Преди малко повече от век, президентът на САЩ Теодор Рузвелт има възможност лично да наблюдава корените на най-голямата техногенна катастрофа в историята на човечеството. През 1904 той пише: „германският кайзер Вилхелм ІІ искрено вярва, че британците планират да го нападнат, да разгромят неговия флоат и дори да се обединят с Франция за унищожителна война срещу страната му.
Всъщност, британците нямат подобни намерения, но самите те изпитват панически ужас, предполагайки, че кайзерът се готви тайно да формира алианс срещу тях с Франция или Русия или и с двете, за да унищожи флота им и да изтрие Британската империя от картата. Според мен, това е доста забавен пример, как взаимното недоверие и страх тласкат два велики народа по пътя на войната".
Както е известно, развръзката на тази история не се оказва никак забавна. Когато, десет години по-късно, Европа внезапно бива изправена на прага на войната, британците и германците опитват да се уверят взаимно, че нямат никакви агресивни намерения. Но тъй като и двете правителства са убедени, че собствените им планове имат отбранителен характер, те просто не могат да осъзнаят, защо опонентите им толково настойчиво твърдят, че се чувстват застрашени. И двете правителства смятат, че страхът, демонстриран от противната страна, е лицемерен и е поредното доказателство за нейната неискреност и агресивните и намерения. Всички опити да се убедят взаимно и да разрешат по някакъв начин възникналата опасна ситуация само задълбочават проблема, в комбинация с няколко други фактори, което в крайна сметка води до началото на Първата световна война (1914-1918), обхванала целия континент. Както посочва по-късно американският историк Барбара Тъкман в класическия си труд "Оръдия през август", посветен на корените на тази война, "нациите се оказват в капан, в задънена улица, от която тогава е нямало, а и досега няма изход".
Тоест, Първата световна война е резултат по-скоро на грешки и некомпетентност, отколкото на някакъв зъл умисъл. Историците дълго спорят, коя от страните носи по-голяма отговорност за разпалването на този конфликт, но малцина се съмняват, че "всяка от големите държави е дала своя принос от недалновидност и безотговорност". Така, Германия се опасява, че Франция, Русия и Великобритания ще я обкръжат, но при това продължава грубо да заплашва и трите, стимулирайки ги по този начин да се обединят в безпрецедентен алианс срещу нея. На свой ред, този алианс увеличава зависимостта на Германия от Австро-Унгария и, в крайна сметка, я превръща в заложник на нейната южна съседка. Великобритания пък смята, че алиансът ще позволи да бъде ограничен ръстът на военната и икономическа мощ на Германия без при това да обвърже Лондон с някакви твърди ангажименти, които да направят урегулирането на локалния конфликт практически невъзможно. Страхът на Австро-Унгария, че национализмът може да унищожи многонационалната империя, и пречи да осъзнае, че ограничената война на Балканите може бързо да излезе изпод контрол и да прерасне в катастрофален общоевропейски конфликт. Цар Николай ІІ пък разчита, че ограничената мобилизация против Австро-Унгария ще позволи сдържането на агресията и срещу руския съюзник Сърбия. По-късно обаче с изненада открива, че плановете за военни действия на собствения му Генерален щаб предполагат пълна мобилизация както против Австро-Унгария, така и против Германия.
В същото време, разпространението на технологиите за изграждане на железопътни линии означава, че всяка държава, която не мобилизира светкавично армията си в отговор на най-малкото движение на противника, се изправя пред перспективата за практически гарантирано военно поражение. В резултат възниква взривоопасна смес от ингредиенти, подхранваща онова, което Хенри Кисинджър нарича "политическата машина на Стращния съд", чувствителна към множество потенциални "стартови импулси".
Глупавите сравнения на Русия с Третия Райх
Днес малцина във Вашинггон смятат, че напрегнатите ни отношения с Русия представляват същата заплаха. Господстващата парадигма по отношение на разбирането и реакцията на "руската заплаха" се свежда по-скоро до възраждане на образите от Втората световна война. Редакторските статии и колонки в големите американски медии са пълни с унизителни препратки към Мюнхенската среща през 1938, на която британският премиер Невил Чембърлейн предприема трагичния си опит да удовлетвори териториалните претенции на Хитлер и постига злополучното споразумение, което уж трябва да гарантира "мира нашето време" (Peace for our time). По време на предизборната си кампания през 2016 кандидатът за президент от Демократическата партия Хилари Клинтън открито предупреди, че декларациите на Москва, относно задължението и да защити рускоезичното малцинство в Украйна, напомнят декларациите на нацистка Германия, че "трябва да защити немските малцинства в Полша и Чехословакия".
По същия начин, сенатор Линдзи Греъм и мнозина други републиканци си позволиха да сравняват президента на Русия Владимир Путин с Адолф Хитлер, а редица журналисти - да го наричат "Путлер". Според тях, подобно на Хитлер, Путин е авторитарен лидер, таящ в себе си горчива обида заради териториалните загуби и несправедливото отношение към страната му. Твърди се, че, също както и Хитлер, Путин гледа на призивите за дипломатически компромис като прояви на слабост, от които би могъл да се възползва. Някои смятат, че, пак подобно на Хитлер, в момента Путин е подвластен на експанзионистки амбиции, които следва незабавно да бъдат "задушени и потиснати", преди той започне да действа прекалено дръзко и активно.
От гледната точка на онези, които разглеждат руската заплаха през тази призма, основната опасност са агресивните намерения на Кремъл, а главната задача е да бъде сдържана със сила руската "агресия". Войните често започват, защото онези, които ги разпалват са убедени в способността си да победят. Що се отнася до разузнавателните аналитични центрове, тази тревога води до съсредоточаване на усилията за изучаване на руските планове за военни действия и системите на въоръжение на руснаците, както и до търсене на признаци за подготвяна атака. Така например, военни експерти на САЩ и НАТО, анализирали подготовката на Русия за мащабните военни учения "Запад" през 2017, предупредиха, че тези учения могат да се окажат руски "троянски кон", т.е. прикритие за окупирането на Беларус или за нахлуване в някоя балтийска държава (както е известно, не се случи нищо подобно). Служители на британското разузнаване пък предупреждават, че руските хакери вече са в състояние да извеждат от строя цели електроцентрали, да "пробият" системите за управление на въздушното движение и дори да изключат дистанционно системите за климатизация. Водещи фигури в средите на американската разузнавателно общност бият тревога във връзка с предполагаемите стремежи на Москва да ерозира основите на западните демокрация и да унищожи "международния ред, формирал се след края на Втората световна война". С подкрепата на инициативен комитет, сред чиито членове бе и директорът на Националното разузнаване на САЩ Джеймс Клапър, холивудският актьор Морган Фриймън се появи във видеоклип, в който отправя мрачно предупреждение, че се намираме във война с Русия и следва да и дадем отпор, иначе ще претърпим поражение.
Когато става дума за политиците, погледът върху ситуацията от подобен ъгъл им позволява да се концентрират върху готовността да се борят и способността да удържат победа. Дипломацията играе второстепенна роля при решаването на проблемите с агресията, в духа на Втората световна война. От тази гледна точка не се допускат споразумения с "държавите-агресори", които трябва да бъдат наказани и изолирани. Според нея, неспособността на Запада да се противопостави на "руската агресия" в Грузия, Украйна, Сирия или в киберпространството, провокира още по-голяма агресивност. И, напротив, твърди се, че силата и решимостта ще накарат потенциалния агресор да отстъпи и да потърси по-лесни мишени другаде. Стратегията за национална сигурност на администрацията на Тръмп до голяма степен представлява отражение на този консенсус: "както показва опитът, готовността на противниците да се откажат или да се въздържат от агресия, зависи от това, как те възприемат мощта на САЩ и жизнеността на американските алианси. С други думи, ако искаме мир, следва да демонстрираме готовност за война”.
Гласовете на "реалистите": Русия просто се отбранява
Далеч не всички обаче смятат, че намеренията на Русия имат настъпателен характер. Разпространена е и друга гледна точка (макар че към нея се придържат сравнително по-малко експерти), според която Русия на Путин представлява неособено силна държава, която просто се отбранява от разширяването на НАТО на изток и от опитите на Вашингтон да промени руската вътрешна политика. "Действията на Путин са предимно "реактивни" - смята почетният професор от Нюйоркския университет Стивън Коен. Впрочем, известният политолог Джон Миршаймър формулира още по-ясно тази теза: действията на Русия, включително присъединяването на Крим и опосредстваната война в Украйна, "имаха отбранителен, а не настъпателен характер и бяха мотивирани от законната тревога на Москва във връзка с нейната сигурност". Привържениците на тази гледна точка често цитират "бащата" на стратегията на сдържането” Джордж Кенан, който преди двайсетина години предупреди за вероятните последици от разширяването на НАТО: "Ще станем свидетели на крайно негативна реакция от страна на Русия и тогава (привържениците на разширяването на пакта) ще заявят, че винаги са са предупреждавали, какво представляват руснаците, но това просто не е вярно". Според него, Русия не е държава, "отчаяно стремяща се да атакува Западна Европа". Русия не е нацистка Германия, а Путин не може да бъде сравняван с Хитлер. От гледната точка на тази група западни анализатори, подобни аналогии по-скоро усилват емоционалното напрежение, отколкото обясняват случващото се, и тласкат Запада към много опасни решения.
Привържениците на версията за "отбраняваща се Русия" посочват, че, когато агресивните действия на една страна се обяснават с изпитваните от нея страхове и нейната уязвимост, демонстрациите на непоколебима решимост и готовност за битка, които играят изключително важна роля за противопоставянето на заплахи "в духа на Хитлер", могат да се окажат контрапродуктивни. Вместо да предотвратят "агресията", демонстрирайки готовност за отпор, силовите мерки против една държава, която и без това смята, че е изправена пред външна заплаха, могат само да усилят усещането и за уязвимост и да провокират опасна ответна реакция. Според тази група експерти, САЩ са се сблъскали с този феномен в бившата съветска република Грузия през 2008. Убедени, че Москва следва някакви агресивни планове спрямо южната си съседка, политиците от Вашингтон активизираха подготовката на грузинските въоръжени сили, открито призоваха за приемането на тази страна в НАТО и отправиха множество предупреждения към Москва, разчитайки, че по този начин ще накарат Русия да се въздържи от враждебни действия. Истината обаче е, че тези стъпки доведоха до точно обратния ефект. Русия беше силно обезпокоена от перспективата за присъединяване на Грузия към НАТО, а пък режимът в Тбилиси - вдъхновен от американската подкрепа - стартира военна операция в Южна Осетия, което проводира незабавния масиран ответен удар на руснаците, включващ и серия от кибератаки. Тоест, резултатът от всичко това бе една напълно предсказуема война, която САЩ можеха да предотвратят (а на практика я провокираха), и Вашингтон бе изправен пред избора или да протестира напразно против овладяването на откъсналите се от Грузия райони, или да рискува да започне ядрена война с Русия.
Дипломатичният подход
От гледната точка на онези, които смятат, че Москва заема отбранителна позиция, предпочитаната реакция на нейните действия е дипломатическият подход, в духа на принципа "не причинявай вреда": т.е. следва да бъдат прекратени опитите да се навреди на Русия, застрашавайки една държава, чието положение и без това е уязвимо, и да стартира обсъждане на евентуални компромиси и начини за урегулиране на конфликта. Коен например, се обявява против разполагането на американски ракети със среден обсег в Европа и продажбата на въоръжение на Украйна, призовавайки за сътрудничество в борбата срещу общите заплахи, както и съгласуване на нови правила за регулиране на двустранните отношения. На свой ред, Миршаймър предлага да бъде сложен край на това, което самият той нарича "троен пакет от политически мерки" - т.е. разширяването на НАТО, разширяването на ЕС и прокарването на демокрацията. Според него, в основна цел на Запада по отношение на Украйна и другите държави, разположени в "сивата зона" между Русия и НАТО, трябва да стане "отказът от плановете за тяхната уестърнизацията и концентриране на усилията за превръщането им в неутрална буферна зона между НАТО и Русия, т.е. в нещо подобно на Австрия по време на студената война".
Ако искаме мир с Русия, твърдят Коен и Миршаймър, следва да акцентираме върху общите неща и компромиса, а не да разчитаме на военния натиск и санкциите. Не може да се твърди, че очертаните по-горе две гледни точки, обясняващи поведението на Русия и обуславящи американската реакция на него, са съвършено погрешни. Вече почти никой не се съмнява в убедеността на Русия, че тя всъщност заема отбранителна позиция предвид разширяването на НАТО и активната намеса на Вашингтон във вътрешната и политика през 90-те години. Москва таи у себе си дълбока обида и очевидно изпитва недоверие към намеренията на Америка. През последните 25 години тя престана да вижда в САЩ партньор и постепенно започна да ги възприема като противник - отчасти заради онези действия на Америка, които смята за застрашаващи нейната сигурност. Като минимум, поне част от онези стъпки на Москва, които Вашингтон възприема като непровокирана от нищо агресия (например т.нар. руска намеса в президентските избори в САЩ през 2016), се смятат от руснаците за естествена реакция на дългогдишната намеса на Запада във вътрешните работи на Русия и нейните съседи.
Другите мотиви на Русия
В основата на поведението на Русия обаче, не са заложени само отбранителни мотиви. Тя с основание са смята за велика държава, която просто не е имала късмет през 90-те, но която следва да играе ключова роля в международните отношения, наред със САЩ, Европа (ЕС) и Китай, и да доминира по отношение на съседите си, както обикновено правят великите държави. Трудно е да бъдат оспорени твърденията, че военното присъствие на Русия в Южна Америка например (авторът очевидно има предвид Венецуела - б.р.), т.е. в един регион, разположен много далеч от руските граници, който почти не е свързан с ключовите интереси на Москва, е мотивирано от нещо друго, освен от стремежа и да докаже на Вашингтон, че наистина е велика държава, способна да провокира проблеми в регионите, доминирани традиционно от САЩ. Натрупаната през последните 20 години обида в средите на руската политическа класа се обяснява отчасти с убедеността и, че Вашингтон се отнася към Русия като с подчинена страна и, че именно САЩ и пречат да възстанови статута си на велика държава.
Предполагаемото желание на Русия да възстанови сферата си на влияние в прилежащите и държави, беше използвано от последните като основен аргумент в усилията им да влязат в НАТО и да си гарантират подкрепата на САЩ, което на свой ред само усилваше страховете на Москва, провокирайки спирала на нарастваща взаимна враждебност. Истината е, че тази смес от отбранителни и настъпателни мотиви не е нещо ново в руската външна политика. Коментирайки поведението на Русия в навечерието на Първата световна война, Кисинджър посочва: "Отчасти отбранителна и отчасти настъпателна, стратегията на Русия винаги е имала двойнствен характер и именно тази двойнственост провокира на Запад сериозни спорове относно нейните намерения, продължаващи и през почти целия съветски период".
Проклетите въпроси
В теорията на управлението има специален термин, с който се обозначават сложните ситуации, довели до началото на Първата световна война - "проклетите въпроси". При това този термин подчертава не толкова "проклетия" характер на един или друг проблем, колкото сериозните предизвикателства, свързани с него. Сред особеностите на тези проблеми е, че опитите те да бъдат декомпозирани на съставляващите ги елементи и да бъдат решени "част по част", се оказват абсолютно контрапродуктивни. Решаването на един аспект на даден проблем може да задълбочи другите, добавяйки нови затруднения. Множеството отделни компоненти са взаимносвързани и си взаимодействат помежду си по начини, които се променят с времето. Отношенията в рамките на подобни системи не са аритметични и добрите намерения невинаги гарантират успех. Всяко конкретно действие моментално оказва влияние върху другите съставляващи елементи на системата, като това въздействие нерядко е разрушително. Освен това е изключително трудно да се прогнозира, какво точно ще се окаже въпросното въздействие.
Макар че предизвикателството, което отправя Москва, не се вписва нито във версията за "атакуващата Русия", нито в тази за "отбраняващата се Русия", множеството преплитащи се въпроси, пронизващи руско-американските отношения, са именно отражение на сложния характер на класическия "проклет въпрос". Съвършено противоположните визии за намеренията на другата държава изкривяват сигналите, които тя изпраща и укрепват погрешните хипотези относно това, как противникът ще реагира на едни или други събития. Нерешените въпроси относно архитектурата за сигурност, формирала се в Европа след края на студената война, подхранват антагонизма. Новите кибертехнологии, последиците от които все още не са добре изучени, в комбинация с разработването на съвременни системи за доставка на стратегически оръжия, дават на атакуващата страна огромни предимства пред онзи, който се защитава, усилвайки усещането за уязвимост и провокирайки агресия. Промените в глобалния геополитически ред се трансформираха в заплаха за господството на САЩ и, в същото време, дадоха на Русия и други държави възможност да разширят влиянието си. Всяка от страните се оказва във все по-голяма зависимост от ненадеждни посредници, чиито интереси се пресичат, но при това не съвпадат изцяло, с интересите на техните "спонсори". И всяка от страните се опитва да се справи с вътрешнополитическите си предизвикателства, които усилват усешането за уязвимост и ограничават способността и да формулира и реализира на практика ефективна външна политика. Междувременно, предишните правила, обуславящи съперничеството между Вашингтон и Москва в епохата на студената война, изчезнаха, а нови принципи, способни да стабилилизира и сдържат новото съперничество, така и не се появиха. Всички тези фактори се усилват взаимно, формирайки порочен кръг от динамични взаимодействия. Нещо повече, взаимната обвързаност между отделните компоненти на тези проблеми водят до нарастване на опасността, че нечии случайни и постъпателни действия могат да доведат до неочаквани последици. Също както и в Сараево през 1914, и днес дори незначителни събития могат да взривят това сложно кълбо от проблеми и да доведат до мащабни катастрофални резултати.
Капанът на възприятията
Повтаряйки опита на Великобритания и Германия, предшестващ началото на Първата световна война, днес САЩ и Русия се оказват в капана на възприемането на заплахата. Руснаците отдавна са убедени, че Вашингтон се стреми да обкръжи страната им с враждебно настроеени марионетни режими и да свали правителството в Москва. Наскоро пък, американците стигнаха до извода, че Кремъл се опитва да използва кибероръжие за да раздели нашето общество и да ерозира американската демокрация. И САЩ, и Русия смятат предполагаемите страхове на другия, в най-добрия случай, за преувеличени, а най-често - за откровена лъжа. САЩ обвиняват Русия, че страда от параноя, а Русия им отвръща с обвинения в русофобия. Това нежелание да се вземат предвид взаимните страхове само укрепва възприемането на заплахите от всяка от страните.
Кибертехнологиите допълнително изострят този проблем. От една страна, техният разрушителен потенциал е огромен. Както посочва Консултативният комитет за отбранителна политика на САЩ: "комбинираното въздействие на кибератаките потенциално би могло да доведе до екзистенциални последици. Макар че проявите на ядрената атака и на атаката в киберпространството са различни, в крайна сметка екзистенциалното им въздействие върху САЩ е едно и също". От друга страна, отбранителните системи в киберпространството не са в състояние да направат практически нищо за да спрат атакуващата страна, която - при наличието на достатъчно умения и решимост - може да използва "вратичките" в програмите и човешките грешки за да проникне на практика във всяка система. Това внушава дълбоко усещане за уязвимост у отбраняващата се страна.
Изразходването на много часове за анализ на милиони редове на компютърни програми за да бъде открит вкарания в тях вирус често се оказва безмислено, ако си имате работа с опитни хакери. И дори, ако подобно търене не даде резултат, отбраняващата се страна не може да е сигурна, че някъде в огромната мрежа не е заложена "кибер-бомба". Впрочем, тя не може да сигурна и, че откритото от нея не е "операция под чужд флаг", т.е. вирус, пуснат от трета страна, опитваща се да прикрие своята причастност. Още по-голяма тревога поражда фактът, че намеренията на хакерите често остават неясни, дори и след като действията им бъдат разкрити. Кибератаките, целящи събиране на данни, могат първоначално да изглеждат като подготвка на диверсионни действия, в резултат от което се размиват границите между шпионажа и войната. Подривните киберкампании за влияние, целящи да разделят и да завоюват противника, могат на практика да изглеждат също както и кампаниите, чиято цел е да принудят противника да направи отстъпки, на каквито поначало не е склонен. Тези досадни обстоятелства принуждават отбраняващата се страна да премине в настъпление - т.е. да проникне още по-дълбоко в мрежите на противника за да си изясни, с какво точно се занимава, използвайки собственото си кибероръжие с цел да откаже противника от предприемането на агресивни действия.
Екзистенциалната киберзаплаха
В резултат от това, кибертехнологиите породиха нова форма на екзистенциална заплаха, която силно напомня по своето въздействие ядрените технологии, определили хода на студената война. Уви, тази нова екзистенциална заплаха се подчинява на друга логика. Това оръжие, което в повечето случаи е "невидимо" и може бързо да загуби ефективността си, ако не бъде внедрявано и усъвършенствано, дори ако не се използва. Самата природа на това оръжие принуждава държавите да предполагат и да се готвят за най-лошото. За разлика от студената война, когато именно ядрената заплаха породи концепцията за взаимно гарантираното унищожаване, оказало определено стабилизиращо въздействие, кибертехнологиите породиха разрушителна спирала на агресия и насрещна агресия в киберпространството, когато реалното или предполагаемо проникване в системата на една страна я принуждава с удвоена сила да се стреми да компрометира системите на противника.
Този феномен представлява доста сериозна опасност, дори ако се ограничава само в рамките на киберпространството. В условията на глобализирания свят обаче, където всичко е взаимносвързано, т.е. където финансовите мрежи, търговските операции, медийните платформи и системите за контрол и командване на ядрените сили са свързани, по един или друг начин, помежду си, предотвратяването на излизането на заплахата извън пределите на киберпространството е изключително сложно. Тъй като кибер-несигурността усилва страховете, свързани със стратегическите намерения на други държави и, паралелно с това, поражда въпроси, дали системите за предупреждаване ще могат да сигнализират за атаката и дали ракетите ще бъдат изстреляни с натискане на съответните бутони, антикризисното управление се превръща в изключително неблагодарно занимание. За разлика от Лас Вегас, съвсем не е задължително това, което се случва в киберпространството, да си остане само в неговите рамки. Рано или късно, тази заплаха ще засегне и други сфери, включително икономиката и динамичните военни операции.
И така, при подобни условия, как можем да се справим с очертаващия се проблем в духа на Първата световна война? За съжаление, няма универсална рецепта за успех. Помните ли думите на Лев Толстой, че всяко нещастно семейство е нещастно по своему? Всеки зловреден проблем притежава собствени индивидуални характеристики, изискващи специфичен подход. Съществуват обаче редица важни принципи, които могат да помогнат да намалим вероятността за катастрофа и да повишим вероятността за постигане на прогрес в отношенията с Русия.
"Ендемичният експанзионизъм" на Москва
За начало е необходимо да разширим фокуса на вниманието си. Сред основните причини за неуспехите при търсенето на отговор на "проклетия въпрос" е, че той се разглежда като тесен линеен проблем, имащ само една първопричина, която може да бъде отстранена с полагането на достатъчно целенасочени усилия. САЩ много пъти "настъпваха тази мотика" в опитите си да постигнат взаимодействие с Русия в периода след края на студената война. По правило, ние се опитвахме да разделим всички въпроси на различни категории, предпочитайки да концентрираме вниманието си върху споровете, които са актуални за вътрешната политика на САЩ, както и на онези възможности, които (както се надявахме) биха ни помогнали да постигнем целите си. Винаги сме били склонни да търсим първопричините за проблемите в двустранните отношения, а от известно време насам започнахме да приписваме нарастващите опасности в руско-американските отношения на "самата природа на путинизма и ендемичния експанзионизъм на Русия" ("ендемичен" означава, остатъчен, т.е. запазил се от времето, когато Русия/СССР действително има възможност и желание за експанзия - б.р.). Тоест, американците искрено вярваха, че решителния ответен натиск ще намали "склонността на Русия към агресия". Опитвахме се да постигнем прогрес, посредством постепенни ("стъпкови") мерки, разчитайки, че успехите в такива области, като борбата с тероризма например, ще ни позволят да създадем основа за укрепване на руско-американските отношения.
На чисто интуитивно равнище, подобен подход разчитащ на "стъпковите" действия и разпределяне на спорните въпроси по категории, изглежда доста разумен. Защо да усложняваме нещата, ако можем да декомпозираме проблема на съставляващите го елементи и да се концентрираме върху това, което е най-актуално и лесно постижимо? В основата на този подход е заложен "ефектът на силозната кула", поощряващ тясната специализация и препятстващ междуорганизационната интеграция. На практика обаче, този подход не работи. Въпреки всичките ни усилия, руско-американските отношения продължиха да се влошават, а недоверието между ръководствата на двета страни продължи да нараства от края на студената война насам. Както посочва експертът по планиране Ръсел Ейкоф, коментирайки зловредните проблеми, "ако действаме както обикновено, декомпозирайки сложния проблем на съставляващите го части, а след това се опитаме да решим всяка от тях поотделно, със сигурност няма да решим комплексния проблем, като цяло".
Да заложим на наградата, вместо на наказанието?
Дуайт Айзенхауер обичал да повтаря, че най-добрият начин да бъде разрешен някой, на пръв поглед неразрешим, проблем, е да бъдат увеличени неговите мащаби. По-разширеният и по-всеобхватен подход към решаването на зловредния проблем с американско-руските отношения вероятно ще доведе до появата на сериозни предизвикателства в управлението на процеса на взаимодействието между различните американски агенции и ще изисква участието на по-голям брой субекти и по-голяма интеграция, но при липсата на такъв подход най-вероятно ще продължим да се свличаме назад в опитите си да постигнем поне някакъв прогрес. За да бъде сложен край на кръвопролитието в Украйна се налага да бъде решен отдавнашния въпрос за ролята и мястото на Русия в европейската архитектура за сигурност. За бъдат ограничени машабите на предполагаемата руска агресия в киберпространството пък следва да бъдат съгласувани някакви правила за намесата (участието) на САЩ и Руската Федерация във вътрешните работи на други държави. При това, наказанията за нарушаването на тези правила трябва да се комбинират с поощрения за "добро поведение". В противен случай просто ще официализираме решителния стремеж на Русия да се протrвопоставя на политиката на САЩ, ще стимулираме сътрудничеството и с Китай в сферата на сигурността и ще ерозираме позициите на НАТО и ЕС. Нито една от тези стъпка обаче няма да е ефективна при липсата на разведряване на напрежението в международните отношения, което би ни позволило да ограничим американско-руското съперничество в разумни граници.
Признаването на факта, че проблемите в отношенията ни с Русия нямат линеен характер налага и други изводи. То ни навежда на мисълта, че следва да подхождаме към реализацията на своите стремежи много по-смирено, признавайки, че собствените ни знания и възможности са ограничени, като никога не забравяме за риска следваната от нас политика да доведе до непредвидени последици. Струва си да помним това най-вече, когато разглеждаме темата за "прокарването на демокрацията" - въпрос, който ерозира руско-американските отношения през целия период след края на студената война. Прокарването на принципите на свободата и справедливостта по целия свят е интегрална част от онова, което представлява Америка. Огромна роля обаче играе това, как точко прокарваме тези принципи. Ако либерализацията няма линеен характер, а представлява процес, протичащ в рамките, очертани от сложни и тясно взаимносвързани фактори, повечето от които просто не можем да контролираме, тогава възприемането от Америка на един по-смирен и не толкова натрапчив подход би позволило да бъде минимизирана вероятността от контрапродуктивни действия и ще подобри твърде слабите ни успехи в разпространението на демократичните идеали извън пределите на САЩ.
Освен това, ще ни се наложи да сложим своебразни "амортисьори" на нашата система. В условията на съвременния динамичен и глобализиран свят, сътресенията - т.е. промените, които се осъществяват внезапно, по никакъв начин не се вписват в предшестващите ги тенденции и понякога имат катастрофални последици - са неизбежни. Ако говорим за последните няколко десетилетия, такива сътресения бяха разпадането на Съветския съюз, финансовата криза през 2008, "арабската пролет", а също най-различни екстремни и непредсказуеми събития, станали резултат от сложната системна динамика. На практика, точната форма и времето на тези сътресения няма как да бъдат прогнозирани, но ефектът от тях може да бъде поне частично смекчен. Тоест, ако първото правило в процеса на решаване на "зловредните проблеми" е да не гледаме на тях като на линейни задачи, които могат да бъдат решени "част по част", второто правило е свързано с необходимостта в системата да бъдат инкорпорирани механизми, гарантиращи нейната устойчивост, които ще позволят поне малко да бъде смекчено въздействието на сътресенията, когато те се случат.
Дипломацията изостава от развитието на технологиите
Повишаването на съпротивителните способности на системата не означава задължително стремеж към стабилност. Макар че в основата на този стремеж стоят добри намерения, подобна цел може да доведе до формулиране на позиции, които са прекалено гъвкави за да издържат на сътресенията, прекалено ограничени за да се адаптират към предизвикателствата и прекалено ориентирани към запазване на статуквото за да могат да се приспособят към промените. Съществуващата преди началото на Първата световна война система в Европа се оказва прекалено инертна и неспособна да се адаптира към новите геополитически предизвикателства и променящите се социални сили. В резултат на континента се формира система от противоборстващи си алианси, концентрирани върху укрепване на връзките вътре във всеки отделен "лагер", вместо върху нанасянето на необходимите за поддържане на всеобщия баланс на континента корективи.
Тогавашната дипломация не е наясно за същността на новите технологии и възможните последици от тях за характера на войната и не съумява да се справи с императивите, възникнали във връзка с появата на железопътното съобщение и предимствата, които дава изпреварващата атака. В резултат от това, системата започва да повишава силата на ударите, вместо да ги потиска, и се оказва изключително уязвима за сътресенията, възникващи в резултат от сравнително незначителни спорове.
Комуникацията е ключов елемент на устойчивостта в кризисните ситуации. След Карибската ракетна криза САЩ и Съветският съюз създадоха т.нар. "гореша линия" между лидерите във Вашингтон и Москва, защото стана ясно, че своевременните и директни преговори играят изключително важна роля за предотвратяването на непреднамерена война. Същите съображения относно необходимостта да бъдат предотвратени случайни сблъсъци между американските и руските военни в Сирия накараха военните командвания на САЩ и Русия да създадат през 2016 официален канал за връзка в тази страна. Ако този канал бъде разширен така, че да обхваща и руско-американските дискусии относно урегулирането на евентуални кризи на сигурността в Европа и извън нейните предели, това би било важна предварителна стъпка към намаляване на вероятността от ескалация.
Налага се да обсъдим с руснаците много неща, касаещи Украйна, Северна Корея, Иран и други държави, а също нашите паралелни опити да се справим с терористите, както и отношението ни към въпросите, свързани с кибероперациите, включително с т.нар. "атаки под фалшив флаг", чиято цел е да бъдат разсеяни подозренията или да се разпали конфликт между Русия и САЩ. Не бива да забравяме обаче, че способите за решаване на тези проблеми следва да се обсъждат именно сега, а не в условията на задушаваща ни криза.
Следващият етап в процеса на повишаване устойчивостта на системата изисква очертаване на нейните слаби места и изграждане на допълнителни опори, които да могат да компенсират тяхната ерозия или дори загуба.
Американската система за глобално позициониране (GPS), системите за космическо базиране, избирателните системи, както и частните и държавни предприятия - са все примери за такива системи, от които зависят множество ключови военни, политически и комерсиални функции и които са изключително уязвими от разрушаващо външно въздействие. Много малко от тях имат независими алтернативи, способни да сработят, т.е. да ги заменят в случай на извънредна ситуация. В днешната епоха на уязвимост в киберпространството и противоспътникови оръжия, технологичната обезпеченост не е разкош, а необходимост. Тя позволява да бъдат намалени нашите страхове, свързани със собствените ни слаби места, и лишава противниците от стимул за нанасяне на удари по ключови обекти на нашата инфраструктура.
Необходимият набор от правила
Жизнеспособността изисква разработване и спазването на определен набор от правила, който и приятелите, и враговете ни ще смятат за легитимни. Отношенията между САЩ и СССР бяха най-нестабилни в самото начало на студената война, когато правилата още не бяха установени. Берлинската и Кубинската кризи пък се дължаха на опитите на Съветския съюз да провери границите на търпение на Америка и степента на нейната готовност да поема рискове. В момента, когато тези граници станаха повече или по-малко очевидни, започна да се оформя и онзи набор от формални и неформални правила, позволили да бъде ограничена вероятността, че опосредстваните войни в Третия свят и другите форми на съперничество между свръхдържавите през 70-те и 80-те години на ХХ век могат да прераснат в далеч по-мащабни конфликти. Днес киберпространството и космосът се намират в състояние, аналогично на състоянието, характерно за началния период на студената война, когато все още липсва консенсус между великите държави относно правилата, способни да сдържат и ограничават рисковете.
Проблемът обаче е, че една система с прекалено стриктни правила на функициониране, може просто да не успее да се адаптира към промените и да не се справи със сътресенията. През последните няколко години, онези режими за контрол на въоръженията и "хелзинкските правила", които характеризираха международния ред в разгара и в края на студената война, бяха разрушени, защото не можаха да се приспособят към натиска на формиращата се мултиполярност, новите технологии и политическите промени. В момента европейската архитектура за сигурност и управлението на международните финансови институции се оказват точно онези сфери, в които изгодните за Америка норми биват подложени на натиск от страна на Русия, Китай и други развиващи се държави. Необходимо е да се намери баланс между прекалено стриктните правила на функциониране и прекалено слабата структура за да бъде постигнат международен консенсус около такъв набор от правила, който ще позволи да се повиши жизнеността на системата в условията на ХХІ век.
Скептиците в САЩ и Русия се отнасят презрително към тезата, че правилата биха могли по някакъв начин да ограничат действията на една или друга държава, която не желае да уважава правилата и споразуменията и, паралелно с това, демонстрира агресивни намерения към своя опонент. Действително, когато една или друга държава смята, че ключовите и национална интереси са поставени на карта, никакви договори и политически споразумения не биха и попречили да предприеме действията, които смята за необходими. Историята обаче показва, че дори и заклети врагове могат да постигнат взаимно разбирателство, което пък ще способства за взаимната сдържаност и ще позволи да бъде намалена вероятността от криза, възникнала в резултат от погрешни интерпретации и неразбиране. В периода на разведряване на международното напрежение Вашингтон и Москва несъмнено се възприемаха взаимно като незаслужамащи доверие противници, но в същото време осъзнаваха, че взаимното разбирателство способства за реализацията на собствените им интереси, ограничавайки рисковете и сдържайки съперничеството между тях. Дори ако, в крайна сметка, правилата изиграят незначителна роля в случай, че възникне конфликт, те все пак ще помогнат съществено да бъде ограничена вероятността за развитието на подобен конфликт, особено ако са подкрепени от стратегии за гарантиране на спазването им.
Регресът, който всъщност се оказва прогрес
По нататък, налага се да се използват някои странични аспекти на системата. При разрешаването на "проклетите въпроси" пътят към успеха рядко е прав. Докато зле обмислените действия могат да провокират верига от негативни обратни връзки и да породят разрушителна каскада от непредвидени последици, винаги са възможни и други стъпки, които могат да доведат до обратния резултат. Това, което мнозина биха сметнали за незначителни или дори регресивна стъпки, би могло - напук на всичко - да стартира процеси, помагащи на САЩ да постигнат желаните резултати, които няма как да постигнат в резултат от фронтална атака или постепенно придвижване напред. Както е известно, разполагането на американските ракети "Пършинг ІІ" в Европа в началото на 80-те години на ХХ век поражда бурни критики, тъй като мнозина смятат, че тази стъпка ще усили страховете на Съветския съюз от ядрената заплаха и ще увеличи вероятността от започване на война, но всъщност именно тя постави основата на благотворния цикъл, който в крайна сметка убеди Москва да седне на масата за преговори относно споразумението за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег и позволи да бъдат заздравени отношенията между САЩ и СССР. По същия начин, мнозина квалифицираха Хелзинкските споразумения от 1975 като "най-голямата лъжа в следвоенната история", която ще даде възможност на Москва да закрепи господството си в Източна Европа, но за всеобщо учудване те изиграха важна роля за отслабването на съветския контрол над този регион, позволиха да бъде подобрена ситуацията в хуманитарната сфера и станаха предпоставка за укрепване на отношенията между Изтока и Запада.
Една от сферите, където подобна стъпка назад би могла да доведе до прогрес, е свързана с онези цели, които Москва и Вашингтон искат да постигнат в рамките на своите отношения. За да бъде прекратен процесът на влошаване на тези отношения, двете страни следва честно да признят, че са съперници и, че целта им не е да градят партньорство, а да ограничат съперничеството си в безопасни граници, с които ще се съобразяват и двамата играчи. Тоест, вместо да се концентрираме върху малките неща, по които Вашингтон и Москва са съгласни един с друг, следва да очертаем всички сфери, в които между нас има разногласия.
Как би могла да помогне подобна стъпка назад? Основното и достойнство е, че тя едновременно отразява реалността и се съгласува с вътрешната политика на двете страни. САЩ и Русия не са партньори и, на практика, вече нямат желание да се стремят към партньорство, предвид вкоренилите се взаимни подозрения и горчивите разочарования от последните 25 години. Ако откровено признаем тази реалност, това би позволило разумно да ограничим и желанията си относно необходимия прогрес. Подобна позиция не предполага донкихотовски опити да се промени възприемането на степента на враждебност на противната страна и не прави прогреса зависим от успешното решаване на неразрешимите проблеми, които пречеха на сътрудничеството в миналото, или пък от постигането на грандиозни сделки, които нито едната, нито другата страна могат да си позволят в момента. В същото време този подход принуждава страните да се съобразят с опасността от внезапен конфликт, ясно да дадат да се разбере, че не искат война и да поставят основите за дискусии относно това, как американско-руското съперничество би мого да се ограничи в безопасни и приемливи за двете страни рамки.
Намеренията на Путин: добри, но вече неактуални?
Друга възможност е свързана с Централна Азия. Онази помощ, която Путин оказа през 2001 на САЩ, допускайки създаването на американски военни бази в Централна Азия беше еднозначно доказателство, че в онзи момент той се стремеше към стратегическо партньорство със САЩ. Само че настойчивият стремеж на Вашингтон да превърне тези "временни" бази в постоянно, въпреки съществените успехи на американците в изтласкването на Движението Талибан от властта, стана една от причините Путин да се разочарова от идеята за партньорство със САЩ. Това изигра второстепенна, но все пак достатъчно значима роля за промяната на начина, по който руснаците възприемаха намеренията и степента на надеждност на САЩ. Постоянното американско присъствие в този регион се превърна в обединяващ фактор в процеса на укрепване на сътрудничеството между Русия и Китай, принуждавайки ги да потиснат съперничеството си. От друга страна, оттеглянето на САЩ от Афганистан не само стимулира регионалните играчи да поемат отговорността за борбата с екстремизма и поддържането на реда, но позволи постепенно да се възроди и руско-китайското съперничество за влияние в Централна Азия. Това пък би могло да доведе до постепенна промяна в силовия баланс вътре в триъгълника САЩ-Русия-Китай, в чиито рамки в момента Русия и Китай са обединили силите си срещу САЩ. Освен това, то може да накара руснаците да оценят новата роля на Вашингтон на "силов балансьор" в Централна Азия, тъй като Москва не разполага с достатъчна икономическа мощ за да съперничи с активното проникване на Китай в региона, а наследството на тесните връзки от съветско време с централноазиатските държави постепенно избледнява.
Третата възможност касае Европа. С нарастването на китайската мощ и руската настойчивост, Европа следва да поеме ключовата роля на системен противовес, способен да създаде и поддържа международния баланс. Тя обаче няма да може да изиграе подобня роля, ако дезинтеграционните сили на континента продължат да упражняват натиск върху НАТО и ЕС, заплашвайки да ускорят европейския разпад и трансатлантическото разцепление. Ситуацията, в която Русия се смята за несправедливо изключена от процеса на вземане на решенията относно европейската сигурност, я стимулира да изостря разногласията на континента и да задълбочава пукнатините, намалявайки в същото време вероятността, че една силна и здрава Европа ще може да се нагърби с ролята на балансьор. Заплахата, че САЩ могат да престанат да участват активно в случващото се в Европа, също оказва разрушително въздействие, усилвайки разногласията на континента и пораждайки у някои източноевропейски държави опасения, че НАТО може да не поиска да ги защити от руския натиск и възкресявайки страховете им от нова германска хегемония.
Въпреки всичко, онова, което на пръв поглед изглежда като разочароващи европейски тенденции, съдържа и потенциал за положителни промени. Макар че не толкова отдавна НАТО и ЕС се смятаха, образно казано, за "акули", чието разширяване и движение напред е жизнено необходимо за да съхранят функциите си в отсъствието на обединяваща външна заплаха, сега това разширяване вече не се разглежда като необходимо или желателно. Илюзиите, че Русия може да бъде интегрирана в европейските институции при западните уславия или пък да се превърне в нещо подобно на Швеция - някога мощна военна сила, която в момента е концентрирана единствено върху гарантиране високото жизнено равнище на собствените си граждани и приема, че Америка има право да доминира в основаващия се на нормите международен ред, се изпариха окончателно. Нещо повече, САЩ и другите държави от НАТО вече загубиха желание да използват този алианс за "експедиционни цели". Всички тези промени разкриват възможности за формирането на нови подходи, които доскоро изглеждаха непрактични.
Да върнем НАТО към чисто отбранителните му функции
Връщането на НАТО към първоначалната му цел, т.е. към гарантиране колективната сигурност на неговите членове, може да има редица положителни ефекти. Това би убедило Полша, балтийските държави и другите членове на пакта, опасяващи се от руския натиск, че алиансът е готов да ги защити, което пък ще смекчи вътрешните търкания в НАТО. Освен това, то ще създаде здрава основа за отправяне на ясни сигнали към руснаците относно намеренията на пакта, акцентирайки именно върху готовността да бъдат защитени неговите членове и прокарвайки ясна граница относно намесата на Русия във вътрешните им работи и - в същото време - демонстрирайки нежелание да се променят вече съществуващите граници на НАТО с приемането на нови членове, както и да се осъществяват кампании извън границите на алианса. Резултат от тези сигнали ще стане заинтересоваността на Европа и Русия да предотвратя нестабилността в страните, които не са част от алианса и са разположени между НАТО и Руската Федерация, да минимизират стимулите за формиране на нови военни алианси, застрашаващи едната или другата страна и да ограничат вероятността от непреднамерено участие в непосредствен конфликт. Подаването на подобни сигнали ще способства за двустранните и многостранни дискусии по въпроса за основните правила за взаимодействия с тези "междинни" (или "буферни") държави, което е необходимо условие за постигане на прогрес в разрешаването на продължаващия конфликт в Украйна и замразените конфликти в Молдова и Южен Кавказ.
Накрая, следва да сме наясно, че самите САЩ са онзи аспект на нашия "зловреден руски проблем", върху който можем да окажем най-ефективно влияние. Както е известно, Роналд Рейгън беще привърженик на идеята отношенията с противника да се градят от позиция на силата, тъй като това би способствало за постигане на оптимален компромис, когато това е възможно, или за постигане на победа, когато компромисът се окаже невъзможен. В основата на тази сила не е само икономическата и военната мощ, но и такива нематериални фактори, като увереността в собствените възможности и социалната енергия.
Джордж Кенан, който е един от бащите на "Плана Маршал", смята, че заплахата от страна на Съветския съюз след края на Втората световна война е по-скоро психологическа, а не военна, затова и препоръките му, относно начините за преодоляването и, също имат политически и психологически характер. През 1947 Кенан посочва, че най-добрият начин да се възстанови баланса в Европа и Азия е "да бъдат укрепени силите на естествената устойчивост в отделните страни, които са обект на комунистически атаки. Тази естествена устойчивост обаче е застрашена от силното изтощаване на материалната база и духовната енергия". Програмите за дългосрочна помощ, в чиито рамки бенефициентите на тази помощ сами носят отговорността за планирането и реализацията, се оказаха достатъчни за да бъде възстановена увереността на Западна Европа и Япония в собствените им сили и да се повиши съпротивителната им способност пред политическия и психологически натиск на СССР. "Помнете - посочва навремето Кенан пред слушателите си от Националния военен колеж - че сме заплашени не от военната мощ на Русия, а от нейната политическа мощ".
От дълго време насам американците извличат огромна полза от географската си защитеност от двата големи океана (Атлантическия и Тихия), своите огромни запаси от природни ресурси и политическата си специфика, формирала се хода на историята. В много отношения, САЩ са най-защитената велика държава, съществувала някога на планетата. През последните две десетилетия обаче, Америка се трансформира от нация, излъчваща увереност и готова да оглави целия свят и да разпространява своите ценности и система на управление, в полубалканизирана държава, страдаща от такива проблеми като задълбочаващи се обществени разногласия и неефективна политическа система, и опасяваща се, че "руските тролове" могат да унищожат основите на американското общество. Съветските дезинформационни кампании бяха характерна черта на епохата на студената война, но САЩ по правило виждаха в тях по-скоро досадна пречка, отколкото смъртоносна заплаха и в крайна сметка Америка успяваше да се справи с тях от позицията на силата и своята самоувереност.
Страхът пред руската пропаганда
В последно време обаче, Америка страда от остро усещане за вътрешна уязвимост и е обхваната от страх, че руската пропаганда може да хипнотизира американските избиратели, а руското разузнаване е в състояние да "управлява" президента на САЩ. Тази загуба на увереност в собствените сили играе важна роля и в процеса на изкривяване на американското възприемане на руската заплаха и увеличава вероятността за ескалация. Проектирането на вътрешните проблеми на Америка върху начина, по който тя възприема Русия, на практика отдавна се е превърнало в характерна за целия Запад тенденция. В класическото си изследване за това, как се променя отношението на САЩ и Европа към Русия, известният американски историк Мартин Малиа (1924-2004) отбелязва: "По различно време Западът или демонизира, или превъзнася Русия не толкова заради нейната реална роля, колкото заради страха и разочарованията или надеждите и стремежите, възникващи вътре в европейското общество във връзка със собствените му проблеми". Според него, жителите на Запада твърде често са "създавали образа на Русия като проекция на нашия собствен образ". Това с пълна сила важи и за сегашната ситуация.
Решаването на проблема с нарастващата неувереност в собствените сили не е никак лесно. За целта ще се наложи за се справим с редица други проблеми като икономическото неравенство, политическите пристрастия и общественото разделение и раздробеност, които тормозеха Америка дълго преди последните президентски избори през 2016. Освен това, на заден план все още стои изключително тревожният въпрос, дали дълбоко вкоренилата се американска политическа традиция на "сдържаното правителство" е в състояние да се справи с трудностите, породени от ерозията на авторитета на институциите вътре в разединеното и недоволно общество не само на Запад, но и в света, като цяло?
* Авторът е вицепрезидент на Центъра за национални интереси, в миналото е бил шеф на "руския отдел" на ЦРУ. Автор на книгата "Руският капан" и анализатор на "Нешънъл Интерест".
