Глобалните олигархични кланове

Несъмнено, когато става дума за Запада се засягат гигантски пари, зад които стоят мощни сили, наричани „Световна олигархия“, „Дълбока държава“, „Световно правителство“ и т.н. За мнозина това вероятно звучи като „теория на конспирацията“, но всъщност става дума за реални организации и конкретни хора.

Процесът на формиране на глобалната олигархия

Понятието „олигархия“ (ὀλιγαρχία) е с гръцки произход. „Олигош“(ὀλίγος) означава "малко", а „архо“ (ἄρχω) - "управление". Тоест, представлява форма на управление, при която властта е съсредоточена в ръцете на малка група от обществото. Силата на тази „малка група“, т.е. възможността и да влияе  върху поведението и функционирането на обществото, се основава на богатство или на заемане на високо място в политическия „вертикал“. Когато властовите позиции са свързани с притежаването на богатство, за такава група се използва термина „плутокрация“.

Обикновено властта чрез политика в рамките на един олигархичен режим на управление трудно се предава по наследство. Докато властта чрез богатство, по правило, се предава именно по наследствена линия. Именно затова, когато се говори за олигархични кланове, става предимно дума за власт, предавана от поколение на поколение и базирана на „Големите пари“.

Историята на „Големите пари“ започва в Западна Европа и Средиземноморието през Средновековието. Тя е свързана не толкова с търговия, нито дори с грабежи и завоевания, да не говорим пък за производство. Генезисът и е свързан с лихварството.

Както е известно, големите световни религии, и най-вече християнството и исляма, забраняват лихварството, като наказанието понякога е било смърт. Да не забравяме, че средновековният индивид е предимно „Vir religiosis“, т.е. „религиозен човек“. Съответно, религиозните заповеди са играели огромна роля в живота му.

Юдеизмът, като етнорелигия, също е забранявал лихварството, т.е. даването на пари срещу лихва, но това се е отнасяло само за юдеите. Забраната не е касаела т.нар. „гои“, т.е. изповядващите други религии. Това създава условия именно сред еврейството да се зароди значителен слой от лихвари, а съответно и ускорено да се създават богатства на основата на лихварството. Мнозина историци твърдят, че едва в епохата на Реформацията (обществено-религиозно движение в Западна Европа, довело до създаване на протестантството, за чието начало се приема 1517, когато Мартин Лутър излиза с т.нар. 95 тезиса, а краят и се датира с Вестфалския мирен договор през 1648, сложил край на религиозните войни в Европа), и дори по-късно - по време на буржоазните революции, се премахва забраната за лихварството. За Англия – това е XVI век, а за Франция едва краят на XVIII век.

Всъщност, истината е по-различна. Още през Х-ХI век в католическа Европа се формира нещо, което днес бихме нарекли „офшорни зони“, т.е. места, където се разрешава, макар и без излишен шум, лихварството. Това са градовете-държави Венеция, Генуа, Флоренция, Сиена и Лука, както и областта Ломбардия. Нещо повече, Орденът на тамплиерите, известен още като Орден на Храма или Бедните рицари на Христа и Соломоновия храм (на латински: Pauperes commilitones Christi Templique Solomonici), създаден през 1119, като духовно-рицарски отряд на бедни монаси-рицари, също започва да се занимава с подобна дейност. От 1139 орденът е директно подчинен на папата. Към края на XII век тамплиерите получават право да се занимават с банково дело и лихварство. Дотогава заемали пари от евреите-лихвари. Но, когато те самите започват да се занимават с лихварство, тъй като предлагат по-изгодна лихва от евреите-лихвари, бързо се превръщат в една от доминиращите финансови сили в Европа и Средиземноморието до XIV век. Тази доминация се прекратява, когато френският крал Филип IV Хубави забранява Ордена, а ръководителите му са екзекутирани.

Следва да се подчертае, че именно на базата на лихварството в посочените по-горе градове-държави започва да се формира капитализмът, като нов тип обществено-икономическо устройство. Все пак, създадените в тях „Големи пари“ са по-скоро израз на локална, или в най-драстичния случай, какъвто е Венеция, на регионална олигархична власт.

Периодът XVI – началото на XIX век е времето на формирането на Британската империя и, едновременно с това, на началото на процеса на формиране на олигархията вече не като локално, а като световно явление. Самата Британска империя пък, може да бъде определена като „венециански проект“. През Средните векове (V-XV век) и в епохата на Ренесанса (XIV-XVII век) Венецианската република е най-значимата морска сила в основното средновековно търговско пространство -  Средиземноморието. През XIII-XIV век тя се превръща и в европейски финансов център. По-късно пък е ключово звено на търговията с коприна, зърно и подправки, както и важна база на Кръстоносните походи. Проникването на венецианските банкери (често наричани „ломбарди”) в Англия започва още през XIII век. През 1255 английският крал Хенри III се оказва неплатежоспособен след като получава от тях огромни заеми за финансиране на войните си, със 120-180% лихва. Именно тези транзакции създават основата за появата на т.нар. „Венецианска партия” в Англия [1].

В резултат от Великите географски открития и „отварянето” на Новия свят за Западна Европа, както и вследствие на бурно развиващата се трансокеанска търговия Америка – Западна Европа – Азия, основното стопанско-комуникационно пространство, каквото е било дотогава Средиземно море, губи значението си, а мястото му заема Атлантическият океан. Междувременно, мрежите на венецианците в Европа се разделят на две крила. Едното е про-протестантско, т.нар. „Spirituali“(Духовните). След време то се превръща в партия на венецианската олигархия, наречена „Младите“ – „Giovani“. То обслужва финансово Франция, Холандия, Англия и Шотландия. Другото са т.нар. „Zelanti“ (Ревностните), ориентирани към подкрепа за Католическата църква и Инквизицията. То е представено от папа Павел IV - римски папа през 1555-1559. Рожденото му име е Джовани Пиетро Карафа. Известен е като баща на Римската инквизиция и създател на първия "Индекс на забранените книги". По-късно „Zelanti“ се трансформират в олигархична партия, наречена „Vecchi“, т.е. „Старите“.

Проектът „Великобритания“ е дело на „Младите“. Именно те създават  Лондонското Сити – „the City of London“ или просто „the City“, като ключов световен финансов център от началото на Новото време до днес. На практика, Англия е „превзета" от венецианската олигархия на лихваро-търговската република, която извършва за целта изгоден „самодемонтаж”: „Градът на каналите става безполезен - търговските пътища и епицентърът на световната политика безвъзвратно се прехвърлят от Средиземно море в Атлантическия океан и венецианците се нуждаят от достъп до океаните и нов остров, който да е по-близо до епицентъра на събитията в Европа, затова прехвърлят в Лондон вековния си опит на измами, конспирации, финансови и политически манипулации ...

Те вече не разчитат на кралете, а залагат на протестантската търговска класа на Англия. Първоначално лорд Лестър основава Венецианска компания във Великобритания. На тази компания венецианците отстъпват някои от най-важните търговски пътища на Венеция... През 1581, под контрола на венецианците, в страната функционира  Левантийската търговска компания, която действа в източната част на Средиземно море, получавайки важни привилегии (т.нар. капитулации) от турските власти. След време двете гореспоменати компании се сливат и на тяхна основа през 1600 възниква огромната Източноиндийска компания - уникално образование, раазполагащо със собствена армия и флот, тайни служби и дипломация. Тази компания ще осигури успеха на британската колониална експанзия в Индия, поставяйки началото на Великата британска колониална империя. Първият мениджър на Източноиндийската компания е Томас Смит – възпитаник на Университета на Падуа, един от центровете на венецианското влияние” [2].

Раждането и формирането на „Големите пари“: ключовите кланове

Първите „Големи пари“ са свързани с няколко фамилии и една важна институция. „Първа измежду първите” сред тези фамилии безпорно е Ротшилд. Първият, който носи това име е Исак Ротшилд роден през  1577. Формирането на „Големите пари“ на семейството обаче започва с родения през 1710 Амшел Ротшилд - сараф и лихвар, обслужващ немската княжеска фамилия в Хесен и смятан за агент на венецианците и част от тяхната мрежа в Германия.  

Именно неговият син, роденият през 1744 във Франкфурт на Майн Майер Ротшилд, поставя началото на „Големите пари“. Огромен тласък за натрупването им дават Наполеоновите войни (1803-1815). Оттук нататък войните, революциите и конфликтите се превръщат във важен инструмент за фамилията Ротшилд, позволяващ им с максимални темпове да увеличат многократно богатствата си. Ключова роля в това отношение изиграва налагането на т.нар. „златен стандарт“. Основен двигател за прокарването му е Великобритания, където позициите на Ротшилд са особено силни, тъй като контролират Банката на Англия. Посредством нея те доминират и многобройните британски колонии, над които „слънцето никога не залязва“. Междувременно, фамилията разширява позициите си във всички основни финансови центрове на Запада, където има свои клонове – Австрия, Неапол, Франция и т.н. За влиянието на семейството може да се съди и от факта, че когато през 1913 се създава Федералният резерв на САЩ, негов основен акционер става Банката на Англия, намираща се под изключителния контрол на Ротшилдови.

Тук е мястото да спомена за връзките на фамилията Ротшилд с другия най-голям клан на „Големите пари“ – този на Рокфелер. Въпреки разпространените легенди за

конфликти между двата клана, известните факти, говорят по-скоро за сътрудничество между тях. Естествено, последното не изключва периодични „търкания“ помежду им.

Кланът Рокфелер се смята за едно от най-влиятелните, ако не и най-влиятелното семейство в историята на Съединените щати. Негов основател е роденият в Грейнджър, щата Ню Йорк, в протестантско семейство, бизнесмен Уилям Рокфелер. Той има шест деца от първата си съпруга Елиза Дейвис. Най-известни сред тях са Джон Дейвис Рокфелер и Уилям Рокфелер (и двамата са масони) - съоснователи на компанията Standard Oil. Големите си пари кланът прави от петролен бизнес в края на XIX и през XX век Семейството е известно и с дългогодишната връзка и контрол над Chase Manhattan Bank. Тясно свързаният със семейство Рокфелер виден американски политик Хенри Кисинджър казва, че който контролира нефта, той контролира народите, а който контролира производството на храни, контролира човечеството. В тази връзка ще напомня, че освен петролния бизнес, Рокфелерови се занимават и с производство на средства за растителна защита, а също така с ГМО (генно-модифицирани организми). Контактите между клановете Ротшилд и Рокфелер имат дълга история. Главата на клана Морган – Джей Пи Морган, който е емисар на Ротшилд, е близък роднина на фамилия Рокфелер. През 2000-та Ротшилдовата банка «J.P. Morgan» се обединява с Рокфелеровата «Chase Manhattan». Така възниква «J.P. Morgan Chase», която днес е сред водещите западни банки. На 30 май 2012 главата на клана Рокфелер - вече  покойният Дейвид Рокфелер, и главата на една от групите на британския клон на династията Ротшилд – лорд Джейкъб Ротшилд, обявяват за обединяване на бизнеса си. Тук мястото да отбележа, че френският клон на Ротшилдови не участва в това обединение.

Наред с клановете Ротшилд и Рокфелер, знаков представител на „Големите пари“ е една институция – Ватиканът. При Светия престол съществува т.нар. „Институт за религиозни дела“ (Istituto per le Opere di Religione - IOR), изпълняващ функцията на банка на Ватикана. Създаден е в края на XIX век и се смята за частна банка на Римския папа. Тази банка е свързана с много скандали и „мръсни тайни“. В тази връзка могат да се споменат както тесните връзки с нацистка Германия през Втората световна война, така и взаимоотношенията с масонската ложа „П-2“, а също и времето, когато тесни връзки с IOR поддържат такива одиозни фигури като сицилианския мафиот Микеле Синдона (1) или шефът на тясно свързаната с IOR Банка Амброзиано - Роберто Калви (2), открит обесен под един мост в Лондон през 1982.

По времето, когато начело на Ватикана са папите Йоан Павел II и Бенедикт XVI, IOR се контролира от небеизвестната католическа институция «Opus Dei». При сегашния папата-йезуит Франциск тази функция беше възложена на Малтийският орден. Ролята на Ватикана в съвременната световна олигархия може да се види в глобалните мрежи от банки, които определят световната цена на златото, а именно:

• Контролираната пряко от групата Ротшилд Група на банките «Inter-Alpha» - 11 банки, които са пряко свързани с IOR – банката на Светия престол;
• Мрежата на Европейския съюз – т.нар. The European Financial Services Round Table - EFR, състояща от 22 банки;
• Американският форум за финансови услуги - Financial Services Forum - FSF, обединяващ 16 банки, под контрола на династията Рокфелер;
• Групата на „30-те глобални системно важни банки” (G-SIBs), сформирана през 2009 от Съвета за финансова стабилност, свързан с Г-20.

Другите „Големи пари“, извън (и заедно) с трите водещи клана

През 2011 група изследователи от Цюрихския университет под ръководството на Джеймс Б. Гладфелдър, по незнайно чия поръчка, провеждат изследване, озаглавено „Мрежата на глобалния корпоративен контрол“ [3]. Обект на изследването са  43 060 транснационални корпорации, идентифицирани според определението на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Проследявайки капиталовите връзки на този „връх на сладоледа“ в глобалния корпоративен свят, те стигат до извод за наличието на глобална капиталова свръхконцентрация. Анализирайки мрежата на собствеността  екипът от учени установява, че повечето финансови вериги са обединена в "суперанклав" от 147 компании. Техните активи се пресичат помежду си, т.е. на практика става дума за обща собственост, която представлява финансов конгломерат, контролиращ 40% от глобалното корпоративно богатство.

Повечето от тези "суперкорпорации" са финансови институции, като в Топ-10 са включени: Barclays plc, Capital Group Companies Inc, FMR Corporation, AXA, State Street Corporation, JP Morgan Chase & Co, Legal & General Group plc, Vanguard Group Inc, UBS AG и Merrill Lynch & Co Inc.

Въз основа на това изследване може да се направи извод за наличието на „глобален суперкапитализъм“, установил, къде мълчалив, а къде не толкова мълчалив контрол върху голяма част от процесите в света.

В усилията си да насочва ключовите процеси на глобално равнище в посока, съответстваща на собствените им интереси, „Големите пари“, т.е. „Глобалната олигархия“,  се нуждае от инструменти и механизми, чрез които да осъществява своите стремежи.

Когато  става дума за разработването на конкретни стратегии и програми, в действие влизат различни международни, национални, надпартийни, но също така и партийни, бипартийни, бизнес и други разновидности на т.нар. “think tanks” (мозъчни тръстове/аналитични центрове). Такива са американските надпартийни RAND Corporation, Brookings Institution и много други. А също,  свързаната с Републиканската партия - Heritage Foundation или пък бипартийната фондация National Endowment for Democracy (NED) и т.н., и т.н.

Задължително следва да споменем и редица наднационални и международни аналитични центрове като Римския клуб или Световния икономически форум (WEF), известен със своята платформа за международни срещи на високо равнище - т.нар. Форум в Давос.

Когато става дума за практическата реализация на тези стратегии и програми, в действие влизат:

• Съответните държавни структури на ключови западни играчи - най-вече на САЩ, но и на страни от Западна Европа – Великобритания, Франция, Холандия, Германия, както впрочем и от Изтока – Япония, Република Корея и други;
• Наднационални структури, като ЕС и НАТО, а също търговски блокове от типа на НАФТА (Североамериканската асоциация за свободна търговия);
• Международни организации като Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ), Световната търговска организация (СТО) и други, ангажирани в социално-икономическата сфера;
• Сателити и васали от целия свят - както облечени в държавна власт, така и лишени от такава;
• „Неправителствени организации“ (non-governmental organizations – NGOs). През последните десетилетия нараства ролята на различните видове т.нар. „неправителствени организации“ както при използването на „мека сила“, така и в случаите на използване на “твърда сила“: различните „частни военни компании“ (ЧВК), частни разузнавателни центрове и други подобни..

Над всичко това обаче, са базовите дискусионни площадки на „Големите пари“. Става дума за инструменти и механизми, работещи в режим на относително закрити клубове. В рамките на тези организации, с прякото участие и под контрола на ключови представители на „Големите пари“, кристализират основните идеи и концепции и (отчасти) се извършва първичен подбор на кадри. Въз основата на тези идеи и концепции по-нататък в гореспоменатите „мозъчни центрове“, както и в различни наднационални, междудържавни, държавни, полудържавни и прочее структури, се градят стратегиите и се формират програмите и плановете за действия.

Не са малко изследователите и авторите, които наричат тези „площадки“ - „Световно правителство“. Без съмнение, тe играят изключително важна роля за осигуряване господството не просто на „колективния Запад”, а именно на „Големите пари“ (базирани основно на Запад), чрез прогнозиране, генериране на идеи, концептуализиране и целеуказване и, както вече бе казано – първичен кадрови подбор.

Съветът за международни отношения (CFR)

Най-старата от споменатите по-горе "площадки" е създаденият още през 1921 в САЩ Съвет за международни отношения (CFR). Той представлява аналитичен център, т..е. неправителствена организация , специализирана в сферата на международната политика и външнополитическите отношения на САЩ. Началото на CFR може да се открие във формирания по време на Парижката мирна конференция (след Първата световна война) кръг от британски и американски дипломати и учени, които се срещат на 30 май 1919 в хотел "Мажестик" във френската столица с цел да основат англо-американска организация, наречена "Институт за международни отношения" с офиси в Лондон и Ню Йорк. Още от юни 1918 в Ню Йорк се провеждат дискретни срещи на местния му филиал, вече под името Съвет за международни отношения. Заседанията са ръководени от корпоративния адвокат Илайхю Рут (1845-1937), който е държавен секретар при президента Теодор Рузвелт и почетен президент на CFR от 1921 до смъртта си. В края на 30-те години на ХХ век Фондаците „Форд“ и "Рокфелер" започват да спонсорират Съвета с големи суми.

През 1939 CFR създава, за срок от пет години, секретна група за военни и мирни изследвания, финансирани изцяло от Фондация "Рокфелер". В резултат от тях са формулиране концепциите, въз основа на които по-нататък работят Белият дом и Държавният департамент на САЩ. Групата е разделена на четири функционални тематични секции: икономическа и финансова, сигурност и въоръжение, териториална секция и политическа секция. Групата за сигурност и въоръжение е оглавявана от Алън Уелш Дълес, който по-късно е основна фигура в предшественика на американското Централно разузнавателно управление (ЦРУ) - Управлението на стратегическите служби (OSS), т.е. първата обединена разузнавателна служба на САЩ.

По време на войната CFR изготвя 682 секретни меморандуми за Държавния департамент, които са разпространени сред съответните правителствени отдели [4]. Съветът e своеобразен"генератор на идеи" за осъществяване на важни американски политики като концепцията за „сдържане“ на СССР или тази за „взаимно възпиране“, за контрола на въоръженията, за неразпространението на ядрените оръжия, както и на политиката на разведряване с Москва. Типичен пример за ролята на CFR в определяне на външната политика на САЩ стават петгодишните проучвания на Съвета (1964-1968) за взаимоотношенията с комунистически Китай. Въз основа на тях Хенри Кисинджър, който е назначен за съветник по национална сигурност на президента Никсън, стартира политиката на сближаване между Вашингтон и Пекин. По-нататък този курс оказва гигантско въздействие върху развитията на ситуацията в глобален план.

Официалната мисия на CFR е да бъде "ресурс за своите членове, държавни служители, бизнес ръководители, журналисти, преподаватели и студенти, граждански и религиозни лидери и други заинтересовани граждани, за да им помогне по-добре да разберат света и избора на външна политика на САЩ и другите страни“ [5]. Седалището на CFR е в Ню Йорк, с допълнителен офис във Вашингтон. В съвета  членуват висши политици, повече от дузина държавни секретари, директори на ЦРУ, банкери, адвокати, професори и изтъкнати медийни фигури.

На срещите, организирани от CFR, присъстват правителствени служители, световни лидери в бизнеса и изтъкнати членове на разузнавателната и външнополитическата общност, които обсъждат важни международни проблеми. Основен орган на CFR е водещото издание по външна политика и международни отношения на САЩ - двумесечното списание Foreign Affairs. Съветът ръководи Програмата за изследване "Дейвид Рокфелер", която оказва влияние върху външната политика на САЩ като дава препоръки на президентската администрация и дипломатическата общност, произнася се пред Конгреса и взаимодейства с медиите чрез публикации по външнополитически въпроси. В момента негов президент е американският дипломат от кариерата Ричард Хаас (от 2003 насам), а председател на борда - Дейвид Рубинстайн (основател и ръководител на най-голямата частна инвестиционна компания в САЩ - Carlyle Group).

В CFR има два вида членство: пожизнено и временно. Последното  продължава пет години и се отнася за лица между 30 и 36 години. За членове се допускат  само граждани на САЩ (родени или натурализирани) и постоянно пребиваващи в страната.  Кандидатът за пожизнено членство трябва да бъде номиниран писмено от един член на Съвета и за него да гарантират минимум трима други членове .

Съществува и корпоративно членство (общо 250 члена), което е разделено на няколко категории с различен членски внос: "Associates", "Affiliates" ($ 30,000+), "Circle President" ($ 60,000+) и "Founders" ($ 100,000+). Ръководствата на корпоративните членове могат да присъстват на форуми, на които се канят да говорят чужди президенти и премиери, председатели и главни изпълнителни директори на мултинационални корпорации, както и водещи правителствени представители на САЩ, сенатори и конгресмени. Те имат и правото да посещават частните вечери или приеми с участието висши американски официални лица и световни лидери.

Броят на членовете - физически лица, е над 4500. Над половината от висшите служители на Държавния департамент са членове на CFR.

На практика, Съветът играе ролята на базова американска „площадка“ формираща външната политика и определяща системата на международни отношения на САЩ. Със силно влияние в CFR се ползва кланът Рокфелер, както впрочем и други представители на „Големите пари“ с американски произход. Влиянието им се реализира чрез финансиране, назначаване на „свои хора“ на ключови позиции, както и чрез пряко участие. Така например, един от най-видните представители на клана Рокфелер – Дейвид Рокфелер (1915-2017), става член на CFR през 1941, а през 1949 е избран за директор на Съвета.

Билдърбъргската група

Билдърбъргската група, известна още като Билдърбъргска конференция или Билдърбъргски клуб, е тясно сдружение на 120 до 150 души от европейския и северноамериканския политически елит, бизнес- и финансови експерти, представители на академичните среди и медиите, създадено през 1954 по инициатива на нидерландския принц Бернхард. По своята същност представлява регулярни срещи на този най-тесен елит, на които биват канени и редица "актуални" правителствени и партийни представители, бизнес-лидери, медийни ръководители и други подобни. Наименованието идва от хотел "Билдърбърг" в Холандия, където през 1954 се осъществява първата такава среща.

Първоначалната цел на групата е насърчаване на „атлантизма“, укрепване на отношенията между САЩ и Европа и предотвратяване на нова световна война. Казано по друг начин, задачата на групата "Билдърбърг" е да се "укрепи консенсуса около свободния пазар на западния капитализъм и неговите интереси по света" [6] . Според британския политик Денис Хейли - един от основателите на групата "Билдърбърг" и член на управителния комитет на групата в продължение на 30 години: "Да кажем, че се стремим към едно световно правителство е преувеличено, но не е напълно несправедливо. Ние в Билдърбърг чувствувахме, че не може да продължаваме да се бием помежду си за нищо, да убиваме хора и да правим милиони бездомни. Смятахме, че създаването на една общност в целия свят ще бъде нещо хубаво“ [7].  Билдърбъргските срещи се организират от управителен комитет, включващ по двама членове от приблизително 18 държави. Официалните постове са председател и почетен генерален секретар. Правилата на групата не предвиждат категорията „членство“, но бившите участници получават годишните доклади от конференцията. Единствената съществуваща категория е "член на управителния комитет". Освен управителния комитет има и отделна консултативна група с припокриващо се членство.

Активните членове на клуба са 383 човека, като 1/3 от тях са американци, а останалите - европейци и азиатци (японци, корейци, представители на Тайван, Сингапур и Хонконг). На конференциите се обсъждат вътрешни проблеми на отделните страни, както и международната им политика.

Заседанията са засекретени, а датите не се обявяват официално в пресата. Организацията и безопасността се поемат от страната, в която се провежда срещата. По различно време участници в срещите са били Бил Клинтън, Маргарет Тачър, Тони Блеър, британският принц-консорт Филип, а също Хенри Кисинджър, Дейвид Рокфелер - ръководител на Международния съвет по банково дело, Нелсън Рокфелер - бивш вицепрезидент на САЩ, Робърт Макнамара - министър на отбраната по времето на Кенеди и бивш президент на Световната банка, Доналд Ръмсфелд - бивш министър на отбраната на САЩ, Збигнев Бжежински - американски политолог и социолог, Алън Грийнспан - дългогодишен шеф на Федералния резерв на САЩ, Кондолиза Райс - бивш държавен секретар на САЩ, и редица други видни представители на западния елит. От България за участие в срещите досега са канени Николай Камов през 1999, а на срещата през 2016 - сегашният шеф на МВФ Кристалина Георгиева. Срещите се провеждат съгласно Правилото на Чатам Хаус (Тhe Chatham House Rule), което позволява на участниците да използват всяка информация, получена по време на срещата, но не и да разкриват имената на ораторите или на други участници. Позволява се свободна дискусия, по времето на която всеки може да изказва мнението си, без ограничения.

Последната засега 67-ма среща на Билдърбъргската група се проведе през юни 2022 във Вашингтон. От 2012 насам председател на управителния комитет на Групата е граф Анри дьо Ла Кроа дьо Кастри, бивш председател на борда и изпълнителен ръководител на френската застрахователна корпорация AXA.

По своята същност, Билдърбъргската група представлява една от ключовите транснационални „дискусионни площадки“, обединяваща представители на „Големите пари“ от двете страни на Атлантическия океан и несъмнено играе важна роля в стремежите на глобалния капитал за световно господство.

Трилатералната комисия

В своя официален сайт Трилатералната комисия се представя като „неправителствен форум, ориентиран към политиката, който обединява лидери, в тяхното индивидуално качество, от бизнеса, правителството, академичните среди,  медиите и гражданското общество.

Комисията предлага глобална платформа за открит диалог, насочена към онези, които имат различни възгледи, и ангажира в проявите си лица, вземащи решения, от цял свят, с цел да намери решения на големите геополитически, икономически и социални предизвикателства на нашето време. Членовете и са твърдо убедени в ценностите на върховенството на закона, демократичното управление, правата на човека, свободата на словото и свободното предприемачество, които са в основата на човешкия прогрес. Те се ангажират също така да подкрепят международната система, базирана на правила, засиленото трансгранично сътрудничество и зачитането на разнообразието от подходи към политическите въпроси“ [8].

Комисията е създадена по инициатива на Дейвид Рокфелер през юли 1973, за да насърчи по-тясното сътрудничество между Северна Америка, Западна Европа и Япония. Збигнев Бжежински - съветник по националната сигурност на президента Джими Картър от 1977 до 1981, професор в Колумбийския университет и съветник на Рокфелер, напуска поста си, за да организира групата заедно с такива видни представители на американския и световния истъблишмънт като: Хенри Оуън -външнополитически експерт и директор на Института Брукинг, Джордж Франклин - по това време изпълнителен директор на CFR, Едуин Рейшауър - професор в Харвардския университет и посланик на САЩ в Япония през 1961-1966, Макс Констам - Европейски център за политика,  Тадаши Ямамото - Център за международен обмен в Токио, Алън Грийнспан и Пол Волкер, които по-късно стават ръководители на Федералния резерв, т.е. институцията, емитираща американския долар, и други.

В учредителната декларация на Трилатералната комисия е записано следното: „За да бъдат ефективни при сблъсъка с общите проблеми, Япония, Западна Европа и Северна Америка трябва да се консултират и да си сътрудничат по-тясно, на основата на равенството, за разработване и провеждане на координирани политики по въпроси, засягащи техните общи интереси ...“ [9].

Трилатералната комисия провежда своите срещи през две години във Вашингтон, Париж или Токио. Комисията издава списание „Триалог“. Първоначално членството в Трилатералната комисия е поделено между три региона, представени от следните страни: Канада - 20, САЩ – 87 и Мексико – 13 представители (Северна Америка); Великобритания, ФРГ, Франция с по 20 представители, Италия и Испания – с по 12, и няколко други по-малки държави с от 1 до 6 (Европа); Азия първоначално е представена само от Япония – 85 предствители. По-късно, обаче, е създадена Азиатско-тихоокеанска група със 117 представители, включваща Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия, както и 15 представители на АСЕАН – от Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур и Тайланд, плюс още 9 члена от Китай, Хонконг и Тайван. 

Като цяло, може да се каже, че Трилатералната комисия представлява инструмент на международния неолиберален елит, с амбиции да се превърне в транснационална „дискусионна площадка“ на „Големите пари“, включвайки техни представители не само от Запада, но и от Изтока (но тясно интегрирани в Западната система).

Бележки:

[1] Микеле Синдона – прочут навремето в банковите среди като „Акулата“. Член на скандалната масонска ложа „П-2“ на Личо Джели. Известно е за негови връзки от 1957 с мафиотската фамилия Гамбино. В частност, съдейства за „прането“ на парите на фамилията от търговията с хероин. Става близък приятел с кардинала на Милано Джовани Батиста Монтини, който в през периода 1963-1978 оглавява Католическата църква под името Папа Павел VI. Именно по времето на Папа Павел VI Синдона закупува, чрез холдинговата си компания Fasco, много италиански банки. Освен това влиза в много близки връзки с Ватиканската банка. Огромни суми са прехвърлени от банките на Синдона, през тази банка, към швейцарските банки. Завършва живота си отровен с цианкалий в затвора, където излежава доживотна присъда за убийството на адвоката Джорджио Амброзоли.

[1] Роберто Калви – италиански банкер известен като „Банкера на Бога“ заради тясната му връзка с Ватикана. Също член на „П-2“. Председател на Съвета на директорите  на втората по големина частна банка на Италия по онова време - Banco Ambrosiano, когато тя обявява фалит през 1982. Най-голям акционер с 10% в Банка Амброзиано е IOR. Две седмици преди фалита пише писмо до Папа Йоан Павел II, в което го предупреждава, че фалитът на Банка Амброзиано ще „предизвика катастрофа с невъобразим мащаб, в която Църквата ще претърпи най-сериозни щети“. През 1984 Ватиканската банка се съгласи да плати 224 млн. щатски долара компенсация на 120 от кредиторите на "Банка Амброзиано" като "признание за морално участие" в колапса на банката.

Източници:

[1]. Виж https://www.schillerinstitute.org/fid_91-96/952_venice.html

[2]. Калашников М., С. Кугуев. «Третий проект». Книга вторая: Точка перехода. Москва,  „Аст“, 2006.

[3]. The Network of Global Corporate Control,

http://journals.plos.org/plosone/article?id=10.1371/journal.pone.0025995

[4]. Peter Grose. Continuing the Inquiry: The Council on Foreign Relations from 1921 to 1996. Council on Foreign Relations Press, 2006, р.23-26

[5]. Виж официалния сайт на Съвета - www.cfr.org

[6]. Andrew Kakabadse, "Bilderberg mystery: Why do people believe in cabals?". BBC News. 7 June 2011.

[7]. Ronson, Jon,  "Who pulls the strings? (part 3)". The Guardian. London, 10 March 2001

[8]. Виж в www.trilateral.org

[9] Виж в http://www.rockarch.org/collections/ rockorgs/trilateral.pdf

*Преподавател в Нов Български университет