Отношенията между САЩ и латиноамериканските държави през ХХ и началото на ХХI век

След Американската гражданска война (1861-1865), индустриализацията в страната се ускорява, което води до превръщането на Съединените американски щати в регионална, а впоследстие и в глобална сила.

През по-голямата част от XIX-ти век, страните от Латинска Америка и САЩ развиват взаимната си политическа и дипломатическа свързаност, тъй като по онова врeмe все още споделят сходни парадигми – това са млади държави, наскоро извоювали своята независимост, които имат общ интерес да държат бившите европейски колонизатори на разстояние, да градят националния си суверенитет и т.н.

Впоследствие обаче тези парадигми се променят, вследствие превръщането на САЩ в глобална сила. През целия XX век, Белият дом прибягва до различни механизми, за да упражнява хегемонията си в региона – военна намеса, тайни операции, икономическо въздействие, контрол върху регионалните организации, влияние в международни институции (като Международния валутен фонд или Световната банка) или прилагайки „меката сила“ на разнородни финансови прийоми.

На свой ред отделните латиноамерикански държави – в качеството си на играчи в системата на международните отношения – не демонстрират пасивно отношение към хегемонията на САЩ в Западното полукълбо. Напротив, те разработват различни механизми на съпротива, които варират от въоръжена борба до икономически и културен национализъм. Както ще видим в настоящия анализ, през целия XX век (и особено след навлизането в XXI век) за северноамериканците не е никак лесно да съчетаят своите икономически и геополитически интереси с тези на страните от Латинска Америка.

Стабилността като принцип и интервенционизмът като метод

На първо място, следва да се отбележи, че основният национален интерес на САЩ в региона на Латинска Америка винаги е била „стабилността“, която се консолидира чрез три основни линии на действие – военна, икономическа и политическа.[1]

Във военно отношение, целта на САЩ е да предотвратят появата на заплахи за територията си в близкия регион на Латинска Америка. В исторически план, нито една латиноамериканска държава не е представлявала заплаха за САЩ, с изключение на Куба, когато през 1962 се договаря със СССР да разположи свои ядрени ракети на острова. Освен това, САЩ винаги са се стремяли да попречат на враждебни сили да получат влияние в региона и да увеличат способността си да навредят на икономическите и политическите им интереси (ето защо в наши дни следят отблизо нарастващото китайско присъствие там).

В икономическо отношение, САЩ традиционно се стремят да насърчават реформите на свободния пазар, които поддържат Латинска Америка „отворена” за северно-американските интереси. Основната им цел е да се увеличат приходите от търговията и да се създадат достатъчно работни места в Латинска Америка, така че имигрантите да имат по-малко стимули да влизат незаконно в САЩ, в търсене на възможности. Въз основа на принципната предпоставка, че най-ефективното и бързо средство за развитие (и следователно за стабилност) е търговията[2], крайъгълният камък на икономическата политика на САЩ по отношение на Латинска Америка традиционно се  върти около постигането на двустранни споразумения и регионална търговия.

В политическо отношение, САЩ се стремят да насърчават демократичните реформи, водещи до политическа откритост и прилагане на върховенството на закона. Въпреки че всички латиноамерикански държави (Куба и Венецуела са специален случай) провеждат всеобщи преки избори и повечето латиноамерикански ръководители претендират да управляват с различни нива на демократична легитимност, в тези страни често се появяват популистки лидери, които ерозират както нивото на развитие на демократичните процеси, така и трудно оъществените през годините пазарни реформи. В този ред на мисли, трябва да се има предвид, че в много от тези стран липсата на доверие в латиноамериканските държавни институции подхранва възхода на антиамериканска, антиглобалистка и антипазарна демагогия.

Затова, още от 20-те години на ХХ-ти век, Латинска Америка е регион, в който Вашингтон активно провежда политика на откровен„интервенционизъм“[3]. Целите на САЩ за Латинска Америка са ясни – насърчаване на стабилността, мира и прогреса. Те поддържат външна политика, насочена към облагодетелстване на американските компании, насърчаване притока на северноамерикански капитали и технологии в латиноамериканския регион. Освен това САЩ се стремят да намалят европейското икономическо присъствие там оставят инициативата в ръцете на частния капитал, активно подкрепят от  държавните институции. Банкирането играе  важна роля в тази нова фаза на т.нар. „доларова дипломация“.[4] През този период, присъствието на американски банки в Латинска Америка се увеличава, а с него и достъпът до финансови кредити.

Политиката на добросъседство от началото на ХХ век

През 30-те години на XX век започва периодът на т.нар. „Политика на добросъседство“.[5] За да разберем това понятие е необходимо да започнем с обяснение на историческия контекст. За разлика от познатия интервенционизъм, политиката на добросъседство притежава прагматичен замисъл, който следва да се разглежда в едно по-дълбоко геополитическо измерение. Първият фактор, който трябва да се вземе предвид, е нарастващата международна нестабилност през този исторически период, провокирана от агресивността на тоталитарните диктатури и съпроводена с ескалиращ милитаризъм и възраждане на империалистическата конкуренция за доминация в света (което включва и появата на СССР, политическите процеси в Европа и т.н.) За да се противопоставят на тази тенденция, САЩ смятат за нужно да насърчават икономическото, културното, политическото и военното сътрудничество с региона на Латинска Америка, с цел да се гарантира стабилността в Южното полукълбо.

Може да се каже, че в основата си „Политиката на добросъседство“ отхвърля директния интервенционизъм и насърчава колективните действия. Тоест, ако латиноамериканските държави спазват реда, САЩ ще се придържат към обещанието си да не се намесват в техните работи. Което не означава, че Вашингтон се отказва да защитава интересите на САЩ в региона (в т.ч. достъпът до латиноамериканските пазари) с всички необходими средства. Въпреки някои критики, повечето латиноамерикански правителства разглеждат „Политиката на добросъседство“ като края на американския интервенционизъм и началото на отношения, основани на равенство и взаимно уважение – оттук и тяхната подкрепа към нея в онзи момент.

Идеологическото противопоставяне след Втората световна война

Ключовата в световната история 1945 отстъпва място на продължила повече от четири десетилетия идеологическа, културна, научна и икономическа конфронтация, която определя отношенията между северноамериканците и латиноамериканците. В новия международен контекст, Латинска Америка престава да бъде приоритет за САЩ. Твърдо решени да се справят с „комунистическата заплаха“, САЩ се опитват да създадат нов тип алианс в рамките на Западното полукълбо[6].

За разочарование на страните от Латинска Америка обаче, антикомунистическият „кръстоносен поход“ на техния могъщ северен съсед не включва въпроса за собственото им икономическо развитие. Американският антикомунизъм има и политически последици, тъй като бележи завръщането на интервенционизма, оправдан като необходим инструмент за противопоставяне на „червената заплаха“.[7] През този период латиноамериканският реформизъм и икономически национализъм неизбежно се сблъскват с обвиненията от страна на Вашингтон, че се имплементират под комунистическо влияние. Политическата и икономическа нагласа на САЩ след Втората световна война поражда разочарование сред латиноамериканските лидери, разчитащи, че формиралото се по време на „Политиката на добросъседство“ сътрудничество ще продължи, което обаче не се случва през следващите десетилетия.

През този период подходът на САЩ към Латинска Америка е общ и широко регионален, без особена диференциация. Всъщност, би могло да се каже, че в продължение на години политиките на Белия дом проектират върху региона на Латинска Америка опасения и нагласи, произтичащи главно от интензивноия сблъсък с кубинския лидер Фидел Кастро, дошъл на власт след революцията на острова през 1959.

Изгубеният период по време на „контракултурното“ движение

60-те и 70-те години на ХХ-ти век са противоречив период в историята както на САЩ, така и на Латинска Америка. Няколко латиноамерикански държави биват въвлечени в идеологическата и стратегическа борба между СССР и САЩ. Латиноамериканците са свидетели на политическа и идеологическа поляризация, икономически кризи, тероризъм, войни (Виетнам) и др. Не е за учудване, че възникналият през 1960-те феномен на т.нар. „контракултура“[8] (предимно младежко движение, противопоставящо се на установената обществена култура и господстващия политически дискурс), оказва влияние и върху междудържавните отношения на американския континент. Всичко това подкопава възможностите за мирни социално-икономически промени в региона и дава основание на някои анализатори да характеризират тези години като „изгубен период“[9] в отношенията между САЩ и страните от Латинска Америка.

През 60-те до 70-те години на ХХ-ти век, отношенията между САЩ и Латинска Америка се определят от т.нар. „хегемонистична презумпция“[10] (т.е. идеята, че САЩ имат право да настояват за политическа, идеологическа, дипломатическа и икономическа солидарност на цялото Западно полукълбо). През този период, за да гарантира, че Латинска Америка ще бъде управлявана от добре настроени към Вашингтон партии и лидери, Белият дом започва да използва по-сложни механизми за влияние, включително тайни операции на ЦРУ, или отпускането на финансовите помощи за развитие. Към това се добавят преференциалните мита и други форми на стимулиране на латиноамериканския икономически растеж, активната дипломация на Държавния департамент на САЩ, финансирането и „консултирането” на редица латиноамерикански политически партии, както и пропагандната работа на Американската информационна агенция (USIA), която развива активна дейност от 1953 до 1999.

От 1970-те години, както и през цялата Студена война, САЩ приемат повечето латиноамерикански държави за свои почти безпрекословни поддръжници. Това касае различни международни проблеми, възникнали в контекста на двуполюсното геополитическо съперничество. Подкрепата на Бразилия за американската окупация на Доминиканската република през 1965 например, илюстрира този модел, както впрочем и аржентинската подкрепа за интервенциите в Централна Америка в началото на 1980-те години. Важен детайл е, че в този период повечето латиноамерикански държави се управляват от военни хунти, подкрепяни (тайно или явно) именно от САЩ.

САЩ преориентират съществено външната си политика, след като наскоро влезлият в Белия дом президент Джими Картър (1977-1981) отхвърля идеята, че САЩ следва да подкрепят репресивните режими в латиноамериканските държави, като част от стратегията си за възспиране на комунизма, тъй като това противоречи на ценностите на американската нация. Картър се опитва да се отдръпне от практиките на своите предшественици, превръщайки темата за „човешките права“ в една от основните оси на своята външна политика.

До края на Студената война, независимо от развитието, които търпят геополитиката и военните технологии, предпочитанията на САЩ към тази хегемонистична презумция, като цяло, се запазват. Това, което я мотивира, обаче, не са толкова съображенията, свързани с „националната сигурност“, както в предишните периоди, а по-скоро тези за „националната несигурност“. Което се основава на вътрешните проблеми на САЩ и на външните проекции на отношенията им със страните от Латинска Америка и Карибския басейн, отразяващи целия комплекс от нестабилни политически нагласи, икономическа зависимост, фрагментация в регионален план и откровен популизъм в много от държавите от региона.

Краят на Студената война и последните години на ХХ век

В началото на 1980-те години президентът Роналд Рейгън (1981-1989) формулира външна политика, характеризираща се с яростен антикомунизъм. Рейгън се стреми да затвърди мощта, увереността и международния авторитет на САЩ, ерозирани от поражението им във Виетнам. За него, комунизмът е голямото зло на съвременния свят, а СССР е „империята на злото“.[11] Затова САЩ трябва да поведат борбата срещу него и да спрат експанзията му, особено в съседните държави. В рамките на Западното полукълбо, тази политика кара САЩ да се противопоставят на всякакъв вид социална или икономическа революция (или дори реформи) в Латинска Америка.

Падането на Берлинската стена през 1989 бележи началото на нова ера в съвременната история. В края на 1980-те години страните от Източна Европа (които дотогава са  сателити на СССР), една по една, успяват да се освободят от съветската опека. Избледняването на „червената заплаха“[12] позволява на САЩ да придадат по-прагматична ориентация на американската външна политика, оставяйки зад гърба си идеологическия детерминизъм, характеризиращ периода на Рейгън. Латинска Америка играе важна роля в този процес. По това време са положени основите на нов световен ред – по-отворен и основан на насърчаването на демократичните правила, либералните икономически реформи, защитата на свободните пазари и сътрудничеството за развитие.

С навлизането в 90-те години на ХХ-ти век, президентът Бил Клинтън (1993-2001) повежда САЩ към нов световен ред, с ясно очертано американско глобално превъзходство. Този момент в историята се характеризира от мнозина като „еднополюсен“, в сравнение с предишния „двуполюсен“ модел. Това позволява на Белия дом да стартира политика на демократично разширяване, която цели да укрепи съществуващите пазарни демокрации и да ги насърчи там, където не съществуват или са в зародиш, включително в Латинска Америка и в Източна Европа.

САЩ си поствят за цел да насърчават американските икономически интереси и американския начин на живот, чрез намаляване на търговски бариери и разширяване на глобалния пазар – така наречената глобализация – тъй като Клинтън вярва, че търговската интеграция ще задълбочи демокрацията и просперитета в световен мащаб. Съединените щати залагат на икономическите стимули, за да накарат другите нации да се присъединят към глобализацията, възприемайки икономическия либерализъм, като ограничат ролята на държавата и работат за интегриране на пазарите.

Пред лицето на „конкуренцията на новоосвободените“ източноевропейски страни, Латинска Америка – притеснена да не се окаже отново маргинализирана по отношение на икономическа помощ и капиталовите инвестиции – възприема положително този подход на САЩ. Но въпреки, че на дискурсивно ниво политиката на Клинтън налага нов курс, на практика изглежда, че тя е лишена от прагматизъм и всъщност засилва познатата зависимост между държавите от периферияята (с икономики, базирани на износа на природни ресурси) и централните държави (с развита промишленост и развойна дейност). В общи линии, икономиката на страните от Латинска Америка продължава да се основава предимно на т.нар. „експортен модел“[13], чието ниво на тясна специализация и до днес поставя региона в уязвима позиция по отношение на конкурентоспособността на външните пазари.

Впрочем, налице са и добри примери в тази посока, например създаването на MERCOSUR[14] – може би най-успешната регионална организация в икономически план, която се разглежда като средство за регионална интеграция спрямо световната икономика. Във философията на MERCOSUR е заложена координацията на политиките (т.е. решенията се взимат съвместно), за да се избягват несъответствия между различните икономики, породени от едностранни правителствени действия или смущения на външните пазари, които биха поставили в неравностойно положение отделните държави-членки. Нормите на MERCOSUR са задължителни за всички тях, независимо кой е конкретния им инициатор, като всички се приемат с консенсус. След като една норма е вече приета, страните-членки се задължават да предприемат съответните мерки за нейното въвеждане на националния пазар.[15]

Първите години от съществуването на този блок съвпадат с период на икономически растеж и относителна финансова стабилност в страните от южната част на Латинска Америка, което намира израз в бързото развитие на търговията между тях. Мнозинаа автори[16] смятат, че, в условията на остри вътрешни социални проблеми в отделните държави, съпроводени от засилване на външната конкуренция, именно устойчивостта на MERCOSUR и нейната институционална стабилност илюстрират съвършенството на заложената юридическа база на тази организация.

Отношенията между САЩ и Латинска Америка през Новия век

Може да се каже, че след терористичните атаки от 11 септември 2001, Латинска Америка престава да бъде основен приоритет за външната политика на северния си съсед. Терористичните атаки на американска почва, последвалите войни в Ирак и Афганистан, битката с Ал Кайда и сблъсъка с Иран отнемат вниманието на САЩ. Освен това, външната им политика постепенно се фокусира върху стратегическото обръщане към Азия.

В резултат от тези процеси, през първото десетилетие на XXI век в Латинска Америка се появява т.нар. „розова вълна“.[17] В Аржентина, Боливия, Бразилия, Еквадор, Парагвай, Перу, Чили и Уругвай са избрани президенти, представляващи популистката политическа левица, които в много случаи отхвърлят неолибералните пазарни политики, подкрепяни от САЩ. Терминът е игра на думи, основана на замяната на червения цвят (пряко свързван с традиционния комунизъм) с по-мекия нюанс на „розовото“, за да се посочи възходът на сравнително по-умерените социалистически сили.

Новото хилядолетие донася и нов президент на САЩ – Джордж Буш-младши (2001-2009). Годините на неговото управление са белязани от появата на две нови регионални организации в Латинска Америка – Съюзът на южноамериканските нации (UNASUR)[18] и Общността на латиноамериканските и карибските държави (CELAC)[19]. Тези две нови регионални организации маргинализират традиционните организации на американските държави от системата на международните отношения. Освен това, появята им е израз на своеобразния процес на еманципация на страните от Латинска Америка, защото директно изключват САЩ като член и защото притежават вкоренени дълбоки политически нюанси.

Липсата на стратегическа значимост на Латинска Америка за САЩ продължава и по време на управлението на Барак Обама (2009-2017) и Джо Байдън (2021-2025), предвид другите важни въпроси във външната политика, пред които е изправен Белия дом в различни части на света. В тези периоди, латиноамериканските държави остават силно уязвими за външни тенденции, събития или решения и рядко успяват да оказват значително влияние върху въпроси от глобалния дневен ред.

Тук е мястото да спомена, че напоследък Бразилия може да се счита за изключение по някои конкретни въпроси от външнополитически и външноикономически характер, особено след включването ѝ като член на групата BRICS.[20] Би могло да се каже, че Бразилия е по-ангажирана с партньорите си от BRICS, отколкото с тези от MERCOSUR. В хода на драматичния процес на редуване на ту ляв, ту десен, ту отново ляв политически режим, днес Бразилия демонстрира стремеж да играе собствена роля на световната сцена, отделяйки по-малко внимание на регионалната интеграция или регионалните зависимости, които могат да ограничат свободата ѝ за предприемане на по-самостоятелни действия на международната сцена.

Следва да обърна внимание, че  през последните години осезаемо влияние върху отношенията на САЩ с Латинска Америка оказват и други разнообразни форми на активност, които – в съвременния свят на висока технологична свързаност – излизат отвъд границите на познатите институционални взаимоотношения. В този ред на мисли, политиките на САЩ, засягащи Латинска Америка, вече се определят не само от международните съотношения на силите и външните предизвикателства, но и от взаимодействието на различни икономически корпорации, технологични групировки, дори развлекателни конгломерати, религиозни общности, мозъчни тръстове, фондации, необятен кръг от медии, както и от неправителствени организации за насърчаване или защита на какво ли не.

Латиноамериканският вектор на външната политика на Тръмп

Още по време на първия си мандат като президент на САЩ (2017-2021), Доналд Тръмп поддържаше променливи отношения с държавите от Латинска Америка, като предприе строги мерки спрямо Венецуела, намали финансовата помощ за страните от Централна Америка (по линия на политиката за развитие USAID[21]) и имаше напрегнати моменти – най-вече свързани с имиграционната политика (предимно с Мексико).

Търговията вероятно е онази сфера на външната политика, в която понастоящем Белият дом демонстрира най-ясно позицията си. През последното десетилетие (и не само) САЩ и държавите от Латинска Америка поддържат тесни икономически взаимоотношения. На региона се падат 22,1% от общата търговия със стоки на САЩ – или общо 1,097 млрд. долара общ стокообмен през 2023.[22] Съответно, износът на стоки от Латинска Америка за САЩ през 2023 е 612 млрд. долара, а износът на САЩ за региона е 485 млрд. долара.

В същото време, през 2023, преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) от САЩ към страните от Латинска Америка са били 184,3 млрд. долара – цифра, която е с 9,9% под отчетената през 2022 (когато са били инвестирани 224,5 млрд. долара), но все още е над средната стойност, отбелязана през последното десетилетие.[23] Така САЩ са вторият основен търговски партньор и източник на ПЧИ в Латинска Америка, след Китай (на трето място е Европа/ЕС).

Интересен факт е, че още по време на първия си мандат, Доналд Тръмп и икономическият му екип демонстрираха скептицизъм към многостранните споразумения, предпочитайки двустранните договори. Независимо от тяхната същност, търговските договори, които взимат превес през последните години с държавите от Латинска Америка са онези, в които търговското салдо за САЩ се радва на излишък. Това е опростен подход към икономическите взаимоотношения, но отговаря на политиката на „зависимост към по-силния“, която започва да се разпростира в международните отношения в региона и бе задълбочена през втория мандат на президента Тръмп (стартирал през 2025) и произтичаща от актуалния национален политически сценарий, развиващ се в САЩ.

Тук е мястото да припомня, че САЩ и Мексико са свързани със Споразумението за търговия между САЩ, Мексико и Канада (USMCA)[24], което беше договорено от Тръмп по време на първия му мандат и замени NAFTA. През 2024 на Мексико се падат 16% от общата външна търговия на САЩ, изпреварвайки Канада (14%) и Китай (11%). САЩ са още по-важни за мексиканската икономика, тъй като през 2024 78% от износа на Мексико  е към САЩ.[25]

Това обаче не променя факта, че съвсем наскоро президентът Тръмп обяви въвеждането на редица мита за всякакви вносни стоки на северноамериканския пазар, които трябваше да влязат в сила от април 2025. За по-голямата част от латиноамериканските държави те бяха само 10% (за Аржентина, Боливия, Бразилия, Чили, Колумбия, Коста Рика, Доминиканската република, Еквадор, Салвадор, Гватемала, Хаити, Хондурас, Панама, Парагвай, Перу и Уругвай). Засега продуктите от Мексико и Канада ще бъдат с 0% мито (по силата на включването им в споразумението USMCA), но несъответстващите със споразумението продукти (напр. енергийни) ще бъдат обект на 10% вносно мито. По-високи ставки се налагат за Венецуела (15%) и Никарагуа (18%). Само за сравнение, на основните търговски пазари в света – Китай и Европейския съюз – бяха наложени вносни мита от 34% и 20%, съответно.[26]

Както е известно, вносните мита са първият „основен стълб“ на новата външноикономическа политика на президента Доналд Тръмп. Той твърди, че те ще стимулират производството в САЩ и ще защитят работните места в страната, освен това ще увеличат данъчните приходи и ще доведат до растеж на икономиката. С тази политика – насочена и към региона на Латинска Америка – новата администрация на САЩ цели да съживи и възстанови американската индустрия, която през последните 40 години загуби много работни места и „мигрира” към държави с по-ниско заплащане, като Мексико.

Сдържането на миграцията е вторият „основен стълб“ на новата администрация на САЩ. Този процес е насочен предимно към Латинска Америка, защото оттам се наблюдават най-големите мигрантски потоци (легални или нелегални). Белият дом оказва натиск върху латиноамериканские държави да си сътрудничат за ограничаване на мигрантите, независимо дали имат обща граница със САЩ (като Мексико) или далечна граница (като Централна или Южна Америка), фокусира се върху депортирането на стотици хиляди мигранти и се опитва да накара трети страни (като Салвадор) да вкарат в затвора престъпниците, свързани с трафика на наркотици, оръжия и хора.

Освен това, в политическата си реторика, касаеща Латинска Америка, президентът Тръмп директно заяви, че на границата с Мексико има „нашествие“, което създава „извънредно положение“[27]. В тази връзка, той дори мобилизира Северното военно командване на САЩ. Според наскоро появила се публикация на Държавния департамент, депортацията би включила около 11 млн. души (60% без документи и 40% с временни разрешителни), включително почти 5 милиона мексиканци, близо 3 милиона централноамериканци, около милион южноамериканци и около половин милион мигранти от Карибския басейн.[28]

Митата и депортациите по всяка вероятност ще имат сериозен обратен ефект, като последици и за икономиките на страните на произход. Във тази връзка се очаква намаляване на паричните преводи към определени държави (проучванията показват, че „преводите от роднини“ формират около 20% от БВП на страни като Ел Салвадор, Гватемала, Никарагуа или Хондурас).[29] Освен това, приемането на депортираните лица ще представлява голяма икономическа тежест и може да провокира политически и социални кризи в тези латиноамерикански държави.

Амбициозните планове на Тръмп за борба с престъпните банди, пренасящи нелегално наркотици през южната граница, стигна толкова далеч, че съвсем наскоро администрацията на американския президент обяви, че обмисля да започне военни удари с дронове по наркокартели в Мексико. Администрацията на Тръмп вече обяви шест мексикански картела за чуждестранни терористични организации (32).

Това накара наскоро избраният нов мексикански президент, Клаудия Шейнбаум, да заяви, че страната категорично ще отхвърли всякакви едностранни военни действия на САЩ на територията на суверенно Мексико. Военни действия от този род вероятно биха преминали „червената линия“ и могат да предизвикат рязко влошаване на американско–мексиканските отношения, както и сериозно политическо напрежение вътре в латиноамериканската страна. Ако планираните удари с дронове са съвместни операции на Мексико със САЩ, то това би означавало съвсем различно нещо. Затова и президентът Шейнбаум побърза да допълни, че действия в небето над Мексико биха се осъществили само в сътрудничество с нейното правителство.

В заключение, двете основни тревоги на американците – нелегалната имиграция и инфлацията породена от ценообразуването, се включват в политиката на САЩ спрямо Латинска Америка. Така, външната политика на САЩ спрямо региона ще се основава на на теми, пряко свързани с вътрешните проблеми на северната велика сила. Друг важен въпрос, който заема централно място в програмата на Тръмп, е задълбочаващото се съперничество между САЩ и Китай в Латинска Америка.

Според експерти[30], Латинска Америка може да играе важна роля във външната политика на Вашингтон през следващите четири години, особено по въпроси като икономиката, миграцията и сигурността, които бяха и в основата на президентската кампания на Тръмп. Дилемата е ясна – темите, които се харесват на вътрешната аудитория, често биха могли да се окажат пречка пред обективно необходимото международно сътрудничество. Проблемът няма лесно решение, нито пък се ограничава само до Латинска Америка. Тази негативна динамика в отношенията между САЩ и най-близките им съседи вероятно ще се засили през следващите години.

Новите реалности в отношенията САЩ – Латинска Америка

В сравнение с по-голямата част от ХХ век, днес отношенията между САЩ и Латинска Америка се основават в много по-малка степен на стабилността, като принцип, или на идеологията, като база. Двуполюсната конкуренция, която ангажираше вниманието на САЩ през ХХ век, осигуряваше широка регионална основа за формиране на политики. Днес, напротив, дневният ред е много по-конкретен, доста по-регионален и съществено по-прагматичен.

Актуалната ангажираност на САЩ с Латинска Америка е свързана предимно с интереси, а не с ценности – интереси свързани с търговията и потреблението, финансовите пазари, енергийните източници или други ресурси (към днешна дата Латинска Америка представлява пазар с над 600 милиона жители и площ от над 20 милиона кв. км). Освен това, Вашингтон се ангажира с управлението на проблеми, които не могат да бъдат решени само от отделните държави – например, борбата с тероризма, с трафика на наркотици и оръжие, или контрола на миграцията и т.н.

В този смисъл, взимайки реалистичния подход като отправна точка в настоящия анализ, можем да твърдим, че в началото на XXI век отношенията между САЩ и държавите от Латинска Америка представляватсъвкупност от много различни двустранни отношения. Това не е резултат от липсата на визия от страна на последните американски администрации, а (както се вижда от казаното по-горе) се дължи по-скоро на съвременната действителност в системата на международните отношения, в която липсват съществени основи на смислени глобални политики спрямо региона.

Настоящият анализ е осъществен в момент, когато в редица латиноамерикански държави се засилват популистките и националистическите импулси. Те възникват в конкретен контекст, в който някои страни очевидно печелят от глобализацията, докато други са по-ощетени. Както беше подчертано, на този етап Китай започва да става по-важен от всякога (макар по различен начин) за латиноамериканските държави – особено във финансов и търговски план – докато САЩ, общо взето, продължават да се възприемат от латиноамериканците като „най-могъщата държава до нас“.[31] Съединените щати ще останат най-важния (макар и понастоящем труден) партньор за страните от Латинска Америка, докато продължават да са най-голямата икономика, водещата военна сила в региона и влиятелен индивидуален участник в международните институции.

От своя страна, латиноамериканские държави ще продължат да представляват интерес за Вашингтон – на първо място, поради своята географска и историческа близост, и – на второ, защото са ключови източници на природни суровини, важни инвестиционни центрове и значими пазари. Освен това, те могат да бъдат изпитателен полигон за разнородни форми на държавно управление и пазарна икономика, както и активни участници в международната общност. В подкрепа на това твърдение, предложенията и проектите, свързани с международното сътрудничество през XXI век, ще трябва да идват предимно от самата Латинска Америка, тъй като Белият дом едва ли ще може да упражнява лесно лидерство в Западното полукълбо в един свят с множество отдалечени центрове на мощ и на фона на сложните отношения между северноамериканските съседи.

В по-широкия геополитически контекст обаче, отношенията между страните от Западното полукълбо през XXI век вече не могат да бъдат описани с общи фрази или прости парадигми. Междуамериканските отношения ще продължат да се формират от глобалните предизвикателства, повлияни от други големи играчи (като Китай) и финансово-икономическите възможности, които те предлагат на Латинска Америка. Както и от вътрешния политически натиск и социалните очаквания – както в САЩ така и в Латинска Америка, и, неминуемо, от съответните регионални развития в икономически план. Изглежда, че между САЩ и Латинска Америка няма да възникне нито силен алианс, нито пък ще се възцари дълбока враждебност, а през следващите години отношенията им ще си останат сложни, неустойчиви, многостранни и многоаспектни.

*Авторът е началник на отдел „Обучителни, изследователски и проектни дейности“в Дипломатическия институт към МВнР, докторант в УНСС

Използвани източници:

1. Barreto Velázquez N., “Good Intentions Are Not Enough: United States Foreign Policy Toward Latin America in the Twentieth Century”, Lima (2019)
2. Bouzas R., “Strategic Issues and Market Access Negotiations in the Americas: A Perspective From MERCOSUR”, San Andres (1998)
3. Daly Hayes М., “The U.S. and Latin America: A Lost Decade?“, Foreign Affairs (1989)
4. Emerson R.G., “La marea rosa en América Latina: Orígenes y posibles trayectorias”, Puebla (2018)
5. Gayubas A.,“Modelo exportador”, Enciclopedia Humanidades, Buenos Aires (2017)
6. Gilpin R., “Global Political Economy: Understanding the Global International Economic Order“, Princeton (2001)
7. International Monetary Fund (IMF), “How Does Political Instability Affect Economic Growth?”, Washington (2011)
8. Lowenthal, A., “The United States and Latin America: Ending the Hegemonic Presumption”, Foreign Affairs (1976)
9. McPherson A., “U.S. Interventions and Occupations in Latin America”, Philadelphia (2019)
10. Migration Policy Institute (MPI Europe), “Mexican Immigrants in the United States”, Brussels (2024)
11. Moulton A.C., “The Precarious Paths to Freedom: The United States and the Latin American Cold War“, New Mexico (2016)
12. Peña C., Rozemberg R., “MERCOSUR: A different approach to institutional development”, Buenos Aires (2005)
13. Roszak T., “Тhe Making of a Counter Culture: Reflections on the Technocratic Society and Its Youthful Opposition, New York (1969)
14. Rowland R.C., “The Power of Truth Telling in the Evil Empire Speech“, Providence (2023)
15. Schenoni L. & Mainwaring S., “U.S. hegemony and regime change in Latin America”, Harvard University, Cambridge (2019)
16. S. Department of State, “U.S. Relations with Mexico: Bilateral Relations Fact Sheet”, Washington (2025)
17. UN Economic Commission for Latin America and the Caribbean (ECLAC), “United States-Latin America and the Caribbean Trade Developments”, Washington (2024)
18. UN Economic Commission for Latin America and the Caribbean (ECLAC), “Foreign Direct Investment in Latin America and the Caribbean”, Washington (2024)
19. Van Klaveren A., “South America in a new world”, CIDOB, Barcelona (2022)
20. Voz de América, “Estos países de Centroamérica perciben más del 20% de su PIB de remesas”, Washington (2025)
21. Winter B., “Navigating Trump and three other trends that will define Latin America in 2025”, Americas Quarterly (2025)
22. York E., Durante A., “Trump Tariffs: The Economic Impact of the Trump Trade War”, Tax Foundation, Washington (2025)

Бележки:

[1] Schenoni L. & Mainwaring S., “U.S. hegemony and regime change in Latin America”, Harvard University, Cambridge (2019): https://kops.uni-konstanz.de/entities/publication/a1e89c7e-41c6-49e1-88f3-e2b11e63f309

[2] International Monetary Fund (IMF), “How Does Political Instability Affect Economic Growth?”, Washington (2011): https://www.imf.org/external/pubs/ft/wp/2011/wp1112.pdf

[3] McPherson A., “U.S. Interventions and Occupations in Latin America”, Philadelphia (2019): https://doi.org/10.1093/acrefore/9780199366439.013.643

[4] Dollar Diplomacy: терминът e въведен по време на президентството на Уилям Хауърд Тафт (1909-1913) и е форма на американска външна политика, която свежда до минимум използването на военна сила или заплахата от нея и вместо това подпомага целите на САЩ в Латинска Америка и Източна Азия чрез използване на икономическата си мощ. Encyclopedia Britannica (2022): https://www.britannica.com/event/Dollar-Diplomacy

[5] Good Neighbor Policy: термин във външната политика на президента Хърбърт Хувър, който се обръща срещу интервенционизма и разработва политика, която впоследствие Франклин Д. Рузвелт усъвършенства спрямо Латинска Америка. Основният принцип е ненамеса във вътрешните работи и затвърждава идеята, че САЩ ще участват във взаимноизгоден обмен с латиноамериканските държави. Encyclopedia Britannica (2022): https://www.britannica.com/event/Good-Neighbor-Policy-of-the-United-States

[6] Barreto Velázquez N., “Good Intentions Are Not Enough: United States Foreign Policy Toward Latin America in the Twentieth Century”, Lima (2019): https://www.researchgate.net/publication/337111599_Las_buenas_intenciones_no_bastan

[7] Moulton A.C., “The Precarious Paths to Freedom: The United States and the Latin American Cold War“, New Mexico (2016): https://www.academia.edu/72610395/Precarious_Paths_to_Freedom_The_United_States_Venezuela_and_the_Latin_American_Cold_War_2016

[8] Roszak T., “Тhe Making of a Counter Culture: Reflections on the Technocratic Society and Its Youthful Opposition, New York (1969): https://monoskop.org/images/b/b4/Roszak_Theodore_The_Making_of_a_Counter_Culture.pdf

[9] Daly Hayes М., “The U.S. and Latin America: A Lost Decade?“, Foreign Affairs (1989): https://www.foreignaffairs.com/articles/central-america-caribbean/1989-02-01/us-and-latin-america-lost-decade

[10] Lowenthal, A., “The United States and Latin America: Ending the Hegemonic Presumption”, Foreign Affairs (1976): https://www.foreignaffairs.com/articles/south-america/1976-10-01/two-hundred-years-american-foreign-policy-united-states-and-latin

[11] Rowland R.C., “The Power of Truth Telling in the Evil Empire Speech“, Providence (2023): https://providencemag.com/2023/03/the-power-of-truth-telling-in-the-evil-empire-speech/

[12] Van Klaveren A., “South America in a New World”, CIDOB, Barcelona (2022): https://www.cidob.org/en/publications/south-america-new-world

[13] Modelo Exportador: форма на икономическа организация, характерна за латиноамериканските страни от края на XIX в. насам. Състои се в използване на плодородните земи за развитие на производство, с цел износ на продукти и други природни суровини. Този модел установява важен икономически поток с някои индустриални сили (като Великобритания, Франция и САЩ), като по този начин включва латиноамериканските държави в световната търговия, а износът се превръща в техен основен източник на доходи. Enciclopedia Humanidades, “Modelo exportador”, Buenos Aires (2017): https://humanidades.com/modelo-agroexportador

[14] MERCOSUR: Mercado Común del Sur (Общ пазар на страните от Юга) е регионална търговска организация създадена през 1991 на базата споразумение, известно като „Договорът от Асунсион”. Договорът е подписан от Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай. През 2006 в организацията е приета и Венецуела, чието членство в последствие е суспендирано през 2017. Асоциирани членове са Чили от 1996, Боливия от 1997., Перу от 2003., Колумбия и Еквадор от 2004: https://www.mercosur.int

[15] Bouzas R., “Strategic Issues and Market Access Negotiations in the Americas: A Perspective From MERCOSUR”, San Andres (1998): https://cclc.caicyt.gov.ar/cgi-bin/koha/opac-detail.pl?biblionumber=258049

[16] Peña C., Rozemberg R., “MERCOSUR: A different approach to institutional development”, Buenos Aires (2005): https://www.researchgate.net/publication/265142736_'Mercosur_A_Different_Approach_to_Institutional_Development'

[17] Emerson R. G., “La marea rosa en América Latina: Orígenes y posibles trayectorias”, Puebla (2018): https://www.researchgate.net/publication/328560645_La_marea_rosa_en_America_Latina_Origenes_y_posibles_trayectorias

[18] UNASUR: Unión de Naciones Suramericanas (Съюз на южноамериканските нации) е регионална организация, която понастоящем не е активна, състояща се от шест държави: Боливия, Бразилия, Венецуела, Гвиана, Колумбия и Суринам. Възниква през 2008. импулсирана от венецуелския президент Уго Чавес, като контрапункт на влиянието на САЩ в региона. През 2018. обаче Аржентина, Бразилия, Чили, Колумбия, Парагвай и Перу преустановят участието си в организацията, поради липсата на „конкретни резултати“. Колумбия обявява излизането си през 2018, Еквадор през 2019, Уругвай през 2020: Encyclopaedia Britannica (2017): https://www.britannica.com/topic/UNASUR

[19] CELAC: Comunidad de los Estados Latinoamericanos y Caribeños (Общност на латиноамериканските и карибските държави) е действаща междуправителствена организация, създадена през 2011 и състояща се от 33 държави. Тя включва всички латиноамерикански държави (вкл. Куба), но изключва САЩ и Канада. Създадена е с цел задълбочаване на латиноамериканската интеграция и намаляване на хегемонията на САЩ в политиката и икономиката на региона: https://celacinternational.org

[20] BRICS е междуправителствена организация, създадена през 2009 от Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка, като Египет, Етиопия, Индонезия, Иран и ОАЕ се присъединяват на по-късен етап. BRICS представлява 46% от световното население, 25% от световната територия и се изчислява, че неговия дял от световния БВП по паритет на покупателната способност възлиза на 35,6%. В момента ротационното председателство на организацията се държи именно от Бразилия: https://infobrics.org

[21]USAID: United States Agency for International Development (Американска агенция за международно развитие) е агенция на правителството на САЩ, която отговаря за управлението на гражданската чуждестранна помощ и помощта за развитие. Създадена през 1961 г. от президента Джон Ф. Кенеди, за да обедини няколко организации и програми за чуждестранна помощ, под пряката власт и политическите насоки на държавния секретар. Понастоящем администрацията на Тръмп се опитва да я закрие в очакване на съдебни дела и одобрение от Конгреса: https://oig.usaid.gov/USAID

[22] UN Economic Commission for Latin America and the Caribbean (ECLAC), “United States-Latin America and the Caribbean Trade Developments”, Washington (2024): https://www.cepal.org/en/publications/81190-united-states-latin-america-and-caribbean-trade-developments-2024

[23] UN Economic Commission for Latin America and the Caribbean (ECLAC), “Foreign Direct Investment in Latin America and the Caribbean”, Washington (2024): https://www.cepal.org/en/publications/80565-foreign-direct-investment-latin-america-and-caribbean-2024

[24] USMCA: Agreement between the United States of America, the United Mexican States, and Canada (Споразумение между САЩ, Мексико и Канада) е споразумение за свободна търговия между тези държави, което влиза в сила от юли 2020 г. То замени Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA), въведено през 1994. Регионът, включващ САЩ, Канада и Мексико, е една от най-големите търговски зони в света, с население от над 510 милиона души и икономика от 30 трилиона долара номинален БВП – близо 30% от световната икономика: https://www.trade.gov/USMCA

[25] U.S. Department of State, “U.S. Relations with Mexico: Bilateral Relations Fact Sheet”, Washington (2025): https://www.state.gov/u-s-relations-with-mexico

[26] York E., Durante A., “Trump Tariffs: The Economic Impact of the Trump Trade War”, Tax Foundation, Washington (2025): https://taxfoundation.org/research/all/federal/trump-tariffs-trade-war

[27] The White House, “Declaring a National Emergency at the Southern Border of the United States”, Washington (2025): https://www.whitehouse.gov/presidential-actions/2025/01/declaring-a-national-emergency-at-the-southern-border-of-the-united-states

[28] Migration Policy Institute (MPI Europe), “Mexican Immigrants in the United States”, Brussels (2024): https://www.migrationpolicy.org/article/mexican-immigrants-united-states-2024

[29] Voz de América, “Estos países de Centroamérica perciben más del 20% de su PIB de remesas”, Washington (2025): https://www.vozdeamerica.com/a/estos-paises-de-centroamerica-perciben-mas-del-20-por-ciento-pib/7067558.html

32. Fowler J., Nieves A., “How US military action against drug cartels in Mexico could unfold”, Atlantic Council, Washington (2025): https://www.atlanticcouncil.org/blogs/new-atlanticist/how-us-military-action-against-drug-cartels-in-mexico-could-unfold

[30] Winter B., “Navigating Trump and three other trends that will define Latin America in 2025”, Americas Quarterly (2025): https://www.americasquarterly.org/wp-content/uploads/2025/01/Americas-Quarterly_2025-Trends-to-Watch_Issue-1-2025.pdf

[31] Gilpin R., “Global Political Economy: Understanding the Global International Economic Order“, Princeton (2001): https://www.academia.edu/8586476/Robert_Gilpin_Global_Political_Economy