Възходът и залезът на Ал-Андалус

Според легендата, Алмансор или по-точно Ибн-Аби Амир Мохамед, наречен Ал-Мансур (т.е. "Победоносния") е бил роден в този район, а статуята му беше поставена там по повод хилядагодишнината от смъртта му.

Паметникът обаче не се задържа дълго и беше премахнат още през 2013 от местните власти от дясната Испанска народна партия, под предлог, че се налага спешната му реставрация. Както можеше да се очаква, реставрацията се забави, затова местната левица - т.е. представителите на партията "Подемос" и Социалистическата работническа партия, обвиниха общинските съветници от десницата, че това се прави съзнателно. В резултат, вече повече от десет години злополучният паметник е обект на безкрайни спорове между леви и десни, в които участват не само политици, но и активисти, общественици, журналисти и блогъри.

Противниците на паметника изтъкват, че фанатичният и безпощаден войн на исляма няма място в една християнска страна, да не говорим, че този съмнителен "герой", прославил се с многобройните си злодеяния, нетърпимост и жестокост, не заслужава никакъв паметник. На свой ред, привържениците на увековечаването на спомена за Алмансор обвиняват опонентите си, че искат да забранят спомена за "блестящата мавританска епоха" в историята на Пиренейския полуостров и да принизят значението на арабското наследство в съвременна Испания, както и че не искат да поднесат, макар и със закъснение, необходимите извинения на мюсюлманския свят за ексцесите по време на отвоюването на полуострова от християните - т.нар. Реконкиста (711-1492).

Историческата ирония е, че през далечната 710, именно в околностите на Алхесирас, мюсюлманите за първи път проникват на територията на Испания и оттам започва проточилата се почти осем века история на арабска Испания или Ал-Андалус. И през следващите векове през Алхесирас редовно се прехвърлят мюсюлмански армии, ислямски проповедници, богослови и дори бъдещи емири и халифи. Впрочем, отвреме навреме, градът става свидетел и на обратен поток, тъй като мавританска Испания никога не се отказва от историческите си претенции за обширни територии по южното крайбрежие на Средиземно море.

Така или иначе, но личността на Алмансор продължава да е обект на яростни спорове, излизащи далеч извън рамките на професионалната историческа общност. В Испания има и други паметници на забележителни фигури от епохата на арабското владичество, но нито един от тях не поражда толкова ожесточени дискусии. Едва ли са много държавниците, способни да провокират подобни емоции дори и хиляда години след смъртта си. За да разберем причината за това, следва да започнем с бегъл преглед на испанската история в периода на арабското господство.

Историческият фон

Както вече споменах, арабите за първи път се появяват на западния бряг на Гибралтарския залив през 710, т.е. повече от два века преди раждането на Алмансор. Впрочем, ако искаме да сме точни, това не са араби, а приелите малко преди това исляма и подчинени от арабите бербери от Магреб. И тъй като берберският набег в Южна Испания се оказва успешен, две години по-късно те биват подкрепени и от арабски експедиционен корпус, като само за десет години обединените берберо-арабски сили успяват да овладеят практически цялата територия на полуострова, чак до Пиренеите. При това завоюването му напомня повече на триумфален марш: единственият по-голям град, който им оказва сериозна съпротива, е Севиля, издържала на натиска цели три месеца. Само двайсет години след първия набег в района на Алхесирас, мюсюлманското нашествие преодолява Пиренетие и продължава в Югозападна Франция, където в крайна сметка е спряно от Карл Мартел в прочутата битка при Пуатие през 732.

Дали арабите са били в състояние да проникнат още по на север от Испания? Западните автори, често се обръщат към т.нар. "алтернативна история", за да лансират всевъзможни апокалиптични сценарии за развитие на събиитята в християнска Европа, ако Карл Мартел беше загубил битката при Пуатие. Струва ми се обаче, че тази битка едва ли е била от принципно историческо значение. Съмнително е арабите да са имали сериозни планове за дългосрочна окупация и колонизация на Западна Европа, защото за тях тази част от европейския континент не е била кой знае колко ценна. Въображението на арабските завоеватели е било много по-запленено от богатия и далеч по-познат за тях Константинопол и, ако бяха съумели да превземат столицата на Източната Римска империя през 670 или 717 - а подобна възможност несъмнено съществува - европейската и световната история вероятно щяха да се развият по съвършено различен начин. Константинопол обаче съумява да устои на натиска, макар и с помощта на българския хан Тервел, така че Испания си остава най-голямото арабско завоевание в Европа.

От самото начало на завоюването на Испания, между африканските бербери и арабските им съюзници възникват множество противоречия. Така, макар че именно берберите поемат основната тежест на завоюването на полуострова, арабите (или по-точно бедуинският елит) получават най-големите трофеи в покорените градове. Арабите съумяват да завладеят плодородните земи в Андалусия, оставяйки на берберите засушливите територии на Естремадура и Ла Манча, както и планинските региони на Астурия, Галисия и Леон, чието удържане се оказва изключително трудно (в Северна Галисия например, мюсюлманските завоеватели се задържат едва трийсетина години). По отношение на местните християни и юдеи, арабите се нагърбват с ролята на "доброто ченге", пресичайки опитите на берберите да увеличат данъците и да притесняват излишно коренното население. Разбира се, постоянната борба срещу оцелелите в северната и североизточна част на полуострова християнски кралства и графства, също е възложена най-вече на берберите. Всичко това в крайна сметка води до голямото берберски въстание през 741, което е потушено само с помощта на цял арабски корпус, доведен от Сирия.

Освен това първите четири десетилетия на арабското господство в Испания са белязани от постоянни сблъсъци между отделните арабски групировки, представляваши северните и южните бедуински кланове, т.е. старите конфликти, възникнали в далечните оазиси на Арабската пустиня, се възраждат с нова сила в долините на реките Тахо и Дуеро. В принципен проблем се превръша централизацията на управлението на страната, за което пречи не само специфичната психология на арабските и берберските племена, но и самата география на Пиренейския полуостров. В резултат монархическият принцип се утвърждава в Иберия изключително трудно и с цената на много жертви.

За гарантирането на относителен ред в страната помага идването на власт на потомците на старата династия на Омеядите, която до средата на VІІІ век управлява арабския свят от Дамаск (след епохата на т.нар. "праведни халифи"). Когато последният халиф от династията на сирийските Омеяди Мерван ІІ е убит в Египет, новата династия на Абасидите систематично ликвидира останалите представители на омеядския клан. Единствено младият внук на халиф Хишам - Абд ал-Рахман, успява по чудо да избегне гибелта, като преплува Ефрат и се прехвърля от Сирия в Палестина. През следващите няколко години той се скита из Африка, а през 756 пристига в Испания. Там късметът най-сетне му се усмихва - Абд ал-Рахман успява да овладее Кордова и през следващите 32 години е едноличен владетел на арабска Испания, възраждайки почти изчезналата дамаска династия на другия край на арабския свят. Многобройните опити на Абасидите да осъществят военна интервенция за да свалят  наследника на омразната им династия се оказват неуспешни, също както и многобройните заговори, бунтове и въстания на старата арабска и берберска аристокрация против новия емир.

Впрочем, противниците на Омеядите стигат дотам, че дори викат на помощ франкския император Карл Велики, който стига с армията си до Сарагоса. И този път обаче, съдбата се оказва на страната на Абд ал-Рахман: в източната част на Франкската империя избухва поредният бунт на саксите и императорът бива принуден да се оттегли на север, като при отстъплението си губи своя ариегард и обоза си в прочутата битка с баските в Ронсевалския проход. Карл Велики така и не успява да повтори похода си, което дава исторически шанс на мюсюлманска Испания.

От емирство към халифат

Арабското нашествие и стремителният разпад на държавата на вестготите в началото на VІІІ век се оказва не толкова катастрофа, колкото спасение за Испания. Неособено умните и егоистични вестготски крале очевидно не се справят добре с държавното строителство, да не говорим, че имат сериозни проблеми и с политическата си легитимност. Отстраняването на повечето местни феодали и върхушката на католическото духовенство от арабите, позволява на новите господари на Испания да осъществят мащабно преразпределяне на поземлените владения и да възродят селското стопанство, което преживава дълбок упадък още от времето на краха на Римската империя. Макар че самите араби предпочитат да живеят в градовете, те поощряват преминавенот на местното келто-иберско население от натурално стопанство към стоково-парични отношения.

През следващите няколко столетия Испания преживява период на просперитет. Създадена е съвършенна за времето си напоителна система, на полуострова започват да се отглеждат нови култури, включително цитрусови, памук, ориз и захарна тръстика. От своя страна, подемът в селското стопанство стимулира разцвета на разнообразните градски занаяти: в Кордова се произвеждат вълнени и копринени платове, в Толедо - оръжие (прочутата толедска стомана), в Калсена - килими, във Валенсия - керамика и т.н. Именно през арабска Испания в Европа прониква технологията за производство на хартия от кората на черничевото дърво, а вероятно (колкото и да е парадоксално) - технологията за производство на алкохолни концентрати.

Вместо Толедо, арабите първоначално превръщат в тлавен център на страната Севиля, който е най-населения град в страната по време на завоюването и. В същото време те възстановяват античната Кордова, която бързо се превръшща в една от най-процъфтяващите европейски столици. Паралелно с това се осъществява частична ислямизация на местното население (християни и юдеи). В същото време обаче, християнската и юдейската общности се запазват, при това те са по-многобройни и добре организирани, отколкото в която и да било друга част от арабският свят. Показателно е и, че дори запазилите вярата си испански християни и юдеи използват, освен латински, и арабски език (дори Библията бива преведена на арабски).

Измежду трите основни центъра, възникнали на основата на Великия арабски халифат (Багдад, Кайро, Кордова), Кордовският емират в най-малка степен би могъл реално да претендира за наследството на арабската цивилизация, като цяло, тъй като нито разполага с ресурсната база на Абасидите, нито с радикалната идеология на управляващите в Кайро Фатимиди. Освен това той е разположен в далечната периферия на "арабския свят". За разлика от другите две велики арабски династии, кордовските Омеяди не си поставят утопичната цел да обединят под своята егида целия арабско-мюсюлмански свят. Задачите им са далеч по-елементарни и реалистични - да съхранят и по възможност да разширят позициите на исляма в предимно християнската Европа. Което, впрочем, не пречи на емир Абд ал-Рахман ІІІ да се обяви през 929 за халиф, а кордовското емирство - за халифат.

Мнозина историци определят управлението на този представител на Омеядите за период на най-голям разцвет на арабска Испания. Той съумява да усмири непокорната арабска аристокрация, да пресече сепаратистките стремежи на своенравните си васали и да гарантина икономическа и социална стабилност на полуострова. Въпреки че не се отличава с особена войнственост, Абд ал-Рахман ІІІ дава решителен отпор на опитите на християнските владетели на Навара и Леон, на север, и на империята на Фатимидите - на юг, да завояват част от земите му. Именно по негово време във военния, а след това и в политическия живот на Испания се появява нов фактор - т.нар. "сакалиби" (славяни от Източна Европа). Първоначално с този термин се обозначават пленниците и робите от славянски произход, попаднали в Испания през Западна Европа или през Средиземно море, а по-късно - всички европейци, оказали се във властта на кордовските халифи. Мнозина от тези чужденци успяват да получат ключови позиции в управлението, като халифите често разчитат повече на тях, отколкото на ненадеждната арабска аристокрация.

Халифът съумява да създаде ефективно съдопроизводство, да гарантира сигурността на пътищата и да активизира средиземноморската търговия. Византийската империя, италианските търговски републики и южните френски херцогства се стремят да установят партньорски отношения с Кордова. При това Абд ал-Рахман ІІІ последователно избягва каквито и да било прояви на религиозна нетърпимост, привличайки в двора си не само посладователи на Пророка, но и амбициозни християни и евреи. На фона на продължителния упадък на образованието в останалата част на Западна Европа, Испания се отличава с практически всеобща грамотност (като мнозинството от населението е, като минимум, двуезично), а в Кордова познават по-добре философското и литературно наследство на Античността, отколкото в Париж или Лондон например. Всъщност, никога преди и никога след управлението на първия кордовски халиф арабска Испания не е била толкова близо до формирането на "нова историческа общност", основана на цивилизационната сплав от араби, бербери, келто-ибери, евреи и други етнически и религиозни групи.

Самият Абд ал-Рахман, както и далновидните му предшественици, е бил наясно относно невъзможността на пълната асимилация на келто-иберското и население или тоталната ислямизация но полуострова и затова се придържа към стратегия, която днес би могла да се квалифицира като "културно-национална автономизация" или "религиозно-културен плурализъм". И тази стратегия има поне частичен успех.

Възходът на Ал-Мансур

Бъдещият повелител на Испания произхожда от древен род, който обаче не е част от висшата арабска аристокрация. Прадедите му идват на полуострова с първата вълна на арабското нашествие и в течение на осем поколения служат на кордовските владетели, заемайки различни административни или съдебни постове в столицата Кордова и в провинциалните градове. Младият Ибн-Аби Амир Мохамед също започва кариерата си като помощник на съдията в Кордова, а след това я продължава вече в непосредствена близост до двореца, като управител на халиф Хакам ІІ и, накрая, на 27-годишна възраст, заема изключително престижната и финансово изгодна длъжност на ръководител на столичня монетен двор.

Бързото му кариерно развитие се дължи до голяма степен на покровителството на любимата жена на халифа - родената в Страната на баските Аурора (арабското и име е Субх ум Уалад). Както може да се очаква, то поражда в Кордова упорити слухове за тайна любовна връзка между двамата. Хиляда години по-късно трудно може да се каже, дали това е така, но истината е, че в чисто политически план тандемът между Ибн-Аби Амир и Аурора се оказва изключително плодотворен, макар че в края на живота си двамата се превръщат в непримирими противници.

В историята на арабските империи е доста рядко високопоставен граждански чиновник да се превърне с успешен пълководец, тъй като цивилната и военната администрация традиционно нямат много допирни точки. Самият Ибн-Аби Амир получава първите си познания по военно дело едва на трийсетгодишна възраст. Тогава е изпратен в експедиционния корпус, действащ в Северна Африка, и то не като командир, а като финансов инспектор, който трябва да разкрие евентуални злоупотреби със средствата, предназначени за подкупване на местните берберски князе. Въпреки това, той съумява спечели симпатиите на военния елит на халифата, което се оказва особено полезно две години по-късно, когато умира старият халиф. С помощта на умели интриги, Ибн-Аби Амир успява първо да постави на трона малолетния син на Хишам ІІ, а след това и да заеме поста на единствен и несменяем регент (хаджиб, т.е. главен везир) на новия номинален владетел на Кордова, изтласквайки по-опитните в дворцовите интриги конкуренти - първо цивилните, а после и военните.

Пътят му къв върховете на властта е съпроводен с многобройни нарушения на приетите в халифата етични норми и включва такива методи на политическа борба като подкупи, клевети срещу противниците, доноси и дори политически убийства. Не можем да не признаем обаче, че на всеки етап от възхода си в йерархията Ибн-Аби Амир демонстрира изключителни способности. Така, той съумявава да възстанови реда и  сигурността, които са сериозно ерозирани след смъртта на Абд ал-Рахман ІІІ и да гарантира ефективното събиране на данъците и митнически такси. Като опитен юрист и администратор, (освен всичко друго, в течение на дълго той време ръководи столичната администрация), везирът разбира по-добре от повечето му предшественици и наследници чисто техническата специфика на управлението, създавайки много ефективна за времето си държавна бюрокрация.

Неговият рационален и практичен ум силно се различава от поетичния и често сантиментален начин на мислене на повечето Омеяди - той очевидно се е чувствал по-уверен, проучвайки счетоводните отчети на подчинените си, отколкото четейки стиховете на старите арабски поети.

Разбира се, Ибн-Аби Амир влиза в историята не като цивилен администратор, а най-вече като забележителен военен лидер, за което и бива наречен Ал-Мансур (в европейската традиция - Алмансор), т.е. "победоносен". Под негово ръководство е осъществена мащабна реформа на армията на халифата, като окончателно е отхвърлен стария племенен принцип на формирането и, въведени са нови видове оръжие, рязко нараства мобилността на военните части, променя се тактиката им, създадено е ефективно военно разузнаване и т.н. На практика, именно по онова време на територията на Испания се появява първата наистина професионална армия, която до голяма степен се състои от чужденци (бербери и сакалиби, т.е. славяни) и е вярна не толкова на държавата и халифа, колкото на неговия амбициозен везир.

Завоеванията на Алмансор

Вероятно Алмансор не е бил военен гений, в тесния смисъл на думата, но е съумявал да постигне максимума от всяка, дори и най-сложната и неблагоприятна, ситуация. Според историческите хроники, през живота си той осъществява цели 57 (!) военни кампании срещу християнските държави (т.е. средно по две годишно), при това без нито веднъж да претърпи поражение. Редовните и неизменно успешни военни кампании срещу християните, които носят много роби и друга плячка, са изключително популярни в Кордова и постепенно се превръщат в основния източник на легитимност за властта на Алмансор. Всяко успешно нападение срещу Каталония например, осигурява десетки хиляди роби от двата пола на пазарите в Кордова, гарантирайки постоянния приток на "жива стока" в занаятчийските работилници, селскостопанските имения и харемите на кордовския елит.

Никога, от вече далечните времена на първото арабско-берберско нашествие, християните на Пиренейския полуостров на са били в толкова тежко положение, както при управлението на Алмансор. Той завладява и разорява практически всички основни огнища на съпротивата срещу мюсюлманската инвазия - включително Барселона, Леон и Памплона, не пощадява дори най-големите религиозни центрове в Кастилия и Галисия. В резултат християнските държави губят обширни територии в центъра на полуострова, които са успели да отвоюват през предишните два века, а всички оцелели и формално независими държави на север и изток - предимно по Кантабрийското крайбрежие на Атлантическия океан - изпадат във временна васална зависимост от Алмансор, допускайки постоянната му намеса във вътрешните си работи.

Впрочем, истината е, че той действа също толкова решително и безпощадно и срещу южните си мюсюлмански съседи в Африка.

Предпоставките за бъдещата криза

И все пак, именно в многобройните военни победи и политически триумфи на Алмансор, година след година постепенно покълват семената на бъдещите проблеми и поражения на халифата. За разлика от Абд ал-Рахман ІІІ, всесилният велик везир (хаджиб) няма чувство за мярка и не е свикнал да ограничава огромните си амбиции. Неговата изключително жестокост (дори според стандартите на неособено хуманния Х век) поражда огромна омраза към халифата от страна на испанските християни, които вече чакат с нетърпение всяка благоприятна възможност за реванщ. Алмансор дори не се опитва да се споразумее с тях за евентуални тактически компромиси, както го правят повечето мюсюлмански лидери преди него. Сеейки смърт и разрушения и изтривайки от лицето на земята села, манастири и цели градове, Алмансор очевидно се стреми тотално да сплаши и ужаси противниците си. Така например, след като превзема през 987 португалския град Коимбра, гой до разрушава до основи, в резултат от което градът остава необитаем през следващите седем години. Естествено, подобна практика няма как да не остави неизлечими следи в паметта и съзнанието на северните съседи на кордовския халифат, които с нетърпение очакват часа, когато ще могат да накарат безмилостните мюсюлмани да си платят за всичко, което са им причинили. По този начин, перспективата за продължително мирно съвместно съществуване между мюсюлманите и християните в Испания, очертала се при управлението на Абд ал-Рахман ІІІ, се оказва безвъзрратно изгубена.

Съдейки по всичко, Алмансор не е бил особено религиозен, казват например, че редовно е употребявал алкохол. Въпреки това, в определен момент решава да се позиционира като изявен привърженик на ислямския фундаментализъм – вероятно с цел да укрепи властта и с оглед на възможността някой ден да стане халиф (което така и не успява да постигне). За да демонстрира предаността си към мюсюлманската вяра той не само участва лично в широко рекламираното преустройство на катедралната джамия в Кордова, като обикновен копач и каменоделец, но и нарежда да бъдат изгорени всички събрани в библиотеката на града трудове по философия, логика, астрономия и други „съмнителни” науки. Нещо повече, търсейки по-голям ефект, Алмансор лично хвърля няколко тома в огъня. Естествено, тази демонстрация предизвиква възторжена реакция в религиозните среди, но няма как да е била одобрена от просветената и сравнително толерантна арабска аристокрация.

Демонстрирайки религиозен фанатизъм, главният везир вероятно е искал да впечатли най-вече берберите, които по правило са били по-религиозни от арабите (някои автори дори ги наричат "мюсюлманските калвинисти"). Както изглежда обаче, сред принципните исторически грешки на Алмансор е именно нарушаванетона формиралия се баланс между берберите и арабите, което веднага след смъртта му се отразява негативно на политическата стабилност в халифата. Както е известно, арабската имиграция в Испания приключва през ХІ век, докато тази на берберите продължава и след времето на Алмансор. Нещо повече, самият той активно поощрява тази миграция от южното крайбрежие на Средиземно море, което неизбежно води не само до промяна на демографския баланс на полуостровма, но и до осезаеми трансформации в културно-антропологичната динамика в халифата - с увеличаването на дела на берберското население, идващо от пустинните плата на Мароко, неизбежно се осъществява "варваризация" на Испания и се създават предпоставки за последващата смяна на управляващата арабска династия с берберски.

Впрочем, изглежда че самият Алмансор не е изпитвал особено уважение към арабския елит, подозирайки го в нелоялност и склонност към заговори, и периодично подлага най-ярките му представители на публични репресии. В същото време съзнателно включва в най-близкото си обкръжение хора с неблагороден произход, които изцяло зависят от него. Както става ясно след смъртта му обаче, тази лоялност не се запазва и към наследниците на Алмансор, а старата арабска аристокрация се оказва особено злопаметна към главния везир, опитал се да я отстрани от управлението на държавата.

Освен това, в упорития си стремеж към еднолична и безразделна власт, Алмансор на практика десакрализира статуса на халифите. Макар че той самият така и не успява да стане халиф, за първи път от съществуването на арабската държава на Пиренените мнозина започват да допускат принципната възможност Омеядите да бъдат сменени от друга династия. Тоест, ерозирани са основите на вековния ред, което създава предпоставки за бързия разпад на Халифата. Самият Алмансор се опитва да превърне длъжността си на главен везир в наследствена, но още през 1009, т.е. само седем години след смъртта му, кланът на неговите потомци е разгромен, а имуществото му - конфискувано или разграбено.

И, накрая, което е най-важното, Алмансор не съумява да осъзнае началото на европейския възход, очертал се в края на Х век. Той продължава да гледа на европейците с традиционното за арабите високомерие .- като на тънещи в невежество варвари, които в най-добрия случай трябва да бъдат подчинени, а в най-лошия - унищожени. Междувременно обаче, в края на Х век Европа вече трупа сили за нов цивилизационен скок. Окончателно приключва проточилата се епоха на Тъмните векове и континентът навлиза в своя средновековен разцвет. През 962 Отон І бива коронясан в Рим за император на наново създадената Свещена Римска империя, а през 987, в северната част на бъдещата Франция, в Нуайон, Хуго Капет слага началото на новата династия на Капетингите. В религиозния живот на Европа набира сили т.нар. Клюнийско движение, което в крайна сметка води до Грегорианските реформи и рязкото усилване на политическата роля на Ватикана. Всички тези процеси не само вдъхновяват испанските християни да подновят борбата за своето освобождение, но и постепенно изтласкват Кордовския халифат от центъра в периферията на политическия живот в Европа.

Следва да отбележа, че Алмансор все пак е бил достатъчно проницателен за да усети очертаващата се катастрофа. Съвременниците му свидетелстват, че към края на живота си той страда от усилващи се пристъпи на депресия и отчаяние, твърдейки че всичките му усилия са били напразни и предказвайки неизбежния крах на халифата. Но да предусещаш не означава и да разбираш. Както изглежда, до края на дните си всесилният главен везир е вярвал, че всичко, което върши, е правилно. По-малко от десет години след смъртта му обаче, Кордова се превръща в арена на ожесточени схватки между берберите и сакалибите, в резултат от които столицата е разрушена и разграбена.

Исторически неизбежна ли е била Реконкистата?

Тезата, че ислямската държавност на Пиренейския полуостров е била исторически обречена и, че успехът на Реконкистата е бил неизбежен, не би могла да се приеме безусловно. Още повече пък, би било неправедливо цялата отговорност за упадъка на халифата да се възлага лично на Алмансор или на не толкова енергичните му наследници. На границата между Х и ХІ век мощта на халифата все още превъзхожда значително тази на северните християнски кралства по всички параметри - военни, икономически, финансови и демографски. В момента на смъртта на Алмансор населението на Кордовския халифат е наброявало не по-малко от 3-4 млн. души (според някои оценки е било два пъти по-многобройно), а това на столицата е било над половин милион. В сравнение с блестящата Кордова християнските столици са изглеждали като села. Освен това Северна Испания е била отслабена от постоянни граждански войни, династични кризи и държавни преврати. Нивото на ислямизация на територията на халифата е достигало 70-80% от населението, а запазилите се християнска и юдейска общности невинаги са се погаждали.

Истината е, че Кордовският халифат рухва не толкова заради пасионарността на северните християнски кралства, колкото заради споменатото постоянно съперничество между берберите и арабите, както и поради необосновано високомерното отношение на последните към намиращата се във възход християнска Европа. Въпреки всички усилия на просветените кордовски владетели, така и не се осъществява пълноценен синтез на двете култури, подобен на арабско-персийския синтез в халифата на Абасидите. За разлика от Багдад, в Кордова взаимодействието между победители и победени е подобно по-скоро на еднопосочна улица. На изток, арабите гледат на завоюваните от тях перси отдолу нагоре, докато на юг и на запад гледат на берберите и на християните отгоре надолу. Това позволява в Багдад постепенно да се формира сплав на арабско-персийска култура, а от Х век, когато фактическата власт в града се оказва в ръцете на сулджукските турци, различията между завоевателите-араби и покорените перси постепенно започват да се топят.

Това обаче не се случва в Кордова. Макар че, отвреме навреме, отношенията с иберийските християнски владетели са съвсем приятелски, не може да се говори за каквато и да било културна сплав. Арабите гледат на европейците точно както сегашните европейци гледат на руснаците - в най-добрия случай като прилежни ученици, а в най-лошия - като варвари пред портите на Европа.

Както посочва един от водещите изследователи на средновековния Изток Бърнард Луис: "Географската и историческа литература на средновековните араби демонстрира пълна липса на интерес към Западна Европа, която те смятат за затънала в мрака на варварството и от която просветеният ислям няма защо да се бои, нито пък може да се поучи от нея". Арабите предават много неща на европейските християни, но не заимстват почти нищо от тях. За което си има причини - както исторически, така и културни. Но това, разбира се, е пропусната възможност, която в крайна сметка предопределя краха на арабските държави на Пиренейския полуостров.

Ако упадъкът на Абасидите и Фатимидите е продължителен и поради това - почти незабележим за съвременниците, крахът на държавата на Омеядите в Испания се случва в рамките на само едно поколение. Само трийсет години след смъртта на Ал-Мансур (1002) кордовската държава се разпада на десетина парчета, които постоянно враждуват помежду си. В крайна сметка, суровият персонифициран абсолютизъм, наложен на Испания от Ал-Мансур, се оказва изключително скъп и неефективен. Този абсолютизъм пречи на развитието на стабилни институции, без каквито всяка държава си остава крехка и нестабилно.

В халифата така и не се формира отговорен елит, способен да осигури по-нататъшното развитие на Испания. Нито берберите, на юг, нито сакалибите, на изток, не съумяват да създадат жизнеспособни държави. Кордова и Севиля се обявяват за републики, но за разлика от християнските градове-републики в Южна Европа, в арабска Испания (може би само с изключение на Толедо) на практика липсват стабилни традиции на градско самоуправление и в крайна сметка тези републикански експерименти се провалят.

Берберският финал на арабската драма

През 1085 християните завладяват Толедо . някогашната столица на вестготското кралство, която по времето на Алмансор е символ на съпротивата срещу арабското господство. Това събитие не само слага кръст на завоеванията на всесилния господар на Пиренейския полуостров, осъществени век преди това, но и става началото на края на арабска Испания. През 1118 халифатът губи стратегическа важната Сарагоса, а през 1147 християните окончателно си връщат Лисабон. Процесът на Реконкистата се забавя от безкрайните конфликти и сблъсъци между християнските държави, но въпреки това продължава неудържимо напред. След още един век на непрекъснати войни на север и нахлувания на берберите на юг, през 1236 християните превземат Кордова, а малко по-късно и Севиля.

Краткото господство в арабска Испания на берберските династии на Алморавидите (1090-1047) и Алмохадите (1147-1269) е белязано от стремителния и вече необратим упадък на андалуската държавност и култура, както и от невиждани дотогова преследвания срещу християните и евреите, които северноафриканската династия разглежда като своеобразна "пета колона" на настъпнащите от север християнски владетели. В резултат те започват масови преследвания срещу "неверниците", включително принудителното им преселване в Африка. Всичко това руши съществувалия преди това конфесионален мир и ускорява окончателния крах на властта на исляма на Иберийския полуостров.

...През 997 Алмансор осъществява поредния си поход в Северна Испания. Този път обаче целта му не е някое непокорно кралство или графство, а една от най-големите светини на християнския свят - катедралата в Сантяго де Компостела в Галисия, където, според легендата, е погребан апостол Яков. Разграбвайки околните манастири и разрушавайки до основи катедралата, Алмансор принуждава пленените християни да пренесат на гръб камбаните и в Кордова, където е трябвало да бъдат използвани като чаши за светилниците в главната джамия. Трудно би могло да се измисли по-голямо унижение за победените и деморализирлани противници на великия везир. Едва ли обаче, всесилният владетел на Ал-Андалус е можел да предположи, че ще мине време и вече на победените и деморализирани мюсюлмани ще се наложи на носят на гръб същите камбани от Кордова обратно в Галисия.

Така историческият кръг се затваря, едното насилие ражда друго насилие, а омразата и несправедливостта дават тласък на нови подобни прояви. В резултат яркият възход на Алмансор закономерно бива сменен от мрачния залез на Ал-Андалус. Ето защо все пак би било по-добре реставрираният паметник на Ибн-Аби Амир да бъде поставен не на градския площат в Алхесирас, а в някой исторически музей, сред другите експонати, илюстриращи очевидната ограниченост на използването на грубата сила като инструмент на вънщната политика и държавното строителство.

* Научен ръководител на Руския съвет за международни отношения