La Serenissima: "империята на чужденците" в Европа

През ІХ век обаче, след похода на сина на Карл Велики - Пипин, в Северна Италия (810) и подписването на договора с Ромейската империя, Венеция постепенно се освобождава от зависимостта си от Константинопол. Венеция (или както с гордост наричат града собствените му жители - La Serenissima, т.е. "Светлейшата") формира историческата си мощ именно благодарение на разгрома на някогашната си метрополия. Венецианският елит играе ключова роля в организирането на кръстоносните походи, т.е. на тази по същество международна разбойническа операция, която венецианците ръководят, съвместно с Бенедиктинския орден и Ватикана. Организираното от венецианците (и тогавашния им дож Енрико Дандоло) завладяване и разграбване на Константинопол през 1204, по време на Третия кръстоносен поход, им носи 400 хиляд сребърни марки, както и много други значителни дивиденти - както материални, така и нематериални (включително териториалните придобивки - 3/8 от византийските владения и редица стратегически средиземеноморски острови, включително Крит и Кипър, да не говорим за отстраняването на един от основните им геополитически съперници). Още през първата третина на ХІІІ век венецианците, както и генуезците и ломбардците, съумяват да поставят в дългова зависимост значителна част от Европа. Те успешно използват папата като свой политически съюзник, подкрепяйки Рим в противопоставянето му с императора на Свешената Римска империя. До голяма степен именно на тяхната позиция се дължи и крахът на династията на Хохенщауфените (1268). Италианските банки постепенно подчиняват Западна Европа, използвайки различни финансови механизми, към същото впрочем се стреми и Орденът на тамплиерите.

Златният стандарт и оста "Венеция-Китай"

В средата на ХІІІ век венецианците лансират златния дукат, който се използва чак до 40-те години на ХІХ век. Контролирайки най-богатите сребърни рудници в Европа (в Германия, Унгария, Словения и на Балканите), венецианците организират обмен на сребро срещу злато с Китай и, както посочва Алан Дъглас, тази биметалическа система, в комбинация с формиралата се "ос" Венеция-Китай, осигурява на венецианците безпредецедентни възможности да паразитират върху реалната ("физическата") икономика на Европа, която - именно благодарение на Венеция - периодично изпитва "глад за сребро". За това, как венецианците печелят от Европа говорят следните данни: годишният растеж на европейската икономика през ХІV век е средно 3-4%, докато годишната печалба на Венеция през същия период е цели 40% (4 млн. дуката).

През първата трета на ХІV век обаче европейските монархии нанасят мощен удар по лихварската мрежа на континента. Първо крал Филип Красиви разгромява Ордена на тамплиерите във Франция. Част от тамплиерите бягат в Шотландия, а други - в Португалия (именно това се оказва основата за бъдещите тесни исторически връзки между Шотландия, а след това и Англия, и Португалия). След това английският крал Едуард ІІІ отказва да плаща задълженията си на флорентинските банкери: през 1343 на банка Перуци, а през 1345 - на банка Барди, което води до техния фалит и хвърля в хаос европейсската финансова система.

В италианската историческа памет споменът за краха на банките Барди и Перуци се запазва дори и през ХХ век: по време на Втората световна война например, Мусолини заплашва, че след победата ще принуди британците да върнат дълга на Едуард ІІІ към въпросните банки с натрупаните за изминалите 600 години лихви. Между другото, дори в средата на ХV век, т.е. сто години след краха на Барди и Перуци, най-могъщите италиански банкери на новата епоха - Медичите, не успяват да достигнат тяхното ниво.

Разбира се, Генуа и Венеция също страдат от финансовия хаос през втората половина на ХІV и първата половина на ХV век, задълбочен от чумната епидемия, икономическата криза и социалните вълнения. През втората половина на ХV век обаче, ситуацията се променя.

Първоначално, в средата на века, при управлението на дожа Франческо Фоскари, венецианците завладяват значителна част от Северна Италия, стигайки почти до Бергамо, където се сблъскват с Миланското херцогство. Както посочва Дейвид Абулафиа, тези нови владения изиграват важна роля през ХVІ-ХVІІ век, когато Венеция започва да обръща поглед на запад. На свой ред, Фернан Бродел отбелязва, че след като през първата половина на ХV век Венеция овладява Падуа, Верона, Бреша и Бергамо, тя създава своеобразна миниимперия, прикриваща я от страна на Италия, което също е принос за бъдещето. Въпреки това обаче, основният източник на просперитета на Венеция продължава да е (както и през ХІІІ век) Константинопол. Венецианците (както впочем и генуезците) решават проблемите си за сметка на Ромейската империя, управлявана от династията на Палеолозите (гръцкият клон на италианското семейство Витербо, поддържащо тесни възки с Медичите). Също както и през 1204, Венеция обединява усилията си с Ватикана (а също и с Генуа). Има редица свидетелства, че венецианците са помогнали на турския султан Мехмед ІІ, а част от генуезките наемници на служба на Ромейската империя се оказват предатели и отварят вратите на Константинопол за турците.

Позицията на венецианците не бива да ни изненадва, при това нещата не опират само до това, че финансово-политическите ползи надделяват над религиозните християнски чувства. Както посочва Иманюел Уолърстийн: "ценностите се оказват твърде еластични, когато става дума за власт и печалба". Антон Чайткин пък напомня, че през Ранното Средновековие венецианският търговско-политически елит до голяма степен се формира от представители на търговските династии в Константинопол, повечето от които живеят в богатия район Фенер. На свой ред, "фанариотите" са предимно преселници от Леванта, т.е. от Източното Средиземноморие. Характерно за този регион е смесването на различни етноси, култове и традиции, религиозни вярвания и магически култове, при това магията често се оказва по-силна от религията, без значение, дали става дума за християнството (гностиците) или по-късно исляма (т.нар. псевдоислям на възникналата през ХVІІ век в Солун секта "Дьонме", от която два века по-късно произлизат водачите на младотурците, сред чиито финансови спонсори, между другото, е скандалният банкер и авантюрист Александър Парвус, партньор на италианския финансов министър Джузепе Волпи).

Така във Венеция се оказват представители на фамилии, които само формално се смятат за християни, а всъщност се придържат или към традициите на гностицизма, или към тези на религиозните и магически култове на Древния Изток - финикийските и, особено, вавилонските. Показателно е, че символът на Венеция - крилатият лъв, е широко разпространени в Древния Близък Изток. Между другото, крилатият лъв на Свети Марко, поставен върху една от колоните на венецианския площад Пиацета, най-вероятно е с персийски произход (датират го от ІV в. пр.н.е.).

Така, зад официалната християнска, католическа фасада на Венеция - Катедралата Сан Марко, се крие друга традиция, която скрито се противопоставя на християнството или, най-малкото, е негова алтернатива. В тази връзка отношението на Венеция към Ромейската империя, от една страна, и към католическия свят и Ватикана - от друга, се определя не само от финансово-икономически, но и от идейно-религиозни мотиви. Тоест, и в това отношение, а не само в чисто финансов план, Венеция действа като "чужденец" по отношение на християнска Европа.

Началото на залеза

На пръв поглед изглежда, че пред Венеция се разкриват отлични перспективи, особено след като турците - не без помощта на La Serenissima и с помощта на генуезците - превземат Константинопол (1453) а Османците предават в ръцете на венецианците ръководството на дипломацията и разузнаването на своята империя. Оказва се обаче, че развитието на ситуацията работи против Венеция.

На първо място, Османската империя е много по-силна от преживяващата тежък упадък нейна предшественичка. Тя има собствени търговски интереси на Изток, освен това, дори и да не прегражда, със сигурност затруднява търговията на венецианците с Изтока. А Венеция изначално представлява ориентирана на изток държава - докато всички останали градове-държави в Северна Италия гледат или на север, към Свещената Римска империя, или на юг - към папата, Венеция обръща гръб на раздиращите Апенините борби и дори на самата Италия и гледа изключително на Изток. Сега обаче тази ориентация се оказва застрашена. Както отбелязва Роджър Кроули, Османците заплашват да сложат край на "брака" на Венеция със Средиземно море.

На второ място, португалците (Вашку да Гама) прокарват нов път към Азия - около Африка, като по този начин поставят венецианците в своеобразна "геотърговска засада", т.е. на практика ги изваждат от голямата търговия с Изтока. Неслучайно венецианският посланик в Кайро нарича откриването на пъта към Изтока около Африка "причина, нанесла огромна вреда на държавата Венеция".

На трето място, през 1509, в рамките на т.нар. Камбрийска лига, против венецианците се обединяват почти всички големи европейски държави (без Англия), включително Светия престол, и през 1511 Венеция търпи поражение. Всъщност тя оцелява след този сблъсък само, защото междувременно успява да подкупи папа Юлий ІІ.

Така, в началото на ХVІ век Венеция се оказва в доста трудна ситуация и нейният елит се опитва да направи всичко възможно за да не допусне в бъдеще тя отново да се изправи сама срещу цяла Европа. За целта е наобходимо, на първо място, да си гарантира подкрепата на някоя европейска държава, като плътно я обвърже финансово със себе си. На второ място - да направи така, че Европа да забрави за Венеция, т.е. да разпали на континента конфликт, който да отвлече вниманието и. Във външнополитически план, Републиката решава да заложи на Хабсбургите, поемайки щафетата от ръцете на генуезците. Последните, които контролират финансово Бургундия (неслучайно, във френската история ХV век е известен като "бургундския", заради ролята и значението на това херцогство) и френскоговоряшите швейцарски кантони, допринасят значително за брачния съюз между Бургундската династия и Хабсбургите. В резултат от това те си гарантират финансовия контрол над Испания, а следователно, и над Португалия (неслучайно Джовани Ариги нарича първия цикъл на натрупване на капитала "генуезко-иберийски", подчертавайки симбиозния му характер). На свой ред, залагайки на Хабсбургите, венецианците се заемат активно с утвърждаването им начело на Свешената Римска империя.

Именно венецианското сребро, с посредничеството на немските лихвари (от средата на ХVІ век венецианците активно навлизат в Южна Германия: в Нюрнберг и Аугсбург възникват цели "венециански квартали", в тесен контакт с венецианците работи и най- известната средновековна германска банкерска династия на Фугерите) помага на Карл І Хабсбург да стане император на Свешената Римска империя, под името Карл V. Конкурентът му - френският крал Франсоа І, просто няма достатъчно пари за да подкупи членовете на избирателната колегия. Франсоа е готов да плати на кюрфюрстите, които избират императора, само 3 млн. златни крони, докато Карл І - с помощта на Фугерите и венецианците, успява да предложи по-голяма сума и през 1515 става император. Следва да отбележа обаче, че подкрепата за Карл не пречи на венецианците само няколко години по-късно да финнасират войната на Франсоа І срещу него, като този път императорът разчитат на финансовата подкрепа на Генуа. Всъщност, и генуезците, и венецианците преследват обща цел, разпалвайки и поддържайки конфликта, който им гарантира отлични печалби и отвлича вниманието от двете италиански републики. През 1523 Якуб Фугер "Богатия" (1459-1525) напомня на Карл V, че без него "ваше величество никога нямаше да получи римската корона", съзнателно премълчавайки, че значителна част от сумата, използвана за целта, е предоставена от венецианците. Всъщност, става дума именно за политическа игра на Венеция, която направлява икономическата игра на Фугерите. Остава само да добавя, че резултат от тази венецианска игра са Италианските войни между Испания и Франция, продължили през цялата първа половина на ХVІ век.

Венецианците и генуезците съвместно контролират финансово Испания, що се отнася до германските княжества, те са предимно в сферата на влияние на Венеция, а швейцарските кантони - в тази на Генуа (макар че венецианците постепенно разширяват присъствието си и там), като финалът на този процес настъпва едва след няколко века, през 1815. Тогава руският дипломат граф Каподистрия (който е с венецианско-гръцки произход) представя пред Свешения съюз документ, с който на практика се създава държавата Швейцаприя - до голяма степен, в качеството и на допълнителна "камера за съхраняване" на богатствата на венецианските фамилии и "зона" на застрахователните компании. Показателно е, че изготвянето на специалната декларация за Швейцария е възложена на английския посланик Стратфорд Кьонинг, след което тя е одобрена и от Каподистрия.

След Наполеоновите войни, сложили края на съществуването на Венецианската република през 1799, венецианските капитали следва спешно да бъдат преместени на по-безопасно място, каквото се оказва Швейцария. В страната доста бързо се формира финансов и роднински съюз между венецианските и местните протестантски фамилии (ще напомня, че протестантството е доста близко до гностицизма).

Епохата на Италианските войни и след това

Да се върнем обаче към случващото се през ХVІ век и епохата на Италианските войни. Тези войни не са единствения европейски конфликт, в който за замесени политическите и финансови интереси на венецианците. Веднага след поражението си от Камбрийската лига, венецианците, които по време на този конфликт успяват да подкупят римския папа, започват да спонсорират противниците на Католическата църква, осигурявайки сериозна финансова подкрепа за Реформацията. Но след като процесът на реформация на църквата започва да набира скорост, те решават да го "балансират" и започват да подкрепят Контрареформацията, т.е. да финансират битката и с Реформацията. Именно Венеция, в частност, работи активно за създаването на Йезуитския орден. Основателят на ордена Иниго (Игнатий) Лойола е препоръчан за тази цел от една от най-старите и знатни венециански фамилии - Контарини. Така католиците-контрареформатори се сдобиват с много сериозен инструмент, самото наличие на който задълбочава и ожесточава религиозния конфликт в Европа, а пък фамилията Контарини, както и цялата венецианска олигархия, се сдобиват със своеобразна "общоевропейска разузнавателна служба"

След края на Италианските войни в средата на ХVІ век, венецианците се нуждаят от нов конфликт. Именно те подстрекават испанския крал Филип ІІ (сина на Карл V) да предприеме "кръстоноснния си поход" срещу холандските протестанти, бунтуващи се срещу испанската корона. Сред причините за този бунт е т.нар. Валядолидски декрет, с който през 1557 Филип ІІ спира плащанията и забранява износа на злато от Испания, тъй като от него печелят всички други - включително холандските търговци - но не и самите испанци. Този декрет тотално ерозира финансовата мощ на Фугерите и нанася тежък удар по фламандския град Антверпен и неговата борса, от който те така и не успяват да се съвземат (за кратко време центърът на северноевропейската търговия се премества в Хамбург, а след това - в течение на почти век - в Амстердам). Италианските, немските и английските банкери напускат Антверпан, т.е. лишаването на страната от испанското злато се оказва един от факторите ускорили т.нар. "нидерландска революция".

Сред онези, които подстрекават Филип ІІ да накаже холандците, са не само венецианците, но и генуезците: ако през ХІІ-ХV век Венеция и Генуа са непримирими противници, в новите условия през ХVІ век, макар че между тях продължава да съществува известна конкуренция, те все по-често действат заедно. Генуезците отнемат от Фугерите финансирането на Испания и започват да отпускат заеми на Филип ІІ с фантастичната лихва от 70%. Разбира се, кралят има с какво да ги изплаща, тъй като от ХVІ почти до средата на ХІХ век испанските колонии Мексико и Перу осигуряват 80% от среброто в света, което обаче се оказва най-вече в ръцете на генуезците и венецианците, тъй като почти нищо от него не остава в Испания. За да  управляват по-добре този поток, през 1587 венецианците създават първата си държавна банка Ваnco di Piazza di Rialto (тя скоро бива погълната от Ваnco del Giro, но началото на създаването на държавни банки в Европе е положено), а генуэците - т.нар. Безансонски панаири в Пиаченца (Северна Италия). Всъщност, истината е, че зад генуезците и флорентинците стоят именно венецианците.

"Биметалическите контакти" с Китай, където в края на ХVІ век е въведен единен данък, плащан в сребро, както и финансовото ограбване на Испания (включително с помощта на "нидерландската буржоазна ревоюлция"), позволяват на венецианците в самото начало на ХVІІ век не само да изплатят държавния си дълг, но да си гарантират наличието на 12-14 млн. дукати в хазната на Републиката. При това венецианците предават част от получаваните от Испания (като лихви) средства на холандците, финансирайки борбата им срещу испанците, т.е. организирайки войни и бунтове, те разпалват конфликтите на континента. Както цинично отбелязва в края на ХVІ век венецианският посланик в Испания, доскоро на страната му са били необходими 1 млн. дуката за да организира война в Европа, но "сега, заради инфлацията, това излиза по-скъпо". В същото време, редица високопоставени холандци, преследвани от испанските власти, намират убежище във Венеция. В условията на общоевропейския религиозно-политически конфликт, за чието развитие венецианците активно съдействат, те могат по-лесно да решават собствените си проблеми, т.е. пожарът в Европа им осигурява глътка въздух в течение на почти един век. Коете е особено необходимо, тъй като сред венецианския елит липсва консенсус по въпроса, как и къде следва бъдат решавани тези проблеми. Нещо повече, именно тези разногласия водят през 1582 до изключително сериозен конфликт в средите на елита.

През целия ХVІ век се осъществява изместване на търговските маршрути, в резултат от което се формира северноатлантическата икономическа система, чието ядро е Западна Европа. По време на брака между английската кралица Мария І Тюдор (известна като "Кървавата Мери") и испанския крал Филип ІІ изглежда, че това ядро ще се превърне в основа на могъща испанско-английска католическа империя (тъй като и двамата съпрузи са католици). През 1558 обаче, Мария умира от рак и престолът в Лондон е зает от сестра и Елизабет І, около която се сплотяват английските протестанти - яростни противници на католицизма, папата и Испания. Така "ядрото" се разцепва и започва яростна борба между двете му част за доминиращи позиции в северноатлантическата система. С други думи, центърът на европейската и световната търговия започва да се обръща в посока към Америка и Световния океан, премествайки се в крайния запад на Европа, т.е. далеч от традиционната венецианска зона на влияние, която в новите условия се оказва периферна. И макар че в края на ХVІ век обемът на венецианската търговия двукратно надвишава този на анлийската и френската търговия взети заедно (3 млн. дуката срещу 1,52 млн.), основните икономически събития се разиграват далеч от Средиземноморието. Освен това, регионът става все по-малко сигурен.

Двете визии за бъдещето

В тази връзка, още през последната трета на ХVІ век в средите на венецианската аристокрация започват спорове за бъдещето на La Serenissima. Както посочва Алан Дъглас, през 1582 тези спорове водят до най-острата схватка в рамките на елита, поставила нова ера в историята на Венеция. По ирония на съдбата, именно през 1582 по решение на папа Григорий ХІІІ се въвежда новия (грегориански) календар. Той е създаден от специална комисия, водеща роля в която играе известният математик и астроном Игнатий Данти (1536-1586) от Болонския университет, който - наред с Университета на Падуа - е интелектуален и идеен бастион на венецианците.

В средите на венецианската аристокрация се сблъскват два подхода, или по-скоро два проекта за бъдещето, зад които стоят т.нар. "старовенецианска" и "младовенецианска" партии (т.е. групировки). И двете са наясно, че центърът на активността на Републиката следва да бъде изместен на запад, като за целта бъде поставен под контрол един или друг "център на сила" в Европа. Но, докато "старовенецианците вярват, че усилията следва да бъдат съсредоточени за укрепване и развитие на контрола над Ватикана и Испания, "младовенецианците" смятат това направление за безперспективно и се обявяват за установяване на контрол над отдалечената от Испания и водеща битка с нея (но и получаваща от тази страна значителни дивиденти) Нидерландия. Която, освен всичко друго, силно напомня на Венеция със своята изцяло морска ориентация. В крайна сметка надделяват "младовенецианците", в резултат от което усилията на Републиката са насочени към "покоряването" на бунтовната бивша провинция на Хабсбургите.

"Старовенецианците" са принудени да се подчинят, без обаче де прекратят активните си контакти с папата и испанския престол. Истината обаче е, че тези "игри на престолите" или по-точно "игри с престолите" работят за общите цели на Венеция.

В Нидерландия венецианците развиват бурна дейност. На първо място, те правят всичко възможно за да обвържат деловата активност на холандците със собствените си интереси. Едно е средствата за това е създаването през 1602 на нидерландската Източноиндийска компания. Още преди това обаче, през 1594-1597 Нидерланската република, опирайки се на капиталите на избягалите от Иберийския полуостров евреи, поставя под контрол разпределянето на "колониалните стоки" в Северна Европа, като в основата му е реекспортът на доставяните от Португалия подправки към Германия.

Съвместно с холандските (по-точно, еврейските) търговци, те създават Амстердамската борса, а през 1609 – Амстердамската банка (Wissebank), с две хиляди депозитари, която е най-голямата в Европа до началото на ХVIII век, т.е. докато холандската доминация в свеговната икономика окончатено остава в миналото.

Венецианците са първите признали Нидерландия през 1619, а година преди това  на Стария континент избухва първата общоевропейска война, проточила се 30 години (1618-1648). Тя има катастофални последици за по-голямата част от континентална Европа и макар че венецианците (макар и косвено, но съвсем съзнателно) също имат заслуга за началото и, войната поражда пряка и очевидна заплаха за тяхната нова зона на влияние (обитаване) – Нидерландия. Притежаващите завиден геоисторически нюх

венецианци са наясно, че тази страна се превръща в уязвима, застрашена и несигурна територия. Както посочва германският историк Лудвиг Дехио: „Подобно на португалците, холандците са уязвими, макар и по други причини. Земноводниият ландшафт на Нидерландия се оказва по-ефективна защита против нападения от континента, но в други отношения на страната се налага да действа в по-неблагоприятни условия”. Не по-малко важно е, че от края на XVI век Нидерландия вече е завзета до голяма степен от еврейските капитали – тъй като тук се преселват много евреи-марани, бягащи от Испания и Португалия, привлечени от традиционната виротърпимост в тази страна и отличните условия за бизнес и търговия. Мараните са иберийски евреи, които формално са приели християнството, но на практика са запазили вярата си, т.е. те са своеобразни „криптоюдеи”, преследвани от испанските и португалски власти и от Инквизицията. Според руския историк от еврейски произход Семьон Дубнов: „До средата на XVII еврейската колония в Нидерландия спокойно би могла да се наречи „Нова Испания” или „Нова Португалия”, тъй като включва почти изключително марани, избягали от Иберийския полуостров. По онова време Нидерландия представлява истински сафарадски център. Едва след втората половина на XVII век към нея са насочват големи групи евреи-ашкенази от Източна Европа”.

Мараните играят основната роля на нидерландския пазар в началото на ХVII век, но истината е, че подготовката за създаването на този пазар е извършена от венецианците и генуезците още през втората половина на XVI век.

Венецианците нямат проблеми нито с евреите, като цяло, нито с мараните. В самата Венеция още през 1152 съществува еврейска общност, наброяваща 1300 души, която през XVI век нараства до 6000 души. Много марани бягат във Венеция и имат сериозен принос за интелектуалния живот в града, формирайки специфичните му традиции. Една от най-големите банкерски фамилии във Венеция – Липман, е еврейска, а сред венецианските благороднически семейства има и еврейски. Фиксирани са редица случаи, когато венецианците защитават мараните, да не говорим за общия им бизнес, включително в Нидерландия. Тоест, между венецианския и маранския капитал няма остри противоречия. Факт е обаче, че Нидерландия е оказва до голяма степен под икономическия и финансов контрол на мараните, освен това в условията на кризата през XVII век тази страна вече е геополитически уязвима. Именно това кара венецианците да насочат погледа си в друга посока. Всъшност, единствената алтернатива на Нидерландия по онова време е Англия – освен, че островът е защитен от континента с естествена водна преграда (пролива Ламанш) той разполага с необходимия потенциал да се превърне в ядро на северноатлантическия „свят-икономика”. Освен това, до средата на XVII век там липсва конкурентен еврейски капитал (eвреите са изгонени от страната през 1290) и, което е не по-малко важно, Англия вече е подготвена от венецианците като тяхна „резервна площадка” – всъщност, те работят по този въпрос още от края на 20-те години на XVI век, т.е. в течение на почти столетие. В Англия вече набира скорост процесът на формиране на нов социосистемен и геоисторически субект, който има „седем източника, т.е. седем съставляващи го елемента”. Един от тези елементи, който при това изиграва специфична катализираща роля, се оказват венецианците. Разбира се, новият геоисторически субект би възникнал и без тях. Истината обаче е, че без тях, без техните „умения, енергия и информация”, той едва ли шеше да стане такъв, какъвто го познаваме, а и самият процес на формирането му вероятно би се развил значително по-бавно.

* Авторът е преподавател в Московския хуманитарен университет, директор на Института за съвременни стратегически анализи и член на Международната академия на науките в Инсбрук, Австрия