28
Вт, Май
23 Нови статии

Външната политика на "новата дясна Италия"

брой 1 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Както е известно, сред причините за разпадането на предишната управляваща коалиция в Италия и последвалата оставка на правителството на Марио Драги бяха разногласията между основните участници в него по въпроса за оказването на военна помош за Украйна.

От една страна, лявоцентристката Демократическа партия, която е сред най-твърдите привърженици на "евроатлантическия курс" на Рим, настояваше за увеличаване на оръжейните доставки за Киев. От друга обаче, дясноцентристите и подкрепящото ги "Движение 5 звезди" се обявиха против това, твърдейки, че не искат Италия да стане страна в конфликта. Развръзката настъпи в края на юли 2022, когато депутатите от Движението, настояващи за допълнителни отстъпки от правителството (както в сферата на вътрешната политика, така и по украинския въпрос) отказаха да участват в гласуването на вот на доверие на кабинета. Примера им последваха Лигата и "Напред Италия", които на свой ред, бяха против запазването на правителството с участие на левите популисти. В резултат от това премиерът Марио Драги, загуби широката си партийна подкрепа и беше принуден да подаде оставка, отваряйки пътя към предсрочни избори, чиято основна интрига бе, доколко впечатляваща ще е очакваната победа на демонстриращите нарастваща подкрепа сред избирателите дясноцентристи.

Всъщност, провелите се в края на септември 2022 парламентарни избори в страната бяха първите "истински" избори от 2011 насам, тъй като за първи път от доста години доведоха на власт ясно и идеологически кохерентно мнозинство (включващо партиите "Италиански братя" - FdI, на Джорджа Мелони, Лигата на Матео Салвини и "Напред Италия" на Силвио Берлускони, които спечелиха 237 от 400-те места в Камарата на депутатите и 115 от 200-те места в Сената), за разлика от предишните правителства, представляващи крехки коалиции от партии, споделящи различни, а нерядко и противоположни визии за развитието на страната и света.

Икономическите проблеми

Както посочва в "Атлантико" френският иконимически анализатор Реми Бурже: "В края на 90-те години на ХХ век италианският БВП на глава от населението беше по-висок от този на Франция. През последнте двайсет години обаче, въпреки силните си страни и най-вече своето индустриално производство, италианската икономика преживява рязък спад". Според Бурже, причина за осезаемото и изоставане са най-вече глобалната икономическа криза, както и кризата на еврото. Ще припомня, че страната едва наскоро възстанови нивото на своя БВП от далечната 1999. Тоест, през последните двайсет години италианците очевидно не са станали по-богати. В периода от 2007 до 2014 БВП на глава от населението е намалял с около 13%. Между другото, почти същото се случи и в Испания, но след това там беше фиксиран значителен икономически растеж. Оживлението в Испания се дължеше най-вече на нарастването на износа, свързан със съкращаването на разходите за работни заплати, в резултат от изключително виското ниво на безработицата, която през онзи период надхвърляше 20%. Италия, която не преживя финансов колапс, като Испания, не тръгна по нейния път, а продължи да плува по течението, което доведе само до краткотраен растеж по време на възстановяването на световната и европейска икономика (италианския БВП на глава от носелението все още не е достигнал нивото от 2008).

В същото време Италия си остава ключова индустриална държава с голям износ в такива сектори като фината механика, металургията и автомобилостроенето, както и в текстилната промишленост и, разбира се, луксозните стоки. Образователното ниво в страната продължава да е високо, т.е. за младите италианци не е трудно да си намерят добра работа и заплата, когато решат да емигрират в държави с по-благоприятна икономически ситуация. В северната част на страната има редица силнопечеливши предприятия, най-вече средни и частни, които са в състояние бързо да въвеждат технологичните иновации и да се трансформират според новите условия. От друга страна обаче, сериозна пречка пред развитието на италианския бизнес е силно разрасналата се след влизането на страната в еврозоната бюрокрация. В крайна сметка, каквото и да твърди Макс Вебер за "протестантските корени на капитализма", истината е, че капитализмът се заражда в католическа Италия.

Освен прекалено сложната си банкова система, страната страда от спада на своята конкурентоспособност през последните години, както и заради необходимостта да синхронизира икономическата си активност с гигантската бюрокрация на ЕС. Именно последната принуди европейските държави да ограничат разходите за работни заплати, вместо да повишат производителността на труда и да внедряват технологични иновации. "Антикризисното управление" действително способства за удържането на италианската икономика "на повърхността". Истината обаче е, че благодарени на високото образователно равнище на италианците и наличието на редица успешни предприятия, страната е в състояние да постигне реален икономически растеж, залагайки на съвременните технологии, вместо да прибягва до всевъзможни ограничения, както искат от Брюксел.

От друга страна, Италия има изключително висок коефицинет на държавния дълг, който в момента надхвърля 150% от нейния БВП (в сравнение с около 120% по време на кризата на еврото). И все пак, нещата не са толкова лоши, както може би изглежда. През последните десетина години положителното салдо по търговския баланс често надхвърляше 2% и дори 3% от БВП, като това се отнася и за салдото по платежния баланс. Секторите на италианската обработвателна индустрия дълго време бяха модел за иновации, докато през 1999 не започна продължителния период на слаба конкурентоспособност на Италия. При това страната има нелош външнотърговски баланс и, като цяло, не е в положението на длъжник по отношение на останалия свят. Което обяснява и, защо рейтингът на италианския дълг беше сравнително приличен по време на всички кризи, особено предвид виското ниво на държавния дълг.

В началото на 90-те години и чак до глобалната финансова криза, Италия демонстрираше умерен растеж, сравним с тази на Германия, т.е. с около 1,5% годишно. През този период Франция имаше по-значителен растеж, но като цяло развитието на тези три ключови страни от ЕС беше съпоставимо. По онова време Испания все още беше в ролята на догонващ. От 1999 до 2007 растежът на икономиката и беше 3,8% годишно, при това беше породен от балона на недвижимите имоти, сходен с онзи в САЩ или Ирландия: стремителен ръст на цените, строителство на нови жилища и масова секюритизация на ипотечните кредити. В Италия обаче, нямаше нищо подобно.

През 90-те години положително влияние върху конкурентоспособността на Италия, както впрочем и на Великобритания, оказа обезценяването на лирата след експлозията на европейската парична система. Между другото именно събитията от онзи период окончателно отказаха Обединеното кралство и редица стандинавски държави от присъединяване към еврозоната. Докато през 90-те Франция продължаваше да провежда политика на укрепване на франка, италианската валута рязко девалвира, което повиши конкурентоспособнсостта на нейните предприятия. По онова време германските компании редовно се оплакваха от евтиния внос от Италия. В същото време, в резултат от политиката на високи лихвени проценти, целяща стабилизирането на обменния курс на лирата спрямо немската марка, италианският дълг нарасна. През първата половина на 90-те в Италия бяха осъществени сериозни структурни реформи, но те, по правило, не даваха очаквания ефект именно заради влиянието на лихвените проценти върху дълговата динамика. Ако след въвеждането на еврото растежът в Италия остана повече или по-малко стабилен, базовите условия се промениха радикално заради постоянното и значително влошаване на конкурентоспособността, в частност, в сравнение с Германия, която демонстрира по-ниска инфлация и се ориентира към намаляване на разходите за заплащане на труда.

Външната политика на новата коалиция

Външнополитическият дневен ред, който продължава да оказва влияние върху разположението на силите вътре в Италия, се прояви и в хода на избирателната кампания: редица точки в предизборите програми отразяваха визиите на партиите за бъдещите действия на Рим на глобалната сцена. При това някои от тях очевидно се отклоняват от общата евроатлантическа парадигма на италианската външна политика, докато други отлично се вписват в нея.

Нестабилният триумвират

Ще припомня, че дясноцентристката коалиция (FdI, Лига, Напред Италия), постави външнополитическите си приоритети на първо място в своята предизборна програма, демонстрирайки промените в досегашната визия на участниците в нея. От една страна, Силвио Берлускони и Матео Салвини, традиционно смятани за „проруски настроени”, очевидно опитват да се освободят от тази конотация, позиционирайки се като привърженици на евроатлантическия курс - най-вече с цел да не загубят напълно доверието на САЩ и ЕС. Поемайки управлението на страната дясноцентристите изтъкват привързаността си към трансатлантическото партньорство и посочват необходимостта от по-нататъшна евроинтеграция, като паралелно с това осъждат руските действия в Украйна. От друга страна обаче, дясноцентристката коалиция възнамерява да запази привързаността си към определени външнополитически аспекти, открояващи я сред останалите италиански партии. Става дума, в частност, за необходимостта от съхраняване на християнско-юдейските традиции, активна защита на италианските национални интереси (включително в рамките на европейските структури) и усилване на борбата с нелегалната имиграция.

Следва да отбележа обаче, че въпреки наличието на обща предизборна програма, в дясноцентристкия лагер съществуват известни различия по някои външнополитически въпроси. Трите партии например трудно постигат консенсус във връзка с необходимостта за противодействие на миграцията - така, докато по-радикалните "Италиански братя" предлагат въвеждане на морска блокада на Либия, Лигата, както и "Напред Италия", смятат, че това едва ли е възможно и настояват за връщане към декретите за сигурността, приети още през 2018.

Друг аспект на хипотетичното "външнополитическо разцепление" на дясноцентристкия блок са все още съществуващите разногласия относно украинската криза. Така, Джорджа Мелони се позиционира като апологет на идеята за увеличаване на военната помощ за Киев, очевидно виждайки в това възможност да разсее съмненията и си гарантира подкрепата на евроатлантическите партньори на Рим. На свой ред Силвио Берлускони и Матео Салвини не демонстрират особен ентусиазъм по темата, по-скоро напротив. Освен това лидерът на Лигата периодично изтъква необходимостта от отмяна на някои антируски санкции, посочвайки при това , че те вредят на европейците и италианците, за да избегне поредните обвинения, че е свързан с Кремъл.

Всъщност, наличието на разногласия между членовете на новата тройна коалиция относно вънщната политика на страната беше ясно още преди изборите. В началото на септември например, по време на бизнес-конференция в Чернобио, Джорджа Мелони и Матео Салвини се разминаха в оценките си относно ефекта на санкциите срещу Русия. Макар че и FdI, и „Лигата” осъждат руската инвазия в Украйна, Салвини (който през 2017 дори подписа споразумение за сътрудничество с партията на Путин „Единна Русия”) заяви, че санкциите не работят, а – точно обратното – „поставят Европа и Италия на колене”. За разлика от него, Мелони смята, че санкциите действат, посочвайки като доказателство прогнозите за значително забавяне ръста на руския БВП. Освен това, тя още от начолото на войната подкрепя изпращането на оръжия за Украйна и не спира да уверява международната общност, че се придържа към проевропейска и проатлантическа позиция. Тук е мястото да напомня, че навремето Мелони се изказваше остро против санкциите, наложени на Кремъл след присъединяването на Крим през 2014, които според нея са „унищожили” бизнеса на италианските компании. Показателно е също, че според анкетите повечето избиратели на FdI са против последния пакет от антируски санкции на ЕС, тъй като според тях те водят до поскъпване на живота в страната.

Както посочва в тази връзка професорът по политология от Болонския унверситет: „Макар и не веднага, Мелони в крайна сметка осъзна, че има реален шанс да стане премиер на Италия, затова реши да не провокира поляризация в обществото, освен това е наясно, че за да я оставят да управлява толкова голяма европейска държава трябва да демонстрира, че е на 100% проатлантически и проевропейски настроена”.

Що се отнася до Салвини, той се опитва да възроди подкрепата за Лигата, която падна в навечерието на изборите под 10%, при положение, че беше почти 40% през август 2019, когато той излезе от коалицията с популистuото „Движение 5 звезди” и предприе неуспешен опит да провокира извънредни избори, в резултат от които разчиташе да стане премиер.  Тоест, виждайки че губи подкрепа, той играе по-различна игра.

Третият член на новата управляваща коалиция е партията „Напред Италия”, чиито лидер e Силвио Берлускони, също поддържа тесни връзки с Русия и лично с Путин. Въпреки това, и тримата декларират, че ще подкрепят Киев и винаги ще са на страната на ЕС и НАТО. Според бившия зам. министър на икономиката Микеле Герачи (който е тясно свързан с Лигата) обаче, не бива да се изключват известни промени в подхода на Рим към антируските санкии.

Всъшност, въпреки спекулациите, между Мелони и Салвини няма особена разлика – и двамата осъждат войната в Украйна, и двамата са националисти, т.е. итересуват се най-вече от просперитета на Италия. Освен това и двамата смятат, че санкциите по принцип биха могли да ускорят прекратяването на конфликта. Налице са обаче разногласия относно тяхната ефективност. Салвини например вече е осъзнал, че те не работят, докато Мелони изглежда все още не го е разбрала напълно. Тоест, тепърва предстои те да решат, дали да продължат да подкрепят този тип санкции или ще се опитат да ги променят.

В момента (т.е. два месеца след изборите) обаче, вече е ясно, че Италия ще запази привързаността си към "евроатлантическите традиции", както беше и през цялата и "републиканска" история (т.е. след 1946). В тази връзка ще припомня, че предишните опити за укрепване на контактите на Рим с "не-Запада" не се увенчаха с успех - така първият кабинет на Джузепе Конте (2018-2019), чиято програма включваше смекчаване на санкциите срещу Русия, не предприе никакви реални действия в тази посока.

Въпреки това, с течение на времето, Италия вероятно ще се сблъска с някои вътрешнополитически промени и спорадични колебания в своя евроатлантически курс. На първо място, разногласията в дясноцентристката коалиция, свързани с развитието на ситуацията на световната сцена, демонстрират наличието на "тънка червена линия" между привържениците и противниците на евроинтеграцията. От една страна, Лигата предлага ревизия на антируските санкции, което провокира остри критики от страна на европейския "мейнстрийм", но в същото време се обявява за сравнително умерен вариант за разрешаване на мигрантския проблем (макар че и той се различава доста от официалната позиция на Брюксел). От друга страна, FdI призовава за крайни мерки срещу нелегалните мигранти, които очевидно нямат шанс да бъдат одобрени от ЕС, но активно подкрепя твърдия курс на Брюксел по отношение на Москва.

На второ място, дясноцентристите, стремящи се да съхранят единството в ремките на вече управляващата коалиция, просто са принудени да стигнат до консенсус, включително по важните външнополитически теми. Новото правителство в Рим се нуждае от подкрепата на Брюксел, което означава и, че ще трябва да действа в руслото на задълбочаващата се "европеизация" на Италия. Тоест, то на практика ще продължи да се придържа към негативната западна реторика по отношение на Русия, а евентуалните му инициативи за подобряване на контактите с Москва в бъдеще, формулирани като загриженост за жизненото равнише на италианците, ще се реализират в рамките на варианта, предложен от Салвини, макар че и това може да провокира известна конфликтност в отношенията между Рим и "еврократите" в Брюксел.

На трето място, въпреки че лявоцентристите не са в състояние да формират единен опозиционен фронт (ще припомня, че „Движението 5 звезди” и обединението "Трети полюс" се явиха самостоятелно на изборите), вероятността за създаване на временни коалиции при обсъждането на отделни въшнополитически въпроси в Парламента е доста голяма. Очертаващото се аморфно опозиционно лявоцентристко обединение ще противодейства на радикалните външнополитически инициативи на дясноцентристите, сдържайки ги допълнително да не излязат от "евроатлантическото русло", като мащабите на този натиск ще са обратно пропорционални на степента на радикализация на управляващите. В същото време обаче, временната лявоцентристка коалиция може да стане жертва на ново разцепление, ако в центъра на дискусиите отново се окажат въпросите, касаещи позицията на Италия спрямо Украйна.

Колко искрен е "атлантизмът" на Джорджа Мелони

Първите стъпки на новия италиански премиер Джорджа Мелони, потвърдила "твърдата си подкрепа за Украйна", означават, че надеждите на определени кръгове в Москва, че Италия може да последва примера на Унгария с нейната специфична политика спрямо Русия, са били напразни.

От друга страна, за да разберем по-добре поведението на Мелони, следва да си припомним, как се развиваше досега политическата и кариера. С течение на годините тя се доказа като прагматичен и пробивен политик, готов да срине всичко по пътя си към върховете на италианския елит. След като съвсем млада започва политическия си път в редиците на смятаното за "крайнодясно" Италианско социално движение (от 1995 - Национален алианс), по-късно Мелони решава да се ориентира към по-умерена политическа ниша, което в крайна сметка се оказва добър избор. Така, през 2008, когато тогаващният премиер  Силвио Берлускони обеща да лансира в управлението на страната млади и привлекателни жени, тя зае поста министър по въпросите на младежта в неговото правителство (тогава беше на 31).

Разбира се Берлускони твърде бързо осъзна, че Мелони е прекалено самостоятелна и свърхамбициозна и престана да я протежира. Междувременно обаче, тя вече беше си създала достатъчно контакти за да лансира собствен десен проект, който - макар и не без проблеми, и позволи да си извоюва важно място в италианската политическа върхушка. Впрочем, Берлускони и днес не крие неприязънта си към нея, определяйки я като "прекалено амбициозно, високомерна и властна". Въпреки това, Мелони успя да накара както него, така и "голямата звезда на десницата" Матео Салвини, да се съобразяват и да търсят съюз с ръководените от нея "Италиански братя". Още повече, че и Берлускони, и Салвини се оказаха обект на яростни атаки от страна на Брюксел и ляво-либералните му италиански апологети, което нямаше как да не ограничи политическати им активност, както и популярноста им.

Мелони съумя светкавично да се ориентира в така създалата се ситуация и да привлече към партията си значителна част от десния и патриотичен електорат, стремейки се в същото време за избягва "токсичните" за Брюксел теми, както и съмнителните политически алианси. Тоест, тя съзнателно действаше в "границите на позволеното", очертани от брюкселските "еврократи" за италианската десница. Това и позволяваше да критикува разюзданата ЛГБТ-пропаганда и да призовава за радикални мерки срещу заливащите Италия вълни от мигранти, но ограничаваше възможностите и да работи за постигане на реален суверенитет на страната си и да претендира за провеждане на независима въшна политика.

Принудена да действа в подобни рамки, Мелони бързо осъзна, че ако демонстрира традиционните за западноевропейските десни традиционалисти и консерватори симпатии към Русия може да изложи на риск по-нататъшния си път към върховете на властта в Италия. Съдебните дела срещу политици като Франсоа Фийон, Никола Саркози, Силвио Берлускони и Матео Салвини, както и скандалите, сложили край на кариерите на австрийския канцлер Себастиян Курц и неговия външен министър Карен Кнайсел, демонстрираха на европейските десни националисти, че противниците им няма да се поколебаят да използват всички средстда за да ги унищожат политически.

На този фон, Мелони, която през цялата си кариера демонстрира не само отличен политически нюх, но и склонност да се съобразява с конюнктурата, даде да се разбере, че е готова да играе според правилата на "еврократите" и реши да потърси по-удобно и безопасна ниша в рамките на европейскакта консервативна десница. Така, нейната партия FdI се присъедини в Европейския парламент към групата "Алианс на европейските консерватори и реформисти", където доминират британските и полски консерватори, а не към "Идентичност и демокрация", където са френският Национален сбор и Лигата на Салвини.

Между другото, някои анализатори се опитват да правят сравенине между Мелони и бившия британски премиер Лиз Трас, принудена да напусне властта само 44 дни след избирането си на поста, но това не е съвсем вярно. Подобно на Трас, Мелони е егоистична и безскрупулна, но за разлика от нея е рационална, пресметлива и доста по-умна. Затова можем да очакваме, че, от една страна, тя ще продължи да следва руслото на евроатлантическия дневен ред, но от друга - няма да го афишира излишно. Особено предвид необходимостта да се съобразява с партньорите си от коалицията, както и с нееднозначното отношение на избирателите и към антируските санкции. Тоест, през следващите месеци Мелони ще се старае да не пропилее популярността си, ангажирайки се с икономическата проблематика (грижата за която прехвърли на Салвини и екипа му) или външната политика, с която ще се занимава близкият съратник на Берлускони и бивш председател на Европейския парламент Антонио Таяни. В същото време, не бива да надценяваме и привързаността и към евроатлантизма, защото тя може много бързо да се променя, следвайки евентуалните промени на геополитическата конюнктура. Включително да превърне Италия отново в партньор на Русия, ако Москва не се провали, а постигне поне частично целите си в украинската война.

В тази връзка ще припомна, че според La Republica, в края на октомври Италия е предала на украинската армия над двайсет самоходни артилерийски установки (САУ) M109L, разполагаща със 155-милиметрово оръдие. През последните години на студената война , по американски лиценз" в страната бяха произведени стотици САУ от този тип, които бяха извадени от въоръжение ще в началото на 2000-те. Изпратените на Украйна установки са част от последния пакет военна помощ, отпуснат от предишното италианско правителство на Марио Драги. Малко по-късно обаче, в началото на ноември, новият министър на отбраната Гуидо Кросето съобщи, че кабинетът на Мелони засега не подготвя пореден, шести пакет военна помощ за Украйна, ако ситуацията там не се промени, а според Il Messaggero, новите доставки на тежко въоръжение за Киев временно са спрени.

Новата стратегическа концепция за отбраната

В навечерието на последните парламентарни излори, италианското военно министерство публикува на сайта си новата Стратегическа концепция за отбраната на страната. В увода към нея, началникът на Щаба на отбраната адмирал Джузепе Каво Драгоне, изтъква, че светът е навлязал в нов етап от развитието си, който "радикално промени начина ни на живот и нашата представа за бъдещето". Според него, основната причина за това е руската инвазия в Украйна, което налага и "укрепването на политиката на отбрана и сдържане". При това Драгоне прогнозира, че стратегическото напрежение в света ще продължи да нараства, в резултат от "конкурентната борба, която водят срещу нас едновременно и Русия, и Китай". В тази връзка, италианските въоръжени сили се готвят да действат активно и извън границите на страната. "За първи път след Втората световна война - твърди Драгоне - националната военна машина се разгръща на безпрецедентно широко географско пространство: от Арктика и Балтика, на юг, през Източния фланг на НАТО, и от Персийския залив, на запад, през Африканския Рог и Близкия Изток, Средиземно море, Северна Африка и Сахел, към Гвинейския залив. По всички тези направления, активността на Въоръжените ни сили ще продължи да се разширява".

В тази връзка ще напомня, че през юли 2022 предишното правителство на Марио Драги одобри отпускането на средства за три нови военни мисии на Италия извън пределите на страната: в Катар, където заминават 560 военни, 46 броя наземна техника и два самолета; във военно-тренировъчната мисия в Мозамбик «EUTM Mozambique», както и в многонационалните бойни групи на НАТО в България и Унгария, в които са ангажирани над 1000 италиански военни и 336 броя наземна техника. Освен това, около 8,5 хил. италиански военни вече участват в шест военни мисии в Европа, осем - в Азия и 18 - в Африка. На Черния континента италианското военно присъствие е най-масирано в Либия (400 военни, 69 наземни машини, един кораб и 7 самолета); в Азия то е най-силно в Ливан (1169 военни, 368 наземни транспортни средства, един кораб и 7 самолети), плюс контингента в международната коалиция за борба с Ислямска държава (650 военни, 97 наземни машини и 11 самолета).

В Европа Италия участва в мисиите на НАТО на Балканите (1490 военни, 367 наземни машини и два самолета), като според Il Giornale "в бъдеще международните ангажименти на страната ще нараснат допълнително, предвид военното и сътрудничество с Пакистан, както и в Индо-Тихоокеанския регион".

Както е известно, през март 2022 тогавашният италиански премиер Драги потвърди ангажимента на страната да увеличи разходите за отбрана до 2% от БВП, акцентирайки върху необходимостта от повишаване конкурентоспособността на италианската военна индустрия и създаването на обща за целия ЕС система за отбрана.

За целта Италия усилено усъвършенства и модернизира наличната си военна техника. През 2022 например, беше модернизиран и подсилен основният танк на италианската армия C1 Ariete, чието производство стартира в средата на 90-те години, като до 2002 бяха произведени над 200 броя, от които в момента все още се използват само 30. Повечето от 1700-те танка, с които разполага днес армията на Италия, са германски Leopard 1, както и американски М60А1, плюс около 500 M47, смятани за "отдавна остарели". За сравнение, ще напомня, че Мароко например, разполага в момента с над 3600 танка. Не по-добро е и състоянието на италианските ВВС. В момента те разполагат само с 470 самолета и хеликоптера, макар че Италия претендира да е първата държава, използвала авиацията за военни цели по време на Либийската война с Турция през 1911.

Приоритетите на новото правителство

В първото си изказване в италианския парламент, като премиер на страната, Джорджа Мелони изтъкна, че оглавяваното от нея дясно правителство поставя като приоритет защитата на националните интереси и иска гласът на Италия да бъде чут в европейските институции. Според нея: "Онези, които задават въпроси за бъдещето на Европа не са врагове на ЕС или "еретици", а прагматици които не се опасяват да посочат, че някои механизми могат да работят по-добре... Ние не искаме да сдържаме или саботираме европейската интеграция. Напротив, стремим се да я насочим в посока, позволяваща по-ефективна реакция на кризисните ситуации. Европейският съюз не може да се изгражда като елитен клуб, част от чиито членове да са от "серия А", а останалите - от "серия Б", нито пък като акционерно дружество, в което Европейската комисия играе ролята на съвет на директорите, чиято единствена задача е спазването на финансовата дисциплина".

В същото време Мелони увери, че дясноцентристкият алианс ще изпълни предизборните си обещания, дори ако "някои мерки не се харесат на всички". Сред реформите, за които настояват от FdI, тя спомена преките избори за президент, както и продоволствения суверенитет на Италия, което според нея означава, че "вече няма да зависим от далечни държави за да осигуряване храна за децата си".

Коментирайки някои остри чуждестранни квалификация на кабинета и, Мелони заяви, че всеки който се опитва "до държи под контрол италианското правителство", не уважава италианския народ, "защото никой отвън не може да ни поучава", и подчерта, че Италия е част от западния свят и Европа с нейните христианско-юдейски корени.

Тя напомни, че поема управлението на страната в най-трудния икономически период след края на Втората световна война и "в разгара на бурята", изтъквайки, че годишната инфлация в страната е надхвърлила 11%, а през 2023 се очаква рецесия. Сред планираните от правителството в тази връзка финансово-икономически мерки, Мелони спомена ефективното използване на националните ресурси, данъчните облекчения за семействата и бизнеса, пенсионната реформа, отмяната на данъка върху доходите на гражданите, въведен от "Движението 5 звезди", защото "бедността не може да бъде изкоренена със социални помощи", както и съкращаване на държавия дълг. Освен това, тя призова да бъде намален разривът между Севера и Юга на страната, да бъде усилена борбата с организираната престъпност и да се осъществи реформа на системата на затворите.

Що се отнася до миграционната политика, Мелони напомни, че никой не оспорва правата на онези, които бягат от войни и преследвания, но трафикантите на хора не трябва да могат да решават, кой да влезе в Италия. "Нелегалното влизане в Италия е невъзможно, т.е. трябва да сложим край на търговията с хора в Средиземноморието" - зияви тя и призова имигрантите да отиват в страните, под чиито флаг плават превозващите ги кораби. Като възможно решение на проблема, Мелони призова да бъдат премахнати причините за емиграцията на млади хора, принудени да напуснат своята родина и култура. В тази връзка тя припомни за програмата на покойния италиански бизнесмен и политик Енрико Матеи (1906-1962) за оказване помощ на африканците в Африка. На ниво ЕС пък призова за създаване на европейски регистрационни центрове, в страните, генериращи миграцията.

Мелони и хипотетичната ос Париж-Рим

Фактът че Джорджа Мелони избра да направи първото си посещение в чужбина като премиер в Брюксел, очевидно целеше да внуши, че новото италиански ръководство вече на разглежда ЕС като противник. Този факт, вероятно е породил положителни емоции сред "еврократите", но почти сигурно постави в неудобно положение Берлин, където в течение на последните месеци Мелони беше квалифицирана като "постфашистки" и "крайнодесен" политик, който при това е приятал на Путин, Орбан и Берлускони, и едва ли са очаквали подобна "трансформация". Реалността обаче е, че италианската дясна националистка Мелони, която само допреди половин година не пестеше критиките срещу политиката на ЕС, сега демонстрира, че има други приоритети и, че Съюзът вече не е противник, а - напротив - най-важния съюзник на Италия.

Мелони е наясно, че успехът на страната, както и на собственото и правителство е тясно свързан с ЕС. Включително заради гигантската сума от 190 млрд. евро, която Брюксел ще отпусне на Рим от фонда "Следващо поколение ЕС", създаден за преодоляване на икономическите проблеми в Европа след пандемията; заради фискалните правила на Съюза, които ще определят бюджета на Италия; и, не на последно място, заради миграционната политика, по която новият италиански премиер разчита на по-сериозна подкрепа от "еврократите".

Истината е, че ако Мелони успее да се позиционира като надежден и умерен правителствен лидер, тя ще започне да се възприема сериозно от Брюксел, още повече, че Италия е третата най-голяма икономика и нетен вносител в бюджета на ЕС, т.е. тя е най-важния играч в Съюза, след Германия и Франция. Вярно е обаче и, че ако "еврократите" приемат Мелони като заслужаващ доверие политик и започнат повече да се съобразявт с интересите на Италия, това може да се окаже проблем за Берлин, тъй като италианските и германските интереси се разминават в доста сфери.

Така например, Мелони прокарва идеята за ограничаване на цените на газа в рамките на целия ЕС, докато канцлерът Олаф Шолц не би искал това да се случи в подобни мащаби. Освен това Мелони се стреми към "смекчаване" на Пакта за стабилност на Съюза, определящ финансовата политика на страните членки, и би искала ЕС да продължи и в бъдеше да поема съвместни дългове, което няма как да не дразни немския финансов министър Кристиян Ланднер.

Всъщност, германските и италианските интереси биха могли да съвпаднат само в сферата на миграционната политика, макар че на пръв поглед това не изглежда така. Новият вътрешен министър на Италия Матео Пиантедози вече обяви, че страната му ще откаже на натоварените с мигранти немски "спасителни" кораби достъп до италианските портове, което напомня за политиката на "затворени пристанища", провеждана навремето от съпартиеца му Матео Салвини. В същото време обаче, и Рим, и Берлин се стремят да реорганизират миграционната политика на ЕС. И тук в играта се включва френският президент Макрон. Както е известно, той и новият италиански премиер споделят сходни визии по въпросите на фискалната политика. И, ако Мелони съумее да формира с него негласен алианс за прокарване на общите интереси, този алианс на практика ще бъде насочен против интересите на Германия, чиито отношения с Париж в момента са стигнали дъното. Ще припомня, че подобен френско-италиански алианс съществуваше, и то успешно, по времето на Драги, което помогна на Италия да получи 200 млрд. евро от ЕС. Тоест, възможно е това да се повтори. Още повече, че в момента влиянието на Берлин силно е отслабнало. Германия традиционно се възприема като образцова страна членка на ЕС, но днес и се налага да признае, че е допускала и грешки. На първо място, тя беше и продължава да е прекалено зависима от руския газ. И в тази връзка, сега се оказва зависима от добрата воля на съседите си в рамките на Съюза, които споделят с нея своите газови резерви. Тоест, налице са условия за отслабване на германската доминация в ЕС, включително за сметка на усилване влиянието на оста Париж-Рим.


* Национален консервативен форум

 

Поръчай онлайн бр.3 2024