19
Сря, Юни
8 Нови статии

Генерал Харалд КУЯТ: Днешните германските лидери са опасно некомпетентни

брой 2 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Харалд Куят е генерал от резерва на германските военновъздушни сили (Luftwaffe). Роден е през 1942 в Милке (днес на теритоията на Полша). През 1959 влиза в състава на Luftwaffe, а през 1965 получава първото си офицерско звание. През 1975-1977 е щабен офицер в западногерманското Министерство на отбраната. През 1977 завърша Военната академия в Хамбург, а през 1988 и Колежа по отбраната на НАТО в Рим. През 1992-1995 е заместник на германския представител във Военния комитет на алианса, както и в Западноевропейския съюз в Брюксел. Година по-късно става директор на Координационния център на мисията на НАТО в Босна (IFOR). През 1998 генерал-лейтенант Куят е назначен за ръководител на щаба за планиране към Министерството на отбраната, а от 2000-та е гeнерален инспектор на Бундесвера. От 2002 до преминаването му в резерва през 2005 Куят е председател на Военния комитет на НАТО. След това е член на Съвета на базираната в САЩ неправителствена организация Network Centric Operations Industry Consortium, както и на берлинския Институт „Диалог на цивилизациите”. Носител на бълтарския орден „Стара планина”.

Интервюто с генерал Харалд Куят публикуваме с любезното съдействие на Филип Хопф и HKСM

  • Г-н генерал, бил сте генерален инспектор на Бундесвера, т.е. най-високопоставения офицер в Германия, на когото са подчинени всички немски военни. Ръководили сте също щаба за планиране на германското министерство на отбраната, както и Военния комитет на НАТО. Впрочем, след като НАТО е военен блок, с какво точно се занимава Военния комитет на алианса?
  • На първо място, следва да отбележа, че шефът на този комитет е главният военен в НАТО. Както е известно, алиансът се крепи на два „основни стълба” политически и военен. За политическите въпроси отговаря генералният секретар на НАТО, а за военния аспект – председателят на Военния комитет. Обикновено той се избира с тайно гласуване измежду шефовете на генералните щабове на страните членки на пакта. Председателят на Военния комитет на НАТО ръководи заседанията на този орган, а негови преки подчинени са шефовете на двете стратегически командвания на алианса. Единият отговаря за планирането и осъществяването на всички операции на НАТО, а другият – за реформите в организацията.

А реформите са важни, защото въоръжените сили следва да са готови както политически, така и технологично за новите предизвикателства в сферата на сигурността, те трябва да могат да изпълняват задачите, поставени им от политическото крило на НАТО, а също оперативни и други мисии.

Именно с осигуряването на всичко това е ангажиран Военният комитет на НАТО. Той го „направлява”. Членовете на комитета провеждат общи заседания не по-малко от два пъти в годината. Други срещи се провеждат по-често, по правило веднъж седмично, но в тях не участват самите членове на комитета, а техни представитеи. Всяка страна има собствено малко „посолство” към военната структура на НАТО. Обикновено в него работят генерали. Именно те са и представителите на всички страни членки на организацията, които участват в седмичните заседания.

Като шеф на комитета, избиран от началниците на генералните щабове на страните от алианса, ръководех и Комисията за Украйна към Съвета на началник щабовете на НАТО и провеждах заседанията на военната част на Съвета Русия-НАТО, към Съвета на началниците на генералните щабове. Седяхме на една маса с началника на Генералния щаб на Украйна. Докато Съветът Русия-НАТО все още функционираше, отговарях за връзките на тази структура с нашия комитет на началнииците на генералните щабове. И в рамките на това сътрудничество заседавахме заедно с шефа на руския Генерален щаб. Накрая, имахме и Съвет за евроатлантическо партньорство, в чиито рамки представителите на страните членки обсъждат, какви трябва да са бъдещите структури на сигурността в рамките на НАТО и на света, като цяло. Включително всякакви кризи и конфликти в които и да било региони.

Тоест, в Германия действително няма друг, който в миналото да е заемал толкова висок пост във военните структури на НАТО, като мен.

  • Конфликтът в Украйна продължава вече две години. Някои хора, които сравнително доскоро призоваваха да не се допускат каквито и да било доставки на оръжие в зоните на конфликт, сега настояват за „повече оръжие в името на мира” Според вас, на какво се дължи тази готовност за ескалация на конфликта и липсата на разбиране за последиците от нея?
  • Целият проблем е, че поне от последните парламентални избори насам, Германия се управлява от хора, които заради своята некомпететност и невежество допускат грешки. Тоава развитие на събитията не ме учудва, но все пак ме разочарова. Това е опасна политика, която при това се провежда фанатично, всъщност тези хора са като коне с капаци. Те не отчитат ползите и вредите от това, което правят, за германците. По-важното обаче е, че никой не мисли за последиците от тази политика за украинците. А именно те страдат най-много от сегашните бойни действия. Стотици хиляди са убити, а страната е разрушена. Нашите политици обаче, изнасят всичко това „извън скоби” и продължават гръмко да твърдят, че „най-важното е Украйна да победи”. Това звучи като мантра. При последното си посещение в Киев германският външен министър Аналена Бербок също използва „магическата” формулирока, че „Украйна трябва да победи, защото трябва да победи”.

Това обаче не е никаква политика? Така не се прави политика. Това е фанатизъм,  освен това е и огромно разочарование. Разбира се, изключително тежко е да вижаме, как се игнорира целият опит, който натрупахме през последните десетилетия. Германското ръководство просто стъпка този опит, макар че той щеше да е полезен и във външната политика, и в сферата на сигурността. Именно този опит ни позволи навремето да постигнем обединението на Германия. Благодарение на основаващата се на този опит политика в течение на десетилетия живеехме в сигурност и просперирахме.

Днес всичко това може да отиде по дяволите, защото управляващите не отчитат рисковете, за които споменахте във въпроса си, т.е. заплахата от ескалация на конфликта с тежки последици както за украинците, така и за нас, самите. Смятам това поведение на германските политици за безотговорно.

  • Оттук и следващият ми въпрос: можеше ли да бъде предотвратен конфликтът в Украйна и, ако да, как би могло да стане това?
  • Разбира се, че можеше да бъде предотвратен. Видяхме подобна възмоност в края на 2021 например, когато ситуацията се изостряше все повече. Тогава, на 17 декември 2021, Русия направи много сериозно предложение на САЩ и НАТО. Тоест, по онова време въоръженият сблъсък все още можеше да бъде предотвратен.

Това обаче не бива да отвлича вниманиео ни от основния въпрос: на практика, Москва не беше доволна от начина, по който се развиваха събитията през всичките последни години, защото това застрашаваше мира и нанасяше удар по интересите на Русия в сферата на сигурността. В тази връзка следва да отбележа два важни момента. На първо място, руснаците разглеждаха евентуалното присъединяване на Украйна към НАТО като пряка опасност, а на второ - Кремъл беше загрижен за съдбата на руското население или, ако искате, на рускоезичните украинци в Донбас. Ако хвърлим поглед назад, към руското предложение от 2021, следва да признаем, че САЩ и някои други държави от НАТО просто не бяха готови да разискват поставения от Русия въпрос.

Дали нещата можеха да се развият по различен начин. Можеха, ако Западът беше предприел какъвто и да било опит да не се допусне задълбочаването на тази криза. Но дори и начинът, по който Америка и НАТО отговориха на руското предложение, показва, че от тяхна страна не бе демонстрирано достатъчно сериозно отношение по този въпрос. Към това следва да добавим и факта, че някои участници в тогавашните събития наливаха масло в огъня, вместо да се опитат да намалят градуса на напрежението. Имам предвид, в частност, изказванията на нашия външен министър Аналена Бербок, че всяка държава има право да избере, в кой алианс да членува. По принцип, това е така, но при тогавашните условия беше грешка да се твърдят подобни неша по отношение на НАТО. Именно това поведение на Бербок беше една от причините Русия да осъществи инвазията в Украйна.

Не се опитвам да оправдая руските действия. Тове не е възможно, защото те са в противоречие с международното право, а и никой не иска да оправдава подобна стъпка. Просто си задавам въпрос, дали направихме всичко по силите си за да предотвратим военния конфликт? Отговорът е „не”. И не само аз мисля така – мнозина експерти, включително американски, твърдят, че именно Западът е провокирал руската инвазия. Аз не бих отишъл толкова далеч и да твърдя, че само ние сме виновни, но съм сигурен, че не направихме всичко, което можехме за да предотвратим началото на тази конфронтация.

Ще си позволя малко да разширя въпроса ви: можеше ли военните действия да бъдат прекратени след като вече бяха започнали? Разбира се, че можеше, при това само шест седмици след руското нападение срещу Украйна. По това време, в Истанбул, се водеха преговори, инициирани от турския президент Реджеп Ердоган. В един момент и Москва, и Киев бяха склонни да приемат решение, което според мен беше много изгодно за Украйна. При това, то беше одобрено и от двете страни в конфликта. За съжаление обаче, това споразумение не бе подписано.

Защо стана така? Защото, под натиска на Запада, Украйна се отказа от него. Или, както се изрази британският премиер Борис Джонсън, под натиска на „колективния Запад”. Между другото, по онова време, т.е през април 2022, именно Джонсън направи всичко за да провали договореното в Истанбул. Не знам, какво точно е имал предвид под „колективен Запад”, но очевидно става дума за няколко държави членки на НАТО. Цялата тази история с британския премиер е достойна за съжаление. Само си представете огромния брой убити, разрушаването на страната – всичко това можеше да приключи още тогава.

След това се появи още един шанс – в средата на септември 2022, когато Русия започна частична мобилизация. Можеше да бъдат инициирани преговори, но точно тогава започна периодът на есенните дъждове, а украинската армия имаше временен успех, затова всичко отново беше отложено. Впрочем, същото се отнася и за есента и зимата на 2023-2024, когато бойните действия се забавиха и отново се появи възможност за преговори. Само че решението за това не се взема в Киев или в Москва, а във Вашингтон.

  • Това, което казвате, противоречи на онова, което пишат германските медии. Според тях, „конфликтът с Русия започна неочаквано и беше провокиран от руснаците”, както и, че именно Москва отхвърля всички предложения за преговори. Тоест, излиза, че Западът постоянно протяга ръка, но Русия не е склонна да я поеме. Според вас обаче, това въобще не е вярно.
  • В края на 2023 Владимир Путин очерта реалната картина на случващото се в Украйна, която е пълна противоположност на това, което твърдят нашите медии. Бих могъл да ви цитирам множество заявления на Путин, в които той казва, че е готов да преговаря във всеки момент и където и да било. Ето само един пример – през юни 2023, когато в Москва пристигна африканската делегация и предложи да бъдат започнати преговори, руският президент потвърди, че е готов по всяко време да обсъди ситуацията в Украйна с всеки политик, стига последният да е готов да преговаря сериозно, отчитайки интересите на двете страни. Тоест, в това отношение не може да има съмнение, че именно Украйна или западните и съюзници са тези, които отказват да преговарят. Ще напомня, че през октомври 2022 президентът Владимир Зеленски подписа указ, забраняващ да се преговаря с Русия, включително на украинския президент и на неговото правителство. Така че, за да се стигне до преговори, Зеленски ще трябва първо да отмени този указ.

Въз основа на казаното по-горе, можем да направим извода, че всъщност имаше много възможности за начало на преговори, такива има и днес. Но, както във всеки военен конфликт, нещата стоят така: има хора, които искат война; има такива, които не искаха да предотвратят конфликта; а има и такива които не са в състояние да го предотвратят. Оставам на вас да решите, към коя от тези групи принадлежи един или друг политик.

  • Контранастъплението на украинската армия очевидно приключи още през есента на 2023. Съумяха ли украинците да постигнат някакви значими успехи. Например, да овладеят важни населени пунктове или да постигнат друго стратегическо предимство?
  • Целта на контранастъплението беше да бъде унищожен „сухопътния мост” между Крим и Русия. Украинската армия възнамеряваше да нанесе мощен удар и да достигне до Мариупол, на брега на Азовско море. Защо беше избрано именно това направление? Защото Крим се превърна в ключов „логистичен хъб” за доставката на всичко необходимо за руските войски, сражаващи се в Украйна. Планът на украинците беше прост: ако руснаците бъдат лишени от всичко, което им е необходимо на фронтовата линия, те няма да могат да водят военни действия.

Тоест, планът беше да бъде постигнат „стратегически прелом” на бойното поле в полза на Украйна. Той обаче се оказа напълно нереалистичен: генералният секретар на НАТО твърдеше, че украинската армия напредва „бавно но постоянно, с по сто метра дневно”. Само че Мариупол е на 86 километра от фронтовата линия, т.е. с тези темпове на украинските части щяха да са необходими почти две години и половина за да изпълнят поставената им задача. Което изначава, че твърденията на НАТО бяха просто бълнуване.

Ето как изглежда реалната ситуация. Води се асиметрична битка. Украинските ударни сили си бяха поставили задачата да овладеят територията, която смятат за своя, А настъпващите винаги търпят по-големи загуби от отбраняващите се.

На свой ред, преминавайки към стратегическа отбрана, руските въоръжени сили си поставяха за цел не да удържат на всяка цена контролираните от тях територии, а да униищожат украинската армия. Това е основно правило на Клаузевиц: да обезоръжиш протиника, а след това нещата сами ще се подредят. Именно това успяха да постигнат руските въоръжени сили, неслучайно след това преминаха от „глуха” към „активна” отбрана.

Което означава, че Москва подготвя настъпление, т.е. „настъпление срещу контранастъплението”. Затова виждаме, че на северния участък на фронта, например около Лиман и Купянск, руснаците постигнаха известни успехи. Остава да видим, как ще се развият събитията по-нататък. Смятам, че в определен момент руснаците наистина ще предприемат мощно настъпление, тъй като концентрираха огромни сили за целта.

Става дума за 350 хиляди военни (всъщност, според Путин числеността на руската армия в Украйна е 600 хиляди души – б.р.). Руснаците създадоха ново армейско съединение – 25-та армия. Тоест, те наистина концентрират значителни сили, което би могло да означава, че подготвят пробив. Не бих могъл да кажа, кога ще се случи това, по  принцип избягвам да спекулирам по темата. Възниква обаче въпросът: каква е целта на руснаците?

Напълно е възможно, те да се опитат да се закрепят на заетите позиции и да достигнат административните граници на Донецка и Луганска области. За тях обаче са важни и два други региона, които през 2022 Путин обяви за руска територия, а именно Запорожката и Херсонската области. Предполагам, че руснаците ще се опитат да овладеят Одеса, защото това е исторически важен град за Русия. Освен това, те ще се опитат да достигнат до съюзниците си в Приднестровието. Което, според мен, е тяхната задача минимум.

Ако нещата се развият по този начин, Москва би могла да заяви, че е постигнала целите на своята „специална операция”. И тук възниква въпросът, какъв ще е отговорът на Запада. Какво ще направи? Ще поиска бойните действия да продължат или ще се възползва от възможността за да сложи край на конфликта? Това наистина е фундаментален въпрос.

Тук обаче има и друг рисков фактор. Днепър представлява огромна водна преграда, тъй като на много места ширината на реката достига няколко километра. Ще припомня, че през 2023 украински диверсионни групи преминаха реката, но бяха обкръжени от руснаците. Интересно е обаче, че руснаците не унищожиха двайсетте моста, позволяващи преминаването на реката в зоните на бойните действия. Защо? Разрушаването на тези мостове би улеснило задачата на Москва: украинците нямаше да могат да снабдяват частите си на изток. Какво всъщност целят руснаците. Защо са им тези мостове? Сигурен съм, че не искат да преминат по тях за да завладеят цялата Украйна. Не това е целта на Москва, защото би изисквало гигантски разходи – например за поддържане на постоянно военно присътвие в Западна Украйна и т.н

Освен това, Русия, както и САЩ, би искала да избегне ситуацията, в която нейните войски и формациите на НАТО ще се изправят едни срещу други. И двете страни не са склонни да допуснат двете армия да стоят лице в лице по протежение на стотици километри.

Помислете, какво би се случило, ако руските войски окупират цялата територия на Украйна. В резултат те ще се изправят, лице в лице, с германските части в Литва. И в този случай рискът би бил прекалено голям, тъй като е достатъчна само една техническа или човешка грешка за да станем свидетели на истинска катастрофа. Струва ми се, че и двете страни биха искали да избегнат подобно развитие.

  • Владимир Зеленски обаче, постоянно повтаря, че ще воюва, докато не върне всички заети от руската армия територии, включително Крим. Смятате ли, че в сегашните условияя подобна позиция е реалистична?
  • Не, никой, който е наясно със ситуацията на фронта не би подкрепил такава позиция. Украинската армия се намира в много сложно, дори критично положение, тъй като вече не може и дума да става за ново настъпление, но в същото време липсва и устойчива отбрана. Руските войски имат две предимства. Първото е Крим като база за снабдяването им, за което вече споменах. А второто е, че руските ракети, дронове и авиация могат да нанасят удари по украинската отбрана в дълбочина от две-три хиляди километра. Украинската армия разполага със съвременни западни системи за ПВО, но засега не може да атакува позициите, от които руснаците изстрелват ракетите си.

В момента сме свидетели на нов етап от тази битка. Украйна разчита да получи от САЩ и ЕС въоръжение за нанасяне на удари в дълбочина, а Зеленски заяви, че армията му ще осъществява подобни нападения. Което е много опасно. Според мен, това е акт на отчаяние след провала на толкова рекламираното от Запада контранастъпление.

Още през юли 2023, след първите атаки с дронове срещу Москва, украинският президент заяви, че сега бойните действия ще се прехвърлят и на руска територия. Тогава той уточни, че цели на ударите могат да станат както символични обекти, така и военната инфраструктура. Това означава, че Зеленски провокира ескалация на конфликта. Опасявам се, че това е последната граница, след която единственото което ще остане на украинците е да поискат от Запада не само въоръжение, но и войници.

Проблемът е, че през цялото това време украинската армия понася огромни загуби в жива сила. Бяха унищожени цели екипажи, обслужваши западната военна техника. В Германия се наложи погрешната теза, че оръжейните системи могат да решат всички проблеми и да заменят хората. Сякаш забравяме, че през тези месеци бяха убити или тежко раненин стотици хиляди украински войници и те вече не могат да обслужват всички системи въоръжения, които им изпращаме.

Освен това, заявленията на Зеленски означават началото на нова фаза на войната, в която на Германия се отрежда специална роля. Украйна може да стартира споменатите от Зеленски удари във вътрешността на Русия само, ако Киев получи въоръжения от типа на германската ракета Taurus. Както е известно, преди това Зеленски настояваше да получи ракети ATACMS, каквито американците дълго време отказваха да му дадат. Защо? В тази връзка Джо Байдън каза това, за което германските политици се боят да говорят: необходимо е да бъде избегната трета световна война.

Кой знае защо обаче, у нас, в Германия въпросът за доставките на Taurus не се обсъжда, макар че изпращането на такива ракети в Украйна ще означава критично развитие на събитията за страната ни (всъщност, през януари 2024 Бундестагът отхвърли предложението за такава доставка – б.р.) .

  • Споменахте за големите загуби на украинската армия, макар че на Запад говорят най-вече за загубите на руснаците. В интервю на американския полковник от резерва Дъглас Макгрегър за швейцарското издание Weltwoche се твърди, че украииците са загубили 400-460 хиляди души, което означава, че наближаваме страшната цифра от половин милион души. Само по време на контранастъплението армията на Украйна е загубила 60 хиляди военни. Как оценявате подобини цифри?
  • Не бих искал да назовавам точни цифри, защото те се променят всеки ден. Излиза, че руснаците са заети да изчисляват загубите на украинците, а украинците да пресмятат загубите на руснаците. Никой не дава информация за състоянието на собствената си армия. Киев отказва да предоставят такива данни дори на западните си съюзници. Но тъй като загубите включват както убитите, така и тежко раненеите и извадени завинаги от строя, смятам, че цифрите на Макгрегър за загубите на украинската армия изглеждат реалистични. Всъщност, те могат да се окажат и по-големи.

Що се отнася до руските загуби, в началото на войната те бяха големи, но след това намаляха. Защо? Всеки военен знае, че отбраняващият се винаги търпи по-малки загуби от атакуващата страна. Освен това, загубите на руската армия намаляват заради въздушното и господство. Руските хеликоптери например, се оказаха отлично бойно средство. Руснаците съумяха да изградят единна мрежа, в чиито рамки разузнаването и отбраната са обединени и могат да реагират за секунди на придвижването на украинските части. Което прави руската отбрана много ефективна. Освен това, руснаците са постигнали висока степен на синергия между отделните видове войски и системи на въоръжение. Всичко това обяснява, защо загубите на украинците са по-големи от руските.

  • Въпреки това обаче, репортажите на западните медии създават впечатление, че руските въоръжени сили представляват, в най-добрия случай, треторазрядна армия. Което е в противоречие с това, което твърдите вие, генерале.
  • Всъщност, в момента руските въоръжени сили са много по-силни, отколкото бяха в началото на войната Това е много съвременна и мощна армия. Разбира се, тя също допуска грешки, но това е обяснимо. Ако говорим за числеността на личния състав, освен загубите, които украинските части понесоха през втората половина на 2023, по време на неуспешното си контранастъпление, не бива да забравяме и за огромния брой бегълци и дезертьори. Казват, че понякога дори цели роти преминават на страната на руснаците. Освен това Киев почти не разполага с резерви, за което писаха дори и германските медии. Съобщава се например, че украинците биха могли да си осигурят „отсрочка” от военна служба срещу суми от шест до десет хиляди долара, след което просто напускат страната. В последно време има много подобни случаи.

Разбира се, Зеленски се опитва да въведен ред. Неслучайно през 2023 бяха уволнени министърът на отбраната и заместниците му (а през 2024 беше сменено командването на армията – б.р.). Постовете си напуснаха и всички ръководители на областни военно-мобилизационни управления. А за шефа на това управление в Одеса например, стана ясно, че е спечелил няколко милиона от подкупи за освобождаване от мобилизация.

Тоест, контекстът си е контекст, но в същото време следва да сме наясно, че се водят не само бойни действия, но и информационна и икономическа война. Нашите журналисти седят в окопите и съобщават това, което им се иска да видят, но което на практика просто не съществува. И ние постепенни свикваме с тази лъжа.

Лично аз смятам, че тъкмо това е най-плашещото в тази ситуация: живеем в отворено плуралистично ощество, гордеем се с нашата демокрация и се стараем да съхраним ценностите, които ни отличават от останалите. Но какво правим с тези ценности наопоследък? В германската конституция присъства едно фундаментално изискване към нашата държава – да поддържа мира и да се бори за него. А ние го игнорираме. Излиза, че германските политици вече не се интересуват от основния закон на страната

Игнорираме правото на гражданите на свобода на словото. Всички знаят южногерманската поговорка: „когато е разрешено само едно мнение, означава че липсва всякакво мнение”. А това е и основен принцип на плуралистичната демокрация: следва да бъдат изслушвани дори и онези гледни точки, които не ни харесват. А потискането на „несъгласните”, каквото за съжаление наблюдаваме в момента в Германия, винаги ни е струвало скъпо. Подобни случаи е имало през цялата ни история, има множество примери за това. И винаги налагането на подобни ограничения е водело до лош край за Германия, вероятно така ще стане и сега.

  • Освен войната в Украйна, станахме свидетели и на ескалацията на конфликта в Близкия Изток, откъдето видяхме ужасяващи кадри. Осъзнаваме ли, че на фона на близкоизточния конфликт рискът от трета световна война нараства още повече?
  • Не бих могъл да съм напълно обективен, защото имам много приятели в Израел и често съм посещавал тази страна. Затова не мисля, че съм безпристрастен. Следва предварително да заявя обаче, че ситуацията се разви така, както ние и позволихме да се развие. Беше непоносимо, че в течение на дълги години тя постоянно се влошаваше, но не се правеше нищо за да се подобри. Вероятно си спомняте за Споразуменията от Кемп Дейвид от края на 1970-те години, позитивна роля за чието постигане изигра египетският президент Ануар Садат. През последните години те често бяха пренебрегвани.

Длъжни сме да се опитаме да деескалираме ситуацията в Газа, пък макар и в краткосрочна перспектива. Просто, защото проблемите не могат да се решават на библейския принцип „зъб за зъб и око за око”. Това си е чисто отмъщение, а всички действия следва да се ръководят от разумна политическа цел, която в случая е свързана с реализацията на решението за две държави. През последните години обаче, нещата толкова се усложниха, че... Не бих искал да влизам в подробности, но всички, които участват в това, са наясно, какво имам предвид.

Засега ме обнадеждава и успокоява единствено фактът, че Египет и Йорднаия очевидно не са готови да се намесят във войната в Газа. Основният риск продължава да е свързан с действията на ливанската „Хизбула”, които вече доведоха до известен брой инциденти. Следва да сме наясно, че „Хизбула” е много по-мощна организация от ХАМАС, при това се подкрепя от Иран. Ето защо, в момента Близкият Изток отново е буре с барут. Впрочем, не смятам, че нещата могат да отидат толкова далеч, че да станем свидетели на поредната пълномащабна война, като онези през 1967 или 1973.

Надявам се, че САЩ ще изиграят посредническа роля, както и, че Русия също ще се включи в разрешаването на кризата. Това би могло да доведе до прекратяване на войната. Путин също заяви, че огънят следва да бъде прекратен. Оценявайки ситуацията в Близкия Изток, не бива за забравяме, че Москва разполага с влияние в Сирия и извън нея, както и, че конкуриращите се големи държави, които биха могли да враждуват помежду си, все пак имат и общи интереси – поне за това, че всички те не искат да допуснат ескалация на войната в Газа. Силно се надявам на това.

Следва обаче, да бъде намерено решение на фундаменталния проблем – т.е. на палестинския въпрос – и да бъде постигнат стабилен мир. А това е много трудно, предвид цялата тази география и омразата, натрупалата се в течение на дълги десетилетия. Но то наистина е изключително важно.

Много съжалявам също, че две велики държави като Русия и САЩ влязоха в толкова остро съперничество. В момента виждаме, че навсякъде, където интересите на тези страни се сблъскват, възникват кризи. След обединението на Германия имаше период, в който много тясно си сътрудничехме с Москва, включително в рамките на формата Русия-НАТО. Поддържахме тесни политически отношения и военно сътрудничество. И, което е много важно – беше укрепено взаимното доверие, преодоляваха се натрупаните предразсъдъци, но след това всичко постигнато беше разрушено. Това започна през 2002 с излизането на Америка от догоора за ПРО. Русия го възприе като опит за постигане на междуконтинентално стратегически превъзходство, а след това – през 2008 – се проведе и срещата на върха на НАТО в Букурещ, на която Джордж Буш-младши с всички сили се опитваше да прокара поканата към Украйна и Грузия да влязат в алианса.

Не бива да допуснем, отношенията ни с Русия да продължат да се влошават. Не бива да игнорираме думите на Ангела Меркел, която по онова време беше федерален канцлер, че Минските споразумения, подписани от Украйна, Русия, Германия и Франция, на практика, са били удар в гърба на Москва, тъй като са целели единствено укрепването на украинските въоръжеии сили, а не гарантиране правата на жителите на Донбас, както бе обещано в рамките на въпросните споразумения. И това беше една от двете основни причини за конфликта в Украйна. Ние също сме виновни за това.

  • В тази връзка ще ви попитам, дали бундесверът и Западът, като цяло, са готови да влязат в пълномащабна война? Разполага ли Германия с войници, способни да се справят с набралите боен опит руски войски? Можем ли да им противопостанем нещо сериозно? Какво смятате вие?
  • Честно казано, оказва се, че когато нещата станат сериозни и възникне необходимост да се сражаваме, нашите войнице са способни на много повече, отколкото можем да си предстаивим.

Знам, за какво говоря, виждал съм нагледни примери за това преди, особено по отношение на младите германски наборници. Навремето имах спор с бившия държавен секретар по отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд, който беше противник на задължителната военна служба. Тогава му казах: „Вие знаете, че САЩ са най-силната военна държава в света. Никой не го отрича, но истината е, че нашите военни са с една глава над вашите, именно благодарение на задължителната служба в армията”.

Днес в германската армия вече няма такива военни, защото задължителната служба в армията беше премахната, но все още имаме млади войници, които – както ми се струва, са готови да се сражават за страната си. Като цяло обаче, в момента, бундесверът едва ли е в състояние да допринесе значително за отбраната на Германия и целия Европейски съюз. Освен това, в момента, потенциалът му е силно ерозиран заради изпрашането на въоръжения и друга военна подкрепа за Украйна. Което също е голяма грешка, но, кой знае защо, продължаваме да я правим.

Не става дума за това, че в момента някой в Москва – Путин или който и да било друг, внезапно може да реши да атакува балтийските държави или Румъния, както обичат да ни плашат. Истинският риск е, че можем да станем свидетели на ескалация, която нито Русия, нито Западът ще могат да контролират политически. Ето това е истинският проблем, защото в момента отново сме на прага на война с Русия. Би трябвало да го осъзнаваме, както и да вземем предвид факта, че преди в страната ни бяха разположени значителни съюзнически сили – американски и други, които можеха да помогнат за нейната отбрана. Тези сили вече ги няма и днес на САЩ ще са необходими между четири и шест месеца за да върнат личния състав и техниката си в Европа. Впрочем, по отношение на личния състав това би могло да стане и по-бързо, но не и по отношение на въоръжението...

Спомняте ли си големите военни учения от времето на студената война Reforger (1967-1993), когато американските войници долитаха до Германия, получаваха оръжие и в рамките на 72 часа бяха вече на позиции и готови за бой? Това отдавна остана в миналото. За това време обаче, руските въоръжени сили станаха толкова силни, че е опасно дори да си помислим, че в Европа може да започе война, особено такава, която би могла да доведе до ядрена ескалация. Да дразним руснаците си е чист авантюризъм, граничещ с престъпление. В момента е важно да бъдем сдържани, не само заради нас, самите, но и заради украинското население и това е ключов момент. Не виждам обаче подобна предпазливост, виждам само алчните кучета на информационната война, които искат, искат  и искат, създавайки погрешното впечатление, че Украйна би могла да спечели. Истината обаче е, че никой не можеда излезе от тази битка като победител.

На първо място, руснаците не могат да постигнат абсолютна победа, изпълнявайки всичките си желания. Защото целта им бе да не допуснат разширяването на НАТО, а сега виждат, как Швеция и Финландия се присъединиха към алианса.

На второ място, Украйна не е в състояние да спечели, защото не може да си върне териториите, контролирани от Русия. На практика, не става дума за квадратни метри украинска земя, а за това че властите в Киев следва да са заинтересовани от защитата на своето население. Това е правилно от морална гледна точка. Да извоюва още няколко квадратни метра, особено в области, чиито жители се смятат за руснаци или рускоезични, с цената на живота на хиляди украинци – нима това е в съответствие с моралните принципи?

На трето място, САЩ не могат да победят, защото не са в състояние да постигнат политическите цели, в чието име подкрепят Украйна и целия този конфликт. Те се обявяват за продължаване на военните действия, защото се надяват да отслабят Русия във военно, политическо и икономическо отношение. Американците си внушиха, че Москва се стреми към този конфликт. Само че, ето каква е реалността: руската армия стана по-силна, повишавайки възможностите си в хода на войната. А, ако видим, как се развива групата БРИКС, или сътрудничеството между Русия и Китай, то очевидно е в пълно противоречие с желанията на САЩ, защото политическата тежест на Русия нарасна, а външнополитическото и влияние се увеличи. Нима можем да говорим за отслабването на тази страна, при положение, че руската армия е най-силната?

На практика, в сегашните конфликти никой не би могъл да постигне пълна победа, защото не може да реализира изцяло политическите си цели. Остава обаче, един въпрос: кой ще претърпи военно поражение. Мисля, че това става очевидно и вече е само въпрос на време. В момента редица признати експерти, като Сеймур Хърш например, смятат, че Украйна вече е загубила тази битка и, че Русия ще победи. Аз, самият, поне засега, не бих бил толкова категоричен, за да твърдя със сигурност, че това ще се случи. Но, ако събитията продължат да се развиват по същия начин, изходът ще стане съвсем ясен и очевиден за всеки, който поне малко разбира от военни операции и стратегия, като цяло. За съжаление обаче, германското правителство димонстрира или пълна липса, или много слаба способност за политическо прогнозиране, особено във военната сфера. Освен това, Германия въобще не изглежда способна да взема стратегически разумни решения. Нуждаем се от преосмисляне, то трябва да се случи и се надявам, че ще започне на първо място в нашите медии. Защото тогава ще бъде забелязано и осъзнато и от германските управляващи.

 

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2024