Ресурсите, които формират съвременната цивилизация

Мината Чукикамата в чилийската пустиня Атакама е сред най-големите открити медни рудници в света. Медта в нея се добива чрез вривове на дъното на шахтата. След това, специално проектирани за целта камиони, големи почти колкото къща, извозват рудата от шахтата, като го правят по 24 часа дневно и 365 дена годишно. После рудата се раздробява и се обработва с вода и химикали, докато се превърне в пяна, която се уплътнява и се трансформира в медни плочи. Последните пък се транспортират към веригите на доставки. В металообработващите заводи в Китай чилийската мед се смесва с друга, доставена от най-различни точки на планетата – от Казахстан, Демократична република Конга и друти страни – и се превръща в чиста мед. От нея се произвеждат медни нишки за кабели, тръби и друти изделия, широко използвани в електрониката и строителството.

В резултат от този сложен процес, медта на практика прониква във всички сфери на нащия живот. Всяка година във въпросната чилиййска мина се добиват около 650 хиляди тона мед. На пръв поглед това количество е впечатляващо, но да не забравяме, че при производството на стандартен автомобил се използват над 23 килограма мед, а за камионите, с които се извозва рудата от мините – още повече. Дори в мобилния ни телефон се съдържат около 6 грама мед. В една еднофамилна къща пък, кабелите и тръбите съдържат 200 килограма от този метал. И, както посочват експертите, ако наистина искаме да преминем от изкопаеми горива към акумулаторни батерии, ще ни се наложи да произвеждане почти два милиона тона мед годищно.

Веригата на доставки на различни суровини, като медта например, привлича вниманието на мнозина изследователи още от ХVIII век насам. Идеята, че хора, живеещи в различни точки на света, преследвайки собствените си интереси, „могат заедно да превърнат безинтересни на пръв поглед материали в невероятни изделия”, вдъхновява икономистите още откакто Адам Смит анализира веригата на доставки, свързана с производството на една, единствена карфица. В най-новата си книга, озаглавена „Материалният свят: шестте ресурса, които формират съвременната цивилизация”, британският експерт Ед Конуей (икономичеки редактор в телевизионния канал Sky News) твърди, че сложността и невидимостта на съвременните вериги на доставки пораждат както удивление, така и тревога.

Книгата на Конуей съдържа множество интересни факта за шест вещества, от които е изграден материалният свят: пясъкът, солта, желязото, медта, петролът и литият. Авторът описва различните видове и категории пясък, съдържанието на азота в химическата формула на въздуха или пластмасите например. При това изследванията му са представени в удобна за възприемане от читателя форма и са допълнени с разказите на Конуей за такива места като пустинята Атакама (където, освен медта, се добиват също пясък, сол и литий), Пилбара, в Австралия (където се добива желязо) или Чешир, във Великобритания (където се добива сол и се произвеждат пластмаси на петролна основа). В книгата му тези територии присъстват като илюстрация за смайващата им продуктивност както по отношение на добива на самите материали, таки и на политическите и научни иновации, позволяващи използването им за изграждането на съвременния свят.

Как ресурсите променят света

Авторът ни представя увлекателната си визия за сложността на съвременната верига на доставки, за подценяваните научни постижения, които са в основната на създаването на предметите, без които днес просто не можем да минем, а също, как неуловимите или по-осезаеми промени в политиката на държавите променят и ролята на полезните изкопаеми в глобалната политика. Например, т.нар. Селитрена война, която се води от края на 1879 до 1883 между Чили, Перу и Боливия за контрол над находищата на селитра в перуанската и боливийска части на пустинята Атакама (както е известно, селитрата се използва за производството на барут). В резултат от войната Чили анексира региона, „разполагащ с едни от най-важните минерални ресурси на планетата”.

Конуей аргументира избора на шестте „основни ресурси” с това, че „без тях трудно бихме могли да си представим съвременната цивилизация” и в този смисъл, той очевидно има предвид, че читателите му са част от милионите потребители от Глобалния Север, а не от производителите на въпросните суровини, повечето от които обитават Глобалния Юг. Авторът се опасява, че потребителите са престанали да разбират значението на веригата на доставки и, според него, именно това незнание прави „развитите” потребителски икономики толкова уязвими.

В тази връзка е показателно, че на едно място в книгата си Конуей използва обема на произведената стомана като показател за икономическо развитие. В богатите държави, този обем е около 15 тона на глава от населението, докато на „средния граждани, живеещ в Африка на юг от Сахара се пада под под един тон стомана”. Авторът отбелязва и, че тези шест ресурса и ползата от използването им „се разпределят неравномерно”. Но, ако това е така, тогава, какво представлява материалният свят? Ако съвременната цивилиация изглежда по различен начин в някои страни и, на практика, не се крепи на тези шест елемента, дали това не поставя под въпрос основната теза на Конуей, че основата на съвременната цивилизация се гради именно на тях?

Отговорът вероятно се крие в опасението на Конуей, че „такива глобални цели-близнаци като декарбонизацията и развитието вървят към сблъсък”. И в тази връзка се пита: „Нима, когато държавите станат по-богати и просперират, ще се откажат от бетона или стоманата – чието производство силно замърсява околната среда – на които се основава развитието на Запада?”. И, дали търсенето сред потребителите в другите части на света, няма да ограиичи сегашното ниво на потребление на жителите на Глобалния Север?

В основата на подробните описания на находища и процеси е заложен настоятелният призив на автора да осъзнаем, колко са големи залозите в енергийния преход от изкопаеми към по-екологични горива. Това е преход, който светът трябва осъществи за да предотврати климатичната катастофа. Конуей обаче не оценява еднозначно отношението на държавата към този процес. Съдейки по това, как достъпът до природни ресурси влияе за възхода и упадъка на империите, изглежда жизненоважно те да са достъпни, т.е. да са разположени в близост и да могат да бъдат притежавани. Венеция например, става световно известен производител на стъкло, именно благодарение на наличните в близост суровини: пясък, калцинирана сода, дърво и глина. На свой ред, съюзниците печелят Втората световна война, защото разполагат с достъп до практически неограничените запаси от американски, руски и близкоизточен петрол, докато Германия е принудена да добива гориво от въглища. В тази връзка, Конуей предупреждава, че: „Възходът на Китай, който днес е най-големия производител на стомана, ще доведе до почти пълната му глобална доминация, както обикновено става в материалния свят”.

Също както навремето Адам Смит критикува меркантилизма и протекционизма на Британската импания, в книгата си Конуей се възхищава от начина, по който функционира глобалната верига на доставки в хармония със свободната търговия. Както става ясно в началото на ХIХ век във Великобритания, когато въглищата поставят началото на енергиен преход, веригите на доставки са в състояние да преодоляват границите на империите и държавите, което ще е от полза за всички. Свободната търговия е полезна, когато най-мощните икономики в света могат да осигуряват на своите граждани евтини потребителски стоки и, следователно, да им гарантират високо качество на живот. Но, какво трябва да се направи, ако се окаже, че някой друг контролира жизненото равнище на населението в собствената ви страна? След няколко десетилетия на наистина свободна глобална търговия, този въпрос води в края на ХIХ век до битка за ресурси и установяването на империалистически контрол над тях и техните находища. Демонстррайки предпазлив оптимизъм, Конуей предполага, че днес бихме могли да избегнем подобно развитие, комбинирайки рециклирането на основните елементи на старите акумулатори и електроника в специализираните предприятия на Глобалния Север, както и  преработката на медта и стоманата, като при това се придържаме към принципите на глобалното търговско партньорство.

Акцентът на  автора върху жизненото равнище на потребителите като показател за цивилизацията, внася съвсем нов тон в книгата му, в сравнение с трудовете на класиците на икономиката от XVIII и XIX век, интересуващи се от веригите на доставки. За Адам Смит например, илюстрация за ефектевно работеща производствена верига е създаването на карфицата, за което „са необходими около осемнайсет отделни операции”. Смит обаче не твърди, че карфицата е в основата на съвременната икономика. Такава основа е организацията на труда. Енергийният преход, за който способстват материалните процеси, подробно описани в книгата на Конуей, прави човешкия труд все по-малко необходим. На свой ред, това прави по-евтино и достъпно за все повече хора производството на такива „предмети на разкоша”, като стъклото и стоманата. Съвременната цивилизация, която съществува благодарение на този енериен преход, е цивилизация на потребители.

Както посочва самият Конуей, „сред основните характеристики на материалния свят е очевидната липса на идеи”. Според нето, не толкова хората, колкото материалните ресурси определят хода на събитията, стават причина за войни, формират пътищата на развитието и определят бъдещето ни. Авторът посочва че сред важните причина за това с течение на времето, тези важни ресурси да стават все по-евтини за потребителите, въпреки нарастващите „екологични разходи”, е намаляването на дела на реалния човешки труд в тези процеси: „Докато количеството на полезните изкопаеми, които добиваме и превръщаме в един или друг продукт, продължава да нараства, делът на хората, ангажирани в този процес, намалява”.

В материалния свят на Конуей, основа на съвременната икономика е удовлетворяването на потребителското търсене, т.е. хората продължават да са в този край на веригата на доставки. Разбира се, вънрешното производство е важно. Но, не защото осигурява работни места в сферата на проиводството на литиеви батерии или на силициеви полупроводници например. То е важно, защото осигурява достъп и задържа покачването на цените за потребителите в конкретната страна. Обяснявайки замяната на „малката газова турбина” с вятърна, Конуей подчертава, че „за играждането на тези турбини ще са необходими около 30 хиляди тона желязо, 50 хиляди тона бетон, 900 тона пластмаса и фибростъкло за перките, както и 540 тона мед”. В същото време, никой не обсъжда стойността на работната сила, което отчасти се обяснява с това, че производството ще бъде до голяма степен автоматизирано. С цел поевтиняване на добива на полезнии изкопаеми в тези процеси ще се използва все по-малко човешки труд. Богатите запаси от суровини се превръщат във все по-малко привлекателна перспектива за такива държави, като Чили, в чиято индустрия са заети по-малко хора, отколкото след Селитровата война. Особено, предвид факта, че печалбата от инвестициите отива у чуждестранните рудодобивни концерни.

Заключение

От казаното дотук следва, че ако искаме да спасим съвременната цивилизация, може да се наложи да пожертваме някои хора. Само че, при положение, че на пазара все още доминират потребителите от Глобалния Север, това най-вероятно няма да са те, а хората, опитващи се да оцелеят, занимавайки се със селско стопанство в близост до рудника Салар де Атакама, където добивът на литий изтощава водните запаси в близкото езеро. В отсъствието на хората, материалният свят на Конуей придобива очертанията на града-призрак, разположен в близост до рудника Чукикамата, който бавно бива затрупван от  производствените отпадъци. Впрочем, тук е мястото да отбележа, че тежките камиони, използвани в мината, вече са напълно автоматизирани.

*Българско геополитическо дружество