25
Чет, Юли
27 Нови статии

Регионалните и глобални измерения на конфликта между Израел и ХАМАС

брой 6 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

На 7 октомври три хиляди бойци на ХАМАС атакуваха разположената на границата със Сектора Газа 143-та израелска териториална дивизия и живеещите в граничните кибуци цивилни граждани, в резултат от което бяха убити над 1400 евреи, включително много жени и деца, което закономерно доведе до нова вълна на насилие в тази част на Близкия Изток (в резултат от предприетото в отговор настъпление на израелската армия в Газа, само до началото на ноември там са загинали около десет хиляди души).

Ужасяващите кадри с убити цивилни от двете страни в медиите доказват, че става дума за един от най-кървавите сблъсъци в Близкия Изток през последните години. Те обаче не разкриват механизма на сегашната война, а по-скоро го прикриват, апелирайки към чувствата на хората, а не към рационална оценка на случвашото се. В същото време именно дефицитът на рационални причини и мотиви е основната характеристика на конфликта, което поставя доста въпроси пред анализаторите и експертите. В тази връзка е важно да разберем локалния и регионален контекст на сблъсъка, както и да анализираме неговите морални и правни аспекти.

 

Предисторията на конфликта

 

Както е известно, израелската политика по отношение на палестинците стриктно следва конфликтната парадигма, използвана от окупацията на Западния бряг на река Йордан, Йерусалим и Сектора Газа през 1967 насам. Споразуменията от Осло, както и изтеглянето на израелската армия от Газа през 2005 (т.нар. "едностранно разграничаване") частично отразяват тази политика. Въпросните споразумения (известни и като "Декларация на принципите") бяха одобрени от правителството на Ицхак Рабин през август 1993 и подписани от Израел и Организацията за освобождение на Палестина през септември с.г. във Вашингтон. Наскоро публикуваните протоколи от тогавашното заседание на израелското правителство показват, че и по онова време то се е вълнувало най-вече от въпросите на сигурността, а не от политическите стремежи на палестинците за създаване на независима държава.

Според израелския анализатор Игал Леви, Споразумениято от Осло са били изготвени от военното командване с цел да се гарантира контрола на Израел над Западния бряг и Сектора Газа. Това обаче, нямаше как да не породи проблеми с функционирането на Палестинската автономия, като пълноценна държава, особено на фона на разширяването на израелските селища и ограничаване свободата на придвижване на палестинците. Според тогавашния министър на вътрешната сигурност Моше Шахал, израелските служби за сигурност са настоявали най-много нещата в това отношение да останат без промяна.

Що се отнася до изтеглянето на войските от Газа през 2005, то бе взето от Израел заради зачестилите нападения срещу неговите военни. Секторът много трудно можеше да бъде контролиран, затова изтеглянето се разглеждаше като алтернативен начин за управлението му без пряко присъствие на израелската армия.

 

Политиката на Нетаняху спрямо Газа

 

По време на 16-годишното управление на различните правителства на Бенямин Нетаняху ХАМАС на практика се превърна в основния инструмент за регулиране на конфликта с палестинците. На заседание на блока "Ликуд" през март 2019 Нетаняху заяви, че подкрепата и укрепването на ХАМАС са необходими за предотвратяване създаването на палестинска държава. Освен това, той спомена, че отделянето на палестинците в Газа от тези на Западния бряг е част от израелската стратегия. Което означаваше, че Израел на практика признава ХАМАС за суверенна власт в Газа. Тук е мястото да отбележа, че това не е само военна, но и политическа организация (част от прословутата мрежа на "Мюсюлмански братя"), която изпълнява и държавни функции в сектора. Освен това, Израел използва конфликта с ХАМАС като предлог за запазване на контрола си над Западния бряг. Израелските лидери нееднократно са заявявали, че евентуално изтегляне от Западния бряг ще доведе до ракетни атаки срещу Тел Авив и централните райони на страната, както се случи след изтеглянето от Газа през 2005.

Непримиримостта на двете страни в конфликта и изключителното им ожесточение се обясняват до голяма степен от т.нар. "проклятие на географията". Държавата Израел не разполага с оперативна дълбочина, а от създаването и насам нейните арабски съседи на няколко пъти се опитаха да я унищожат напълно. В тези условия, границата на страната на практика представлява фронтова линия, а израелското общество - военен лагер. А наличието в този лагер на неконтролируема и многочислена група лица с двойна лоялност, в лицето на "израелските араби", се оказва недопустимо. Впрочем, палестинските араби се сблъскват със същия проблем и разсъждават по идентичен начин по отношение на израелските заселници.

На свой ред, ХАМАС използва политиката на Израел за да укрепи собствените си позиции в палестинската съпротива. При предишните военни сблъсъци между израелските части и организацията в Газа (през 2008-2009, 2012, 2014 и 2018), ХАМАС демонстрира способност да повишава обхвата на ракетните си атаки, както и да отваря и други фронтове срещу Израел, включително на Западния бряг и вътрешните райони на страната, което беше демонстрирано ясно по време на конфликта през май 2021.

Що се отнася до т.нар. Операция "Бурята Ал Акса", осъществена от ХАМАС на 7 октомври, тя следва да се разглежда в контекста на редица фактори. На местно ниво, определена роля изигра влошаването на условията, в които се държат палестинските затворници (около 5000 души) в Израел, както и ускоряването на изграждането на израелски селища на Западния бряг. През марг 2023 пък бе отменен Законът за разграничаването от 2005 (предвиждащ изтеглянето на Израел от Газа и северната част на Западния бряг). Целта вероятно е заселването на северната част на Западния бряг, за което говори и връщането на израелските заселници в Хомеш. Според шефа на Комисията за национална сигурност в Кнесета - генералът от резерва Цвика Фогел (депутат от крайнодясната партия "Еврейска сила", която е част от правителствената коалиция), следващата задача трябваше да стане връшането на ликвидираните през 2005 група еврейски селиша Гуш-Катиф в Газа. Друг фактор бяха зачестилите сблъсъци между евреи и палестинци, в резултат от които само през първите девет месеца на 2023 загинаха 30 евреи и 200 палестинци.

На регионално равнище от ключово значение бе процесът на нормализация на отношенията между Израел и Саудитска Арабия, която трябваше да се присъедини към т.нар. "Авраамически споразумения". Това е важно не само от гледна точка на икономическите и инвестиционни последици, но и чисто символично, защото Саудитите се смятат за лидер на арабския и сунитския свят. Следва да отбележа и, че тази нормализация е условие за осъществяването на мащабния проект за изграждане на транспортен коридор, който да свърже Индия с Европа, през Саудитска Арабия и Израел (коридорът "Индия-Близък Изток-Европа" - IMEC), конкурирайки се с китайския суперпроект "Един пояс, един път".

Присъединяването на Рияд към "Авраамическите споразумения" е изключително неизгодно за палестинците. Ще припомня, че по време на преговорите между арабите, американците и израелците, последните предложиха промени в т.нар. "Арабска инициатива 2000", лансирана навремето от Саудитите. На практика, те премахват редица основни точки в нея. В частност, САЩ и Израел предложиха създаване на конфедерация между Йордания и Западния бряг, запазвайки при това еврейските селища там. Паралелно се предлага и създаване на конфедерация между Египет и Сектора Газа, разпускайки въоръжените сили на палестинските организации (предвижда се за сигурността на конфедерациите да отговарят Кайро и Аман, а Йерусалим да остане неделима част от Израел). На практика, подобни промени отменят всичко постигнато след войната през 1967 и прехвърлят отговорността за Газа и Западния бряг на арабските държави, позволявайки на Израел да запази селищата си, както и Йерусалим. За палестинците, приемането им е крайно проблематично, тъй като на практика става дума за "депалестинизацията" на конфликта.

Тук е мястото да отбележа, че през последните няколко години Палестина постигна известни успехи в отстояването на позицията си на глобално равнише, т.е. в международните организации и съдилища. На първо място, векторът на политическите и правни усилия на Палестина бе съществено коригиран в посока на по-активното апелиране към правото на международна отговорност. Основният стремеж на палестинците е, вместо простото документиране на нарушенията, извършвани от Израел на окупираните територии и опитите за постигане на решение чрез преговори, еврейската държава еднозначно да бъде обявена за агресор, нарушаващ правото на нациите на самоопределение. Разчита се това да доведе до прилагането срещу него на санкции и ответни мерки от страна на всички останали държави (в момента западните страни не прилагат подобни санкции). Друго важно постижение, беше т.нар. judicialisation на конфликта, т.е. прехвърлянето му към международните съдилища. Така, през 2018 Палестина се обърна към Международния съд на ООН, обвинявайки САЩ, че преместването на посолството им в Йерусалим нарушава Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961. Съдът реши да разгледа жалбата на палестинците и през 2021 излезе с решение, потвърждаваща неговата юрисдикция. В началото на 2023 пък, Международният съд на ООН прие да разгледа и питането на Генералната Асамблея относно правните последици от незаконните практики на Израел на окупираните палестински територии.

В същото време обаче, кървавата операция на ХАМАС изключва перспективата за решение на проблемите чрез преговори и прави безперспективни всички опити за реализация на правата на палестинците на самоопределение в политическите органи на ООН или в международните съдилища, които, разбира се, няма как да избегнат политическия натиск. Що се отнася до санкциите и контрамерките, те също вече изглеждат невъзможни на фона на извършените от бойците на ХАМАС жестокости.

Създалата се в Газа ситуация ерозира възможността за разрешаване на палестинския въпрос и формира политически рамки, отговарящи по-скоро на интересите на САЩ и Израел. В началото на ноември, в резултат от масираните израелски бомбардировки, почти милион жители на северната част на Газа бяха принудени да избягат на юг. В същото време, израелската реторика, целяща дехуманизацията на палестинците, представяйки ги като "абсолютното зло", на практика води до оправдаване на последващото им унищожаване и/или прогонване. Впрочем, тази реторика не е нова и се използва от израелската доктрина за противопоставянето на Израел, като демократична правова държава, на палестинските терористични организации. Което напомня едно знаково изказване на бившия израелски външен министър Аба Еван за международното право, което "лошите" не прилагат, а "добрите" го игнорират.

 

Защо атаката стана възможна

 

Нападението на ХАМАС демонстрира неподготвеността на израелските сили за сигурност не само да предотвратят, но и незабавно да отразят подобен тип заплахи: на допълнително изпратените към границата с Газа армейски части бяха необходими няколко часа за да стигнат до ударените от арабите райони и няколко дни за да ги "прочистят". Впрочем, атаката се оказа безпрецедентна и в друго отношение: за първи път от дълго време насам на Израел се наложи да воюва на собствена територия, което е в принципно противоречие с един от ключовите принципи на собствената му стратегия за сигурност.

Сред особеностите на началния етап от войната между ХАМАС и Израел е и, че тя се оказа неочаквана не само за вънщните наблюдатели, но и за израелския военен и политическип елит. Въпреки това обаче, не може да се твърди, че атаката е била съвърщенно непредсказуема. От една страна, продължителната липса на решение на палестинско-израелския конфликт, отсъствието на надежди за мирното му разрешаване в краткосрочна перспектива, както и тежките условия за живот на палестинското население, нямаше как да не доведат до взаимна радикализация и приоритизация на насилието, като единствения ефективен инструмент в отношенията между страните.

От 2022 насам, в Израел постоянно бе обект на терористични нападения, чиито основни извършители бяха палестинците от Западния бряг на река Йордан (а понякога и от самия Израел), които по правило не са свързани с някаква конкретна групировка. Паралелно с това, израелските сили за сигурност осъществиха няколко антитерористични операции на Западния бряг, които със сигурност не способстваха за смекчаване на антиизраелските настроения сред палестинците, макар че ограничиха донякъде нападенията им. От друга страна, политиката на "най-крайнодясното" в историята израелско правителство, дошло на власт в края на 2022, допълнително способства за ескалацията на напрежението, тъй като се характеризираше с антагонистична реторика и нарастваща активност на израелските заселници в окупираните територии.

Освен това, налице бяха поне няколко външни фактора, способствали за това, че атаката на ХАМАС въобще се оказа възможна. На първо място, според някои оценки, както и според представители на самата групировка, тя е осъществила продължителна и щателна подготовка за нападението. Напълно е възможно, тъкмо това да обяснава, защо след Майската криза през 2021 не се наблюдаваше сериозна ангажираност на ХАМАС в очерталото се изостряне на напрежението между Газа и Израел, заслуга за което имаше най-вече движението "Ислямски джихад". На второ място, продължителната вътрешнополитическа криза в Израел, задълбочила се в резултат от опита на правителството на Нетаняху да прокара изключително спорната съдебна реформа, може би е създала у някои външни играчи впечатление за слабост на еврейската държава. Допълнителен фактор в това отношение вероятно е станал отказът на мнозина израелски резервисти да участват в мобилизационните мероприятия в знак на протест срещу проекта за промяна на съдебната система. Което пораждаше закономерни опасения относно стабилността на израелската система за сигурност пред въшните предизвикателства. На трето място, сравнително успешното придвижване на Израел и Саудитска Арабия към нормализация на двустранните отношения и изместването на палестинския въпрос на заден план (макар че на чисто декларативно равнище, той запазваше значението си), също би могло да е сред факторите, накарали ХАМАС да привлече към себе си вниманието на света, възстановявайки значимостта си като потенциален представител на палестинските интереси. Ще припомня, че според един от лидерите на организацията Али Барак, целта на операцияте е била освобождаване на палестинските затворници, прекратяване на "израелската агресия против джамията Ал Акса в Йерусалим" и деблокирането на Газа.

Разбира се, причините за първоначалния "успех" на ХАМАС вече са обект на внимателно разследване в Израел. Засега обаче, можем само да предполагаме, кои от изброените по-горе фактори са се оказали ключови. Шефът на израелската служба за вътрешна сигурност Шабак (Шин Бет) Ронен Бар пое лична отговорост за грешките, позволили атаката да се окаже успешна. Повишената терористична активност на Западния бряг вероятно също е отвлякла значителна част от ресурсите на различните израелски структури за сигурност. Друг такъв фактор е прекалената концентрация на вниманието на управляваща коалиция върху вътрешнополитическите въпроси и най-вече върху съдебната реформа. Освен това, публичните политически мотивирани конфликти между политическото и военното ръководство на страната, със сигурност не са способствали за взаимното разбирателство между тях и в този смисъл също бяха сред рисковете в сферата на сигурността.

Както е известно, официално декларираната цел на ответната израелска операция "Железни мечове" е "пълното унищожаване на ХАМАС". И, ако Израел действително се стреми да я постигне, трябва да довърши плахо започналата в края на октомври сухопътна операция в Газа, включително за да демонстрира своята мощ и реалните си военни възможности, вярата в които както в самия Израел, така и в региона, като цяло, беше ерозирана след нападението от 7 октомври.

Перспективите пред успеха на подобно решение обаче не са много ясни - както по тактически, така и по стратегически съображения. От една страна, сухопътната операция е свързана с голям брой жертви и от двете страни, дори ако е успешна за израелската армия. От друга страна, ликвидирането на ХАМАС, която на практика управлява Сектора Газа, ще постави въпроса, кой ще контролира тази територия в бъдеще. Самият Израел, който изтегли войските си оттам през 2005, едва ли ще е склонен да поеме такова бреме. На свой ред, Палестинската национална администрация, която и без това е силно отслабена, може просто да не е в състояние да управлява и Газа, след като толкова трудно се справя с управлението на Западния бряг. Другите възможности, засега не изглеждат очевидни.

Очевидно е обаче, че на Израел ще се наложи принципно да промени подхода си за взаимодействие с групировките в Газа, както и със Сектора Газа, като цяло. Според признанието на израелските военни, те са оценили погрешно намерението на ХАМАС и изводите, които организацията си е направила от предишните сблъсъци. В резултат, войната между Газа и Израел може да окаже сериозно влияние върху по-нататъшното развитие на израелско-палестинския конфликт и да доведе до последици, които не са били предвидени от нито една от страните. Впрочем, не е напълно предсказуема и динамиката на сегашната ескалация, тъй като внезапното (макар и до голяма степен неизбежно в подобна ситуация) възникване на т.нар. "черни лебеди" също би могло да окаже трудно протнозируемо влияние върху нея.

Неспособността на израелското ръководство да гарантира сигурността на собствените си граждани, вече породи сериозна обществени критика. Рейтингът на управляващата коалиция рязко се срина. Така, според проучване на вестник "Маарив", осъществено в средата на октомври, популярността на "Ликуд" е намаляла над 1,5 пъти (т.е. вместо сегашните си 32 депутати, при евентуални избори, партията би имала само 19), докато тази на опозиционния "Държавен лагер" е скочила цели четири пъти (41, вместо сегашните 12 депутати). Очакван бе и спадът на популярността на премиера Нетаняху - само 21% от анкетираните биха искали той да продължи да управлява Израел и след края на войната.

Сред най-опасните последици от "Бурята Ал Акса" обаче би могъл да стане сривът на доверието на израелците към армията, което по традиция е доста високо. В момента около 70% от тях продължават да вярват, че ЦАХАЛ е в състояние да справи със заплахите, което е малко по-малко, отколкото преди войната, но все още остава на сравнително високо ниво.

Макар че вътрешнополитическата криза в страната съвсем не е приключила, военните действия вече доведоха до временното сплотяване на израелското общество и политическия елит. Както е известно, към извънредното правителство на националното единство се присъединиха и част от членовете на опозиционната партия "Държавен лагер", включително лидерът и Бени Ганц, който влезе във "военния кабинет" на страната, част от който са и премиерът Нетаняху и военният министър Йов Галант. Целта на създаването му бе вземането на консенсусни решения, които да съответстват на интересите на значителна част от обществото. При това, провеждането на каквито и да било реформи, които не са свързани пряко със сегашната кризисна ситуация, бе отложено.

 

Международният контекст

 

Ключова непосредствена последица от "Бурята Ал Акса е, че стратегията на американските неоконсерватори за "нормализация" на отношенията между Израел и арабския свят, рискува да се провали, ако войната с ХАМАС се проточи. Както е известно, в последно време важни региони от арабския свят на практика нормализират отношенията си с Иран, при това не само в рамките на разширилият се наскоро формат БРИКС-11. Геополитическите последици от случващото се вероятно ще ускорят и изграждането на взаимносвързани геоикономически и логистични връзки между участниците в нарочената от САЩ за "нова ос на злото" - Русия, Иран и Китай".

Както можеше да се очаква, ключовият израелски съюзник САЩ демонстрираха решителната си подкрепа за еврейската държава както на ниво официална реторика, така и на практика. Още през първата седмица след нападението на ХАМАС в Източното Средиземноморие беше изпратен самолетоносачът "Джералд Форд", а малко по-късно и "Дуайт Айзенхауер", както и други кораби. Освен това САЩ заявиха, че ще предоставят допълнителната военна помощ, поискана от Израел. Целта на всички тези стъпки, както и на многобройните посещения на официални представители на Вашингтон в региона, е предотвратяването на по-нататъшната регионална ескалация и откриването на нови "антиизраелски фронтове" (в частност от страна на Иран и регионалните му"проксита").

Почти всички европейски държави (и на първо място Великобритания, Германия, Франция и Италия) остро осъдиха действията на ХАМАС, като някои изразиха готовност да потвърдят подкрепата си за Израел и с практически действия. Реакцията на регионолните играчи обаче, не беше еднозначна. В подкрепа на палестинското движение се обявиха Иран, Катар, Алжир, Сирия и други (включително Хизбула). Турция призова за преговори между Израел и Хамас, но в същото време отправи тежки критики срещу действията на израелската армия в Газа (което е разбираемо, предвид принадлежността на ХАМАС към мрежата на "Мюсюлмански братя", които дискретно се подкрепят от сегашните управляващи в Анкара). Повечето арабски държави, макар да осъдиха израелската операция в Газа, заеха по-сдържана позиция. Говори се, например, че са предупредили сирийския  президент Асад да не се меси в конфликта. Показателно е също, че президентът на ОАЕ Мохамед бин Зайед бе първият арабски лидер, с който Нетаняху разговаря след атаката на ХАМАС.

Както споменах, в резултат от изострането на ситуацията бяха замразени преговорите за установяване на официални отношения между Израел и Саудитска Аробия, които до този момент се развиваха успещно. В този смисъл, влиянието на ескалацията върху процесите на регионална политическа нормализация би могло да се развие в две противоположни посоки. От една страна, то може сериозно за я забави, защото палестинският въпрос, чието разрешаване продължава да е изключително проблематично, отново се оказва в центъра на близкоизточния "дневен ред". От друга обаче, изострянето на конфликта, напротив, би могло да стимулира урегулирането на този въпрос чрез ангажирането на регионалните играчи, поддържащи контакти и с двете страни, което би довело до стабилизиране на ситуацията в Близкия Изток, като цяло.

Тук се очертават няколко съществени въпроса. На първо място, в арабските общества съществуват редица социално-икономически и социално-политически проблеми, които преди дванайсет години станаха причина за "арабската пролет" и оттогава насам само се задълбочиха, т.е. не бяха решени. Върху тях се наслагват икономическите кризи, с които се сблъскват тези общества, както и неспособността на правителствата да ги преодолеят. Което означава, че огромното вътрешно недоволство допълнително ще ескалира емоции, свързани с войната между Израел и ХАМАС.

На второ място, макар че преди няколко години политическият ислям претърпя военно и политическо поражение в Близкия Изток, неговите активисти останаха в региона, а сегашните събития са възможност за възраждането на ислямския радикализъм и политическия ислям в различните му форми.

На трето място, напоследък се очертава тенденция към разпространение (в Европа и САЩ, но не само) на крайнодесните идеи, създаващи благодатна почва за прояви на исламофобия, от една страна, и на антиеврейски настроения - от друга. На всичкото отгоре това се случва в момент, когато и светът, като цяло, се радикализира, което е огромен проблем.

 

Някои изводи

 

Изострянето на палестинско-израелския конфликт е поредния белег за нарастващото дебалансиране на съществуващата система на международните отношения. То се характеризира с появата на нови и възобновяването на старите конфликти с големи човешки жертни и рискове от по-нататъшна ескалация. Претендирайки да бъдат глобален лидер и гарант на сегашния световен ред, САЩ не съумяха предварително да попречат на възникването на поредното конфликтно огнище. Разбира се, не може да се изключва, че новата криза ще бъде ограничена и няма да ескалира в сблъсък между големите регионални играчи. Самият факт на възникването и обаче, говори, че основите на възникналия след студената война (т.е. върху руините на двуполюсната система) световен ред, прогресивно биват ерозирани, а укрепването им става все по-трудно. Събитията в Близкия Изток временно изместиха в медиите, случващото се по фронтовете в Украйна. Като цяло, обаче, развитието на ситуацията не е в полза на стабилността на постбиполярното статукво.

Ако украинският конфликт беше единствения проблем на САЩ в усилията им да съхранят и продължат да контролират постбиполярния световен ред, рисковете за последния вероятно щяха да са по-малко. Западът би могъл да концентрира цялото си внимание и мощ срещу Москва. Появата на други подобни конфликти обаче, силно усложнява проблема. Налага се да бъдат отделяни ресурси не само за сдържането на Китай, но и за гасенето на пожари там, където такива не би трябвало да има. Твърде е вероятно Вашингтон да съумее да окаже необходимата мащабна военна и дипломатическа подкрепа на Израел, ограничавайки поредната експлозия на близкоизточния конфликт. Само че потушаването на всяка подобна експлозия някъде по света изисква концентрацията на значителни материални финансови ресурси, с каквито дори САЩ не разполагат до безкрайност. Още повече, че са изправени и пред други нерешени проблеми.

В тази връзка си струва да припомня за провала на дългогодишните усилия за недопускане нарастване на военната (и най-вече ядрена) мощ на Северна Корея. В момента Пхенян разполата както с ядрено оръжие, така и с носители за него. Кризата в американско-руските отношения дава на севернокорейците възможност за маневриране - очерталото се разширяване на сътрудничеството между Северна Корея и Русия е в разрез с целите но САЩ, докато преди Москва не само не им пречеше, но дори им помагаше в усилията за ограничаване амбициите на Пхенян.

Сходна е и ситуацията с Иран. Излизането на САЩ от Съвместния всеобхватен план за действие през 2018 не доведе до отказ на Техеран да продължи да развива своята ракетна програма и да следва стратегията си в Близкия Изток. Нещо повече, то създаде условия за възобновяване на иранската ядрена програма. А както в случая със Северна Корея, така и в този с Иран, военното решение на проблема едва ли е оптималното.

Впрочем, налице са и други "тлеещи пожари". Напоследък малко се говори за Афганистан, но позициите на враждебните на САЩ и Запада сили там постоянно укрепват. В Сирия пък, правителството на Асад запазва властта си, въпреки санкциите и опитите за изолацията му. Американските съюзници (и най-вече Франция) губят позициите си в Африка. Въобще не са изчезнали проблемите с тероризма, наркотрафика и транснацоналните престъпни мрежи. Ефективната борба с тях изисква координация на усилията с другите големи играчи, както и съгласувана политика в рамките на Съвета за сигурност на ООН. Само че някогашното ниво на доверие вече не съществува, а в условията на сегашната "хибридна война" с Русия и нарастващите противоречия с Китай, ще става все по-трудно да се противодейства на така очертаните проблеми.

В същото време, независимо от случващото се в Близкия Изток в момента, именно украинският конфликт продължава да е от ключово значение за постбиполярния световен ред. Началото на войната в Украйна през 2022 осигури на САЩ редица тактически предимства. Вашингтон се сдоби с мошен инструмент за влияние върху европейските си съюзници. НАТО получи нов стимул да продължи да съществува и да се разширява. Продължителната съпротива на големите европейски държави на настойчивите призиви на САЩ да увеличат разходите си за отбрана и закупуване на ново (американско) въоръжение най-сетне бе сломена. Очевидно е, че занапред милитаризацията на Стария континент ще върви с все по-бързи темпове. Което ще изисква от европейските държави да използват за целта част от ресурсите, предназначени за други (включително социални) нужди. Налице са условия САЩ да овладеят, поне частично, европейския пазар на енергоносители, за което предишният американски президент Тръмп можеше само да мечтае.

Друг важен тактически успех бе установяването на пълен контрол над Украйна. В момента именно от САЩ зависи най-много нейната способност да продължи да води военни действия, запазвайки функционираща икономика. Освен това, американският контрол прави невъзможна перспективата за "възраждането на съветската империя", поне що се отнася до територията на Европа.

В стратегическо отношения обаче, украинският конфликт изправи САЩ пред сериозни проблеми. А основният измежду тях е загубата на Русия като възможен съюзник или поне като държава, която няма да пречи на американските глобални планове. Ще припомня, че в началото на ХХІ век бяха налице всички условия за подобно взаимодействие между Вашингтон и Москва. Нещо повече, самата Русия демонстрираше готовност за равноправни партньорски отношения със САШ, при условие, че ще бъдат зачитани интересите и в постсъветското пространство. Тоест, Москва очевидно не си поставяше за цел "възраждането на СССР" нито дори преформатирането на постсъветското пространство. По всички ключови глобални въпроси тя дълго време или си сътрудничеше със САЩ, или пък се въздържаше от активно противодействие. Разбира се, може дълго да се спори, кой е виновен за ескалацията на взаимната конфронтация, тъй като в това отношение позициите на Вашингтон и Москва са диаметрално противопложни. Важен е обаче резултатът, а той е, че сред непримиримите противници на САЩ се нареди и такъв голям и опасен играч като Русия. Което е особено неприятно за Вашингтон на фона на случващото се в момента в Близкия Изток.

В тази връзка, нека се замислим, какво предлагат на еврейската държава нейните противници. Да се примири с терористичното нападение на ХАМАС и да се откаже от унищожаването на организацията в Сектора Газа? Само че, при това положение след известно време ще станем свидетели на нова кървава атака. От друга страна, израелската армия няма как да прочисти Сектора Газа от бойците и командването на ХАМАС, ако не наложи плътна блокада на тази територия и не осъществи активна военна операция, комбинирайки въздушните и морски атаки с наземни настъпателни действия. Ако Израел просто отвори контролно-пропускателните пунктове за излизане от Газа, бойците на ХАМАС ше я напуснат, оттегляйки се например в Египет, Ливан, Йордания или Сирия. Което пък напълно ще обезмисли бомбардировките на израелската авиация или настъплението на механизираните бригади на ЦАХАЛ.

Показателно е също, че нито една арабска или друга мюсюлманска държава (включително Турция) не бърза да организира изтегляне на балестинските бежанци от Газа по море, а пък Египет и Йордания затварят границите си за тях. Защо става така? Ако арабите изпитват опасения от палестинците, защо толкова яростно ги подкрепят на думи и обвиняват за всичко Израел? А може би се опасяват от реакцията на САЩ и Великобритания? В такъв случай обаче, какво точно искат, подкрепяйки Палестина против Израел, след като са наясно с подхода на Вашингтон и Йерусалим по въпроса? А може би точно в това е същността на една от стратегиите на задкулисните инициатори на поредната палестинско-израелска война. Защото, ако Секторът Газа се оказва тотално блокиран, а израелската армия убива и мирни граждани, преследвайки бойците на ХАМАС, в очите на останалия ислямски свят Израел и САЩ автоматично се превръщат в символи на злото и "законна мишена на свещения джихад".

В тази ситуация дори Саудитска Арабия беше принудена да прекъсни преговорите за подобряване на отношенията с Израел. Тоест, предвид постигнатото с помощта на Китай помирение между Рияд и Техеран, се очертава възможност за формиране на широка антиизраелска коалиция в ислямския свят, която да синхронизира антиамериканските и антиизраелски настроения и да замени досегашния си основен външнополитически партньор САЩ с Китай и неговия гигантски пласментен пазар за петрола и газа на ключовите суровинни държави от Близкия Изток (включително Саудитска Арабия, Иран, ОАЕ, Сирия, Катар, Бахрейн, Кувей и Йордания).

В рамките на подобен, чисто хипотетичен (и звучащ твърде конспиративно) сценарий, Израел се оказва просто средство за борба с интересите на "западния империализъм" в Близкия Изток. Проблемът обаче е, че изтласкването на един "империализъм" от региона, може да доведе до настаняването там на друг "империализъм", ако не бъде гарантиран балансът между интересите на самите близкоизточни държави и ключовите световни играчи, заинтересовани от техните ресурси и от регионалните комуникации.

На този фон, формулата на "турската телефонна дипломация" за създаване на две държави (Израел и Палестина) плюс два блока от държави-гаранти на тяхната сигурност, изглежда по-справедлив. Големият въпрос обаче е, как това би могло да се постигне на практика без наличието на баланс на военната мощ в исторически формиралия се конфликт между двата народа (и двата различни свята).

Според Bloomberg, западните държави обсъждат три възможни варианта за бъдещето на Газа. Първият предвижда, след изтласкването и/или унищожаването на ХАМАС, в сектора да бъдат изпратени миротворчески сили, които биха могли да включват американски, британски и френски части.

Вторият вариант залага на създаването на миротворчески сили по модела на онези, които контролират спазването на мирния договор между Израел и Египет от 1979. Третият вариант пък предвижда Газа да премине под прекия контрол на ООН.

Твърди се, че обсъждането на въпросните варианти се намира в съвсем ранна фаза, т.е. много неща могат да се променят. Според редица американски официални представители, те са преждевременни и е малко вероятно да бъдат разглеждани сериозно. Един от тях, цитиран и в публикацията на Bloomberg, посочва например, че "и трите варианта са политически опасни за президента Байдън и за редица други държави, включително монархиите от Персияския залив". Според него, Байдън смята, че подлагането на риск дори на малък контингент американски военни може да се окаже политическа грешка. Освен това, не е ясно, дали арабските държави ще склонят да участват в реализацията на подобни сценарии.

Мащабите на сполетялата Израел трагедия вероятно ще бъдат напълно изяснени едва след прекратяването на военните действия, но при всички случаи ще бъде проведено много щателно разследване на случилото се. Промяната в баланса между политическите сили в страната изглежда неизбежна, при това в посока към съществена ерозия на позициите на десните сили, които контролираха властта в този критичен момент и не съумяха да предотвратят нахлуването. Фокусирайки вниманието си върху други въпроси, повечето от които не бяха от решаващо значение за гарантиране сигурността на Израел, лидерите на управляващата коалиция само задълбочиха и без това сериозната политическа криза в страната.

В резултат, внезапната ескалация на палестинско-израелски конфликт придоби размери, които неизбежно ше се отразят не само върху начина, по който Израел реагира на нападението, но и върху региона, като цяло. Рискът от потенциално разширяване на конфликта и въвличането в него на още регионални играчи (и, в частност, на Хизбула и Иран) бе оценен от израелските партньори като висок, затова те предприеха редица стъпка за да демонстрират подкрепа за еврейската държава и по този начин да предотвратят откриването на още фронтове срещу нея. Поне засега обаче, включването на други играчи в конфликта не изглежда вероятно, макар че е трудно да бъдат игнорирани каквито и да било сценарии. Както винаги в подобни случаи призивите за мирно разрешаване са актуални, но перспективата за преговори е доста неясна. При всички случаи, без оглед как ще приключи израелската операция "Железни мечове", именно двустранният диалог (в който вероятно ще се включат и редица регионални и извънрегионални играчи) може да способства за дългосрочната стабилизация на ситуацията и разрешаването на конфликта.

 

*Българско геополитически дружество

 

Поръчай онлайн бр.3 2024