Потребителски рейтинг: 5 / 5
През юли 2007, в Дакар, френският президент разкритикува африканците, че не са успели да влязат в историята на човечеството. Днес обаче, всеки френски (и европейски) гражданин би следвало да се запита, дали Франция и Европа не слизат от сцената на историята?
Никой в света, от Дакар до Найроби, от Шанхай до Бомбай или от Рио де Жанейро до Торонто, вече не се интересува от мнението на европейските лидери. За последен път изказване на европейски политик привлече вниманието на целия свят, когато - през февруари 2003, тогавашният френски външен министър Доминик дьо Вилпен произнесе забележителната си реч от трибуната на ООН. Опитвайки се да убеди англосаксонците да се откажат от плана за военна интервенция в Ирак, той демонстрира мъжество, непредубеденост и далновидност - три качества, които вече са много рядко срещани на Стария континент.
Когато, на 7 февруари 1992, тринайсет европейски лидери подписаха Договора от Маастрихт, те можаха да усетят дъха на самата История. В резултат от него новия Европейски съюз не само се сдоби с обща валута и сътрудничество във вътрешните работи, но и пристъпи към „осъществяване на обща външна политика и политика за сигурност”. Именно с този договор беше създаден Европейският съюз, а подписалите го политици искрено вярваха, че благодарение на икономическото си развитие, общата валута, социалния модел и дипломацията, това ново образувание (EС) ще може да надделее над САЩ от гледна точка на глобалното си влияние.
Трийсет години по-късно, няма нито един „европейски глас”, който наистина да бъде чут в целия свят. Единственият западен лидер, в който внимателно се вслушват днес, както в икономически план, така и по отношение на сигурността, е президентът на САЩ. Какво се случи с Европа в течение на само едно поколение? Как стана така, че загубихме влиянието си?
Отстъплението не стана изведнъж. До сегашния упадък ни доведе дълга поредица от пропуснати възможности. Не може да се твърди, че не се правеше нищо, например в сферата на икономиката: през март 2000 Европейският съвет формулира стратегия за превръщането на ЕС в „най-конкурентоспособната и динамична икономика в света до 2010”. Но тъй като не включваше поемането на конкретни задължения (какви мерки следва да бъдат предприети и от кого и, какви резултати трябва да се постигнат), тя си остана само на хартия.
През есента на 2008 Европа стана жертва на американската ипотечна криза, макар и да не бе сред участниците в нея. Прекалените привилегии на долара бяха усилени от факта, че Брюксел не съумя да преодолее екстратериториалността на американското законодателство (т.е. действието на законите на САЩ извън техните граници). На Запад, музиката в икономическата и финансова сфери се поръчва от американците. А след продължителния период от 1947 до 2019, в който твърдо защитаваха свободната търговия, те се върнаха към протекционизма. Илюстрация за това е прословутият закон за намаляване на инфлацията, приет през август 2022, който толкова силно разстрои Европа – той е отражение именно на американския протекционизъм. Справедливата търговия вече е в миналото. Европейските инвеститори се насочват към САЩ. А ние напразно продължаваме да очакваме, как Европа ще реагира на това.
В геополитически план, Европа съще се оказва извън историята, ние просто изпаднахме от историческия процес. В Африка, Франция се ползваше с репутация на „държава еталон”, когато възстановяваше стабилността там, ограничавайки амбициите на сепаратистите. Влиянието и обаче рухна след двата стратегически провала: необмисленото военно сътрудничество в Руанда, приключило с ужасяващ геноцид (април-юни 1994), както и унищожаването на режима на Кадафи в Либия (март-октомври 2011). Втората операция наводни с оръжие не само Либия, но и съседите и от Сахел, което доведе до хаос, продължаващ и днес.
В Централна Азия европейците се изкушиха от американската мечта за „демократизация” на Афганистан, очертана на Бонската конферениця през декември 2001. Но след като не съумяха да се утвърдят в определените им райони, те предприеха хаотично бягство от страната, изпреварвайки окончателното изтегляне на американците. В Близкия Изток, сравнително успешните „Аврамически споразумения” (постигнатите през август 2020 споразумения за помирение между Израел и редица богати арабски държави) бяха първата голяма сделка след Споразуменията от Осло през 1993, но и те се контролират от американците.
Европейците слязоха от историческата сцена на собствения си континент, демонстрирайки че са неспособни да предотвратят нова война в Европа. Войната в Босна (1992-1995) беще прекратена от американската дипломация. През 1999 европейците не посмяха да предотвратят войната на НАТО срещу Сърбия в подкрепа на косовските сепаратисти, макар че намесата на пакта в остатъчна Югославия наруши както собствения му устав, така и устава на ООН.
На 21 февруари 2014, в Киев, Германия и Франция, съвместно с Полша, изготвиха политическо споразумение между проруския президент Янукович и проевропейските опозиционери-погромаджии от т.нар. Майдан. Само че последните игнорираха изпълнението на този „европейски” документ. Същото се случи и с Минските споразумения, подписани от европейците през февруари 2015.
След началото на руската инвазия в Украйна през февруари 2022, САЩ възстановиха безусловното си лидерство по отношение на европейците. Именно те вземат решенията за доставки на тежко въоръжение на Киев – първоначално отбранително, а след това и настъпателно. Европа просто следва покорно американците. Затова единствено преките преговори между Вашингтон и Москва могат да доведат някой ден до края на този конфликт.
Европейците излязоха от историята, защото вече не определят нейния ход. Те просто му се подчиняват.
* Авторът е известен френски политолог и геополитик. Преподавател в Парижкия институт за политически изследвания, анализатор на Le Figaro
