Новият, ориентиран към Изтока, световен ред

Сред първите резултати от тях бе появата на лансираната от американския президент Джордж Буш-старши концепция за "новия световен ред", в чиито център трябваше да бъде единствената след края на студената война свръхдържава. Твърде скоро обаче, неефективността на еднополюсната система и нежеланието на другите големи сили в света да я приемат показаха, че абсолютното господство на единствената свръхдържава не съответства на реалното състояние на международната система. Ето защо западните и, на първо място американските, интелектуалци и теоретици лансираха други концепции, прокарващи принципа за доминацията на Запада, начело със САЩ и формиращи около тази оснополагаща теза и съответната идеологическа база. Сред нях беше идеята за "края на историята" на Франсис Фукуяма, както и тази за "сблъсъка на цивилизациите" на Самюел Хънтингтън, която също се основава на чисто западната визия за световните процеси.

Макар че от края на двуполюсната епоха вече изминаха над трийсет години, светът все още пребивава в преходния период след нея. Рухналият двуполюсен модел не само не бе заменен от нова устойчива система, но днес в международните отношения преобладава своеобразна анархия, за която западните теоретици не са в състояние да формулират нито конкретна обосновка, нито някакъв правен фундамент.

Тъй като западните интелектуалци традиционно разглеждат света от гледната точка на доминацията на Запада и се стремят да обосноват теоретично необходимостта от продължаването и, те или не забелязваха, или съзнателно игнорираха случващото се в периферията на международната система. А, ако все пак обръщаха внимание на "периферните" явления и тенденции, се стремяха да ги представят като неособено значими и неводещи до важни последици. Пример за това бе и отношението им към възникналото в началото на 1960-те години в Иран движение начело с имам Хомейни, победата му в резултат от революцията през 1979 и създаването на Ислямска република Иран, както и приемствеността в развитието и разширяващото се влияние на тази система.

Феноменът на Ислямската революция не само събори хилядолетната автократична монархия в Иран, но и оказа и ще продължи да оказва осезаемо влияние върху процесите в останалия свят. Последиците от него излизат отвъд регионалните рамки, отправяйки сериозно предизвикателства към цялата Вестфалска система на международна доминация. Според мнозина, бъдещето на международната политика все повече ще се определя от активното противопоставяне срещу западноцентричната система на доминация. Имайки предвид този важен фактор, както и последвалите го тенденции, по-долу ще се опитам да представя една нова теория, в чиято основа са "сблъсъкът със сегашната система на доминация и новият, ориентиран към Изтока, световен ред".

Историята на формирането на международната система

В хода на човешката история, степента и характерът на влиянието на системата на международните отношения върху отделните държави не са едни и същи. Те зависят от структурата и типа на международната система. За да си изясним този въпрос, нека се обърнем към историята, като започнем с подписването на Вестфалския договор, тъй като съвременното разбиране за международната система се формира именно след това важно събитие.

Както е извество, през 1648, след края на Трийсетгодищната война между държавите в рамките на т.нар. Свещена Римска империя и френското и испанското кралства, участниците в нея подписват Вестфалския мирен договор. Най-важният резултат от това е признаването, за първи път в историята, на принципа за независимостта и териториалната цялост на европейските държави. С договора се постановява, че само разполагащите с национален суверенитет правителства могат да сключват споразумения помежду си. По този начин бива официализирана институцията на суверенната национална държави, заменила предишната феодална система.

Първият етап: системата на баланс на силите

В периода от сключването на Вестфалския договор чак до Първата световна война системата на международните отношение се основава на баланса на силите. В рамките на тази система властта в света се поделя между най-могъщите европейски държави, в съответствие със съюзите, които те ту създават, ту разпускат, като по този начин се определя и регулира едно или друго съотношение на силите. Тоест, гарантира се равновесието между държавите, благодарение на което всеки опит за постигане на доминиращо положение от страна на една държава се сблъсква със съвместните действия на останалите: в случай на нападение страната-агресор среща съгласувания отпор на другите държави. Основната задача е поддържането на статуквото и предотвратяване появата на сила, която "да превъзхожда останалите", като за целта се водят войни, подписват се икономически, военни и други споразумения. Независимо от всичките и проблеми, тази система съумява, под знамето на колониализма (както стария, така и новия), да си подели целия останал свят, угнетявайки местните народи, като просъществува около 250 години. В определен момент обаче, ексцесите на политиката на някои държави (в частност, на Германия) водят до нейния крах и раждането на нова система.

Вторият етап: системата на колективна сигурност

След Първата световна война и поражението на Германия, американският президент Удроу Уилсън предлага нова система на т.нар. "колективна сигурност". В нейните рамки, не само великите държави, но и останалите страни се опитват да следват една или друга стратегия на сътрудничество за постигането на, както започват го на наричат, "мир в целия свят". За целта е създадено Обществото на народите (ОН) - международна организация, предназначена да бъде инструмент за всеобща мобилизация против всяка държава-агресор. Системата за колективна сигурност има определени предимства пред системата на баланс на силите, но заради недоволството на такива участници в нея, като Германия и Италия, от тяхното положение в света и липсата на достатъчна подкрепа от страна на останалите държави членки тя също прекратява съществуването си след избухването на Втората световна война през 1939.

Третият етап: двуполюсната система и студената война

След като системата на колективна сигурност се оказва неспособна да гарантира мира в света, държавите-победителки във Втората световна война пристъпват към формирането на следвоенния световен ред. За целта е създадена Организацията на обединените нации със свой Съвет за сигурност, в който държавите победителки (или "по-големите братя", както ги определя Франклин Рузвелт) разполагат с право на вето. В същото време превъзходството на САЩ и СССР във военната сфера тласка света към двуполюсна военно-политическа система, а политико-стратегическите действия на двете държави много бързо водят до взаимната им конфронтация. Това противопоставяне е обусловено от редица причини, но ной-вече от стремежа на страните да съхранят и увеличат военно политическата си мощ, както и от формиралия се своеобразен "баланс на силите" или, ако искаме да сме по-точни, "баланс на взаимното сплашване".

Този модел на двуполюсна международна система се характеризира с разделянето на света на два блока и, съответно, на две регионални сфери на влияние; наличието на противостоящи си военно-политически и икономически съюзи (НАТО и Организацията на Варшавския договор); както и със специфичното състояние на отношенията помежду им, които постоянно балансират между мира и войната. Постепенно, пълното недоверие бива заменено от взаимното признаване на правото на всяка от свръхдържавите да определят военната, политическата, икономическата и културната стратегии на членовете на собствения им "лагер", тъй като на всеки блок се налага да следи и регулира политиката на влизащите в него държави за да може да парира потенциалните заплахи от страна на противниковия блок.

Студената война между двете свръхдържави, ползващи се с подкрепата на своите съюзници, започва през втората половина на 1940-те години, т.е. веднага след края на Втората световна война и продължава до разпадането на Съветския съюз, тоест около 45 години. Сред ключовите верни съюзници на САЩ през онзи период са Великобритания, Франция, Западна Германия и други държави, членуващи в НАТО, СЕНТО, СЕАТО и АНЗЮС, както и Япония и Южна Корея. На свой ред, важни надеждни съюзници на СССР са Полша, Чехословакия, Източна Германия и другите страни членки на Варшавския пакт и Съвета за икономическа взаимопомощ, както и Монголия, Северна Корея, Виетнам и Куба.

Съперничеството, взаимодействието и противопоставянето между двете групировки бива наречено "студена война", защото се води с такива средства, като дипломатически маневри, икономически натиск, сплашване и пропаганда, т.е. без непосредственото ангажиране на въоръжените сили на свръхдържавите. В най-лошия случай се използват терористични методи, ограничени операции и т.нар. "прокси-войни", при които, без да се конфронтирят пряко помежду си, свърхдържавите вкарват други играчи във военни конфликти и на практика воюват чрез тях.

Сред основните характеристики на онази епоха е както откритото, така и завоалираното политическо, икономическо, военно, разузнавателно и културно съперничество между западния блок, начело със САЩ, и източния блок, оглавяван от СССР. Общата съвкупност на събитията и процесите в света: позициите на правителствата, превратите, революциите, смените на управляващи режими, влиянието или господството на едни държави и подчиняването на други - всичко се оказва изместено на заден план от съперничеството между свръхдържавите. Тяхното противопоставяне е толкова интензивно, че в него започва да преобладава логиката на "играта с нулев резултат", като не се допускат никакви непредвидени инциденти. Като изключим Ислямската революция в Иран, всички останали значими събития от онази епоха: войните в Корея и Виетнам, Берлинската криза, китайската и кубинската революции и арабско-израелските войни, се вписват в парадигмата на противопоставянето между двата блока.

Четвъртият етап: преходният период

Преходният период представлява междинна фаза, когато една международна система или структура е разрушена, а новата още не се е формирала. Процесът на преход няма ясни времеви рамки, но не може да продължава безкрайно и, рано или късно, бива заменен от нова международна структура. Анализирайки в книгата си "Преходите" (“Transitions”) преминаването от една структура към друга, Уйлям Бриджис разграничава три основни етапа на този процес: последният стадий на старата система, период на индиферентност (неопределеност) и период на формиране основите на новата структура [Bridges].

Основната разлика между преходния период и началото на стабилизацията на формиращата се система е, че в периода на установяване на новата международна система, играчите в нея вече се разглеждат като нейни елементи и си взаимодействат съобразно нормативните закони на самата система. В преходния период обаче, всеки от тях все още се опитва да въздейства върху формирането на системата, въз основа на собствените си интереси и стремежи. С други думи, в преходния период, системата, като такава, е подчинена на основните субекти на международните отношения, а теоретиците и политиците са ангажирани с формулирането и прокарването на нови концепции, с чиято помощ искат да обосноват собствените си представи за бъдещата система.

Теоретичните конструкции на преходния период

Несъмнено, прекратяването на студената война беше сред най-важните събития от края на ХХ век, което дълбоко трансформира световната политика и породи нови интелектуални предизвикателства, провокирали теоретиците от цялата планета да лансират различни концепции относно бъдещата система на международни отношения и пътищата за формирането и.

Разпадането на Съветския съюз, поражението на марксистко-ленинската идеология, упадъкът на мощта на изглеждащия непобедим СССР и неговият отказ от ролята на лидер на Източния блок, разкри пред единственвата останала свръхдържава отлична възможност да използва възникналия вакуум за увеличаване и разпространение на неоспоримата си власт над света. Следва да отбележа, че в резултат от разпадането на Източния блок, демонстрирало както несъстоятелността на идеологията на марксизма-ленинизма, така и способността на капитализма да устои на нейния натиск, капиталистическата система в нейния либерално-демократически вариант, се оказа големия печеливш. В същото време обаче, опасенията, породени от перспективата за възхода на друга свръхдържава в някоя част на планетата, която не се контролира от Запада, накара политическата класа и управляващите в Съединените щати да положат сериозни усилия за формулирането на нова политика и нови идеи, с чиято помощ да изключат тази потенциална опасност и не само да съхранят лидерството си в западната общност, но и да разширят господството си в целия свят.

Теорията за новия световен ред

Някои американски теоретици сметнаха края на студената война за подходящия контекст за прокарването на идеята, че глобалният ред и запазването на мира изискват наличието на една доминираща държава, която, опирайки се на своите материални ресурси и абсолютна власт, би могла да гарантира сигурността и икономическия просперитет в глобален мащаб. В съответствие с тази идея беше лансирана и прословутата американска доктрина за "новия световен ред" ("доктрината Буш") (1).

Тя се основава на тезата, че САЩ, които са единствената останала след студената война свръхдържава, са длъжни да съхранят мощния си военен потенциал с цел оказването на ефективно влияние в целия свят. Този постулат привлече вниманието на редица американски изследователи в сферата на международните отношения, които се ангажираха с теоретичната му обосновка и по-нататъшното му прокарване.

От тяхна гледна точка, силата и стабилността на новия световен ред следва да се основават на две ключови условия: на първо място, американската администрация трябва да разполага с реални възможности и пълномощия за да гарантира глобалната доминация на САЩ във военната, икономическата, политическата и социалната сфери; на второ място, останалите държави трябва да склонят да играят подчинена роля в рамките на новата система, изпълнявайки изисквания на Вашингтон, като в случай на неподчинение, Съединените щати следва да имат възможността да санкционират съответните правителства.

В началото на 1990-те години светът стана свидетел на усилията на Белия дом да утвърди този глобален модел, както и на съпротивата на редица държави, отказали да приемат неговите условия. В крайна сметка Вашингттон така и на успя да наложи еднополюсния "нов световен ред".

На свой ред, ръководствата на редица държави лансираха идеята за "многополюсен свят", която - както можеше да се очаква - се оказа неприемлива за администрацията на САЩ. Определящ фактор в рамките на многополюсния модел са икономическите отношения, а не военната сила. Разбира се, американските политици и теоретици, реагираха на това, представяйки нови концепции и практически препоръки, целящи запазването на глобалната доминация на САЩ. Именно така възникна и спорната теория за "сблъсъка за цивилизациите" на известния американски политолог Самюел Хънтингтън.

Теорията за сблъсъка на цивилизациите

За разлика от мнозина други анализатори, Хънтингтън не слага знак за равенство между края на студената война и прекратяването на идеологическите конфликти, но разглежда този исторически крайъгълен камък като начална точка на новата епоха на "сблъсък на цивилизациите". Интерпретирайки много явления и текущи събития в света така, сякаш те потвърждяват правотата на собствената му теория, той разделя държавите по света съобразно принадлежността им към седем или осем основни (според него) цивилизации. От негова гледна точка, бъдещите конфликти ще възникват по "разломните линии" между тези цивилизации, които ще заменят националните държави, в качеството им на основен елемент на политическата структура на света.

Според Хънтингтън, сблъсъкът между цивилизациите се превръща в определящ фактор на глобалната политика и представлява финалния еволюционен стадий на международния конфликт. Тъй като противоречията между цивилизациите засенчват останалите глобални проблеми, международните конфигурации в новата епоха ще се изграждат около "цивилизационната ос". От което следва, в частност, че ислямската и конфуцианската цивилизация в крайна сметка ще противодействат "рамо до рамо" на цивилизацията на Запада [Huntington, p. 28].

Теорията за края на историята

На свой ред, Франсис Фукуяма, който предлага нов прочит на хегеловото учение за историческото развитие на човечеството, твърди, че "истинският ход на историята" е постигнал духовно съвършенство още през 1805 (годината, в която Наполеон побеждава Прусия, което Хегел разглежда като триумф на цивилизацията над варварството). А след възникването на марксизма и фашизма и неизбежното им последващо поражение историята най-сетне получава съвършения си завършек чрез окончателното утвърждаване на либералната демокрация. Според Фукуяма, единствената реална и ефективна алтернатива на фашизма и комунизма е именно либерализмът и нищо друго. Либералните общества просперират, а останалите вече са се отказали да търсят други висши модели на социална организация, т.е. либерализмът доминира в света, защото липсва мобилизираща идеология, способна да му се противопостави! От гледната точка на Фукуяма, именно това е крайната точка на идеологическата трансформация на човечеството. Той обявява за крайна точка на политическоото управление глобализацията на западната демокрация с всичките и атрибути - капиталистическият модел, стремежът към създаване на общество на потреблението, икономическият и политически либерализъм.

Фукуяма определя като "край на историята" прекратяването на съперничеството и борбата между идеите и настъпването на епоха, в която страстите изчезват и предстоят дълги "векове на скука". Характерните черти на миналото: борбата за открития, готовността за саможертва в името на "отвлечени" идеали, всеобхватното идеологическо противоборство, изискващо смелост и сила на въображението, отстъпват мястото си на икономическия разчет и безкрайното търсене на технически решения, свързани единствено със състоянието на околната среда и покриване на потребителските очаквания! [Fukuyama, p. 18].

Фукуяма очевидно изпитва презрение към Третия свят, твърдейки, че той все още е "потънал" в историята и не играе никаква роля в идейното развитие на човечеството. Според него, дихотомията Север-Юг (заменила разделението по оста Изток-Запад), пробуждането на ислямския свят, възходът на национализма, провалът на политиката за развитие, разпространението на тероризма, кризата на международната валутна система, нестабилността на световните пазари и нарастващата мощ на Китай, Индия, Иран, Бразилия - всички тези явления са второстепенни и не представляват принципно предизвикателство пред либерализма. Най-важно за него е "общото идеологическо наследство на човечеството". А такова общо наследство е именно икономическият и политически либерализъм [Fukuyama, p. 6].

Теорията на борбата срещу доминацията

На фона на провала на доктрината за "новия световен ред" и несъстоятелността на останалите концепции, ориентирани към утвърждаването на глобалното господство на Запада, сред които са и тези за "края на историята" и за "сблъсъка между цивилизациите", процесите, осъществяващи се през последните десетилетия в Иран след революциято от 1979 се оказаха сериозно предизвикателство към хегемонисткия модел на устройство на света, изграден върху наследството на Вестфалската система на международните отношения.

Новият, ориентиран към Изтока, световен ред

Събитията и явленията, имащи място в сферата на глобалната политика, водят към залеза на западноцентричния модел на устройство на света и формирането на нова международна конфигурация с център в Евразия. Днешната епоха е период на преход от принципа на доминиране към нови основи в сферата на международните отношения, т.е. време, когато предишната система се намира в упадък като в резултат от това в момента се намираме в стадий на преобладаваща неопределеност, но паралелно вече се формират основите на нова система.

Международната система се трансформира в нова конфигурация, която несъмнено ще притежава собствени структурни елементи и специфични характеристики. Многобройни трудове на авторитетни учени в сферата на международните отношения доказват, че основаващият се на доминацията на Запада световен ред, неговото военно, политически, иконономическо и културно измерения, върви към края си, а на международната сцена настъпва период, в който преобладава своеобразна политическа анархия. В чисто политически план, периодът след края на студената война и разпадането на Съветския съюз беше ознаменуван от неспособността на Америка да формира еднополюсна глобална система, задълбочаване на вътрешните и проблеми и серията провали на Вашингтон в Югозападна Азия и Латинска Америка, което многократно беше признато и от самите президенти на САЩ.

В сферата на икономиката, гигантските проблеми, с които се сблъсква целият свят, и на първо място западните държави, лишиха от смисъл дискусиите за глобализацията и "глобалното село". Икономическият национализъм, който практикуват правителствата по целия свят, заменя прословутия режим на неограничена от нищо свободна търговия на Световната търговска организация.

Във военно отношение, ръстът на националното съмосъзнание на народите, способността на освободителните движения и неправителствените организации да се противопоставят на огромната военна машина дори на най-големите държави, показаха, че традиционната военна мощ губи абсолютния си приоритет и вече не е в състояние да диктува всички правила на играта.

В културен план, Западът традиционно прокарва отделянето на религията от политиката, опитвайки се в същото време да подчини останалия свят на собствената си култура - култура на "толерантност" и хедонизъм, но усилията му се провалиха, а и самото западно общество се оказа дезориентирано и разочаровано от налагания му ценностен нихилизъм.

Очертанията на новата конфигурация се виждат и в постепенното сближаване на три евразийски държави - Иран, Китай и Русия, формиращи своеобразен силов триъгълник в Източното полукълбо. Ключови измерения на новата международна система са новият тип биполярност, чиито полюси са възходящият Изток и залязващият Запад, както и преодоляването на логиката на доминацията в резултат от постепенната активизация на потиснатия Трети свят.

Важна роля в тази система играе Ислямска република Иран, опираща се на наследството на Ислямската революция и религиозната идеология. Както посочва иранският върховен лидер Али Хаменей, параметрите и природата на новото устройство на света все още не са съвсем ясни, но основните му контури и особености вече могат да бъдат очертани. Ключовата характеристика на новия ред е "преодоляването на системата на доминиране". Вторият му фундаменталин признак пък е "изместването на политическата, икономическата, културната и научната мощ от Запада към Евразия (т.е. към Изтока)", а третият е "алгоритъмът на разширяващата и усилваща се съпротива". Какво е мястото на Иран в новия свят? Отговаряйки на този въпрос, върховният лидер на страната Али Хаменей, подчертава, че благодарение на "силата на ума и таланта" на притежаващия висока духовност ирански народ, "разнообразието и богатството на природните ресурси", "значимото и изгодно географско положение" и, което е най-важното, високата организация на социалното управление и цивилизационния мироглед (трансцедентната иранска цивилизация), Иран може да претендира за видно място в рамките на новия световен ред (Leadership statements: November 10, 2022).

Спецификата на новия биполярен световен ред

Формиращият се под егидата на Изтока световен ред, притежава уникални черти, които радикално го отличават от предишната западноцентрична система, като цяло, и западната хегемонистична парадигма, в частност. Той е ориентиран към формиране на общност от хора, а не само от ръководещите ги правителства. Това създава принципно различен контекст и друг морален климат в процеса на изграждането на новия световен ред.

Новият световен ред се основава на взаимодействието и отхвърля хегемонизма. Този подход изключва териториалната експанзия, основава се на антивоенна платформа и ограничава хегемонистичните замисли. Обществата, които формират този световен ред, се развиват активно и не са заинтересовани да влизат в конфликт помежду си, при това сред ключовите му начала е защитата на националните и държавни интереси. Основният принцип на новия ред е наличието на масова подкрепа "отдолу”. На народите, в качеството им на изходна фундаментална опора на всяко общество, е отредена изключителна важна роля и влияние в рамките на новия световен ред.

Политическият курс на управляващите елити на Запада има предимно агресивна насоченост, тъй като западните елити са склонни към интелектуална, териториална и политическа експлоатация на подчинените общности. Конкуренцията и взаимното посегателство върху правата и интересите, коренящи се в характерното за Запада материалистическо мислене, са в основата на доминиращите там идеи. В наши дни обаче, западните общества вече са силно отслабени и с постепенното пробуждане на някогащните колонизирани и потискани народи западноцентричният мироглед ще продължи да губи влияние. Въпреки това, противопоставянето между новата международна система и глобалния Западен полюс, неизбежно предполага възможността за открити сблъсъци (и други конфликти форми на отношения), които можем да раздели на четири основни категории:

- пълномащабна световна война между Изтока и Запада - много малко вероятен вариант;

- прокси войни - вероятността не е особено висока;

- мирно съвместно съществуване между двата полюса - много малко вероятен вариант;

- студена война между двата нова полюса - много вероятен вариант.

Бележки:

1. На 11 септември 1990 президентът Джордж Буш-старши произнесе пред двете палати на Конгреса реч, озаглавена "Към нов световен ред" (“Toward a New World Order”).

Литература:

1. Bridges W. Transitions: Making Sense of Life's Changes. Boston: Addison-Wesley. 1997
2. Fukuyama F. The End of History? // The National Interest. 1989. №16.
3. Huntington S.P. The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. N.Y. 1996. – msuweb.montclair.edu/~lebelp/1993SamuelPHuntingtonTheClashOfCivilizationsAndTheRemakingofWorldOrder.pdf

*Авторът е професор във факултета по право и политология на Техеранския университет