Преди почти година, през април 2023, съперничеството между суданската армия, ръководена от генерал-лейтенант Абдел Фатах ал-Бурхан, който е председател на Преходния суверенен съвет на Судан и временен президент на страната, и военизираната групировка "Сили за бързо реагиране" (СБР), начело с бившия му заместник в Суверенния съвет генерал Мохамед Хамдан Дагало (известен и като Хемедти), прерасна в открит въоръжен сблъсък, продължаващ и в момента.
В основата на сегашната криза е постоянната борба между двете военно-политически формирования за власт и контрол над икономическите ресурси на страната. Нито един от двамата лидери не е склонен да се отказва от вече завоюваните позиции, позволяващи им да използват в свой, личен интерес богатите природни богатства на Судан - като започнем от златните находища и свършим с контрола над обработваемите земи и достъпа до пристанищата на Червено море.
Тук е мястото да напомня, че след преврата през октомври 2021, когато беше разпуснато преходното военно-гражданско правителство на Абдала Хамдок, Хемедти на практика стана вицепрезидент на страната, при това без върху действията му да бъде упражняван какъвто и да било контрол. В резултат, той концентрира в ръцете си големи пълномощия, получавайки достъп до бюджета на страната, както и правото да представлява Судан на международната сцена, включително да сключва алианси и търговски сделки.
Началото на конфликта и външните играчи
Както е известно, непосредствен повод за началото на военните действия бяха рязко изострилите се разногласия относно условията и сроковете за интеграция на СБР в състава на суданските въоръжени сили, в съответствие с Рамковото споразумение, подписано от двете страни през декември 2022. Ал-Бурхан предлагаше обединението на въоръжените сили да се осъществи за две години, докато Хемедти настояваше за десетгодишен преходен период. В същото време обаче, не бива да се изключва, че сблъсъкът е естествена последица от огромните политически амбиции на новоизпечения африкански олигарх и откровено диктаторските му наклонности (между другото, появата на подобви фигури напоследък е все по-често срещано явление в Африка).
В условията на рязко влошените отношения помежду им, двете страни трескаво започнаха да си търсят съюзници. В тази връзка, редица арабски медии посочват, че Хемедти едва ли би дръзнал да предприеме опита за сваляне на съперника си Ал-Бурхан, без предварително да получи подкрепа за това от Абу Даби, където се съхраняват финансовите му активи. Твърди се, че състоянието на Хемедти е над 7 милиарда долара, половината от които се пазят в една от банките в ОАЕ. Според анализаторите, той е натрупал това богатство благодарение на търговията със злато, осъществявана още по времето на диктатора Омар ал-Башир (1989-2019), който му предостави контрола над редица златни находища в Западен Дарфур заради оказаната помощ в борбата с местните бунтовници през 2003. Освен това, на територията на ОАЕ са разположени 11 негови предприятия, заети с обработването на златната руда от суданските рудници, доставяна нелегално в страната.
В тази връзка, експертите обръщат внимание на факта, че само три дни преди сблъсъка между Хемедти и Ал-Бурхан, президентът на ОАЕ шейх Мохамед бин Заид ал-Нахаян осъществи неофициално посещение в Кайро, където бе посрещнат от египетсккия държавен глава Абдел Фатах ас-Сиси. Не ясно, какво точно са обсъждали двамата, но е очевидно, че предвид влошаващата се икономическа ситуация в Египет, Мохамед бин Заид разполага с достатъчно инструменти за да притисне Ас-Сиси да се откаже от оказването на военна подкрепа за Ал-Бурхан в Судан.
В същото време, макар Абу Даби да отрича, че оказва военна подкрепа на Хемедти, според The New York Times, ОАЕ, под предлог, че изпраща хуманитарна помощ за суданските бежанци, редовно доставя на летище Амджарас в Чад въоръжение, дронове и друго военне оборудване, което след това се прехвърля за частите на СБР в Судан.
С цел прикриването на тази операция, в района на въпросното летише беше изградена болница за ранените по време на сраженията в Судан бойци на СБР. Според американските журналисти, президентът на Чад Махамат Идрис Деби е бил убеден да разреши това с помощта на заем от Абу Даби на стойност 1,5 млрд. долара, при положение, че целия годишен бюджет на страната му е 1,8 млрд. долара. Цитирайки дипломатически източници, The New York Times посочва, че това създава проблеми в отношенията между ОАЕ и Египет, който подкрепа суданските военни, както впрочем и със Саудитска Арабия, която междувременно се нагърби с ролята на основен посредник за разрешаването на конфликта в Судан.
Без оглед на това, кой точно ще управлява в Хартум, геополитическото значение на Судан за ОАЕ е свързано със стремежа на Емирствата да укрепят позициите си в района на Аденския залив и Червено море, чрез изграждането на собствена военновъздушна база в Порт Судан. В тази връзка ще припомня, че през декември 2022, консорциум, начело с компаниите AD Ports Group и Invictus Investment от ОАЕ подписаха договор на стойност 6 млрд. долара за строежа на пристанище и създаване на свободна икономическа зона на суданското крайбрежие на Червено море.
Както споменах, фактът, че Абу Даби залага на Хемедти, представлява проблем не само за Кайро, но и за Рияд, който има не по-малко сериозни икономически интереси в Судан. В същото време обаче, както посочва специализираното издание The Middle East Eye, саудитският престолонаследник принц Мохамед бин Салман отчита печалния опит от съвместните военни действия на Саудитите и ОАЕ в Йемен, когато техните части не само че не успяха да изтласкат местните бунтовници "хути" от Сана, но и да предотвратят ракетните атаки срещу летища и други цели на цялата територията на Кралството, и не е заинтересован от ескалацията на сегашния конфликт в Судан в пълномощабна гражданска война, което рискува да провали амбициозните икономически пректи на Рияд в района на Червено море и, най-вече, в тази страна.
Към това следва да добавим и зле прикритото съперничество, разгърнало се през последните години между ръководителите на Саудитска Арабия и ОАЕ за лидерство в арабския свят. Ще припомня, че сегашният финансов "бум" в Абу Даби провокира истинска еуфория в средите на местния елт, който реши, че вече всичко му е позволено в отношенията с африканските и други партньори, без да се налага да се съобразява с интересите на останалите регионални играчи, което няма как да не дразни Рияд.
Що се отнася до позицията на Египет във връзка със суданския конфликт, тя се определя от факта, че в Кайро го разглеждат като пряка заплаха за националната сигурност на страната, тъй като по-нататъшната му ескалация може да влоши ситуацията по и без това неспокойните южни граници, включително създавайки нови маршрути за нелегалния трафик на оръжие и други стоки.
Кайро неизменно подкрепа Ал-Бурхан от 2019 насам, когато генералът пое властта в Судан, сваляйки режима на Ал-Башир, като по този начин сложи край на процеса на демократични преобразования в страната, който би могъл да тласне и етиптяните да протестират срещу доминираното от военните управление на фелдмаршал Ас-Сиси. Освен това, Египет разглежда Судан като стратегически съюзник в усилията за разрешаване на проблема за справедливото разпределяне на водите на река Сини Нил, във връзка с изграждания от Етиопия гигантски язовир "Великото етиопско възраждане".
Както посочва в тази връзка британският The Economist, след началото на военните действия в Судан, египетските ВВС неколкократно са атакували цели на СБР в Хартум, на след това Кайро беше принуден - предвид силната си финанксова зависимост от Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт и МВФ - да заеме по-сдържана полиция, ориентирайки се към негласно сътрудничество с Ал-Бурхан с цел "да се опита да предотврати опасния прецедент на преход от военна автокрация към гражданска демокрация" (според коментара на британското издание).
Що се отнася до САЩ, следва да отбележа, че те претърпяха сериозен провал в Судан. Както посочва в нази връзка The New York Times, само няколко седмици преди началото на конфликта, американските дипломати, както и някои чиновници от ООН, твърдяха, че Судан се намира на прага на "постигане на ключово споразумение" за прехода на страната от военна диктатура към "пълноценна демокрация".
Според американските анализатори, във Вашингтон са разчитали да демонстрират в Судан ефективността на външнополитическия курс на администрацията на Байдън, в чиато основа е "прокарването на демокрацията в целия свят", което уж води до отслабване позициите на корумпираните лидери и позволява на все повече държави да се противопоставят на влиянието на Китай, Русия и други противници на Америка.
Събитията обаче се развиха по съвсем различен начин, т.е. усилията на Вашингтон за придвижването на Судан към демокрация на практика доведоха до кървав военен конфликт, в резултат от което на американските дипломати спешно се наложи да затворят посолството си в Хартум и да напуснат страната (както е известно, след обстрела на един от дипломатическите им автомобили, те бяха изтеглени посред нощ с хеликоптери от столицата).
В тази връзка критиците на администрацията на Байдън изтъкват, че американските дипломати "допуснаха сериозна грешка, заигравайки се с двамата судански генерали още от самото им идване на власт, съгласявайки се с техните ирационални искания и отнасяйки се с тях, като с нормални политически фигури, което създаде илюзия за тяхната легитимност и само подхранваше жаждата им за власт". Впрочем, сериозна заслуга за провала на американската политика в Судан има и предишният президент Доналд Тръмп, който възторжено заяви след свалянето на Омар ал-Башир, че: "днес на власт е великият народ на Судан и новата демокрация вече пуска корени в страната".
Според бившия съветник на специалния пратеник на САЩ за Судан и Южен Судан Жаклин Бърнс, която в момента е експерт на RAND Corporation, Вашингтон също носи вина за сегашната криза в Судан. Тя твърди, че когато беше свален режимът на Омар ал-Башир, през 2019, САЩ не са оказали необходимата подкрепа на политическите партии и организациите на гражданското общество (доколкото в Судан въобще има такова), инициирали антиправителствените демонстрации, като вместо това са дали приоритет на сътрудничеството с военните лидери.
Истнната е, че съвсем доскоро САЩ продължаваха да отделят основно внимание на опитите за омиротворяване на двамата съперничещи си генерали, очевидно доверявайки се на публичните им заявления, че съвсем скоро ще предадат властта на гражданско правителството - нещо, което никога не се е случвало в историята на Судан през последните 40 години на военно управление. При това, според мнозина експерти, Вашингтон въобще не отчита обстоятелството, че намерението му да "демократизира Судан" се посреща от държавите от Персийския залив (които без изключение са авторитарни режими) с безразличие, а по-често и откровено враждебно. На свой ред, Египет, който поддържа тесни връзки със суданските военни кръгове, въобще не е заинтересован от развитието на демократичния процес по южната си граница, опасявайки се, че това може да активизира местната опозиция.
Всъщност, една от основните цели на САЩ в региона е, да не допуснат създаването на руска военна база на суданска теротория, преговорите за която се водят още от времето на Омар ал-Башир.
Възможностите за ескалиране на конфликта
Междувременно, разразилият се преди почти година въоръжен конфликт все още може да прерасне в продължителна пълномащабна война на по-голямата част от територията на страната. В началото на 2024 СБР контролират част от столицата Хартум и съседните градове Бахри и Омдурман, включително нефтопреработвателния завод Ал-Джайли, летището в Хартум, президентския дворец, сградата на държавното радио и телевизия в Омдурман и значителна част от кварталите на столицата. Освен това, в резултат от предприетото в края на 2023 настъпление в Дарфур, те изтласкаха оттам частите на редовната армия и контролират четири от петте щата в региона: Южен, Западен, Централен и Източен Дарфур.
Овладяването на тези територии беше съпроводено с масови кланета на членовете на местните африкански племена. Така, само в края на октомври 2023 в едно село в Западен Дарфур, бойците на СБР и местните арабски милиции са убили над хиляда африканци от племето "масалит" (повечето жени и деца). Малко преди това пък беше убит губернатора на щата Хамис Абдула Абакар (произхождащ от същото племе) след като в интервю за саудитската телевизия "Ал Хадас" обвини СБР и арабските милиции в геноцид срещу местните африкански племена.
След като Хартум се оказа в епицентъра на бойните действия, през август 2023, генерал Ал-Бурхан прехвърли щаба си, както и повечето правитествени учреждения в Порт Судан, на брега на Червено море, където се преместиха и чуждестранните посолства. Междувременно, суданската армия продължава сраженията в Хартум със силите на СБР, от позициите си около военновъздушната база Уади Сайдна.
В началото на 2024 централните власти контролираха 9 от 18-те щата в северните и източни райони на страната. Ще припомня, че това са най-развитите икономически територии, където се осъществява добив на полезни изкопаеми и се произвежда различна селскостопанска продукция, включително за износ в монархиите от Залива.
Интензивността и мащабите на военните действия говорят за това, че третата най-голяма държава в Африка стремително затъва в състояние на хаос, граничещ с откровен разпад на държавността. По данни от края на 2023, в резултат от военните действия са загинали почти 11 хиляди дущи (предимно в Хартум и региона Дарфур). Пет милиона души (10% от цялото население) бяха принудени да напуснат родните си место, а други 1,2 милиона избягаха в съседните страни - Чад, Южен Судан и Египет. Половината от останалото в страната население пък изпитва остра нужда от хуманитарна помощ.
По данни на британското издание Middle East Eye, цитиращо неназовани дипломатически източници, свързани с провелите се през май в Джеда (с посредничеството на Саудитска Арабия и САЩ) неуспешни преговори между двете воюващи страни, нито една от тях не е склонна на компромис и е готова да се сражава до постигане на пълна победа.
Нещо повече, създава се впечатление, че ако нито една от тях не успее да нанесе решаващо поражение на съперника си, те се склонни да създадат собствени правителства на контролираните от тях територии по "либийския сценария" (както е известно, в момента Източна и Западна Либия се управляват от две отделни администрации).
Междувременно, след като прехвърли повечето правителствени учреждения в Порт Судан (основното морско пристонище на страната и единственото все още функциониращо международно летище), генерал Абдул Фатах ал-Бурхан се зае с радикалното им реформиране, съобразно собствените си интереси. Така, в качеството си на председател на Преходния суверенен съвет, той одобри оставките на министрите на вътрешните работи, правосъдието, индустрията и религията, както впрочем и на губернаторите на щатите Ал Джазира, Касала, Западен Кордофан и Северен Дарфур. Впрочем, малко преди това той освободи от поста им и петима цивилни членове на Съвета.
На свой ред командвашия СБР генерал Хемедти предупреди, че създаването на ново правителство в Порт Судан ще го принуди да сформира собствено правителство в Хартум или някой друг град, контролиран от неговите въоръжени сили. В тази връзка се посочва, че най-подходящ за целта може да се окаже административният център на щат Западен Дарфур - Ел-Генейна, през който минават основните маршрути, свързващи Судан с Чад, откъдето СБР получават военна помощ. Според експертите, за да придаде необходимата "легитимност" на правителството си, Хемедти би могъл дори да включи в него и представители на различни граждански организации.
Въпреки успехите на СБР и поставянето под техен контрол на четири от петте щата в региона Дарфур, повечето анализатори смятат, че шансовете на Хемедти да постигне победа си остават незначителни. За разлика от генерал Ал-Бурхан, той не е част от традиционния хартумски елит, който доминира в политическия и икономически живот в страната от обявяването на независимостта през 1956 насам, без оглед на конкретната форма на управление - гражданска или военна. Ето защо, както посочва британският Guardian, Хемедти си остава "чужд" за военно-политическите кръгове в Судан.
Генерал Ал-Бурхан, напротив, се позиционира като легитимен държавен глава, като в това качество участва на миналогодишната сесия на Генералната асамблея на ООН и заседанието на Арабската лига, където предложи СБР да бъде обявена на терористична организация. При това, докато беше в Ню Йорк, той успя да се срещне и разговаря с президентите на Египет, Уганда и Етиопия, както и с руския външен министър Лавров.
Тук е мястото да отбележа, че в провелата се през юли 2023 в Санкт Петербург Среща на върха Русия-Африка, Судан не беше представен от генерал Ал-Бурхан, а от заместника му в Преходния суверенен съвет Малик Агар, който официално поиска от Москва да помогне за прекратяването на въоръжения конфликт.
Що се отнася до възможностите на суданската армия да нанесе решаващо поражение на Силите за бързо реагиране, такива също не се очертават, поне засега. Дори ако успее да възстанови контрола си над Хартум, по-нататъшното и придвижване към столицата на Западен Дарфур (разстоянието е над 1400 км) ще представлява огромен логистичен проблем. Ето защо, както твърди един от лидерите на основния опозиционен блок на суданските политически партии "Сили за свобода и промени" Халед Омар Юсеф, цитиран от британския Daily Mail, като най-вероятен изход от сегашния военно-политически конфликт се очертава разцеплението на страната по "либийския сценарий". Още повече, че както посочва катарският портал The New Arab, либийският фелдмаршал Халифа Хафтар, който на практика управлява изпочните райони на Либия, и лидерът на СБР Хемедти, който през 2019 подкрепи похода му към Триполи, са стари познати и представляват "двете страни на един и същи медал".
Конфликтогенният потенциал в Африканския Рог
Тясно свързана с конфликта в Судан е и ситуацията в съседната му зона на Африканския Рог. Както е известно, в течение на няколко десетилетия след Студената война в света се очерта тенденция за намаляване броя на междудържавните конфликти: повечето въоръжени сблъсъци имаха асиметричен характер и, по правило, представляваха борба на държави с недържавни играчи. През последните години обаче, на фона на постепенната ерозия на възникналия в началото на 1990-те години еднополюсен световен ред, старите противоречия между държавите все по-често започват отново да се проявяват, а в отношенията между тях възникват нови "препъни камъни", особено на фона на многобройните трансформации, които преживява системата на международните отношения в рамките на "преходния етап" в устройството на света.
В момента Африканският Рог, без съмнение, е един от регионите, където преките сблъсъци между държавите изглеждат най-вероятни. Което е обусловено както от историческия опит, така и от текущата конфигурация на силите и общото състояние на целия комплекс на регионалната сигурност.
Анализирайки историческите предноставки, следва да отбележа, че от самото начало на процесите на деколонизация през 60-те години на миналие век, Африканският Рог, част от който е територията на четири държави - Еритрея, Джибути, Етиопия и Сомалия, преживя поне две мащабни войни: етиопско-сомалийската (1977-1978) и етиопско-еритрейската (1998-2000). На практика, в течение на повече от петдесет години в Африканския Рог така и на се формира стабилна система на регионална сигурност. Долгогодишната въоръжена борба за независимост на Еритрея, гражданската война в Етиопия през 70-те, 80-те и 90-те години на ХХ век, както и продължаващият конфликт на "всички против всички" в Сомалия, граничните сблъсъци между Еритрея и Джибути, перманентната борба с бунтовниците в различните региони на Етиопия, както и бойните действия в нейната провинция Тигрей (2020-2022) - всички тези въоръжени конфликти препятстват формирането на поне частично стабилна и предсказуема система на междудържавните отношения в региона. А, ако си припомним, че подобна картина се наблюдава дори и в периодите на сравнително устойчив световен ред, става ясно, защо промените на глобалната "шахматна дъска" временно изместват проблемите на сигурността в Африканския Рог в периферията на вниманието на големите играчи. В тази връзка, въпросът, дали САЩ, Китай, ЕС и Русия са склонни да се намесят активно в евентуални войни между регионалните играчи в периода на битката за място под слънците в новия многополюсен световен ред, изглежда по-ското реторичен.
Наличието на значителен конфликтен потенциал в зоната на Африканския Рог може до голяма степен да бъде обяснено, опирайки се на принципа на географския детерминизъм. Така Етиопия, която е своеобразния хегемон в рамките на региона, многократно превъзхожда съседите си по своята територия, числеността на населението и икономическата си мощ. От друга страна обаче, далеч по-малките Еритрея и Джибути, както и раздираната от вътрешни противоречия и обявена за "пропаднала държава" Сомалия, разполагот с изключително ценен в икономическо и политическо отношение излаз на море, докато Етиопия се оказа отрязана от достъпа си до Световния океан след провъзгласяване независимостта на Еритрея през 1993. Впрочем, граничният проблем се усеша не по-малко остро и в една друга плоскост - етническата: в резултат от историческото развитие и колониалната подялба на региона представителите на редица етноси се оказват от различни страни на демаркационните линии, включително народностите тигрей, афари и сомали. Тази ситуация не само стимулира развитието на трансграничната престъпност и появата на множество сепаратистки групировки, но и създава относително легитимни основания за взаимни териториални претенции, които неведнъж се оказваха в основата на въоръжените конфликти в зоната на Африканския Рог.
Анализирайки перспективите за нови войни между държавите в източната част на Африканския континент, следва да сме наясно, че далеч не всяка от четирите страни в региона и в състояние да се позволи подобен "разкош". Става дума най-вече за Сомалия, чието правителство отдавна е загубило контрола върху значителна част от ториторията на страната и е затънало в дългогошна борба с различни, включително терористични, групировки. Освен това, социално-икономическата разруха и специфичните отношения между различните кланове и суб-етноси в рамките на народността "сомали" прави територията на тази държава изключително непривлекателна за потенциалните и противници: най-малкото, защото, установявайки контрол над един или друг район на Сомалия, всяка армия е обречена на продължителна, кървава и скъпа борба с местните играчи. Предвид факта, че единственият потенциален противник на Сомалия в момента е Етиопия, която през последните месеци все по-активно предявява претенции за получаване на пряк достъп до море, подобен конфликт не изглежда особено вероятен: в исторически план, правителството на Етиопия е принудено да се бори със сепаратистките настроения в своя щат Огаден и евентуален опит за поставяне под контрол на нови територии, населени със "сомали", изглежда утопичен.
На свой ред, Джибути, която е най-малката държава в региона със стратегически важно местоположение срещу пролива Баб-ел-Мандеб, си остава вероятно най-защитената държава в зоната на Африканския Рог. Въпреки липсата на значителни въоръжени сили и наличието на междуетнически противоречия по линия на местните народности афари и иса, правителството на Исмаил Омар Гелле, който управлява страната от 1999 насам, може да разчита на подкрепата на голям брой външни играчи в случай на евентуални враждебни действия. Както е известно, на територията на Джибути са разположени военни бази на редица държави, включително САЩ, Китай, Италия, Франция и Япония, като освен сериозни средства от арендата им, Джибути получава и гаранции за сигурността си. И все пак, нещата не са чак толкова безоблачни. Ще припомня, че през 2008 имаше въоръжен сблъсък на границата между Джибути и Еритрея, иницииран от последната. И макар че страните понесоха незначителни загуби, а еритрейската армия се ограничи с поставянето под контрол на нищожен участък от спорните територии, подобен прецедент показва съществуването на определени заплахи за суверенитета на Джибути. В същото време обаче, пълноценният конфликт изглежда невъзможен дори по отношение на такъв "нестабилен" съсед като Еритрея: нито Етиопия, нито граничната самообявила се държава Сомалиленд, са заинтересовани от усилване позициите на Еритрея за сметка на Джибути, да не говорим, че големите външни играчи, разполагаши с военни активи на нейна територия, не биха допуснали подобно развитие.
Накрая, специален анализ заслужават взаимоотношенията между две държави от региона, чиято историческа близост по парадоксален начин създава няколко дълбоки разлома между тях, а опитите за изграждане на "мостове" не изглеждат надеждна основа за бъдещи качествени промени в двустранните отношения. Без да се спирам подробно на общата история на Етиопия и Еритрея, следва да отбележа, че през ХХ век между двете съседни страни възникват най-малко три сериозни конфликта, последиците от които не са загубили актуалността и до днес.
Става дума, на първо място, за борбата за независимост на Еритрея от Етиопия, започнала през 60-те години на ХХ век, на второ място - за идеологическото противопоставяне между етиопския федерален модел и еритрейския модел на унитарна държава (многообразие vs. единство), а на трето - за кръвопролитната война между двете през 1998-2000 и фактическия отказ на Адис Абеба (до 2018) да спазва Споразумението от Алжир, сложило край на войната между двете страни през 2000-та.
Макар на пръв поглед да изглежда, че след подписването на мирното споразумение от Асмара през 2018 и рязкото сближаване между националните лидери - етиопския премиер Абий Ахмед и президента на Еритрея Исаяс Афеверки - отношенията между двете страни са навлезли в качествено нова фаза, подобен извод би бил най-малкото прибързан. Военният алианс между Асмара и Адис Абеба по време на конфликта в етиопската провинция Тигрей, имаше по-скоро ситуативен характер, опирайки се на принципа "врагът на моя враг е мой приятел", а не на някакви дългосрочни общи интереси. Победата над Народния фронт за освобождение на Тигрей позволи на Абий Ахмед да ерозира мощта на един от най-влиятелните местни елити в Етиопия. На свой ред, Исаяс Афеверки успя да си разчисти сметките със стария си противник, постави под контрол спорния район на етиопско-еритрейската граница и формално демонстрира на населението ползата от мобилизационния модел на организация на обществото в Еритрея. Още по време на подготовката на преговорите за бъдещето на Тигрей обаче, в позициите на двете страни се очертаха разногласия, които впоследствие се задълбочиха още повече в резултат от развитието на събитията.
В момента сред основните елементи, формиращи гръбнака на противоречията между Асмара и Адис Абеба и способни, потенциално, да доведат на въоръжени сблъсъци в граничните райони, са:
- Фактическият отказ на Еритрея да се включи в процеса на преговори в Претория и отказа на нейните представители да участват в подписването на мирния договор - т.е. без да се обвързва с формални ангажименти, Еритрея запазва присъствието си в щата Тигрей, което създава опасна колизия;
- Косвената подкрепа на Еритрея за амхарските националисти, които от септември 2023 насам се сражават с етиопската армия в щата Амхара;
- Категоричният отказ на Асмара да приеме твърденията на Абий Ахмед относно законното право на Етиопия да разполага с излаз на море и, като следствие от това, вероятната милитаризация на съответните участъци от етиопско-еритрейската граница.
Нова етиопско-сомалийска война?
От ключово значение в тази връзка е подписаното през януари 2024 от етиопския премиер Абий Ахмед и президента на самопровъзгласилата се държава Сомалиленд Муса Бихи Абди Меморандум за партньорство и сътрудничество, който дава възможност на Етиопия да използва контролираното от сепаратистите пристанище Бербера в Аденския залив. Това закономерно провокира възмущението на сомалийските власти. Според британския The Guardian, в Могадишу дори не изключват нова етиопско-сомалийска война за да спрат очертаващото се признаване на Сомалиленд (някогашна Британска Сомалия) от Адис Абеба и изграждането на етиопско пристонише на нейна територия. По този повод старшият съветник на сомалийския президент Хасан Шейх Махмуд вече призова населението "да се готви да защити родината".
Доколкото може да се съди от публикациите в регионалните медии, Меморандумът, чиито текст все още не е публикуван официално, предвижда изграждането на железопътни линия от Източна Етиопия до пристанище Бербера с дължина 250 км и отдаването в безсрочна аренда на Адис Абеба на половината от пристанището. Очевидно е също, че там ще бъде изградена и етиопска военноморска база.
Ще припомня, че Сомалиленд (до 1959 - Британска Сомалия) е регион в северната част на страната, който става част от бивщата италианска колония Сомалия през 1960. Тогава, под натиска на ООН и с подкрепата на СССР и съседна Етиопия, формалното обединение се оказва възможно, макар че е твърде нетрайно заради изключително пъстрия етнически състав на региона и разминаващите се интереси на външните играчи.
През 1973 императорът на Етиопия Хайле Селасие и шефът на просъветския режим в Сомалия Мохамед Сиад Баре се споразумяват за изграждането на автомагистрала от Югоизточна Етиопия до сомалийското пристанище Кисмайо, край столицата Могадишу. Освен това двете страни планират формирането на алианс в региона на Африканския Рог, което обаче е в разрез с интересите на Вашигтон и Москва и става причина двете суперсили косвено да способстват за продоволствената криза в Етиопия през 1973-1974, довела до свалянето на Хайле Селасие от просъветски етиопски военни. Почти веднага след това Етиопия предявява претенции за редица крайбрежни региони на Сомалия, включително почти целия Сомалиленд, а в отговор Могадищу обявява, че претендира за богатия на енергоносители регион Огаден в Югоизточна Етиопия, заемащ почти 1/3 от територията на страната.
В резултат, през 1977-1978 избухва кървава сомалийско-етиопска война, в която режимът на Сиад Баре търпи поражение, а Сомалия се преориентира от Москва към Пекин и Вашингтон, докато Етиопия се обвързва още по-тясно със Съветите (които, между другото, успяват да я убедят, да се откаже от анексирането на редица сомалийски територии).
След краха на режима на Сиад Баре през 1991, Сомалия се разпадна на няколко квазидържави. Ситуацията на "нито война, нито мир" на цялата територията на страната се запазва и до днес. В Могадишу не се съмняват, че в резултат от подписания Меморандум Етиопия може, ако не да завладее Сомалиленд, да го превърне в свой протекторат, което пък ще ескалира сепаратистките настроения в останалите части на Сомалия.
Ето защо сомалийското правителство официално отхвърли Меморандума и отзова посланика си от Адис Абеба, а в обръщение към нацията премиерът Хамза Абид Баре заяви, че Сомалия "ще защитава територията си с всички законни средства", призова ООН и Африканския съюз да подкрепят целостта на страната му и квалифицира документа, подписан от Етиопия и Сомалиленд, като "акт на подготовка за анексия на суверенна сомалийска територия".
Ще припомня, че малко преди това, в края на декември 2023, правителството в Могадишу се споразумя със Сомалиленд за возобновяване на преговорите за евентуално обединяване на държавата в границите и от 1960, но срещата между двете делегации в Джибути се оказа неуспешна. Причината е, че правителството на Сомалиленд настоява за подписване на регионален договор за сътрудничество с участието на Етиопия, Еритрея, Джибути и Сомалия, което очевидно цели легитимирането на собствената и независимост.
Така очерталата се взривоопасна ситуация в района на Африканския Рог съвсем пряко засяга интересите на Вашингтон, Лондон и Брюксел. Предвид нарастващото военно напрежение в зоната на Червено море (където водената от САЩ морска коалиция влезе в директен сблъсък с йеменските "хути"), западните държави се стремят да си гарантира контрола над стратегически важния регион и най-вече над южното крайбрежие на Аденския залив, имащо излаз както към Червено море, така и към Индийския океан. И тъй като по-голямата част от него се контролира именно от Сомалиленд, това обяснява периодичните съобщения, че западната коалиция възнамерява да създаде постоянни военни бази в Харгейс, Бербера или в Карен (североизточно от Бербера).
Не е изключено, че именно дългосрочният интерес на Запада към Африканския Рог предопределя и продължителното съществуване на самопровъзгласилата се държава Сомалиленд, която е официално призната (и то едва от 2020) само от Тайван, а сега и от Етиопия, която след откъсването на Еритрия през 1993 се оказа без излаз на море. Освен това, отношенията и с Еритрея си остават сложни, включително заради използването на последната като база на сепаратистите от етиопските провинции Тигрей и Амхара. При всички случаи, най-краткият излаз на Етиопия към Индийския океан е възможен само през Сомалиленд.
Това означава, че стратегическите интереси на Адис Абеба и Запада в Африканския Рог напълно съвпадат в Сомалиленд, което вероятно ще стимулира процесите на формиране на алтернативни коалиции (повече и по-малко дълговременни). Ще припомня, че подписването на Меморандума беше разкритикувано от генералния секретар на Арабската лига Ахмед Абдул Гейт, въпреки ключовата роля на члена на Лигата - ОАЕ в модернизацията на пристанище Бербера. Според Гейт: "Меморандумът представлява недопустима атака срещу арабските, африкански и международни принципи и е очевидно нарушение на международното право". Както посочва в тази връзка Eurasia Review, последните събития в региона говорят за евентуалното формиране на военен алианс между Сомалия, Турция, Еритрея и Египет, в отговор на маневрите на Етиопия и най-вече на споразумението и със Сомалиленд.
Последиците от формирането на подобни алианси и потенциалните конфликти между тях, могат да се окажат много сериозни. Плановете на Анкара да подпище споразумение за военно сътрудничество със Сомалия, както и перспективата за появата на военни бази на Еритрея и Египет в Северна Сомалия, говорят за това, че регионът е изправен пред сериозни сътресения.
От една страна, настойчивостта на етиопския премиер Абий Ахмед по отношение реализацията на проекта за достъп до пристанището в Сомалиленд говори за твърдото му решение да реализира на практика регионалните амбиции на страната си. От друга страна обаче, подобна позиции рискува не само да отблъсне етиопските съседи, но и да вкара региона в сложна мрежа от военни конфликти и алианси, изискващи максимална предпазливост от страна на местните играчи. Тоест, Етиопия и нейният премиер би следвало щателно да преценят последиците от действията си за регионалната стабилност. Възможността за появата на регионални военни алианси и перспективата за ескалация на конфликтите подчертава острата необходимост от дипломатическо взаимодействия и сдържаност. Международната общност и особено африканските държави и глобалните играчи, които инвестират в стабилността на региона, би следвало да отделят приоритетно внимание на посредничеството и разрешаването на конфликтите за да предовратят избухването на пълномащабна регионална криза.
Както посочва в тази връзка Somaliland Standard, на територията на Сомалиленд се намират американски военни части, под предлог за "борба с терористите от "Аш-Шабаб", както и с китайското влияние". В същото време, някои заявления на официални представители на САЩ говорят за сдържано отношение към плановете на Етиопия да си осигури излаз на море. При всички случаи, наред с военно-политическото напрежение в Червено море, военно-политическата конфронтация очевидно вече обхваща и противоположния бряг на пролива Баб-ел-Мандеб и Аденския залив.
*Българско геополитическо дружество
