Конспирологията и международните отношения

Реториката за заговора в международната политика е характерна например за публичните заявления на редица световни лидери и особено на такива, набедени за "популисти", като Тръмп, Ердоган, Болсонару, Орбан или Путин.

Конспиративните теории присъстват в онлайн-програмите за дезинформация, свързани с изборите и формиращи възприемането на международните кризи. Нещо повече, тези теории се определят като важен аспект на радикализацията на насилствения екстремизъм. За начало, в настоящата статия, ще очертая трите широки подхода към изучаването на конспиративните теории, възникнали най-вече извън рамките на международните отношения, което ще е от полза за разбирането на техните транснационални политичесски аспекти. След това ще се спра на проблемите, с които се сблъскват новите изследвания в тази сфера.

Трите подхода към конспиративните теории

Общото разбиране за теорията на конспирацията е заимствано от прословутото есе на Ричард Хофстатър „Параноидалният стил в американската политика” (1964). Често срещащо се мнение е, че теорията на конспирацията е широко разпространено бълнуване на маргинални политици и интелектуалци. Което напомня квазимедицинската диагноза за параноята и ирационалността (Aistrope, 2016b). Самият Хофстатър се придържа към доста по-различна позиция, която и до днес дава много на съвременната наука. Наративът му може да бъде разбран най-добре от гледна точка на либералната критика срещу популизма.

Анализирайки президентската кампания на крайнодесния кандидат на Републиканската партия Бари Голдуотър през 1964, той се стреми да защити идеала за нормалната политика, базирана на дискусията, сделката и компромиса, от възраждащото се крайнодясно движение, което - освен всичко друго - прокарва тезата за проникването на съветското влияние в средите на американския политически елит (Bratich, 2008). Според Хофстатър, движеща сила на този начин на мислене, който редовно се проявава през цялата американска история в периоди на сериозна външна и вътрешна несигурност, е ескалиращата тревога относно статута на САЩ на фона на бързите социални и икономически промени в десетилетията след Втората световна война.

Хофстатър смята, че при нормално развитие на нещата подобни възгледи се проявяват единствено в периферията на политическия дискурс. През периодите на социално-икономически трудности обаче, демагозите-популисти разпалват тревогата и подхранват "подозрителния мироглед", базиращ се на тезата за наличието на потенциални зли сили и организираните от тях заговори. Според него, в подобна ситуация, популизмът може да осъществи пробив в обществото, ерозирайки трезвата политика на либералната демокрация.

Традицията на параноидалния стил е обект на постоянна критика в течение на последните двайсетина години, не на последно място заради липсата на аналитична яснота, относно това, какво точно представлява конспиративната теория, и подозренията, че тя често се свежда до ad hominem (аргумент в логиката, реториката и критичното мислене, насочен към личността на опонента, а не към неговите доводи - б.р.). Впрочем, на това ще се спра малко по-късно (Dean, 2000a, Goshorn, 2000, Pratt, 2003). Въпреки това, тя все още се ползва с популярност. Действително, наблюденията на Хофстатър относно тревогата породена от статута на индивида, демагозите и подозрителността на елитите, изглежда отново са актуални.

Вторият подход, който е по-малко познат на изследователите на международните отношения, позиционира конспиративната теория като далеч по-разпространен, отколкото бихме могли да предположим, елемент на политическа култура. Съвременните събития, които са далеч от маргиналните вярвания на заблудените недоволни слоеве от населението, превърнаха конспиративната теория в напълно разбираема (Aistrope, 2016b, Mason, 2002, Marcus, 1999). В случая, мащабите и сложността на глобалните политически и икономически сили и процеси, наред с всепроникващата секретност на "държавата на националната сигурност", се съпоставят с историческата реалност на длъжностните престъпления на елита, особено тежките нарушения на закона и тайната активност (Knight, 2000, Olmsted, 2009, Goldberg, 2004). Контекстуализирайки научно-фантастичната литература, както и филми като "Трите дни на Кондора" и "Паралакс", Фридрих Джеймсън (1991) позиционира конспиративната теория като "деградирал опит... да бъде представена невъзможната цялостност на съвременната световна система". Опрайки се на тезата на урбаниста Кевин Линч за отчуждеността в съвременния магаполис, той твърди, че конспиративната теория представлява "когнитивно картографиране на бедния човек", означаващо последователен възглед върху цялото, какъвто вече не е възможен (Jameson, F. 1988).

В рамките на международния политически контекст Джеймсън очертава две основни направления в изследванията на конспиративната теории, през последните двайсетина години. От една страна, изследователите се концентрират върху това, до каква степен конспиративната теория представлява груб, но въпреки това, продуктивен аспект на популизма. В тази връзка той акцентира върху структурното неравенство и системното лицемерие, които много лесно могат да бъдат представени като "режисирани отгоре" (Fenster, 2008). Тоест, идеята, че системата е "фалшифицирана" може да изиграе огромна роля за стимулиране на активност, въпреки неточностите в детайлите и потенциалната възможност да бъдат стигматизирани отделни лица и групи. От друга страна, изследователите все повече осъзнават, че конспирологичните наративи вече са получили голямо разпространение в изобразяването на политиката и международните отношения в популярната култура (Nelson, 2003, Jones, 2008, 2012, Der Derian, 2009). В случая, широко разпространеният цинизъм по отношение на машинациите на могъщите елити се пресича със спеклулациите и иронията, комбинирани с клюки, градски легенди и други форми на непрофесионално знание в ежедневните интерпретации на глобалните събития (Birchall, 2004, 2006, Jones, 2010, Fluck, 2016).

Третият подход е съсредоточен върху това, до каква степен понятието "конспиративна теория" и свързаният с него дискурс делегитимират критиката срещу властта на елите и гарантират политическото статукво. В случая, идентификацията на "конспиративната теория" отвлича вниманието от същността на конкретното заявление или действие и го обвързва със социално-психологическата компетентност на лицето, които го прави (Hustings and Orr, 2007, Bratich, 2008, Goshorn, 2000). Този делегитимиращ ефект е най-силен в първото изложение на конспиративната теория, където връзката с параноята е особено силна. За това способства широко разпространената двусмисленост на определенията, позволяваща твърденията за транспространствените повелители - рептили и фалшивите космически експедиции до Луната, да се срещат редом с твърденията за корпоративна корупция или тайни програми за убийства на политически противници. Тази динамика е особено важна в международния политически контекст, където такива противоречини събития като терористичните нападения, държавните преврати, действията под чужд флаг и тайните интервенции (каквито несъмнено присъстват в историята) са обект на оспорвани интерпетации в реално време (Aistrope and Bleiker, 2018, Zwizerlein and de Graaf, 2013, Kiik, 2020). Процесът, чрез който възниква или не възниква авторитетно мнение в рамките на интерпретиращите съобщности и между тях, може да бъде свързан както с властовите отношения, така и с оценката на доказателствата, която често не се обявява заради императивите на националната сигурност.

Някои изводи

Тези три подхода предоставят на изследователите на международните отношения различни методи за изучаване на конспиративната теория. Всеки от тях акцентира върху определени аспекти на конспирологичния дискурс и всеки има своите ограничения. Така, традицията на параноидалния стил дава представа за това, как лидерите-популисти мобилизират конспирологичните наративи и как печелят популярност сред по-широки слоеве от населението (Wojczewski, 2021). Въпреки това, подобен подход прекалено често патологизира своите субекти и по презумпция отхвърля политическото съдържание на конкретните твърдения. Тази тенденция се усилва в международния политически контекст, където на изследователя почти неизбежно се налага да пресича културните хоризонти.

В най-лошия случай, откриването на конспирологично мислене у чуждестранните политически лидери е продукт на западното геополитическо мислене, според което международната общност е объркана от ирационалата политика на "държавите парии" (Aistrope, 2016b). По аналогичен начин, възприетият по времето на войната срещу тероризма политически дискурс превърна културата на заговора и дезинформацията в целия мюсюлмански свят във важни фактори за неговата радикализация (например, White House, 2006). Макар че всеки политически дискурс включва и погрешни възгледи, асоциацията на цели региони, религии и култури с проблематично мислене, се пресича с традиционните ориенталистки теории, които отдавна са предмет на сериозна критика (Aistrope, 2016a).

Вторият подход се характеризира с по-сериозно отношение към политическото съдържание и по-широкия контекст на конспиративните теории, но въпреки това оставя без отговор важни въпроси за това, до каква степен биват игнорирани определени конспирологични наративи. Например, налице са достатъчно аргументи, че расистккте конспиративни теории са абсолютни неприемливи, но това не променя факта, че в тях могат да се съдържат и отделни белези на политическа проницателност. Впрочем, разликата между конкуриращите се конспирологични наративи е проблем и за третия подход, който изтъква взаимната връзка между властта и знанията. Въпреки че използването му позволява да бъде получена богата информация, повишаваща познанието ни за същността на външната политика, особено в периодите на кризи и противоречия, концентрирането на вниманието върху това, как наративите функционират в дискурсивното поле, рискува всички те да бъдат разглеждани като еднакво значими.

Без съмнение, проблемът опира до това, че непрозрачният и оспорван характер на международната политика налага ограничения върху достъпните доказателства. Това обаче не означава отказ от необходимостта да определим, кои тези са по-добри и кои - по-лоши. Сред многообещаващите способи за реализацията на тази задача е прокарването на разграничителна линия между коспирологичните наративи, които са част от по-широка идеология или мироглед, и самодостатъчните конспирологична наративи, касаещи конкретни обстоятелства (Schindler, 2020). Първите са възприемчиви към мотивираното мислене, но често невъзприемчиви към критиката, докато вторите могат да бъдат щателно изследвани при техните собствени условия.

Една от темите, които свързват всички тези подходи в едно, е постоянната загриженост на международната общност - както от гледна точка на обстоятелствата, които стимулират конспирологичното мислене, така и на съдържанието на самите конспиративни теории. При положение, че формиращата се научна сфера на международните отношения се опира на тези ресурси, това си остава богата, но недостатъчно изучена изследователска област, която би трябвало да представлява интерес за мнозина и особено за онези, които работят в граничната зона между популярната култура и глобалната политика.

*Авторът е старши преподавател по международни отношения в Университета на Кент, анализатор на E-International Relations

Източници:

Aistrope, T. (2016a) ‘The Muslim Paranoia Narrative in Counter-radicalisation Policy’. Critical Studies on Terrorism 9(2): 182–204.

Aistrope, T. (2016b) Conspiracy Theory and American Foreign Policy. Manchester: Manchester University Press.

Aistrope, T. and Bleiker, R. (2018) ‘Conspiracy and Foreign Policy’. Security Dialogue 49(3): 165–82.

Birchall, C. (2004) ‘Just Because You’re Paranoid, Doesn’t Mean They’re Not Out to Get You’. Culture Machine 6: 1–10.

Birchall, C. (2006) Knowledge Goes Pop: From Conspiracy Theory to Gossip. London: Berg Publishers.

Bratich, J. (2008) Conspiracy Panics: Political Rationality and Popular Culture. New York, NY: State University of New York Press.

Dean, J. (2000a) ‘Declarations of Independence’. In Cultural Studies as Political Theory, edited by J. Dean, 285–304. Ithaca, NY: Cornell University Press.

Dean, J. (2000b) ‘Theorizing Conspiracy Theory’. Theory & Event 4(3).

Der Derian, J. (2009) ‘The CIA, Hollywood, and the Sovereign Conspiracy’. In Critical Practices in International Theory: Selected Essays, edited by J. Der Derian, 167–89. New York, NY: Routledge.

Fenster, M. (2008) Conspiracy Theories: Secrecy and Power in American Culture. Minneapolis, MN: University of Minnesota Press.

Fluck, M. (2016) ‘Theory, ‘truthers’, and Transparency: Reflecting on Knowledge in the Twenty-first Century.’ Review of International Studies 42(1): 48-73.

Goldberg, R. (2004) ‘Who Profited from the Crime? Intelligence Failure, Conspiracy Theories, and the Case of September 11’. Intelligence and National Security 19(2): 249–61.

Goshorn, K. (2000) ‘Strategies of Deterrence and Frames of Containment: On Critical Paranoia and Anti-conspiracy Discourse’. Theory & Event 4(3).

Hofstadter, R. (1964) The Paranoid Style in American Politics and Other Essays. Cambridge, MA: Harvard University Press.

Hustings, G. and Orr, M. (2007) ‘Dangerous Machinery: “Conspiracy theorist” as a Transpersonal Strategy of Exclusion’. Symbolic Interaction 30(2): 127–50.

Jameson, F. (1988) ‘Cognitive Mapping’. In Marxism and the Interpretation of Culture, edited by C. Nelson and L. Grossberg, 347–57. Urbana, IL: University of Illinois Press.

Jameson, F. (1991) Postmodernism, or, The Cultural Logic of Late Capitalism. Durham, NC: Duke University Press.

Jones, L. (2008) ‘A Geopolitical Mapping of the Post-9/11 World: Exploring Conspiratorial Knowledge through Fahrenheit 9/11 and The Manchurian Candidate’. Journal of Media Geography 111: 44–50.

Jones, L. (2010) ‘How do the American People Know? Embodying Post-9/11 Conspiracy Discourse’. GeoJournal 75: 359–71.

Jones, L. (2012) ‘The Common Place Geopolitics of Conspiracy’. Geography Compass 6(1): 44–59.

Kiik, L. (2020) ‘Inter-National Conspiracy? Speculating on the Myitsone Dam Controversy in China, Burma, Kachin, and a Displaced Village’. Geopolitics 28(1): 72–98.

Knight, P. (2000) Conspiracy Culture: From Kennedy to the X-Files. London: Routledge.

Marcus, G. (ed.) (1999) Paranoia Within Reason: A Casebook on Conspiracy as Explanation. Chicago, IL: University of Chicago Press.

Mason, F. (2002) ‘A Poor Person’s Cognitive Mapping’. In Conspiracy Nation: The Politics of Paranoia in Postwar America, edited by P. Knight, 40–56. New York, NY: New York University Press.

Nelson, J.S. (2003) ‘Conspiracy Theory as a Hollywood Trope for System’. Political Communication 20(4): 499–503.

Olmsted, K.S. (2009) Real Enemies: Conspiracy Theories and American Democracy, World War I to 9/11. Oxford: Oxford University Press.

Pratt, R. (2003) ‘Theorizing Conspiracy’. Theory and Society 32(2): 255–71.

Schindler, S. (2020) ‘The Task of Critique in Times of Post-truth Politics’. Review of International Studies 46(3): 376–94.

White House (2006) The National Security Strategy of the United States of America. Washington, DC: Government Printing Office.

Wojczewski, T. (2021) ‘Conspiracy Theories, Right-wing Populism and Foreign Policy: The Case of the Alternative for Germany’. Journal of International Relations and Development 25: 130–58.

Zwizerlein, C. and de Graaf, B. (2013) ‘Security and Conspiracy in Modern History’. Historical Social Research 38(1): 7–45.