Потребителски рейтинг: 5 / 5
Основателят на американската частна военна компания Blackwater Eрик Принс е роден през 1969 в Холанд, щат Мичиган, в семейството на индустриалеца милиардер Едгар Принс, президент на едноименната фондация. След като учи три семестъра във Военноморската академия на САЩ, през 1992 завършва икономика в Колежа Хилсдейл. До 1995 е офицер в американските ВМС. Като лейтенант от тяхната най-елитна част – Военноморски тюлени, участва в мисии в Хаити, Близкия Изток и на Балканите. През 1997 Принс основава и лично финансира частната военна компания Blackwater Worldwide, в чиито рамки функционира и школа за подготовка за осъществяване на специални операции. Той ръководи компанията до 2010, като през това време тя получава държавни поръчки в сферата на сигурността на обща стойност 2 млрд. долара. През този период, само секретните договори на Blackwater с ЦРУ са на стойност 600 млн. долара. Компанията е особено активна в региона на Големия Близък Изток – от Афганистан, до Либия и Централна Африка.
След като през 2007 служители на Blackwater откриват огън в центъра на Багдад, убивайки 17 души, компанията става обект на множество критики, които се усилват при управлението на Барак Обама. През 2010 Принс продава Blackwater на група инвеститори, които я преименуват на Academi.
Що се отнася до политическите възгледи на Ерик Принс, самият той се определя като либертарианец. Смята се, че е близък до Доналд Тръмп и консервативното крило на Републиканската партия (неговата по-голяма сестра Бетси Де Вос беше министър на образованието през 2017-2021). Принс, който има 12 деца, е известен и като голям филантроп.
Интервюто с Ерик Принс публикуваме с любезното съдействие на Бенджамин Брадок и IM-1776
- Как оценявате сегашното състояние на американските въоръжени сили?
- Струва ми се, че нашите военни, които харчат все повече пари без да сме във война, само задълбочават вредните си навици, особено след събитията от 11 септември 2001. Ако направим сравнение с Втората световна война, ще видим, че офицерите, които командват армията в края на войната не са същите, които я ръководят в нейното начало. След 11 септември обаче, в армията на САЩ не сме ставали свидетели на каквито и да било кадрови "чистки". Вместо това просто раздувахме щатовете все повече и повече. Спомням си, че по едно време в Ирак имаше цели 93-ма американски генерали. Цели деветдесит и трима в рамките на една операция, която се оказа изключително скъпа и в която САЩ, в крайна сметка, загубиха. Всеки който твърди, че днешен Ирак представлява "история на успеха", се самозалъгва, защото в момента тази страна напълно се контролира от иранците. Спомням си, че през 2005, когато се се готвехме за активни военни действия там, не ни достигаше жива сила и командването отчаяно се опитваше да поддържа темповете на разполагане на американски военни в Ирак и Афганистан. Дотогава в армията обикновено повищаваха трима от всеки четирима офицери - от капитан до майор - но този път повишение получиха 95%. В всяка организация е полезно периодично да изхвърляш боклука, но в този случай, целият боклук получи повишение и започна да получава все по-високи длъжности. Това системно раздуване на шатовете, както и корумпираността на военното министерство, ни доведе до сегашното положение. А да не забравяме и постоянния натиск от страна на Конгреса, както и неговото малодушие. Всяка организация, която не провежда системно генерално прочистване на редовете си, винаги ще функционира все по-зле. Дори на частните организации, действащи в конкурента среда, се налага периодично да въвеждат ред, иначе рискуват да се провалят. Американските военни продължават да получават все повече средства и задълбочават всичките си вредни навици. Затова никой не дръзва да каже: "това се оказа много лоща идея и вече не бива да действаме по този начин". Вместо това, лошите идеи просто биват увековечавани и днес се сблъскваме с последиците от това. Лично аз се безпокоя, че ако нашите военни наистина трябва да се сражават с равностоен противник, победата ни никак няма да е сигурна.
- Често си задавам въпроса, дали САЩ все още имат воля за победа в евентуална бъдеща война...
- Така е, защото сме свикнали да водим "удобни войни", а не войни за оцеляване...
- Опитвам се да разбера американската вънщна политика. В един момент залагаме на една държава, като Украйна и я превръщаме за известно време в нещо като своя играчки или инструмент. След началото на руската инвазия украинските знамена можеха да се видят навсякъде, дори в такива затънтени места, като селските райони на Западна Вирджиния, но днес, когато се появи нова геополитически гореща точка, изглежда че САЩ са склонни да оставят Украйна на заден план. Какво мислите за това?
- Украйна губи войната. Не и достига жива сила. Украинците страдат от недостиг на въоръжение и им е трудно да победят. Затова следва бързо да намерят някакъв изход за да успокоят ситуацията, иначе положението им ще стане много, много по-лошо. Историческият опит показва, че най-кървавите събития и най-тежките загуби обиковено са характерни за последните фази на всяка война. Затова е изключително важно войната в Украйна да приключи колкото се може по-бързо.
Навикът на САЩ да не печелят докрай войните, в които участват, да не регулират конфликтите и да не се опитват да стигнат до някакво дипломатическо решение, се проявава и в момента по отношение на Израел. Тази страна е изправена пред противник, който заявява: "ще повтаряме 7 октомври отново и отново, докато евреите на изчезнат". Поне така твърди ръководството на ХАМАС. Всъщност, това е своеобразна междуплеменна война на оцеляване. А администрацията на Байдън прави всичко възможно за да принуди Израел да създаде благоприятни условия за онези, които искат да го унищожат.
- Всъщност, тези настроения не са характерни само за американската администрация, но и за обществото.
- Така е. Защото влиянието на ХАМАС или по-точно това на "Мюсюлмански братя" в Америка е много по-силно, отколкото повечето американци са склонни да признаят. Най-големият чуждестранен спонсор на американските университети е Катар, чиито представители много усърдно работят с ислямските студентски асоциации - CAIR (неправителствената организация Съвет по американско-ислямските отношения - б.р.) и всички останали. Те играят почти същата роля като Шин Фейн за ИРА (Ирландската републиканска армия - б.р.). Всъшност, "Мюсюлмански братя" са публичното лице на Ислямска държава, Ал Кайда, ХАМАС и други, което се занимава със събиране на средства за каузата и т.н. На практика става дума за прокарване на парадигмата за господството на шариата.
- Какви, според вас, са рисковете, с които ще бъде свързана следващата война с американско участие?
- През ХІХ век Британската империя контролира моретата. В резултат от това, британският флот и по-точно неговото командване започва да си въобразява, че доминацията му в Световния океан ще бъде вечна и никой няма да може да я застраши. Внезапно обаче, Великобритания се сблъсква с възходяща континентална държава в лицето на Германия, разполагаша с огромен индустриален потенциал и възможности. След това, вече по време на Първата световна война (през 1916), британският флот на практика търпи поражение в прословутото Ютландско сражение, въпреки че Лондон официално го обявява за победа. Истината е, че британският флот претърпява тежки загуби и това става началото на края на Британската империя и нейното влияние. По същия начин днес САЩ разполагат с най-мощните Военноморските сили в света, които обаче са много предсказуеми и са прекалено привързани към традиционните способи за водене на бойни действия по море. Ако предположим например, че Америка изпрати група самолетоносачи, с цел да защити Тайван, а китайците решат да използват срещу нея част от десетките хиляди свръхточни ракети с които разполагат, ВМС на САЩ ще претърпят същия удар, като британския флот в битката край Ютландия. Това ще означава гибелта на хиляди моряци, загуба на един или няколко военни кораби, атомни самолетоносачи и т.н. Подобно развитие би оказало разрушително въздействие върху психиката на американците, а останалат част от Тихоокеанския регион ще осъзнае, че доминиралият през последните 70-80 години Pax Americana вече не съществува и, че Китай е новият хегемон в тази част на света.
Що се отнася до нетрадиционните подходи, да не забравяме за Иран. Иранците действат добре обмислено и изключително методично. Достатъчно е да видим, как използват всичките си "проксита" в близкоизточния регион, без значение, дали става въпрос за атаките и завладяването на кораби край бреговете на Йемен, подкрепата за ХАМАС или впечатляващото проектиране на мош в Ирак, където Техеран разчита на 200 хиляди дущи от отрядите Хашд ал Шааби (проиранското опълчение в Ирак - б.р.), които на практика са част от "Хизбула", контролират се от Иран, финансират се от иракското правителство и използват най-вече американско оръжие. Те са много добри в това, което правят. Например, прехвърлят в САЩ хиляди мъже в наборна възраст. За целта първо ги изпращат във Венецуела, а оттам с потоците мигранти - на север, през Мексико, към границата със САЩ. Тези хора се концентрират в Лос Анджелис, Ню Йорк, Вашингтон и Маями. И, ако се стигне до пълномащабна война с Иран, тези ядра ще бъдат активирани, в резултат от което можем да станем свидетели на кърваво клане, като онова, което осъществи ХАМАС, но този път на територията на Съединените щати.
- Виждаме, как много нови комерсиални и потребителски технологии започват да се използват и на бойното поле: от ХАМАС, който използва данни от израелски мобилни телефони при планирането на атаките от 7 октомври, до дроновете DJI, струващи само 500 долара, които украинците използват срещу руската армия. В тази връзка си спомням, че преди десетина години попитах високопоставен служител на ЦРУ, как властите ще реагират, ако някой реши да използва току що появилите се тогава потребителски дронове за терористични цели. Отговорът му беше, че просто ще заглушават сигнала за управление. Само че още тогава беше ясно, че дроновете могат да бъдат програмирани да летят по предварително определен маршрут, т.е. да не се управляват дистанционно. И, когато попитах въпросния служител, какво ще стане в подобен случай, той не може да ми отговори нищо...
- Ето за това става въпрос. В това е и опасността от прекалено раздутия балон, в какъвто се е превърнал Пентагонът: там все още си въобразяват, че са наясно с всичко и никой не може да се сравнява с тях. Само че противниците ни не са идиоти. По време на Студената война се смяташе, че при избухването на евентуална война, първият ответен удар срещу Съветите ще бъде ядрен. След това се ориентирахме към свръхточните въоръжения. Само че днес, всеки има свръхточни оръжия, включително десетгодишното дете с дрон, на който може да бъде поставено нещо, с което да бъде поразена целта. В съвременния свят всичко, което може да бъде открито, би могло да се превърне в мишена. Затова е изключително опасно САЩ да си въобразяват, че инвестираните от нас трилиони долари за различно военно оборудване са достатъчни в съвременното бойно пространство. Именно в това е проблемът: за да спечелиш войната не е задължително да побеждаващ навсякъде. Необходимо е да нанасещ поражение на противника в точката на прелом.
- Какво, според вас, следва да предприеме Пентагонът за да изпревари възникването на подобна ситуация и да продължи да се развива тактически? Или това може да стане само в резултат от някаква мащабна катастрофа?
- Неочакваните резки и болезнени трансформации принуждават хората да променят начина си на живот. Спомнете си обаче, какъв беше е отговорът на Пентагона на атаките от 11 септември: според признанието на собствените му ръководители, най-доброто, което са предложили на президента на САЩ в дните, непосредствено след атаката, са бомбардировки, ракетни атаки и изпращане на рейнджъри в Афганистан. При това са искали да изчакат до пролетта на следващата година за да осъществят сухопътна инвазия в Афганистан, през територията на Пакистан. И това бе най-доброто, което висшите американски военни можаха да измислят докато собственият им щаб буквално гореше. В тази връзка ще припомня, че на президента Линкълн се налага да уволни петима командващи армията на Съюза преди най-сете да намери, човек, наистина готов да се сражава. По самата си същност, всяка голяма организация е бюрократична, не е склонна да поема рискове и е невежа, затова по правило именно "пробивните личности", и то най-вече със силата на волята си, я тласкат в правилната посока. Спомнете си, каква аномалия е представлявал генерал Патън в сравнение с останалите си връстници.
- Смятате ли, че ако Тръмп отново стане президент, ще може да привлече такива личности в Пентагона?
- Мисля че докато беше президент Тръмп не контролираше истински своя апарат в сферата на националната сигурност. Той никога не назначавал там, каквито и да било пробивни лидери. Държавният секретар Майкъл Помпео например, не направи никакви реални промени в ЦРУ или в Държавния депертамент. На свой ред Джеймс Матис беше четиризвезден генерал, който заемаше петзвездната длъжност министър на отбраната. Тоест, курсът в сферата на отбраната продължи да е същият, като при предшествениците му. Необходима е истинска трансформация. При това не само на ниво Департамент по отбраната, на и на Конгреса, който е склонен да промени някои закони и да подкрепи Пентагона в усилията му да пресее (а не просто да уволнява) персонала си за да консолидира тази институция и да рационализира работата си, защото в момента имаме толкова генерали, колкото и по време на Вторета световна война. Само че тогава числеността на мобилизираните е била 14 милиона души, а днес американската армия наброява 1,4 милиона, т.е. едва 10% от тази цифра. В същото време щатът на командването ни е същият. И то в ерата на дигиталните комуникации, видеоконференциите и т.н., когато следва да се действа бързо и ефективно. Вместо това сме свидетели на постоянно раздуване на щатовете. Към което следва да добавим приказките за необходимостта от "инклузивност", грижа за околната среда и всичко останало, което не касае мощта на армията. Военните трябва да бъдат постоянно готови за атака, само че днес американската армия не е такава.
- Ако бяхте министър на отбраната, какво щяхте да направите още на първия ден?
- Щях да уволня всички генерали и да ги накарам да ми представят една страница с аргументи, защо трябва да ги върна на служба. Просто е, нали? Следва просто да ги попитаме, какво правите за да изпълните ролята си за защитата на тази страна от заплахите? Нека го опишат. Ефективният военен командир трябва да умее две неща. На първо място, да координира информацията, т.е. да получава и да подава информация. И на второ място: да може да освободи енергията - да премести конкретен кораб от едно място на друго, да насочи огневата мощ, да посочи маршрута за движение на частите и т.н. Проблемът е, че имаме толкова много комуникации и толкова ненужни ангажименти, че те често засенчват наистина важните неща. На второ място, недостатъчният ни индустриален потенциал - вижте какъв стрес пораждат усилията ни да организираме снабдяването на украинската артилерия например. Напомням, че става дума за страна с население 40 милиона души, сражаваща се на ограничен фронт, но не само САЩ не могат да се справят с покриването на нейните нужди, но и Испания, Великобритания, Германия, Чехия, т.е. всички държави които произвеждат артилерийски снаряди. Те не са в състояние да произведат достатъчно гилзи, не могат дори да осигурят необходимите количества барут.
Ще припомня, че основният принос на САЩ за победата във Втората световна война беше нашият промищлен потенциал. Спомнете си, кой всъщност разгроми нацистите: това бяха Съветите. Те загубиха десетки милиони хора в тази война. Американците загубиха 250 хиляди на европейскитея театър на военни действия. Но това, което позволи на маршал Жуков да измине дългия път от Москва до Берлин, бяха 600-те хилади камиони и десетките хиляди самолети от САЩ. Тоест, лидерството се формира отгоре надолу. Пресяването на старшите и висшите офицери чрез шоково дълбоки и мащабни съкращения е първото, с което следва да се започне. Ликвидиране на безполезните длъжности и свиване на персонала. Това е едно от нещата, които научих, докато работих с Blackwater в Ирак. Съотношенията между действашите на място и онези в щаба беше 10:1. В армията обаче ситуацията е почти обратната. Ако - както беше в Ирак - задачата ви е да патрулирате, да сдържате, да се сражавате с противника или да обучавате местните кадри, но не го правите достатъчно ефективно, тогава раздутият щаб ще ви потопи. Именно затова разходите ни в Blackwater драстично се различаваха от разходите на военните. Ето защо свиването или дори премахването на част от щабовете и преразпределянето на хората обратно в бойните части, както и премахването на всички тези безмислени длъжности, определят разликата между "парадната" и бойната армия.
- А как се вписват в така очертаната картина частните военни компании? Бихте ли променил нещо и там?
- Разбира се. Спомням си, как казах на служителите си в Blackwater: никога не бива да се стремим да изглеждаме и да действаме като нашите клиенти. Ние сме тук, защото те не могат да свършат тази работа. Ние не приличаме на тях. Не бива да сме бавни, трудноподвижни и изкуствено раздути. Гледайте какво пише в договора и не просто го изпълнявайки, а се старайте да направите повече. Проблемът с повечето договори е, че големите частни военни компании са склонни да работят на принципа "разходи плюс", затова максимизират разходите, за да увеличат печалбата си.
Не бих искал да звуча като Макнамара (държавен секретар по отбраната през 1961-1968 - б.р.) във Виетнам, но в това отношение бихме могли да се поучим от автомобилната индустрия. Разбрах го, като гледах как се развива бизнесът на баща ми: през 1970-те години имаше трима големи автомобилни производители, обединени в синдикати, които нямаха сериозна конкуренция и затова не полагаха големи усилия, не въвеждаха иновации и качеството не беше добро. После се появиха японските автомобили "Хонда", "Тойота" и "Нисан" и всички в САЩ твърдяха, че те никога няма да могат да продават и да произвеждат автомобили в Америка. Но те дойдоха, влязоха в конкуренция с нашите компании и демонстрираха отлично качество и ниски цени. Което в края на краищата накара и американските производители да се събудят.
- Може би тъкмо поради това бунтовниците по целия свят предпочитат пикапите Toyota Hilux, а не американските Dodge Rams или Chevy Silverados.
- Така е, те им вършат работа. С този манталитет Toyota със сигурност би имала успех ако реши да се включи във военния бизнес....
- Как, според вас, САЩ биха могли да се справят с наркокартелите, които в момента са изключително активни както в Мексико, така и в Съединените щати. Има хора, които дори предлагат военна намеса в Мексико, макар че това ми се струва безумна идея.
- Действително, нямаме голям опит в ликвидирането на подобен тип военизирани групировки. Аз самият имам няколко съвсем ясни идеи как това би могло да стане, но няма да навлизам в подробности, пък и не виждам, защо трябва да давам съвети на правителството. Следва обаче да имаме предвид следното: тук не става дума за идеология, а за бизнес. Картелите представляват изключително печеливш безнес, който функционира извън закона. Затова единственият начин да се справим с тях е да излезем извън рамките на върховенството на закона. Не съм привърженик на идеята за легализацията на наркотиците, но макар че наркотрафикът несъмнено е проблем, не бива да забравяме, че за тази стока има сериозно търсене. Ако ние, като общество, продължим да игнорираме масовата употреба на кокаин, метамфетамини и хероин, проблемът няма да изчезне, дори ако втвърдим борбата си срещу наркотрафика. Поне според мен, фентанилът (мощен опиоид, масово изпалзван в Северна Америка като болкоуспокояващо - б.а.) вече се е превърнал в реален проблем на националната сигурност на САЩ. Както е известно, преди време Китай организира масови доставки на химически прекурсори във Венецуела, откъдето те попадат в Мексико и там се използват за производство на фентанил, а той е в основата на т.нар. синтетични наркотици, използвани не само от пропадналите наркомани, но и от студенти в колежите или просто от глупави млади хора. Само през миналата година негова жертва са станали 109 хиляди души, а през тази вероятно ще са много повече. Това би могло много бързо да бъде пресечено с провеждането на достатъчно твърда и безкомпромисна политика, стига начело застанат наистина сериозни и решителни лидери, които да получат мандат да се справят с проблема.
- Какво бихте посъветвали младите американци в този ключов момент от историята на САЩ?
- Истината е, че Америка страда от прекалено изобилие. Ситуацията стана толкова комфортна, че хората забравиха да посрещат смело трудностите и да се справят с тях, т.е. да свикват и с дискомфорта. Затова ще ги посъветнам да се чувстват уютно и в неуютна ситуация. Опитвайте се всеки ден да правите нещо трудно, но наистина трудно, което да не ви отпуска след като вече сте го сторили. Може би, дори малко опасно. Не безумно опасно, разбира се, но аз лично винаги съм поощрявал децата си да вършат неудобни и трудни неща, а не да се движат в живота по инерция. Прекалените грижи отнемат много от младите хора. Вече почти никой не ловува например, макар че ловът и други подобни традиции би трябвало да се предават от бащи на деца.
Баща ми например, беше умен и трудолюбин човек, но въобще нямаше навик да работи на чист въздух. Сигурно, защото собственият му баща умира по време на Голямата депресия, когато той е едва на тринайсет. Спомням се, че работеше по 40 часа седмично. На 16 години вече е бил собственик на автокъща, затова никога не е имал време за подобни занимания. Самият аз придобих тези навици от роднините на моята майка и се опитах да ги предам и на децата си.
- Кое ви е изненадало най-приятно по време на дългата ви и впечатляваща кариера?
- Всъщност, имаше много приятни изненади. Но може би, най-голямата е, че успях да създам и да управлявам успешно компанията Blackwater. Беше ми толкова приятно, че мога да дам на най-големите експерти в различните сфери на военното дело шанс отново да покажат на какво са способни. Помня, когато през септември 2003 ни наеха да охраняваме назначения за граждански администратор на Ирак Пол Бремър. Пристигнах заедно с екипа си в Багдад с военнотранспортен самолет С-5 Galaxy. Всъщност, това беше единственият път, когато Департаментът по отбраната ни предостави транспорт, за да пристигнем максимално бързо. Това беше почти десет години след свалянето на хеликоптера Black Hawk в битката за Могадишу, а в екипа ми имаше много ветерани, сражавали се в Сомалия по онова време. Щом кацнахме в Багдад и се качихме колите, чухме стрелба зад нас и тогава тези хора ми казаха: "Господин Принс, благодарим ви, че ни дадохте шанс отново да правим това, което можем най-добре". Не съм забравил това и до днес.
- Как оценявате компетентността на кандидатите за работа във вашите компании?
- С течение на годините ситуацията се промени, но когато основах Blackwater, се нуждаех от човек, който да разбира от военно дело, но и да може да общува и преговаря с клиентите. Затова първо отидох в голяма компания за подбор на персонал и им казах какво търся. Предложиха ми бивш офицер от морската пехота, специалист по логистика, който след уволнението си от армията се занимаваше с подновяване на франчайзите за Holiday Inn. Изборът му обаче се оказа истинска катастрофа, защото той беше свикнал да работи в офис, т.е. не беше "полеви играч". В крайна сметка назначихме за президент Гари Джексън. И макар че, аз бях основателя на Blackwater и финансирах компанията, именно Джексън изгради организацията. Въпреки че беше само бивш сержант, който не е учил колеж, успещно ръководеше компания с оборот от почти милиард долара. При това се справяше добре, защото можеше да потисне егото си и не се притесняваше да наема опитни и уверени в себе си хора, които в някои отношения бяха дори по-подготвени и уверени от него, самия.
Затова търся смели хора, притежаващи добри базови компетенции в конкретни области и на които може да се разчита. Ето защо, поне засега, се въздържам да наемам сътрудници, завършили университети от т.нар. "Бръшлянова лига" (т.е. групата, включваща най-елитните американски университети, като Харвард, Принстън, Йейл и т.н. - б.р.). Просто, защото не съм особено впечатлен от продукта, който предлагат. Представете си, че по времето на "бащите основатели" приемният изпит в Харвардския университет е включвал превод на Евангелието на Йоан от гръцки на латински. И сравнете това с днешния ден.
- Мога да си представя. И последният ми въпрос: какви книги най-много обичате на подаряване на хората, които цените?
- Всъщност това са две книги. Първата е "Митът за капитализма" на Джонатан Тепър и Денис Хърн, защото най-много съвпада със собственото ми виждане относно проблемите на американската икономика. Става дума за такива проблеми като прекалената консолидация в отделните отрасли и липсата на конкурентоспособност. Така например, докато през 1972 съотношението между заплатата на генералните директори и тази на обикновените служители в компаниите е било 30:1, сега е 360:1. Само че оттогава насам генералните директори не са станали 12 пъти по-добри. Подобни изкривявания трябва да бъдат премахнати. И това или ще се случи по законен начин, или ще стане в резултат от революция, с всички безумия, които традиционно я съпътстват.
Втората книга, която наистина ме вдъхновява, е "Да се осмелиши да завоюваш: специалните операции и съдбата на народите, от Ахил до Ал Кайда" на Дерек Лийбарт. Много хора, включително мнозина патриоти вече са загубили надежда, че нещата в Америка могат да се подобрят. Те не вярват, че можем да се борим с тази клика, стремяща се към тирания. Затова им казвам: прочетете тази книга и вижта, какво са успели да направят малцина отбрани хора в течение на цялата човешка история, за да променят хода на големите битки, или дори съдбата на цели цивилизации. Мисля, че в крайна сметка, ситуацията в САЩ и света може да бъде променена.
