Омагьсаният кръг на сирийската криза

Вероятно мнозина, които не следят внимателно развитието на събитията в региона на Близкия Изток, смятат, че след края на гражданската война, опозицията е маргинализирана и Сирия е навлязла в период на мирно възстановяване или пък, че конфликтът там е "замразен" задълго. Факт е, че държавните институции в центъра и по места функционират нормално, в съответствие с конституцията от 2012 (ще пропомня, че през последните три години в страната бяха проведени президентски, парламентарни и местни избори), за разлика от съседните Ливан и Ирак, където периодично избухват масови протести и политически кризи. В това отношение, Сирия трудно би могла да се смята за "провалена държава", а режимът там - за по-автократичен и диктаторски, отколкото в повечето други арабски страни (мнозина експерти дори характеризират този феномен в региона след сътресенията в рамките на "арабската пролет", като "нов авторитаризъм").

В същото време, въпреки прекратяването на мащабните военни действия, самите сирийци продължават да са далеч от постигането на споразумение относно бъдещото устройство на страната. Продължителното състояние на "нито война, нито мир" носи рискове от непредизвикани сблъсъци и провокации, в ситуация, когато по различните "линии на съприкосновение" в страната са разположени военни контингенти на четири държави (Сирия, Русия, Турция и САЩ). А присъствието на множество недържавни въоръжени групировки, действащи в големите градски центрове, правят сирийската "военна география" още по-хаотична.

Днешната Сирия

В момента страната продължава да е разделена на сфери на влияние. Правителството контролира две трети от територията и, включително големите градове в централната част и по средиземноморското крайбрежие, където е концентрирана най-голямата част от населението (14 млн. души). Северната ивица, по протежение на сирийско-турската граница е разделена на три полуавтономни образувания: четири анклава, които на практика са плътно свързани с Турция след осъществените от нея четири военни операции (Ал-Баб - 2016, Африн - 2018, Рас ал-Айн и Тал Абяд - 2019, северната част на провинция Алепо и южната част на Идлиб - 2020), кюрдската администрация, контролираща североизточните райони (част от провиция Хасака и провинциите Ракка и Дейр ез-Зор) и ползваща се протекциите на САЩ, както и северозападната провинция Идлиб, контролирана от ислямистката организация "Хаят Тахрир аш-Шам". В пустинните периферни райони на Източна Сирия (Ал-Бадия) пък, все още има "спящи клетки" на Ислямска държава, които отвреме навреме се активират.

В различни части на страната и най-вече на юг (триъгълника Дараа-Сувейда-Кунейтра) периодично избухват локални въоръжени сблъсъци или се извършват покушения, а на север се разменят артилерийски и ракетни удари. Сирия продължава да е зона на сблъсък между Израел и Иран, Турция и кюрдските въоръжени групировки, както и на геополитическо съперничество между Русия и САЩ. Хроничната нестабилност вече се е превърнала в "новата сирийска нормалност", а животът в подобна неясна реалност се възприема от мнозина сирийци като нещо неизбежно, което вероятно ще се проточи с десетилетия.

Независимо от сериозността на заплахите в сферата на сигурността, сирийският режим, с подкрепата на Русия и Иран, съумява, като цяло, да запази контрола си върху вътрешнополитическата ситуация. Реалните предзвикателства пред него са свързани най-вече с икономиката, която прогресивно затъва в дълбока криза. Задушаващите страната последици от западните санкции ескалират. В същото време липсват достатъчно предпоставки за стабилно икономическо възстановяване и осъществяване на необходимите инфраструктурни проекти, а променящата се глобална конюнктура ограничава възможностите на съюзниците на Дамаск да му оказват необходимия обем финансово-икономическа помощ.

По данни на ООН, 90% от сирийците живеят под линията на бедност, а 70% се нуждаят от международна хуманитарна помощ. На фона на забавящите се темпове на икономически растеж и паралелното нарастване на военните разходи в света обаче, не може да се разчита на увеличаване на донорската помош по линия на ООН и неправителствените хуманитарни организации. Ще припомня, че през 2022 планът на Световната организация за Сирия беше финансиран едва на 47%. Нивото и качеството на живот на огромната част от населението стремително падат. В същото време, само в рамките на три месеца цените на основните хранителни продукти са скочили с 30%, а на горивото - с 44%. Средната месечна заплата е 15 долара, при положение, че за оцеляването на петчленно сирийско семейство са необходими между 427 и 611 долара. Населението, включително в Дамаск, изпитва трудности и заради периодичните прекъсвания на електрозахранването и недостига на горива, изострил се след като иранските петролни доставки бяха намалени двойно, заради вътрешните проблеми на Техеран.

От своя страна, сирийското правителство полага максимални усилия, опитвайки се да прекрати срива на икономиката, комбинирайки за целта пазарни методи и държавно регулиране, както и да смекчи социално-политическите последици от кризата. Предвид намаляващите вътрешни ресурси обаче, това се оказва по-трудно дори отколкото по време на войната. Нарастващият бюджетен дефицит и ескалиращата инфлация, принуждават управляващите да ограничават държавните субсидии и списъка на реципиентите, което в миналото позволяваше цените да останат на сравнителни приемливо ниво. Постоянно нараства безработицата сред младите хора, чието ниво през 2022 по официални данни е надхвърлило 30%. Впрочем, според министъра на икономиката и външната търговия Самер Халил, това е била "най-лошата година за Сирия през последния половин век".

Наред с чисто икономическите мерки, консолидацията на властта се осъществява с помощта на своеобразна система "клиент-патрон". В страната на практика има две нива на управление - официалните държавни институции и вертикално изградената сенчеста система на социално-икономически и конфесионални взаимоотношения. Тази система постоянно подхранва корупционната среда при разпределянето на финансовите потоци и приходите от добивите на енергоносители. За това способстват и "правилата" на военната икономика, които продължават да действат в условията на териториална раздробеност и липса на нормални вътрешноикономически връзки. Оформилите се през годините на войната центрове на влияние и свързаните с тях бизнес структури не са заинтересовани от прехода към мирно развитие, въпреки че в сирийското общество, включително в средите на бизнеса от секторите на реалната икономика и част от държавния апарат има сериозни настроения в подкрепа на осъществяването на реформи. Тоест, значителна част от обществото е убедено, че Сирия не може да остане такава, каквато беше преди войната, но в атмосферата на всеобш страх, политическа апартия и засилено влияние на службите за сигурност, това не се заявява открито.

Неслучайно, специалният пратеник на ООН за Сирия Гейр Педерсен постоянно призовава международната общност да не подценява случващото се в страната, предупреждавайки за съществуващите рискове на неразрешения, или по-скоро "забравения" конфликт там. Според него, ситуацията в Сирия се намира в "стратегическа задънена улица", изходът от която може да бъде намерен само с политически средства. Работата на Конституционния комитет, създаден с толкова усилия през 2019, буксува. Всъшност, от май 2022 той на практика е парализиран. Изглежда че самите сирийци вече не са способни да постигнат споразумение помежду си, продължавайки да робуват на политическите си предразсъдаци.

На свой ред, правителството се смята за победител и не вижда достойни партньори, с които би могло да преговаря, а крайно разнородната опозиция упорито не се отказва от прекалените си претенции и неуместни амбиции. Международната ситуация също затруднява многостранните усилия за търсене на компромисни решения.

Нова "арабска пролет"?

През август и септември в Сирия имаше продължителни антиправителствени демонстрации и стачки в населената предимно с друзи провинция Сувейда, която на практика излезе изпод контрола на Дамаск, впрочем местните власти също все още не са в състояние да я контролират. Това не са първите вълнения в провинцията - такива избухват редовно от 2019 насам, по-важното в случая е, че всеки път те са все по-продължителни.

Паралелно с това, в съседната провинция Дараа, където от 2018 тече процес на помирение между режима и опозицията, стотици сирийци също излизат на улицата за да протестират срещу постоянно влошаващите се условия на живот. При това сегашните протести в Южна Сирия (както в Дараа, така и в Сувейда) все повече прибиват и политическа окраска и вече са насочени директно срещу правителството, докато преди участниците им издигаха предимно икономически лозунги и призиви за разрешаване на социалните проблеми.

Основното предизвикателство за Дамаск е, че последните протести доста напомнят събитията от "арабската пролет" през 2011-2012, които в Сирия също започнаха с постепенно разширяване на протестите и трансформиране на издиганите на тях искания от социално-икономически в чисто политически (т.е. за смяна на режима). В случая много ще зависи от това, каква ще е позицията на сирийците-сунити от централните райони на страната - Дамаск, Хомс и Хама/Алепо. Налице са обаче определени предпоставки за нов колапс и ново въстание в Сирия, защото проблемът за оцеляването пред реалната заплаха от гладна смърт може да накара протестиращите да преодолеят страха си от репресиите на режима.

След 11-годишната гражданска война, днес над 60% от сирийците (12 млн. души) се сблъскват с остър недостиг на продоволствени стоки и буквално всеки ден се борят за оцеляването си, при положение че (както вече споменах) 90% от населението живее под линията на бедност. В същото време средните цени на хранителните продукти в страната са най-високите за последните десет години.

Силната зависимост от вноса на редица стоки, наред с няколкото поредни години на ниски добиви, прави Сирия силно уязвима в това отношение - в периода 2020-2022 цените на хранителните продукти скочиха с 532%, като ръстът продължава и в момента.

През август курсът на сирийската лира достигна исторически минимум от 12 хил. лири за долар (в началото на 2023 той бе почти два пъти по-висок). В тази връзка ще отбележа, че в навечерието на протестите през 2011 курсът беше 47 лири за долар.

Проблемите се задълбочават от прекъсванията на доставките на гориво от Иран. В случая, непосредствена причина за протестите бе решението на правителството да се откаже от субсидирането на горивото (и най-вече на мазута), предназначено за нуждите на населението. Вместо това бе предложено да бъдат увеличени заплатите на държавните служители, което на фона на катастрофалния срив на сирийската лира едва ли би могло да компенсира отмяната на социалните придобивки.

Друг проблем за правителството на Асад е фактът, че жизненото равнище в районите контролирани от терористичната ислямистка организация "Хаят Тахрир аш-Шам" в Идлиб, от протурската Сирийска национална армия в Северно Алепо и Хасака, както и в източната част на страната, контролирана от покровителстваните от САЩ кюрдски Сирийски демократични сили (SDF), вече е по-високо от това в правителствените територии.

Междувременно, режимът на Асад получи и друг тревожен сигнал от провинциите Латакия и Тартус, където живеят повечето сирийски алауити, част от които е и президентското семейство. Представителите на това етноконфесионално малцинство също започват да се присъединяват към антиправителствените действия, следа като в последно време се оказаха в дори по-лошо икономическо положение, отколкото повечето сирийски араби-сунити. Тъй като мнозинството алауити останаха в Сирия, те са принудени да разчитат единствено на себе си, докато много араби-сунити имат роднини, избятали в Турция или Европа, които все пак им изпращат някакви средства.

Засега алауитите избягват да протестират открито, предпочитайки да действат тайно и анонимно. Беше съобщено, в частност, за вълна от арести в населените с алаути Латакия и Джабла заради скъсани портрети на президента Асад. Впрочем, в Латакия вече действа и протестно "Движение 20 август", разпространяващо антиправителствени листовки, включително в родния град на семейство Асад - Кардаха. То се подкрепя от опозиционната организация "Свободни офицери - алауити", настояваща за спазване изискванията на резолюция 2254 на Съвета за сигурност на ООН относно предаването на управлението на страната на нов инклузивен орган на изпълнителната власт. Показателно е, че за същото призовават и протестиращите в Южна Сирия (в Дараа и Сувейда).

Тази все още "тиха" съпротива в алауитските райони, традиционна смятани за опора на сирийския режим, поражда много сериозни опасения в Дамаск. С цел осъществяването на по-активно и ефективно противодействие на протестната активност, наскоро за губернатор на Тартус беше назвачен бригадният генерал Фирас ал-Хамид (кадър на Главното управление за сигурност), тъй като действията на предшественика му бяха оценени като "прекалено меки".

В същото време, при евентуално усилване на репресиите, не може да се изключва преминаването на протестите към "открита фаза" и разпространението им в градовете по крайбрежието. При това вече се наблюдават и опити за координация между опозиционно настроени жители на алауитските райони и протестиращите друзи от Сувейда. Пример за това бе неуспешният опит на представители на протестните мрежи в Сувейда да изведат от Латакия опозиционния алауитски активист Айман Фарес за да не бъде арестуван от властите. В момента тъкмо Сувейда е основното огнище на антиправителствени настроения на контролираните от правителството територии. На практика, протестиращите успяха напълно да парализират работата на държавните учреждения в тази провинция.

Ще припомня, че в края на 1920-те години именно друзите, начело със Султан ал-Атращ са основната движеща сила на антиколониалното "Голямо сирийско въстание" срещу Франция, към което по-късно се присъединяват и представители да други сирийски етноконфесионални групи. Показателно е също, че и в сегашните протести в Сувейда участват не само друзи, но и местни араби - сунити и християни. Тук е мястото да отбележа, че и други градове, където има компактни групи друзи, също се превръщат в центрове на антиправителствена активност. В края на юли например, в Джараман, недалеч от Дамаск, имаше въоръжени сблъсъци между противници на режима от местната друзка общност и проправителствено настроени палестинци, като причината бе обявената в града обща стачка.

Друга особеност на протестите в Сувейда бе подкрепата за тях от страна на религиозните лидери на друзите, които доскоро подкрепяха властите в Дамаск. Според духовния лидер на сирийската друзка общност шейх Хикмат Хаджри: "тези протести са истинския глас на сирийския народ".

Според експертите, ако правителството се ориентира към силово потушаване на протестите в Сувейда, това би могло да доведе до въоръжени сблъсъци между силите за сигурност и друзките въоръжени милиции, към които да се присъединят и други жители на района. Което пък може да разшири кръга на насилието и в съседните провинции - Дараа и Кунейтра, чието население разполага с голямо количество оръжие и където продължава да има бунтовнически отряди, които само формално се присъединиха към процеса на помирение и не са предали оръжията си.

От друга страна, евентуални силови действия на правителството против протестиращите могат да породят силно негативен резонанс в сирийското общество. Ще припомня, че по време на гражданската война, действията на Асад се обосноваваха с необходимостта за борба с джихадистите и ислямистките терористи, опитващи се да изтребят всички, които не смятат за истински мюсюлмани - християните, алауитите и друзите. Тоест, антибунтовническите операции на режима се провеждаха и в името на защитата на сирийските малцинства от радикалните ислямисти.

За правителството и президента Асад така очерталата се ситуация изглежда, до голяма степен, "патова", тъй като за управляващите ще е изключително трудно, ако не и невъзможно да подобрят положението в икономиката в най-близко време. В тази връзка, предприемането на отделни половинчати мерки, като премахването на пропускателните пункове, контролирани от 4-та дивизия на правителствената армия в провинция Алепо наример, по-скоро повтвърждават обвиненията, че режимът позволява на различни проправителствени формирования да се обогатяват, налагайки незаконни такси за преминаване през контролираните от тях пунктове. Истината е, че в подобни схеми, включващи налагането на такси и данъци и контрол над контрабандните потоци, са забъркани немалко от въпросните формирования, превърнали се във важна част от процъфтяващия в страната "сенчест бизнес".

Бунтовете на арабските племена

През лятото на 2023 САЩ демонстрираха намерение да заемат по-активна позиция по отношение на случващото се в Сирия, очевидно опитвайки се да минимизират негативните последици от нормализацията на отношенията между Иран и Саудитска Арабия, постигната с решаващото посредничество на Китай. Както е извество, в отговор на съгласието на Техеран да направи някои отстъпки в Йемен, Рияд (макар и без особено желание) пое ангажимент да помогне за изваждането на племенните конфедерации в сирийската зона отвъд река Ефрат от прекия контрол на проамериканските кюрдски формирования, като и да не пречи на Дамаск да осъществява "точкови операции" срещу ислямистите в Идлиб. По този начин се създава основа за последваща интеграция на Югоизточна Сирия с останалата част на страната. Разбира се, засега за подобен процес не може да де говори, тъй като все още предстои създаването на необходимата основа, която по-късно да бъде надградена в рамките на Лигата на арабските държави например.

Както е известно, сирийската територия отвъд Ефрат включва повечето петролни полета на страната, които са в основата на нейното благосъстояние. В глобален план, сирийските запаси от петрол са под 1%, но за Дамаск те представляват съвсем реална база за развитие на националната икономика.

В момента обаче, тези петролни полета, както и инфраструктурата за добив и преработка на петрола, се контролират от своеобразен конгломерат, включващ Сирийските демократични сили (SDF - т.е. кюрдските, асирийски и арабски формирования от т.нар. "Демократична федерация на Северна Сирия"), местните племенни милиции, осем от които - като Бакара и Шаммар, са доста многочислени, както и т.нар. "отряди Касад".

За разлика от SDF, които са официално признати от САЩ и ЕС и получават от тях техника, въоръжение, специални средства и съответната подготовка, отрядите "Касад" са чисто криминални формирования, които обаче контролират ключовите зони на юг от Ракка, по левия бряг на река Ефрат, а точно там са и петролните полета, както и южните гранични преходи към Ирак.

Основната активност на "Касад" е свързана с мащабната контрабанда към и от Ирак, както и с откровен бандитизъм (отвличанията с цел откуп и налаганета на такси на преминаващите кервани са постоянна тяхна практика), поради което между въпросните отряди, SDF и местните арабски племена има постоянно напрежение, периодично ескалиращо в открити сблъсъци. Режимът в Дамаск ги смята за терористична групировка (макар че отрядите по-скоро представляват мрежа от разнородни ядра), което  не е далеч от истината, тъй като част от бойците им са бивши кадри на Ислямска държава. Целият този "конгломерат" се покровителства и защитава от военния контингент на САЩ, разположен във военните бази и петролнопреработващите комплекси в района, а общото политически ръководство се осъществява на основата на консенсуса между военните съвети на арабските племена и SDF.

Този консенсус обаче е твърде крехък. Така, SDF постоянно обвинява арабските племена, че "захранват" местните ядра на Ислямска държава, докато арабите ги контрират, че покровителстват бандитите и контрабандистите от "Касад". Всъщност, в основата на проблемите са каналите за пласмента на добивания в района петрол и разпределянето на средствата от неговата продажба, както и от търговията с петролни продукти, оръжие, техника и дори наркотици.

В края на август 2023 обичайните за зоната отвъд Ефрат периодични сбъсъци ескалираха в истинско въстание на част от арабските племена, в резултат от което силите на "Касад", както и официалните представители на SDF бяха прогонени не само от селата в южната част на зоната отвъд Ефрат, но и от редица градове, а SDF бяха принудени да използват срещу бунтовниците тежко артилерийско въоръжение, включително реактивни системи "Град".

Непосредствен повод бе арестът на водача на арабската милиция в Дейр ез-Зор Ахмед Кабил, последван от поредици ултиматуми на племенните старейшини към SDF, прераснали в бойни действия в зоната на основните петролни полета и нефтопреработвателни мощности.

Опитвайки се да потушат напрежението, САЩ увеличиха военния си контингент в района, но проблемът е, че в момента цялата политическа конструкция в него, създадена под контрола и покровителството на американците, е на път да рухне. Ако в този процес бяха пряко замесени сирийската армия или проиранските групировки, за САЩ щеше да е по-лесно да решат проблема със сила, но истината е, че той се развива именно в рамките на подкрепяната от тях система. А най-неприятното за Вашингтон е, че същата тази "система" сега се обръща срещу тях и настоява за постепенното им изтегляне от региона.

Както вече споменах, напрежението между идеологизираната кюрдска върхушка на т.нар. "Демократична федерация Северна Сирия" и арабските племена никога не е преставало да тлее. Въпросът обаче е, защо след като почти пет години след края на "горещата фаза" на сирийската криза (когато сирийската армия си върна всички територии до река Ефрат и югоизточната граница) в зоната отвъд Ефрат установеният "под чадъра на САЩ" вътрешен баланс между местни играчи се запазваше, сега внезапно се оказва застрашен? Отговорът е свързан с факта, че в последно време все повече от доскорошните противници на Дамаск демонстрират склонност да нормализират отношенията си с режима на Асад, като в това число са такива ключови регионални играчи като Турция и Саудитска Арабия.

Тоест, ако местните племенни шейхове решат, че вече не се нуждаят от американските гаранции и закрила, тъй като могат да разчитат на гаранции и закрила от страна на Саудитите, това драматично би променило ситуацията в зоната отвъд Ефрат, лишавайки САЩ от каквото и да било пространство за маневриране в Сирия, а РКК и нейните сирийски "проксита" - от изключително важни източници на приходи.

Не бива да се пренебрегва и обстоятелството, че освен всичко друго арабският Близък Изток представлява сложно преплитане на племенни конфедерации, които често са пръснати като своеобразни "петна" по целия регион и отразяват някогашните миграционни процеси в него. Така например, една и съща общност може да живее и в Ирак, и в Саудитска Арабия, Сирия и Йордания. А в Йемен всяка от тях да разполага със собствена "историческа база".

Разбира се факторът на този тип взаимодействия не бива да се надценява и да се приема за определяш, но при такива процеси, като онези, които се развиват в момента в сирийските територии отвъд Ефрат, те са от голямо значение. И, ако подходите на държавите от Персийския залив (и най-вече на Саудитска Арабия) се променят, това моментално се отразява и там.

В тази връзка ще напомня, че в началото на септември, против SDF се обяви още една арабска племенна конфедерация - "Джабур", чиито лидер Науаф ал-Муслат заяви, че "арабите от Ал-Джазира (както местните наричат сирийската северна провинция Хасака - б.а.) не са нито Ислямска държава, нито гангстерите от "Касад". Не те канеха в страната чуждестранните терористи и не осъществяваха чуждестранни програми". При това Ал-Муслат открито обвини SDF че са започнали истинска война, която "вече не се води против конкретен лидер или военен съвет, а против цялата арабска племенна общност".

В случая е много показателно и, че Науаф ал-Муслат ясно се дистанцира не само от "кюрдската" SDF, но и от "чуждестранните (т.е. от американските) програми" в района, акцентира върху арабския наратив (а той е лидер не само на местната общност, но и на цялата племенна конфедерация Джабур в Близкия Изток) и подчерта различията между интересите на арабите и тези на кюрдите (при това открито посочи, че базите на SDF в Синджар и планината Кандил всъщност са бази на РКК) и доминираната от тях политическа система в Северна Сирия.

Според експертите, това е най-острата криза в зоната отвъд Ефрат през последните години, което обяснява и моменталната реакция на Турция, която отвори граничните си контролно-пропускателни пунктове по границата със Сирия, подкрепяйки своите прокси-формации от т.нар. Сирийска национална (свободна) армия, активизирали действияти си в района на Манбидж.

Засега правителството в Дамаск не демонстрира желание да се намесва пряко в развитието на ситуацията, което изглежда логично, тъй като това само би нарушило формиралия се между арабите в района консенсус (който и без това е твърде крехък). От друга страна обаче, режимът на Асад вероятно ще се опита да окаже дискретна подкрепа на арабските племена в зоната отвъд Ефрат, както и да активизира дипломатическите си канали за установяване на контакти с арабските племенни конфедерации в Близкия Изток, като цяло. При това, на сирийския режим ще се наложи да действа бързо за да не позволи инициативата в това отношение да бъде поета от специалните служби на Катар, които в подобни моменти действат в синергия с турските интереси. Възможно е впрочем, сирийците да потърсят и евентуално съдействие от Рияд за да не допуснат такова развитие.

Сегашната ситуация в зоната отвъд Ефрат, наред с ескалиращите проблеми в Ливан, както и финансовите трудности и протестите в Централна Сирия (да не говорим за последиците от войната между Израел и Хамас) показват, че политическият ландшафт в региона започва да се променя, при това бързо. Тоест, новите стратегии на ключовите местни и външни игрочи вече дават резултат. Що се отнася до САЩ, случващото се представлява сериозно пречка пред реализацията на стратегическата им идея за разделянето на региона на два "клъстера" - враждебен ("ирански") и приятелски ("индо-арабски", в рамките на квазиалианса I2U2). Затова пък, за други играчи и най-вече за Сирия се очертават нелоши щансове да си върне контрола над толкова необходимите за икономиката и петролни полета, разположени отвъд Ефрат.

Има ли поводи за оптимизъм

В същото време, следва да отбележа наличието - както в Сирия, така и в региона, като цяло, на определени признаци, позволяваши да не гледаме прекалено песимистично на перспективите за преодоляване на кризата. Очерталите се тенденции все още нямат устойчив характер, но напълно се вписват в картината на променящия се Близък Изток, държавите в който предпочитат да търсят решение на натрупалите се вътрешни проблеми самостоятелно, стремейки се да избегнат прекалената намеса на външни играчи (и особено на САЩ).

Сред признаците за известно намаляване на напрежението и дори за своеобразно "близкоизточно разведряване" са редица важни промени в регионалната конфигурация от последно време. Става дума, в частност, за нормализирането на отношенията между Турция и съседните и арабски държави, включително за очерталото се предпазливо сближаване с Дамаск; смекчаването на повечето разногласия, които блокираха работата на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) и решението на някои (ОАЕ, Йордания, Бахрейн) от тях да прекратят бойкота срещу Сирия, възстановявайки нормалните междудържавни връзки; поддържането на скрити канали за контакти между Саудитска Арабия и Сирия, със съдействието на арабските партньори; нарастване на ролята на ОАЕ, Египет и Катар в качеството им на модератори на вътрешните конфликти в Ливан, Ирак, Либия и т.н. Сирия заема едно от централните места в този процес. Дълго време липсваше консенсус относно връщането и в Лигата на арабските държави, но през май 2023 това най-сетне стана факт. Ключова роля в случая изигра промяната в позицията на Саудитска Арабия, която смята, че най-важното е разрешаването на проблемите в отношенията между режима в Дамаск и опозицията, на основата на резолюция 2254 на Съвета за сигурност на ООН.

Впрочем, налице е и известна промяна в тона на заявленията на самото сирийско ръководство. Така, по време на среща с местни медии, президентът Башар Асад акцентира върху необходимостта от "нова външна политика" и "прагматизъм в подходите към международните и регионални трансформации". Паралелно с това зачестиха политическите контакти на Сирия на високо равнище, както и икономическият и обмен с редица арабски държави и най-вече със съседните Ливан, Йордания и Ирак. Властите в Дамаск премахнаха ограниченията върху търговията със Саудитска Арабия и значително смекчиха антисаудитската реторика. Показателно е и, че на фона на закъснялата и политизирана реакция на Запада след земетресението през февруари, 74% от първоначално доставената на Сирия хуманитарна помощ дойде именно от арабските държави. На свой ред, Башар Асад склони да отвори два допълнителни гранични гранични прехода към територията на Турция (Баб ас-Салам и Ар-Рай), в северозападната част на Сирия, която не се контролира от режима.

В средата на миналата 2022 бяха активирани съществуващите и по време на войната тайни канали за комуникация по линия на сирийските и турските специални служби с цел продължаване на преговорите между двете страни на военно и политическо равнище, при това със съдействието на Русия. Както е извество, през октомври 2022, турският президент Ердоган произведе истинска политическа сензация, заявявайки, че е възможно да се срещне със сирийския си колега Асад "в подходящо за това време". По-късно, на фона на продължаващите тайни контакти с руско участие, той съобщи, че се съгласува механизъм за взаимодействие относно Сирия чрез последователно осъществяване на преговори в три различни формата: на специалните служби, на министрите на отбраната и външните работи и, накрая, на висше държавно равнище.

Разбира се, помирението между двете държави, чиито отношения са обременени от тежкото наследство както на по-далечното, така и на съвсем близкото минало, няма как да стане бързо и безболезнено. Единствено възможни в случая са постепенните стъпки към сближаване и установяване на приемливо ниво на доверие, които да гарантират устойчивостта на процеса. Тоест, става дума за продължителна и сложна игра, която би могла да очертае не само рамките на сирийското урегулиране, но и мястото на целия традиционно взривоопасен регион в глобалната политика. Първите резултати от работата в рамките на тристранния формат, който (и това е изключително важно) се ползва и с подкрепата на Иран, както и реакцията на случващото се в света, позволяват да направим някои предварителни изводи.

На първо място, стремителните промени в глобален и регионален план накараха лидерите на Сирия и Турция да осъзнаят, че ако двете страни продължат да балансира на ръба на сблъсъка това би имало опасни икономически, социално-политически и хуманитарни последици за тях. Именно на тази основа се очерта съвпадение на интересите, позволяващо постигане на взаимна изгода. Ердоган е известен с неочакваните завои, в провежданата от него политика, но сирийският случай напълно се вписва в провеждания напоследък от Турция курс към "деескалация в отношенията с близкоизточните държави". Предупреждението на Русия и САЩ (които в случая действаха заедно, макар и преследвайки различни цали) към Анкара да се въздържи от поредна операция против кюрдите, осигури на турския лидер удобен предлог в хода на предизборната си кампания да обърне промяната на курса в своя полза, обещавайки да върне 500 хиляди сирийски бежанци в родината им и да гарантира сигурността на страната с невоенни средства.

В Дамаск също разчитат да спечелят от сближаването с Турция. В контекста на бъдещото държавно устройство на Сирия, разрешаването на ключовия проблем с местните кюрди е свързан именно с постигането на споразумение с Анкара. Ако това се случи, Турция би могла да окаже влияние върху поведението на сирийската опозиция, представена в Конституционната комисия (SCC) и в същото време би дала на сирийското правителство възможност да оправдае отстъпките, които рано или късно ще бъде принудено на направи в рамките на общия преговорен пакет. Ако за Дамаск е принципно важно Турция в крайна сметка да се откаже от подкрепата си за т.нар. временно правителство и контролираната от него "сирийска национална армия", както и да заеме ясна позиция относно ислямистките групировки в Идлиб, Ердоган поставя на първо място отношенията на сирийския режим с политическото крило (Демократичния съюз) и военната структура (Сирийските демократични сили) на кюрдската автономия в североизточната част на страната, които според Анкара са тясно свързани с обявената от нея за терористична Работническа партия на Кюрдистан (PKK).

Евентуалното сближаване с Турция би ускорило и "завръщането" на Сирия в арабския свят, както и легитимирането на режима на Асад в западния свят, включително създаване на канали за връзка със САЩ. Всичко това е от голямо значение за Дамаск в икономическо отношение. От гледна точка на икономиката, търговския обмен, транзита на хора и сигурността, териториалната ивица по сирийско турската граница представлява единно "екологично пространство". Дори в чисто административно отношение управлението на сирийските територии в тази северна част на страната се осъществява чрез губернаторите на съседните турски провинции, а доставките на стоки и продоволствие се извършват по контрабандните канали. Възстановянате на териториалната цялост на Сирия чрез активизирането на международния политически процес ще позволи на тази част от страната да излезе от сянката на местните мафиотски структури и да може да разчита на реални чуждестранн инвестиции.

На второ място, в този случай Русия действа, ако не като посредник, то като свързващо звено между Дамаск и Анкара, улесняващо постепенния прогрес в двустранните отношения. Международният дипломатически опит сочи, че подобни мисии изискват от "модератора" не само да демонстрира достатъчно гъвкавост и разбиране на проблемите на страните и техните визии за фундаменталните причини за конфликта, но и собствено виждане, как би могъл да се развие процесът и къде са границите на това развитие. При всички случаи, страните в конфликта следва да осъзнаят, че постиганета на политическо решение е невъзможно без взаимни отстъпки. В случая, логиката "победители и победени" едва ли ще сработи. Като това се отнася и за сирийските кюрди, които по време на войната се сдобиха със собствена "администрация", но поради неумолимите изисквания на историята и географията са "обречени" да съществуват в рамките на сирийската държава. Истината е, че сегашното покровителство от страна на САЩ няма да продължи вечно, т.е. бъдещето на кюрдската общност ще зависи най-вече от отношенията и с Турция. По всичко изглежда, че илюзиите за трансформацията на кюрдската автономия в северна и източна Сирия в (квази)държава постепенно се изпаряват, включително под влиянието на негативния опит на иракските кюрди с проведения от тях през 2017 референдум за независимост. В това отношение, Москва тепърва ще трябва убеди сирийското ръководство да признае автономния статут на местната кюрдска общност, т.е. да се откаже от сегашната си позиция, че така само би поощрило кюрдския сепаратизъм.

На трето място, реакцията на американската администрация на преговорите във формата Сирия, Турция, Русия, бе доста показателно. САЩ очевидно са против многостранните усилия за деблокиране на сирийската криза. Както заяви представител на Държавния департамент, те не подкрепят повишаването на нивото на отношенията със Сирия и "реабилитацията на жестокия диктатор Башар Асад". Малко по-късно САЩ, Великобритания, Франция и Германия публикуваха съвместно заявление със сходно съдържание. Паралелно с това Вашингтон повиши военно-политическата си активност в Североизточна Сирия, открито поощрявайки сепаратистките настроения сред местните кюрди. В тази връзка, в началото на 2023, специалният американски представител за Сирия преговаря с ръководствата на различни кюрдски организации, арабските племена и националните малцинства с цел да бъде разширена социално-етническата база на "кюрдската автономия" и укрепване на позициите и в региона.

На четвърто място, Сирия и Турция изглежда са осъзнали необходимостта да търсят компромиси на основата на обща визия за бъдещето в новите геополитически условия. В същото време Турция играе ключова роля, като единствения играч, който се опитва да играе едновременно и със Запада (САЩ) и с Изтока (Русия, Китай) в опитите за разрешаване на сирийската криза. Нейната позиция може да се окаже повратен момент за развитието на ситуацията в целия регион по пътя на стабилизацията или, напротив, за нова военна ескалация.

Някои изводи

През годините на тражданската война нивото на корупцията в Сирия нарасна още повече. В същото време прекратяването на сраженията не доведе до сериозни позитивни резултати за икономиката на страната. Напротив, трансформацията на част от проправителствените групировки в своеобразни сенчести картели и вертикалното преразпределяне на активите представляват изключително опасен феномен, който само задълбочава и без това катастрофалната икономическа ситуация в страната и води до още по-голямото обедняване на обикновените сирийци.

Разбира, огромна "заслуга" за това имат и западните санкции срещу Дамаск. Именно те поддържат и стимулират вътрешното напрежение в страната и правят процеса на възстановяването изключително трудно осъществим. Особена роля в това отношение играе приетият от САЩ т.нар. Закон "Цезар" (Caesar Syria Civilian Protection Act, наречен така по псевдонима на виден сирийски военен, избягал от страната през 2013), който налага рестрикции на всички компании и фирми, както и на частните лица, сътрудничещи с официалните сирийски институции, включително и с цел възстановяване на страната.

Всичко това влошава и без това критичната ситуация в Сирия и не позволява на страната да се възползва пълноценно от процеса на възстановяване на връзките между Дамаск и богатите арабски монархии след като страната отново бе приета в Лигата на арабските държави през май 2023. При това, самите сирийски власти не бързат да изпълнят онези условия на арабските донори, които биха позволили старта на отпускането на помощ за Сирия. Сред тях са създаването на условия за завръщане на бежанците, прекратяване на политическите репресии, прекъсване каналите за доставка на сирийски каптагон, който буквално е наводнил Близкия Изток, и т.н.

* Българско геополитическо дружество