Сред най-новите книги от поредицата „Катехон” на издателство „Изток-Запад” е сборникът с производения на Алексей Вандам, обединени под заглавието „Геополитика и геостратегия”. Авторът е сред малко познатите у нас (както впрочем и в собственото му отечество) основатели на геополитическата наука в Русия, макар че преди години негови статии бяха публикувани на страниците на списание „Геополитика” (1).
Всъщност, фамилията Вандам е псевдоним на офицера от Генералния щаб на руската армия, генерал, военен разузнавач, участник в Англо-бурскаа война, пътешественик и изследовател Алексей Ефимович Едрихин. Съдбата му е изключително интересна и би могла да послужи като отличен сценарий за някой исторически приключенски филм.
Едрихин е роден на 17 март 1867 в Минска губерния, а на 17 годишна възраст постъпва като волноноемен в руската армия. През 1888 завършва юнкерското пехотно училище във Вилнюс, а девет години по-късно, вече като поручик, е приет в Николаевската академия на руския Генерален щаб. Докато учи в академията, подава рапорт, че би искал да участва като доброволец във водещата се по това време в Южна Африка Втора англо-бурска война (1899-1902). Показателно е, че разрешението за това е дадено лично от тогавашния руски военен министър генерал Куропаткин, което означава, че на младия офицер вероятно е била възложена и разузнавателна мисия. В резултат от едногодишния си престой в държавата на бурите, Едрихин създава своите „Писма за Трансваал”, които също са включени в сборника „Геополитика и геостратегия”. Пак тогава той променя фамилията си на Вандам, вероятно в чест на един героите в Англо-бурската война и комендант на Йоханесбургската конна полиция полковник Ван Дам.
В навечерието на Руско-японската война (1904-1905) на Алексей Вандам е възложена нова разузнавателна мисия, този път в Китай. Вандам посреща Първата световна война като полковник в Генералния щаб на руската армия, а по време на войната – през 1917, е произведен в чин генерал. След болшевишката революция в края на същата година, генералът се оттегля в Естония, а през 1919 за кратко е началник щаб на белогвардейската Северозападна армия, осъществила неуспешен поход срещу Петроград, след което окончателно се оттегля от армията. До края на живота си, през 1933, живее в естонската столица Талин.
Алексей Едрихин/Вандам е сред първите руски изследователи в сферата на геополитиката и теорията на военната международна сигурност. През 1912 е издаден неговият най-известен труд е "Нашето положение", а година по-късно се появява и "Най-великото изкуство. Преглед на съвременното международно положение в светлината на висшата стратегия" (и двата са включени в сборника). В тях авторът разкрива логиката и системния характер на действията на държавите на международната сцена, диктувани от фундаменталните им национални интереси. Използвайки най-вече метода на историческия преглед, Едрихин се опитва да дефинира целите и задачите на Руската империя, както и силите, противопоставящи се на практическата реализация на руските национални интереси. От ключово значеие е стремежът на автора да очертаe висшите геополитически закономерности в развитието на международните отношения. При това той се опитва да обясни взаимната зависимост и противопоставянето между държавите с еволюционния закон за оцеляването на по-силните и гибелта на най-слабите в хода на историческия процес: „също както сражението е само един от кратките моменти на продължаващата обикновено с години война, така и войната е само кратък момент от никога несекващата борба за живот. Оттук логично следва, че за да водиш успешна борба за живот, следва да владееш специфичното изкуство на висшата стратегия или политика”.
При това авторът се опира най-вече на географския фактор - разположениeто на държавите на картата на света, обезпечеността им с всички наобходими ресурси, климатичните условия и т.н. На практика, може да се каже, че Едрихин е първият руски автор, започнал да използва геостратегическия анализ на международните отношения:. „Заради геграфското си положение руският народ е обречен на затворено бедно и незадоволително съществуване. И неговото недоволство намира израз в никога неотслабващия инстинктивен стремеж на народните маси към „слънце и топли води”, а последното на свой ред пределно ясно определя положението на руската държава в театъра на борбата за живот... Великата Северна държава има... само един фронт, обърнат на юг и простиращ се от устието на Дунав до Камчатка”. Именно на този "фронт на борбата за живот" Русия се сблъсква с онези сили, чиито интереси са в разрез са експанзията на руската нация.
Целите на руската геополитика
Въз основа на географията и историческия инстинктивен стремеж на руснаците в рамките на цели четиристотин години Едрихин определя неговата цел по следния начин: „Но ето че идва време и съдбата сама ни сочи пътя на Изток... Провидението запалва толкова ярък фар на река Амур, че светлината му веднага била видяна в цялата Русия, което ясно ни казало: „Това е вашият път!”. В книгите си той не пести краските, описвайки подвизите и провалите на руските търговци, администратори и военни, които - съзнателно или не - работят активно за това историческо направление на експанзията на Русия: Обухов, Поярков, Хабаров, Степанов, Зиновиев, Головин, Путятин, Невелски, Баранов и много други. Според Едрихин, именно "нашето положение" тласка руската експанзия в източна посока, но в същото време той посочва, че тази възможност не е разбрана и осъзната в достатъчно степен от руския елит в "онзи ключов исторически момент, когато сцената все още беше свободна". "Ако беше приключила настъплението ни през Сибир с постигане на излаз на Жълто море, Русия би могла да стане също толкова силна морска държава в Тихия океан, както е Англия в Атлантическия и също такъв покровител на Азия, както англоксанците от САЩ”.
Дефинирайки ареала на руските национални интереси и оценявайки максимално обективно действията на Русия на "сцената на битката за оцеляване", авторът отделя голямо внимание и на анализа на онези държави, които - по исторически и географски причини - са обречени да бъдат нейни противници. Нещо повече, Едрихин не само описва мотивите на действията на противопоставящите се на Русия сили, но и анализира причините за техните победи и руските неуспехи. При това е показателно, че въпреки откровено патриотичната си позиция, авторът се стреми да бъде максимално обективен по отношение на историческите събития.
В качеството му на задълбочен изследовател, генерал Едрихин е наясно, че именно геостратегическият фактор в междудържавните отношения предопределя вечното противопоставяне, а закономерният стремеж към победата в него, който е присъщ на абсолютно всяка държава и нация, превръща "англосаксонците" в противници на руските интереси: „В Москва смятат, че създаването на тихоокеански флот, за което настойчиво призовават Шелехов и Баранов, който се ангажира да му осигури отлична база на Хавайските острови, е излишно, защото според тогавашното ни мнение Великият океан е, и в течение на векове, ще си остане мъртва и никому ненужна пустиня. Но ето че се появиха англосаксонците, отнеха нашите тrхоокеански пасища и ни принудиха да се оттеглим в Камчатка. След това същите тези англосаксонци се насочиха към Китай и започнаха да чупят вратите и прозорците на южния ни съсед. А през това време, ние стигнахме до Амур и просто седнахме да чакаме какво ще се случи”.
Въпреки това, според Едрихин, за англосаксонците няма по-опасен противник от руснаците и именно Русия може и следва да им попречи да наложат абсолютното си господство над целия свят: „в битката при Манила дошлите от Южна Азия англосаксонци (в случая, САЩ) всъщност насочваха дулата на оръдията си над главите на вече победените от тях испанци срещу великата славянска държава, започвайки една битка, която до средата на ХХ век следва да приключи с триумфа на англосаксонската раса на цялата планета... Основният противник на англосаксонците по пътя им към световно господство е руският народ”.
Сред ключовите условия за пълноценната реализация на националната интереси, Едрихин посочва: географското положение на държавата, обезпечеността и със стратегически важни ресурси, ясно дефинираното направление на геостратегическото развитие и поддържането на единен и последователен политически курс, независимо от смяната на владетелите или правителствата: „В по-трудната и изискваща по-големи умения, отколкото войната, борба за живот, народът представлява армия, в кояо всеки човек се бори съобразно собствената си стратегия и тактика. Но правителството, в качеството си на главнокомандващ на своя народ, е длъжно: на първо място внимателно да следи в каква посока се насочва народната предприемчивост, на второ място – да изучи много внимателно театъра на борбата и безпогрешно да определи, кое от направленията е най-изгодно за интересите на цялата държава, и на трето – с помощта на средствата, с които разполага, умело да премахва препятствията с които се сблъсква неговият народ”.
Самият Едрихин обяснява превъзходството на руските противници на "сцената на борбата за оцеляване" с такива качества на "англосаксонските" правителства, като политическата и стратегическа "далновидност" и последователността при реализацията на възприетия курс. И, което е любопитно, описвайки планирането на действията на държавите на международната сцена, авторът първи - и много преди Збигнев Бжежински - прави паралел с шахматната дъска: „Трябва да признаем едно несъмнено качество на световните завоеватели и наши жизнени съперници англосаксонците: прехваленият им инстинкт никога и никъде ни играе ролята на добродетелната Антигона. Ако наблюдаваме целия живот на човечеството, преценявайки, доколко всяко събитие влияе върху тяхното поведение, ще видим, че те успяват с непрекъснато мозъчна дейност да развият способност – въпреки огромното разстояние във времето и пространството, да видят и почти да усетят онова, което на хората с ленив ум и слабо въображене им изглежда празна фантазия. В изкуството на борбата за живот, т.е. в политиката, тази способност им дава всички предимства, които има гениалният шахматист над някой посредствен играч. Земната повърхност, с нейните океани, континенти и острови, за тях е своеобразна шахматна дъска, а владетелите на народите, чиито основни свойства и духовни качества те грижливо са изучили, са живи фигури и пешки, които те местят така, че на техният противник, който вижда във всяка пешка пред себе си самостоятелно препятствие накрая не му остава нищо друго, освен да се чуди, кога и как е направил погрешния ход, предизвикал загубата на партията”.
Засягайки въпроса за взаимоотнешията на Русия с другите държави, Едрихин стига до извода, че най-стабилната основа за партньорство отново е противопоставянето на експанзията на англосаксонската цивилизация. Това му дава основание да посочва като потенциални руски съюзници Германия, на Запад, и Китай, на Изток, аргументирайки се на първо място с факта, че и трите страни са принудени постоянно да отстояват правото си на разширяване на своето жизнено пространство, а на второ, че те са държави "от един и същи континент" (Евразия), които са обречени от географското си положение да бъдат противовес на "островните" англосаксонци: „След като натрупа огромен опит от общуването си с англичаните и американците, днес Китай смело би могъл да каже, че „е лошо да имаш англосаксонците за враг, но не дай Боже, да ги имаш за свой приятел”.
Разбира се, политическите позиции и изводи на генерал Едрихин/Вандам няма как да не провокират спорове и дискусии, но ми се струва абсолютно безспорно, че трудовете му биха могли да поставят началото на руската геополитическа наука още в началото на ХХ век. За момента изглежда невероятно, доколко обосновано и точно авторът предсказва такива събития и процеси като Първата и Втората световни войни или дори студената война.
За съжаление, през съветския период, трудовете на Алексей Едрихин/Вандам са незаслужено забравени, за да "възкръснат" едва след краха на СССР. Безспорно днес, те са загубили "прогностичния" си характер, но тяхната методологична база, всеобхватност и многопластовост ги правят безкрайно интереси за всички, които се интересуват от геополитическата наука.
Бележки:
*Българско геополитическо дружество
