Освен всичко друго обаче, тези пертурбации в региона слагат началото на нова спирала на геополитическа конфронтация между водещите играчи на световната сцена, някои от които се сблъскват челно в региона на Сахел.

Както е известно, Сахел включва тясната (320-480 км) ивица от пулупустини и опустинени савани в Африка, представляваща своеобразен преход между пустинята Сахара и типичните ландшафти на Судан (в случая не става въпрос за държавата, а за региона, простиращ се от Сенегал на запад, до Етиопия на изток и Кения, на юг) и проточила се от Мавритания и Сенегал на изток, през Мали, Горна Волта и Нигер, до Чад и границите на държавата Судан.

Въпреки че днес Сахел е сред най-бедните и нестабилни региони в света, през Древността и Средновековието там се е осъществявала активна търговска дейност между Северна Африка и западноафриканското крайбрежие. В региона са създадени няколко кралства и империи: Сонгай, Канем-Борну, Масси, Мамбара и други.

Когато говорим за съвременен Сахел обаче, следва да се концентрираме върху шест централни държави: Сенегал, Мали, Нигер, Чад, Буркина Фасо и Мавритания. През 2014 пет от тях (без Сенегал) създадоха групата G5 Sahel (която на практика се ръководеше от Париж), поставила си за цел съвместната борба срещу тероризма в региона, развитие на образователната сфера и осигуряване на достъп до електричество и вода за местното население. В тази връзка ще припомня, че по данни на Организацията за прехрана и земеделие на ООН (FAO), почти 40% от населението на региона нямат достъп до безопасни водни източници, а 70% живеят в крайно лоши санитарни условия.

Регионът на Сахел е изключително уязвим за промените в климата и постоянно страда от суши, което няма как да не се отразява на продоволствената сигурност. Сред причините за повишеното внимание на големите външни играчи към Сахел следва да посоча няколко основни фактора. На първо място са полезните изкопаеми: уран, петрол, газ и злато. В условията на глобален дефицит на енергийни ресурси, ценността на тези запаси постоянно нараства. На второ място е борбата срещу тероризма. В региона действат редица терористични групировки, включително Националното движение за освобождение на Азауад, и Ал Кайда в ислямски Магреб.

Както е известно, Мали напусна G5 Sahel през 2022, а през 2023 това сториха и Буркина Фасо и Нигер, т.е. в момента в нея членуват само Чад и Сенегал, което означава че на практика тя вече не функционира.

Междувременно, през септември 2023, преходните лидери на Буркина Фасо, Мали и Нигер подписаха т.нар. Харта Липтако-Гурма (по името на региона, където се срещат границите на трите страни), с която създадоха Алианс на държавите от Сахел (Alliance des Etats du Sahel, AES). Ще припомня, че това се случи на фона на санкциите, наложени от Икономическата общност на страните от Западна Африка (ECOWAS) и заплахите и да осъществи военна операция в Нигер. За трите държави, които нямат излаз на море, санкциите имаха сериозни последици, влошавайки социално-икономическата ситуация и стимулирайки и без това бурната активност на местните ислямистки и терористични групировки. В резултат, през януари 2024 и трите обявиха, официално, че излизато от ECOWAS.

Според Хартата Липтако-Гурма, единствената цел на новиа алианс е "изграждането на архитектура за колективна отбрана и взаимна подкрепа". Ако първият елемент на тази цел изглежда достатъчно ясен, тезата за взаимната подкрепа изисква по-внимателен анализ на текста - става дума не само за защита от нападения на трети страни, но и за деблокиране на пътищата, транспортните възли и стратегическата инфраструктура, както и за съвместни действия за прекратяване на въоръжените бунтове с мирни и силови средства.

Появата на новия военно-политически съюз променя съществено силовия баланс в региона тъй като на практика води до разделянето на Западна Африка на два блока от държави, между които съществува военно напрежение и санкционно противопоставяне. С постепенното формиране на институциите и механизмите за сътрудничество в рамките на AES, конкуренцията му с ECOWAS ще продължи да нараства, което поставя пред лидерите на Буркина Фасо, Мали и Нигер сложната задача да продължат напред към постигане на набелязаните цели, но без да се допуска открита конфронтация с Общността. В тази връзка, съществуващите трудности и прегради пред реалното формиране на Алианса следва да се разглеждат не само като проблеми, но и като начин за постигане на дългосрочните интереси на трите държави от Сахел.

Предизвикателството на минилатерализма

Основните критики по отношение на AES са свързани с липсата на общи институции и наднационални органи за координация. Възможно е обаче, че те просто няма да се необходими, поне в най-общоприетата им форма. През последните десетилетия държавите все по-малко използват подобни форми на сътрудничество, предполагаши формално закрепване на постигнатите договорености, широк ръг от ангажименти и продължителна съвместна работа. Заради бързата промяна на ситуацията в сферата на международните отношения, днес държавите се нуждаят от незабавни решения, а не от оказване на взаимна помощ и силова подкрепа в по-далечна перспектива. През последните години тази нова форма на взаимодействие стана известна като "минилатерализъм": т.е. чрез намаляване състава на участниците, нараства вероятността за постигане на договорености, които няма да си останат само на декларативно ниво. И тъй като в този случай сътрудничеството има епизодичен и тясно насочен характер, се съкращава не само периодът за съгласуване и необходимият обем ресурси, но и времето за вземане на решения, както и периодът на мониторинга за изпълнение на поетите задължения. С други думи, минилатерализмът е сравнително евтин и позволява бързо да бъде установено, дали някой от участниците не спазва постигнатите договорености.

В това отношение AES има огромни предимства пред ECOWAS. Икономическата общност на държавите от Западна Африка съществува почти 40 години и на практика обединява 11 държави, тъй като членството на Буркина Фасо, Гвинея, Мали и Нигер беше преустановено. Съгласуването на решенията в Общността е обременено от тежка бюрокрация и изисква доста време. Нещо повече, по ред исторически причини, в ECOWAS липсва нормативно единство - т.е. обща визия относно ключовите и цели и задачи. В частност, в състава на Общността има държави със специфична позиция относно ситуацията в региона (Бенин, Сенегал, Того). Което още повече усложнява процеса на политическите пазарлъци: преди страните да се споразумеята за обема на използваните ресурси, им се налага да определят, какъв е общият интерес и какви са конкретните му индикатори.

На свой ред, Алиансът на държавите от Сахел засега може да се похвали с доста гъвкава структура. По своя характер, Хартата Липтако-Турла представлява рамков документ, очертавайщ възможния, но далеч не изчерпателен списък от възможни направления на съвместните действия. Нещо повече, съгласуването на позициите на трите държави по дефиниция е по-лесно, отколкото за 11-те фактически страни членки на ECOWAS. Именно поради това, почти веднага след формирането на Алианса, участниците в него започнапха да лансират инициативи за разширяване обхвата на сътрудничеството. В частност, през ноември 2023, финансовите министре на трите страни съгласуваха предложенията си за разширяване на икономическото сътрудничество и създаване на комитет, който да подготви предложения за общ валутен съюз. Според лидера на Нигер генерал Абдурахман Тиани, "съюзът ни следва да се развива в политическата и валутната сфери". Още по-амбициозен изглежда премиерът на Буркина Фасо Аполинер Киелем де Тамбела, който призова "да бъдем достатъчно смели и да създадем пълноценна федерация на трите държави".

Ако оставим настрана, типичната за всички нови режими на континента революционна реторика, се очертава съвсем прагматична линия за взаимноизгодно задълбочаване на минилатерализма, в противовес на мултилатерализма на ECOWAS. Сред възможните предимства на AES ще бъде създаването на тясноспециализирани механизми на сътрудничество (валутни операции, гранична сигурност, транспортни коридори, трансфер на технологии) и осъществяването на интензивни междуинституционални консултации, в противовес на бюрократичните наднационални институции и амбиционите декларативни цели за изграждането на демокрация и постигане на "колективната мечта" в ECOWAS. Тоест, макар че президентът на Нигерия Бола Тинубу определя Алианса като "фантомен съюз", фактите сочат, че безпокойството от създаването му в редовете на Общността са съвсем основателни.

Стремежът към икономическа независимост

Формирането на Алианса на държавите от Сахел укрепва панафриканската линия, ориентирана към утвърждаване на многополюсния световен ред. В тази връзка, в редица публикации на авторитетни западни медии се посочва, че АES вече не представлява просто съюз на три африкански държави (в които доскоро Западът разполагаше със силни позиции и където продължава да има сериозни интереси) в сферата на сигурността и отбраната, но и алианс, който активно се движи към създаването на политическо, дипломатическо и икономическо обединение.

Ще припомня, че, взети заедно, Мали, Буркина Фасо и Нигер имат площ от 2,8 млн. кв.км (пет пъти повече от територията на континентална Франция) и население от 67 млн. души. Мали и Буркина Фасо са сред най-големите златодобивни държави в Африка и са сред първите 20 в света по този показател, а пък Нигер е сред най-големите доставчици на уран на планетата.

Без съмнение, сред основните пречки пред постигането на пълноценна икономическа независимост както за тези три, така и за много други страни от Западна и Централна Африка е откровено неоколониалният финансов инструмент, известeн като CFA франк и използван като валута в много централно- и западноафрикански държави. Както е известно, първоначално той беше привързан към френския франк, а след 1999 - към еврото, т.е. контролира се от Франция и на практика е сред главните опори на дългогодишната френска доминация в редица страни от континента.

Със създаването на AES обаче, това може да се промени. Неслучайно, базираната в сенегалската столица Дакар Африканска информационна агенция APA News наскоро открито постави въпроса, "дали Мали, Буркина Фасо и Нигер възнамеряват да излязат от системата на CFA франка?". Повод за това беше провелата се в малийската столица Бамако среща на финансови експерти от трите страни, които обсъждаха необходимостта от създаване на икономически и, което е особено показателно, на валутен съюз. Това представлява директна заплаха за системата на CFA франка. Особено предвид значението на Мали, Буркина Фасо и Нигер от гледна точка на географското положение и площта на трите държави, демографския фактор и наличието на големи природни ресурси, без да забравяме и за масовата подкрепа, която демонстрират към избраната от ръководството им линия на поведение жителите на много други страни от региона и континента. Както и, че инициативите им се подкрепят от Русия и Китай.

Въпреки това обаче, мнозина африкански експерти предупреждават, че трите страни би следвало да действат изключително предпазливо в тази посока, заради очакваната съпротива от страна на Франция и ЕС, като цяло, и в тази връзка припомнят плановете на покойния либийски диктатор Муамар Кадафи за създаване на обща африканска валута, обвързана със златото, което според някои е било основната причина за военната интервенция на Запада срещу Либия.

Друг въпрос е, че в момента западните държави са силно ограничени в действията си, включително по отношение на евентуални опити за дестабилизация на неудобните им режими поради наличието на все повече сили (включително в самата Африка) готови да им се противопоставят активно - както в лицето на суверенните и разчитащи на подкрепата на собствените си граждани режими на континента, така и предвид процесите, развиващи се в рамките на глобалните трансформации на световната сцена.

Алиансът на новите "дисиденти"

В повечето публикации на големите западни медии обикновено се акцентира върху факта, че превратът в Нигер от юли 2023 е част от вълната, довела до свалянето на редица "законно избрани правителства" в Африка. Сред причините за този процес се посочва ръстът на самосъзнанието на населението на континента, повишаване дела на младите хора, популярността на идеите за суверенитет, както и кумулативният ефект от последните трансформации в глобален план.

Истината обаче е, че случилото се в Нигер едва ли следва да се разглежда просто като поредния от вълната от преврати на Черния континент. В тази връзка ще припомня, че ако сегашните лидери на Мали и Буркина Фасо са офицери от средното ниво, на власт в Нигер са представители на висшето - т.е. генералите. Освен това, ако ръководството на Мали и Буркина Фасо е свързано с най-големия етнос в двете страни, във висшето ръководство и правителството на Нигер е налице баланс в представителството на различните местни етноси. Ако определящо при превратите в Мали и Буркина Фасо беше масовото недоволство от бездействието на властите по въпросите на борбата с тероризма, в Нигер този фактор не изигра съществена роля.

Сред непосредствените причини за преврата там обикновено се посочват или недоволството на военните от съкращаване на разходите за отбрана, или отхвърлянето от тяхна страна на кадровата политика на бившия президент Мохамед Базум. При това обаче, кой знае защо се игнорира такъв важен момент като етническия състав на армията и междуетническия баланс в страната. От времето на френските колонизатори насам, в армията се набират предимно представители на етноса "джерма" (или "зарма"), като дори столицата на страната беше преместена от Зиндер в Ниамей, т.е. по-близо до основната им територия на разселване. Обратното, в органите на гражданската власт преобладават представителите на "хауса" - един от най-големите заапдноафрикански етноси. И тъй като "джарма" са едва 20-21% от цялото население, а "хауса" - над 50%, военната служба се превърна в едва ли не единствения начин на първите да участват в разпределянето на държавните ресурси. За останалите народности в Нигер (като изключим "хауса") пък,  наличието на два конкуриращи се етноса е гаранция, че политическите и икономически блага ще се разпределят по-равномерно, а не изцяло в полза на "хауса".

Като цяло, моделът "хауса-джарма" функционираше успешно през почти цялата история на независим Нигер и беше поставен под въпрос само два пъти. Първият път бе по време на втория мандат на президента Мамаду Танджа (2004-2010), който беше представител на племето "фулбе" (6,5% от населението). Вторият път, етническият баланс беше поставен под въпрос от президента Мохамед Базум (арабин  от Сахара) под предлог да бъде установено стабилно управление и "да бъдат укрепени републиканските институции", така че страната да получи заем от МВФ. Предвид запазващата се доминация на "хауса" и "джарма" в държавния апарат, и двата опита приключиха с преврати, при това е любопитно, че сегашният член на Националния съвет за защита на Родината - генерал Салифу Моди, участва и в двата.

Разликата във вътрешнополитическата динамика силно отличава Нигер от останалите участници в AES и може да има важни вънщнополитически последици. За разлика от Буркина Фасо и Мали, ръководството на Нигер не е склонно да се поддава на радикалната антизападна реторика и няма намерение да прекъсва сътрудничеството със САЩ: в страната продължават да функционират две американски бази, а през декември Вашингтон изпрати в Ниамей нов посланик, в лицето на Катлийн Фицгибън. Освен това, военните лидери в Нигер не бързат да укрепват военните и икономическите връзки на страната с Русия, въпреки постигнатите през декември 2023 споразумения, в резултат от посещението на руския зам. министър на отбраната Юнус-Бек Евкуров в страната. Ще припомня също, че именно Нигер оспорва най-решително наложените от ECOWAS санкции в институциите на самата Общност и продължава да преговаря за отмяната им.

В тази връзка, закономерно възниква въпросът за мястото и перспективите пред Нигер в състава на AES. Според някои анализатори, страната би могла да изиграе определена сдържаща роля по отношение на някои откровено нереалистични идеи в рамките на формацията, включително  като инициира дискусия между участниците относно възможните ограничения, взаимните таранции, кръстосаните задължения и други въпроси, без чието решаване всяко сътрудничество рискува да загуби необходимия му прагматизъм и постъпателна динамика. Освен това, самото присъствие на Нигер в Алианса формира основата за необходимия минимален плурализъм, което може да окаже важен ефект в региона: така, ако позициите на ECOWAS се определят до голяма степен от най-голямата регионална държава Нигерия, в Алианса са налице всички предпоставки за по-равноправен диалог.

Процесите в Сахел и интересите на големите външни играчи

Военните преврати, осъществени през последните три години в региона, свидетелстват за осезаемия спад на френското и в по-малка степен на американското влияние в Африка. Администрацията на Байдън продължава да акцентира върху идеологическите проблеми и ценностите, което няма много общо с реалните икономически потребности на държавите от континента. Това, което преди време беше представено като  „очарователно настъпление” (charm offensive, т.е. африканската обиколка на вицепрезидента Камала Харис, осъществена пред пролетта на 2023) на практика се провали, а Белият дом очевидно не е в състояние да промени досегашната си стратегия.

В тази връзка, подходът на предишната администрация на Тръмп за „мир чрез сила”, ясно даваше на останалите външни играчи да разберат, че опитите им да изместят САЩ от техните позиции на континента са свързани със сериозни рискове. Днес обаче, е очевидно, че Вашингтон е загубил предишната си ключова роля в региона.

Американското влияние върху събитията в Сахел е под въпрос и в момента изглежда, че администрацията на Байдън не е съвсем наясно, какъв точно е националният интерес на САЩ в региона и какви резултати би следвало да се стремят да постигнат там.

Не бива да забравяме и, че мащабните и продължителни военни действия на САЩ и Франция в региона (като операцията „Бархан” например) не доведоха да осезаеми резултати в борбата с тероризма и на практика способстваха за укрепване на антизападните настроения, а в същото време дадоха възможност на геополитическите съперници на Запада, в лицето на Русия и Китай, да разширят влиянието си. На този фон, не бива да се изключва, че във Вашингтон могат да стигнат до извода, че разходите за позиционирането на САЩ като доминираща сила в региона надхвърлят възможните ползи, поне в краткосрочна и средносрочна перспектива.

Що се отнася до геополитическите и геостратегически амбиции на Франция, регионът на Сахел традиционно се разглежда от Париж като географски мост между Средиземноморието и т.нар. „Глобален Юг”. За разлика от американското, френското присъствие в региона е обусловено от съвсем конкретни причини. Сигурният достъп до урановите ресурси на Нигер или Габон, с цел покриване на собствените и икономически потребности, е основния икономически интерес на Франция, докато запазването на политическата хегемония, опираща се на колониалното минало в случая е на втори план.

Вълната на панафриканизма, в чиито център е идеята за противопоставяне на Запада, която мобилизира по-голямата част от военните и политически елити в страните от Сахел се оказа най-легитимния инструмент за наблюдавания в момента преход във властта. Новите военни елити просто изключиха Франция и поддържащите тесни отношения с Париж африкански лидери от регионалната политическа система.

Сред основните причини за това е несъстоятелността, демонстрирана от Франция в борбата с тероризма в региона. Усилията на Париж в това отношение бяха концентрирани единствено върху ликвидирането на техния военен потенциал, игнорирайки етническите им бази и социално-икономическите връзки, гарантиращи „успеха” на терористите. Затова сега въпросът е, дали Франция и САЩ са готови да поемат бремето, свързано с продължаване на военната намеса в работите на региона или ще предпочетат да ограничат загубите и да се оттеглят от Сахел.

Истината е, че за Париж е все по-трудно да утвърждава своето дипломатическо, икономическо и културно влияние на африканския континент, като цяло, както и в региона на Сахел, в частност. Гръмките обещания за по-мащабно финансиране, включително спонсорирането на профренските диктатури, само прикриват желанието на Франция да не загуби окончателно достъпа до африканските ресурси. Тази ситуация се отразява негативно върху имиджа на бившата колониална метрополия, която междувременно се превърне в „средна по мощ държава”, прогресивно губеща влияние не само в развиващия се свят, но и в собствените си някогашни колонии.

Руското проникване в региона

Интересите на Русия в тази част на Африка са свързани не само със стремежа за разширяване на собственото и влияние или с експлоатацията на местните природни ресурси, но и с панафриканските проекти в региона, като сред примерите за това е Транссахарският магистрален газопровод. Освен това, Москва иска да създаде условия за взаимноизгодно икономическо партньорство и използва Сахел като своеобразна витрина за демонстрация на ефективността на собствените си служби за сигурност. На практика, разширяващото се руско присъствие в региона води до трансформацията на регионалния ред от досегашния, доминиран от Запада модел, към по-гъвкава и конкурентна структура.

Специално внимание в случая заслужава ролята на руските частни военни компании в региона (най-известна измежду които е ЧВК „Вагнер”).  Благодарение на богатия си опит в борбата с терористичните групировки в Мали и Централноафриканската република, ЧВК „Вагнер” се позиционира като ключов фактор за стабилността в региона, поне в очите на местните режими.

Показателна в това отношение е статистиката на Global Terrorism Database, според която след появата на руските кадрови военни и наемниците от „Вагнер” в региона, терористичната активност на местниите ислямистки групировки рязко е намаляла.

Регионът на Сахел е сравнително нов геополитически феномен, характерно за който е наличието на слаби държави и мощни транснационална недържавни играчи: терористични оранизации и криминални мрежи, чиято активност обикновено тясно се преплита.

Доскоро  регионалният модел в Сахел беше еднополюсен, а доминираща роля в Сахарско-Сахелския регион играеще Франция. Но след като подходите на французите в усилията за гарантиране на сигурността в региона се оказаха неефективни, възникналият вакуум частичне бе запълнен от Русия. Все още е прекалено рано да прогнозираме, как точно ще приключи тази регионална „Голяма игра”, но самият факт на съществуването и говори за завръщането на отдавна забравеното съперничество между великите държави и би могъл да се окаже първият изстрел в очертаващата се „поредна битка за Африка”.

Заключение

Истината е, че Алиансът на държавите от Сахел едва започва да функционира, но въпреки това създаването му породи сериозни очаквания не само в региона, но и в други части на континента и дори на света. Очевидно е също, че Буркина Фасо, Мали и Нигер са изправени пред сериозни изпитания - не само във военната, но и в социално-икономическата сфера. Предвид блокадата, наложена от ECOWAS, ще им се наложи да предприемат практически стъпки за да демонстрират сериозността на намеренията си.

Традиционните представи относно активността на военно-политическите и икономически алианси не изглеждат подходящи за сегашната ситуация в Сахел и едва ли могат да бъдат реализирани на практика. От тази гледна точка, Алиансът на държавите от Сахел би могъл да се превърне в своеобразна "лаборатория" на минилатерализма, натрупвайки уникален опит в отработването на различни формати на сътрудничество по военни и други въпроси. Важна роля в това отношение ще играе балансът между "революционния романтизъм" на ръководствата на Буркина Фасо и Мали и прагматизма, демонстриран от лидерите на Нигер.

* Българско геополитическо дружество