От Джаксън до Тръмп: Реализъм и популизъм в американската външна политика

Най-могъщите политически импулси, които могат да моделират геополитическата архитектура, все още идват от Вашингтон. Белият дом е „музеят на световната мощ“, както го определя френският философ и социолог Жан Бодрияр. Именно поради това доброто познаването на американската политика е отличен ориентир за редица глобални събития и процеси.

На 20-ти януари, след инаугурацията, Доналд Тръмп за втори път встъпи в длъжност като президент на САЩ. Единственият друг президент в американската история, избиран за два непоследователни мандата, е Гроувър Кливланд, който е 22-ят и 24-ят президент на САЩ, докато Тръмп е 45-ят и 47-ят президент. Затова в официалните списъци се посочват 47 президенти, но всъщност те са 45-ма. Тръмп е и най-старият президент, встъпил в длъжност, изпреварвайки по този критерий предшественика си Байдън.

Анализ на подходите на администрацията на Тръмп

За да анализираме настоящата политика на Белия дом, следва да разгледаме, коя теоретична школа стои най-близо до нея и да потърсим исторически паралели сред президентските администрации.

Администрацията на Тръмп съчетава реализъм в международните отношения, неомеркантилизъм в икономическата политика и популистки национализъм във вътрешната, а понякога и във външната политика. Ако вторият му мандат се развие по същия курс, можем да очакваме още по-агресивен протекционизъм, по-силна изолация от глобалните институции, натиск към съюзниците и засилване на стратегическото съперничество с Китай. Реалистичният подход на Тръмп проличава в неговото уважение към силата като основен фактор в международните отношения. Той демонстрира респект към лидери, които често са определяни като автократи – политици, известни със своята твърдост и решителност.

Президентството на Тръмп се характеризира с укрепване на твърдата сила (hard power) за сметка на намаляващото влияние на меката сила (soft power). В първия си мандат той следваше политика на дефанзивен реализъм, поставяйки сигурността на нацията в центъра на своите приоритети и фокусирайки се върху ограничаване на външните ангажименти и възпиране на заплахите. Във втория мандат обаче се наблюдава преход към офанзивен реализъм, при който укрепването на твърдата сила се съчетава с по-активна и настъпателна външна политика, насочена към преформатиране на глобалния ред в полза на американските интереси.

Като кандидат за президент, Тръмп формулира визията си за ролята на държавния глава: „Повече от всичко останало става дума за сигурността на нацията ни… Това е номер едно, две и три… Военна мощ, да сме силни, да не допускаме лоши неща за страната ни отвън. И мисля, че това завинаги ще остане номер едно в моята дефиниция.“[1] Това определение е в съответствие с реалистичната школа в международните отношения, според която националната сигурност е основната отговорност на всеки лидер.

По време на управлението си Тръмп акцентира върху суверенитета и отказа от универсалисткия дневен ред, характерен за предходните администрации на Байдън, Обама, Буш и Клинтън. При неговото ръководство САЩ се отдръпват от политиката на активно насърчаване на демократични ценности в глобален мащаб. Вместо идеологическо противопоставяне между демокрации и автокрации, външната политика на администрацията се ориентира към преследване на конкретни стратегически интереси, дефинирани прагматично.

Финансирането на чуждестранни помощи и международни програми е ограничено, а Вашингтон започва да действа с по-ясното съзнание за лимитите на своята глобална мощ. В крайна сметка, доктрината на Тръмп е реакционна, формирана в отговор на новите геополитически реалности и динамичното разбиране за националния интерес в духа на реализма.

Именно в този контекст се вписва и речта[2] на вицепрезидента Джей Ди Ванс на Мюнхенската конференция по сигурността. Според „Politico“,[3] тя предизвика шок в Европа и смути европейските лидери, разкривайки новото поведение и стратегическа ориентация на американската администрация. Същевременно тя освети и дълбокото напрежение в трансатлантическите отношения.

Тръмп уверено се обгражда с екип от експерти с опит в бизнеса и политиката, залагайки на практичността пред идеологията. За него, както и за голяма част от екипа му, водещ е прагматичният подход, насочен към конкретни  резултати, а не следването на последователна идеологическа линия. В този контекст прагматизмът се превръща в национална философия, която френският мислител Жан Бодрияр нарича „див прагматизъм на ценностите“, а Тръмп е типичен неин представител. Руският външен министър Сергей Лавров казва, че: „Доналд Тръмп е прагматик. Здравият разум е неговият девиз.“.[4]

Значителна част от бизнес елита застава зад него, включително мощни сили от Силициевата долина, военнопромишления комплекс, както и израелското лоби. Политиката на администрацията му, както през първия мандат, така и през втория, се основава на двустранни споразумения, договори и сделки, които заобикалят международните организации и широките многостранни формати. Част от тази стратегия е стремежът на Тръмп да води преговори само с отделни играчи, а не с групи. Той изхожда от разбирането, че във формат един срещу един ще има предимство, тъй като САЩ разполагат с множество лостове за влияние.

Билатералният подход на Тръмп не просто променя стила на американската външна политика, а води до реална трансформация в международната архитектура за сигурност. Част от този курс включва изтегляне от ключови международни договори и организации, както и съкращаване или прекратяване на финансирането за редица международни институции.

Тръмп предпочита управление в условия на напрежение и хаос, където конфронтацията и кризите му позволяват да прокарва собствените си политики. Неговият стил често ескалира напрежението до краен предел, използвайки агресивна реторика и различни тактики за натиск. Сред водещите му принципи е: „Първо бъди агресивен, а после преговаряй.“[5] В книгата си „Изкуството на сделката“ той заявява: „Единственият начин да направиш добра сделка е да разбиеш старата сделка… Да си тръгнеш, да заплашиш, че ще разбиеш сделката. Истинската власт е страх… Трябва да показваш сила.“[6]

Срещата между президента Доналд Тръмп и украинския държавен глава Володимир Зеленски, проведена в края на февруари в Овалния кабинет, илюстрира прилагането на характерната за Тръмп стратегия на принудителна сделка. Вместо традиционна дипломатичност, Тръмп възприе конфронтационен подход: обвини Зеленски в липса на благодарност и отказа да даде гаранции за бъдеща подкрепа от САЩ. Със заплахи за прекратяване на помощта и настояване за незабавни мирни преговори с Русия, той целеше да постави украинския лидер в позиция, изискваща бърза реакция и компромиси. Малко след срещата Тръмп нареди временно спиране на всички форми на военна помощ — включително оръжия в транзит и подготвени доставки — което увеличи натиска върху Киев. Политиката бе частично ревизирана, след като Украйна се съгласи на 30-дневно прекратяване на огъня. Паралелно, Илон Мъск, в качеството си на ръководител на Департамента по правителствена ефективност (DOGЕ), заяви, че Зеленски трябва да се оттегли от властта и да напусне страната.[7]

За Тръмп сделките са не просто икономически или политически споразумения, а форма на престиж, печалба и демонстрация на надмощие. „Целият ми живот е свързан със сделки, това е всичко, което знам“, казва Тръмп – затова твърди, че разпознава моментите, когато някой иска да сключи сделка.[8] Той се стреми към имиджа на успешен бизнесмен и безкомпромисен преговарящ, разчитайки на инстинктите си, импровизацията и умението да долавя слабостите на опонента. Срещата със Зеленски и рязката му промяна в тона спрямо Украйна могат да се разглеждат именно като тест за слабости – дали украинският президент ще се поддаде на натиска или ще се противопостави.

Политическият му подход е директен, груб и често непремерен, но целенасочен – той съзнателно култивира образа на непредсказуем лидер, вярвайки, че това дава стратегическо предимство на САЩ на международната сцена. При Тръмп конфронтацията и непредвидимостта се превръщат в стандартен метод на дипломация. Той осъзнава, че непредсказуемостта е инструмент на властта и я използва целенасочено, за да държи противниците си в състояние на несигурност. Именно тази тактика бе приложена и при Зеленски – рязката ескалация на тона и откритите заплахи за промяна в политиката към Украйна бяха средство да се създаде несигурност, да се засили натиска и да се принуди Киев да приеме наложените условия. Стратегията цели да покаже, че Украйна няма друга алтернатива, освен да пристъпи към преговори на основата на мирните предложения на Тръмп.

Този подход напомня стратегията на Никсън, която често се описва като „ескалация в името на деескалацията“ – метод, при който противникът трябва да повярва, че си готов да стигнеш до крайности, за да постигнеш желаното споразумение. В известен смисъл Тръмп въплъщава принципа, формулиран от Макиавели в „Размишления върху Тит Ливий“: „Понякога е много мъдро да се правиш на луд.“ Без непременно да се опира на класическите политически трактати, Тръмп интуитивно използва шоковия ефект и поведението „на ръба на лудостта“, за да плаши съперниците си и да променя условията на сделките в своя полза. В този контекст срещата със Зеленски не беше просто дипломатическо събитие, а демонстрация на философията на Тръмп, че най-добрият начин да сключиш сделка е първо да създадеш хаос.

Уловката е, че тази деескалация невинаги се случва. Ако противникът не се поддаде на натиска и заплахите, напрежението може да се изостри до степен, при която контролът върху конфликта се изплъзва. Историята показва, че войните и кризите не могат да бъдат „калибрирани“ и регулирани по усмотрение, а стратегията на контролирана агресия може да доведе до нежелани и дори катастрофални последици. В този смисъл, стратегията на Тръмп е високорискова игра, в която той самият се представя като „господар на хаоса”. Но въпросът остава – докъде може да стигне тази тактика, преди самата игра да излезе извън контрол?

Класификацията на Уолтър Ръсел Мийд

Американският политолог и историк Уолтър Ръсел Мийд предлага класификация на външнополитическите традиции на САЩ в рамките на четири основни школи, всяка от които е свързана с определени исторически фигури и идеологически направления:

• Хамилтънианска: акцентира върху икономическия национализъм, силната централна власт, подкрепата за индустриалното развитие и международната търговия.
• Джеферсънианска: поставя акцент върху вътрешната демокрация, ограничените външни ангажименти и защитата на гражданските свободи.
• Джаксънианска: изразява популистки национализъм, приоритизиране на военната мощ и силен ангажимент към защитата на националния суверенитет.
• Уилсънианска: олицетворява идеализъм, мултилатерализъм, уважение към международното право, подкрепа за международните институции и разпространение на демократичните ценности.

Според Мийд, способността на тези школи да формират динамични коалиции в различни исторически периоди е определяща за устойчивостта и адаптивността на американската външна политика. Макар че Доналд Тръмп често е възприеман като отклонение от традиционния политически курс на САЩ, подходът му може да бъде разглеждан в рамките на дълбоко вкоренена американска традиция. Най-пълноценно Тръмп може да бъде разбран през призмата на Джаксънианската школа, която намира израз в неговия популизъм, външнополитически реализъм и твърдо отстояване на суверенитета.

Изглежда, че през втория си мандат Тръмп ще преследва своите цели с още по-голяма настойчивост, като задълбочи заложената във външната му политика джаксънианска ориентация, но този път с изразена стратегическа агресивност. Докато в първия мандат Тръмп лавираше между популисткия национализъм, икономическия протекционизъм и скептицизма към международните институции, днес глобалните кризи – включително войната в Украйна, нарастващото напрежение с Китай и нестабилността в Близкия изток – го подтикват към още по-активна и целенасочена външнополитическа линия.

Втората администрация на Тръмп запазва основните характеристики на джаксънианската школа: приоритет върху военната мощ, двустранни сделки и недоверие към традиционни съюзи като НАТО. Успоредно с това обаче се наблюдава и повишена готовност за проектиране на американска сила в стратегически региони, когато това се налага от разбирането за защита на националния интерес.

В икономически план Тръмп комбинира хамилтънианската визия: акцент върху индустриалното развитие, протекционизъм и държавна подкрепа за стратегически отрасли, със средствата на джаксънианския стил: търговски войни, санкционен натиск и агресивна риторика. В този смисъл вторият му мандат може да бъде дефиниран като усъвършенствана форма на джаксънианството – синтез между икономическия национализъм на Хамилтън и политическата стилистика на Андрю Джаксън.

Този хибриден модел на действие, съчетаващ прагматичен икономически протекционизъм с популистка дипломация и акцент върху националния суверенитет, вписва администрацията на Тръмп в дългосрочната историческа традиция на американската външна политика. Макар и със свои уникални особености, стратегическият подход на Тръмп има ясни паралели в миналото. Тези исторически аналози ще бъдат разгледани в следващите раздели.

Ако Джаксънианската традиция доминира при Тръмп, то нейният антипод е Уилсънианската школа, която залага на идеализма, разпространението на демокрацията, човешките права и международното право. Подходът на Уилсънианците е свързан с насърчаването на международните организации, мултилатерализма и глобалното сътрудничество – принципи, които Тръмп последователно отхвърля в полза на националния интерес и двустранните отношения. Сблъсъкът между тези две школи не е нов и историята показва, че изходът от него често оформя съдбата на американската външна политика. За да разберем докъде може да доведе Тръмп своята стратегия, е важно да разгледаме нейните исторически предшественици.

Паралелите между Андрю Джаскън и Доналд Тръмп

На базата на казаното дотук можем да заключим, че американската история познава и други президенти, чийто стил на управление наподобява този на Доналд Тръмп. Сред тях най-близък до него е Андрю Джаксън (1829-1837), чийто популизъм, национализъм, недоверие към елитите и агресивна международна политика формират основата на Джаксънианска школа, към която Тръмп ясно принадлежи. И двамата застъпват силен национален отбранителен капацитет и отдават приоритет на американската победа и сигурност, пред глобалната интервенционистка визия за световен ред.

Между двамата съществуват дълбоки философски и политически прилики. И Тръмп, и Джаксън споделят еднаква визия за президентската власт – и двамата възприемат държавния глава като фигура с широки правомощия, която не бива да бъде ограничавана от законодателната или съдебната власт. Те поставят личната лоялност и преданост над професионалните качества при подбора на съветници и екип, което прави управленския им стил силно персонализиран. Освен това демонстрират минимална толерантност към различното мнение, както и към опозицията, която при всяка удобна възможност бива подложена на остра критика.

И Джаксън, и Тръмп са майстори на политическата провокация, използвайки директния си комуникационен стил за мобилизиране на масите. Докато Джаксън разчита на пламенни речи (като харизматичния „Старият Хикори“), Тръмп превръща социалните медии в оръжие на политическата си реторика. И при двамата целта е една: да предизвикат емоции и да се представят като защитници на „обикновения народ“ срещу елитите. Подобно на Джаксън, който изгражда кампанията си през 1828 върху борбата с „корумпираната Вашингтонска банка“, Тръмп структурира своята върху битката с „дълбоката държава“.

Друг важен паралел между тях е начинът на вземане на политически решения – и двамата управляват еднолично, с минимално делегиране на отговорност, като разчитат на силна воля и категоричност при налагането на своята визия за управление. Не е изненадващо, че Тръмп закачи портрет на Андрю Джаксън в Овалния кабинет по време на двата си мандата, а прякорът „Старият Хикори“, с който е известен Джаксън, е сред неговите любими исторически символи.

Дори в конкретните си политически действия Тръмп демонстрира съществени паралели с Джаксън. Така например, опитите му да разреши израелско-палестинския конфликт чрез едностранни инициативи напомнят за политиката на Джаксън при която се предприема принудително преселване на народа на чероките, заедно с още четири други индиански племена, аргументирано с нуждата от защита на националния интерес, въпреки че това води до тежки хуманитарни последици.[9] Макар историческите и контекстуалните обстоятелства да са различни, сходствата в подхода — налагане на решения без консенсус и приоритизиране на американския суверенитет — са показателни. Тези аналогии илюстрират, че за Тръмп Джаксънианският модел не е просто символична препратка, а реален идеен ориентир, който служи като основа за неговия политически стил и управленска философия.

Паралелите между Теодор Рузвелт и Доналд Тръмп

Теодор Рузвелт (1901-1909)  e друг известен представител на Джаксънианската школа. Той е един от най-релевантните исторически аналози на Доналд Тръмп, особено по отношение на разбирането им за властта и начина, по който американският президент трябва да я проектира. Рузвелт значително разширява правомощията на изпълнителната власт,  утвърждавайки се като динамичен и енергичен лидер, който вярва, че президентът трябва активно да формира националната и международната политика. В този смисъл, стремежът на Тръмп да подражава на Рузвелт изглежда интуитивен, тъй като за да приложи визията си за управлението, е необходимо върховно ниво на самоувереност.

Освен философската близост, съдбите на двамата лидери също имат интересни паралели. И Рузвелт, и Тръмп са родени в Ню Йорк – единствените двама президенти в американската история с този произход. Въпреки привилегирования си градски живот, и двамата изграждат публичен образ, който ги свързва с „обикновения американец“. Рузвелт използва времето, прекарано в американския Запад, за да се представя като каубой и човек на действието, докато Тръмп утвърждава имиджа си чрез реалити шоуто „Стажантът“, представяйки се като нюйоркски бизнесмен с остър език, интуиция за сделки и умение да изкарва опонентите си от равновесие.

И двамата имат сложни отношения с медиите – Рузвелт се сблъсква с критично настроени журналисти, а Тръмп[10] редовно атакува големите американски медии за критичното отразяване на управлението му. Освен това и двамата срещат сериозни предизвикателства в рамките на собствената си партия. Въпреки тези прилики, съществува една особено любопитна разлика – докато Тръмп е най-възрастния президент, встъпвал в длъжност, Рузвелт остава най-младия в историята на САЩ.

Друг важен паралел между двамата е тяхната енергичност и разбирането им за мъжествеността като политически ресурс. И Рузвелт, и Тръмп се стремят да бъдат възприемани като силни лидери, способни да доминират политическата сцена чрез решителност, устойчивост и безкомпромисност. Любопитен факт е, че и двамата са простреляни по време на предизборни кампании - инциденти, които впоследствие използват като доказателство за издръжливостта и лидерския си дух. Още по-интересен исторически детайл е, че първият опит за покушение срещу действащ американски президент е именно срещу техния „духовен баща“ – Андрю Джаксън.

Отвъд вътрешнополитическите прилики, Рузвелт и Тръмп споделят сходна визия и в сферата на външната политика. Доктрината на Рузвелт „дипломация с голямата тояга“ (Big Stick Diplomacy), съчетаваща категорична реторика с готовност за демонстрация на военна мощ, намира очевиден отзвук в политическата стратегия на Тръмп. И двамата залагат на икономически и военен натиск като основни инструменти за утвърждаване на американското влияние и демонстрират открит скептицизъм към международните институции и многостранните споразумения.

Както Рузвелт, така и Тръмп са реалисти, предпочитащит силовата дипломация и отказа от традиционната мултилатерална политика. Интересен пример за геополитическа приемственост между двамата е Панамският канал. Рузвелт организира революция в Панама, за да осигури построяването на канала, като основната цел е да се гарантира превъзходство на американския военен и търговски флот. Тази политика е силно повлияна от идеите на американския адмирал и геостратег Алфред Маън, според когото САЩ трябва да изграждат мощен флот, както и да контролират ключовите морски маршрути.

Десетилетия по-късно Тръмп възражда същите геополитически концепции, като изразява стремеж да възстанови американския контрол върху стратегически водни маршрути, включително Панамския канал. Още преди да встъпи в длъжност през януари, той заявява пред репортери, че не изключва използването на икономически или военни средства за постигането на тази цел. „Моята администрация ще си върне контрола над Панамския канал и ние вече започнахме да го правим“, [11] подчертава Тръмп. В началото на април Съединените щати получиха разрешение от Панама да разположат американски военен персонал в района на стратегическия воден път — стъпка, която значително укрепва геополитическите позиции на Вашингтон в региона. Промяната в статута на канала се разглежда като сериозен външнополитически успех и ясно свидетелства за стратегическия подход на администрацията към жизненоважни инфраструктурни проекти с глобално значение. По-късно през годината Тръмп допълнително затвърди тази линия, като настоя американските военни и търговски кораби да преминават безплатно не само през Панамския, но и през Суецкия канал.[12]

Паралелите между Ричард Никсън и Доналд Тръмп

Ричард Никсън (1969-1974) е още един американски президент, чиято визия и външнополитически подход в значителна степен съответстват на този на Доналд Тръмп. И двамата се оказват въвлечени в редица скандали и са възприемани със скептицизъм от вашингтонския истеблишмънт, като нерядко се превръщат в обект на политически мотивирани атаки. Отношенията им с медиите са напрегнати, а и двамата демонстрират предпочитание към директна комуникация с американската общественост, извън традиционните посреднически канали. Във външнополитически план и двамата възприемат реалистичен подход към международните отношения, разглеждайки ги през призмата на силовите баланси и националния интерес, а не на идеалистични или морални принципи.

Икономически политики и протекционизъм

Подобно на Тръмп, Никсън прилага протекционистки икономически мерки. Той временно премахва златния стандарт и въвежда търговски ограничения, за да защити американската икономика – политики, които намират паралел в митническите войни на Тръмп срещу Китай, ЕС и други глобални търговски партньори.

Освен това и двамата разглеждат външнополитическите съюзници като партньори, които обаче трябва да поемат по-голяма отговорност за собствената си сигурност, вместо да разчитат на безусловната военна подкрепа на САЩ. Това се проявява в натиска на Тръмп върху европейските държави да увеличат разходите си за отбрана в рамките на НАТО – подобна идея, която Никсън лансира още през 1970-те години.

Военни конфликти и външнополитически стратегии

Друг важен исторически паралел между Никсън и Тръмп е поемането на президентския мандат в условията на наследен военен конфликт. Никсън встъпва в длъжност на фона на продължаващата Виетнамска война, започнала при предшествениците му, докато Тръмп наследява не само продължаващите ангажименти на САЩ в Близкия изток, но и войната в Украйна, избухнала през 2022. И в двата случая президентите са изправени пред необходимостта да изработят нова стратегия спрямо конфликт, чиято логика не те, самите не са определяли. Паралелите между двамата обаче не се изчерпват само с външнополитическото наследство – както Никсън, така и Тръмп са известни с безусловната си подкрепа за Израел в критични исторически моменти: от решаващата роля на Никсън във войната от Йом Кипур до твърдата произраелска политика на Тръмп, включително признаването на Йерусалим за столица и преместването на американското посолство.

Стив Банън, бивш стратег на Тръмп, предупреждава за този исторически паралел: „Ако не внимаваме, това ще стане втори Виетнам за Тръмп. Точно това се случи с Ричард Никсън. В крайна сметка той се забърка толкова много, че Виетнам стана негова война, а не на Линдън Джонсън (който всъщност я разпали).“ [13]

Тази аналогия е особено актуална днес, тъй като Тръмп наследява войната в Украйна, започнала при неговия предшественик, и е изправен пред стратегическия избор: да продължи подкрепата за Киев, да пренасочи ресурсите или да настоява за мирни преговори. Подобно на Никсън, който се опитва да изведе САЩ от Виетнам чрез стратегията на „Виетнамизация“, т.е. прехвърляне на отговорността върху южновиетнамските сили, Тръмп вероятно ще увеличи натиска върху европейските съюзници да поемат водеща роля в подпомагането на Украйна.

В тази връзка е и изявлението му, че не би се противопоставил на идеята европейските държави да изпратят мироопазващи войски в Украйна като част от потенциално мирно споразумение, осигуряващо гаранции за сигурност.[14] То сигнализира промяна в подхода на Вашингтон – изместване на отговорността към съюзниците, вместо ангажиране на САЩ в директна военна подкрепа. Американският лидер неведнъж е предупреждавал, че Европа трябва да обърне повече внимание на собствените си отбранителни способности. Илон Мъск коментира в платформата „Х“, че: „Няма смисъл Америка да плаща за отбраната на Европа“.[15] Според тази логика, европейските държави трябва сами да се грижат за собствената си сигурност.

На фона на намаляващата ангажираност на САЩ в Европа нарастват очакванията, че администрацията на Тръмп може да изтегли хиляди американски военни от Стария континент и да ограничи широкото военно присъствие. Вместо това, стратегическият фокус на Вашингтон вероятно ще се измести към други ключови региони. Централно място сред тях заема Индо-Тихоокеанският регион, тъй като САЩ възприемат Китай като основното геополитическо предизвикателство на XXI век. Подобна промяна в приоритетите би имала сериозни последици както за НАТО, така и за глобалния баланс на силите.

Говорителят на Съвета за национална сигурност на САЩ, Брайън Хюз, коментира, че: „Макар да не се очакват конкретни съобщения, американската армия винаги обмисля пренасочване на войски по света, за да отговори най-добре на актуалните заплахи за нашите интереси“.[16] Това изказване допълнително подсилва очакванията за стратегическо преструктуриране на американското военно присъствие и сигнализира за потенциален завой в приоритетите на Вашингтон.

Геополитическа маневреност: „Китайската карта“ и „Руската карта“

Друг стратегически ход, с който Тръмп може да повтори Никсън, е използването на т.нар. „триъгълна дипломация”. Докато по време на Студената война успехът на тази стратегия се дължи на дълбоките идеологически и геополитически разногласия между СССР и Китай, днес възможността за подобна маневра зависи от това, доколко Москва би била склонна да се дистанцира от Пекин в замяна на подобрени отношения със Запада. По време на Студената война Никсън и неговият държавен секретар Хенри Кисинджър разиграват „Китайската карта“, като създават напрежение между Китай и СССР – стратегия, която в крайна сметка изиграва ключова роля за отслабването на съветския блок. Тръмп може да използва аналогичен подход чрез „Руската карта“, опитвайки се да внесе разделение между Москва и Пекин.

Показателно е, че непосредствено след инаугурацията на Тръмп китайският президент Си Дзинпин побърза да проведе видеоразговор с руския си колега Владимир Путин, в който заяви желание за по-нататъшно развитие и задълбочаване на стратегическото партньорство. Скоро след това Тръмп разговаря с двамата лидери, което може да се тълкува като начало на стратегия, насочена към изграждане на сложен баланс на силите в глобалния триъгълник САЩ–Китай–Русия.

Забелязва се и промяна в тона на Тръмп спрямо Владимир Путин, отразена в поредица от продължителни телефонни разговори между двамата лидери.[17] Обсъждат се не само аспекти на конфликта в Украйна, но и широк кръг от глобални теми – сигурност, икономика, развитие на изкуствения интелект, иранската ядрена програма и други стратегически въпроси. Особен интерес буди изразената от Москва готовност за сътрудничество в сферата на добива и търговията с редкоземни метали [18]  – ключов ресурс, към който Вашингтон проявява все по-голям интерес в контекста на технологичната конкуренция с Китай. В хода на диалога Тръмп и Путин подчертават, че подобряването на двустранните отношения би могло да донесе значителни икономически изгоди и да допринесе за по-широка геополитическа стабилност.

Друг показателен знак за размразяване на диалога е срещата между външните министри на САЩ и Русия в Саудитска Арабия – събитие, което подчертава и растящата роля на неутралните посредници в изграждането на новите геополитически баланси. По време на разговорите двете страни очертават план за възобновяване на двустранното сътрудничество в няколко направления, включително възстановяване на дипломатическия персонал в съответните посолства във Вашингтон и Москва. След преговорите в Рияд се обсъждат възможности за сътрудничество в Космоса и Арктика, разширяване на икономическите партньорства и дори частично облекчаване на санкциите. В рамките на този дипломатически процес се провежда и последваща среща между американски и руски представители, също в Саудитска Арабия, която продължава над девет часа, демонстрирайки задълбочаване на контактите. Основна тема остава войната в Украйна и потенциалните пътища към нейното прекратяване.

Самият Марко Рубио признава, че администрацията на Тръмп се стреми да „отлепи“ Русия от Китай почти по същия начин, по който по време на Студената война президентът Ричард Никсън успява да раздалечи Пекин от СССР. Според него отношенията между САЩ и Китай ще бъдат определящи за хода на XXI век, а по-добрият стратегически изход и за американците, и за руснаците би бил Русия да не се превръща в изцяло зависим „младши партньор“ на Пекин. [19]  Паралелно с опитите да отдалечат Москва от Пекин, САЩ се стремят и да ограничат стратегическата ѝ обвързаност с Иран, с цел да възпрепятстват формирането на антизападна геополитическа ос между Москва, Пекин и Техеран – сценарий, който Вашингтон разглежда като сериозна заплаха за глобалния баланс.

Австрийският политолог и експерт по американска външна политика Хайнц Гартнер[20]  също подчертава, че стратегическият курс на Тръмп ясно цели да предизвика разрив в отношенията между Русия и Китай. Въпреки това, съвременните икономически връзки между двете държави са значително по-дълбоки от тези между Пекин и Москва по време на Студената война. Русия вече функционира в ролята на по-слаб партньор, зависим от китайския пазар, технологии и политическа подкрепа – особено в условията на западните санкции. Поради това всеки опит за „разделяне“ между Москва и Пекин би изисквал мащабни отстъпки от страна на САЩ – както в дипломатически и икономически план, така и в сферата на сигурността.

С подобна визия се солидаризират и редица привърженици на Тръмп, сред които е и бившият служител на Пентагона и ЦРУ Елбридж Колби. [21]  Според тях, САЩ трябва да съсредоточат усилията си върху сдържането на Китай, като Путин би могъл да бъде изкушен чрез изгодни сделки с Вашингтон, целящи да го дистанцират от стратегическия съюз със Си Дзинпин.

След срещите между Сергей Лавров и Марко Рубио, Доналд Тръмп обяви намерението си да се срещне с Владимир Путин, подчертавайки, че провеждането на избори в Украйна е необходимо условие за нейното участие в евентуални мирни преговори. В същото изявление той отправи обвинения към Киев за избухването и ескалацията на конфликта – позиция, която подсили спекулациите за промяна в американската реторика и за възможен нов дипломатически курс във взаимоотношенията между Вашингтон и Москва. Макар официална среща между двамата лидери все още да не е насрочена, Тръмп демонстрира видим оптимизъм и изразява готовност за пряк диалог с руския президент. [22]

Международни наблюдатели отчитат последователни сигнали за смекчаване на американската позиция спрямо Русия по време на мандата на Доналд Тръмп. Според анализ, публикуван в списание „Политико“, Белият дом е предприел 29 конкретни отстъпки към Москва. [23] В допълнение, в необичаен дипломатически ход САЩ гласуваха против резолюция на Общото събрание на ООН, осъждаща руската инвазия в Украйна – редом с Русия и Израел. Паралелно с това BBC съобщи за прекратяване на офанзивните кибероперации срещу Русия – мярка, която Кремъл приветства като важна стъпка към сближаване. [24] Самият Тръмп, още от началото на предизборната си кампания, подчертава, че войната в Украйна е резултат от слабостта на администрацията на Джо Байдън, като настоява, че конфликтът може да бъде прекратен чрез силен външен натиск и решителна дипломация – послание, превърнало се в централен елемент на неговата външнополитическа реторика.

След първоначалните си популистки заявления, че може да прекрати войната в Украйна за 24 часа, Тръмп постепенно започна да предлага по-реалистични сценарии, включително мир в рамките на 100 дни, а по-късно – примирие в рамките на година. Неговият екип вече говори за възможен ултиматум към Киев: или да приеме споразумение, договорено между САЩ и Русия, или да загуби американската подкрепа. Според генерал Кийт Келог, подобен сценарий би могъл да включва дори териториално разделение на Украйна – „почти като Берлин след Втората световна война“.[25]

В този контекст, политическата философия на Хенри Кисинджър също дава ценна перспектива. Кисинджър, който винаги е поддържал добри отношения с руски дипломати и политици, вероятно би одобрил подхода на Тръмп към Кремъл. Архитектът на американската външна политика разглеждаше Русия като един от ключовите центрове на сила, с които САЩ трябва да си взаимодействат за запазване на глобалния баланс. „Русия е голяма страна с голяма история и за мен е трудно да си представя международен ред, в който Русия няма да бъде сред основните играчи“, пише той. [26]

Настоящият курс на САЩ включва активни канали за комуникация с Москва, включително чрез фигури като Кирил Дмитриев – бивш възпитаник на Станфорд и Харвард, със стратегически позиции както в Кремъл, така и сред американските бизнес елити. Той работи в тясно сътрудничество със специалния пратеник на Белия дом Стивън Уиткоф, а между тях вече се обсъждат съвместни проекти, включително добив на редкоземни метали, което сигнализира за значима преоценка на външнополитическите приоритети на САЩ.

Тази прагматична линия се засилва с поредица от срещи на високо равнище между Уиткоф и руския президент Владимир Путин, последните от които се проведоха през април 2025. Според руски представители, диалогът е „извънредно полезен“, а в медиите вече се коментира, че Москва обмисля частично приемане на предложенията на Тръмп – включително свързани с гаранции за сигурност и замразяване на бъдещо разширяване на НАТО.[27]

Макар евентуалната покана към Доналд Тръмп за честванията на 9 май в Москва да остана на ниво хипотеза, много по-значим сигнал бе визитата на китайския лидер Си Дзинпин – първото му участие в подобно събитие от 2015. В отговор Владимир Путин потвърди присъствието си на церемониите в Пекин на 3 септември, посветени на победата над Япония. Тази размяна на визити потвърждава задълбочаващото се стратегическо сближаване между Москва и Пекин в контекста на глобалната трансформация на световния ред.

Китай реагира с изненада на началото на преговори между САЩ и Русия, възприемайки ги като стратегическо предизвикателство. Именно затова, непосредствено след контактите между Лавров и Рубио, китайският външен министър Ван И посети Москва, за да обсъди с руските си колеги перспективите около Украйна и американско-руските отношения. Целта на Пекин е да остане фактор в евентуално споразумение между Вашингтон и Москва, предотвратявайки възможно отдалечаване на Русия от китайското влияние. Ван И подчерта, че отношенията между двете страни са „константа в бурен свят“, като обяви навлизането им в „нова фаза“ на сътрудничество и изрази готовност Пекин да съдейства за мирно уреждане на конфликта в Украйна.

Същевременно Русия все по-активно участва в търговското противопоставяне между САЩ и Китай. Макар Тръмп да не е въвел директни санкции срещу Москва, Кремъл редовно обвинява Вашингтон в нарушаване на международните търговски правила. Допълнително напрежение внесе задържането на китайски граждани, воюващи на страната на руската армия в Украйна – факт, който подчертава военното измерение на китайско-руското сътрудничество. По данни на Държавния департамент, Китай доставя близо 80% от стоките с двойна употреба, използвани от Русия във войната.

В този контекст Москва играе сложна дипломатическа игра: демонстрира отвореност към САЩ, но в същото време укрепва връзките си с Китай, осъзнавайки нуждата от балансиране на отношенията между двете сили. От своя страна, Пекин засилва дипломатическото си присъствие не само в Азия, но и в Европа. Търговската война, водена от Тръмп, отваря нови възможности за сближаване между ЕС и Китай, включително чрез съвместни механизми за следене на пренасочени търговски потоци. Очакваната среща на върха ЕС – Китай през юли се очертава като ключов момент в този процес. Наред с това, Пекин разширява влиянието си чрез инициативи като „Един пояс, един път“ и военни партньорства в Азия, позиционирайки се като стабилен и амбициозен глобален играч.

Подобни маневри от китайска страна създават нови предизвикателства пред американската стратегия. Целта на тази политика, известна като „триъгълна дипломация, е САЩ да изградят по-близки отношения с всяка от останалите две велики сили, отколкото те поддържат помежду си. Именно това е същността на геополитическата концепция за „баланс на силите“, според която стратегическото надмощие се постига не чрез директна конфронтация, а чрез умело лавиране между съперничещи блокове.

В рамките на този глобален геополитически триъгълник се прилага правилото 2 > 1, т.е. онази сила, която успее да изгради по-близки отношения с останалите двама играчи, получава стратегическо преимущество, тъй като може да влияе върху баланса на силите и да неутрализира потенциални заплахи. Така САЩ се стремят да бъдат по-близки с всеки от партньорите, отколкото те са помежду си, с цел да минимизират риска от формиране на враждебни коалиции срещу американските интереси.

Тази концепция лежи в основата на реалистичния подход към баланса на силите, който Ричард Никсън успешно прилага във външната политика на САЩ, използвайки Китай като противотежест на СССР. Той умело се възползва от съществуващото напрежение между двете комунистически държави, като нормализира отношенията с Пекин и по този начин засилва натиска върху Москва. Резултатът е отслабване на съветското влияние и разширяване на стратегическите възможности на Вашингтон в глобален мащаб.

В съвременната геополитическа среда Тръмп вероятно би могъл да приложи аналогична стратегия, но в условията на по-силна икономическа взаимозависимост между Русия и Китай. Докато през 1970-те години Китай търси начин да се дистанцира от СССР, днес Москва все повече разчита на Пекин за икономическа и технологична подкрепа, което намалява възможността за успешен дипломатически разрив между тях. Освен това, настоящата архитектура за сигурност, която се намира в преходно състояние от еднополюсен към многополюсен свят, се отличава значително от биполярната система от времето на Студената война, което затруднява прилагането на идентични стратегии. Това поставя под въпрос възможността за ефективно прилагане на същата стратегия в настоящия контекст и дали Вашингтон би могъл да предложи на Москва достатъчно убедителни стимули, за да я отклони от зависимостта й спрямо Пекин.

Въпросът е, дали неговият опит да използва „Руската карта“ срещу Китай ще успее да повтори ефекта на „Китайската карта“ от 1970-те или днешната международна среда е прекалено различна, за да бъде приложен същият модел. Възможно е и останалите играчи да са си взели поука от миналото и да не допуснат подобна маневра. Така възниква въпросът, дали не сме свидетели на зараждането на нова „глобална Ялта“, в която Тръмп, Путин и Си Дзинпин биха преначертали международния ред – или пък динамиката на съвременния свят прави подобна договореност далеч по-трудно осъществима.

Реабилитацията на Никсъновото течение в Републиканската партия

Друг съществен елемент от историческата аналогия между Ричард Никсън и Доналд Тръмп е политическото възраждане на традиционното консервативно течение в Републиканската партия. След Рейгъновата епоха неоконсервативното крило постепенно изтласква класическите реалисти, налагайки външнополитическа визия, основана на интервенционизъм, идеологически ангажименти и стремеж към глобално лидерство на САЩ. С идването на Тръмп този модел е поставен под въпрос. Новата администрация възприема подход, напомнящ принципите на Никсън: фокус върху националния интерес, прагматизъм в дипломацията и отказ от универсалистки амбиции.

Неоконсервативният лагер реагира остро на тази трансформация. Сред най-отявлените му представители е Лиз Чейни[28], която не само се противопоставя на външнополитическите приоритети на Тръмп, но и изрази открита подкрепа за кандидатурата на Камала Харис. Това политическо поведение доведе до изключването ѝ от партията и загубата на мястото ѝ в Конгреса, което е символичен акт, илюстриращ дълбоката преориентация на Републиканската партия.

След серия вътрешнопартийни конфликти Тръмп затвърждава позициите си и установява контрол върху партийния апарат. Показателен в това отношение е фактът, че Сенатът одобрява всички номинации за кабинета му – включително в сфери като външна политика и сигурност, където традиционно се очакват по-големи разногласия. Този консенсус подчертава възхода на ново реалистично, но и популистко течение в Републиканската партия, което в немалка степен черпи вдъхновение от стратегическата философия на Никсън.

Заключение

Общото между президентите Андрю Джаксън, Теодор Рузвелт, Ричард Никсън и Доналд Тръмп, е убеждението, че международните отношения се управляват от силови баланси, а не от морални категории. Всеки от тях поставя американския национален интерес на първо място, предпочита двустранните преговори пред многостранните формати и подхожда с известен скептицизъм към ролята на международните организации. Те прилагат прагматичен подход към дипломацията, основан на сделки и стратегически маневри, а при необходимост разчитат на демонстрация на сила и категорична защита на суверенитета. Общият им популистки, антиелитарен и твърд лидерски стил ги вписва в традицията на американския политически реализъм, който приоритизира мощта, независимостта и престижа на нацията. Тази школа продължава да оказва съществено влияние върху външната политика на САЩ, като се адаптира към новите геополитически реалности и предизвикателства на XXI век.

Светът, в който САЩ оперират днес, е коренно различен от този, който познавахме преди десетилетия. Балансът на силите се пренарежда, формират се нови съюзи, а старите геополитически догми биват подлагани на изпитания. Конфронтацията между Великите сили, възходът на регионалните играчи и променящата се роля на международните организации създават нова стратегическа среда, към която Вашингтон трябва да се адаптира.

Глобалната нестабилност налага не просто наличие на мощ, а стратегическа гъвкавост и умение за лавиране в многополюсен свят. Американската външна политика вече не може да разчита на еднополюсния момент, в който нейната доминация беше безспорна. Днес Вашингтон трябва да се ориентира сред разнопосочни интереси, променящи се коалиции и нарастваща конкуренция. Това поражда не само въпроса, дали досегашният модел ще оцелее, но и как той ще се трансформира, за да съхрани водещата американска роля в международната система.

Историята показва, че прагматизмът, стремежът към сила и защитата на националния интерес неизменно заемат централно място в американската външна политика. Въпросът обаче е в каква форма тези принципи ще се проявят през следващите десетилетия. Ще наблюдаваме ли еволюция на реалистичния подход към новите глобални условия или ще станем свидетели на формирането на нов, качествено различен модел на американско лидерство? Отговорът ще зависи от способността на САЩ да се адаптират към предизвикателствата на един динамично променящ се свят.

 *Доктор по политология на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

Библиография:

1. Asia Times: Украйна може да стане втори Виетнам за Тръмп. Епицентър. 09.02.2025. https://epicenter.bg/article/Asia-Times–Ukrayna-mozhe-da-stane-vtori-Vietnam-za-Tramp/376390/7/0
2. Full Speech: JD Vance Shames Europe Leaders To Their Faces, Leaves Room Stunned | Munich | USA | Trump. Hindustan Times. Youtube.com. 15.02.2025. https://www.youtube.com/watch?v=IvheASRITtY
3. The Telegraph: Срещата между Зеленски и Тръмп в Рим не означава победа за Украйна. ИА Фокус. 27.04.2025. https://www.focus-news.net/novini/mejdunarodni/The-Telegraph-Sreshtata-mezhdu-Zelenski-i-Trump-v-Rim-ne-oznachava-pobeda-za-Ukraina-2534990
4. Удуърд, Боб. „Страх – Доналд Тръмп в Белия дом“. CIELA, 2020.
5. 29 times Donald Trump did what Putin wanted. Politico. 21.02.2025. https://www.politico.eu/article/donald-trump-vladimir-putin-volodymyr-zelenskyy-united-states-russia-policy/
6. Американската компания BlackRock получи контрола върху ключова инфраструктура на Панамския канал. Труд. 05.03.2025. https://trud.bg/a/articles/американската-компания-blackrock-получи-контрола-върху-ключова-инфраструктура-на-панамския-канал
7. Бързи новини – 27 април. Дневник. 27.04.2025. https://www.dnevnik.bg/burzi-novini/2025/04/27/4774745_burzi_novini_27_april/
8. Доналд Тръмп се надява да се срещне с Путин “в някакъв момент”. Dnes.bg. 10.04.2025. https://www.dnes.bg/a/2-svyat/675645-donald-tramp-se-nadyava-da-se-sreshtne-s-putin-v-nyakakav-moment
9. “ЕС беше създаден, за да ни прецака”. Отношенията Тръмп–Европа. Der Standard, Mediapool, El Confidencial, La Stampa, OBCT. 29.03.2025. https://www.mediapool.bg/es-beshe-sazdaden-za-da-ni-pretsaka-otnosheniyata-tramp-evropa-news369643.html
10. Илон Мъск: САЩ трябва незабавно да напуснат НАТО. OFFNews. 09.03.2025. https://offnews.bg/sviat/ilon-mask-sasht-triabva-nezabavno-da-napusnat-nato-840470.html
11. Илон Мъск: Зеленски да се откаже от властта и да напусне Украйна. Евроком. 04.03.2025. https://eurocom.bg/2025/03/04/mask-zelenski-da-se-otkazhe-ot-vlastta-i-da-napusne-ukrayna/
12. Кабинетът на Тръмп спира с кибероперациите срещу Русия. 24 часа. 03.03.2025. https://www.24chasa.bg/mezhdunarodni/article/20031692
13. Келог: Украйна може да бъде разделена подобно на Берлин след Втората световна война. БНР. 12.04.2025. https://bnr.bg/horizont/post/102142420/kelog-ukraina-moje-da-bade-razdelena-podobno-na-berlin-sled-vtorata-svetovna-voina
14. Кисинджър не вижда признаци на Студена война, но се гради нов световен ред. News.bg. 26.03.2019. https://news.bg/int-politics/kisindzhar-ne-vizhda-priznatsi-na-studena-voyna-no-se-gradi-nov-svetoven-red.html
15. Лавров: До последно се опитвахме да избегнем конфликта в Украйна, но получихме лицемерие и чувство за превъзходство. Гласове. 07.03.2025. https://glasove.com/na-fokus/lavrov-do-posledno-se-opitvahme-da-izbegnem-konflikta-v-ukrayna-no-poluchihme-litsemerie-i-chuvstvo-za-prevazhodstvo-3-godini-ukrayna-i-oon-otkazvat-da-ni-dadat-informatsiya-za-bucha
16. Марко Рубио: Тръмп иска да отлепи Русия от Китай. Гласове. 27.02.2025. https://glasove.com/novini/marko-rubio-tramp-iska-da-otlepi-rusiya-ot-kitay
17. Речта на американския вицепрезидент предизвика шок в Европа, пише Политико. БТА. 14.02.2025. https://www.bta.bg/bg/news/833978-rechta-na-amerikanskiya-vitseprezident-predizvika-shok-v-evropa-pishe-politiko
18. Тръмп обмисля да предислоцира 35 000 американски военни от Германия в Източна Европа. Фокус. 08.03.2025. https://www.focus-news.net/novini/mejdunarodni/Trump-obmislya-da-predislocira-35-000-amerikanski-voenni-ot-Germaniya-v-Iztochna-Evropa-2474342
19. Тръмп: САЩ няма да се противопоставят евентуално на Русия. Военен телевизионен канал. 19.02.2025. https://armymedia.bg/2025/02/19/тръмп-сащ-няма-да-се-противопоставят-е/
20. Тръмп щял да спре войната в Украйна до няколко седмици; за него Путин не е диктатор. OFFNews. 24.02.2025. https://offnews.bg/sviat/tramp-shtial-da-spre-vojnata-v-ukrajna-do-niakolko-sedmitci-za-nego-p-839698.html

 Бележки:                                                                      

[1] Удуърд, Боб. „Страх – Доналд Тръмп в Белия дом“. CIELA. 2020г. стр. 24

[2] Full Speech: JD Vance Shames Europe Leaders To Their Faces, Leaves Room Stunned| Munich| USA| Trump. Hindustan Times. Youtube.com. 15.02.2025  https://www.youtube.com/watch?v=IvheASRITtY

[3] Речта на американския вицепрезидент предизвика шок в Европа, пише Политико. БТА. 14.02.2025  https://www.bta.bg/bg/news/833978-rechta-na-amerikanskiya-vitseprezident-predizvika-shok-v-evropa-pishe-politiko

[4] Лавров: До последно се опитвахме да избегнем конфликта в Украйна, но получихме лицемерие и чувство за превъзходство. Гласове. 07.03.2025 https://glasove.com/na-fokus/lavrov-do-posledno-se-opitvahme-da-izbegnem-konflikta-v-ukrayna-no-poluchihme-litsemerie-i-chuvstvo-za-prevazhodstvo-3-godini-ukrayna-i-oon-otkazvat-da-ni-dadat-informatsiya-za-bucha?fbclid=IwY2xjawI3ddJleHRuA2FlbQIxMAABHX_AfltQjfkCX9z1Z58HlGCoz9ksFQVrJrjEboV_JYm0sQ5oEUEgJECbYg_aem_MYulVFstUUMUJjbl4t0Zrw#google_vignette

[5] Удуърд, Боб. „Страх – Доналд Тръмп в Белия дом“. CIELA. 2020г. стр. 95

[6] Удуърд, Боб. „Страх – Доналд Тръмп в Белия дом“. CIELA. 2020г. стр. 339

[7] Мъск: Зеленски да се откаже от властта и да напусне Украйна. Евроком. 04.03.2025 https://eurocom.bg/2025/03/04/mask-zelenski-da-se-otkazhe-ot-vlastta-i-da-napusne-ukrayna/

[8] Тръмп щял да спре войната в Украйна до няколко седмици; за него Путин не е диктатор. OFFNews. 24.02.2025 https://offnews.bg/sviat/tramp-shtial-da-spre-vojnata-v-ukrajna-do-niakolko-sedmitci-za-nego-p-839698.html

[9] Джаксън отказва да се съобрази с решението на Върховния съд по делото Worcester v. Georgia, налагайки принудителното преселване на чероките – събитие, известно като „Пътят на сълзите“ (Trail of Tears). Това представлява криза на правовия ред и отваря път към авторитарни действия срещу малцинствата. Политиката на Джаксън се превръща в модел, прилаган по-късно и срещу други индиански племена, водещ до систематичното им маргинализиране, включително загуба на територии, културна автономия и политическо представителство.

[10] Той подписа указ, с който значително ограничава дейността на Американската агенция за глобални медии (USAGM). С него се спират държавното финансиране на радио „Гласът на Америка“ (Voice of America, VoA), както и средствата за радио „Свободна Европа“ и „Свободна Азия“.

[11] Американската компания BlackRock получи контрола върху ключова инфраструктура на Панамския канал. Труд. 05.03.2025 https://trud.bg/a/articles/американската-компания-blackrock-получи-контрола-върху-ключова-инфраструктура-на-панамския-канал

[12] Бързи новини – 27 април. Дневник. 27.04.2025 https://www.dnevnik.bg/burzi-novini/2025/04/27/4774745_burzi_novini_27_april/#4775297

[13] Asia Times: Украйна може да стане втори Виетнам за Тръмп. Епицентър. 09.02.2025  https://epicenter.bg/article/Asia-Times--Ukrayna-mozhe-da-stane-vtori-Vietnam-za-Tramp/376390/7/0

[14] Тръмп: САЩ няма да се противопоставят евентуално на Русия. Военен телевизионен канал. 19.02.2025   https://armymedia.bg/2025/02/19/тръмп-сащ-няма-да-се-противопоставят-е/

[15] Илон Мъск: САЩ трябва незабавно да напуснат НАТО“. OFFNews. 09.03.2025г.  https://offnews.bg/sviat/ilon-mask-sasht-triabva-nezabavno-da-napusnat-nato-840470.html

[16] Тръмп обмисля да предислоцира 35 000 американски военни от Германия в Източна Европа. Фокус. 08.03.2025 https://www.focus-news.net/novini/mejdunarodni/Trump-obmislya-da-predislocira-35-000-amerikanski-voenni-ot-Germaniya-v-Iztochna-Evropa-2474342

[17] Разговорът продължава над час и половина и представлява първия директен обмен на мнения между лидерите на Русия и САЩ след началото на руската инвазия в Украйна през февруари 2022. Месец по-късно двамата провеждат втори, още по-продължителен разговор, осъществен след посещението на специалния пратеник на Тръмп, Стивън Уиткоф, в Кремъл и срещата му с президента Путин. Преди това Уиткоф участва и в преговори с руската делегация в Рияд. Според прессекретаря на Кремъл, вторият разговор е „вероятно един от най-дългите“ между държавните глави на САЩ и Русия, като не се изключва възможността Путин и Тръмп да са поддържали и други, неофициално обявени, контакти през последните месеци.

[18] Според различни оценки Русия заема второ място в света по отношение на запасите от редкоземни метали.

[19] Марко Рубио: Тръмп иска да отлепи Русия от Китай. Гласове. 27.02.2025 https://glasove.com/novini/marko-rubio-tramp-iska-da-otlepi-rusiya-ot-kitay

[20] “ЕС беше създаден, за да ни прецака”. Отношенията Тръмп-Европа. Der Standart, Mediapool, El Confindencial, La Stampa, OBCT. 29.03.2025 https://www.mediapool.bg/es-beshe-sazdaden-za-da-ni-pretsaka-otnosheniyata-tramp-evropa-news369643.html

[21] Елбридж Колби е консервативен реалист и е един от най-влиятелните външнополитически интелектуалци в Републиканската партия на САЩ. Внук е на известния директор на ЦРУ Уилям Колби. Според него основните стратегически интереси на Съединените щати са съсредоточени в Индо-Тихоокеанския регион. По думите му, САЩ трябва да положат всички усилия, за да попречат на Китай да установи хегемония в Азия. В момента е директор на мозъчния тръст Marathon Initiative, посветен на разработването на дългосрочна стратегия за външната политика на САЩ.

[22] Доналд Тръмп се надява да се срещне с Путин “в някакъв момент“. Dnes.bg. 10.04.2025. https://www.dnes.bg/a/2-svyat/675645-donald-tramp-se-nadyava-da-se-sreshtne-s-putin-v-nyakakav-moment

[23] 29 times Donald Trump did what Putin wanted. POLITICO. 21.02.2025 https://www.politico.eu/article/donald-trump-vladimir-putin-volodymyr-zelenskyy-united-states-russia-policy/

[24] Кабинетът на Тръмп спира с кибероперациите срещу Русия. 24 часа. 03.03.2025 https://www.24chasa.bg/mezhdunarodni/article/20031692

[25] Келог: Украйна може да бъде разделена подобно на Берлин след Втората световна война. БНР. 12.04.2025 https://bnr.bg/horizont/post/102142420/kelog-ukraina-moje-da-bade-razdelena-podobno-na-berlin-sled-vtorata-svetovna-voina

[26] Кисинджър не вижда признаци на Студена война, но се гради нов световен ред. News.bg. 26.03.2019г.  https://news.bg/int-politics/kisindzhar-ne-vizhda-priznatsi-na-studena-voyna-no-se-gradi-nov-svetoven-red.html

[27] The Telegraph: Срещата между Зеленски и Тръмп в Рим не означава победа за Украйна. ИА Фокус. 27.04.2025г.  https://www.focus-news.net/novini/mejdunarodni/The-Telegraph-Sreshtata-mezhdu-Zelenski-i-Trump-v-Rim-ne-oznachava-pobeda-za-Ukraina-2534990

[28] Нейният баща e видният неоконсерватор Дик Чейни, който беше вицепрезидент на Джордж Буш-младши. Той също подкрепи Камала Харис. Адам Кинзингер е друг виден неоконсерватор, който беше изключен от Републиканската партия и подкрепи първо Байдън, а след това Харис.