Екология и (гео)политика

През последните десетилетия все по-упорито се налага тезата, че глобалната промяна на климата, породена най-вече от антропогенните фактори, е сред ключовите предизвикателства пред международната сигурност. Съответните формулировки се съдържат в програмните документи на повечето правителства, както и в безброй аналитични материали. В Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2022 например, климатичните промени се определят като „най-важния и, вероятно, ексистенциален проблем за всички държави по света”. В Националния стратегически обзор на Франция за същата година пък се отбелязва, че глобалното затопляне ще създаде заплахи за продоволствената сигурност, ще ограничи достъпа до водни ресурси,  и ще увеличи броя на миграционните потоци и пандемиите. В годишния доклад на Eurasia Group, сред десетте най-големи рискове за глобалната сигурност през миналата 2023 се посочват недостигът на питейна война, който вече се превръща в „нова нормалност”, в условията на „надигаща се климатична катастрофа”. В доминиращата парадигма на обществените дебати, именно дефицитът на природни ресурси, породен от климатичните промени, се разглежда като ключов катализатор на нестабилност.

В основата на политическия консенсус е държавноцентричният подход към анализа на проблемите на екологичната сигурност, докато академичното изследователско поле по правило е по-малко хомогенно и там е налице очевиден ръст на критичните подходи. Значителен принос за осмислянето на тези проблеми представлява новата книга на Йън Шелби (професор в Университета на Съсекс), Гейбриъл Дауст (доцент в Университета на Северна Британска Колумбия) и Клемънс Хофман (преподавател в Университета Стърлинг), озаглавена „Разделената природа: международната политическа екология на климатичните промени, водните ресурси и сигурността”. Само по себе си, заглавието очертава контекста, в който се формира  подходът на авторите по темата. А целта, която си поставят, е деконструкцията на съществуващия наратив в сферата на екологичната сигурност.

Според авторите, климатичният дискурс е меко казано противоречив. Ако на междудържавно ниво проблемите с климата започват да се обсъждат още през 1970-те години, разработването на необходимия понятиен апарат стартира едва през 1980-те, в рамките на Междуправителствената експертна група за климатичните промени (IPCC). Заради това, в течение на известно време, в официалните заявления на държавите и изказванията на политиците липсва яснота, относно източника на промените в климата (т.е., дали те са естествени или се дължат на антропогенни фактори) и техния характер (т.е. дали стана дума за глобално затопляне, или – напротив – за охлаждане).

Съвременният климатичен дискурс е фокусиран най-вече върху негативните последици от промените на климата, докато възможностите за технологично развитие, възникващи в рамките на борбата с климатичните заплахи, често остават на заден план. Освен това, коментирайки заплахите за сигурността в контекста на климатичните промени, отделните автори я дефинират по свой начин, акцентирайки върху сигурността на индивидуално равнище, или пък на ниво нация или на света, като цяло. Накрая, изследователите на проблема не откриват някакъв доминиращ наратив относно причинно-следствената връзка между сигурността и достъпността на природните ресурси, посочвайки с основание, че количествените анализи дават противоречиви резултати. Така например, по данни на Продоволственната и селскостопанска организация на ООН (FAO), количеството достъпни възобновяеми водни ресурси в Израел (206 куб. м на глава от населението/годишно) е по-малко, отколкото в Судан (862 куб.м). Но въпреки относителната (в сравнение с Израел) достъпност до вода, именно Судан е изправен пред изключително остри проблеми на икономическото развитие и стабилността на държавата. С други думи, наличието на ресурси, само по себе си, не е гарант за сигурност.

Водният проблем

Впрочем, водните ресурси неслучайно са в центъра на вниманието на авторите. На първо място, на примера на водните ресурси може да се проследи взаимодействието между няколко различни държави (което виждаме в книгата). На второ място, с водните ресурси е свързана тезата за неизбежността на водните войни в бъдеще, която авторите се опитват да опровергаят. За целта те поставят под въпрос редица разпространени твърдения, касаещи водните ресурси и тяхната достъпност. Така например, човечеството не само че не изпитва дефицит на водни ресурси, но и разполага с такива обеми, които нахвърлят запасите от всички други природни богатства. Освен това, следва да правим разлика межсду реалния им недостиг, който възниква в определен промеждутък от време, и дискурса за дефицита, който изкуствено се налага на обществено-политическо ниво с цел гарантиране интересите на отделни субекти. Водната енергия например, може лесно да бъде заменена в регионите, където няма условия за изграждане на ВЕЦ-ове, като вместо нея се използва вятърна енергия, а пък железницата се превръща в алтернатива на водния транспорт, позволявайки превоза на стоки и хора на далечни разстояния. Освен това, не бива да забравяме, че водата не е само източник на живот, но често е свързана със смъртоносни рискове от наводнения и пандемии. С подобни аргументи авторите се стремят да покажат, че в рамките на доминиращата обществена и академична парадигма значението на водните ресурси изкуствено се преувеличава.

Освен това, Шелби, Дауст и Хофман смятат, че между дефицита на водни ресурси и конфликтите липсва причинно-следствена връзка. Според тях, в началото на ХХІ век рисковете за дестабилизация, провокирана от климатичните промени, на практика намаляват. Макар че свързаните с околната среда воъоръжени сбъсъци и заплахи обективно съществуват, също както и ескалиращото негативно влияние на човешката активност върху екологията, те се дължат повече на различни политически и икономически фактори. Авторите са на мнение, че не би могло да се твърди, че нарастването на конфликтността между субектите е провокирано от увеличаващия се ресурсен дефицит на фона на климатичните промени. Промяната на климата може да способства за активизирането на процесите на държавно и национална строителство, да ги трансформира и легитимира. И едва след това, тези процеси могат да окажат решаващо въздействие върху конфликтния потенциал на отношенията.

Стремейки се оспорят наложилата се представа за влиянието на климатичните промени върху остротата на проблема за сигурността, авторите използват и чисто методологични аргументи. Според тях, утвърденият наратив се основава на прогнозни оценки, които трудно се поддават на верификация и нееднократнто са демонстрирали слабостта си. Макар че той все още има последователи и редица учени продължават да разглеждат климатичните промени като причина за социални сътресения, нараства броят на алтернативните оценки, които при това се подкрепят и от данните на археологията. Те доказват, че върху нестабилността на обществените системи повече влияят социално-политическата дезорганизация, икономическите проблеми и демографските тенденции, а не климатът.

Политическата екология

В тази връзка, авторите предлагат климатичните промени да бъдат анализирани от гледна точка на политическата екология. Методологичният апарат на политическата екология е свързан с наследството на критичните теории, включително т.нар. "критичен марксизъм" и неоколониалните изследвания. Според тях, основното предимство на този подход е отсъствието на редукционизъм. В частност, за разлика от ресурсоцентризма (и, в по-широк план, от екоцентризма), доминиращ в съвременните изследвания, за политическата екология промяната на климата представлява мултиаспектен феномен, а не чисто екологичен проблем и екологичната катастрофа съвсем не е единствено възможния сценарий за човечеството. Политическата екология отчита, как групите по интереси формулират предпочитанията си, както и социално-икономическите уславия за реализация на тези предпочитания, което обогатява набора от използвани методи (дискурсивен анализ, количествен анализ). Като доказателство в подкрепа на централната теза в книгата, авторите разглеждат пет примера за разделени екосистеми, в които природните ресурси се превръщат в предмет на остри вътрешни или международни противоречия: Израел и Палестина, Сирия, Кипър, Судан и Южен Судан, както и регионът на езерото Чад.

Анализът на тези различни случаи допълва и уточнява основната теза на авторите за липсата на каузална зависимост между недостига на ресурси и конфликтите. Те, в частност, препоръчват да не се преувеличава изкуствено ролята на географията, тъй като тя не говори много за реалната ситуация с природните ресурси. В капиталистическата икономика животът се гарантира не от природните ресурси, като такива, а от възможността те да бъдат контролирани (т.е. от властта), добивани (богатството) и ефективно използвани (технологиите). Важна роля, освен това, играе нивото на социална организираност. Тези твърдения се доказват на примера на Израел. Както е известно, през 50-те и 60-те години на ХХ век там беше създадена дълбоко интегрирана водоснабдителна система с многобройни подземни тръбопроводи, открити канали, резервоари и помпени станции. Благодарение на нея, водата стана достъпна за селското стопанство на страната, особено в крайбрежните и южните райони, отдалечени от басейна на река Йордан. Тъй като е разположен по долното течение на реката, Израел се превърна в основния потребител на вода от нея, като за целта бяха мобизирирани много сериозни политически, административни и технически ресурси, в резултат от което укрепна и израелската държавност.

Според авторите, значението на водата за икономиката, като цяло, намалява. Логично следствие от тази тенденция е намаляващият брой конфликти, свързани с достъпа до водни ресурси. Далеч по-важни се оказват друти природни богатства. Например, петролът, доказателство за което е историята с езерото Чад. През ХХ век неговият обем намалява толкова бързо, че се заговори за евентуалното му пълно изчезване. В течение на няколко години държавите от региона се опитваха да вкарат езерото в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО, но през 2020 правителството на Чад поиска процедурата да бъде прекратена заради подписаните споразумения с редица компании за добив на петрол. Тоест, оказва се, че борбата за запазване на достъпа до водни ресурси е по-малко важна за страната, в сравнение с възможността и да спечели от експлоатацията на петролните запаси.

Авторите на книгата не само подлагат на критика тезата за конфликтогенността на ресурсния дефицит, но и предлагат да се отделя по-голямо внимание на анализа на влиянието на конфликтите върху природните ресурси (съотношението "конфликти-ресурси"). В много случаи, в т.нар. водни конфликти ресурсите се превръщат в инструмент и цел на въоръжените сблъсъци, а състоянието им пряко зависи от развитието на последните. По данни на Световната банка, през 2017, в резултат от продължаващите военни действия в Сирия, са били повредени или разрушени около две трети от пречиствателните станции, над половината помпени станции и една трета от водните кули. В резултат стопанската активност в засегнатите региона е станала невъзможна, което е провокирало масова миграция на населението. Според авторите, разрушаването на водната инфраструктура е било подчинено на ясната цел да бъдат прочистени контролираните от опозицията територии от гражданското население и, превръщайки ги в непригодни за живот, да не се допусне евентуалното му завръщане там.

Дори ако разглеждаме съотношението "ресурси-конфликти" (а не "конфликти-ресурси") само достъпността на природните ресурси не може да гарантира мира. От гледната точка на нефункционализма, регионалното икономическо сътрудничество способства за появата на обши интереси, преодоляващи националните граници, и повишава доверието, което след това може да се разпространи в други сфери, като в случая с интеграцията в ЕС например. Въпреки това, на практика, това далеч невинаги се случва. Създаването, през 1980-те години, от турските и гръцките власти на инфраструктура за пречистване на отпадните води в Никозия (разделената столица на Кипър) може да се приеме като убедителен пример за сътрудничество между две страни, намираши се в конфликт. Създаването на въпросната инфраструктура бе заслуга не само на инженерите, но и на лидерите на двете общности, които - тъй като са заинтересовани от собственото си преизбиране, прокарват позитивен общ дневен ред. Впрочем, в града и досега на практика съществуват две независими пречиствателни системи, регулирани от различно законодателство, а функционирането на общите им елементи е възможно благодарение наличието на неформални споразумения. При това обаче, двете страни, които не се признават взаимно, не си сътрудничат в други сфери, т.е. очакваният "ефект на преливането" така и не се получи. Което говори за това, че достъпността до ресурси и сътрудничеството по отделни въпроси не намалява конфликтността в отношенията между играчите.

Заключение

Своеобразен лайтмотив на книгата е тезата на авторите, че климатичният дневен ред представлява гъвкав инструмент за реализацията на несвързани с екологията действия и интереси и свеобразен метанаратив на ХХІ век. С помощта на петте, подбрани от тях случая, те се стремят да покажат, че апелирайки към екологичните проблеми, могат да бъдат легитимирани определени действия, нуждааещи се от обосновка или пък да се отвлече вниманието от истинските причини за проблемите. Защо например, Франция е толкова загрижена от възможността за изчезването на езерото Чад? Причината не е свързана толкова с необходимостта да бъде съхранен този водоем, колкото с факта, че Париж има специални интереси в Централна Африка. Участвайки в налагането на съответния дневен ред, Франция запазва възможността да влияе върху ситуацията в региона. В това отношение авторите се опират на леко променената максима на Робърт Кокс, че въпросът за климата винаги обслужва нечии интереси и цели.

Въпреки категоричността на предлагания от тях подход, той притежава определени обяснителни достойнства. Разглеждането на екологичните проблеми през призмата на политическата екология предлага допълнителни аргументи, обясняващи липсата на осезаем прогрес в многостранното екологично сътрудничество. И, ако представителите на неонституционализма се опират на категорията за "общото благо", която според тях е в основата на екологичните проблеми и пречи на международното сътрудничество, привържениците на критичния подход постигат това чрез деконструкцията на съществуващия наратив в сферата на екологичната сигурност.

*Българско геополитическо дружество