Кристофър ЛЕЙН: Историята и политиката на великите сили се завръщат с двойна сила

Интервюто с проф. Кристофър Лейн публикуваме с любезното съдействие на Джъстин Даниелс и Е-International Relations.

- С кои проблеми, според Вас, са свързани най-интересните изследвания и дебати във вашата област?

- Всъщност, най-интригуващите изследвания, както и най-убедителните дебати, касаят редица стари проблеми, останали встрани след студената война, когато крахът на единствената велика държава, съперничеща си със Съединените щати - Съветския сююз - доведе до триумфалния "край на историята" и еуфорията от "еднополюсния момент", обхванала американските учени и практици в сферата на международните отношения и външната политика. Тази причудлива крива на историята измести встрани значението както на политиката на великите държави, така и ядреното сдържане и, особено разширеното сдържане. Възходът на Китай обаче отново постави тези въпроси на преден план, защото светът вече не е еднополюсен.

В една от статиите си, озаглавена "Бъдещите бури: завръщането на войните между великите държави" твърдя, че много лесно можем да се представим войната между САЩ и Китай, а в по-малка степен и сериозен конфликт между Америка и Русия. Историята и политиката на великите даржави се завърнаха с удвоена сила, а вечните въпроси за войната и мира, заеха полагащото им се място в центъра на политическата наука.

Макар че редица видни учени, като Майкъл Бъкли, Стивън Брукс или Уйлям Уолфърт, продължават да твърдят, че разпределението на властта в международната система има еднополюсен характер, този аргумент все по-трудно издържа на критика. Китайско-американските отношения и паниката, обзела американския външнополитически истъблишмънт във връзка с възхода на Китай, са убедително доказателство, че политиката на великите държави се завърна. И това породи нова вълна от интерес към теорията за прехода на глобалната мощ.

Новото направление в изследванията касае ролятата на статута и престижа в съперническото между великите държави (в тази връзка бих препоръчал също книгата на Джонатан Реншън "Борбата за роля и статут в световната политака"). В своя труд "Войната и промените в световната политика" Робърт Гилпин изтъква значението на такива фактори като статута и престижа, подобно на Тукидит, който твърди, че действията на държавите се определят от страха, интереса и честта. Доскоро обаче, тази тема не получаваше необходимото внимание. Както се опитвам да обясня на студентите в лекциите си, в рамките на курса "Въведение в международната политика", който водя в Тексаския университет, дебатите за текущата политика са и дебати за теорията на политиката, както и обратното. Събитията в света стимулират редица важни изследвания в сферата на международните отношения.

Разпадането на най-голямата държава, разполагаща с ядрено оръжие - Съветският съюз, през 1991, превърна ядреното сдържане - т.е. заплахата от използване на ядрено оръжие за сдържане на евентуални атаки срещу САЩ, в по-малко приоритетно направление в изследванията на международните отношения. Днес обаче, този проблем отново е в центъра на вниманието. Разширяването на НАТО в държавите от Прибалтика, в комбинация с възраждането на руската мощ, принуди учените, ангажирани с въпросите на сигурността, отново да се обърнат към проблема за разширеното сдържане в Европа. Впрочем, същото се отнася и за Източна Азия, където отново се поставя въпроса за американските гаранции по отношение на Тайван и Япония.

Както показват в книгата си "Митът за ядрената революция" Каир Либър и Даръл Прес, технологичните промени, включително свръхточните системи за доставка и миниатюрните/маломощни ядрени бойни глави, правят немислимото мислимо. По време на студената война, рисковете от използване на ядрено оръжие се смятаха за толкова сериозни, че войната между великите държави изглеждаше невъзможна. Днес обаче, това вече не чак толкова невероятно.

- Как, с течение на времето, се промени разбирането ви за света и какво (или кой) провокира най-големите промени в начина ви на мислене?

- Като дете прекарах безброй часове, играейки си с военните стимулатори Diplomacy и Avalon Hill или четейки книги като "Историята на Втората световна война" на Уинстън Чърчил и "Историята на военноморските операции по време на Втората световна война" на адмирал Самюел Морисън. Така придобих пожизнен интерес към военната и дипломатическата история и станах убеден реалист.

Оттогава насам реалистическата ми визия за света и външната политика на САЩ не са се променили особено, макар че претърпяха известна еволюция. Кенет Уолц ми отвори очите за цялата сложност и тънкостите на международната политика. Именно той ми препоръча книгата на Уйлям Греъм Съмнър "Завюването на САЩ от Испания", която буквално ме порази. В нея Съмнър предупреждава, че ако Съединените щати анексират Филипините (както правят през 1898) и поемат по пътя на империята, рискуват да загубят спецификата на своя модел на управление и политическата си култура. Именно неговото есе е в основата на убеждението на реалистите, че в своята външна политика САЩ следва да се придържат към стратегическа самодисциплина, а именно да демонстрират сдържаност и да се стремят да "балансират в офшорната зона".

Другите идеи на Уолтц касаят разбирането на логиката на офанзивния реализъм, още преди въвеждането на този термин. Според него: „Същността на наличието на голям обем военни възможности е в това е, че след като разполагате с тях, ще поискате и да ги използвате”. Той смята двуполюсния модел за оптимален, защото съществуването на Съветския съюз ограничаваше външнополитическите амбиции на САЩ и не им позволяваше, образно казано, да „дерайлират” (виж, в частност, неговото есе „Стабилността на двуполюсния свят”). Събитията след „студената война” показаха, че той беше прав, опасявайки се от последиците от небалансираната американска мощ.

Неколцина други американски учени пък ми помогнаха да осъзная изначално агресивния и имперски характер на външната политика на САЩ. В книгата на Уйлям Епълман Уйлямс „Трагедията на американската дипломация” много добре е показана взаимната обвързаност между вътрешните фактори (особено икономическите) и външната политика. Книгата на Уолтър А. Макдугъл „Обетованата земя: държавата на кръстоносците” пък дава ясна представа за ролята на идейните фактори във формулирането на американската външна политика, също както и изследването на Майкъл Хънт „Идеологията и външната политика на САЩ”.

На свой ред, фундаменталното есе на Мелвин Льофлер „Американската концепция за национална сигурност”, както и книгата на Даниел Ъргин „Разделеният свят”, ми отвориха очите за това, как САЩ са помогнали за разпалването на студената война: комбинацията между потискащия потенциал на американската твърда сила и месианската либерална идеология доведе до това, че Съединените щати възприеха една „реалистична настъпателна” политика (ако използваме съвременната терминология) по отношение на Съветския съюз.

По време на Виетнамската война, Робърт Тъкър предупреждаваше, че всяка велика държава, определяща заплахите за своята сигурност от гледна точка на вътрешните политически системи на други страни и стремяща се към смяна на режимите в тях, по своята съшноста, има имперски характер.

Двама други учени също имат принос за моята концептуализация на поведението на великите държави на световната сцена. Книгата на Робърт Гилпин "Войната и промените в световната политика" показва, че великите държави се конкурират и борят помежду си не само за власт, но и за статут и престиж. Освен това, той стига до извода, че смяната на властта води до трансформации в доминиращия световен ред. Нещо повече, неговите изследвания са в оснвата на теорията, обясняваща, защо водещите велики държави - хегемони или почти хегемони - в крайна сметка навлизат в период на упадък.

Книгата на Пол Кенеди "Възход и падения на великите сили" показва, че великите държави имат свой жизнен цикъл: нито една велика държава в съвременната световна история (т.е. след 1500-та година) не е оставала и не може вечно да остане на върха. Препрочитайки друг труд на Кенеди - "Възходът на англо-германския антагонизъм, 1860-1914", няма как да не направим плашещи паралели между сегашните китайско-американски отнощения и подготовката за Първата световна война: по онова време икономическото съперничество, идеологията и контрастиращите вътрешни структури и институции са били не по-малко важни, отколкото политическите фактори, определящи конкуренцията между доминиращата световна сила Великобритания и възходящата държава Германия. Именно възходящата спирала на антипатията между двете страни способства за избухването на войната през 1914.

- Предупреждавате за повишен риск от конфликт между Съединените щати и Китай, тъй като възходът на Пекин ерозира доскоро хегемонистичните международни позиции на Вашингтон. Кое прави тази опасност толкова голяма?

- Китайско-американските отношения са потенциална взривоопасни, защото еволюцията им означава, че системата на международните отношения се сблъсква с това, което аз определям като "момента на Едуард Халет Кар" (Кар (1892-1982) е британски дипломат и историк - б.р.). В книгата се, "Кризата през 20-те години" Кар изследва един от фундаменталните въпроси на държавното управление: когато силовият баланс се измества от действащия хегемон към възходящия му съперник, как целта на първия да запази статуквото би могла да се съгласува с целта на втория за ревизия на международния ред в своя полза?

Вместо да приеме исканията на възходящия си съперник, действащият хегемон може да работи упорито за запазването на съществуващия световен ред и собственото си привилегировано положение в него. Възниква обаче дилемата: ако действащият хегемон упорито защитава своето, рискува да влезе във война с недоволния си съперник. От друга страна обаче, да се съгласи на компромис с претендента означава да се примири с реалността на собствения си упадък и загубата на позициите си на глобален хегемон. Имено с тази дилема се сблъсква през 1914 Обединеното кралство.

Изкушаващо е да приемем, че войната межде Великобритания и Германия, започнала преди малко повече от век, е била неизбежна. Всъщност, истината е, че в Лондон се водят сериозни дебати, дали опасният германски съперник следва да бъде "сдържан" или "омиротворен". В своя меморандум от 1907, високопоставеният чиновник от битанското Външно министерство сър Еър Кроу се обявява за "сдържане" (вж. т. ІІІ от Британските документи за причините за войната 1898-1914). Според него, Великобритания следва да се противопостави на опитите на Германия да усили геополитическото си влияние и да се изкачи в международната йерархия на статута и престижа. Кроу твърди, че отстъпките пред исканията на Германия само ще усилят апетита и за експанзия. Германия възнамерява "в крайна сметка да разруши и изтласка Британската империя" (с.407).

Той стига до извода, че англо-германското съперничество е резултат от фундаменталния конфликт на интереси, който не може да бъде прикрит с дипломатически уловки, тъй като те само ще принесат в жертва британските интереси. Кроу твърди, че войната може да бъде избегната или като бъдат приети исканията на Германия - което би означавало Великобритания да загуби статута си на велика държава, или - както препоръчва самият той - като бъдат натрупани достатъчно сили за сдържането на Берлин.

Лорд Томас Сандерсън, който току що е напуснал поста постоянен заместник на държавния секретар на британското Външно министерство, опровергава тезата на Кроу в меморандума си от февруари 1907. Според него, ключът за разбирането на немската дипломация е, че обединената германска държава се появява със закъснение на световната сцена - едва през 1871. "Беше неизбежно - посочва в тази връзка Сандерсън - възходяща държава като Германия да се опита да реализира своите дълго потискани мечти и да поиска пълно признание на новото си положение" (с.429).

Сандерсън е бил наясно, че отказът да бъдат признати претенциите на Берлин за статут и престиж е свързан със сериозни рискове, защото "няма как да бъде потисната една велика и възходяща нация" (с.431). Този начин на мислене отразява логиката на "момента на Кар": изборът на Великобритания е или да се приспособи, или да се съпротивлява на германските стремежи, като последното означава много вероятна война. За Сандерсън, изборът изглежда очевиден: "Би било нещастие, ако (Германия) бъде убедена, че в каквато и посока да се стреми да се разширява, е обречена да се сблъска с британския лъв" (с.431). Отхвърляйки аргумента на Кроу, че Лондон следва да се стреми да поддържа статуквото, Сандерсън, отбелязва, че от гледната точка на Берлин "Британската империя представлява огромен гигант обхванал цялото земно кълбо със своите страдащи от подагра ръце и крака, към който не можеш да се доближиш без да срещнеш отпор" (с.430). Както е известно, в крайна сметка вижданията на Кроу надделяват над тези на Сандерсън и през август 1914 Великобритания и Германия се оказват в състояние на война.

Подобно на ситуацията с Великобритания и Германия в навечерието на Първата световна война, днес мощни международни и вътрешни сили тласкат САЩ и Китай по пътя на конфронтацията. Тоест, отново ставаме свидетели на "момента на Кар" : дали залязващият хегемон в Източна Азия - Съединените щати - ще се опита да съхрани статуквото, което все по-малко отразява доминиращото разпределение на силите? Или пък САЩ ще склонят да се примирят с нарастващите ревизионистки претенции на Китай и с трансформирането на световния ред в Източна Азия, съобразно променящия се силов баланс?

Все още не е ясно, дали през следващите години  Пекин и Вашингтон ше съумеят да преодолеят разногласията си с помощта на дипломацията. Но, докато САЩ и Китай продължават да следват сегашните си стратегии и съответните амбиции, заложени в основата им, вероятността от конфликт ще си остане висока. При това, избягването на войната ще зависи много повече от политиката на Вашингтон, отколкото от тази на Пекин. И в това отношение споровете между Кроу и Сандерсън представляват нагледен урок.

Днес, когато стане дума за Китай, духът на Кроу пронизва целия американски външнополитически истъблишмънт. Съединените щати декларират доброжелателността на намеренията си спрямо Китай, въпреки че отказват да направят каквито и да било съществени отстъпки относно онова, което китайците смятат за свои жизненоважни интереси, или пък да признаят Пекин за равнопоставен геополитически партньор. Също както и Кроу, американският външнополитически истъблишмънт смята, че Пекин следва да се задоволи с това, което има - или, по-точно, с онова, което Вашингтон е склонен да му даде, и да не претендира за нещо повече.

Американските външнополитически анализатори с основание отбелязват, че според китайските политически лидери САЩ са изпълнени с решимост да попречат на възхода на Китай. Въпреки това, те се обявяват за твърда политика, която би могла само да затвърди мнението на Пекин и да усили усещането му за незащитеност.

Вашингтон има "последен очевиден шанс" да избегне очертаващия се китайско-американски конфликт, осъществявайки политика на стратегически корекции в Източна Азия. Американската политическа култура и чувството за национална идентичност обаче, няма да позволят на САЩ да го сторят. Тоест, опитвайки да се опре на историята, като ръководство за действие, политиката на САЩ ще апелира към "уроците" от 30-те години на ХХ век, а не към събитията, провокирали Първата световна война.

Това обаче е грешка, която може да има сериозни политически последици, защото - както отбелязва Дейвид Калео в книгата си "Преосмислянето на германския въпрос: Германия и свеовния ред от 1870 до днес" - правилният урок, който следва да се извлече от началото на Първата световна война е свързан "не толкова с необходимостта от бдителност срещу потенциалните агресори, колкото с пагубните последици от отказа от разумно приспособяване към възходящите сили" (с.6). Ако Съединените щати искат да избегнат челния сблъсък с Китай в бъдеще, те трябва да се откажат от съвета на Кроу и да приемат съвета на Сандерсън. Именно това е и истинската поука от 1914.

За да анализираме китайско-американските отношения следва да възприемем неокласическия реалистичен подход, който използва както системните, така и вътрешните фактори за оценка на вариантите на външната политика на САЩ. Несъмнено, ограниченията на международната система играят роля в сегашните отношения между двете страни. Същото обаче би могло да се каже и за вътрешните фактори, като това особено важи за Съединените щати, където вътрешната политика и либералната идеология играят огромна роля при формулирането на политиката по отношение на Китай. Ще е необходим своеобразен "стратегически земетръс" за да се променят възгледите на външнополотическия истъблишмънт във Вашингтон в посока към удовлетворяване материалните искания на Пекин, както и на претенциите му за статут и престиж, равни с тези на САЩ. И тъй като не се забелязват никакви признаци за подобна промяна, очевидно трябва да изпитваме много сериозно безпокойство относно развитието на китайско-американските отношения.

- Кои сценарии за американско-китайския конфликт смятате за най-вероятни?

Днес, в средите на американския външнополитически истъблишмънт е налице ужасен когнитивен дисонас. Мнозина и досега вярват - или поне твърдят, че вярват - че Съединените щати разполагат с достатъчна мощ за да се справят с всички останали. В същото време обаче, през последните три години външнополитическият ни истъблишмънт е обхванат от истинска истерия относно последиците от възхода на Китай. Странно е, че веднага след като поеха постовете си, най-високопоставените служители от администрацията на Байдън трябваше да обясняват отново и отново да повтарят, че Съединените щати не преживяват упадък. Перефразирайки Уйлям Шекспир, ще кажа, че "те прекаляват с отричането на очевидното".

От друга страна, мащабите на геополитическото предизвикателство от страна на Китай са на качествено по-високо ниво, отколкото това от страна на Съветския съюз. Във върховия момент от своето развитие, по време на Първата "студена" война, БВП на СССР никога не е надминавал 40% от БВП на САЩ. В същото време БВП на Китай (по паритет на покупателната способност) още до края на десетилетието ще надмине този на САЩ. Освен това, като изключим ядреното оръжие, Съветският съюз така и не съумя да преодолее икономическия и технологичен разрив със Съединените щати. Докато СССР представляваше - както се изрази германският канцлер Хелмуд Шмид - "Горна Волта (днес Буркина Фасо) с ракети", Китай се превърна в мното сериозен конкурент на САЩ в сферата на високите технологии.

Въпреки че някои американски учени настояват, че Китай "не може да внедрява иновации", това очевидно не е вярно. В много области, като например изкуствения интелект (ИИ), квантовите изчисления, 5G-технологиите, електромобилите и екологично чистите технологии, Пекин върви рамо до рамо с Вашингтон. Не по-малко впечатляващи са военната модернизация и разширяването на китайския военен потенциал. Макар че Китай все оше не е в състояние да се конкурира със САЩ в глобален план, в разривът между военната мощ на двете страни в Източна Азия бързо се топи.

Потенциалните огнища на напрежение, които могат да провокират военен конфликт между САЩ и Китай, са добре известни: някой инцидент в Южнокитайско море, китайските действия в архипелага Сенкаку (който формално принадлежи на Япония, но за който претендира Китай), евентуалният крах на режима в Северна Корея и, разбира се, Тайван. Наскоро The Economist нарече Тайван "най-опасното място в света". Появилият се през 2021 бестселър "2034: роман за следващата световна война" разглежда един от сценариите за началото на китайско-американска война - противопоставянето в Южнокитайско море, ескалиращо в пълномащабен въоръжен сблъсък.

Особено опасен в това отношение е статутът на Тайван, който, де факто, е независима държава, но Китай го смята за откъснала се своя провинция. Председателят Си Дзинпин потвърди целта на Пекин да възстанови суверенитета си над Тайван до 2049, когато ще се чества стогодишнината от създаването на Китайската народна република. Вашингтон не бива да подценява важността на този въпрос за Пекин както и дълбочината на иредентистките и националистически настроения на жителите на континентален Китай.

- Кои са стратегическите предимства на всеки от двамата играчи в конкурентната битка помежду им?

- Ако става дума за потенциален военен конфликт, Китай ще има предимство, ако играта се води в неговото поле. Така той би могъл да концентрира цялата си военна мощ в потенциалния театър на военни действия. От друга страна, на САЩ ще се наложи да разсредоточат въоръжените си сили за да защитят своите (предполагаеми) интереси в Европа, Персийския залив и Близкия Изток. Разбира се, Америка има традиционни съюзници в Европа и англосферата. Само че е много съмнително, доколко те биха могли реално да и помогнат във войната с Китай.

Мнозина американски съюзници поддържат мащабни икономически връзки с Китай и не биха искали да подлагат на риск тези отношения, подкрепяйки твърдата политика на Вашингтон срещу Пекин, включително санкциите и търговските ограничения. Ако САЩ и Китай се окажат въвлечени във военен конфликт, много е вероятно повечето американски съюзници, с изключение на Обединеното кралство и Австралия, да се отдръпнат встрани (ако конфликтът избухне заради Тайван, поведението на Япония остава открит въпрос). С други думи, в случай на китайско-американска война, европейските ни съюзници ще стоят зад гърба на Съединените щати, при това толкова далеч, колкото могат.

Макар че някои известни международни наблюдатели редовно прогнозират, че Китай скоро ще рухне, китайската икономика и държава са далеч по-устойчиви, отколкото тези хора са склонни да признаят. Американските политици и анализатори избягват да се ангажират с този въпрос. Истината е, че ако се анализира сравнителната "уязвимост" на Китай и на САЩ, има достатъчно основания да смятаме, че Вашингтон рискува повече да рухне в резултат от вътрешното си разложение, отколкото Пекин. Днес САЩ са дотолкова разделени - заради расовите проблеми, политиката и много други неща - че възниква въпросът, дали все още представляваме единна страна в какъвто и да било значим смисъл. Войната си Китай може да се окаже изпитание за сплотеността на американското общество и няма никакви гаранции, че САЩ ще го издържат.

- Какви са вариантите на Вашингтон и Пекин за деескалация на конфликта?

- Въпросът е, дали сегашната структура на международните отношения би могла да принуди САЩ да търсят помирение с Китай. Китай се стреми към хегемония в Източна Азия, т.е. в своя собствен регион. Освен това иска Вашингтон да му признае същия статут и престиж, какъвто имат самите Съединени щати. Само че стремежът на Пекин към постигането на тези цели го насочва по пътя на сблъсъка със САЩ, по две основнип причини.

На първо място, китайците оспорват американската хегемония в Източна Азия. Благодарение на победата си над Япония във Втората световна война, САЩ, от 1945 насам, са действащия хегемон в Източна Азия. А в един регион не може да има едновременно двама хегемони. Или, както казват китайците: "два тигъра не могат да живеят в една и съща планина".

На второ място, за да се споразумеят с Китай, САЩ ще трябва да признаят претенциите му за статут и престиж на международната сцена, равни с техните собствени .

Американският външнополитически истъблишмънт е наясно с претенциите на управляващата в Пекин Комунистическа партия относно "столетието на унижения" на Китай в периода от Първата опиумна война през 1839-1841 до създаването на Китайската народна република през 1949. Съмнително е обаче, че американците осъзнават цялата дълбочина на чувствата на китайците във връзка с този период или пък ролята, която Компартията изиграва за възраждането на Китай като велика държава. Нещо повече, външнополитическият истъблишмънт в САЩ прекалено държи на положението на Америка (или поне на това, което смята за нейно положение) като доминираща държава в рамките на световната система.

За мирното разрешаване на китайско-американското съперничество, на Вашингтон ще се наложи да направи ключови отстъпки на Пекин. Най-важното е, че за целта САЩ ще трябва да признаят суверенитета на Китай над Тайван. Ще се наложи и да се постигне споразумение с Китай относно статута на Южнокитайско море. Освен това Съединените щати ще трябва да прекратят намесата си - както я интерпретира Пекин - във вътрешните работи на Китай. А това би означавало промяна на сегашния курс и прекратяване интерпретацията на китайско-американските отношения като иделогическа конкуренция между демокрацията и авторитаризма.

- Какви са негативите и ползите от стремежа на президента Джо Байдън да възобнови американската подкрепа за демокрацията в чужбина?

- Съединените щати повтарят с Китай същата грешка, която допуснаха и със Съветския съюз през първите години на студената война. САЩ можеха да се отнасят със СССР или като с традиционен конкурент и велика държава, или като с идеологически съперник. Съперничеството между великите държави може да се регулира посредством взаимни компромиси, взаимно признаване на сферите на влияние, уважение към легитимните интереси на всеки играч и ненамеса във вътрешните работи. Всичко това обаче е невъзможно, когато става дума за идеологическа борба.

Тоест, Съединените щати избраха идеологическия кръстоносен поход против комунизма. Либералната идеология на Америка убеди Вашингтон, че американските идеали наистина са универсални. В книгата си "Светът на илюзиите" посочвам, че либералната идеология и особено американският либерализъм, беше движещата сила на политиката на САЩ по време на студената война. По този начин американският истъблишмънт разглеждаше конкуренцията със съветските комунисти като своеобразна манихейска битка между доброто и злото: зловещият език на прословутия секретен меморандум NSC 68 (изготвен през 1950, той определя стратегията на САЩ през целия ход на студената война - б.р.), касае "мрачната кремълска олигархия" и акцентира върху тезата, че "не може да съществува един наполовина робски и наполовина свободен свят".

Това означаваше, че САЩ не приемат тезата, че Съветският съюз има собствени интереси в областта на сигурността в Източна и Централна Европа, изискващи те да бъдат в съветската сфера на влияние. Документи, като споменатия по-горе, ясно показват, че истинската цел на политиката на САЩ беше премахването на СССР като съперник - политиката от ерата на студената война, включително т.нар. "разведряване", следва да се разглежда именно от тази гледна точка.

Бившият вицепрезидент Майк Пенс и тогавашният държавен секретар Майк Помпео възродиха реториката в стила на NSC 68, т.е. на студената война, описвайки заплахата, която представлява Китай за САЩ. Според тях, подобно на Съветския съюз, Китай е "лоша" държава и представлява заплаха заради своята комунистическа и тоталитарна идеология. Изглежда, че и президентът Байдън върви по същия път, определяйки международната политика като битка между автокрацията и демокрацията.

По време на студената война Вашингтон си плати - както с материални, така и с нематериални ресурси, за тази "кръстоносна реторика". Сред първите бяха войната във Виетнам и раздутите бюджети за отбрана, а сред вторите - превръщането на американските президенти в своеобразни "императори" и ерозията на гражданските свободи в САЩ.

За да бъде запазен мирът между Съединените щати и Китай, политиците ни следва да са наясно, че типът на управляващия режим не определя големите стратегии на другите държави. Макар че в Китай има неща, които не се харесват на американците - например отношението на Пекин към уйгурското малцинство или политиката му спрямо Хонконг, Вашингтон не може да направи почти нищо по тези въпроси. Поставянето на акцента върху тях ще провокира антагонизма на Китай и ще съдейства за втвърдяването на външната му политика.

Желанието на администрацията на Байден отново да раздели света по идеологически признак и да участва в либерални кръсноносни походи отразява пагубното влияние на т.нар. "теория на демократичния свят", твърдяща, че демокрациите не воюват помежду си, която просто придава по-благовиден вид на дълбоко вкоренените либерални догми. Тази теория въплъщава духа на елиминацията: според нея, недемократичните държави са "хулиганите" в международната политика и затова следва да бъдат трансформирани в демокрации. Официалните представители на САЩ не спират да повтарят, че американските идеали са универсални. Само че, ако те наистина са такива, защо се налага да водим толкова много войни за да принудим останалите да ги приемат?

Съединените щати могат или да разглеждат китайско-американските отношения като традиционно съперничество между две велики държави - с други, думи като противопоставящи се геополитически интереси, а не като различни ценности, или пък да разглеждат тези отношения като идеологическа битка. Докато първият, реалистичен вариант значително повишава вероятността за мирно урегулиране на двустранните отношения, вторият сериозно увеличава вероятността от китайско-американска война и почти със сигурност ще стесни пространството за дипломация. Въпреки това, всички сме наясно, в какво вярва американският външнополитически истъблишмънт: не може дасе преговаря с един "зъл" режим, защото това би означавало неговото "омиротворяване".

- Байдън се обяви за връщането на САЩ в многостранните споразумения, като ядрената сделка с Иран например. Доколко е оправдана подобна позиция в епохата на усилване на китайската мощ и на руските амбиции?

- Дори в епохата на възобновяваща се конкуренция между великите държави има важни въпроси, изискващи съвместни усилия. Историята на дипломацията показва, че съперничещите си държави често имат пресичащи се интереси и могат да си сътрудничат по тези въпроси, дори ако отношението им по други въпроси поражда спорове.

Президентът Тръмп сбърка, когато реши да излезе от ядреното споразумнеи с Иран, подписано през 2015 от администрацията на Обама. Това споразумение съществено ограничи иранските ядрени амбиции и открехна вратата към разведряването между Вашингтон и Техеран. Оказвайки се от него през 2018, администрацията на Тръмп позволи на американските неоконсерватори и израелския премиер Бенамин Нетаняху да упражнят съществено влияние върху политиката на САЩ. Три европейски държави, а също Русия и Китай, подкрепят възраждането на това споразумение. Така че, да надяваме, че преговорите ще се увенчаят с успех.

Климатичните промени са потенциална сфера на сътрудничество между Америка и Китай. Администрацията на Байдън постъпи правилно, като върна САЩ в Парижките споразумения за климата от 2015, от които Тръмп извади страната през 2017. САЩ следва да участват в усилията за постигане на международно споразумение, което да спре или дори да поправи последиците от промените в климата. Не е ясно обаче, дали САЩ, Китай и другите големи държави ще могат да го направят.

Политиката, целяща решаването на проблемите с климатичните промени, може да окаже влияние - положително или отрицателно - върху икономическия растеж. И, разбира се, икономическият растеж, влияе на националната мощ. Тоест, най-вече поради това, че в момента САЩ разглеждат китайско-американските отношения като идеологическа битка между автокрацията и демокрацията, ще бъде много трудно да не допуснем геополитическите съображение да не попречат на постигането на значими споразумения относно климатичните промени. Обикновено националните интереси надделяват над глобалните или транснационални интереси.

- Какъв е най-важният съвет, който бихте дал на онези, които искат да се посветят на международните отношения?

- Бих им дал същия съвет, като Кенет Уолц: "концентрирайте се върху големите и важни проблеми и мислете мащабно, а не на дребно". От времето на Тукидид насам, фундаментален въпрос на международната политика са причините за войната и мира в международната система. Освен това, Уолц подчертава, че е изключително важно да излагаме идеите си ясно и лаконично, избягвайки жаргонните изрази. Всяко важно изследване следва да е представено така, че да може да бъде разбрано от един достатъчно образован неспециалист.

Вместо да се опитват да вместят международните отношения в рамките на сложни математически формули, онези, които действително искат за разберат международната и, в частност, външната полипика, следва да изучават историята на дипломацията, класическите трудове по политическа философия и интелектуалната история, която е в основата на възгледите на политиците относно международните отношения. Големите въпроси на международната политика не са подвластни на времето, затова бих посъветвал да стоим по-далеч от моментните интелектуални увлечения.