Европейските избори през 2024: залогът е съществуването на Съюза

Цитираните в доклада изводи се базират на социологическите проучвания, осъществени от Gallup и YouGov в единайсет европейски държави, както и в САЩ, Китай, Русия, Южна Корея и още шест страни извън Европа. Авторите на доклада - директорът на ECFR Марк Ленард, българският политолог Иван Кръстев (ръководител на Центъра за либерални стратегии) и професорът от Оксфорд Тимъти Гартън Аш, твърдят, че т.нар. "Запад" продължава да смята, че светът е разделен на отделни "блокове" или "сектори". Което затвърждава убеждението им, че в основата на всички глобални политически процеси е заложено някакво прикрито или открито съперничество между две идеологически и политически системи. В хода на тази борба Западът си поставя за цел да постигне победа над т.нар. "Глобален Юг". Тоест, световният "ред, основан на правила" следва да бъде защитен от онези, които се опитват да лансират някакви нови алтернативи. Според тримата автори обаче, това, което предлага Западът, т.е. западният модел, е само еден от многото, а не единствения възможен избор. За мнозина жители на Глобалния Юг западният начин на живот продължава да изглежда привлекателен, но това не означава, че населението на региона е склонно да разглежда Запада като дългосрочен и надежден съюзник и да обединява усилията си с него.

Ерозията на блоковото мислене

На свой ред, като показват анкетите, на които се основава докладът на ECFR, немалко европейски политици демонстрират откровено опортюнистично отношение към партньорите си, като смятат, че могат да си осигурят преференции от всеки - например да поддържат европейския социален модел, да ползват гаранции за сигурността си от САЩ и успешно да търгуват с Китай, а дори и с Русия. В масовото съзнание на европейците (и не само) САЩ и ЕС, от една страна, и Китай - от друга, не се възприемат като принципно противопоставящи се политически модели, а просто като велики държави, с които можеш да се конкурираш или да си сътрудничиш, в зависимост от конкретната ситуация.

И така, според въпросните анкети, по-голямата част от респондентите от западните държави смятат, че в момента Западът преживявя своя залез. 47% от анкетираните американци и 40% от южнокорейците гледат песимистично на бъдещето на собствените си държави, докато в страните от Глобалния Юг нещата изглеждат различни: 86% от индийците, 74% от индонезийците, 69% от китайците, 54% от руснаците и 40% от бразилците демонстрират оптимизъм относно бъдещето им.

Все пак, като цяло, Западът запазва глобалния си имидж. Така, 75% от южнокорейците смятат, че ако им се наложи да напуснат страната си биха предпочели да живеят в САЩ или в ЕС. Същото мислят 62% от жителите на Саудитска Арабия, 68% от бразилците, 71% от турците и 65% от южноафриканците. Сходна тенденция е налице и по отношение на избора на най-подходящия стратегически съюзник - 82% от респондентите в Южна Корея, 80% - в Индия, 66% - в Бразилия, 54% - в ЮАР, 51% - в Турция и 50% - в Саудитска Арабия, смятат, че това трябва да са САЩ, и само в Русия мнозинството респонденти посочват Китай. САЩ са и предпочитания партньор в сферата на сигурността, докато в тази на търговията повечето анкетирани посочват като такъв Китай.

Анализът на резултатите от анкетата показва обаче, че хората всъщност не виждат необходимост да вземат подобни решения. Според тях, страните им вече не се нуждат от постоянни съюзници, а следва да търсят различни партньори в зависимост от конкретната област и собствените си интереси. Именно поради това сътрудничеството с американците се предпочита в сферата на сигурността, а това с китайците - по отношение на търговията.

Показателно е, че мнозина респонденти от най-различни региони по света, разглеждат конфликта в Украйна като своеобразна "прокси войни" между САЩ и Русия, като са налице сериозни разногласия не само по въпроса, кой и против кого воюва, но и относно това, как би следвало да приключи този сблъсък. В САЩ (42%) и ЕС (33%) например, преобладава мнението, че Киев би следвало да си върне всички загубени територии, дори ако това означава войната да се проточи още дълго, което е свързано с ръст на броя на загиналите, ранените и бежанците.

Извън Запада обаче, твърде малко респонденти, са склонни да подкрепят Украйна в дългосрочна перспектива. Повечето от китайците (48%), руснаците (46%), жителите на Саудитска Арабия (46%), ЮАР (46%), Индия (45%), Турция (43%) и Индонезия са убедени, че Украйна следва да отстъпи на Москва контрола върху част от територията си за да може войната да приключи максимално бързо. Голямат част от тях разглеждат упоритостта на САЩ, а също на ЕС и Украйна, като най-голямото препятствие към постигането на мир между Русия и Украйна (така мислят 82% от китайците, 71% от руснаците, 57% от жителите на Саудитска Арабия, 46% от тези на Индонезия, 49% от турците и 39% от индийците). Само в ЕС (56%), САЩ (58%) и Южна Корея (67%) абсолютното мнозинство от респондентите посочват Русия като основната пречка пред мирното разрешаване на конфликта.

Повечето участници в проучването извън ЕС и САЩ са склонни да мислят, че в рамките на следващите пет години, т.е. до 2028, Москва най-вероятно ще победи в сблъсъка с Киев. Така смятат 86% от анкетираните в Русия, 74% - в Китай, 70% - в Саудитска Арабия, 63% - в Индия, 60% - в Индонезия, 59% - в ЮАР и 55% - в Турция. Противоположен отговор дават 52% от респондентите в САЩ, 46% от тези в ЕС и 43% - в Южна Корея, т.е. те смятат, че има вероятност Украйна да победи.

Както е известно, освен войната в Украйна и тази между Израел и ХАМАС в Близкия Изток, има още един конфликт с потенциал да ескалира в пълномащабна война и той е свързан с декларираното от Китай желание да си върне Тайван. 52% от китайските респонденти разглеждат този сценарий като вероятен, същото се отнася и за 39% от американските и 35% от европейските респонденти. В същото време жителите на Запада не са склонни да се ангажират прекалено в подкрепа на Тайпе. Само 8% от анкетираните европейци биха подкрепили изпращането на войски на острова, докато в САЩ този показател е 32%. Повечето европейци и американци обаче се обявяват против евентуалното участие на своите въоръжени сили в хипотетичния тайвански конфликт.

Макар че, както вече споменах, ЕС изглежда привлекателен за мнозина извън Европа, не по-малко хора го смятат за нестабилно политическо обединение. 41% от анкетираните извън Стария континент смятат, че Съюзът може да се разпадне през следващите двайсет години като това се отнася за мнозинството от респондентите в Китай (67%), Саудитска Арабия (62%) и Русия (54%). Впрочем, една трета от американците и европейците смятат съшото. Все пак, 50% от анкетираните жители на ЕС се придържат към противоположно мнение. При това, в повечето случаи, прогнозите относно бъдещето на ЕС са свързани с войната в Украйна. Така 73% от респондентите извън Европа, които смятат че разпадането на ЕС е много вероятно, очакват също, че Русия ще победи в конфликта с Украйна.

В крайна сметка, основната препоръка на авторите на доклада на ECFR е, че в днешния свят, който предпочита да има свобода на избора, вместо да следва стриктно налаганите от Запада ценности, норми и правила, ЕС трябва да осъществява политика на "стратегическа взаимозависимост". Това означава, че Съюзът следва да инвестира повече в собствените си въоръжени сили и своята сигурност. По този начин ЕС ще може, от една страна, да подобри имиджа си на играч, способен да гарантира реда и сигурността, а от друга - ще укрепи геополитическите позиции на западния свят. Тоест, при всички случаи Европейският съюз не може да продължава да живее в реалностите на вчерашния сравнително стабилен световен ред, още по-малко пък да се опира на тях, ако иска да оцелее във вече започналата глобална битка за господство.

Къде свършва Европа: геополитическите аспекти на разширяването на ЕС

Както посочва директорът на ECFR Марк Ленард: "Дебатите относно началото на преговорите за членството на Украйна и Молдова в ЕС, както и за интегрирането на Западните Балкани, показаха, че на практика става дума за екзистенциален въпрос с далеч отиващи последици за бъдещето на Съюза и ролята му в бързо променящата се глобална среда. Изглежда, че ЕС се ориентира към радикално преосмисляне и промяна на своите основи, стремейки се към постигане на грандиозна сделка между геополитическите императиви и либералните ценности" (2).

Както е известно, Съюзът се гради на три основни стълба, всеки от които е предмет на ожесточени спорове. Първият стълб е сигурността. И тъй като в момента ЕС се трансформира от изцяло мирен във военновременен проект (което е породено от конфликта в Украйна, но не само от него), той е принуден да ревизира някои от основните си принципи. Изглежда очевидно, че европейските лидери ще трябва да се откажат от традиционното си пренебрежение към "твърдата сила". Впрочем, те вече го демонстрират в реториката си по отношение на Русия например, която понякога изглежда по-войнствена дори от тази на САЩ. Все още не е ясно обаче, как точно ще се развива този процес, т.е. дали европейските правителства ще съумеят да се обединят и да развият свой, собствен военен потенциал или ще продължат да харчат парите на данъкоплатците за закупуване на готово военна оборудване от САЩ и Южна Корея?

Националните граници, които допреди десетина години се разглеждаха от лидерите наЕС като "все по-условни", придобиха ново значение след мигрантското нашествие през 2015 и началото на войната в Украйна през 2022. На практика, сегашните дебати за разширяването на Съюза касаят най-вече определяне границите на неговите сфери на влияние и гарантиране на това, че такива държави, като Украйна и Молдова, ще могат да разчитат на "европейско бъдеще", а не да се разглеждат като буферни държави между ЕС и Русия (това, впрочем, се отнася и за Западните Балкани).

Тоест, променящото се разбиране за сигурността в ЕС подчертава значението на разширяването на Съюза. Предвид стратегическото използване на имиграцията, енергоносителите и критично важните суровини, както и нарастващата "национализация" на технологичните иновации и регулирането, страните членки вече не могат да разчитат само на НАТО за удовлетворяването на всичките си потребности в сферата на отбраната. Според Брюксел, ЕС ще може да гарантира сигурността на европейските граждани, само по пътя на своето разширяване и укрепване.

Така стигаме до втория стълб, на който се крепи ЕС - икономиката. Както е известно, Съюзът - повече от което и да било друго интеграционно образувание - се уповава на тезата за трансформиращата сила на икономическата взаимозависимост и способността и да превръща дори доскорошните противници в съюзници. В момента обаче, ЕС очевидно се стреми към постигане на по-голяма "самодостатъчност", включително освобождавайки се от зависимостта от руските енергоносители и китайските стоки, с цел да ограничи потенциалните рискове.

В същото време обаче, Европа много трудно (или никога) би могла да постигне пълна самодостатъчност. Така, освобождавайки се от зависимостта си от Русия и Китай, тя рискува да изпадне в пълна зависимост от САЩ. В тази връзка, някои европейски експерти смятат, че вместо да се стремят към "стратегическа автономия", европейските лидери би следвало да концентрират усилията си върху укрепването на разнообразните отношения с многобройните партньори на Съюза, което ше позволи той да разполага с алтернативи, ако някой играч реши да го шантажира. В тази връзка в Брюксел очевидно разчитат, че Украйна и Западните Балкани например, биха могли да предложат на ЕС критично важни ресурси и работна сила, помагайки му да укрепи позициите си на глобално равнище.

И тук обаче, стратегията на разширяване може да се сблъска със значително противодействие. Пример за това са последиците от зърнената криза, провокирана от войната в Украйна, включително за такива държави членки на ЕС, като Унгария, Полша, Румъния и България. Ще припомня, че макар Полша да е сред най-активните лобисти за присъединяването на Украйна към НАТО и вероятно осъзнава геополитическите основания за разширяването на Съюза в по-голяма степен, отколкото повечето останали страни членки, тя изпитва сериозни опасения в тази връзка. Сред основните и проблеми е потенциалният икономически обрат, който би се отразил негативно на полския селскостопански сектор. Освен това, ако Украйна влезе в ЕС възниква изключително неприятната за Варшава перспектива Полша да се превърне от бенефициент в чист донор в бюджета на ЕС.

Третият стълб са т.нар. "европейски ценности". Допреди двайсетина години Европа беше разделена между либералните космополитни страни членки на ЕС и държавите, които не бяха негови членове, което налагаше тяхната постепенна интеграция и трансформация (с приемането на една-две преговорни глави на всеки етап от преговорите за присъединяването им към Съюза). Проблемът обаче е, че сега тази дихотомия е налице вътре в Съюза, където държави, като Унгария и Полша (преди последните избори в тази страна през октомври 2023) изповядват идеята за т.нар. "нелиберална демокрация" и откровен национализъм.

В това отношение разширяването на ЕС предлага потенциални решения и за двата "лагера". От гледна точка на европейските либерали, то представлява възможност за осъществяване на вътрешни реформи чрез такива условия като върховенството на закона и гласуването с квалифицирано мнозинство. В Брюксел очевидно разчитат, че подобен подход би смекчил националистическите тенденции, които често се явяват пречка пред усилията за следване на единна външна политика на Съюза. На свой ред, "нелибералните" европейски демократи вярват, че приемането на националистическите режими в Сърбия и Украйна ще повиши тежестта на нелибералния блок, позволявайки му да отправи открито предизвикателство към неформалните лидери на ЕС - Германия и Франция.

Следва да сме наясно, че победата на либерализма в рамките на ЕС съвсем не е гарантирана. Макар че в момента вниманието е насочено най-вече към Унгария и Полша (въпреки че там вече управлява новото ляво-либерално правителство на Доналд Туск), не бива да забравяме, че в Италия управлява консервативна коалация, начело с бивша поклонничка на Мусолини. Примерът и може да бъде последван от Франция, ако Марин Льо Пен спечели президентските избори през 2027 например.

Истината е, че Европа се намира на прага на нова епоха. Сегашната ситуация доста напомня за периода, непосредствено след края на студаната война, когато европейските лидери спореха, дали да разширяват Европейската общност или да се концентрират върху задълбочаването на интеграцията в нея. В крайна сметка, те се опитаха да сторят и едното, и другото, но след настъпилия хаос в Западните Балканит в резултат от юговойните, се оказа, че това не им е по силите. В момента ЕС се сблъсква с подобна опасност, защото дълбоките екзистенциалн дилеми, пред които са изправени еврократите в Брюксел, често се свеждат от тях до бюрократични дебати относно бюджетите, процесите и институциите.

Както посочва в тази връзка, споменатият по-горе Марк Ленард: „За да просперира в бързо променящата се геополитическа среда, ЕС трябва да задълбочава и разширява своята интеграция. Само че постигането на тази цел през 2024 може да се окаже по-сложна задача, отколкото беше през 2004. Вместо да се опитва да използва по отношение на Украйна, Молдова и Западните Балкани, същия механизъм за интеграция, който беше приложен преди двайсет години към Полша и Унгария, ЕС би следвало да създаде нови, иновационни рамки. Това може да доведе до една по-хаотична структура на „пресичащи се кръгове”, в сравнение с френско-германската идея за „Европа на четири концентрични кръга”. При всички случаи обаче, ако европейският проект иска да оцелее, следва бъде преосмислен за да се намери оптималната формула за съществуването му, вместо просто да продължи да разширява границите си”.

Какво би могло да се случи на европейските избори през 2024

На фона на всичко казано по-горе, изглежда че 2024 ще бъде съдбоносна за ЕС. Както е известно, на 6-9 юни следва да се проведат избори за Европейския парламент (ЕП). През последните десетилетия ЕП заемаше централно място в институционалната система на Съюза. Той разполага с широки пълномощия в законодателната сфера и, на практика, не отстъпва по тежест и влияние на основните институции за междуправителствено взаимодействие в рамките на Съюза - Европейския съвет (в който участват лидерите на страните членки) и Съвета на ЕС.

Нещо повече, често именно ЕП инициира промените в политическия курс на Съюза, заемайки максимално твърда и непримирима позиция по редица ключови въпроси на вътрешно- и външнополитическия дневен ред. Затова от състава на новия Европейски парламент ще зависи и по-нататъшната траектория на развитието на ЕС. Неслучайно в Брюксел не крият опасенията си, че предвид текущата политическа и социално-икономическа ситуация изходът от предстоящите избори за ЕП може да поднесе редица неприятни изненади за "еврократите".

Несъмнено, резултатите от националните избори  в страните членки ще имат определящо влияние върху баланса на силите вътре в ЕС, а това означава и върху конфигурацията в Съюза. Те могат или да усилят и консолидират Съюза, или пък да го дезорганизират и отслабят. Пример за това е Испания, която беше председател на Съвета на ЕС до края на 2023. Несигурността, възникнала в тази страна в резултат от парламентарните избори и липсата на стабилно управляващо мнозинство, нямаше как да не се отразат върху ефективността на испанското председателство, както и върху функционирането на Съюза, като цяло.

От много по-голямо значение за ЕС обаче бяха рeзултатите от изборите през октомври 2023 в Полша и формирането на новото ляво-либерална правителство на Доналд Туск. От това, как ще се развие вътрешнополитическата ситуация в тази страна и дали разцеплението в полското общество ще продължи, зависи дали разногласията в ЕС ще продължат да се задълбочават или ще бъдат поставени под контрол от еврократите, т.е. дали наднационалните елити ще съумеят да укрепят още повече доминацията си в рамките на Съюза. Именно това обяснява и, защо "еврократите" и контролираните от тях структури са намесиха толкова безцеременно във вътрешнополитическата борба в Полша, активно лобирайки за интересите на една от страните. Макар че Варшава играе ключова роля в противопоставянето с Русия и подкрепата за Украйна, против досегашните полски управляващи бе стартирана не просто поредната информационна кампания, а върху страната беше оказан много сериозен натиск с помощта на все по-съвършени и ефективни механизми за принуждение, включително зависимостта и от европейските средства.

Впрочем, подобен, макар и доста по-слаб, натиск бе оказан и по време на предизборната кампания в Словакия, но това не попречи за победата в началото на октомври на предварително обявената за "проруска" лявопопулистка партия "Посока-социална демокрация" (Smer) на Роберт Фицо, който оглави и новото правителство в страната.

Разбира се, основният избор ще трябва да направят самите европейски граждани. Гласувайки за едни или други политически сили и лидери, те ще дадат властта или в ръцете на онези, които настояват за продължаване и ескалиране на противопоставянето с Русия и сдържането на Китай, както и за подчиняването на националните правителства на "брюкселския диктат", осъществяването на всяка цена на радикалната климатична и енергийна програма и постепенната трансформация на доскоро чисто икономическото интеграционно обединение в милитаризиращ се военно-политически блок, или пък за техните опоненти, които са склонни да следват по-балансиране политика.

Съотношението на силите в навечерието на изборите

От гледна точка на политическите елити в ЕС, опасенията относно резултата от изборите изглеждат напълно обосновани и и обективни. На първо място, ЕС и страните членки преживяват редуващи и наслагващи се кризи - глобалната криза, кризата на еврото, миграционната криза, кризата породена от пандемията и тази, свързана с прекъсването на търговско-икономическите връзки с Русия и ескалиращата регулаторна и технологична конфронтация с Китай. В своята съвкупност, те усилват антиправителствените настроения, подхранвайки протестния потенциал в ЕС.

На второ място, повечето класически политически партии, на които залагат европейските елити, преживяват очевиден упадък. Както показва примерът с Германия, те постепенно, но сигурно губят позициите си.

На трето място, политическото пространство на ЕС и страните членки става все по-фрагментирано, поради което предпочитанията на избирателите търпят бързи и често радикални промени. Тоест, става все по-трудно да се разчита на стабилни мнозинства, за което свидетелства например опитът от еволюцията на партийната система във Франция.

Освен това, гражданите на ЕС гледат общо взето скептично на ЕП. По правило, процентът на участниците в европейските избори е по-малък от този на националните. Което дава предимство на политическите сили, способни по-лесно да мобилизират избирателите си, включително антисистемните и маргинални елементи.

Накрая, лидерите и лозунгите на евроскептиците, националистите и популистите и представителите на т.нар. "крайна десница", включително касаещи независимото държавно и правно строителство, протекционистката защита на националната икономика и изграждането на прегради срещу имигрантите, които са носители на чужди култури, се ползват с все по-голяма популярност сред европейските избиратели.

На този фон, политическите елити в ЕС стигнаха до извода, че следва с всички възможни средства да ерозират своите системни и несистемни противници и да запазят огромното влияние, което оказва ЕП върху формирането на политиката на Съюза, коригирането на практическата и реализация и европейското законодателство. За целта те следва да направят няколко неща: постоянно да укрепват единството в рамките на ЕС, което в момента се постига на основата на общата антируска и антикитайска позиция; максимално да дискредитират и дори да репресират "крайнодесните" и другите си политически опоненти, като в същото време се опитат да си присвоят част от техните националистически лозунги; да ангажират европейските граждани в дискусиите за европейската политика и превръщането и (доколкото е възможно) в национална, така че предварително да ги "ориентират", какъв е правилния избор; да се опитат още преди европейските избори да нормализират поне временно икономическата ситуация, намалявайки инфлацията и понижавайки цените на енергоносителите и продоволствените стоки до приемлива за мнозинството граждани ниво, както и да приемат толкова рекламираните нови закони.

Факт е, че в сравнение с рязкото влошаване на ситуацията породено от решението на ЕС от пролетта и лятото на 2022 да възприеме курс към все по-сурови санкции и прекъсване на търговско-икономическите отношения с Русия, днес икономическата ситуация изжлежда малко по-добра. Затова, както сочат социологическите проучвания, ако европейските излбори се проведат днес, т.е. в самото начало на 2024, "еврократите" вироятно биха могли да постигнат очертаните по-горе задачи: разбира се, подкрепяните от тях политически сили със сигурност ще загубят известен брой евродепутати, но ще запазят абсолютното си мнозинство и няма да допуснат сериозен пробив на своите противници.

Показателна в това отношение е прогнозата на Euraсtiv от края на миналата 2023, според която национал-консерваторите, евроскептиците и т.нар. "крайнодесни" сериозно ще укрепят позициите си (3). Според авторите и, групата на "Европейските консерватори и реформисти" (ЕКР), която е част от национално-консервативния спектър, ще увеличи с 16 души броя на евродепутатите си, в сравнение с 2019, като той ще достигне 82-ма. На свой ред, групата "Идентичност и демокрация" (ИД), обединяваща крайно десни и евроскептици, ще нарасне с 11 депутати, като общият им брой ще стане 73-ма. Тоест, политическите сили, самоопределящи се като "еврореалисти" ще получат още 27 места в ЕП. Самите те са склонни да обяснят очаквания си успех (ако се съди по думите на съпредседателя на ЕКР Никола Прокачини) с прагматичния подход към цялата съвкупност от проблеми, с които се сблъсква европейското общество. Както е известно, този тип партии се обявяват против прекаленото усилване на европейската бюрокрация, за ограничаване на имиграцията и предприемане на ефективни мерки за защита на вътрешния пазар и възстановяване на европейската икономика.

Реалистичната "опаковка" на подобен прагматичен и в същото време популистки подход носи най-големи дивиденти за управляващата в Италия партия "Италиански братя", ръководена от премиера Джорджа Мелони, чиято популярност продължава да нараства. Ако сегашните тенденции се запазят, тя вероятно ще се окаже най-големия победител на изборите за ЕП, спечелвайки още 19 евродепутати. Много е вероятно сериозен пробив да направят и изповядващите сходна идеология представители на румънската "крайна десница" от Алианса за обединението на румънците (AUR) на Джордже Симион, което в момента няма представители в ЕП, но според прогнозите ще може да разчита на 8 места след изборите. От 18 на 23 ще нарасне броят на евродепутатите на Националния сбор на Марин Льо Пен, а от 4 на 8 на тези от испанската национално-консервативна партия "Глас" (Vox). По трима евродепутати вероятно ще получат Австрийската партия на свободата и португалската Chegа ("Стига") на проф. Андре Вентура. Мощен пробив (с 15 нови евродепутати) се очаква да осъществи и "Алтернатива за Германия" (AfD). На свои евродепутати разчитат и от българските популистки и национално-консервативни формации "Възраждане", ИТН и ВМРО.

Следва да отбележа обаче, че ЕКР и ИД укрепват позициите си в ЕП не само за сметка на противниците, но и на съюзниците си. В Италия например, крайнодясната "Лига" на Матео Салвини може да загуби 16 от сегашните си 25 евродепутати заради очаквания ръст на представителството на "Италиански братя". Това обяснява и отказа на национално-консервативните и популистки формации в Италия да участват с обща листа на изборите за ЕП (макар че, ако го сторят, биха получили повече гласове). Сред губещите в лагера на национално-консервативните сили може да се окаже и доскоро управляващата в Полша партия "Право и справедливост" (PiS), макар че на последните национални избори през октомври 2023, тя успя да изпревари всички опозиционна сили, което обаче не бе достатъчно за да състави правителство.

Освен това, от полза за ЕКР и ИД може да се окаже очакваният ръст на броя на независимите евродепутати от 47 на 56, като девет допълнителни места ще получат несвързани с европейските "политически семейства" партии от България, Германия, Гърция, Испания и Латвия. Позициите на повечето от тях (но не и на българската "Продължаваме промяната") са сходни с тези на десните и крайнодесни европейски партии е се противопоставят на доминиращото мнозинство. Те обаче не са оргаизирани, смятат се за "маргинални" и не оказват влияние върху общия баланс на силите в ЕП.

В крайна сметка, заплахата "традиционните" европейски партии да загубят мнозинството си в резултат от формирането на мощен десен алианс, за която предупреждават представителите на европейския "истъблишмънт", най-вероятно няма да се реализира. Всъщност, в момента тя се използва съзнателно от дясноцентристките формации за да шантажират лявоцентристките си партньори (някои от които изглежда са склонни да се поддадат на натиска). Според повечето прогнози, неформалната "еврократична" коалиция, включваща най-голямата дясноцентристка Европейска народна партия (ЕНП), лявоцентристите от Прогресивния алианс на социалистите и демократите (С&Д) и либералите, сформирали центристката група "Обнови Европа" (ОЕ) ще запази - макар и не толкова внушително, но все пак достатъчно комфортно мнозинство от 395 евродепутати (от общо 705). Вероятно ще станем свидетели само на известно преразпределяне на местата между тези три групи.

За втори пореден път, представителството на ЕНП ще намалее - този път от 177 на 160 евродепутати, групата на ОЕ ще има 89 вместо 101 места в Европарламента, докато представителството на социалистите и демократите ще се запази същото, поне според прогнозите. При всички случаи, съобразно правилата на ЕС, бъдещият председател на Европейската комисия отново ще бъде избран от Европейския съвет измежду водещите политици от ЕНП, като партията с най-много евродепутати (ако действително се случи така), и ще може да разчита на подкрепата на останалите партии от неформалната "еврократска" коалиция.

Вероятно ще станем свидетели на сериозна реконфигурация на представителството на участващите в ЕНП партии. Тя може да загуби четирима германски евродепутати - трима от ХДС и един от ХСС. Възможно е също Forza Italia на покойния Силвио Берлускони да загуби четирима от сегашните си девет евродепутати, а ирландската Fine Gael - трима от досегашните пет. Като цяло, броят на германските евродепутати в ЕНП ще намалее от 29 на 25. За сметка на това обаче ще нарасне представителството на испанската Народна партия (от 13 на 21), както и на политическото обединение "Гражданска коалиция" на новия полски премиер Доналд Туск (от 11 на 16, като 14 от тях ще влязат в ЕНП). Очаква се нидерландската дясноцентристка формация Християндемократически призив (CDA) да загуби рекорден брой места за сметка на откъсналата се от нея алтернативна партия "Нов социален договор" (NSC).

Що се отнася до либерално-центристката група "Обнови Европа", въпреки почти откритата подкрепа от страна на Брюксел, тя вероятно ше се лиши от осемте евродепутата на прогресивно губещата популярност либерална испанскса партия "Граждани" (Сiudadanos), както и от един или повече депутати от партията на френския президент Макрон "Възраждане" (Renaissance). За сметка това обаче, може да нарасне представителството на други либерални формации. Полската коалиция "Трети път" (Trzecia Droga) например, за която в момента биха гласували почти 10% от избирателите, разчита да получи пет места в новия ЕП, три от които ще са за ОЕ. На свой ред, чешката "Акция на недоволните граждани" («Akce nespokojených občanů», ANO) би могла да разчита на 9 евродепутати (с четирима повече отсега), макар да няма гаранции, че предвид наличието на сериозни различия, те ще останат в ОЕ.

Можем да очакваме сериозна реконфигурация и в лагера на социалистите и демократите. Тя няма да повлияе върху позиционирането на фракциите в рамките на ЕП, но несъмнено ще се отрази на вътрешнопартийния баланс. Прогнозите са, че Испанската социалистическа работническа партия (PSOE) ще спечели 21 евродепутати, с един повече отколкото на изборите през 2019. На второ място по численост ще излезе италианската Демократическа партия, чието представителство вероятно ще се увеличи с четирима евродепутати, т.е. общо 19.

Въпреки неубедителното си представяне начело на управляващата в Германия коалиция, немските социалдемократи ще получат две допълнителни места в ЕП, но остават на трето място, в рамките на С&Д. Очаква се най-голям успех да постигнат социалдемократите и социалистите от Румъния и Франция, които вероятно ще получат пет нови депутатски места и ще имат, съответно, 13 и 8 евродепутати.

Позициите на С&Д ше бъдат допълнително ерозирани и поради това, че лявоцентристките партии в малките и средни държави от ЕС губят влияние. Очаква се на изборите за ЕП в Малта, Полша и Естония те да загубят по един евродепутат, а нидерландските социалдемократи  (Partij van de Arbeid) – цели трима, в резултат от което представителите и ще бъдат два пъти по-малко. Освен това, европейските социалисти си вкараха своеобразен автогол, прекратявайки членството на словашката партия Smer на сегашния премиер Роберт Фицо в С&Д, обвинявайки я в национализъм и популизъм (нищо чудно, впрочем, съдбата и да последва и Българската социалистическа партия, по същата причина).

Възможният провал на „зелените” и либерално-демократическите партии

Най-интересният момент в прогнозата на Euractive обаче е евентуалният провал на "зелените" и либералите на изборите за ЕП. Твърди се, че групата на "Зелените/Европейски свободен алианс" (Greens/European Free Alliance, Greens/EFA), обединяващ формации, чиято програма се базира на максимално бързото постигане на "климатичен неутралитет" и защита на околната среда, плюс различни регионални политически формации, ще загуби около една трета от сегашните си евродепутати и ще разполага с 52-ма представители в следващия Европейски парламент, в сравнение с днешните 72-ма. Тоест, ще претърпи сериозен провал, като почти изравни позициите си с тези на "Европейската обединена левица/Северна Зелена левица", за които се смята, че ще повишат леко представителството си.

Показателно е, че Greens/EFA губи подкрепа в повечето държави от ядрото на ЕС. Членуващите в нея партии вероятно ще загубят петима евродепутати от Германия, трима - от Италия, по двама - от Франция, Белгия, Финландия, Швеция и Ирландия и един - от Австрия. От още по-голям провал ще я спасят само очакваните депутати от периферията на ЕС - така, Хърватска може за първи път да излъчи двама представители, Литва - четирима (с двама повече от сега), а Испания - трима (с един повече).

Разбира се, ръководството на групата разчита, че ще съумее да мобилизира електората си, привличайки към него част от онези, които смятат, че климатичните промени действително представляват сериозен проблем (а това са 93% от гражданите на ЕС). Нещо подобно се случи на евроизборите през 2019 и, според "зелените", би могло да се случи и сега. Въпросът обаче е принципен. По време на изборите преди пет години, част от европейците, които искаха да ги използват за да демонстрират недоверието си към своите правителства и провежданата от тях социално-икономическа политика, бяха изправени пред дилема. Те не искаха да гласуват за традиционните политически партии, тъй като смятаха че са предали доверието им, но не бяха склонни и да гласуват за евроскептиците, националистите, популистите и "крайната десница" (както ги представяха големите медии). И тъкмо затова предпочетоха да дадат гласовете си за зелените и либералите.

Разбира се, "еврократите" максимално се възползваха от това, обявявайки резултатите от евроизборите за победа на "зелената вълна", вот на доверие за "зелената политика" на Брюксел и карт бланш за откровено екстремистката му стратегия за изграждане на "невъглеродна" климатично неутрална европейска икономика на всяка цена и в максимално кратки срокове, нейното законодателно оформяне и стриктната и по-нататъшна реализация. Което обаче, нямаше нищо общо с действителността. В тази връзка, прогнозираният провал на зеленото движение (той вече е факт в Швейцария, която е част от икономическото и политическо пространство на ЕС - там двете местни зелени партии загубиха 25% от депутатите си на изборите през октомври 2023), може да означава, че европейската общественст всъщност се отнася много по-критично към прокарвания от тях курс, отколкото се опитва да го представи обслужващият ги медиен апарат.

Някои изводи

Налице са ясни сигнали, че гражданите на ЕС са разочаровани от необоснования "климатичен екстремизъм", заложен в основата на сегашната политика на Съюза и повечето правителства на страните членки. Те очевидно са недоволни от усилващия се климатичен диктат на Брюксел и не са склонни да продължават да търпят бремето и изкривяванията, свързани с изкуствено форсирания климатичен и енергиен преход, без гарантирането на съразмерна компенсация. Впрочем, това съвпада и с позицията на по-голямата част от бизнеса, който настоява климатичната политика на ЕС да бъде съобразена, на първо място, с гарантиране конкурентоспособността на европейската индустрия, а не да се реализира за нейна сметка. Тоест, склонен е по-скоро да подкрепи онези, които се обявяват за повече реализъм в политиката, социална справедливост и осигуряване на необходимия баланс в политиката относно климатичните промени.

При това положение през 2024 Европа следва да се подготви за нови предизвикателства, свързани с изострянето на всички натрупали се вътрешни противоречия. Ето защо, предвид възможното (частично) делегитимиране на следваната от тях стратегия, ръководството на институциите на ЕС и страните членки ще се опита, от една страна, да я коригира за да си гарантира подкрепата на избирателите, а от друга - да предприеме такива стъпки в периода до изборите за Европарламент, които да направят провежданата от тях политика необратима. А последната годишна реч за състоянието на ЕС на Урсула фон дер Лайен от септември 2023 хвърля известна светлина върху това, как точно смята да го постигне.

Но без оглед на това, кои политически части от посланието и ще бъдат реализирани на практика до изборите през юни, от ключово значение е, че елитът на ЕС е наясно относно необходимостта не само от корекция на дискурса и реториката, но и от забавяне на движението на Съюза към постигането на набелязаните стратегически цели. Което разбира се не означава отказ от която и да било от тях. В същото време, ако характерните за последните две години радикализация и ескалация на вътрешното напрежение в ЕС бъдат заменение с по-плавен и рационален преход към вече очертаните цели, това несъмнено би имало положителен ефект - на техния фон всички по-малко радикални условия биха изглеждали като компромис и може би ще осигурят на Брюксел онази устойчивост, която в момента той очевидно е загубил (поне според обикновените европейци).

Бележки:

1. https://www.spiegel.de/ausland/umfrage-zur-weltordnung-der-westen-befindet-sich-im-niedergang-glaubt-der-westen-a-afeec971-70f3-4552-b4e0-de5f3c45185c
2. https://www.project-syndicate.org/commentary/european-union-must-reinvent-itself-by-mark-leonard-2023-10
3. https://www.euractiv.com/section/politics/news/eu-elections-ahead-winners-losers-reactions/

* Национален консервативен форум