Черноморският вектор на турската геополитика

Преките и косвени интереси на Турция, обосновани с нейното "историческо наследство", касаят Централна Азия, Балканите, Кавказ, Северна Африка и Арабския полуостров. В зоната на турските стратегически интереси е и Черно море.

Регионалните инициативи

Като член на НАТО, по време на студената война, Анкара ползваше редица преференции от страна на САЩ. През периода на т.нар. "разведряване" обаче, те бяха силно ограничени. Пак тогава, през 1989, Европейската икономическа общност отклони и турската заявка за членство, което породи в Турция известна неопределеност относно бъдещето на отношенията и със Запада. В тази връзка тогавашният турски президент Тургут Йозал възложи изготвянето на своеобразен "план Б" в случай, че членството на страната му в ЕС си остане далечна и неясна перспектива (както и стана). През 1992 той инициира създаването на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС),  като съответната декларация беше подписана в Истанбул от държавните ръководители и премиерите на 11 страни от региона. В основата на ОЧИС бе заложен принципът за инклузивността, затова и уставът и, който беше приет през 1999, предвижда възможност за доброволно оттегляне от организацията. Наред с държавите, имащи излаз на Черно море: Турция, България, Румъния, Украйна, Русия и Грузия, сред учредителите на ОЧИС са и Гърция, Албания, Армения, Азербайджан и Молдова. Тоест, заедно с присъединилите се по-късно Сърбия и Северна Македония, в момента в ортанизацията членуват 13 държави.

За развитието на сътрудничеството в рамките на ОЧИС способстват два важни фактора: богатите енергийни ресурси на региона и изгодното му разположение като транспортен коридор към Европа. В същото време обаче, надеждите, че Черно море представлява важен възел, свързващ няколко региона и, следователно, би могло да се превърне в катализатор на регионалното сътрудничество, поне засега не се оправдават напълно. Интеграционният потенциал на ОЧИС си оставаше ограничен заради различната външнополитическа ориентация на страните участници, което в крайна сметка доведе до появата в региона на други институционални структури.

Свързаните с геополитиката разногласия между държавите от ОЧИС станаха очевидни още в средата на 1990-те години. Така, в резултат от срешата между делегациите на Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, провела се през 1996 във Виена, в рамките на първата конференция за Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ), малко по-късно беше създадена Организацията за демокрация и икономическо развитие ГУАМ. Целта и бе формирането на "политически, икономически и стратегически алианс", укрепване на сътрудничеството с ЕС и НАТО и изграждането на транспортен коридор Европа-Кавказ-Азия (ТРАСЕКА). Ключова роля за създаването на ГУАМ (която първоначално се наричаше ГУУАМ, тъй като известно време в нея членуваше и Узбекистан) изиграха САЩ.

Междувременно, Украйна и Грузия си осигуриха още по-голяма западна подкрепа по въпросите, касаещи демокрацията и разрешаването на конфликтите, създавайки в края на 2005 т.нар. Общност на демократичния избор (CDC), съвместно с Естония, Латвия, Литва, Молдова, Румъния, Словения и (Северна) Македония. Проблемът обаче бе, че по ключовия въпрос за стабилизирането на ситуацията в региона, логиката на CDC очевидно се разминаваше с тази на ОЧИС. Така, според CDC, съдействието за икономическото развитие изисква преди това да бъдат разрешени съществуващите конфликти в постсъветското пространство, докатоОЧИС разглеждаше икиномическото сътрудничество като предпоставка за постигане на политическа стабилност.

През 2006 Букурещ инициира създаването на още една организация - т.нар. Черноморски форум за партньорство и диалог (ЧФ), членове на който станаха Румъния, Армения, Азербайджан, Грузия, Молдова и Украйна, докато Турция и България предпочетоха статута на наблюдатели. За Анкара, конкурентната румънска инициатива за "съгласуване действията на различните организации в региона", включително ОЧИС, изглеждаше доста проблематична.

Междувременно, през 2007, Румъния и България влязоха в ЕС. В тази връзка Съюзът демонстрира нарастващ интерес към Черноморския регион, публикувайки през април с.г. документа "Черноморската синергия", представляващ нова инициатива за регионално сътрудничество. Съдържащата се в него "географска версия" на региона съвпадаше до голяма степен с тази на ОЧИС. Предвид газовата криза между Русия и Украйна през 2005-2006, енергийната сигурност се превърна в ключов въпрос за ЕС. Но макар че между Съюза и ОЧИС се осъществяваше определено сътрудничество, истината е че то вървеше трудно. От една страната, приоритетите на ЕС, като прокарването на демокрацията например, не бяха на първо място в дневния ред на ОЧИС, а от друга - ОЧИС се опасяваше, че регионалното и лидерство може да бъде оспорено.

На свой ред, САЩ смятаха, че наличието на прекалено много институции - ОЧИС, ГУАМ, CDC и ЧФ, е пречка за формулирането на собствена черноморска стратегия от страна на Вашингтон. Както за ЕС, така и за Съединените щати, трите централни теми, определящи взаимодействието им в рамките на Черноморския регион, бяха енергийната сигурност, разрешаването на съществуващите конфликти и прокарването на демокрацията.

Днес обаче, във визията на Вашингтон за зоната на Черно море доминира натрапчивата идея за заплахата, свързана с Русия, Китай и Близкия Изток. Според бившия главнокомандващ на американските въоръжени сили в Европа Бен Ходжис, "регионът е във фокуса на вниманието на четири велики сили: демокрацията, в западната му част, руската военна агресия - на север, финансовата агресия на Китай - на изток, и нестабилността в Близкия Изток - на юг". През юли 2022 в Сената на САЩ беше внесен законопроект, който отразява тези интереси - Законът за сигурността в Черно море, целящ да противодейства на двойното предизвикателство срещу Запада от страна на Русия и Китай чрез укрепване на сътрудничеството между НАТО и ЕС, прокарване на демокрацията и развитие на икономическите връзки с региона. В него на Турция се отрежда ролята на "ключов съюзник в Черноморския регион и преграда пред попълзновенията на Иран". Освен това, законът предвижда оказване на подкрепа за Инициативата "Три морета" (3SI). Както е известно, тя беше стартирана през 2016, а нейни членове са Естония, Латвия, Литва, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Словения, Австрия, Хърватска, Румъния и България. Инициативата се определя като "политически вдъхновена и бизнес ориентирана платформа за подобряване на връзките между дванайсетте страни членки на ЕС, разположени между Балтийско, Адриатическо и Черно море". Основната и цел е сътрудничеството в сферата на транспорта, енергетиката и дигитализацията. Ключов момент в създаването на 3SI беше стремежът за намаляване на енергийната зависимост от руските енергоносители. В това отношение интересите на централноевропейските членове на ЕС съвпадат с тези на САЩ, които са ангажирани в инициативата както политически, така и финансово.

Нещо повече, малко преди появата на 3SI, беше укрепена и сплотеността в сферата на сигурността в Централна Европа, като за целта през 2015 Полша и Румъния организираха "мини среща на върха" на страните, формиращи изгочния фланг на НАТО. Така възникна т.нар. "Букурещка деветка" (В-9), която включва също балтийските държави, Чехия, Словакия, Унгария и България и която до голяма степен определи резултатите от срещата на върха на НАТО във Варшава през юли 2016, успещно прокарвайки разширяването на предното присъствие на пакта в Черноморския регион.

Турската стратегия на баланса

На свой ред, от 2016 насам, Турция осъществява активен тристранен диалог с инициаторите на В-9 Полша и Румъния. Що се отнася да евентуалното присъединяване на Анкара към 3SI, то продължава да е под въпрос. От една страна, турските експерти виждат в Инициативата възможност за подобряване на отношенията със САЩ. От друга обаче, още преди президентът на Турция Реджеп Ердоган да установи тесни партньорски отношения с Русия през 2016, американските анализатори твърдяха, че "Анкара не е идеалния съюзник за Вашингтон". Причината са разногласията между Турция и САЩ по отношение на Сирия, както и интереса на турците към руския газ.

В крайна сметка, последиците от геополитическата конфронтация между Русия и Запада попречиха на Анкара да наложи институционалното си лидерство в Черноморския регион посредством ОЧИС. Ето защо, Турция се опита (и продължава да го прави) да използва географското си положение в региона за да се позиционира като незаменим партньор в енергийния сектор както за Запада, така и за Русия. Доказателство за това са усилията и за създаване на енергиен хъб на нейна територия, експедитивните и действия във връзка с изграждането на газопровода "Турски поток" (което бе в полза за Русия), както и лобирането от турска страна за т.нар. "зърнена сделка" и предложението Анкара да стане посредник в преговорите между Москва и Киев (което пък бе от полза за Запада).

Показателно е, че Турция се стреми да промени ролята, която играеше по време на студената война. Тя не иска непременно да бъде мост между Русия и Запада, но държи да разполага със статут на равноотдалечена и сравнително самостоятелна регионална сила. При това, независимо от конфронтацията между Русия и Запада, Турция смята за възможно да си сътрудничи и с двете страни. Това балансиране е свързано със собствените и икономически приоритети. Енергийната политика на Анкара показва, че макар Турция да не е в състояние да попречи на влиянието на другите играчи, тя може да използва оптимално географското си положение за да наложи собствени правила на играта.

Паралелно с амбициите на Анкара да се сдобие с по-голямо влияние в енергийната сфера, през 2000-те години се промени и начинът, по който Турция се самовъзприема в геополитическо отношение. Преди тя се разглеждаше като транзитна държава за трафика на петрол и природен газ, укрепвайки геополитическото си положение като своеобразен "мост". За тогаващния и външен министър Ахмет Давутотлу, създал прословутата турска външнополитическа доктрина за "стратегическата дълбочина", понятието "мост" ограничава ролята на Анкара като независим геополитически субект. Вместо това, Давутоглу лансира тезата на ролята на Турция като "централна държава". Отправна точка на тази концепция е изключително изгодното и географско положение: в качеството си на "голяма държава, разположена в центъра на Афро-Евразийския  континент, Турция е централна страна с множество регионални особености, които не могат да се сведат до една единствена категория. От гледна точка на сферите на влияние, Турция е едновременно близкоизточна, балканска, кавказка, централноазиатска, каспийска, средиземноморска, страна от Персийския залив и черноморска държава". В съответствие с това бе формулирана и целта на прехода на Турция в рамките на енергийния сектор от ролята на транзитна страна към газов и енергиен хъб. Между другото, в основата на тази географска формулировка е залегнало и специфичното "турско евразийство".

В същото време обаче, и Русия, и ЕС разглеждат Турция именно като "транзитна държава", илюстрация за което е мрежата от газопроводи, минащи през територията и. Така, от 2003 Анкара купува руски газ за собствените си нужди по тръбопровода "Син поток", а от 2020 - и по "Турски поток". Последният се използва и за транзит и доставки за Южна и Югоизточна Европа. Нещо повече, Турция е част от Южния газов коридор, свързващ Каспийския регион с Южна Европа, т.е. страната е ключов партньор на ЕС в усилията му за енергийни диверсификация. В момента Южният газов коридор включва тръбопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум, Трансанадолския газопровод (TANAP) на турска територия и Трансадриатическия тръбопровод (ТАР) в Гърция, Албания и Италия. ТАР и "Турски поток" (част от който е и преминаващият през България "Балкански поток") са наследници на двата конкуриращи се газопроводни проекти на ЕС и Русия - Nabuco и „Южен поток”, които се провалиха.

Обвързаността между Анкара и Москва в Черноморския регион се базира не само на газопроводите, но и на общата им визия относно регионалния ред. В основата му е убеждението, че двете държави могат сами да защитят интересите си, без да разчитат за това на външни играчи. И Русия и Турция разглеждат западната стратегия за прокарване на демокрацията в региона като източник на нестабилност. Мотивите им да се съпротивляват на западното влияние обаче са различни. За Москва въпросът е свързан с противопоставянето на експанзията на трансатлантическите и европейски институции в прилежащите и територии. За Анкара пък, е най-важно да гарантира лидерската си роля в Черноморския регион без участието на Запада, но не и действайки против него.

Нарастващата ангажираност на САЩ в региона от 2000-те години насам, също се възприема критично от Турция, като решаваща роля за това изиграха последиците от американската интервенция в Ирак, както и "цветните революции" в Грузия (2003), Украйна (2004) и Киргизстан (2005), които бяха резултат именно от политиката на Вашингтон за "стимулиране" на демокрацията. Тъкмо това обяснява реакцията на турското ръководство на грузинско-руската война през 2008. Както е известно, намерението на САЩ да изпратят корабите болници USNS Mercy и USNS Comfort в подкрепа на Тбилиси, беше отхвърлено от Анкара, според която това би довело до дестабилизацията на региона. След войната през 2008 Турция лансира т.нар. "Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказ", тъй като - както заяви тогавашният и външен министър Али Бабаджан: "държавите от Южен Кавказ следва да формулират работещ механизъм за разрешаване на своите проблеми отвътре". Тази логика за "търсене на регионални решения на регионалните проблеми" се споделя и от Русия.

Разбира се, целта на Анкара не беше само да бъде отчетена специфичната роля на Москва в региона. Стабилността в Южен Кавказ е еднакво важна както за икономическите интереси на Турция, така и за присъствието и в Централна Азия. Икономическият аспект, както и връзката между Южен Кавказ и Централна Азия намират отражение и в турската подкрепа за т.нар. Среден коридор, т.е. инициираният от Азербайджан, Грузия и Казахстан търговски маршрут, който в момента е важен не само за Турция, но и за ЕС.

Освен с гарантирането на стабилността в Черноморския регион, Анкара е ангажирана и с проблемите на сигурността в Черно море и в тази връзка се стреми към запазване на статуквото в региона. През 2001 Турция стана инициатор на програмата за морско сътрудничество с всички крайбрежни държави - BlackSeaFor (т.е. Черноморски ВМС), а през 2004 - и на Операция "Черноморска хармония" (Operation Black Sea Harmony-OBSH) за гарантиране сигурността на корабоплаването в Черно море. Анкара винаги е изтъквала, че нейните инициативи не изискват допълнително присъствие на НАТО в региона, тъй като алиансът вече е представен там от Турция, Румъния и България.

От една страна, подходът на Анкара към Черноморския регион се вписва в логиката на НАТО за колективната отбрана, но - от друга, се опира и на концепцията за колективна сигурност, лансирана от Русия. Стремежът да не бъде провокирана Москва присъства постоянно в черноморската политика на Турция. Което се дължи не толкова на предишния и опит в отношенията с Русия, но и на сложните и отношения със Запада. Според Анкара, провежданата от нея след 2014 балансирана (гео)политика е свързана с липсата на решителни действия от страна на Запада по онова време, както и с опасенията и да не бъде оставена от него да се оправя сама с Москва.

В същото време войната в Украйна възкреси в съзнанието на Запада представата за Турция като "незаменим, макар и ненадежден партньор". Първоначалното очакване в НАТО, че избухването на войната през февруари 2022 ще доведе до пълната изолация на Русия и ще сплоти членовете на алианса не се оправдяха напълно, тъй като Турция (както и Унгария) очевидно не бяха склонни да приемат безусловно разширяването му.

Това не беше първият случай, когато Турция привлича вниманието на НАТО към собствената си възприемане на съществуващите заплахи. Ще припомня, че преди това Анкара се опита да блокира плана за отбрана на НАТО относно Полша и балтийските държави, поставяйки като условие за подкрепата си обявяването на кюрдските "Сили за защита на народа" (YPG) в Северна Сирия за терористична организация. Освен това, още през март 2022 тогавашният турски министър на отбраната Хулуси Акар, заяви пред колегите си от НАТО, че на страните членки ще се наложи да си сътрудничат в "борбата с такива терористични организации като PKK/YPG, Ислямска държава и FETÖ".

Тоест, можеше да се очаква, че турската страна ще използва геостратегическата си незаменимост като политически инструмент при разширяването на НАТО на север (т.е. за присъединяването на Финландия и Швеция). Още в първия си телефонен разговор с американския президент Байдън след началото на войната в Украйна, през март 2022, Ердоган поиска да бъдат премахнати ограниченията пред турската военна индустрия. Става дума за санкциите, наложени от САЩ против Турция през 2020 след като Анкара купи руските системи за ПВО С-400, през 2017. От турска гледна точка, тази сделка беше отговор на тясното сътрудничество между Вашингтон и кюрдските милиции YPG в Сирия. Спорът между САЩ и Турция относно причинно-следствената връзка между покупката на С-400 и проблема с YPG, който остава нерешен с години, продължава да изглежда като "диалог между глухи".

Сред ключовите проблеми в отношенията между Анкара и Вашингтон е и покупката на 40 нови американски изтребители F16 и модернизацията на 79 турски бойни самолети. Според медиите, продажбата на изтребителите се обвързва от САЩ с одобрението на Турция за шведското членство в НАТО. Администрацията на Байдън смята, че подобна сделка би била в интерес на сигурността както на САЩ, така и на НАТО. Против това обаче, се обяви категорично вече бившият председател на комисията по международни отношения на американския Сенат Робърт Менендес, изтъквайко като причина за това: авторитарния завой на Ердоган и близките му отношения с Путин, турските военни операции в Северна Сирия, подкрепата за Баку във войната от 2022 между Азербайджан и Армения заради Карабах, споровете с Гърция за островите в Егейско море и политиката на Анкара спрямо Кипър. Както е известно, Менендес напусна поста си през септември 2023 след като бе обвинен в корупция и въпросът в момента е, до каква степен позицията му по отношение на Турция се споделя във Вашингтон. От една страна, оттеглянето му би могло да задвижи сделката за самолетите F16, но от друга, тя продължава да е свързана с такива въпроси като турско-гръцките отношения, политиката на Турция в Сирия и членството на Швеция в НАТО. Впрочем, при посещението си в Атина през декември 2023, Ердоган заяви, че страната му няма неразрешими проблеми с Гърция, а малко преди това даде карт бланщ на турския парламент да одобри присъединяването на Швеция към НАТО.

Следва да се има предвид обаче, че за Анкара Източното Средиземноморие се ползва с приоритет пред Черно море. Сложните аспекти на неразрешения кипърски въпрос, турско-гръцкият спор за островите (който също не решен, въпреки казаното от Ердоган в Атина), както и либийският конфликт, се развиват именно в Източното Средиземноморие. И макар че очертаните по-горе проблеми имат дълга история, в момента ситуацията изглежда доста по-неясна, тъй като междувременно ЕС изгуби влиянието си върху турската външна политика. Нещо повече, съществуващите там конфликти са свързани с находищата на природен газ в източносредиземноморския регион, което намера отражение и в прословутата турска доктрина "Синя родина".

Що се отнася до войната в Украйна, тя е едва на трето място сред приоритетите на Турция, след Сирия и Източното Средиземноморие. Анкара я разглежда като "регионален конфликт" и е наясно, че не може да окаже кой знае какво влияние върху ситуацията, освен да продължи да доставя помощ за Киев и да търгува с Москва. На практика, руснаците контролират северната част на Черно море, а украинската брегова линия беше значително съкратени в резултат от действията на руската армия. Предвид това, ако Русия реши да провежда по-активна политика в Черноморския регион, тя вероятно би могла да си осигури допълнителни предимства, включително от страна на Турция, въпреки че Анкара отказва да признае Крим и окупираните от руската армия области в Източна Украйна за част от Русия.

Анкара и черноморската геополитика на САЩ

Както посочва доцентът от Университета на Торонто Едуард Хънт в статия за Responsible Statecraft: "Американското ръководство разглежда въоръженият конфликт в Украйна като добра възможност да постигне геополитическите си цели в Черно море, което свързва Русия с Източна Европа и Близкия Изток и е богато на находища на енергоносители". Така, в провелите се на 25 октомври и 8 ноември 2023 изслушвания в Сената на САЩ, представителите на Държавния департамент изтъкнаха, че войната дава възможност за трансформация на енергийната геополитика в Черноморския регион. Според тях, докато военните действия продължават, се запазва и шансът Черно море да се превърне в нов пазар за ЕС, акцентирайки върху възможността за изграждането на нов енергиен коридор, по който да се доставят петрол и газ от Централна Азия на европейския пазар. Както посочва в тази връзка помощникът на държавния секретар за Европа и Евразия Джеймс О'Брайън: "САЩ отдавна са наясно относно геостратегическото значение на Черноморския регион - по бреговете му са разположени три страни членки на НАТО, както и няколко партньори на алианса. Освен това, то е най-важния коридор на транспортиране на стоки, включително на украинското зърно и друга продукция, предназначена за световните пазари. Накрая, там има значителни неразработени запаси от енергоносители".

В изказването си от края на октомври 2023 пред външнополитическата комисия на Сената О'Брайън достатъчно откровено очерта целите на САЩ, определяйки въоръжения конфликт в Украйна като "много добра сделка" за САЩ и посочвайки, че "украинците са поели основното бреме", осъществявайки почти всички бойни действия самостоятелно. Освен това, той подчерта, че войната дава възможност на Вашингтон да постигне важни геополитически цели, характеризирайки ги, като "изключително привлекателни". Според него, една от ключовите измежду тях е разширяването на присъствието на НАТО в Черно море. Припомняйки, че алиансът вече присъства в региона чрез своите страни членки и партньори, О'Брайън подчерта, че руско-украинският конфликт може и следва да бъде използван за усилване на военното присъствие на НАТО на сушата, във въздуха и във водите на Черно море. Що се отнася до оръжието и военната техника, той увери сенаторите, че "НАТО ще действа много настойчиво по този въпрос".

Стремежът към включване на Черноморския регион в западната орбита

Според О'Брайън, друга ключова цел на САЩ в региона е откъсването на Украйна и другите черноморски държави от Русия и интегрирането им в ЕС, където те ще бъдат принудени да спазват неговите правила за търговия и производство. В тази връзка, той подчерта, че целият Черноморси регион "следва да се превърне в зона, която да можем напълно да контролираме, постоянно следейки случващото се там".

Впрочем, О'Брайън направи и друго важно признание, заявявайки, че Вашингтон си поставя за цел изграждането на петроло- и газопроводи от Централна Азия към Европа. Посочвайки, че в момента Централна Азия прекалено разчита на Китай и Русия по въпросите за износа на енергоносители и е зависима от тях, той очерта редица възможности за изграждане на алтернативни тръбопроводи, през територията на Армения, Азербайджан, Грузия и Турция. Според О'Брайън: "По който и път да решим да тръгнем, той ще ни доведе до Черно море".

Показателно е, че участващите в изслушването сенатори, подкрепиха тезата му, че Черно море си остава регион с огромно геополитическо значение, като в тази връзка сенаторът демократ Джийни Шахийн, която отдавна призовава администрацията на Байдън да формулира официална стратегия относно Черно море, оцени високо усилията и за създаването на "нов енергиен коридор Изток-Запад", който да преминава през Черно море, превръщайки се в алтернативен маршрут за доставка на енергоносители от Централна Азия в Европа".

Както е известно, от няколко десетилетия насам, САЩ се стремят да използват възникващите геополитически възможности в зоната на Черно море. Анализът на дългогодишната американска дипломатическа кореспонденция, публикувана от мрежата WikiLeaks, показва, че американското ръководство действително придава огромно значение на Черноморския регион, особено по отношение на енергоносителите. Сред основните цели на Вашингтон е укрепването на присъствието на НАТО в региона, въпреки предупрежденията, че това би могло да провокира острата ответна реакция на Русия, както вече се случи в Украйна. Ще припомня и, че американските енергийни компании също зависят от тръбопроводната мрежа в региона - така например, активно действащите в Казахстан Chevron и ExxonMobil използват тръбопровод до Черно море. Подчертавайки "критичното геостратегическо значение" на Черноморския регион, помощникът на държавния секретар по отбраната Мара Карлин го определя като "важен фронт на трансатлантическия алианс и ключово звено на транспортната и енергийна инфраструктура, свързващо Европе и Близкия Изток.

Прекрояването на енергийната карта на региона

На свой ред, бившият посланик на САЩ в Украйна Джефри Пайет, който в момента е помощник държавен секретар по енергетиката, подчертава, че САЩ разполагат с невероятни възможности в Черноморския регион, определяйки го като "една от опорните точки на днешната енергийна карта на Европа". Според него, сред най-важните трансформации в региона е "прекрояването на енергийната карта в зоната на Черно море, на което сме свидетели в момента". То включва и "новата тръбопроводна инфраструктура, като Южния газов коридор например, предназначен за доставката на газ от Централна Азия за европейските потребители".

Войната в Украйна създаде нови възможности за газовия транзит от Централна Азия към Европа. Паралелно с това, тя сериозно затрудни износа на руски газ на европейските пазари. Така, ако през 2021 делът на руския газ във вноса на държавите от ЕС е бил 45%, в момента той е намалял до 15%. В тази връзка, Пайет изразява надежда, че "гледайки в бъдещето, виждаме, че Европа върви към пълното прекратяване на руските енергийни доставки".

Поне засега, най-големите печеливши от това геополитическо съперничество са американските енергийни компании. На фона на силно намалелия руски износ за Европа, американският е нараснал значително, а САЩ се превърнаха в един от основните доставчици на енергоносители за континента. А надеждите на Вашингтон са, че ако ЕС може да купува повече газ от централноазиатските държави, това би могло окончателно да изтласка руснаците от европейския пазар. Според О'Брайън, подобно развитие би поставило руския президент Путин в трудна ситуация и, в същото време, "разкрива великолепни възможности за САЩ в редица важни сектори".

В случая обаче, остава без отговор ключовият въпрос, още колко дълго американското ръководство ще продължи да разглежда войната в Украйна като "добра сделка за САЩ", както я определя самият О'Брайън? В крайна сметка, основното бреме на тази "сделка" се носи от Украйна, чиито загуби нарастват, а шансовете и да постигне някакъв сериозен успех прогресивно се топят. Впрочем, самият О'Брайън също е наясно с това, затова след като признава, че "трудно ще постигнем решаваща победа", препоръчва, въпреки това, САЩ да продължат да оказват максимална военна подкрепа на Украйна, тъй като тя "би и дала възможност да продължи още известно време военните действия". Остава да видим, дали това време ще е достатъчно за да може Вашингтон да постигне стратегическите си цели в Черноморския регион.

Турската реакция

Що се отнася до позицията на Анкара относно плановете за усилване присъствие на НАТО и САЩ в Черно море, командващия на турските ВМС армейски адмирал Ерджумент Татлъолу призова в края на ноември 2023 (по време на церемонията във връзка с годишнината от създаването на Школата за военноморски офицери на турския флот) НАТО да не превръща Черноморския регион във втори Близък Изток, и да се откаже от милитаризацията на региона. Според него: "Турция не иска която и да било друга държава или пък НАТО да се намесват в Черно море". В тази връзка, адмирал Татлъолу отбелязва, че страната му е в състояние сама да гарантира сигурността в черноморската акватория. Което означава, че Анкара вероятно е склонна да ревизира отношенията си с Вашингтон и Брюксел, поне що се отнася до Черноморския регион. Турция не би искала засилено присъствие в региона на САЩ и НАТО, тъй като то би могло да провокира нови конфликти между регионалните и глобални играчи, и затова възнамерява да се придържа стриктно към изискванията на Конвенцията от Монтрьо, която не допуска подобно постоянно присъствие. Анкара се нуждае от стабилност в зоната на Черно море, включително за да продължи проучването на находищата на петрол и газ на морското дъно в собствената и изключителна икономическа зона. (Ре)експортът на енергоносители осигурява значителна част от приходите в турския бюджет, но по-важното е, че Турция вече не вижда в САЩ и НАТО гарант за сигурността в региона и гледа да избягва прекаленото сближаване с регионалните им съюзници.

*Българско геополитическо дружество