Близкият Изток като бойно поле на глобалните ТНК

През последните десетина години силно се изостри противопоставянето между големите държави не само в борбата за контрол над териториите, разполагащи със сериозни запаси от енергоносители, но и за пазарите, където се пласират последните.

В търсенето на свръхпечалби глобалният енергиен бизнес не се спира пред нищо. Той активно лобира интересите си пред правителството на собствената си държава, забърква други страни в разнообразни военни конфрикти и санкционни войни, създава многобройни огниша на напрежение в света, осъществява тайно финансиране и оказва друга материална подкрепа на световния тероризъм, след което борбата срещу това зло се използва като предлог и оправдание за намесата във вътрешните работи на суверенни държави. Основната цел на този "управляван хаос" е получаването на максимална политическа и финансова печалба от онези, които провокират и режисират самата криза.

Проектите за транзит на ирански газ към Европа

Избухналата в Сирия гражданска война както и експлозията на тероризма на територията на Близкия Изток, до голяма степен, бяха следствие от битката за европейския енергиен пазар. За да си изясним сложната коминация от играчи и интереси, се налага да се върнем към събитията от 2014, когато вниманието на световната общественост беше изцяло приковано към развитието на конфликта в Украйна и изострянето на отношенията между Русия и ЕС. През лятото на същата година, на фона на проточилата се украинска криза и вече традиционните транзитни проблеми между украинския "Нафтогаз" и руския "Газпром", иранските газови компании решиха, че е дошъл моментът да се завърнат на европейския пазар. През август 2014 министърът на петрола на Иран Али Меджеди декларира готовността на страната да доставя природен газ в ЕС по тръбопровода "Набуко", т.е. предложи да бъде реанимиран изоставеният проект за този газопровод (1). Според Меджеди, иранският газ е единствената конкурентоспособна алтернатива за Европейския съюз. Без него газопроводът би бил безполезен, защото газът, добиван от азербайджанското находише "Шах Дениз", не е достатъчен за запълването на "Набуко". Въпросният тръбопровод, по който Иран предложи през 2014 да доставя своя газ в Европа, трябваше да доставя газ от Азербайджан, Ирак и Туркменистан, заобикаляйки Русия. Първоначалната стойност на проекта беше 7,9 млрд. долара, но след това скочи почти двойно - до 14 млрд. евро. Планираната пропускателна способност на "Набуко" е 26-32 млрд. куб. м газ годишно. Подготовката за реализацията на проекта стартира през 2002, началото на изграждането на газопровода се планираше за 2011, а приключването му - за 2014. Първоначално, проектът "Набуко" разчиташе и на транзита на ирански газ от находищата в Персийския залив. През 2006 обаче, заради конфликта свързан с иранската ядрена програма, беше взето решение за промяната му, така че транзитираният по него газ да идва само от Туркменистан, Узбекистан и Азербайджан.

В отговор, Иран стартира самостоятелно изграждането на газопровод до границата с Турция. Проектът на стойност 1,6 млрд. долара, разчиташе, че иранският газ ще се доставя в Турция с цел последващата му продажба на европейския пазар. Реализацията на "Набуко" обаче постоянно се отлагаше заради разногласията с потенциалните газови доставчици. Поради това срокът за въвеждане на газопровода в експлоатация беше отложен първо за 2018, а през 2013 бе взето решение за окончателен отказ от проекта (2). Така, в най-приоритетен за доставките на алтернативни на руските енергоносители се превърна Трансадриатическият газопровод, по който трябва да се транзитира природен газ от Каспийския регион и Близкия Изток към Западна Европа. Според замисъла на неговите стратези, газът за Трансадриатическия тръбопровод ще идва от Каспийския регион и ще преминава през Северна Гърция, Албания, Адриатическо море (офшорната му зона), достигайки до Южна Италия, където ще се свърже със съществуващата газопреносна мрежа. Дължината на газопровода е 520 км, а проектът се разработва от три компании - швейцарската EGL, норвежката Statoil и германската E.ON Ruhrgas. Предполагаемият му капацитет е 10 млрд. куб. м годишно, с опция да нарасне до 20 млрд. куб. м (3).

През септември 2014, по време на разговорите си с австрийския президент Ханс Фишер в кулоарите на Генералната асамблея на ООН, иранският държавен глава Хасан Рухани подчерта, че: "предвид руско-украинския газов конфликт, Иран предлага на Европа сигурен източник на природен газ". Според него, режимът в Техеран е готов да изнася част от огромните си газови запаси в Европа. Ответната реакция на ЕС не закъсня. Желанието на европейците да намерят сериозна алтернатива на руския газ традиционно е мощен фактор в икономическата политика на Съюза. Както посочи тогава агенция Reuters, в Брюксел сериозно разглеждат въпроса за евентуални ирански газови доставки: "Иран е сред основните ни приоритети като една от средносрочните мерки за намаляване на зависимостта от руските газови доставки. Иранският газ лесно може да бъде доставен в Европа. Очертава се очевидно политическо сближаване между Техеран и Запада" (4). Непосредствено след официалните заявления на иранските лидери, в Ислямската република се появиха представители на големите европейски компании, с цел да обсъдят възможните марщрути на газовия износ. Самите иранци първоначално разглеждаха като най-оптимален вариант "турския газопровод". В този район обаче липсва достатъчно развита газопроводна инфраструктура. Капацитетът на вече съществуващия "турски газопровод" Тебриз-Анкара не позволява транзита на големи обеми гориво. Затова по онова време се обсъждаха и няколко други варианта за доставка на ирански газ в Европа: през Сирия и Ирак, или през Южен Кавказ и Черно море. Както и възможността за транзит на втечнен ирански газ в Европа с танкери (5).

Естествено, появата на нов голям доставчик на газ неизбежно би довела до съществен спад в цените на газа на световните пазари. От това са заинтересовани не само потребителите на този енергоносител, но и всички политически сили, настроени против Русия. Активизирането на преговорите с Иран съвпадна с резкия срив на световните цени на петрола, което наложи на руското правителство съществено да коригира държавния бюджет. Паралелен спад на цените на газа само би влошил ситуацията. За да разберем същността на случващото се, следва да си припомним, че през 2014 Русия се сблъска с комплексното негативно въздействия на спада на цените на някои енергоносители и наложените и санкции. От една страна, на Москва бяха наложени редица икономически забрани върху доставката на различна продукция, бяха въведени ограничения върху активността на някои руски компании и беше преустановено действието на много икономически споразумения. От друга страна, под натиска на САЩ, ОПЕК срина цените на петрола. Всички това причини сериозни финансови загуби на Русия и доведе до съществен ръст на цените на стоките и услугите вътре в страната. Мнозина експерти дори заговориха за нова икономическа криза. Западът възнамеряваше да използва Иран именно за да упражни максималния възможен натиск върху Русия. Тъкмо това беше и причината през 2014 да станем свидетели на известно облекчаване на санкционния натиск срещу режима в Техеран, съпроводено с щедри обещания от страна на ЕС. Тоест, също както и в миналото, Западът планираше да използва Иран като инструмент за натиск върху Русия. С тази разлика, че ако в миналото тази страна е била използвана във военен план, сега се разчиташе на нейния ресурсен потенциал. Не бива да забравяме, че Иран разполага с най-големите газови запаси на планетата. В момента там се добиват около 160 млрд. куб. м газ годишно. Целият този обем отива за покриване на вътрешните нужди, но  според експертите, през 2020 Иран би могъл да увеличи добива си до 215 млрд. куб. м годишно и да започне да изнася природен газ. На фона на очерталата се перспектива за изтласкване на Русия от газовия пазар на Европа, отношението на Запада към Иран радикално се промени. Изведнъж се заговори за отмяна на множеството антиирански санкции. Бяха предприети съществени стъпки по въпроса за иранската ядрена програма. През 2015 “Шесторката” от международни посредници (Русия, Китай, САЩ, Великобритания, Франция и Германия) и Иран се споразумяха, че за десет години ще бъде прекратена работата на 2/3 от иранските мощности за обогатяване на уран. Освен това, Техеран се задължи да постави под международен контрол всичките си ядрени програми. В отговор, международната общност обеща да отмени санкциите срещу Иран, което би позволило на страната да търгува свободно с ЕС (6).

Това развитие на събитията беше изключително изгодно за Брюксел, но породи сериозна тревога в САЩ и техните съюзници - Турция, Катар и Саудитска Арабия. Сред причините бе, че след като анализираха наличните технически възможности и рентабилността на различните проекти, иранците решиха да се ориентират към изграждането на газопровод през Сирия или през Черно море към Европа. В тази ситуация, Турция беше изправена пред неприемливата за нея възможност, основният поток на иранския газов транзит да не преминава през нейна територия, а пък американските компании вече разглеждаха Европа като един от вариантите за износ на своя втечнен шистов газ. Най-недоволни от това развитие на събитията обаче бяха арабските съседи на Иран - Катар и Саудитска Арабия, които също искат да разполагат с директен достъп до европейския газов пазар.

Корените на военно-политическата криза в Сирия

За да се разберат корените на военно-политическата криза в Сирия и истинската причина за войната в тази страна, се налага да се върнем към юли 2011, когато правителствата на Сирия, Иран и Ирак подписаха историческо енергийно споразумение за изграждането (в рамките на три години) на газопровод на стойност 10 млрд. долара, който трябваше да свърже иранското пристанище Асалуйе, в зоната на газовото находище Южен Парс в Персийския залив, със сирийската столица Дамаск, през територията на Ирак. С него за първи път се договаряше използването на  стратегическото пространство, включващо Иран, Ирак, Сирия и Ливан. Както посочва анализаторът на Asia Times Пепе Ескобар, "газопроводът Иран-Ирак-Сирия ще укрепи предимно шиитската ос, превръщайки се в нейна икономическа "стоманена" основа" (7). Успешната реализация на този проект би променила съществено баланса на силите в региона и щеше да постави началото на нов етап от геополитическата игра в Близкия Изток. Нещо повече, в преговорите за пласирането на близкоизточните енергоносители се намеси и Русия, гарантирайки си съществена зона на влияние. Скоро след подписването на договора с Иран и Ирак, на 16 август 2011 министърът на петролната индустрия в правителството на Башар Асад съобши за откриването на газово находище в Централна Сирия (района на Хомс). Предполагаше се, че руската компания "Газпром" ще бъде основния инвеститор или оператор на новите газови находища в страната. Иранците планираха да продължат тръбопровода от Дамаск до някое ливанско пристанище на Средиземно море, откъдето газът да се доставя на гигантския пазар на ЕС (8).

Легенда:

Тръбопровод Иран-Ирак-Сирия (подкрепян от Русия)

Тръбопровод Катар-Сирия-Турция (подкрепян от САЩ)

Следва да отбележа, че по същото време аналогични проекти лансираше и Катар, който искаше да прокара газопроводи от своето газово находище "Северен Дом", през териториите на Сирия и Турция, към Европа, но предложението на Доха беше категорично отхвърлено от сирийския президент Асад, именно заради традиционните приятелски отношения между страната му и Русия (9). Отказът на сирийския лидер се оказа сериозна пречка пред реализацията на бизнес плановете на Катар, желаещ да получи по-сериозен дял на европейския газов пазар. Още повече, че страната разполага с гигантски газови запаси и ръководството и се стремеше да участва по-активно в битката за пласментните пазари (10).

Активността на Иран в газовия сектор и несговорчивостта, демонстрирана от сирийския лидер, се превърнаха в основния лайтмотив на Запада, Катар и Саудитска Арабия при разпалването на гражданската война в Сирия. Именно по тази причини Катар се оказа сред най-активните спонсори на т.нар. "сирийска опозиция", а след това - и на бойците на Ислямска държава (ИД). Провокирайки и поддържайки военния конфликт на територията на Сирия, големите газови държави от региона преследваха няколко цели. Тяхната задача-максимум беше свалянето на Асад и замяната му с нов и по-склонен на компромиси лидер, който да позволи реализацията на газовите и петролни проекти на Катар и Саудитска Арабия. В случай на неуспех, мултивекторният резултат от технологията на управлявания хаос би позволил поне да бъдат провалени газовите планове на Иран и той да се откаже от претенциите си за дял на европейския газов пазар.

Следва да обърнем внимание на факта, че бившият иракски премиер Нури ал-Малики нееднократно е заявява., че зад ИД стоят именно Саудитска Арабия и Катар. В големите европейски и американски медии нееднократно бяха изнасяни косвени дозателства, че монархиите от Персийския залив имат най-голяма заслуга за появата на феномена Ислямска държава. Според един анализ на New York Times от миналата 2018 например, се твърди, че различни частни фондове от Персийския залив за отпускали огромни средства за войната на ислямистите с режимите в Ирак и Сирия. В статията дори се цитира името на един от тези "спонсори" - кувейтският бизнесмен Ганим ал-Мтейри, който съвсем открито е финансирал ислямистите сражаващи се срещу режима на Асад. Посочва се и точната сума - по 2500 долара на всеки боец на ИД. Както отбелязват редица експерти, ръководителите на частните фондове са се възползвали от сравнително "демократичното" устройство на Кувейт и по-слабия контрол на властите върху дейността им. Така, експертът на базирания в Дубай фонд Risk Insurance Management Теодор Карасик  подчертава, че именно средствата, изпращани на ислямистите от Катар, са се оказали "семената, засети от неправителствените фондации още преди появата на ИД в Ирак". На свой ред, в статия на американското издание Daily Beast, озаглавена "Съюзниците на САЩ спонсорират ИД" се твърди, че в самото начало на съществуването на Ислямска държава, тя е била финансирана от богати граждани на Саудитска Арабия, Кувейт и, разбира се, Катар (11).

Анализирайки изключително сложната система на финансовите интереси на близкоизточните страни, не бива да се учудваме, че част от работата по ликвидирането на сирийската и иранската държавност беше поета именно от Катар. Значителна част от катарския и иранския газ идват от находището "Северен Дом"/"Южен Парс". Това находище е разположено на територия, частично принадлежаща на Катар, частично - на Иран. И, ако Катар съумее да отстрани Иран (или да отвлече вниманието му, ангажирайки го с войната срещу ислямските терористи), той би могъл да получи част от газа от съседното находище. Освен това, Катар се стремеше да свали правителството в Дамаск за да може прокара през Сирия и Турция своите газопроводи към Европа (12).

Сходна е и ситуацията с другия силен играч на пазара на енергоносители - Саудитска Арабия, която се стреми да увеличи значително обема на петролните си доставки за ЕС. Още през октомври 2015, Саудитите обявиха, че започват да доставят петрол за Полша, което накара шефа на най-голямата руска петролна компания "Роснефт" Игор Сечин да изрази сериозна тревога във връзка с опитите на арабските доставчици да осъществят "енергиен дъмпинг". Европейските трейдъри и представителите на нефтопреработвателната индустрия също потвърждават, че Саудитска Арабия предлага значителни отстъпки при петролните си сделки, което прави саудитския петрол по-привлекателен от руския.

Както е известно, през 70-те години на ХХ век Саудитска Арабия пласираше половината си петрол в Европа, но след като Съветският съюз изгради петролопроводи от своите изключително богати находища в Западен Сибир и започна да изнася големи количества петрол на западноевропейския пазар, Саудитите се преориентираха към азиатските пазари, където търсенето вече беше започнало да нараства и можеше да се разчита на по-високи цени. Така делът на саудитския петрол на европейския пазар продължи да намалява. През 2009 той достигна минималната си стойност от 5,8%, докато този на Русия нарасна през 2011 до 34,8%.

През последните години Саудитска Арабия постепенно увеличи присъствието си на западния пазар, като през 2013 делът и достигна 8,6%, но никога не бе опитвала да се пробва на полския пазар. Подобно на повечето държави от Източна Европа, Полша дълги години купуваше петрол от руските нефтени компании, внасяйки само малки количества от Казахстан и някои европейски държави. Тя обаче е една от страните, които най-активно се стремят към намаляване зависимостта на ЕС от руските енергоносители (13).

Следва да отбележа, че през последните години, Русия се превърна в сериозен конкурент на Саудитското кралство и на азиатските енергийни пазари. Така например, през май 2015 обемът на доставките на руски суров петрол, макар и за кратко, надхвърли износа на арабски петрол. Днес, когато Саудитите водят жестока ценова война за да увеличат пазарния си дял - при това не само с американските компании, добиваши шистов петрол, но и с всички страни доставчици, които не са членове на ОПЕК, те нямаше как да не се появят и на традиционния пласментен пазар на руския петрол (14). При това Рияд няма намерение да се задоволи с вече постигнатото. За да реализира поставените цели, Саудитска Арабия вече не може да разчита само на петролния износ по море (с танкери), а се нуждае и от магистрални петролопроводи, които биха могли да минават само през територията на Сирия. Тоест, сирийският режим на Башар Асад, както и интересите на Иран и Русия в близкоизточния регион, отново се превръщат в препъни камък за Рияд.

Именно в контекста на противопоставянето между ключовите играчи на глобалния бизнес в битката за пазарите за пласмент на енергоносители, следва да се разглежда и ситуацията с резкия спад на световните цени на петрола. Според редица експерти, този срив, провокиран от най-големите производители от ОПЕК и на първо място от Саудитска Арабия, беше породен не толкова от необходимостта за усвояване на нови световни пазари, но и от желанието да бъде оказан натиск върху Иран и Русия, така че последната да прекрати подкрепата си за режима на Асад в Сирия. Не бива да забравяме, че над 50% от приходите на руската държава идват от износа на петрол и газ.

Американско-саудитските манипулации с цените на петрола целят да дестабилизират редица силни противници на американската политика за глобална доминация. Сред обектите на дестабилизация са Иран и Сирия, т.е. две държави, които са съюзници на Русия. Според експертите, тази стратегия доста напомня ситуацията от 1986, когато Вашингтон и Рияд, наводниха световния пазар със саудитски петрол, което провокира срив на цените до ниво под десет долара за барел и по този начин силно ерозира икономиката на Съветския съюз и тогавашния му съюзник Ирак на Саддам Хюсеин. В по-далечна перспектива, това способства за разпадането на СССР. Днес се залага на възможността спадът на петролните приходи на Москва, в комбинация с избирателните "точкови" санкции, разработени от Управлението на антитерористичното и финансово разузнаване към Департамента по финансите на САЩ, да създаде условия за дестабилизиране на ситуцията в Русия (15).

Геополитическата роля на Иран

Връщайки се към въпроса за геополитическата роля на Иран, следва да отбележа, че поради неговата силно протекционистка политика, практически целият ирански петролен и газов сектор се контролира напълно от държавата и приходите от добитите енергоносители не отиват в западните банки, а се използват за покриване на вътрешните нужди на страната. Очевидно, това е и една от причините за омразата на Запада към тази страна и управляващия там режим. Нещо повече, едностранните ограничени мерки на САЩ и контролираните от тях държави от ЕС, принудиха големите международни енергийни компании да се откажат от мащабните инвестиции в енергийния сектор на Ислямската република. Естествено, тази ситуация и упоритата съпротива на Техеран, не устройват нито правителството, нито големите енергийни компании в САЩ, чиято основна задача е да си гарантират контрола върху цялата верига на производството и транзита на енергоносители. Неслучайно цените на петрола се определят именно на американските борси, а плащанията за този енергоносител се осъществяват в долари.

Евентуалното влизане на Иран на европейския пазар на енергоносители тревожи САЩ и някои от западните им съюзници и, защото Русия играе значителна роля в газовия отрасъл на Ислямската република. Сближаването между иранските и руските газови компании се наблюдава още от началото на проточилата се санкционна блокада на Иран. В тези условия САЩ правеха всичко възможно за да прекратят напълно инвестиционния поток в Иран, налагайки санкции против компаниите и банките, сътрудничещи с Техеран. Това принуди Иран да започне да работи активно с руския "Газпром", като един от значимите съвместни проекти беше газопроводът Иран-Пакистан, в който Русия беше готова да инвестира 1,5 млрд. долара. Освен това руснаците бяха заинтересовани от положителното разрешаване на проблема с ядрената програма на Иран, тъй като това би позволило успешното прокарване на руските икономически интереси в тази страна, дори в условията на засилена конкуренция със западните компании. В стратегически план обаче, Иран едва ли би се преориентирал от Русия към Запада, тъй като сегашният режим в Техеран не е изпитва особено доверие към ЕС, да не говорим за САЩ. Това намира отражение както в позицията на политиците, така и сред иранските елити, които са убедени, че - за разлика от Русия - западните държави никога няма да станат искрени съюзници на Иран. Благодарение на руско-иранското сътрудничество опитът на двете страни в сферата на съвременните технологии в газовия отрасъл би могъл да се усъвършенства и да стане още по-продуктивен, тъй като те разполагат с гигантски потенциал и възможности, които би следвало да обединят, осъществявайки своеобразен взаимноизгоден обмен. Естествено, подобен сценарий за развитие на събитията в Близкия Изток, съвършено не устройва Запада и неговите арабски съюзници.

Финансовите интереси на американските ТНК

В контекста на случващото се, се налага да обърнем по-голямо внимание на въпроса за финансовите интереси на глобалните американски компании. Още от началото на 2014 в експертната общност, а след това и в медиите стартира ожесточена дискусия относно добива на шистов газ, неговите производствени мошности и перспективи. Това не беше случайно, впрочем, в голямата геополитика по начало няма нищо случайно. САЩ или по-точно големите американски компании, ангажирани с добива и продажбата на шистов газ, се ориентираха към активно лобиране на своите интереси, изискващи те да получат лиценз за износа на произвежданата от тях продукция.

Така европейският пазар много бързо се превърне в една от ключовите зони на финансовите интереси на американските петролно-газови корпорации. Предишният президент на САЩ Барак Обама декларира готовност да разреши износа на шистов природен газ в обемите, необходими за покриване ежедневните нужди на Европа. "Готови сме да разрешим износа на природен газ в такива количества, в каквито ежедневно го използва Европа" (16) - обяви американският президент по време на поредната среща на върха между САЩ и ЕС в Брюксел. Естествено, американската страна представи това предложение като изключително благоприятно за европейците и даващо им възможност да се освободят от необходимостта да купуват руски газ. Именно затова, непосредствено след присъединяването на Крим към Русия през 2014, европейските медии стартираха мощна кампания, целяща да провокира паника и истерия във връзка с хипотетичната възможност Москва да прекъсне снабдяването на Европа с газ, в хода на задълбочаващата се "санкционна война" (17). Не бива да забравяме пределно простите закони на човешката психика: ако формираш в съзнанието на партньора си образа на общия враг, след това ще ти е много по-лесно да прокарваш и реализираш с негова помощ собствените си интереси. По-късно, американците демонстрираха готовност да доставят още по-големи обеми енергоносители на европейския пазар: "Наясно сме, че усилването на санкциите ще се отрази различно върху отделните държави, включително върху членовете на ЕС, които са силно зависими от руските енергоносители. И ние отчитаме този факт. Още днес например, можем да изнасяме такива обеми шистов природен газ, които да надхвърлят потреблението в европейските страни" - твърдеше Барак Обама (18). Едно е обаче, да декларираш готовност да доставяш енергоносители на друг континент, а съвсем друго - наистина да го направиш. В това отношение американските компании се сблъскват със сериозен технически проблем. В момента САЩ не разполагат с необходимата експортна инфраструктура, без която обезпечаването на Европа с необходимия и природен газ е просто невъзможно. Наличните газови терминали в САЩ, които са предназначени за вътрешни нужди, не са подходящи за износ на енергоносители, тъй като за целта е необходимо друго оборудване и различна транспортна логистика. Преди няколко години американският Департамент по енергетиката разреши изграждането на шест експортни терминали за втечнен природен газ, само че строителството им изисква време. Всичко това, на практика, не позволява на американците да осъществят мащабен износ на природен газ за Европа.

Впрочем, техническите затруднения не са единственото препятствие пред американските компании, стремящи се да влязат на европейския пазар. В страната има доста сериозно индустриално лоби (националните нефтофимически компании), обявяващо се против износа на енергоносители. Проблемът е, че мащабният износ неминуемо ще доведе до ръст на цените на вътрешния пазар на САЩ. Ниската себестойност на енергоносителите дава на американските производители възможност да осъществят модернизация и да увеличат  шансовете за високи темпове на растеж. Все още не е съвсем ясно, чии интереси ще надделеят в рамките на това противопоставяне - дали тези на износителите или на националните индустриалци. От друга страна, постигането на някакъв компромис между тях не само е възможно, но е и естествено, тъй като финансовите интереси на американските износители на шистов петрол и газ се ползват с мощната покрепа на най-влиятелните политически кръгове в САЩ. Цялата национална политика на Америка се гради върху нейната глобална доминация в света и, следователно, е насочена към изтласкването или, поне, отслабването на позициите на Русия и другите конкуренти от енергийната сфера в европейското пространство.

Впрочем, когато говорим за шистовия газ, следва да се отбележи, че и самата Европа разполага с големи запаси от този енергоносител, макар че това няма да и позволи да постигне енергийна независимост от вноса на природен газ. Сред причините е, че залежите на шистов газ на Стария континент обикновено са разположени на твърде голяма дълбочина. Докато шистовите находища в САЩ обикновено са на дълбочина няколко стотин метра, в Европа дълбочината им е километър и повече. Освен това, структурата на шистовите породи в Европа не е особено благоприятна за добива на природен газ, което неизбежно води до твърде големи разходи. А съществува и сериозен риск, че откритите находища могат бързо да се изчерпят. Пример за това е Полша, където първоначално изглеждаше, че са налице огромни запаси, но след осъществяването на няколко сондажа и началото на добив на шистов газ в повърхностните слоеве, нивото на газа много бързо падна, а шистовите пластове се свиха, в резултат от което добивът бързо беше прекратен. Истината е, че досега нито един шистов сондаж в Европа не се е оказал наистина успешен. Проведените проучвания относно това, кои находища на континента са сходни с американските показаха, че подходящи зони има единствено в Северозападна Полша и във Великобритания (20).

Следва да се отбележи, че въпреки усилията на американските компании да лобират газовите си интереси в Европа, от една страна, и опитите за организиране на собствен добив на шистов газ, европейските страни не бързат да се отказват от руския газ. Тази тяхна позиция е абсолютна рационална и балансирана. Нещата опират до това, че себестойността на шистовия газ е много по-висока от тази на конвенционалния. Шистовият газ и петрол се добиват с помощта на сложни и скъпи технологии: за хоризонтално сондиране, за хидроразрив на шистовия пласт, а понякога и за сеизмично моделиране (т.е. имитиране на земетресение). Често в тази сфера на практика липсват достоверни данни от геоложките проучвания и единственото, което може да се направи, е да се осъществят тестови сондажи, което отново води до ръст на разходите. Средната себестойност на добива на шистов петрол варира между 30 и 50 долара за барел. В същото време, цената на добивания по традиционния метод петрол в Русия е едва 5 долара (21). Нещо повече, технологията за втечняване на газа, а след това и на неговата регазификация (защото само по този начн американският газ може да се доставя с танкери в Европа), води до сериозни загуби на газ и още повече го оскъпява. Тоест, природният газ, транзитиран по тръбопроводите, продължава да е предпочитан от европейската икономика, тъй като е най-евтин. А при положение, че газовите ресурси на самата Европа са незначителни, ЕС ще продължи да бъде зависим от вноса на енергоносители. Затова тук единственият въпрос е, коя държава ще разполага с водещи позиции в този пазарен сегмент. В момента Европа консумира около 480 млрд. куб. м газ годишно. Една трета от него (около 137 млрд. куб. м) се добиват на континента, малко повече (150 млрд. куб. м) се купуват от Русия, а останалото количество постъпва от други региони (Африка, двете Америки и Близкия Изток) (22).

Да се върнем обаче към въпроса за ролята на САЩ. Дори ако допуснем, че американците успеят да се справят с техническите и логистични проблеми, техният шистов газ ще продължи да е "катастрофално неизгоден" за Европа (ЕС). Това е свързано с факта, че по западното европейско крайбрежие няма достатъчен брой газови терминали и, което е най-важното, липсва съответната инфраструктура. Съществуващите терминали не са свързани с мрежата от европейски газопроводи. На практика, цялата газопроводна мрежа на Стария континент е изградена не по оста Запад-Изток, а по направлението Изток-Запад. Трансформацията на тази система е доста сложна и скъпа процедура.

Естествено, всички разходи ще се стоварят като тежко бреме върху европейските данъкоплатци. Дори ако допуснем, че нещата се развият по най-оптимистичния сценарий и американският шистов газ започне да се транзитира в големи количества по тръбопроводната мрежа на Европа, стойността му (поради съвсем обективните технологични разходи) би била с 50% по-висока от тази на доставяния от руснаците газ. Ясно е, че в сегашните условия, европейците нe са склонни да жертват подобни средства единствено в интерес на САЩ. Ето защо, за да склони европейските лидери да подпишат съответните споразумения с американските газови компании, Вашингтон се нуждае от влощаване на икономическата и социална ситуация в Европа, както и от още по-голямо изостряне на отношенията между ЕС и Русия. Само при подобно развитие американските газови корпорации имат шанс да реализират стратегията си. Ето защо, твърденията, че сложната ситуация с милионите "бежанци" в Европа, задълбочаването на комплекса от социални проблеми, както и изострящото се етническо и културно противопоставяне в редица държави от Стария континент, са просто елементи от добре обмислена технология на управлявания хаос, не бива да се отхвърлят с лека ръка. Нестабилността в Близкия Изток и по границите на Европа (или дори вътре в ЕС) следва да продължат поне още няколко години или поне дотогава, докато американските компании не успеят да създадат необходимата им техническа инфраструктура и газов отрасъл, тъй като в противен случай европейският пазар ще се окаже затворен за тях. Ако вземем предвид факта, че американските компании започнаха битката за европейския енергиен пазар още през 2014, както и, че за решаването на очертаните по-горе технически проблеми ще са им необходими поне пет години, можем да очакваме нова дестабилизация на политическата ситуация по периметъра на Европейския съюз още през 2020. От друга страна, виждаме, че напоследък глобалните медии по-рядко коментират мигрантския поток от Големия Близък Изток, а с идването на власт на новия украински президент Зеленски, редица експерти изразяват надежда да прекратяване на военните действия в Донбас и стабилизиране на ситуацията.

Някои изводи

Когато става дума за глобалната битка на международния бизнес за европейския енергиен пазар, следва да сме наясно, че в рамките на това противопоставяне Русия не може да разчита на истински съюзници. Западът, в лицето на ЕС и САЩ, арабските монархии от Залива, Катар и дори Иран, са заинтересовани от изтласкването на Русия от този пазарен сегмент. Докато американските компании не реализират своите интереси или не променят плановете си, Русия е обречена да се сблъсква с противодействия и проблеми при изграждането на всичките си стратегически тръбопроводи. Войната в Украйна през 2014 и провала на проекта за газопровода "Южен поток", чиято цел беше диверсификацията на доставките на руски газ в Европа, бяха пряка последица от това. Както отбеляза в тази връзка бившият германски канцлер Герхард Шрьодер: "ЕС непрекъснато се стремеше да попречи на изграждането на "Южен поток", първо с помощта на "Набуко", който в крайна сметка беше погребан заради свързаните с този проект рискове, а след това и с помощта на различни бюрократични уловки" (23).

На този фон появата на проекта за газопровода "Турски поток" и успешното изграждане на неговия първи етап (т.е. на тръбата до турското крайбрежие) за толкова кратки срокове е несъмнен успех на Москва, но следва да сме наясно, че все още можем да очакваме проблеми с полагането на неговата втора тръба (от Турция, през България и Сърбия, към Централна Европа). Опитът от досегашните газови войни показва, че само напълно изградения и пуснат в експлоатация газопровод може да се смята за истински успах, а всичко останало са само скъпоструващи очаквания, които могат и да не се реализират на практика. Ако проектът за втората тръба на "Турски поток" не бъде реализиран, на Русия ще се наложи да усили ролята си в газовия сектор на Иран. При подобно развитие, тя ще трябва бързо и окончателно да ликвидира съпротивата на остатъците от ислямистите на територията на Сирия и да гарантира военната стабилност в региона. Ако Западът съумее да забави този процес и по този начин да стимулира пренасочването на иранските тазови потоци към Китай, това би могло сериозно да засегне руските интереси в китайския сегмент на глобалния газов пазар. Именно поради това за Москва е жизнено необходимо не само завръщането на Русия в голямата геополитика, където тя твърдо да отстоява своите интереси, но и окончателното успешно приключване на руската мисия за установяване на траен мир в Сирия.

Мнозина икономисти смятат, че петролната ера в света постепенно върви към своя край и през следващите 250 години глобалната икономика ще бъде зависима от природния газ. Затова е напълно логично, че транснационалните корпорации и армиите на западните държави (и най-вече тази на САЩ) се стремят постепенно да поставят под контрол цялата "газова верига": от местата, където се добива природния газ, през маршрутите на неговия транзит, до механизмите за определяне на цената му на световните пазари и осъществяването на разплащанията за доставяните енергоносители. Именно поради това войната за газа и маршрутите на неговия транзит тласнаха западните държави към ескалирането на гражданския конфликт в Сирия, а след това и към косвената подкрепа за терористите от Ислямска държава. В момента природният газ се доставя на пазара предимно по тръбопроводи, а ролята му в икономиката на страните-потребителки е изключително голяма. Това обвързва последните с държавите-доставчици много по-силно, отколкото, когато става дума за потребителите на петрола. В същото време, през последните десетилетия инфраструктурата и правилата на газовия пазар се формираха без прякото участие на САЩ. И тъкмо поради това, Вашингтон е изправен пред жизненоважната задача да съумее да постави под контрол регионите, където се добива газът, както и маршрутите на газовия транзит, тъй като в противен случай рискува да загуби сегашните си позиции в света. Впрочем, за Запада, контролът над Сирия е важен и, заради откритите през последните години в Източното Средиземноморие гигантски запаси от природен газ (запасите на находището "Тамар" например, се оценяват на 250 млрд. куб. м, а на находището "Левиатан" - на 600 млрд., като и двете са в близост до сирийското крайбрежие) (25). По този начин, наред с другите крайбрежни държави, Сирия се превръща в съсобственик на огромни богатства, които Западът се стреми да контролира и да печели от тях. Освен това, страната е естествен газов хъб в Източното Средиземноморие. Затова със сигурност може да се твърди, че онзи, който контролира Сирия, до голяма степен ще диктува и правилата не само на днешната геополитика в региона, но и на глобалната финансова игра.

Бележки:

1. Тегеран предлагает ЕС заменить российский газ иранским: http://www.aif.ru/money/economy/1314302 (07.07.2019).
2. Акционеры Nabucco так и не решились протянуть ветку в Иран: http://www.rbc.ru/economics/23/08/2010/454659.shtml (07.07.2019 г).; Иран начал строить свой первый газопровод в Европу: http://www.rbc.ru/economics/07/06/2010/417878.shtml (07.07.2019).
3. Трансадриатический газопровод: первый рубеж преодолен: http://www.dw.com/ (07.07.2019).
4. Иран предлагает Европе экспорт природного газа: http://www.dw.com/ru/D0%B0/a-17954056 (07.07.2019).
5. Возрождение «Набукко». Сможет ли Иран заменить Европе российский газ: http://www.aif.ru/money/economy/vozrozhdenie_ nabukko_smozhet _li_iran_ zamenit_evrope_rossiyskiy_gaz (07.07.2019).
6. Филатов С. Зачем с Ирана срочно снимают санкции?: http://www.liveinternet.ru/users/moskit_off/post358658576/ (16.10.2015); Снятие санкций сулит России резкий всплеск торговли с Ираном: http://www.putin-today.ru/archives/13695 (07.07.2019).
7. Сговор США и Саудитов по Сирии: http://so-l.ru/news/show/sgovor_ssha_i_sauditov_po_sirii_vs (07.07.2019).
8. 8 Тайная саудовско-американская сделка по Сирии и война нефте- и газопроводов: http://mixednews.ru/archives/67225 (07.07.2019).
9. Газовое предупреждение России. Газопровод из Катара в Европу через Сирию: http://www.svob-gazeta.ru/blogs/komu-na-rusi-zhit-horosho/gazovoe-preduprezhdenie-rossii-gazoprovod-iz-katara-v-evropu-cherez-si... (07.07.2019).
10. По данни на Националната банка на Катар, установените запаси от природен газ на страната са 25,06 трлн. куб. м. Според експертите, те позволяват на малката държава да продължи да добива сегашните немалки обеми природен газ поне през следващите 160 години
11. Братерский А., Матвеева П. Террористические миллионы: http://www.gazeta.ru/politics/2014/10/29_a_6281277.shtml (07.07.2019).
12. Северное / Южный Парс – свръхгигантско петролногазово находище, смятащо се за най-голямото в света. Намира се в централната част на Персийския залив, в териториалните води на Катар (Северен Дом) и Иран (Южен Парс). Северният Дом и Южен Парс са разделени от тектоничен разлом. И двете са самостоятелни находища с различна възраст. Запасите на Северен Дом/Южнео Парс се оценяват на 28 трлн. м³ газ и 7 млрд. тона петрол (45 млрд. барела). Высоцкий И.В., Оленин В.Б. Нефтегазоносные бассейны зарубежных стран. М., 1990.
13. Саудовская Аравия и Россия: Война за нефть: http://monavista.ru/news/saudovskaya_araviya_i_rossiya_voyna_za_neft_bloomberg_ssha/ (07.07.2019).
14. Така, през първата половина на 2015 Саудитска Арабия рязко увеличи петролните доставки в Европа. По онова време, средно само в европейските държави ежедневно се доставяха по 1,01 млн. барела, което е най-високия показател от 2006 насам, Според управителя на GL Financial Group Сергей Вахрамеев, през същия период Русия е доставяла в Европа по 1,7 млн. барела дневно.
15. Тайная саудовско-американская сделка по Сирии и война нефте- и газопроводов: http://mixednews.ru/archives/67225 (07.07.2019).
16. Обама: США готовы экспортировать газ в необходимых Европе объемах: http://www.aif.ru/money/market/1132700 (07.07.2019).
17. Как Европе вырваться из тисков российского газа? ("Slate.fr", Франция): http://inosmi.ru/europe/20140812/222302191.html (07.07.2019); ЕС готовится к возможному прекращению поставок газа из России ("Deutsche Welle", Германия): http://inosmi.ru/world/20140905/222805143.html (07.07.2019 г.); Европа готовится к газовому кризису этой зимой ("Le Monde", Франция): http://inosmi.ru/world/20140714/221654153.html (07.07.2019); Как Европе вырваться из тисков российского газа? ("Slate.fr", Франция): http://inosmi.ru/europe/20140812/222302191.html (07.07.2019 г.); Kolos na gazowych nogach: http://www.polityka.pl/tygodnikpolityka/rynek/1586567,1,dlaczego-putin-nic-sobie-nie-robi-z-grozb-zachodu.read (07.07.2019); Gaz: l’Europe peut se dégager de l’étau russe: http://www.slate.fr/story/90769/gaz-europe-russie-etau (07.07.2019).
18. Поддать газу. Сможет ли Америка вытеснить российское топливо из Европы: http://www.aif.ru/money/economy/1133553 (07.07.2019).
19. Российский газ, правда о газе из США, счастливые китайцы и самоубийство Европы: http://inosmi.ru/world/20140908/222853810.html (07.07.2019).
20. «Сланцевый газ нам не нужен». Эксперты об энергоресурсах в России и США: http://www.aif.ru/money/economy/1087136 (07.07.2019).
21. Альтернативы нефтегазовой России больше нет – поэтому майдан идёт в Москву: http://www.regnum.ru/news/analitics/1880018.html?forprint (07.07.2019); Энергозависимость. Сможет ли Европа выжить без российской нефти и газа? : http://www.aif.ru/money/economy/1126548 (07.07.2019).
22. Экс-канцлер Германии назвал причины остановки «Южного потока»: http://www.rbc.ru/rbcfreenews/5489bb722ae5961e51f3d4e0 (17.10.2015).
23. Новый газопровод в Турцию: http://www.gazprom.ru/press/news/2014/december/article208495/ (07.07.2019).
24. Мощность четырёх ниток газопровода составит 63 млрд. м³ газа в год. Газопровод должен пройти 660 км. в старом коридоре «Южного потока» и 250 км. в новом коридоре в направлении европейской части Турции».
25. Вахитов Г. Началось масштабное строительство газопровода из Ирана в Сири: http://islam-today.ru/ekonomika/nachalos_masshtabnoe_stroitelstvo_gazoprovoda_iz_irana_v_siriyu/ (07.07.2019).

* Авторът е преподавател в Псковския държавен университет