се гледа с подозрение – като нещо опасно, изискващо контрол, потискане и сдържане или, още по-добре, трансформиране в безотказно винтче на предсказуемата и „безопасна“ бюрократична машина. Идеалите на този тип свят за съвършенната свобода, равенството, рационализма и пасивността са идеалите на един свят, „в който не би могло да тупти едно велико сърце и да диша една велика душа“, ако използваме думите на Ернст Юнгер.

От самото начало на Дългия ХХ век прозорливите либерални мислители, като Клод Леви-Строс, предупреждават, че опитът да бъде игнорирана реалността и да бъдат тотално отречени ценностите на „затвореното общество“ в името на една „омиротворена планета без властници и подчинени“ неизбежно ще доведе до бунт, кръвопролитие и саморазрушение. Според него, драматичното отхвърляне на „затвореността“ ерозира онези добродетели – вярност, дълг, мъжество, любов към ближния – на които се крепи всяко общество. Както правилно отбелязва Матю Роуз, Леви-Строс е наясно, че „могъщите богове“ на затвореното общество представляват „вечни истини, а не атавизми, колкото и това да дразни прогресистите“. А обществото, което не е в състояние да ги утвърждава „си проси катастрофа, по същия начин, както и обществото, което не ги подлага на съмнение“.

Тези предупреждения обаче, бяха игнорирани. Травмите на ХХ век превърнаха национализма и дори самата идея за различията между „нас“ и „тях“ в табу. Необходимостта от баланс между „затворените“ и „отворените“ ценности за всяко здраво общество беше пренебрегвана в течение на десетилетия.

И ето че днес сме свидетели на хаотичното завръщане на „могъщите богове“, в резултат от това, че виталистичният неоромантизъм на нашата революционна епоха на реформиране на света руши овехтелите стени на „отвореното общество“. Разбира се, завръщането им носи и сериозни рискове, но в това е и тяхната същност. Обаянието на боговете е свързано с тяхната мощ: те могат да бъдат страшни и опасни, но тъкмо поради това са способни и да те защитят. Остава открит въпросът, дали тази необходима сила ще може да бъде хармонично интегрирана в нашите общества, или светът отново ще затъне в бездната на конфликтите и войните.

Истината е, че вече нямаме избор: завръщането на „могъщите богове“ е неизбежно. Вече живеем в нов век. Дългият ХХ век се изчерпа, оставяйки в наследство на Запада един атомизиран свят на апатия, самоотричане и дребнава безлична тирания. И нашите общества или ще приемат възраждането, или ще изчезнат, отстъпвайки мястото си на по-силните и сплотени култури.

Както съвсем правилно заключава проф. Рино в книгата си „Завръщането на могъщите богове“: „Нашето време, т.е. настоящият век, изисква политика на вярност и солидарност, а не на откритост и деконсолидация. Нуждаем се не от разнообразие и иновации, а от дом“. Дай Боже, влизайки в ХХI век всички ние да можем отново да се сдобием с този дом.

Бележки:

1. https://theupheaval.substack.com/p/the-counter-revolution-begins
2. Russell Ronald Reno III, Return of the Strong Gods: Nationalism, Populism, and the Future of the West, Regnery Gateway, 2019
3. https://en.wikipedia.org/wiki/Reflections_on_the_Revolution_in_Europe
4. https://unherd.com/newsroom/trumps-usaid-revolution-is-america-first-in-action/

*Авторът е американски геополитически анализатор