През пролетта на 2020 силите на либийското Правителство на националното съгласие (ПНС) съумяха да отблъснат т.нар. Либийска национална армия, ръководена от фелдмаршал Халифа Хафтар, от столицата Триполи. Преминавайки в контранастъпление, те овладяха градовете Тархуна и Бени Уалид и обсадиха град Сирт на средиземноморското крайбрежие.
Легенда:
Горе: Конфликтни зони в либийската гражданска война - април 2020
Конфликтни зони в либийската гражданска война - юни 2020
В каретата:
Правителство на националното съгласие, подкрепяно от ООН
Либийска национална армия
Други милиции
Спорни зони
Танкерен терминал
Петролна рафинерия
Въздушна база
Още преди няколко години, редица анализатори посочваха, че за да се промени силовият баланс, обричащ Либия да си остане в патова ситуация, е необходима намеса отвън. Именно това се случи с целенасоченото ангажиране на Турция в конфликта между ПНС и действащата от името на Камарата на представителите (един от двата либийски "парламента", който обаче се ползва и с международно признание) армия на Хафтар, на страната на премиера Файез ас-Сарадж. Оттогава насам регионалните играчи не само че не спряха да инвестират в либийския конфликт, подкрепяйки във военно, политическо и икономическо отношение една или друга страна в него, но и ескалираха агресивната реторика и взаимните обвинения. Тоест, вместо да способстват за разрешаването на проблема, те превърнаха Либия в заложник на конкурентната си битка за регионално лидерство. Всичко това допринесе за експлозията на насилие и интернационализацията на конфликта.
Как се стигна дотук
Както осъществената се през януари 2020 в Москва, под егидата на Русия и Турция, среща между основните противници в либийския конфликт, така и провелата се няколко дни по-късно международна конференция за Либия в Берлин не доведоха до каквито и да било принципни промени в бързо деградиращата военно-политически ситуация в страната. И ЛНА, и силите на ПНС използваха възникналата пауза за да натрупат сили, подготвяйки се за нов решителен сблъсък. Нито ас-Сарадж, нито Хафтар, да не говорим за останалите участници в либийския конфликт (на които обикновено не се обръща особено внимание, макар че те също играят значителна роля вътре в страната), не приеха сериозно внушенията, направени в Москва и Берлин. Впрочем, дори самите участници в берлинската среща от страна на заинтересованите външни играчи, възприеха германската мирна инициатива не като основа за постигане на консенсус, а по-скоро като средство за извоюване на тактическо предимство и реализация на собствените интереси в Либия.
На практика беше задействан единствено форматът за преговори "5+5" (включващ по петима висши военни от ЛНА и ПНС), касаещ военната сигурност. Неслучайно повечето експерти квалифицираха инициативите на Берлинската конференция като "ненавременни" и дори "мъртвородени". През следващите месеци всички те или се провалиха, или бяха преустановени. Нито една от страните, нито пък външните играчи, имаха намерение да се съобразяват с ембаргото върху оръжейните доставки, които в течение на няколко години се осъществяваха съвсем откритно, в очевидно нарушение на забраната на ООН. Така например, обявената от ЛНА подкрепа на операция "Ирини" за създаване на морски санитарен кордон за да се пресекат доставките на оръжие, всъщност целеше единствено да бъде оказан натиск върху противниците и от ПНС. Тоест, планираше се да бъдат ограничени най-вече доставките по море на тежка военна техника и боеприпаси от Турция за правителствени сили, участващи в операция "Вулкан на гнева", докато в същото време се запази каналът за снабдяване на армията на Хафтар през либийско-египетската граница.
Впрочем, при положение, че ЛНА се ползва с откритата подкрепа на Египет, ОАЕ и Гърция и с тайната подкрепа на Франция, а пък ПНС директно се подкрепя от Турция, Катар и, косвено, от Италия, опитът на Берлин да помири Париж и Рим и да накара ЕС да следва обща стратегия в Либия беше предварително обречен на провал. Същото се отнася и за НАТО, чиито претенции за присъствие в региона и за ролята на гарант на регионалната сигурност за пореден път се оказаха безпочвени на фона на съществуващите вътрешни противоречия.
След успешния за ПНС и Турция ход на военните действия през май и юни 2020, в резултат от които Хафтар отстъпи от Триполи, ситуацията в процеса на урегулиране на конфликта на се промени към по-добро, въпреки египетската инициатива за прекратяване на огъня. Всъщност, истината е, че предложението на Кайро целеше единствено да не допусне военния разгром на ЛНД и придвижването на силите на ПНС към либийско-египетската граница. Междувременно, все по-голямо внимание към случващото се в Либия започват да проявяват САЩ.
Активизацията на Вашингтон обаче, не се ръководи от някакъв ясно осъзнат собствен интерес или добре формулирана стратегия, а по-скоро от необходимостта да се реагира на промяната на ситуацията в либийския конфликт и настояването на официалните американски съюзници и партньори за намеса на САЩ. Както е известно, през целия период след 2012, когато беше унищожено консулството на Съединените щати в Бенгази, при което загина американският посланик, либийското направление не просто оставаше в периферията на регионалната политика на Вашингтон, но и се смяташе за "крайно токсично". Всички политически сили гледаха да се дистанцират от него, като това се отнася както за демократите, чиито представители Барак Обама (който тогава беше президент) и Хилари Клинтън (държавен секретар) носеха пряката отговорност и за политиката, довела до краха на либийската държавност, и за смъртта на американски граждани след като войната вече беше приключила и в страната уж цареше мир. Впрочем, след идването на власт на Тръмп, републиканците също съзнателно страняха от темата, като изключим един от нейните аспекти - борбата с международните тероризъм в лицето на Ислямска държава.
В момента либийската политика на САЩ е повлияна и от напрежението в отношенията между Вашингтон и Анкара, освен това тя е концентрирана върху търсенето на начини за противодействие на руската политика - така, както си я представя американския елит. Съществуват обаче и други играчи, които американците не могат да игнорират, като Египет и ОАЕ например, или пък Израел. Тоест, САЩ са изправени пред необходимостта да си изяснят, кои са реалните им интереси в региона, както и да анализират досегашните си действия.
През юни 2020 бившият директор на ЦРУ (1991-1993) и държавен секретар по отбраната (2006-2011) Робърт Гейтс посочи в своя статия, че либийският случай може да се разглежда като пример за "погрешно планирана военна интервенции", довела до "катастрофални последици". Както е известно, през 2011 Гейтс се обяви против осъществяването на операцията за сваляне на Муамар Кадафи в Либия, но президентът Обама не се съобрази с него. Според Гейтс, тогава САЩ са допуснали две стратегически грешки. Първата е съгласието да се разшири първоначалната хуманитарна мисия на НАТО, а втората - неспособността на администрацията на Обама да поеме какъвто и да било международен ангажимент за възстановяване на реда и създаване на ефективно правителство след свалянето на Кадафи. Гейтс смята, че разширяването на мисията на НАТО в крайна сметка е довело до отказ от първоначалните цели и ориентиране към сваляне на либийския режим, въпреки че той не е застрашавал интересите на САЩ. В тази връзка Гейтс напомня, че "заради пълния крах на правителството на Кадафи над 20 хиляди преносими зенитно-ракетни комплекси и гигантско количество други оръжия от неговия арсенал се пръснаха из цяла Африка и Близкия Изток, беше провокирана гражданската война през 2014, Либия бе хвърлена в хаос за дълги години напред, бяха укрепени позициите на Ислямска държава и се даде възможност на Русия да претендира за ключова роля в тази страна. В Либия и днес цари пълна разруха. Американската военна кампания в Либия, също както и в Сомалия, Хаити, Афганистан и Ирак, излезе извън рамките на първоначалните си цели, но това донесе на САЩ само вреди и проблеми". Тази оценка ни връща към темата за разрушаването на държавността от външна сила в резултат от погрешна оценка на поставените цели по време на операцията, както и от липсата на стратегическо планиране по въпроса за подпомагане възстановяването на тази държавност след нейното приключване.
Впрочем, сегашната политика на Вашингтон по отношение на Либия също се характеризира с липса на стратегическа визия и, като следствие от това, не носи нищо положително на останалите заинтересовани играчи. Нещо повече, крайно деструктивното влияние върху самия процес на търсене на изход от либийската задънена улица оказва "подмяната на понятията" в духа на студената война, от което страда днешната американска политика. А предвид все още големите възможности на тази политика в региона, подобно късогледство може да доведе до съвършено неочаквани последици. Ето защо, заемайки някаква по-определена позиция, американците рискуват да се сблъскат със съпротивата на собствените си партньори, които в момента се намират в различни лагери по отношение на либийския конфликт и отдавна са дефинирали ясно интересите си. Става дума както за съюзниците на САЩ от НАТО, така и за тези от региона.
Ескалацията на регионалната конфронтация и ролята на Анкара в либийския конфликт
Либийската криза, чиято основна характеристика според мнозина е "стабилната нестабилност", не само се оказа сериозен проблем, илюстриращ неефективността на съществуващите подходи, както и на такива институции като тази на Специалния представител на генералния секретар на ООН например, при разрешаването на сложни вътрешни конфликти, но и се превърна в "ябълка на раздора", поставил региона на ръба на директния сблъсък между два алианса, единият от които включва Турция и Катар, а другият - Египет и ОАЕ.
На регионално равнище откровено агресивните действия на ЛНА срещу базираните в Триполи сили на премиера ас-Сарадж провокираха откритата намеса на Турция, която -използвайки опита си от Сирия - бързо засенчи съюзниците на Хафтар - ОАЕ, Египет и Франция, по отношение на ангажираността си в конфликта. Оказаната от Анкара помощ - доставките на въоръжение и военна техника, изпратените съветници и военни специалисти, както и прякото участие на турски офицери в планирането и осъществяването на военните действия, се оказа решаващия фактор, който радикално промени хода на военната кампания през 2019-2020, спасявайки ПНС от очертаващото се военно поражение в битката за Триполи.
Макар че Правителство на националното съгласие се смята за официално признато от ООН, на практика, големите външни играчи са разделени по въпроса за реалната подкрепа на ключовите фактори в либийската политика. Основният покровител на ПНС са Турция и Катар, докато се смята че ЛНА на Халифа Хафтар се подкрепя, повече или по-малко явно, от Египет, ОАЕ, Русия, Гърция, Франция и Кипър, а вероятно и от Израел.
Неоосманизмът, миграционният проблем и "Мюсюлманските братя"
Изборът на Анкара се диктува от непрекъснато нарастващите и политически амбиции и икономически интереси. На първо място, турският президент Ердоган смята, че има пълното право да се меси в случващото се в Либия, тъй като до 1911 тя е била част от Османската империя. Турското влияние в страната винаги е било особено силно, макар че през последните стотина години беше изместено от това на Италия. Турските управляващи очевидно смятат, че след като Франция или Великобритания активно се месят във вътрешните работи на бившите си колонии, същото може да стори и Анкара. Особено предвид факта, че другият някогашен колонизатор на Либия - Италия изглежда не е готова да се ангажира толкова сериозно в либийския конфликт, като турците. Тоест, присъствието в Либия напълно се вписва в неоосманистките планове на турския лидер. Победата на контролираните от Анкара сили в страната би позволила на Турция за стартира експанзия и в другите държави от Северна и Североизточна Африка, които някога са били част от Османската империя или поне от нейната сфера на влияние. Освен това, след като зад Хафтар и ЛНА застанаха арабските петролни монархии Саудитска Арабия и ОАЕ, разчитащи с негова помощ за прочистят Либия от враждебно настроените към тях "Мюсюлмански братя" и техните местни филиали, Ердоган, който симпатизира и подкрепя "братята", нямаше как да не се ориентира към ПНС и ас-Сарадж.
Впрочем, има и друг важен нюанс. Ако Турция е "азиатската врата на миграцията в Европа", Либия е нейната "африканска врата". Именно оттук към Италия и Франция се насочват гигантски потоци мигранти от Източна, Централна и Западна Африка. И след като Ердоган толкова успешно използва сирийските, иракски и афгански мигранти за да шантажира ЕС, той вероятно разчита да използва Либия за да удвои натиска си върху Брюксел, с помощта на заплахата от неконтролируемия поток от африкански мигранти.
Икономическите аспекти на турската подкрепа
Още по-важно обаче е, че Турция има очевидни икономически интереси в Източното Средиземноморие. Либия, или по-скоро ПНС в Триполи, е сред малкото надеждни икономически партньори на Анкара в региона, тъй като отношенияти и с Гърция и Кипър са крайно напрегнати, тези с Израел също не са никак добри, а между Ердоган и египетския президент ас-Сиси същеструва открита конфронтация заради турската подкрепа за "Мюсюлманските братя".
Както е известно, Египет, Гърция и Кипър създадоха т.нар. Източносредиземноморски газов форум, в който участват също Италия, Йордания и Палестинската автономия, но няма място за Турция. Те активно проучват газовите находища в собствените си шелфови зони в Източното Средиземномория, но това прави и Турция, която също претендира за тях. Очевидно е, че Анкара се стреми да си гарантира монопол върху енергоносителите от Източното Средиземномория и в това отношение богатата на петрол и газ Либия е от ключов интерес за нея.
Подписаният с ПНС договор за делимитиране на морските граници и континенталните шелфове в Източното Средиземноморие на практика създава обща граница между либийската и турската зони, като в същото време "отрязва" египетската, израелската и гръцката зони една от друга, както и от останалото Средиземноморие. Така Анкара нанася удар по енергийните си конкуренти в региона. И тъй като този договор беше подписан именно с ас-Сарадж, ключова турска задача е той на всяка цена да запази властта си поне в Триполи, а при възможност - да я разпространи върху цялата територия на Либия. Така ПНС ще може да запази легимността си като официално призната от ООН властова структура, т.е. за легитимни ще се смятат и всички подписани от него споразумения и меморандуми.
Засега турците остават най-успешния външен играч в Либия. Въпреки че "бунтовникът" Хафтар има достатъчно влиятелни покровители, Турция беше първата от заинтересованите страни, която реши открито да се включи във вътрешнолибийския конфликт, изпращайки в подкрепа на ПНС военна техника, въоръжение, а след това и жива сила - първоначално хиляди изтеглени от сирийската област Идлиб бойци, а след това и професионални военни от турската армия. Освен това, както посочва турският анализатор Ариф Асалъоглу, в случващото се в Либия отдавна е ангажирана близката до Ердоган частна турска военна компания САДАТ. В тази връзка Асалъоглу напомня, че: "според бившия съветник на американския президент Майкъл Рубин, именно САДАТ е изиграла ключовата роля за разгрома на опита за преврат през 2016. Той твърди също, че САДАТ е подготвила поне три хиляди чуждестранни наемници, действащи в Сирия и Либия, за което е била финансирана от турското правителство. Впрочем, Рубин включва сред групировките, чиито бойци са били подготвяни от САДАТ, Ислямска държава и Ан-Нусра".
Ако останалите държави, подкрепящи Хафтар, продължат да не демонстрират особена активност, Турция, като минимум, ще запази фактическия си контрол над Триполитания, а като максимум - ще прочисти от силите на Хафтар по-голямата част от Либия. Доста вероятно е обаче, военните неуспехи на фелдмаршала, както и неговата възраст (той е на 76), да накарат покровителите му да потърсят алтернатива. Неслучайно напоследък все по-често се споменава името на най-големия син на покойния либийски лидер Кадафи - Сейф ал-Ислам, чиято фигура също се свързва с противопоставянето на турските интереси в страната.
Либия като плацдарм за превръщането на Турция в регионална свръхсила
Според някои анализатори, в момента Турция се опитва за запълни вакуума във властта в Близкия Изток и Магреб. Както вече споменах, за Анкара, ангажирането и в Либия означава възможност да си спечели имиджа на регионална свръхсила, в каквато Ердоган се опитва да превърне Турция. На второ място, турският президент се стремеше да разгроми враждебните му сили, в лицето на Хафрат и ЛНА, една трета от чиито личен състав са салафити-мадхалити, както и други групи, намиращи се в остър конфликт с "Мюсюлмански братя".
На трето място, Анкара не желае да допусне властта в Либия да бъде овладяна от сили, зад които стоят регионалните и съперници - ОАЕ, Египет и Саудитска Арабия. На четвърто място, турците целят за защитят своите енергийни интереси в Източното Средиземноморие, чрез делимитиране на морските граници с правителството в Триполи и блокиране на енергийните проекти на турските съперници - Израел, Египет, Гърция и Кипър.
На пето място, с действията си Анкара получава възможност да се закрепи в Северна Африка и да разшири своето влияние, създавайки постоянна или временна военна база на територията на Западна Триполитания. Освен това Турция ще усили влиянието си върху държавите от ЕС, поставяйки под контрол чувствителната (по отношение на миграцията, но не само) периферия на Съюза.
Между другото, тук е мястото да уточня, че въпреки твърденията на някои анализатори, включително и български, Русия съвсем не е основния външен спонсор на Хафтар и неговата ЛНА. Тази роля се изпълнява от други държави (и най-вече от ОАЕ и Египет), докато руснаците остават на по-заден план, поддържайки контакти и с двете страни в конфликта.
Идеологическата обосновка
Турската ресурсна експанзия има и идеологическа обосновка, като в нейната основа е доктрината Mavi Vatan ("Синя Родина"), сред чиито автори е пенсиониралият се наскоро началник щаб на турските ВМС Джихат Яйчи. В нея се отделя специално внимание на ключовото значение на Източното Средиземноморие, чрез което "се гарантира достъпа и са контролират маршрутите за доставка на енергоносители от Близкия Изток, Кавказ и Централна Азия към Европа. Това е изключително важен трегион за морския транзит и кръстопът, през който - в рамките на цялото Средиземноморие - преминава около една трета от цялата световна търговия". Без да броим гиганските петролни запаси на самата Либия, обшият обем на енергоносителите в "басейна на Леванта" може да достигне няколко трилиона куб. м природен газ и над милиард и половина барела петрол.
Неслучайно морският меморандум между Анкара и Триполи провокира негативната реакция на държавите, оспорващи редица участъци от шелфа и лансиращи проекти за алтернативни подводни тръбопроводи, като EastMed например. Така, на 11 май, външните министерства на Гърция, Египет, Кипър, Франция и ОАЕ осъдиха "осъществяваните от Турция действия в изключителното икономическа зона на Кипър и неговите териториални води, което е очевидно нарушение на нормите на международното право и Конвенцията по морско право на ООН". Те отбелязаха, че: "за по-малко от година това е вече шестия опит на Анкара да осъществи незаконно геоложко проучване в морските зони на Кипър" и поискаха от Турция да "уважава суверениета на другите държави и техните права в собствените им морски зони в източната част на Средиземно море".
Остро критикувайки турската военна намеса в Либия, петте държави отново изтъкнаха правната нищожност на документите, които турският режим подписа с правителството на ас-Сарадж в разрез с нормите на международното право. В отговор Анкара моментално обвини въпросните страни, че се опитват да формират своеобразен "алианс на злото" и активизира лобистката си дейност, в резултат от което европейските транснационални компании вече се отказаха да работят в някои от оспорваните участъци.
На фона за очерталото се напоследък известно затопляне на отношенията между Турция и САЩ (и то не само по "либийския въпрос"), войнствените изявления на Атина изглеждат по-скоро като дипломатическа реторика и елемент от информационната и война с Анкара. Вероятността ЕС да се противопостави със сила на турската експанзия е нищожна, а ако Брюксел реши да наложи някакви санкции, в отговор Ердоган може наистина да отвори шлюза за мигрантския поток към Европа. При това, установявайки контрол над либийското крайбрежие, сега турците могат да контролират този поток и от Юг. Впрочем, същото се отнася и за доставката на енергоносители, тъй като ограничавайки (под американски натиск) изгодното за себе си взаимодействия с Москва, ЕС все повече увеличава зависимостта си от своите капризни и непредсказуеми близкоизточни и най-вече турски партньори.
На свой ред, Анкара, която изпитва много сериозни икономически трудности, не се бои открито да използва не само "меката", но и "твърдата" си сила, радикално променяйки ситуацията в региона, който тя разглежда като интегрална част от сферата на влияние на наследниците на Османската империя. Тази обусловена от икономически и политически интереси проекция на сила върху бившите османски владения, е много сериозно предизвикателство както за турските съседи в Средиземноморския регион, така и за другите големи външни играчи в региона.
Египетският фактор
Всичко това обаче стимулира и разщиряването на антитурския фронт в Либия, обединяващ както привърженици на Кадафи, които формират гръбнака на армията на Хафтар, така и Египет, Франция, Гърция, Саудитска Арабия и ОАЕ. Както е известно, френската позиция по либийската криза се активизира на фона на разгорелия се през юни конфликт между Париж и Анкара с участието на бойни кораби на двете страни, край бреговете на Либия.
На свой ред, на провелото се в края на юни заседание на правителството на Саудитска Арабия, председателствано от крал Салман, Рияд подкрепи правото на Египет да защити собствените си граници от "екстремизма и наемниците-терористи", имайки предвид именно противодействието на ескалиращата турска активност в Либия, с което на практика даде карт-бланш на египетския президент ас-Сиси да изпрати войски в западната си съседка.
Пак тогава, в интервю за "Стампа", италианският външен министър Луиджи ди Майо декларира, че ситуацията в Либия няма да се развие по сирийския сценарий, очевидно визирайки подялбата на страната на сфери на влияние между Турция и другите външни играчи. Той призова да бъде прекратена намесата в случващото се в Либия и подчерта необходимостта от активизиране на мирния процес под егидата на ООН: "Либия не е Сирия. За Италия Либия е задължителен стратегически партньор и Рим я подкрепя, също както и ЕС".
В същото време, според повечето източници, през последните месеци турците са прехвърлили от Идлиб 15 хиляди протурски бойци, а само в края на юни в Либия са пристигнали още 200 наемници от Йемен. Над половината от тези бойци са концентрирани на стратегическата линия Сирт - Ал-Джуфра. Това позволява на Турция да запази численото си превъзходство, тъй като на страната на подкрепяните от Анкара сили на ПНС действат между 3 и 5 хиляди турски военни и офицери, 15 хиляди сирийски бойци и няколко хиляди йеменски наемници, т.е. общо 20-25 хиляди души.
В момента основната цел на подкрепяните от Анкара сили на ПНС е поставянето под контрол на град Сирт и военновъздушната база Ал-Джуфра, които са стратегически важни обекти, откъдето могат да бъдат нанасяни удари по всяка цел в Либия, включително по Триполи. По времето на Кадафи там беше разположен гръбнакът на либийските ВВС. Евентуалното им превземане ще отвори пътя на ПНС и протурските сили към Бенгази и цяла Източна Либия. Тъкмо това е и причината Анкара да настоява толкова за предаването на Сирт и Ал-Джуфра на ПНС, като предварително условие за започване на мирни преговори.
Междувременно, в началото на юли телевизия "Ал-Хадат" съобщи, че по време на преговорите между командващия турските военноморски сили адмирал Аднан Йозбар и военното командване на ПНС, правителството на ас-Сарадж е разрешило пряката намеса на Турция в либийския конфликт, като съответният документ е бил подписан от турския военен министър Хулуси Акар и началника на Генералния щаб Яшар Гюлер. Той позволява на Анкара да създаде собствена военна база в страната, чиито персонал ще се ползва с дипломатически статут, а турските съветници и офицери ще бъдат защитени от съдебно преследване. Освен това Турция получава мандат "да защитава ПНС и столицата Триполи", да обучава и въоръжава либийската полиция, да помогне за създаване на разузнавателна агенция на ПНС и да сформира сили, които за охраняват турските компании в Либия. На този фон не е учудващо, че турците се готвят да разширят още повече военната си активност в страната.
Според либийския портал AMN, в очакване на неминуема атака на силите на ПНС и турските му съюзници срещу фронтовата линия Сирт - Ал-Джуфра, армията на Хафтар също е прехвърлила в района на Сирт допълнителни сили и средства, включително пускови установки с балистични ракети.
Впрочем, още преди това, египетският президент Абдел-Фатах ас-Сири директно обяви, че ако силите на ПНС пресекат тази "червена линия", армията му ще влезе в Либия. Усилващата се в последно време турска активност в Либия и Източното Средиземноморие принуждава Египет, който е най-големия противник на Анкара в региона, да предприеме спешни мерки за укрепване на военния си потенциал. Така, в средата на юни, се появиха съобщения, че Кайро планира да ускори сделката за придобиване на руски подвижни противокорабни ракетни системи К-500 "Бастион-П" с цел "да гарантира сигурността на египетското крайбрежие и газовите находища в Средиземно море от Турция". Мнозина виждат в това отговор на турските планове за създаване на военноморска база в либийския град Мисурата. Според професора по национална сигурност от Военната академия "Насър" в Кайро генерал Мохамед Кашкуш, турците целят да поставят под свой контрол всички основни военни бази в Либия. На практика, Анкара вече контролира военновъздушните бази "Митига" и "Ал-Ватия", както и военни обекти в пристанищния град Мисурата в Северозападна Либия, който е основния хъб, през който турците прехвърлят на "либийския фронт" сирийски бойци и въоръжение.
В момента за старта на военната намеса на Египет в либийския конфликт е необходимо само съответното искане на председатела на Камарата на представителите Агила Салех, което би я легимирало официално. Впрочем, още на 24 юни Салех ясно заяви, че незабавно ще го направи, ако ПНС и турците наистина атакуват Сирт.
Според египетския генерал от резерва Махфуд Марзук, през последните седмици армията на страната непрекъснато провежда учения на суша и по море, чиито мащаби, както и техните сценарии, говорят за това, че "Кайро е готов да изпрати свои части в Либия, ако това се окаже необходимо". Марзук твърди, че са налице поне три ключови признака, че Египет действително подготвя военна намеса. Първият е заявлението на президента ас-Сиси, че страната му може да се възползва от международно признатото право на всяка държава на самоотбрана, за да осъществи операции във връзка с генерираната от Либия терористична заплаха. Освен това египетският лидер предупреди, че всеки опит за овладяване на Сирт и базата Ал-Джуфра представлява пресичане на "червената линия", след което Кайро задължително ще предприеме военна намеса. В същото време, както вече споменах, Турция и ПНС поставят като предварително условие за мирни преговори именно предаването на Сирт и Ал-Джуфра.
Накрая, самият характер на военните учения на египетската армия, техният мащаб и използваното въоръжение сочат, че Египет действително е стартирал стратегическа подготовка за голяма военна операция. Според генерал Марзук, египетската армия вероятно ще навлезе в Либия едновременно по въздух, вода и суша, което означава, че "става дума за мащабна настъпателна операция, дълбоко в територията на страната, включваща масирани десанти в зоните, контролирани от противника".
В полза на тази прогноза говори и фактът, че от началото на юни насам египетският военен министър генерал Мохамед Заки непрекъснато пребивава в района на западната граница. Именно там е разположена и най-голямата египетска военна база в региона "Мохамед Нагиб", открита през 2017. В зоната на средиземноморското крайбрежие, непосредствено до либийската граница, беше усилена военноморската база "Джарджур", а в местните медии редовно се появяват съобщения за полети на египетската бойна авиация дълбоко в либийското въздушно пространство, осъществявани от базата "Сиди Барани" в Северозападен Египет.
В изказването си през Съвета за сигурност на ООН от началото на юли египетският външен министър Самих Шукри предупреди, че ситуацията в Либия представлява сериозна заплаха за стабилността и сигурността в целия регион, а бившият директор на Центъра за стратегически изследвания в Кайро генерал Алаа Езедин заяви през The Arab Weekly, че откакто Анкара се е намесила във вътрешнолибийския конфликт, "подготовката на най-голямата арабска държава и нейните въоръжени сили за най-радикалните и негативни сценарии въобще не е спирала и продължава на всички равнища". На свой ред президентът Абдел-Фатах ас-Сиси изрично подчерта, че "всяка директна намеса на египетската държава вече придобива международно легитимност, тъй като Египет е изправен пред пряката заплаха от "наемниците-терористи" подкрепяни от някои чужди държави". На свой ред, на 20 юли, египетският парламент официално даде разрешение военни части на страната да навлизат на територията на съседни държави, очевидно визирайки именно Либия.
За това, че евентуалната военна инвазия от страна на Кайро би могла радикално да промени ситуацията в Либия говори дори и беглият преглед на съотношението между военната мощ на двамата основни външни играчи в тази страна - Турция и Египет.
Египетската армия например, разполага с три пъти повече модерни танкове от турската - 1130 американски М1А2 "Абрамс", срещу 345 германски "Леопарад-2А4". При по-старите модели египетското превъзходство също е очевидно - египетските танкове М60 са два пъти повече от турските (1921, срещу 923). Турците раполагат и с 1100 стари немски танкове "Леопард-1" и американски М48А5Т2, но пък египтяните имат също толкова съветски Т-64/55/62. Впрочем, Египет превъзхожда Турция и по отношение на артилерията, бронираните машини и бронетранспортьорите. При това почти цялата турска сухопътна техника е в Турция и трябва да се превозва до Либия по море, докато египтяните просто трябва да преминат и без това отворената граница в пустинята.
Що се отнася до броя и качеството на военните самолети и хеликоптери, Египет също има предимство, макар и неособено голямо. По отношение на наземните системи за ПВО обаче египетското превъзходство е абсолютно, въпреки че турците разполагат с руските С-400, които обаче едва ли ще бъдат изпратени в Либия. Всъщност, освен системите С-400, турците имат само 8 батареи усъвършенствани зенитно-ракетни комплекси Hawk, докато египтяните имат 18 от тях, както и четири доста по-модерни батареи Patriot, три дивизиона руски ЗРС С-300ВМ, плюс още няколко батареи руски и съветски комплекси "Бук" и "Квадрат". По отношение на средствата за ПВО с малъг обсег, египетското превъзходство е още по-значително. Да не забравяме и, че основниет съюзник на Египет в Либия - ОАЕ, разполага с американски бойни самолети F-16 и френски "Мираж" и нищо не му пречи да ги изпрати срещу турците в Либия с египетски опознавателни знаци. Освен това ОАЕ и Саудитска Арабия могат допълнително да усилят египетската ПВО, прехвърляйки в страната свои зенитно-ракетни комплекси (включително Patriot). Разбира се, турците разполагат с доказалите качествата си дронове "Байрактар" и "Анка", но ако се стигне да пълномащабна война в Либия, ролята на дроновете в нея няма да е особено голяма, защото за египетската авиация те ще бъдат лесни въздушни мишени.
Надводните флоти на Египет и Турция са с приблизително еднаква мощ, но при подводниците турците разполагат със значително превъзходство (12 подводници от проект 1200 срещу само три египетски). В случай на голяма война в Либия, практически целият надводен флот на Анкара ще трябва да охранява конвоите, превозващи турските части и сирийските наемници, докато египетската армия ще се придвижва по суша, т.е. целият египетски флот, както и значителна част от ВВС, ще бъдат хвърлени срещу турските конвои. Разбира се, те ще бъдат охранявани от турските подводници, но при всички случаи ще пострадат, особено ако - както се очаква - Кайро започне да получава данни за движението им от Гърция. Това допълнително ще увеличи превъзходството на египтяните по суша и може да се окаже решаващ фактор за успеха на кампанията им. Освен това, ако Египет може да изпрати в Либия почти цялата си сухопътна армия, Турция ще трябва да остави значителна част от своята в страната, заради проблемите със Сирия, кюрдите и (макар и в по-скрита форма) с Гърция и Армения. Тоест, Анкара просто няма възможност да създаде в Либия сухопътна групировка, съпоставима по своята мощ с египетската, а това означава, че много трудно би се справила с евентуалната египетска инвазия.
Очевидно, нивото на военна подготовка на турската армия е по-високо от това на египетската, но не дотолкова, че да компенсира количественото превъзходство на египтяните, подсилено от географските фактори. Освен това, турското общество е много по-чувствително от египетското към потенциалните човешки жертви. Разбира се, турците могат да мобилизират по-голямата част от своите сирийски сателити, само че тогава няма с какво да удържат позициите си в Идлиб. Освен това, сирийските бунтовници срещу Асад едва ли ще са склонни да бъдат използвани като "пушечно месо" срещу настъпващите египетски танкове, а по-скоро ще се опитат да "емигрират" в Европа.
Следва да се отчита обаче и възможността, на страната на ПНС и Турция да се намеси друг регионален играч - Алжир. Страната вече обяви, че разполага оперативно-тактически ракетни комплекси "Искандер-Е" на границата си с Либия и Тунис и концентриира там подразделения на своята армия. Алжирското военно министерство пък декларира, че ако египетските части пресекат либийската граница, това ще се смята за обявяване на война на Алжир. А армията на тази страна не е по-слаба от египетската, дори я превъзхожда по някои параметри.
Заключение
Турската подкрепа за ПНС оказа съществено влияние за възстановяване на силовия баланс, но не осигури решаващ превес за нито една от страните. Хафтар продължава да контролира икономически важните зони от Сирт до египетската граница на изток. В същото време, намаляването на пряката опасност за правителството в Триполи отново актуализира темата за преразпределяне на властовите ресурси и влияние, извеждайки на преден план вътрешните проблеми в ПНС и свързаните с него сили. Неслучайно станахме свидетели на размяна на обвинения между вътрешния министър на ПНС Фатхи Башага и зам. председателя на президентския съвет Ахмед Майтик. Тези разногласия вътре в ПНС са свързани с нарастващите лични амбиции на Башага, който представлява мощните кланове и групировки от Мисурата. Влиянието му в Триполи продължава да нараства, все по-тясно е сближаването му с турците. Показателно е, че през 2011.2012 Фатхи Башага беше сред онези, които координираха действията на силите на НАТО и противниците на Кадафи от Мисурата. Именно той координира и мрежата от милиции в Западна Либия, а фактът че през 2018 беше назначен за вътрешен министър в ПНС се обяснява от противниците му с усилващото се влияние "Мюсюлмански братя", с които той е тясно свързан. Възходът на Башага обаче не устройва не само силите около Парламента в Тобрук и привържениците на ЛНА, но и техните външнополитически партньори.
Ново споразумение или военно решение?
Илюстрация за тоталната деградация на отношенията между основните политически сили в страната не е само ескалацията на военните действия, но и окончателното дискредитиране и делегитимизация на институциите, признати през 2015 в резултат от подписаното в мароканския град Схират Политическо споразумение за Либия. Както е известно, създаденото през същата година Правителство на националното съгласие беше признато с Резолюция 2259 на Съвета за сигурност на ООН, легитимираща въпросното споразумение, както и избрания през 2014 либийски парламент (Камара на представителите), заседаващ в Тобрук. Очакваше се, че парламентът също ще признае ПНС, но това не се случи. Според т.3 на чл.1 на споразумението от Схират, всяко решение на президентския съвет следва предварително да бъде одобрено и от председателя, и от неговите заместници. От началото на 2017 насам обаче, това се оказва невъзможно, след като редица членове на съвета го напуснаха. Първи го направи един от петимата заместник-председатели и представител на южните райони Муса ал-Кони. Още оттогава решенията на президентския съвет и ПНС на практика са нелегитимни. По-късно разцеплението в съвета се задълбочи, като през 2018 той беше напуснат и от друг заместник-председател - Фатхи ал-Миджбари, който също се обяви против "контрола на милициите на ас-Сарадж в Триполи в сферата на отбраната и сигурността". През април 2019 от съвета се оттегли и близкият до ЛНА и Хафтар Али ал-Катрани, който обвини премиера ас-Сарадж, че е нарушил политическото споразумение.
Тоест, въпреки че подкрепеното от ООН и ЕС споразумение от Схират целеше консолидацията в рамките на президентския съвет на представителите на различните политически сили и части на Либия, с излизането на споменатите трима негови членове, се очерта процес на маргинализация на Юга и Изтока на страната (чиито представители бяха ал-Кони, ал-Маджбари и ал-Катрани). На този фон беше тотално ерозирана легитимността както на ПНС, така и на президентския съвет, в качеството им на общолибийски органи, тъй като ПНС беше изкуствено "хомогенизирано" и в момента представлява само западната част на Либия. Впрочем да не забравяме и, че според споразумението от Схират, мандатът на ПНС трябваше да приключи още в края на 2017. Именно от този факт се възползва и фелдмаршал Хафтар за да стартира военната си кампания в Западна Либия, опитвайки се установи контрол над Триполи и да вземе в свои ръце цялата власт в страната.
Що се отнася до Камарата на представителите в Тобрук и създаденото от нея алтернативно Временно правителство на Либия, през 2014-2020 този парламент, който в момента е единствения наистина общодържавен представителен орган и при това е демократично избран, се ползва не само с призаннието на ООН и редица международни организации, но и с определена легитимност в самата Либия. До пролетта на 2020, т.е. преди Хафтар да се опита да овладее цялата власт в страната, подкрепата на Камарата, чиито председател Агила Салех се смята за лоялен на фелдмаршала, беше в основата на претенциите на ЛНА не само за властта, но и за правото да се нарича "национална армия", а не да се смята просто за една от многото милиции в Либия.
От друга страна обаче, в момента депутатите от Камарата са наясно не само за негативите, които носи сътрудничеството с Хафтар, но и, че то няма алтернатива. Както през 2014, така и днес, те биха били силно уязвими ако останат сами срещу ръководените от ас-Сарадж сили на либийския Северозапад, което ги кара да продължават да подкрепят фелдмаршала, въпреки осъществяваните от него непопулярни решения и силови мерки.
Само по себе си, настъплението на Хафтар очаквано провокира мощна ответна реакция на локално и регионално равнище. На локално ниво например, в Северозападна Либия започна процес на временно консолидация на западнолибийските групировки, пред лицето на общия враг. При това, ако в началния етап основната роля за тази консолидация играеше премиерът ас-Сарадж, в хода на военните действия през 2019-2020 все по-значим фактор се оказа вътрешния министър на ПНС Фатхи Башага, превърнал се в своеобразен символ на съпротивата срещу настъпващия Хафтар. Много е вероятно обаче, тази консолидация на военно-политическите групировки от Западна Либия под егидата на ПНС, да се окаже временна. Сред причините за това е продължаващото сериозно разцепление между жителите на Триполи, Мисурата и Зинтан - трите най-големи града, доминиращи в северозападната част на страната, чиито елити също не са хомогенни. Тоест, може да се прогнозира, че ако Хафтар раши да се оттегли от политическата сцена, това може да доведе да възобновяване на междуособиците между тях. Впрочем, то може да доведе и до възраждане на либийските филиали на Ислямска държава, които в момента не демонстрират особена активност. Тук е мястото да напомня, че именно ИД пое отговорността за няколко атаки срещу ЛНА през пролетта на 2020. От друга страна е показателно, че елитите от Североизточна Либия, въпреки разногласията и съмненията относно случващото се в страната и действия на ЛНА, останаха консолидирани и сравнително еднни. В сегашната турбулентна ситуация не се очертават сериозни признаци за нейната промяна, въпреки мирната инициатива и проекта за "пътна карта", лансирани от Агила Салех.
Някои анализатори побързаха да интерпретират прекратяването на обсадата на Триполи от силите на Хафтар и мощното контранастъпление на силите на ПНС на изток, като признаци за скорошен отказ от военно разрешаване на либийската криза и връщане на противопостяващите се страни на масата за преговори. Това обаче едва ли ще се случи. Военното поражение на Хафтар и дори пълното му оттегляне от политическата сцена няма да се окажат панацея за всички проблеми на днешна Либия, тъй като фелдмаршалът не е причината за тях. Икономическото и демографско неравенство между Изтока и Запада на страната, липсата на обща национална идентичност, като и недоволството на елитите и населението в североизточна и северозападна Либия едни от други, са сред основните причини за възхода на Хафтар и неговата ЛНА, а не са следствие от него. В сегашния си вид, ПНС и сформираният под егидата му крехък алианс между основните играчи от либийския Северозапад, не може да предложи на Североизтока, който продължава да контролира големите петролни находища, ползва се с подкрепата на редица чужди държави и където е единственият легитимен парламент на страната, нищо, освен очевидно несправедливо преразпределяне на петролните приходи в своя полза. А това означава, че елитите и населението в Североизточна Либия са готови със зъби и нокти да се противопоставят на обявилите си техни освободители сили на ПНС и турските им съюзници.
На този фон Вашингтон и Москва, които досега опитваха да се дистанцират от либийската криза, могат да се окажат изправени пред необходимостта да се намесят по-активно в процеса на нейното преодоляване. Рискът от подобен сценарий за развитие на събитията нараства в резултат от парализата на международните институции в сферата на сигурността в Средиземноморския регион и Северна Африка по въпроса за политическото регулиране на тази криза, безпочвените амбиции на регионалните държави и безпрецедентната деградация на отношенията не толкова между отделните либийски лидери, които всъщност играят второстепенна роля в конфликта, колкото между либийските региони, градове и отделни групи население. Либия се нуждае от мир, но в тази разорена от гражданската война страна такъв няма и не се очертава скоро. В средносрочна перспектива, доста предпазливите прогнози за бъдещето на глобалния петролен пазар не само превръщат либийските находища в изключително привлекателна плячка за регионалните играчи, но и в препъникамък за вътрешните сили. Борбата за контрола над тях неизменно ще провокира конфронтация между отделните либийски региони, както и между външните играчи. Разрушената в резултат от западната военна намеса през 2011 Либия, която след това беше оставена от Запада на произвола на съдбата, се превърна в заложник на интересите на регионалните играчи и бойно боле на битката между тях. Тоест, очевидно е, че страната тепърва ще трябва да измине един изключително труден и сложен път, без предварително да е ясно, какъв точно ще е крайният резултат.
Накрая, следва да спомена и такъв фактор като историческата памет. В течение на няколко века Османската империя контролира Северна Африка, при това този контрол се осъществява в разрез с местните традиции и обичаи. В арабските държави от Близкия Изток и Северна Африка се отнася негативно към претенциите на Турция за ролята на регионален лидер. Освен това те гледат на турската версия на исляма най-малкото с подозрение, ако не и с откровена антипатия. Националното възраждане и създаването на собствени държави в региона също се свърза не само с освобождаването от контрола на европейските колониални империи, но и от турското господство.
Ето защо, макар че в момента не се забелязват достатъчно видими промени и конфронтацията около Либия се обяснява най-вече със сблъсъка за контрол на енергоносителите и за по-голямо политическо влияние, наличието на достатъчно мощни "подводни течения" в регионалната геополитика налагат по-внимателен анализ на бъдещите последици от този конфликт. Що се отнася до ангажираните по един или друг начин в него външни играчи, сега е моментът те да се опитат да формулират нови сценарии и да използват наличните инструменти и средства за да си гарантират необходимия оперативен потенциал за бъдещи действия в региона.
* Българско геополитическо дружество
