18
Вт, Юни
8 Нови статии

Възходът на Африка или, как демографията променя света

брой 4 2023
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

В края на 2022 населението на планетата достигна осем милиарда души. В тази връзка ще припомня, че още преди няколко десетилетия, американското списание Science определи преминаването на този праг като "критичен момент за планетата".

Експертите смятат, че сред последиците от свръхнаселеността ще стане по-бързото разпространение на бактериите и вирусите (т.е. пандемиите неминуемо ще зачестят), войните за ресурси и "жизнено пространство", променита на климата и екологичните катастрофи. И макар че признаците за тези катаклизми са видими и днес, поне засега учените не ги свързват изключително с нарастването на световното население.

Според най-новите данни, дори очакванията, че до края на века то ще се увеличи с почти 2,5 млрд. души, едва ли ще промени нещо в глобален аспект. В споменатото по-горе списание Science например се твърди, че добивите през 2005 са били достатъчни за изхранването на 11,4 млн. дущи. В същото време, според проучване на ООН, нарастването на световното население ще продължи до към 2085-2090, когато то ще достигне 10,4 млрд., след което кривата на демографската динамика ще навлезе в плато, последвано от спад. Според Международния институт за приложен системен анализ (IIASA), върховата точка на нарастването на световното население ще е 9,5 млрд души, а според други експерти тя ще варира между 10 и 12 млрд.

Разбира се, подобни прогнози не могат да претендират за особена точност, но по-важното е, че никой не очаква рязко нарастване на числеността на жителите на планетата, а причината за това е същественото намаляване на темповете на растеж. След пика от 2,1% годищно, достигнат в периода 1962-1968, този показател постоянно намалява, достигайки през 2023 рекордно ниско от няколко века насам значение - 0,9%. Експертите на ООН прогнозират, че в края на ХХІ век този растеж ще стане нулев, най-вече заради намаляването на населението на Япония (с около 0,5% годишно), Европа (с 0,3%) и Китай (с 0,1%). Дори Африка, където темпът на нарастване на населението е над 2,5% годишно, а младите хора са над 60% от всички, няма да може да компенсира този спад. Тоест, вместо доскорошната заплаха от пренаселване на планетата, се очертава друга - налице е риск от сериозен недостиг на хора (т.е. на работна сила), което би могло да провокира глобален икономически хаос.

 

Негативната демографска тенденция в Китай

 

По данни на ООН, в момента, в 61 държави по света е налице негативна демографска тенденция, като основното внимание на експертите е насочено към Китай, който в края на 2022 за първи път от 60 години насам регистрира спад на числеността на населението си (с 850 хил. души), отстъпвайки първото място, като най-многолюдна държава на планетата, на Индия. Това е последица от провежданата между 1979 и 2015 правителствена политика "едно семейство - едно дете" и свързаната с нея промяна на социалния и възрастов състав на населението. Несъмнено, навремето тези мерки помогнаха на Китай да се освободи от бедността, но в същото време се оказаха своеобразна бомба с часовников механизъм. Делът на младите хора в трудоспособна възраст започна да намалява, а този на възрастните - да нараства. Според Harvard Business School, през 2050 съотношението между работещи и пенсионери в Китай ще достигне 1,6:1, което ще породи силен натиск върху пенсионната система.

Въпреки че през 2013, 2015 и 2021 китайските власти постепенно смекчиха ограниченията върху броя на децата в семействата, това едва ли ще пречупи очерталата се тенденция. В проучване по темата на най-голямата китайска социална медия Weibo, 53% от анкетираните отговарят, че никога няма да имат деца, 30% - че ще имат едно дете, 14% - две и само 3% - три и повече. Самите китайци обясняват отказа от традиционните семейни ценности с желанието да имат време и пари за пътувания, да се хранят качествено, да купуват скъпи дрехи и устройства и да имат достатъчно развлечения, докато децата отнемат много сили и ресурси в най-активния период от живота на родителите.

Според експерти от Вашингтонския университет, през 2100 в Китай ше живеят "само" 792 млн. души (през 2023 те са 1,411 млрд.), т.е. малко над половината от сегашното население, а по данни на Центъра за обществена политика на Института Брукингс, цитирани от агенция Синхуа, през 2050 броят на китайците над 65-годишна възраст ще достигне своеобразен връх - 25% от цялото население. В резултат от това "застаряващият дракон" вероятно ще загуби статута си на световна фабрика, което би разтърсило сериозно глобалната икономика. Много производства ще се преместят в Индия, Индонезия или Виетнам. Впрочем, Китай и в момента прехвърля част от заводите си в Латинска Америка и Югоизточна Азия, създавайки там нови работни места. Което, на свой ред променя логистиката на товарния транзит.

Дори ако не се окажат своеобразен апокалипсис, подобни промени със сигурност ще бъдат силен шок за глобалния пазар. В течение на десетки години милионите китайци бяха евтина, надеждна, търпелива и приемливо качествена работна сила за останалия свят. Сега обаче ще се наложат гигантски инвестиции за създаване на производства в други държави и обучаване на персонала им, особено на фона на стремително нарастващия заради демографския спад в Китай дефицит на трудови ресурси. А всичко това ще се отрази върху крайната цена на произвежданите стоки и ще преформатира създалите се в икономическата сфера отношения.

Разбира се, проблемът с намаляването на раждаемостта не е свързан само със съкращаването на населението, но и с неговото застаряване. Китайският съперник Индия например, вече има по-голямо население, което при това е много младо, докато китайското все повече застарява. Тоест, възниква въпросът, кой ще се грижи за него. В резултат от провежданата в течение на десетилетия политика на "едно дете в семейството", в днешен Китай е пълно с такива единствени деца, чиито родители вече са много възрастни. При това общата ситуацията е доста сложна: китайската икономика се забавя, ограничителните мерки заради пандемията буквално опустошиха страната, нараства геополитическото напрежение, а сред младите поколения китайци се шири песимизъм и апатия.

Важна роля за това играе както намаляването на населението, така и трансформацията на структурата на китайската работна сила. Днешните китайци са много по-образовани и се ориентират към по-привлекателни работни места, т.е. вече не искат да работят в заводите. За продължат да функционират нормално, последните са принудени да плащат повече, което пък води до оскъпяване на китайските товари на световния пазар.

Освен това, много компании вече започнаха да се изтеглят от Китай, търсейки последните "оазиси" на евтина работна сила, и да се прехвърлят във Виетнам, Мексико или други страни. Освен всичко друго, Китай все още е огромен пазар, от който печелят такива международни марки като Apple, Nike и т.н. Но, ако този пазар започне да се свива (а той наистина се свива, паралелно със съкрашаването на населението), това ще породи маса нови проблеми.

А да не забравяме и китайския строителен сектор, който осигурява до 25% (!) от цялото производство на националната икономика. По принцип, нарастването на населението е от ключово значение за развитието на строителния отрасъл, докато неговият спад го лищава от добро бодеще.

Към това следва да добавим и проблема с издръжката на нарастващият брой пенсионери. Според някои данни, китайският пенсионен фонд ще се опразни напълно до 2035, най-вече заради намаляването на броя на активно заетите китайци. Всичко това дава основания на мнозина експерти да прогнозират, че Китай може да последва съдбата на Япония, чиито икономически бум беше прекратен именно заради проблемите с намаляващото население.

Ето защо, китайските власти полагат сериозни усилия за да стимулират раждаемостта, опитвайки се да изведат страната от демографската криза. За целта те отпускат парични помощи и окончателно премахнаха ограниченията върху броя на децата в семейството (днес семействата вече могат да имат до три деца). Всичко това обаче, не помага особено за преустановянето на спада на раждаемостта. Образованите жени в Китай все по-често се отказват от семейство и деца заради големите разходи за жилище и качествено образование. Освен това, Пекин изглежда няма намерение да смекчава имиграционните правила за да увеличи числеността на населението. В миналото Китай издаваше много малко "зелени карти" за да компенсира намаляването на работната сила в страната и не е ясно, дали това ще се промени в бъдеще.

Междувременно, за да се справи с недостига на работна сила, Китай започна да прехвърля нискоквалифицираното си производство в други азиатски държави, освен това повишава автоматизацията в заводите си, разчитайки че занапред ще може да разчита повече на изкуствения интелект и високотехнологичните сектори за да си гарантира икономически растеж в бъдеще. Доколко успешни обаче, ще се окажат усилията на властите по тези две направления?

С други думи, намаляването на китайското население действително е сериозен проблем, както за Китай, така и за света, особено в сегашната икономическа ситуация. В тази връзка бихме могли да очакваме, че Китайската компартия ще предприеме действия за да пречупи тази негативна тенденция, включително ориентирайки се към радикални решения, още повече че - както показва историята - Китай и преди е успявал с тяхна помощ да излезе от тежки и дори изглеждащи безнадеждни ситуации.

 

"Старият свят" става все по-стар

 

В другия край на Евразия наблюдаваме феномена на необратимото застаряване на Европа. По данни на ООН, през 2022, естественият спад на населението в европейските държави е достигнал 168 085 души, при това на фона на по-високата средна продължителност на живота. На практика, във всички страни от ЕС коефициентът на демографско натоварване надхвъря 50%, което е огромно социално бреме за обществото. Почти всеки работещ европеец трябва да осигури 1,5 пъти повече стоки и услуги от необходимите за него самия. Засега икономиката на Съюза се крепи на имигрантите, без които би се сринала, поради нарастващия дефицит на работна сила. Според мнозина експерти, именно заради сегашната депопулация, проспериращата в течение на векове Европа е обречена в историческа перспектива да се превърне в "тлобална периферия".

Още по-лоша е демографската ситуация в Япония: там естественият спад на населението варира между 0,5% и 06% годишно, а делът на японците на възраст над 65 години е почти 30% (най-високият показател в света), при това страната традиционно е негативно настроена към мигрантите, затова и броят им не е голям и не влияе на общата статистика. Японските власти залагат на роботите, както и на високата работоспособност на японците, които по правило работят по 12-16 часа дневно и излизат в отпуск за не повече от седмица.

 

Възможните решения

 

В момента правителствата на много развити държави са изправени пред въпроса, откъде да намерят хора, които да осигуряват достойно качество на живот на застаряващото население, чиито дял постоянно нараства. Засега този дефицит се попълва от страните-донори на трудови ресурси, но в някои от тях (например тези от Централна Азия) се очаква спад на миграционния потенциал, защото местната икономика се развива доста бързо, т.е. създават се нови работни места. От друга страна, броят на държавите, страдащи от недостиг на трудови ресурси и нуждаещи се от "гастарбайтери", постоянно нараства. Тоест, предвид демографската динамика можем да очакваме, че през следващите десетилетия ще станем свидетели на нарастваща конкуренция за привличане на потенциални мигранти, вместо на сегашните опити за пресичане на мигрантските потоци.

Паралелно с това се залага и на по-възрастното поколение. Тоест, занапред онези, които сега се смятат за възрастни, все по-активно ще бъдат стимулирани да продължат да работят. Експертите вече подготвят почвата за реализацията на такива неособено популярни мерки на социалната политика. Все по-активно се прокарват теориите за неравномерното остаряване на хората в различните страни по света. Според техните апологети, "прагът на старостта следва да се разглежда като динамична характеристика, тъй като едва ли можем да смятаме за "стари" всички хора на възраст 65 години и повече". В тази връзка, в демографията започва да се налага понятиято "перспективен праг на старостта", който се определя като възрастта, след която очакваната продължителност на живота е под 15 години. Така, въпросният праг става "динамичен" и ще нараства успоредно с нарастването на продължителността на живота. В повечето развити държави например, днешните хора на възраст над 65 години, значително се отличават от връстниците си, отпреди 50-70 години. Тяхното физическо здраве и когнитивните им способности са по-добри, освен това живеят по-дълго. Тоест, достигайки тази възраст, те не бива да се смятат за стари и издръжката им да се превърля върху младото поколение. Обратното, активността и потенциалът им трябва да се поддържат и да се използват в икономиката. Тази концепция вече се реализира на практика в пенсионните реформи на много държави.

Според експертите, подобен подход ще позволи ограничаването на "сребърното  (или "сивото") цунами" (израз, използван за описание на нарастващия дял на възрастните хора в обществото), заплашващо да разрущи най-големите икономики на Стария (във всеки възможен смисъл) свят, както и на немалка част от високоразвитите държави. Реализацията на подобна политика обаче, със сигурност ще бъде съпроводена с мощни социални сътресения, пример за което е и законът за повишаване на пенсионната възраст във Франция, провокирал истински бунт срещу правителството на президента Макрон.

 

Къде се наблюдава обратната тенденция

 

Както вече споменах, в момента "демографски лидер" на планетата вече не е Китай, а Индия, която (по данни на World Population Review) в края на 2022 изпревари северния си съсед по численост на населението с 5 млн. души (1,417 млрд. срещу 1,412 млрд.). Впрочем и там тенденцията в демографската динамика е низходяща, но засега е управляема и не е критична. Като цяло, Индия не е предприемала мерки за ограничаване на раждаемостта, макар че в някои щати бяха наложени забрани за трето дете в семейството. За съкращаването на демографските показатели в страната ефективно съдействат бързата урбанизация, икономическата модернизация, разпространението на противозачатъчните средства, а в миналото - и съмнителната и антихуманна принудителна стерилизация на многодетните родители.

В резултат, през 2021, раждаемостта в страната падна под нивото на простото възпроизводство. Населението продължава да нараства поради т.нар. потенциал за демографски растеж, т.е. преобладаващите млади хора в неговата структура, но към 2050 тенденцията ще се обърне.

Сходна ситуация се очертава и във Виетнам - там коефициентът на раждаемост вече е под 2 (което не е достатъчно за възпроизводство на населението), но по същите причини броят на жителите засега нараства с 0,7% годишно. Прогнозите са, че до средата на века, тенденцията ще се пречупи и населението ще започне да намалява.

Индонезия е последната измежду "азиатските тигри", където все още се запазва коефициентът за просто възпроизводство от 2,15 деца на една жена и където се прогнозира увеличаване на темповене на растеж до 2027, както и положителна демографска динамика до 2060. Правителството предприема някои "меки" мерки (като масовата кампания за използване на противозачатъчни средства) за да ограничи темповете, но според прогнозите, населението ще започне да намалява през втората половина на века. Засега държавите от Латинска Америка и Карибския басейн също са "на плюс" (според статистиката на ООН, през 2022, числеността на населението в региона е нараснала с 0,75%, но занапред темповете на растеж ще започнат постепенно да намаляват: през 2057 той ще бъде негативен -0,02%, а в края на века ще е -0,5%).

На свой ред САЩ демонстрират положителни показатели на естествен и миграционен прираст, като тази тенденция ще се запази до 2100. Очаква се, че до 2050 четирите държави с най-голямо население в света ще са Индия, Китай, САЩ и Нигерия.

 

Африканският феномен

 

В "червената зона" на свръхнаселението са африканските държави на юг от Сахара. Което е свързано не толкова с конкретните цифри за възпроизводството (разбира се, те са много високи - пет и повече деца на една жена), а с цял комплекс от процеси: демографски, социални, икономически и политически.

Тук е мястото да отбележа, че плътността на населението невинаги е свързана с нивото на замърсяване на околната среда. В Сингапур или Токио например, въпреки високата плътност на населението, са налице отлични показатели на развитие на градската инфраструктура, достатъчно чист въздух и изключително високи нива на продължителност на живота. От друга страна, в много развиващи се страни, дори и при по-ниска плътност на населението, хората страдат от смог и не разполагат с достатъчно питейна вода и храна, а околната среда е зарината с отпадъци. Тоест, би следвало да говорим не толкова за свръхнаселеност, а за необходимост от хармонично взаимодействие на човека със заобикалящата го среда, което най-често се определя от нивото на развитие на конкретната страна или регион.

Прогнозите за Африка, южно от Сахара, изглеждат стряскащи: Фондът на ООН за населението прогнозира удвояване на броя на жителите в тези страни през следващите 30 години. Което ще ги превърне в постоянен източник на миграционни потоци към застаряващата Европа и заплаха за изтласкване на коренното население. Ще припомня, че в предпандемичната 2019 Швеция излезе на първо място сред европейските държави по коефицент на раждаемост, само че това се дължеше единствено на бързия прираст в местната мюсюлманска диаспора. Според експертите, при подобни темпове, само след 40 години коренните шведи ще се окажат етническо малцинство в собствената си страна.

Учените смятат, че Африка може да бъде спасена от застрашаващата я свръхнаселеност и съпътстващите я негативни ефекти, чрез мащабни инвестиции в образованието. Корелацията между демографските показатели и нивото на образованост на жените се смята за най-надеждната (макар че в Бангладеш например, ефективни се оказаха по-лесно приложими мерки, като пропагандата и контрацепцията). Типичен пример в това отношение е Гана, където средната раждаемост при жените без образование е 6 деца на една жена, 4 - при жените с начално образование и две - при тези със средно. Аналогичните показатели за Етиопия са 5,8; 4,6 и 1,9 деца на една жена. Засега тези успешни локални експерименти не оказват особено влияние върху динамиката на нарастване числеността на населението на континента, но вече е ясно, че с тяхна помощ най-беднните африкански държави могат да бъдат мотивирани да се впишат в прословутия "демографски преход". В същото време, прогнозите сочат, че до края на века, страните от Черния континент ще продължат да са най-мощния "драйвър" на нарастване на населението на планетата, чиято демографска конструкция ще претърпи сериозна трансформация на своята расова и възрастова структура.

 

Свиване или разширяване на разрива?

 

Доколко вярна е представата за непреодолимия и, едва ли не, постоянно задълбочаващ се разрив между т.нар. "Златен милиард" (част от който е и България) и глобалната периферия и социалните аутсайдъри (към които по основните си показатели спадат повечето държави от Тропическа Африка)? Налице са многобройни аргументи в нейна подкрепа: достатъчно е да анализираме например, данните за броя на гладуващите или заразените от спин на Черния континент. Не по-малко потискащи са глобалните рейтинги за доходите на глава от населението или за детската смъртност, където последните трийсетина места постоянно се заемат от африкански държави. От друга страна обаче, ако анализираме очерталите се в последно време тенденции на континента, тезата за безнадеждното положение на Субсахарския регион не изглежда чак толкова убедителна.

Статистиката сочи, че от началото на 60-те години на ХХ век продължителността на живота на гражданите на развитите западни държави се е увеличила средно с десет години, докато в най-големите страни от Тропическа Африка този ръст е с 20-30 и повече години! Разбира се, с увеличаването на дълголетието, всеки по-нататъшен прогрес в тази сфера се сблъсква с труднопреодолими естествени препятствия, свързани с ограничеността на биологичния потенциал, което обяснява и забавянето на темповете при най-успешните нации. Данните обаче недвусмислено показват, че не може да се говори за "нарастваш разрив" в това отношение между Африка и останалите. Така например, днешната средна продължителност на живота на жителите на Етиопия, Судан, Руанда, Сенегал и Танзания вече е съпоставима с тази на американците непосредствено след края на Втората световна война. А, ако вземем предвид, че по отношение на увеличаването на продължителността на живота, само за 60 години африканските държави са постигнали резултати, каквито Великобритания и Франция постигат за век и половина, очевидно следва да говорим не за "нарастващо изоставане", а за постъпателно съкращаване на съществуващия разрив. Като цяло, с всяко изминало десетилетие, очакваната продължителност на живота в Африка нараства средно с 3,5 години, което говори за стабилен прогрес, въпреки икономическите трудности, екологичните проблеми, инфекциозните болести и политическите кризи. Запазването на тези темпове дава основание да прогнозираме, че само след 50 години държавите от Черния континент ще достигнат най-високите днешни показатели за дълголетие, като по-развитите измежду тях вероятно ще го направят доста по-рано.

 

"Черна дупка" или "локомотив на развитието"?

 

Не по-малко показателно е сравнението на динамиката на доходите на тлава от населението през последните 20 години. Средният темп на нарастването им в Африка не само не отстъпва на този в развитите западни държави, но и сериозно ги изпреварва. Така, от групата на водещите евратлантически икономики, само Германия е успяла през първите двайсет години на ХХІ век да повиши жизненото равнише на населението си 1,5 пъти, докато при останалите ръстът е само 20%, т.е. само с 1% годишно. В това отношение, ситуацията в държавите от Тропическа Африка изглежда доста пъстра - като лидери с бързо нарастващи доходи там се очертават Гана и Габон, успели да постигнат над двукратен ръст, но има и аутсайдъри, като Конго, където е регистриран спад на доходите. Средно за континента обаче, ръстът на БВП на глава от населението през последните 20 години е над 70%, т.е. налице са три пъти по-високи темпове, отколкото средните в западните държави. При това, държави, като Ботсуана или Габон, не само надминават водещите европейски икономики по темпове на нарастване на доходите на глава от населението, но и регистрират същия фактически прираст на благосъстоянието на своите граждани, като Франция или Великобритания. Което е в разрез с разпространеното схващане за Африка като безнадеждно изоставащ регион на планетата с нарастваща бедност. Макар че на континента действително има огнища на абсолютна бедност, Африка, като цяло, представлява динамично развиващ се регион, постоянно повишаващ жизненото развище на своите жители, дори на фона на бурното нарастване на населението. Това означава, че взривообразното нарастване на населението не бива да са разглежда като непоносимо бреме за икономическото развитие на Черния континент, а по-скоро обратното - освен проблеми то генерира и нови възможности.

Имайки предвид размерите на абсолютния ръст на африканския БВП, следва да признаем, че африканската икономика се превръща в един от ключовите, ако не и най-важния фактор за световното развитие. По приноса си за глобалното нарастване на производството на стоки и услуги през първите 20 години на ХХ век, Африка отстъпва само на Китай, изпреварвайки всички останали региони на планетата. От 2003 насам, БВП на Черния континент е нараснал с около 2,5 млрд. долара (по цени от 1990), което е с няколко процента повече от приноса на Индия за глобалния растеж, 1,5 пъти повече от приноса на ЕС и почти два пъти повече от прираста на американската икономика.

И това е напълно закономерен процес. Благодарение на съвременните комуникации, скоростта на обмена на знания и технологии е толкова висока, че изоставащите държави все по-бързо усвояват опита на водещите, а конкурентните предимства на бедните региони с евтина работна сила са толкова значителни, че никакви прегради не могат да попречат на прехвърлянето на производствата там. Разделното съществуване на световния полюс на богатството и глобалното гето на бедността беше възможно само в условията на откровено расистката колониална система, тъй като сегашните методи на "кадифения неоколониализъм" се оказват безсилни да спрат мощната тенденция към икономическо и социално "изравняване".

Продоволственит проблем

Въпреки очевидните успехи в икономическото си развитие и осезаемото подобряване на здравните показатели, Африка продължава да са сблъсква с много сериозни предизвикателство, които могат да имат катастрофални последици. Най-голямото измежду тях е проблемът с глада. Наличието на огромен брой гладуващи е перманентна трагедия на африканското общество, съпъстваща го през почти цялата му най-нова история, както в колониалния, така и в постколониалния период. Именно поради това, мнозина футуролози свързват африканския демографски бум с различни апокалиптични сценарии, включително масово измиране, ожесточени войни за дефицитните продоволствени ресурси и мащабно изселване на стотици милиони бежанци към Европа. Според докладите на ФАО, всяка година в Африка гладуват между 250 и 360 милиона души, т.е. около 1/4 от цялото и население. Данните за 2019 (която, съвсем не бе най-лощата година) сочат, че 38% от африканските жени в репродуктивна възраст са страдали от анемия, 30% от децата са били със затруднено развитие поради недохранване, а 7% от тях са диагностицирани с дистрофия.

Макар че, както видяхме по-горе, общото жизнено равнище в повечето държави от Африка демонстрира стабилен прогрес, тази позитивна тенденция касае най-вече потреблението на такива блага, като медицински услуги, транспорт, дрехи, битова техника (особено средства за комуникация) и в много по-малка степен се отнася за осигуряването на елементарни хранителни продукти. Тоест, проблемът с изхранването остава изключително актуален. Делът на африканското население, занимаващо се със селско стопанство, е по-висок, откъдето и да било другаде, но местният аграрен сектор си остава предимно слабопродуктивен. По-интензивно се развиват експортните отрасли, произвеждащи специфични тропически стоки - какао, кафе, екзотични плодове и палмово масло, докато потреблението на зърнени култури продължава да е критично зависимо от вноса. С нарастването на населението, необходимостта от внос на най-важните потребителски продукти, като пщеница, царевица и ориз, нараства в геометрична прогресия. От началото на века насам, само вносът на пшеница в държавите от Черния континент е нараснал от 6-8 млн. тона, до 30-40 млн.

Дали Африка ще успее да избегне продоволствената катастрофа, след като населението и нарасне почти двойно до средата на века и над три пъти - в неговия край? Възможно ли е нарастващият продоволствен дефицит да доведе до катастрофи, които ще засенчат голямата война в Конго през 1998-2002, големия глад в зоната на Африканския Рог през 2011 или Европейската миграционна криза през 2015? И дали няма да станем свидетели на практическото потвърждение на малтусианската теория, според която проблемът със свръхнаселеността се решава автоматично чрез измирането на "излишните" поради недостига на храни и епидемиите, бушуващи сред концентрираните в малки пространства огромни популации? Въпросът няма еднозначен отговор, най-малкото, защото континентът не може да се разглежда като някакво "единно цяло", където се развиват едни и същи процеси. Дори ако изключим Магреб, т.е. северната арабска част на континента, останалата му част - Субсахарска или Тропическа Африка, представлява силно хетерогенен регион. Вече споменах, че ако в отделни държави, като Конго, през последните 20 години населението обедняваше, в други, като Гана или Габон, доходите на глава от населението демонстрират впечатляващ ръст. Днес жизненото равнище в най-богатите и най-бедни държави от Тропическа Африка се различава повече от 20 пъти (докато годишният доход на глава от населението на Сейшелските острови е 30 хил. долара, в Екваториална Гвинея е 18 хил., а в ЮАР - 15 хил., в Бурунди е едва 800 долара, в ЦАР - около 1000, а в ДР Конго - малко над 1200). Тоест, би било грешка да се опитваме да очертаем някакъв универсален сценарий за всички държави от континента.

Очевидно е, че някои от тях ще се справят с бъдещите предизвикателства по-добре, а други - по-зле. Ако говорим за Африка, като цяло, следва да имаме предвид, че аграрният и потенциал е огромен, но и до днес се използва много слабо. Достатъчно е да спомена, че в момента се обработват под 7% от цялата площ на континента. И макар че значителна част от него е покрита с безводни пустини и непроходими джунгли, според експертите, поне 43% от цялата африканска територия е подходяща за рентабилно земеделие. Според ФАО, в съвсем близко бъдеще, в Африка могат да бъдат усвоени до 250 млн. хектара, което би удвоило обработваемата площ на континента. Освен това, пак по оценки на ФАО, заради недобре развитите аграрни технолотии, потенциалът на вече обработваните земи в Африка се използва едва на 25%. Така, добивите на зърнени култури все още се колебае в рамките на 10-20 центнера на хектар, при положение, че в климатичните условия на континента най-новите сортове би трябвало да осигуряват между 50 и 200 центнера зърно от хектар. За целта обаче е необходима радикално интензифициране на аграрното производство, усвояване на нови сортове и технологии, химизация и напояване. В момента се покриват едва 20% от нуждите на африканските фермери от минерални торове, а само 3,2% от обработваните земи в Африка на юг от Сахара разполагат с напоителни системи (между другото, те осигуряват 9% от цялата продукция). Тоест, ясно е че Африка разполага с огромни възможности за развитие на селското стопанство. Удвояването на сега обработваните площи, както и повишаването на полезния коефициент на използването им от сегашните 24% до 70-75%, ще гарантира почти щесткратно повишение на добивите, което значително надхвърля темповете на нарастване на населението и ще сложи край на проблема с недохранването. И то само с помощта на сегашните технологии, а до края на ХХІ век те без съмнение ще станат далеч по-съвършени. Което пък налага извода, че дори в условията на очаквания демографски взрив Африка съвсем не е обречена на вечен глад. Ако бъде осъществен достатъчен обем инвестиции в аграрния сектор и те бъдат използвани разумно, повечето от държавите на континента са в състояние да постигнат пълна продоволствена самостоятелност.

 

Опасенията от ново мигрантско нашествие

 

Както е известно, засега в Европа преобладават имигрантите от арабския свят, а в САЩ -тези от Латинска Азмерика, докато делът на мигрантите от Тропическа Африка е сравнително по-малък. В същото време, прогнозите, направени въз основа на съвременната динамика, не предвиждат значително увеличаване на африканската популация в населението на Северна Америка и Западна Европа - поне не толкова значимо, че да промени радикално етнокултурния баланс, а заедно с него и обществения модел там.

В САЩ например, през второто десетилетие на ХХІ век, годишният прираст на мигрантите от Субсахарска Африка се колебае между 48 и 80 хиляди души, което не е много за държава, чието население ежегодно нараства с 2,5 милиона души. Малко по-големи са тези цифри за ЕС, където през "рекордната" 2016 броят на имигрантите от Тропическа Африка е достигнал 196 хиляди, но и тази цифра не може да се смята за критична. Като цяло, жителите на Субсахарска Африка формират около 17% от имиграционния поток в ЕС, докато в САЩ делът им е 6%. Тоест, Черният континент все още не се е превърнал в основния епицентър на миграцията. Което, разбира се, не означава, че няма да стане такъв в съвсем близко бъдеще. Редица факти сочат, че през останалата част от века реалната имиграция от Африка значително ще надхвърли прогнозните показатели, опиращи се на фиксираните в началото на сегашното столетие тенденции. На първо място, много е трудно да си  представим изолираното паралелно съществуване на общества, в едни от които населението бурно нараства, а в другите стагнира или намалява. Натрупващото се неравенство следва да бъде компенсирано,  дори и в само заради елементарните закони на физиката, т.е. както се осъществява дифузията на газовете или преразпределянето на течността в скачените съдове. Ще трябва да бъде изградена една наистина "желязна завеса" за да бъде спряно естественото движение на постоянно нарастващото население от бедните държави към богатите и "умиращи" региони на планетата. Само че съществуването на подобна  преграда в днещния, тясно взаимносвързан и активно комуникиращ свят е почти невъзможно.

На второ място, сред самите африканци е налице огромно желание за емиграция. Според социологическите анкети например, 43% от гражданите на Танзания, 46% от тези на Сенегал и цели 74% от жителите на Нигерия възнамеряват да се преселят в някоя "по-богата" държава. Подобно високо ниво на миграционни настроения дава основание да предположим, че съвсем скоро правото на свободно преселване в икономически по-развитите държави (ако не с цел получаване на гражданство, поне в качеството на дългосрочни "гастарбайтери") ще се превърне в основно външнополитическо искане на много африкански държави. За страните, които са потенциални реципиенти на мигранти, качеството на международните отношения с африканските страни все повече ще зависи от това, колко широко са отворени вратите им за потока имигранти от Черния континент.

На трето място, в застаряващите държави от Глобалния Север неизбежно ще нараства търсенето на млада работна сила. Според екпертите, при ограничаване на имиграцията, средната възраст в държавите от Южна Европа например, ще надхвърли 50 години още преди средата на века. Нарастващият електорат от възрастни европейци ще настоява за достойни пенсии, а това едва ли е възможно без привличането на нова работна ръка. Тоест, дори и по чисто икономически съображения, съществуващите ограничения за влизане на мигранти вероятно ще трябва да бъдат смекчени.

На четвърто място, с формирането на африкански диаспори в държавите-реципиенти, те ще се превръщат във все по-значим вътрешнопополитически фактор, настояващ за още по-широко отваряне на вратите за съотечествениците им. В момента, влиятелната афроамериканска общност е най-силния потенциален съюзник на коренните африканци в усилията им за премахване на имиграционните прегради между Африка и САЩ. Аналогични процеси ще се развият и в Европа, с тази разлика, че съюзник на африканските мигранти от ислямските държави вероятно ще се окаже вече формиралата се на Стария континент мюсюлманска общност. Взети заедно, всички тези фактори дават основания да предположим, че събитията най-вероятно ще се развият на принципа на "снежната топка" - колкото повече нараства населението на Африка и БВП на африканските държави и колкото по-голяма роля започнат да играят африканските нации на международната сцена - толкова по-трудно ще става да бъдът възпирани или поне ограничавани миграционните потоци. А колкото повече африканци се заселват за постоянно в държавите от Глобалния Север, толкова по-силни ще стават и мотивите за премахване на всички ограничения - не само политическите, но и баналните "матримониални", осигурявайки при това нови мигранти по линия на събиране на семействата на мигрантите. Освен това, следва да имаме предвид и възрастовия аспект: тъй като коренното население на Европа и Северна Америка ще става все по-старо, а новите имигрантски общности - все по-млади, ролята на мигрантите в осъществяващите се социални промени ще се окаже по-голяма от техния дял от цялото население.

Всичко това дава основание да прогнозираме, че през втората половина на ХХІ век общите размери на африканската диаспора в държавите от ЕС и Северна Америка, ще надхвърлят нивото от сто милиона души, при това африканските имигранти ще са не по-малко от 10% от населението на Европа и, заедно с потомците на предишните миграционни вълни, ще надхвърлят 20% от населението на САЩ. Разбира се, тези процеси не бива да се интерпретират като апокалиптично „варварско нашествие” (сред имигрантите ще преобладават образованите и квалифицирани кадри, които имат много повече възможности да се преселят на Запад, отколкото бедните африканция). Безспорно е обаче, че влиянието на африканската диаспора върху политиката на държавите от Запада ще нарасне съществено. Ако днес именно на африканците се налага да се съобразяват с позицията на северноатлантическите политически елити, след половин век, почти сигурно ще възникне обратна зависимост.

 

Африканският полюс?

 

През последните 500 години Африка беше обект на колониална експанзия, икономическа експлоатация и политически интриги. Дали през ХХI век континентът ще съумее да промени това и да се превърне в геополитически субект и дори един от центровете на влияние във формиращия се многополюсен свят? Или впечатляващият демографски ръст ще има само количествено измерение и няма да доведе до качествени промени в геополитическото влияние на Черния континент?

Без съмнение, този макрорегион, където живее 40% от човечеството, няма как да не играе важна роля в международните отношения, но само при условие, че демонстрира достатъчна идейна сплотеност и политическо единство. Тъкмо в това отношение обаче, са налице сериозни проблеми. Макар мнозина социолози, включително покойният Самюел Хънтнгтън, да твърдят, че съществува специфична Африканска локална цивилизация и въпреки, че самите африкански държави демонстрират стремеж към единство в рамките на континента – включително  чрез създаването на Африканския съюз, зони за свободна търговия и общи валути, както и чрез приемането на стратегически програми, като Новото партньорство за развитие на Африка или изготвянето на общ паспорт за безвизово придвижване на гражданите – високата степен на етнокултурна и социално-политическа хетерогенност на континента си остава пречка пред ефективната му интеграция. В Африка липсва такава езикова близост, както в Латинска Америка, на континента не се е формирало такова културно-историческо единство, както в (Западна) Европа,нито пък такава религиозно-мирогледна общност, както в арабските държави от Близкия Изток. Освен това, нито една африканска страна не може да претендира за ролята на общопризнат лидер, т.е. да бъде „държава-ядро” на континенталния цивилизационен клъстер, подобно на САЩ в Северноатлантическия регион. Всичко това затруднява координацията между африканските държави и ограничава потенциалната им колективна тежест на световната сцена.

Ето защо, едва ли можем да очакваме, че в обозримо бъдеще влиянието на Африка на международната сцена би могло да се сравнява с това на САЩ, Китай, ЕС или Русия, със сигурност обаче, следва да очакваме намаляване на външното влияние върху африканската политика. Бих могъл да изброя доста аргументи за това. На първо място, африканските общества ще станат твърде многобройни и значими, за да бъдат лесно манипулирани отвън. Нарастването на населението в Нигерия например, ще доведе до това, че през втората половина на века БВП на страната ще надхвърли този на Германия – въпреки че разривът между доходите на глава от населението ще се запази. Тоест, можем да очакваме, че брутният продукт на нигерийската икономика (ако междувременно страната не се разпадне) ще надхвърля в пъти този на която и да била европейска икономика, а БВП на Кения, Етиопия или Танзания ще е съпоставим с БВП на големите европейски държави. При тези обстоятелства ще става все по-трудно да се намери кредитор, склонен да отпусне толкова заеми, че да постави възходящите африкански държави в едностранна дългова зависимост, още по-трудно пък ще е да се открие спонсор, способен да подкупи достатъчен брой местни политици и активисти за да може да оказва решаващо въздействия върху вътрешната политика.

Вторият фактор за нарастване самостоятелността на африканските нации е диверсификацията на международните им връзки. Отдавна останаха в миналото времената, когато за ролята на „старши партньори” на Черния континент претендираха само малка група държави, принадлежащи към Западна цивилизация. Днес обемът на търговията на африканските страни с Китай надминава този с целия „колективен Запад”, а китайците се конкурират с американците и британците по обема на инвестициите си в Африка, и съвсем скоро ще ги изпреварят. Междувременно, Индия се превърна в третия най-голям търговски партньор на континента след Китай и САЩ. Освен това, цяла група африкански държави, износителки на петрол, влизат в ОПЕК, където координират действията си с арабските монархии от Персийския залив. Което означава, че в момента Африка си взаимодейства тясно вече не само с един, а поне с четири или пет глобални силови центрове (включително Русия и Турция). Следователно, нито един от външните играчи няма да успее да постигне решаващо влияние върху африканската политика и дори малките държави от континента ще могат да отстояват интересите си, лавирайки между по-силните външни партньори.

Третият аргумент в полза на неизбежния спад на външната зависимост е, че бързо нарастващият африкански пазар ще доведе до увеличаване дела на вътрешноконтиненталните капиталови вложения и търговски операции. Тоест, африканците ще зависят все повече от най-близките си съседи и все по-малко – от извънконтиненталните сили. Освен това, в рамките на инвестициите от неафрикански държави ще нараства делът на паричните преводи от африканската диаспора в чужбина. Бурното разрастване на африканските общности в богатите части на света почти автоматично води до ръст на помощта на успешните емигранти за съотечествениците им, останали в родината. И в момента 27% от валутните постъпления в Африка идват именно по тази линия. Тоест, възможно е африканските диаспори да изиграят също толкова важна роля за модернизацията на своите страни, каквато навремето изигра китайската диаспора (хуацяо) за модернизацията на Китай.

Разбира се, все още е рано да се говори за формиране на единна Африканска цивилизация, която да действа на световната сцена също толкова консолидирано, както „колективния Запад”. Още днес обаче, можем да очертаем поне три потенциални центрове на влияние на континента, около които би могла да се осъществи регионална консолидация: Нигерия, Етиопия и ЮАР.

Както вече споменах, Нигерия е най-голямата по население държава на континента, в края на ХХI век населението и ще надхвърля 700 млн. души. Тя почти сигурно ще стане една от трите държави с най-голямо население в света, а най-вероятно ще е сред първите пет по БВП. Сериозен риск за бъдещето и обаче, представлява нейната етническа и религиозна хетерогенност. Противоречията между националите общности, които вече на няколко пъти провокираха граждански войни, както и постоянното напрежение между мюсюлманите и християните (нито една от двете общности не представлява очевидно мнозинство), застрашават единството на държавата, както и потенциала и да стане панафрикански лидер. От друга страна, ако нигерийските елити съумеят да разрешат успешно вътрешните конфликти, това би било добър модел за постигане на континентална солидарност.

Етиопия е единствената африканска държава, разполагаща с всички компоненти на оригинална автохтонна цивилизация: собствена писменост (фидал), „свещен език” (геез) и самобитна версия на християнството. Етиопците са успели да ги запазят цели 1800 години, доказвайки тяхната жизнеспособност. В тази връзка ще припомня, че сред образованите слоеве в много африкански страни са силни настроенията за отказ от латиницата, както и от използването на френския и английския, като наследство от колониалната епоха. Възникналото на тази основа движение „Африкански код” предлага създаване на общоафриканска писменост, на основата на етиопската азбука, и възприемането на суахили като общ език за общуване на континента. Тоест, Етиопия не само е една от най-населените и бързо развиващи се държави на континента, но и своеобразен „генератор” на панафриканската идеология.

Що се отнася до ЮАР, това е технологично най-развитата държава в Субсахарска Африка. Около нея вече се е формирал южноафрикански клъстер на ускорен икономически растеж, в който влизат Намибия, Ботсуана и Ангола, чиито доходи на глава от населението са по-високи от средните за континента. За тях, както и за съседните Замбия, Зимбабве, Мозамбик, Лесото и Есватини (Свазиленд), ЮАР е най-големия търговски партньор, изпреварващ Китай и САЩ. Международната роля на ЮАР се потвърждава и от участието и в БРИКС, този неофициален клуб на незападните цивилизация, в който Претория действа като своеобразен представител на целия африкански регион.

 

*Българско геополитическо дружество

 

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2024