Възходът и упадъкът на руско-германската система

Тази система все още не е анализирана в специализираната научна литература, поради което съвременното поколение няма ясна и последователна представа за нея. В същото време, анализът на системата и нейната еволюция представлява интересен материал за размисъл. Налице е пример за разминаване на два някога изключително близки народа, създали свои стабилни държави в резултат на продължителни и тежки войни помежду си. Този опит на историческо разминаване е особено интересен в контекста на съвременните отношния на Русия с бившите съветски републики и най-вече с Украйна.

Предпоставките за възникването на системата

Историята познава примери, когато две държави възникват в резултат от разпадането на една и съща социално-политическа система. Именно това се случва например с Англия и Франция. След Норманското завоевание през 1066 те не само че не са различни държави, но и формират единна политическа система. Кралят на Англия е васал на френския крал, в качеството си херцог или граф на Нормандия и Анжу, а след това и на Аквитания. Английската аристокрация пък говори на старофренски. Цели три века кралете на Англия и Франция се опитват с помощта на водените от тях войни да формират единна държава, като Анжуйската империя или англо-френското кралство на Ланкастърите. Едва в края на ХV век, т.е. в резултат от Войната между червената и бялата рози, те се разделят окончателно и се превръщат в две различни държави, чиито граници напомнят сегашните.

Сходен процес на възникване на две държави от разпадането на единна система се случва и в руско-германските отношения. Предпоставки за появата на руско-германската система възникват през ХIII век – периода на кръстоносните походи в Източна и Южна Прибалтика. В резултат от тях се създава германска държава, в лицето на Тевтонския орден, който контролира и Ливонското ландмайстерство (което, понякога, погрешно се нарича Ливонски орден). През ХV век Тевтонският орден се трансформира в Прусия, а Ливонското ландмайстерство – в Ливонската конфедерация. По-късно Прусия осъществява експанзия на запад, където – след обединяването и с Бранденбург – създава кралство Прусия със столица Берлин. Ливонската конфедерация пък става самостоятелна държава със столица Рига, а след това Венден (днешният латвийски град Цесис).

Завоюването на Източна Прибалтика от германнците води до създаването там на специфичния етнос на остзейските (балтийските) немци. Последните са потомци на кръстоносците и германските колонисти, заселили се в Източна Прибалтика през ХIII-ХV век. Наследниците на кръстоносците формират благородническото съсловие, на което е подчинено селското население – зависими селяни и ратаи, т.е. предците на съвременните естонци и латвийци. Градското население на Рига, Ревел (Талин) и Дерпт (Тарту) е почти изцяло немско. По онова време Ливония е германска, а не латвийска или естонска, държава, включваща три големи части – Естландия, Лифландия и Курландия.

Появата на Прусия и Ливония се бива да се разглежда като част от експанзията на Германия, защото по онова време „Германия”, като отделен субект, просто не съществува. В Централна Европа съществува т.нар. Свещена Римска империя – своеобразна конфедерация на германските държави, начело с изборни „римски” императори. Последните, след като губят Рим, постепенно превръщат в своя столица Виена, а териториалният им домен се формира на базата на днешните Австрия, Чехия и Словакия. Балтийските образувания поддържат сложни отношения с императора. Тевтонският орден (а следователно и подчиненото му Ливонско ландмайстерство) е подчинен не на императора, а на Светия престол, а след това на полската корона, а пък Прусия става част от имперската система едва след обединението си, през XVII век, с Бранденбург.

Ситуацията се запазва след религиозния разкол през XVI век, когато германските държави се разделят на католически (предимно южните) и протестантски (предимно североизточните). Източна и Южна Прибалтика избират протестантството. Първият суверен, приел лутеранството, е курфюрстът на Прусия и Бранденбург. Лутеранството се утвърждава и в Ливонската конфедерация. В същото време обаче, не съществува „Империя на германските протестанти”, тъй като формално те си остават васали на „римския” император, загубил Рим и преместил се във Виена. В същото време, в северногерманските държави има силни настроения в полза на появата на алтернатива на властта на католическия император (т.е. на Хабсбургската династия).

Руската държава установява контакт с „германския свят” (1) именно през Ливония. След присъединяването на Новгород през 1478, германските търговци и занаятчии се преселват в Москва, като жилищата им са разположени предимно извън чертите на града. В средата на XVI век там се формира пълноценна германска общност. Най-важното в случая обаче е заинтересоваността на Хабсбургите и Светия престол да привлекат Москва в борбата си с Османската империя.

Обратът настъпва през втората половина на XVI век, когато Руската държава се опитва да присъедини територията на Ливонската конфедерация. Това води до Ливонската война (1558-1583) между Руското царство и Швеция и Литва (след това полско-литовската държава). На пръв поглед тя е неуспешна за Русия: северната част на Естландия преминава към Швеция, южната (Естландия и Лифландия) - към Жеч Посполита, а херцогство Курландия и Семгалия със столица Митава (остатък от Ливония) става васал на полската корона. От друга страна обаче, неуспехът в Ливонската война временно оставя на заден план един важен за Руското царство въпрос: как присъединяването на  гъстонаселените протестантски територии би повлияло на неговата идентичност и култура? При наличието на такова количество руски протестанти Русия не би би могла да съхрани статута си на чисто православно царство ("пазител на православието"). Тоест, възниква проблемът  за трансформирането на Руското царство в принципно различна държава, в чиито рамки Ливония би заемала важни позиции като негова търговска врата към Европа. С други думи, това обективно води до превръщането му в империя.

Раждането на системата

На практика, осъществената от Петър І (през 1689-1725) европеизация реализира именно този проект и вкарва Русия в "германския свят". Днес са по-известни най-вече външните аспекти на прокарваната от Петър "германизация" на Русия: строителството на Санкт Петерберг, поканените от него немски военни и цивилни специалисти, появата на германско население в новата столица, основаването на Академията на науките, в която преобладават немските учени. "Германизацията" се допълва от брака на самия Петър І с германката Марта Скавронска, станала императрира Екатерина І (1725-1727). Експертите вероятно ще припомят въвеждането на Табелата на ранговете с германски длъжности и чинове, създаването на системата на колегиите (прообрази на министерствата), както и създаването на Светия синод - т.е. трансформирането на Руската православна църква по лутерански модел. В същото време обаче, често остава незабелязан един доста важен аспект на "революцията на Петър", а именно - фактът, че Русия се сдобива със собствена, системна роля в "германския свят".

Първата стъпка в тази посока е установената от Петър І система от брачни съюзи. Така херцогът на Мекленбург сключва брак с племенницата на руския цар Екатерина Ивановна, херцогът на Курландия - с другата му племенница Ана Ивановна, а херцогът на Холщайн - с по-голямата дъщеря на Петър І - Ана. Съвкупността от тези съюзи осигуряват контрола на Русия върху прохода между Балтийско и Северно морета. Паралелно с това, те инкорпорират Руския императорски дом в системата на вътрешногерманските отношения: неговите представители става роднини на владетелите на Свещената Римска империя, влизайки косвено в нейната структура.

Втората стъпка е съвместната руско-пруска интеграция в системата на международните отношения. Двете възходящи държави са съюзници срещу Швеция във Втората Северна война (1700-1721) и участват съвместно в подялбата на шведското наследство. През 1717 Прусия, Русия и Франция подписват Амстердамския договор, който гарантира владенията на заинтересованите играчи. Русия и Прусия гарантират спазването на Утрехтския и Баденския договори от 1713-1714, с които приключва Войната за испанското наследство. Тоест, Русия и Прусия получават статут на държави-гаранти на формиралия се европейски ред.

Третата стъпка към "германизацията" на Русия се оказва Нищадския мир с Швеция от 1721. Руската империя присъединява Естландия и Лифландия. Остзейската аристокрация се влива в редовете на руското дворяунство, а населението на прибалтийските градове получава руско поданство. В същото време, присъединявайки североизточна Прибалтика, в очите на германците самата Русия се превръща, до известна степен, в наследник на Ливония. Заселването на Санкт Петербург с остзейски немци завършва създаването на своеобразната "руска Германия" - Лифландия, Естландия и Ингерманландия (със Санкт Петербург), в която живеят етнически германци - лутерани.

Четвъртата стъпка пък е подписаният по времето на Екатерина І руско-австрийски съюзнически договор от 1726 (т.нар. Виенски трактат). Той предполага "вечно приятелство" между двете страни и съвместни усилия за поддържането на мира в Европа. Русия се присъединява към испанско-австрийския съюз от 1725. Тайната клауза на Виентския трактат предвижда Австрия да окаже военна помощ на Русия, ако последната бъде нападната от  Османската империя, както и съвместно противодействие на турските планове по отношение на двете страни и на Персия. Под различни форми, този австро-руски съюз съществува през следващите 150 години, превръщайки се в основа на руската политика в Европа.

Тъй като в Русия се преселват почти изключително германски лутерани, а не католици, самият руски император сякаш се превръща в император на немските протестанти в противовес на Хабсбургите, които са императори на немските католици. Тоест, формира се система, в която двете империи - Свещената Римска и Руската - действат като съюзници (а отчасти и като съуправители) за поддържане на статуквото в германските земи.

Възходът на системата

Следващите сто години са период на бързо укрепване на руско-германската система. Тласък за развитието и са три взаимносвързани процеса. На първо място, осъществява се ускорена германизация на руския елит. Идването на власт на императрица Ана Ивановна (1730-1740) превръща отсзейските немци в своеобразна елитна група в Руската империя. Имената на фелдмаршал Бурхард Кристоф Миних, вицеканцлера Хенрих Йохан Фридрих Остерман, херцог Ернс Йохан Бирон, обер-хофмаршала Райнолд Густав Льовенволде, както и неговите братя дипломатите Карл и Фридрих Львоневолде, стават символи на управлението на Ана Ивановна. Още по-важен обаче е въпросът за престолонаследника на императрицата. Тя завещава трона на представителя на Брауншвайгската династия - т.е. на така и не успелия да управлява император Иван VІ (1740-1741). Дъщерята на Петър І и Екатерина І - Елизавета Петровна сваля тази династия и предава трона на Холщайн-Готорпската династия (в лицето на Петър ІІІ), която се обединява с династията Анхалт-Цербст (в лицето на съпругата му Екатерина ІІ). На практика, през 1762 приключва преходът на Руската империя към управлението на династията Холщайн-Готорп, като младша линия на старата династия на Романови.

Паралелно с това върви укрепването на позициите на остзейското дворянство, както и на германските имигранти. Според съвременните изследователи, във военната сфера, 74% от руските генерали през ХІХ век имат сериозни германски корени, а само 24% - са руснаци. През втората половина на ХVІІІ век именно от техните среди произлизат основателите на своеобразни военни династии Густав Густавич фон Щаден, Фридрих Александър фон Ридигер, Георг Лудвиг фон Пилар, Иван Василевич Мантойфел, Андрей Иванович Врангел. След известните военачалници от войната с Наполеон през 1812 също присъстват много германски фамилии: Пьотр Христианович Витгенщайн, Михаел Андреас Барклай де Толи, Карл Фьдорович Тол, Левин Август Бенингсен, Лудвиг фон Волцоген. Впрочем, през 1812 прочутият германски военен теоретик Карл фон Клаузевиц също се сражава в състава на руската армия. Четирима представители на остзейски немци са произведени в чин фелдмаршал - Барклай де Толи, Фридрих Берг, Фабиан Готлиб Остен-Сакен и Йохан-Мартин фон Елмпт, а двама стават военни министри - Барклай де Толи (1810-1812) и Александър Редигер (1905-1909).

От началото на ХІХ век важна роля в руския императорски двор играят фамилията Остен-Сакен, бароните Розен, графовете Сиверс, Бенкендорф, Берг, бароните Пален, Корф и Ливен. От началото на това столетие германците в Руската империя четири пъти заемат пост премиер: Михаел Рейтерн (1881-1886), Николай Бунге (1887-1895), Сергей Витте (1903-1905) и Борис Щюрмер (1916). По-известни сред руските външни министри от немски произход пък са Карл Неселроде (1816-1856), Николай фон Гирс (1882-1895) и Владимир Ламздорф (1900-1906).

При формирането на руската наука също присъства осезаемно немско влияние. През 1725 в Санкт Петербург е създадена Академия на науките, чиито първи президент е германецът Роберт Блюментрост - личен секретар на лейб-медика на Петър І. През целия период на съществуване на Академията до революцията от 1917, половината от 12-те и президенти са с немски произход.

На второ място, в Русия се осъществява активна германска колонизация. Указите на Екатерина ІІ позволяват насочването на първата вълна колонисти от Райнланд, Хесен и Пфалц в района на Поволжието. С указа на Александър І от 1804 пък, в Черноморската зона и Кавказ е насочен потокът от колонисти от Швабия, Бавария, Мекленбург, Елзас, Швейцария и, частично, от Западна Прусия. Третата германска колонизационна вълна се насочва през 60-те години на ХІХ век към Волиния. Така в Русия се появяват поволжски немци, кахазски немци, донски, кримски и украински немци - и това са само най-големите диаспори (2). Истинският символ на германската колонизация обаче е Санкт  Петербург: в навечерието на Първата световна война германците са втората по численост група в населението му (3). В символи на императорска Русия се превръщат такива "петербургски германци", като мореплавателя Адам Йохан фон Крузенщерн и Фабиан Готлиб Белингсхаузен, военния инженер Едуард фон Тотлебен, скулптора Петер Клодт (фон Югенсбурт), архитекта Константин Тон, художника Вилхелм Тим.

През 1913 в Руската империя живеят около 2,5 милиона етнически германци, без да броим порусените немци и техните потомци.

На трето място, Руската империя постепенно си осигурява почти приоритетни позиции в "германския свят". Системната и роля като съюзник на Австрия става очевидна още в хода на Войната за полското наследство (1733-1735), в която руската армия не позволява на Франция да одържи победа над Хабсбуртите. Тенденцията се затвърждава от Седемгодишната война (1756-1763). В руската историография тя често се разглежда като първата руско-германска война, което не е вярно: Русия воюва с Прусия, като съюзник на Свещената Римска империя и Саксония, т.е. в състава на германска коалиция. Целта на войната е да се не допусне прекаленото (според съюзниците) усилване на Прусия, т.е. да се запази създалото се статукво в Свещената Римска империя. В същото време обаче, Русия е склонна да формира съюз с Прусия за да блокира влиянието на Франция в "германския свят" и ерозира нейната "източна бариера" - партньорството на Париж с Швеция, Жеч Посполита и Османската империя.

Наполеоновите войни реализират всички тези тенденции, довеждайки ги до техния логичен край. Неуспешното австрийско-пруско настъпление срещу революционна Франция се копмпенсира от подялбата на Жеч Посполита между Русия, Австрия и Прусия, т.е. фактическото преразпределяне на Източна Европа между трите монархии. След това Русия последователно действа като съюзник на Австрия и Прусия срещу Франция на Наполеон, чак до влизането на съюзническите армии в Париж през 1814.

Зенитът на системата

Периодът от Наполеоновите войни до Кримската война се оказва върхов за руско-германската система: Руската империя си осигурява водещи позиции сред германските държави. Това се дължи не само на победата в Наполеоновите войни, но и на осъществената на самия Неполеон трансформация на Германия. В резултат от нея е ликвидирана Свещената Ремска империя, чиито наследник Австрия (т.е. бившите лични владения на императора) бива изтласкана от "германския свят", в качеството и на принципно различна славянско-унгарска държава. Останалите германски земи се разделят на Рейнския съюз, начело с френския император (чиято територия почти напълно съвпада с тази на ГФР от времето на студената война) и Прусия, която се превръща във "външна" полуславянска държава.

На свой ред, на Виенския конгрес, победителите на Наполеон, създават, вместо ликвидираната от него Свещена Римска империя, т.нар. Германски съюз, включващ 35 монархии и четири свободни града, под формалното върховенство (но не и подчинение) на австрийския император. Управлението на съюза се осъществява от специално създадения за целта Съюзен парламент (Диета) във Франкфурт на Майн. Петербург се включва в тази система, като инициатор и създател на т.нар. Свещен съюз - съюзната декларация от 1815 на тримата монарси на Австрия, Прусия и Русия. Това не е открит военно-политически алианс, но включва три важни момента: възможност за оказване на взаимна подкрепа, дефиниране на обща политическа цел - "защитата на вярата, мира и истината" и изтъкване на водещата роля на трите континентални монархии. По този начин Русия се превръща в гарант за стабилността на съществуващата система от отношения в "германския свят", при определящата роля на Австрия, действайки като своеобразна нейна военна опора.

Император Александър І (1801-1825) се стреми да превърне Свещения съюз в нова система на европейската сигурност,  изключваща революциите и войните на континента. Неговият брат Николай І (1825-1855), напротив, бива принуден да измести фокуса на съюза към германските проблеми. Революцията от 1830 води до откъсването на Франция от тази система и сближаването и с Великобритания, в качеството им на двете конституционни монархии в Европа - феномен, който историците по-късно определят като "Първата Антанта". Отговорът на Русия е формирането, с Мюнхенгрецката конвенция от 1833, на алианс с Австрия и Прусия, представляващ умален вариант на Свещения съюз. Алиансът се допълва от разклонените роднински връзки на Романови с германския свят - с херцозите на Олденбург, кралете на Вюртемберг и великите херцози на Хесен. По онова време изглежда, че всички германски държави, са включени в система от съюзи с Русия, с едно, единствено изключение - баварската династия Вителсбах, която се ориенира към партньорство с "Първата Антанта".

На този фон се усилва ролята на отсзейските немци в системата на самата Руска империя. Сред знаковите имена, свързани с управлението на Николай І, са министърът на външните работи Карл Неселроде, държавния секретар Модест Корф, управляващият Трето отдоление на императорската канцелария Александър Бенкендорф, морския министър Антон Молер, транспортния и строителен министър Пьотр Клайнмихел и други. В тази връзка, възниква парадоксалният от съвременна гледна точка въпрос, "дали самата Русия не е могла да стане обединител на Германия?".

Тук е мястото да цитирам интересните факти, събрани навремето от руския геополитик Вадим Цимбурски: "още през 90-те години на ХVІІІ век фаворитът на Екатерина ІІ Платон Зубов лансира проект за Руската империя с две "западни" столици - Берлин и Виена. В края на 40-те години на ХІХ век пък, в прословутия си трактат "Русия и Западът" руският поет и дипломат Фьодор Тютчев разглежда руския поход на територия на австрийската империя с цел да бъде потушена унгарската революция, като първа стъпка към интегрирането на Австрия и Италия в новата Империя на Изтока", очертавайки нейните граници "От Нил до Нева, от Елба до Китай, от Волга до Ефрат и от Ганг до Дунав".

Прокарването на западната граница на империя по Елба и Дунав очевидно предполага обединяването на Русия с Прусия, в противовес на Западна Германия, където главна роля играае пробритански настроената баварска династия Вителсбах. В същото време, в разговорите си с германския историк Якоб Фалмерайер, Тютчев твърди, че присъединявайки Източна Европа, Русия ще се превърне в принципно различна държава. Впрочем, интересно е, че самият Фалмерайер не се обявяв против подобен проект, но при условия че самата Русия бъде силно германизирана (в дневника си той отбелязва, че "прокарването на идеята за формирането на  голяма самостоятелна Източна Европа, в противовес на Западната, е до голяма степен моя заслуга"). С други думи, Фалмерайер, също както и Тютчев, не изключва създаването - под една или друга форма - на обединена руско-германска империя.

Значението на тези салонни разговори и писма от началото на 40-те години на ХІХ век не бива да се подценява. Защото става дума - ни повече, нито по-малко - за възможността за обединяване на Русия и германските държави в единна квазидържава, пък макар и под скиптъра руския император. Руската империя обаче не се опитва да реализира този проект. В основата на външната и политика по онова време е легитимизмът, т.е. поддържането на статуквото, формирало се в резултат от Наполеоновите войни. А той предполага запазването на раздробеността на Германия и определящата роля на австрийско-руския тандем. Именно това подготвя почвата за бъдещия крах на руско-германската система.

Пречупването на системата

През 40-те години на ХІХ век сериозно предизвикателство за руско-германската система се оказва мощният възход на германския национализъм. Последният се гради не на консервативна, а на радикално-либерална основа, вдъхновена от Френската революция. Сама по себе си, идеята за единството на германската нация предполага ликвидирането на многобройните немски държави. Това неизбежна въвлича революционерите в конфликт с Австрия и Русия, като гаранти на статуквото в "германския свят". Неслучайно Маркс и Енгелс се отнасят толкова враждебно към руската монархия, разглеждайки я като основния враг на бъдеща революционна Германия.

От началото на ХІХ век немските държави тече дискусия относно това, какво представлява "германския народ" и кои са естествените му граници. Първоначално проектът за германска нация се формира под контрола на баварската династия Вителсбах, като враждебен на Австрия и дори на Прусия. На практика, това е проект за създаването на т.нар. "малка Германия", на основата на Рейнско-Баварската платформа, т.е. на създадения от Наполеон Рейнски съюз. Постепенно обаче, Прусия отнема от баварците лидерската роля в изграждането на общогерманската идентичност. Тази партия на "малогерманците" (т.е. привържениците на обединението на Германия под егидата на Прусия) се противопоставя на "великогерманците" - т.е. привържениците на обединението под скиптъра на астрийския император, т.е. на реинкарнацията на Свещената Римска империя. Според този вариант, в състава на германската нация влизат и южните немци - чак до днешна Словения и Трансилвания, германизираните чехи, словенците и т.нар. секеи.

В тази ситуация, неволно възниква и въпросът за съдбата на Русия. Съвсем не е случайно, че - в противовес на Тютчев - германските историци Якоб Фалмерайер, Йохан Дройзен и Теодор Момзен (водещи теоретици на "малогерманците") сравняват Русия с елинистистичните империи от древността, в които гърците управляват източните народи. Ако на власт в Русия е една на практика германска династия и доминира остзейското дворянство, това означаве, че Източна Прибалтика и дори Санкт Петербург също са част от германската нация. Впрочем, към нея могат да бъдат причислени и немските колонии в Русия - южната дъга от Черноморието до Поволжието, което лишава Русия от всичките и завоевания от времето на Петър І и след него. Ето защо подемът на германския национализъм провокира вътрешна криза в Русия. В 40-те години на ХІХ век на преден план там излизат добре познатите ни движения на "западниците" и "славянофилите". Показателно е, че и двете течения не са добре настроесни към "германския свят". "Западниците" призовават Русия да вземе пример от "прогресивния Запад" - т.е. от Великобритания и Франция, а не от Прусия и Австрия, които те разглеждат като своеобразна "неправилна" Европа. На свой ред, славянофилите препоръчват връщане към традициите на Русия отпреди Петър І и критикуват усилващите позиции на руските германци, т.е. основата на "революцията на Петър". Руската монархия, с нейния черно-жълто-бял фляг, напомнящ австрийския, се оказва чужда и за прозападните, и за консервативно-славянофилските сили.

Тази система експлодира през 1848. Тогава революционният Франкфуртски парламент приема проект за конституция на обединена Германия и предлага за неин император пруския крал. В бъдещата Германия следва да бъдат включени и такива спорни територии като Шлезвиг, Бохемия и Моравия и Лимбург. Впрочем, в парламента се обсъждат и въпросите за Триест, Адриатическото крайбрежие, Освиенцим и Затора (последните са етнически полски територии), както и за Остзейските територии на Русия. В резултат от революционните събития в Германия Австрийската империя се оказва изправена пред двойно предизвикателство – чешкото и унгарско въстания. Руският импертор Николай I възстановява териториалната цялост на Австрия, принуждава Прусия да се откаже от териториалните си претенции към другите германски държави и убеждава Виена да не влиза в конфликт с Берлин. Оказва се обаче, че възстановяването на статуквото не е най-добрият избор, тъй като вкарва Русия в конфликт едновременно и с Прусия, и с Австрия. Резултатът е Кримската война (1853-1856), когато, под обединения натиск на Берлин и Виена, Николай I бива принуден да изтегли войските си от Дунавските княжества. Така, за първи път от времената на Наполеоновите войни, Русия се оказва застрашена от голяма война на Запад: нейните елитни сили са разположени по западната граница в очакване на война с обединените австро-пруски сили, което на практика очертава и контура на бъдещия руско-германски конфликт.

Развалянето на отношенията между Австрия и Русия стимулира Прусия да реализира „малогерманския” проект. Руският император Александър II изцяло подкрепя политиката на канцлера Ото фон Бисмарк за създаване на Германска империя. В тактическо отношение, това позволява на Русия да анулира неизгодните за нея резултати от Кримската война и да запази династическото приятелство с Прусия, като някакво подобие на Свещения съюз. В стратегически план обаче, провъзгласяването на Германската империя (Втория Райх) през 1871, на практика, поставя под въпрос не само руските позиции в Германия, но и самата „революция на Петър I”. Германците (и на първо място протестнтите) вече разполагат със собствена империя, чиято столица е Берлин, както и със собствена идеология и идентичност. Тоест, след 1871 Русия се оказва системно ненужна в „германския свят”, тъй като традиионната и ниша в него бива заета от Втория Райх. Ще припомня, че остзейските немци разграничават своите земи от „Вътрешната Русия” (Innere Rußland), а сега вместо „кайзера” – т.е. руския цар – вече потенциално имат собствен, германски кайзер.

Руският философ-емигрант Иван Солоневич, квалифицира Германия като „нещастна страна, която през цялата си история мечтае да стане Русия”. В контекста на еволюцията на руско-германската система, подобна теза се оказва много по-дълбока, отколкото вероятно е смятал нейният автор. Вторият Райх, чиято символика съзнателно копира Руската империя, на практика, заема именно нейната ниша в „германския свят”. В резултат, през 1871, Русия е изправена през изключително сложния както вътрешен, така и външен проблем за нейното място в света.

Залезът на системата

Руският отговор на „германското предизвикателство” е логичен. От 60-те години на ХIХ век част от идеологията на славянофилството започва да се трансформира в панславизъм: идеология, постулираща единството на всички славянски народи и твърдяща, че Русия има морален дълг пред всички славяни. Първоначално, панславизмът е австрийска идеология, според която управляваните от Хабсбургите западни славяни следва да разпространяват европейскато култура сред останалите славянски народности. В хода на освобождаването на славаните на Балканите от Османската империя обаче, Русия отнема от Австрия тази инициатива, като паралелно с това поставя и въпроса за бъдещето на австрийските славяни.

В тази идеология се съдържат семената на бъдещия руско-германски конфликт. Австрия, която през 1867 се трансформира в Австро-Унгария, се сблъсква с мощното движение на южните и западни славяни. Руско-турската война през 1877-1878, водена под лозунга за освобождаване на южните славяни от турците, приключва с кавга между Виена и Петербург. На свой ред Германия предпочита да подкрепи Австро-Унгария, което води до създаването на австро-германския военен съюз от 1879. В негласен лидер на панславянската партия в Русия се превръща героят от Руско-турската война генерал Михаил Скобелев (4). Между Москва и Берлин се очертава схватка за "австрийското наследство", чиято същност е, дали въпросното наследство ще бъде изцяло "усвоено" от Германия, или Русия се успее да се сдобие с неговата "славянска част".

Това обяснява и промяната в руската идеология и култура, започнала след възцаряването на император Александър ІІІ (1881-1994). Провежданата от него политика на русификация апелира към възраждането на ролята на православието и изконно руските традиции. Показателно е, че именно при Александър ІІІ черно-жълто-белият флаг на империята е заменен от използвания и днес руски трикольор. Променя се и отношението към немските колонисти в Русия. Славянофилите все по-често ги определят като "пета колона" на Германия. През 1887 руското правителство издава Закон за чужденците, който силно ограничава покупката и арендата на земеделски земи и имения в западните области на Империята от лица, които не са руски поданици, освен това последните следва да плащат и по-високи данъци. В резултат германците престават да възприемат Русия като "своя" държава, а самата тя се превръща в панславистка сила, противопоставяща се на германизма.

Логиката на руско-германския конфликт многократно е анализирана в научната литература. Интересите на Русия на Балканите влизат в противоречие с политиката на Виена, разчитаща на германските династии в Югоизточна Европа. Това води до формирането на два съюза - Тройния (Германия, Австро-Унгария, Италия) и френско-руския, който по-късно се трансформира в тройната Антанта с участието на Великобритания. В контекста на темата на настоящата статия обаче, по-интересно е друго. Руското ръководство и общество във все по-голяма степен възприемат германските държави като чужди и препятстващи славянското възраждане. На свой ред, в Германия се усилват идеите за експанзия на изток, за сметка на руските земи, които намира идеологическото си оформление във възкресената от Пол дьо Лагард концепция за "Готската цивилизация". В основата му е идеята за продължаване на обединяването на германските земи чрез присъединяването на Остзейските територии и Черноморието. На практика, става дума за това, къде следва да минава границата между обновената Русия и Германия, тъй като Австро-Унгария се оказва в епицентъра на конфликта и няма особени шансове да съхрани целостта си.

В този контекст, следва да се интерпретират и вътрешнополитическикте кризи, обхванали в началото на ХХ век както Русия, така и Германия. В Русия, усилването на консервативното начало, само по себе си, поставя под въпрос съществуването на толкова мощен германизиран елит. Тоест, "царят - немец" влиза в противоречие както с либералната идея за "свободата" по британски или френски модел, така и със славянофилската идея за Земския събор. По същия начин, обществото в Германия демонстрира все по-силно недоволство от властта на пруската аристокрация, която в исторически план е родствена и приятелски настроена към Русия. Обективно погледнато, в очите на германците император Вилхелм ІІ има два, взаимно противоречащи си образа - на лидер на антируския алианс, и на личен приятел на руския император Николай ІІ и кръстник на престолонаследника Алексей.

Неслучайно Първата световна вояйна приключва с краха и на трите империи. В Русия тя логично прераства в революция, като част от борбата срещу "Германия" - която не е само външна, но и вътрешноруска. Често забравяме, че една от причините за Февруарската революция през 1917 е отказът на обществото и народа да се подчиняват на германизирания елит. Революцията назрява постепенно: погромът на германското посолство и преименуването на Санкт Петербург в Петроград през 1914, прерастват в антигерманските погроми през 1915. На фона на неуспехите на фронта в страната все по-често на поставя въпросът за "предателството на понемчения елит", което намира логичния си завършек в свалянето, през февруари 1917, на германизираната монархия.

Впрочем, налице е и друг, не по-малко важен момент. Съюзът с Великобритания и Франция съответства на интересите на руската либерална общественост, която ги възприема като истинската и "правилната" Европа, в противовес на реакционната "германска" Европа. За интелигенцията, възникналата в резултат от революцията през февруари 1917 "свободна Русия" е естествено продължение на Антантата и борбата срещу германизма и собствената "полугерманска" монархия.

Впрочем, само година по-късно, през ноември 1918, руският сценарй се реализира и в самата Германия, където е свалена монархията на Хохенцолерните: първоначално либералното крило на елита настоява за абдикация на императора, а след това на власт идват по-радикални сили. Така е ликвидирана пруската монархия и "пруският стил" (ако използваме израза на консерватора Артур Мьолер ван ден Брук), създаден през 1870 по модела на Руската империя. Германия се разделя със своята "полуруска" монархия и с властта на пруския елит, ориентиран към консервативния съюз между трите империи. Така руско-германската система навлиза във фаза на ускорен разпад.

Разпадането на системата

Първата световна война нанася катастрофален удар по руско-германската система. Още Бресткият мир от 1918 поставя въпроса, къде ще преминава границата между Съветска Русия и Германия. "Линията Хофман" откъсва от Русия Финландия, Прибалтика, Полша, Украйна и Южен Кавказ, т.е. на практика ликвидира резултатите от осъществения от Петър І и Екатерина ІІ "скок в Европа". Поражението на Германия на Запад обаче, ликвидира временните и успехи, което пък води до появата, върху развалините на трите империи, на множество нови държави. Често забравяме, че появата на Финландия, прибалтийските държави, Полша, Чехия и Словакия и дори на Украйна и Грузия е последица именно от руско-германския конфликт и своеобразна преграда, създадена на основата на разлома на двете империи. Между другото, съдбата на тази преграда не е решена и до днес, което се доказва от многобройните въоръжени конфликти в този регион.

Революционните сътресение променят облика на Русия и Германия, ликвидирайки в известен смисъл демографската основа на руско-германската система. Премахването на дворянството и старото чиновничество в Русия лишава страната от нейния полугермански елит. В съветските градове от 20-те години на миналия век почти липсват немските магазини, аптеки и църкви, които са интегрална част от бита на дореволюционна Русия. В Германия пък, от властта е остранена пруската аристокрация, чиито представители командват руски полкове и с гордост носят руски ордени. В ръководството на Ваймарската република почти не се срещат характерните пруски фамилии фон Бюлов, фон Бредов или фон Милентоф. Остзейските благородници, които дълги години са свързващото звено на руско-германската система, се оказват граждани на други държави: Естония, Латвия и Финландия.

Все пак се запазват два все още жизнеспособни остатъка от системата - остзейското население на Латвия и Естония, както и руската бяла емиграции, един от чиито центрове е Берлин. В известен смисъл, "руската Германия" бива заменена, от "немската Русия",  в лицето на 200-те хиляди руски имигранти в Германия. Впрочем, и в самия СССР все още съществуват т.нар. автономна съветска република на германците от Поволжието и немската общност в Ленинград. Всичко това представлява потенциал за възраждането на руско-германската система в няколко причудливи комбинации. В периода между двете световни войни са предприети три опита за нейното възстановяване.

Първият е свързан с активната дейност на Коминтерна, който се опитва да използа мощния ресурс на Германската комунистическа партия. След Ноемврийската революция през 1918, в Москва разглеждат последната като най-мощния (след Русия) отряд на световната революция. Създаването на СССР през 1922 се смята за първата стъпка към включването в него на още бъдещи съветски републики и, на първо място, на комунистическа Германия. Наистина, неуспешният опит на Коминтерна да организира революция в страната през осента на 1923, охлажда ентусиазма за осъществяването на тази идея, но въпреки това е налице проект за обединяването (макар и в комунистическия му вариант) на Русия и Германия в една държава.

Вторият опит е свързан с все по-популярната в германското общество идея за "експанзия на изток", заложена и в основата на външнополитическата програма на ръководената от Хитлер Националсоциалистическа германска работническа партия (NSDAP). Оше споразуменията от Локарно през 1925 предвиждат ненарушимостта на западните граници на Германия (гарант за което стават Великобритания и Италия), но не гарантират немските граници на Изток с Полша и Чехословакия. Идеята на Хитлер е да постигне сделка с Великобритания, в рамките на която Германия да се откаже от реванш за Първата световна война в името на борбата срещу комунизма и мащабната експанзия на изток. Логиката му е, че след свалянето на Романови (или по-точно на техното разклонение - династията Холщайн-Готорп) Русия е престанала да съществува като субект, превръщайки се в поле на експанзията на различни сили. Според него, през 1918 Германия вече е успяла да завладее необходимото и жизнено пространство на изток, достигайки до "линията Хофман", но конфликтът и с Антантата (който, както твърди Хитлер, е в британски, а не в немски интерес) и е попречил да го задържи. На практика, това е развитие на идеите за "германското обединение", които започват да се утвърждават в германските държави още през 40-те години на ХІХ век.

Третият опит пък е свързан със съветско-германския квазиалианс от 1939-1940. В научната литература критиките срещу пакта Молотов-Рибентроп и свързания с него Секретен допълнителен протокол отдавна се смятат за проява на политическа коректност. В същото време обаче се забравя, че всички поделени в резултат от пакта държави от Източна Европа възникват само двайсет години преди подписването му. Тоест, на практика СССР и Германия на практика възстановяват границите от 1914, с тази разлика, че мястото на Австро-Унгария, сега се заема от Унгария. Друг въпрос е, че този опит се оказва несполучлив, приключвайки с германското нападение срещу СССР.

В хода на тази "реконструкция" на Източна Европа обаче, бива ликвидиран свързващият компонент на руско-германската система. През есента на 1939 правителствата на Латвия и Естония осъществяват масова депортация на остзейските немци в Германия, което на практика означава ликвидирането на този "остатък" от императорска Русия.

Великата Отечествена война (1941-1945) представлява тотална война между Германия и СССР. Ръководството на Третия Райх си поставя за задача ликвидирането на Съветския съюз като политически субект и формирането, на територията му, на нови субекти, чиито размери и граници остават дискусионни. Във връзка с темата на настоящата статия, тук са важни два момента: първият е, че лидерите на Райха разглеждат СССР като нестабилно образувание, които ще рухне още след първите си поражения, подобно на Руската империя през 1917, а вторият е свързан с предполагаемите граници на германската колонизация на изток. Навремето съветският историк Лев Безименский ги определя въз основа на немски документи като Прибалтика и Ингерманландия (включваща Санкт Петербург) и Черноморието, включително Крим. Всъшност, немските националисти смятат тези региони за част от бъдещата германска империя още в средата на ХІХ век.

В тази връзка е показателен фактът, че в Третия Райх темата за "ликвидирането на комунизма" съзнателно се съпровожда с използването на аналогии с античността. Германските национал-социалисти заимстват този подход от пруския историк Йохан Густав Дройзен, който прави паралели между Прусия и Македония - елинизирана държава, успяла да обедини враждуващите полиси на древните елини в обща конфедерация. След тяхното обединение обаче следва общогръцкия поход на Изток в разпадащата се Персийска империя, където елините живеят вече няколко века. В трудовете на Дройзен лесно може да намери аналогия с бъдещия поход на обединена Германия на Изток, където отдавна съществуват немски колонии. Така, идеята за руско-пруския съюз, скрепен с родствените връзки на монарсите и аристокрацията по един парадоксален но все пак логичен начин се трансформира в епохата на Третия Райх в идеята за изграждане на империя за сметка на Русия.

Разгромът на нацистката империя бележи и окончателния крах на руско-германската система. Ликвидирането на Прусия означава ликвидиране на исторически свързаната с Русия част на "германския свят". Новата Германия е изтласкана на запад, към Рейнско-Баварската платформа, което обективно я принуждава да акцентира върху отношенията си с Франция и Великобритания, а не със СССР. Накрая, между СССР и Германия отново бива създадена преграда от национални държави, в които няма каквито и да било германски диаспори: Полша, Чехословакия, Унгария и Румъния. След разпадането на СССР, тази преграда се допълва от "втори пояс", включваш прибалтийските държави, Беларус и Украйна. В същото време самата идентичност на СССР, а след това и на Русия, започва да включва и Деня на победата над Германия, а пък тази на Германия - отказът от и критиката на имперското (т.е. пруското) минало. По този начин Русия и Германия окончателно се разделят като две съвършено различни държави със собствена територия и идентичност, с което приключва и разпадането на руско-германската система.

Заключение

Въпросът, дали тази система може да възкръсне в бъдеще, поне засега остава дискусионен. За момента отговорът му е по-скоро отрицателен. Налице са три фактора, които пречат това да се случи: липсата в Русия и Германия на значителни немска и руска диаспори, специфичната роля на Великата Отечествена война в историческата памет и европейският (или по-скоро атлантическият) избор на Германия. Поне в момента изглежда невъзможно да бъдат пречупени тези опори, фиксиращи окончателното разделение между Русия и Германия. Не по-малка роля играят и демографските проблеми - съкращаването на германското население и балансирането на руското около "нулевия прираст". Днес потенциалът за каквото и да било мащабно миграционно движение в едната или другата посока е минимален. Освен ако евентуална промяна на границите в Източна Европа не доближи отново Русия и Германия една към друга, възкресявайки и в двете страни някогашната им имперска идентичност.

Всъщност, историята на тази система е своеобразно предупреждение към онези, които вярват в митовете за вечността на "братските народи". Етноси, които днес ни изглеждат изключително близки, утре лесно могат да се окажат най-яростни противници. Ако по времето на Николай І някой би прогнозирал, че най-тежката война в историята на Русия ще бъде тази с Германия, сигурно нямаше да му повярват, тъй като всички са били убедени, че основните руски противници са Великобритания и Франция, докато германците са приятели и опора на Руската империя. Разпадането на етнополитическата система би могло да настъпи внезапно и да провокира кървави войни. И това което се случва в момента между Русия и Украйна го доказва.

Бележки:

1. 1. Тук и по-нататък в текста, авторът разграничава понятията "германски свят", като общност на германоезичните народности, и "германската система", като политическа форма на неговата организация.
2. 2. От правна гледна точка, германските фермери-колонисти, спадат към категорията на "държавните селяни, които обработват земи, принадлежащи на царската хазна. Те нямат право да притежават крепостни селяни и формират свои общности. Докато в руските селски общности редовно се осъществява преразпределяне на земята, съобразно броя на мъжете в семейството, германските колонисти получават земя с право да я наследяват и са подчинени на царския двор. За разлика от обикновените селяни, те имат друг тип самоуправление, данъчно облагане и право на наследство (минорат).
3. 3. Чеснокова А. Н. Немцы в Петербурге. СПб.: Сатис, 2001. 55 с.
4. 4. През февруари 1882 той държи реч в петербургския ресторант "Борел", насочена срещу Германия и Австро-Унгария, като потисници на славянските народи. На 17 февруари 1882 следва друга негова реч, този път в Париж, където той заявява: "Борбата между славянското и тевтонството е неизбежна... и дори ще започне съвсем скоро. Тя ще бъде продължителна, кървава и ужасна, но вярвям, че ще приключи с победата на славяните".
5. 5. Безыменский Л. А. Разгаданные загадки Третьего рейха. Книга не только о прошлом. 1933–1941. — М.: Издательство АПН, 1981. 368 с.

* Авторът е преподааетел във Московския държавен университет "Ломоносов", експерт на Русия съвет за международни отношения