В един появил се наскоро анализ на авторитетната неправителствена американска разузнавателна агенция Stratfor се посочва, че: "Откакто през 2018 в Централноафриканската република се появиха служители на руски частни военни компании, стратегическите амбиции на Руската Федерация се усилват след всяка среща между нейното ръководство и представители на африканския континент.
В течение на дълго време след края на студената война Африка играеше доста незначително роля във външната политика на Москва. Но след като преди пет години Русия започна да работи за постигане на нов и качествено по-висок международен статут, Черният континент отново придоби съществено значение за нейната външна политика, тъй като е много ценен за Кремъл, в контекста на глобалното съперничество между великите държави".
В хода на своето възраждане, Русия продължава да укрепва позициите си на глобална сила. Разбира се, тя не разполага с такива възможности и ресурси, каквито имат други велики държави, като Китай или САЩ, но това не пречи на Москва да се ангажира със събитията, случващи се в света, включително и в Африка, където руснаците реализират последователна стратегия, излизаща далеч извън рамките на двустранните отношения и поставяща си за цел развитие на връзките с континента, като цяло.
На какво залага Русия в Африка
Макар че променящата се глобална динамика внася определени корективи в африканската геополитика на Русия, която вече не се основава на предното разполагане на стратегически бомбардировачи или на разпространението на марксистката идеология, както беше по съветско време, тя и днес използва идеологическите тези на панафриканизма и африканския национализъм за да задълбочи връзките с постколониалните политици от континента. Вместо да залага на "революционните движения", Москва вижда по-голям потенциал в идеологическото си сближаване с африканските лидери, противопоставящи се на западната намеса и стремящи се да провеждат независима политика. Техните цели до голяма степен съвпадат с прагматичните интереси на Русия, която е заинтересована от стабилизирането на управляващите в Африка режими (за разлика от САЩ, опитващи се да ерозират позициите на някои от тях, под предлог че са "авторитарни"), особено на фона на хаотичните последици от т.нар. "арабска пролет" в Северна Африка и катастрофата последвала западната намеса в Либия. Именно това обяснява и руската подкрепа за президента на Централноафриканската република (ЦАР) Фостен-Арканж Туадера или за доскорошния судански лидер Омар ал-Башир например. Впрочем, стабилността в Африка е важна за Русия не само, защото предотвратява разпространението на бунтовническите движения, войните и хаоса и премахва икономическите препятствия пред нейното проникване на континента. В рамките на сегашния си сблъсък със Запада, Русия силно се нуждае от алтернатива, т.е. от укрепване на отношенията си с останалия свят. В Африка това сътрудничество се осъществява под различни форми, но обикновено е свързано с такива икономически възможности, като достъп до местните пазари, сделки за добив на полезни изкопаеми, доставки на оръжия или формиране на "дипломатически алианси" в ООН и другите международни организации. За разлика от Русия, която в качеството си на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН има право на вето, африканските държави не могат да се похвалят с ключови постове в Световната организация, затова пък 54-те държави от континента формират почти 1/3 от гласовете в нейната Генерална асамблея.
Способите, с чиято помощ Русия се опитва да разшири влиянието си в Африка, са доста амбициозни по мащабите си, особено предвид факта че става дума най-вече за военни връзки (включително за "частни" военни връзки) с африканските държави, които са изключително важни на фона на продължаващото съперничество между великите сили. Както е известно, през последните години Русия изпрати в ЦАР частни военни компании, които доставят там оръжие, обучават правителствената армия и осигуряват личната охрана на президента. Аналогични действия се предприемат и в Либия, където руснаците поддържат връзки с различни участници в тамошния конфликт, както и в Судан, където руските съветници първоначално подкрепяха президента Омар ал-Башир, а след свалянето му през април 2019 участват в сложния преходен процес в тази страна. През май 2019 Москва обяви намерението си да изпрати технически специалисти в Република Конго, където те ще обучават местните военни да боравят с доставената им руска бойна техника. Освен това, руснаците осъществяват на територията на континента разнообразни "информационни операции", отпускат т.нар. помощ за развитие, укрепват икономическите отношения, продават оръжие и т.н.
Всички тези действия се координират с цел формирането на стабилни и надеждни връзки с африканските лидери и гарантиране устойчивостта на ръководените от тях режими. С помощта на очертаните по-горе механизми Русия получава възможност да предоставя гаранции за сигурност чрез частните си военни компании, да влияе върху местните медии и неправителствени организации, както и да дава съвети и препоръки на африканските лидери. Истината е, че неофициалните структури позволяват много по-голяма гъвкавост и маневреност, отколкото официалната активност на държавата.
Впрочем, Русия установява и преки икономически и военни контакти с Африка, които не бива да се пренебрегват, защото имат голямо символично и практическо значение. Важна крачка в тази посока беше провелата се на 24 октомври 2019 в Сочи първа Среща на върха "Русия-Африка", чиито съпредседатели бяха руският президент Путин и египетският му колета Абдел Фатах ас-Сиси (председател на Африканския съюз). Тази среща не беше просто символичен жест към Африка, но и реална възможност Русия и африканските лидери да създадат устойчиво и взаимноизгодно икономическо сътрудничество. Що се отнася до икономиката, Русия вече подготвя мащабни инфраструктурни проекти, включително изграждане на железопътни линии и автомагистрали, които трябва да свържат крайбрежието на Червено море със Западна Африка. Самите африканци отдавна говорят за това, но липсата на финанси досега спъваше практическата реализация на тези планове.
Завръщането на Русия на Черния континент
Най-значителните събития в тази посока са руската военно-техническа помощ за ЦАР и изпращането там на инструктори, които да подготвят местните военни. Освен това, през април 2017 беше подписано споразумение за военно сътрудничество с Гвинея. Миналата година, по време на форума "Армия 2018" в Москва, подобни споразумения с Русия подписаха Буркина Фасо, Бурунди и Сиера Леоне и беше обсъдено продължаването на сътрудничеството в тази сфера с Кот д'Ивоар. Междувременно, желание за разширяване на сътрудничеството с Москва в най-различни сфери - от селското стопанство до отбраната - демонстрира правителството на Демократична република Конго (бившият Заир). От няколко години насам Русия подпомага подготовката на полицейските части на Коморските острови, а в началото на ноември 2018 двете страни се споразумяха да си сътрудничат в борбата с тероризма. При това обаче, африканските политици, опитващи се с руска помощ да защитят националния суверенитет на страните си, несъмнено отчитат и грешките, допуснати в това отношение от някои техни колеги през последните години.
Опитът на Мали да се освободи от опеката на Париж
Става дума най-вече за неуспешния опит на вече бившия президент на Мали Амаду Тумани Туре през 2002-2012 да извади страната си от френската сфера на влияние. Показателно е, че след преврата от март 2012, довел до свалянето на Туре, тогавашният външен министър на Франция Ален Жюпе призова за провеждането на демократични избори в Мали, но не спомена и дума за "възстановяването на законната власт". Истината е, че Париж отдавна гледаше с подозрение на сваленият президент Туре. Както е известно, той е възпитаник на руското Висше военновъздушно училище в Рязан и макар че по-късно преминава допълнителна подготовка във Франция, това не промени особено отношението на французите, които го смятаха за един от "последните мохикани" на съветското влияние в Западна Африка. След разпадането на СССР и на фона на изострящата се конкурентна борба между западните държави в региона, Амаду Туре реши да потърси подкрепа от Пекин. В резултат, през 2012 китайците се ангажираха с изграждането на редица инфреструктурни обекти в Мали (включително мост на река Нигер, захарен завод в столицата Бамако и мрежа от болници и други лечебни заведения), срещу правото да се включат в разработването на местните златни и уранови находища. Освен това, Китай започна да отпуска на страната нисколихвени заеми в юани, гараниращи, че средствата ще отидат за доставка най-вече на китайски стоки (селскостопанска продукция, оборудване, торове, текстил и т.н.). Естествено, Париж нямаше как да се примири с тази китайска инвазия в бившата си колония.
Точно в момента, когато китайците се готвеха да стартират изграждането на 240-километрова магистрала, която трябваше да свърже столицата с населените с туареги северни райони на страна, там избухна бунт на местните сепаратисти. Макар че механизмите, чрез които последните получаваха помощ от чужбина все още не са съвсем ясни, те очевидно се ползваха със симпатиите на френските НПО, действащи напълно свободно в Мали. Именно бунтът на туарегите и "неспособността" на президента да се справи с него, провокираха преврата от март 2012, който пък доведе до рязкото активизиране на местните ислямистки групировки. Последвалият хаос даде повод на Франция да осъществи през 2013 военна интервенция в страната и да постави на власт в Бамако откровено профренски ориентирано правителство. Всичко това доведе до небивал взрив на терористичната активност във френскоезична Западна Африка и постави под въпрос самото съществуване на Мали, като държава. Впрочем, малко по-късно французите се опитаха да действат по същия начин и по отношение на ЦАР.
Случаят с Централноафриканската република
Конфронтацията между Париж и властите в ЦАР се дължи на същите причини, на които и охлаждането на отношенията с Бамако. Първоначално, в Банги също се ориентираха към Китай, разчитайки съвместно да разработват многобройните природни ресурси на страната, което нямаше как да не провокира крайно негативната реакция на Франция. Китайците започнаха да разработват местните находища на диаманти, а властите обещаха да им разрешат да добиват злато и уран. Освен това, Пекин се готвеше да открие в Банги филиал на Института Конфуций, който да разпространява китайското културно влияние в цяла Западна Африка. И тук обаче, също както и в Мали, станахме свидетели на въоръжен ислямистки бунт, последван от хаос и френска военна намеса, в резултат от която в началото на 2016 в страната се проведоха президентски избори, спечелени от смятания за "компромисен" политик Фостен-Арканж Туадера. Той обаче се сблъска с много сериозни проблеми, включително кървави сблъсъци между местните военизирани "християнски" и "мюсюлмански" групировки. Фактът, че френските части в страната, които междувременно поставиха под свой контрол диамантените и уранови рудници, почти не реагираха на вихрещото се насилие, усили антифренските настроения и накара новия президент да потърси други външни съюзници, необременени с колониалното минало на континента. Поучен от горчивия малийски опит, Туадера не рискува да потърси военна помощ от Китай, а вместо това поиска от руския външен министър Лавров (през октомври 2017) Москва да съдейства за временното премахване на ограниченията за доставка на оръжие в ЦАР, наложени от ООН, както и да помогне за подготовката на местните въоръжени сили. Само месец по-късно, оръжейното ембарго падна (макар и само частично), а през януари 2018 в Банги се появи първият руски самолет, натоварен с оръжие. Впрочем, с него в ЦАР пристигнаха и 175 руски инструктори (петима военни и 170 цивилни).
През май 2018 президентът Туадера участва в Петербургския икономически форум, където се срещна с руския си колега Путин. Няколко месеца по-късно, през октомври, руското Външно министерство съобщи, че вече са обучени над хиляда военни от ЦАР, както и, че в страната ще бъдат изпратени още военни инструктори. Успоредно с това, руските представители в ЦАР организираха там серия кръгли маси, конференции и други мероприятия с участието на активисти на различни политически групировки "с цел да се търсят пътища за излизане от проточилата се криза".
Случаят с Демократична република Конго
На другия бряг на река Убанги, където е разположена столицата на ЦАР, започва територията на съседната Демократична република Конго (Конго-Киншаса) - гигантска държава, чиято територия е колкото тази на цяла Западна Европа. Смятат я за "съкровищницата на Африка", тъй като разполага буквално с всичко - от злато и желязна руда, до кобалт и уран. Преди двайсет години, революцията, свалила прозападно настроения диктатор маршал Мобуто (1977), доведе на власт неговите отдавнашни противници, начело с партизанския лидер Лоран-Дезире Кабила (някогашен съратник на Че Гевара). Той възстанови историческото име на страната "Конго" (дотогава тя се наричаше Заир) и обяви, че напуска Международната организация на франкофонията (JIF), обвинявайки я, че е "инструмент на френския неоколониализъм". Още тогава правителството му се опита да се обърне към Русия , подписвайки през 1999 споразумение за военно-техническо сътрудничество с нея. Опитът на Лоран Кабила за радикално преразпределяне на регионалния пазар на диаманти (осъществявайки частична национализация на добива им в самото Конго), доминиран от западните компании, се оказа обаче фатална грешка. Той го вкара в остър конфликт с транснационалните корпорации, довел до убийството му през 2001.
Неговия син Жозеф Кабила, който оглави страната след смъртта на баща си, се ориентира към по-предпазлива външна политика, нормализирайки отношенията с Франция и връщайки Конго в JIF. С течение на времето обаче, активната намеса на Париж във вътрешните работи на страната и обвиненията срещу Кабила-младши, че е "авторитарен лидер", опитващ се да промени Конституцията, накараха Киншаса отново да обърне поглед към Русия.
През март 2017, по време на посещението на външния министър на Конго Леонар Ше Окитундо в Москва, двете страни анализираха перспективите за сътрудничество в добива на полезни изкопаеми и модернизацията на конгоанското селско стопанство и енергетиката. След това, Киншаса поиска да бъде актуализирано споразумението с Русия от 1999, тъй като (заради продължаващите етнополитически конфликти) страната остро се нуждае от военно-техническа помощ, включително подготовка на военнослужещите от националната армия. Междувременно обаче, президентските избори, провели се през декември 2018, бяха спечелени от опозиционния лидер Феликс Чисекеди, така че въпросът за актуализирането на въпросното споразумение и определяне на параметрите на сътрудничеството с Русия ще се решава от новите власти.
"Африканската пресечна линия"
Междувременно обаче, руската експанзия на Черния континент продължава с пълна сила, като сред нейните обекти е и съседната на Конго-Киншаса Република Конго (известна и като Конго-Бразавил). През май 2019 Москва и Бразавил подписаха договор за изпращане на руски военни експерти, които да обучават конгоанските военни как да експлоатират, обслужват и ремонтират доставената през предишните десетилетия руска военна техника.
Макар че на пръв поглед става дума за обикновено техническо споразумение, с този договор руснаците получават възможност да реализират плановете си за създаване на "коридор на влияние" на Черния континент - от суданското крайбрежие на Червено море до антлантическото крайбрежие на Република Конго, през територията на ЦАР, където малка група руски кадрови военни работи, съвместно с частната руска военна компания "Вагнер" (и с одобрението на Съвета за сигурност на ООН) за стабилизирането на тази разрушена от войната, но богата на ресурси държава. С други думи, днес Русия има доста по-голям шанс да реализира успешно своята "Голяма стратегия на ХХІ век", превръщайки се в първостепенна афро-евразийска "балансираща" сила в Новата студена война, разбира се, ако съумее да експортира и в останалите части на Черния континент своя модел на "демократична сигурност" с цел да противодейства на водената от Запада хибридна война.
Както посочва американският анализатор Андрю Корибко, "Русия се стреми да се превърне в първостепенна "балансираща" сила в Афро-Евразия през ХХІ век, комбинирайки креативни дипломатически и военни интервенции, насочени към преодоляване на хаотичните последици от хибридните войни на САЩ в Източното полукълбо и постигане на политически решения на регионалните кризи, но нейният основен недостатък е, че все още не е съумяла да представи по подходящия начин своята Голяма стратегия пред международната общност".
Пренебрегваната от повечето наблюдатели тенденция за насилствени смени на управляващите режими в Африка през последното десетилетие (която кара някои да говорят за "африканска пролет"), поражда сериозна тревога у "традиционните лидери" на такива държави, като притежаващата геостратегическо значение Република Конго, а в резултат от това на континента нараства търсенето на модела на "демократична сигурност", който Москва успешно изпробва в ЦАР. Според експертите, като цяло, руският успех при реализацията на този "евтин и неизискващ сериозна намеса и ангажираност" модел на "демократична сигурност" в Централноафриканската република, е довел до това, че днес много други африкански страни са склонни да предложат на руснаците да изпробват този модел за стабилизиране на държавата и при тях, предлагайки им срещу това апетитни договори за добив на местни суровини, което пък може да доведе превръщането на Русия в основен защитните на "пътищата на коприната", пресичащи континента.
Руското проникване във френската сфера на влияние
Казаното по-горе обяснява значението на последните ходове на Москва в Република Конго. По време на студената война тази геостратегически важна африканска държава беше близък съюзник на Съветите, още повече, че тогава се управляваше от марксистки режим, а днес се намира в пресечната точка на няколко регионални разделителни линии. Впрочем, това беше изтъкнато и по време на последната среща между конгоанския президент Дени Сасу-Нгесу и руския му колега Путин, провела се през май 2019 в Москва. Както е известно, страната граничи с ЦАР, с перманентно нестабилната Демократична република Конго, с богатия на петрол анголски ексклав Кабинда (където периодично избухват сепаратистки бунтове), с Габон (където през януари 2019 беше осуетен опит за военен преврат), както и с Камерун, който в момента се сблъсква с бунтовете на англоезичните сепаратисти и с атаките на ислямистите от "Боко Харам". Според Сасу-Нгесу, Русия би могла да помогне за стабилизирането на това стратегически важно пространство, използвайки своя модел на "демократична сигурност", а също за създаването на нова система за регионална сигурност в Африка.
Интересно е, че "трансафриканският коридор" на руското влияние, минаващ през Судан, ЦАР и Конго, разделя континента на две почти равни зони на влияние. Условно казано, това са западната сфера, в която доминират интересите на Франция и ЕС, и източната, където би следвало да се конкурират интересите на Китай и Индия, поставяйки по този начин Москва в центъра на "новата битка за Африка". Нещо повече, това позволява на Русия да изнася своя модел на "демократична ситгурност" и в държавите разположени в близост до контролирания от нея "трансафрикански коридор" както във френско-европейската, така и в китайско-индийската "сфери на влияние", в които е налице много сериозен риск от вътрешен конфликт (като в Камерун, Чад или Етиопия например), което допълнително укрепва ролята и на балансьор между въпросните две сфери. Тук е мястото да отбележа, че руското проникване в Африка, засяга повече интересите на Франция, отколкото на Китай, защото стратегията на Париж за доминация в бившите френски колонии на континента не е склонна да приеме "диверсификацията" на външните покровители на неговите африкански партньори. Както е известно, две от трите държави, формиращи "трансафриканския коридор" на руското влияние, използват като национална валута т.нар. CFA франк, чиито курс до 1999 беше фиксиран към френския франк, а днес - към еврото. Това обаче би могло да се промени, ако руснаците убедят ЦАР и Конго да използват рублата в двустранните дотовори с Русия в сферата на минната индустрия или военните доставки.
Подобно на останалите големи сили и следвайки примера на съветската свръхдържава, Русия се стреми да закрепи организационно своето влияние в чужбина и, в частност, в Африка. Именно това бе и причината за организираната от нея първа Среща на върха Русия-Африка, провела се през октомври 2019 в Сочи. Руският модел на "демократична сигурност" положи основите за обръщането на Москва към Африка, посредством очертания от нея "трансафрикански коридор", свързващ крайбрежието на Червено море и Атлантическия океан, през териториите на Судан, ЦАР и Конго (Бразавил). Постигайки този стратегически успех, сега руснаците се стремят да го разширят и в други сфери, защото само "военната дипломация" очевидно няма да е достатъчна за запазването му, особено след като САЩ обявиха, че разглеждат възможността за налагане на санкции на всички военни партньори на Москва в света.
Русия би могла да постигне тази цел, ако комбинира модела на "демократична сигурност" с инвестиции в инфраструктурата (и особено в жп мрежата) на континента, споразумения за свободна търговия, подкрепа на образованието, нисколихвени кредити и дипломатическа подкрепа в ООН. В това отношение, решаването на проблемите с африканските държави на двустранна основа е едно, а формирането на сътрудничество между Русия и Африка на общоконтинентална равнище, включително посредством срещата на върха в Сочи - нещо съвсем друго, тъй като то би могло да помогне на Москва да излезе в отношенията си с Черния континент извън тесните рамки на "военната дипломация" и оръжейните сделки.
Формирането на условния "трансафрикански коридор" е ключов етап в процеса на разширяване на руското влияние в останалите части на континента, т.е. в неговата френско/европейска и китайско/индийска "сфери на влияние", а стабилизирането на ситуацията в ЦАР е нагледен пример за ползата от стратегическото партньорство с Москва. То изглежда все по-привлекателно за редица държави от континента, сблъскващи се със заплахата да бъдат засегнати от т.нар. "африканска пролет". От своя страна, ЕС (с изключение на Франция, разбира се) също би могъл да оцени по достойнство потенциалното въздействие на руския модел на "демократична сигурност" в Африка за предотвратяване на поредна мигрантска криза в Западна Африка. Китай пък, може да стигне до извода, че Русия може да се окаже необходимия гарант за сигурността на китайските инфраструктурни проекти на Черния континент, в рамките на прословутия суперпроект "Един пояс, един път". Така, единствените, които биха се противопоставили на това разширяване на руското влияние в Африка са САЩ и Франция. Впрочем, очерталото се напоследък (и особено по време на срещата на Макрон и Путин в Брегансон, през август 2019) известно сближаване между Париж и Москва, би могло да помогне за избягването на евентуална конфронтация между тях в Африка.
Икономическите измерения руската експанзия в Африка
Според д-р Олга Кулкова от Центъра за изучаване на руско-африканските отношения и външната политика на африканските държави в Москва, днешна Африка действително предлага огромни възможности. В икономическо отношение, много от държавите на континента, южно от Сахара, се развиват доста успешно, като в периода 2000-2013 са демонстрирали среден годишен растеж на своя БВП от 5,2%. Някои от тях дори бяха квалифицирани като "африкански лъвове" (по аналогия с "азиатските тигри"). Броят на принадлежащите към средната класа на континента бързо нараства, което пък означава и ръст на потреблението, включително на руски стоки и услуги. На свой ред, Москва също е заинтересована от добиваните в Африка и изключително важни за развитието на индустрията и иновационните технологии суровини, чиито запаси в самата Русия са ограничени (т.е. за нея е изгодно да ги добива на континента).
През последните години търговията между Русия и африканските държави демонстрира положителна динамика. Така, през 2017 стокооборотът между Русия и Африка е бил 17,4 млрд. долара, а през миналата 2018 е нараснал до 20,4 млрд. Най-добре развити са търговоско-икономическите отношения със северноафриканските държави, но през последните години нараства и обемът на руската търговия с държавите, южно от Сахара.
Най-големите руски търговски партньори на континента са Египет, Алжир, Мароко и ЮАР, но напоследък е налице сериозно развитие и на търговията с Етиопия, Камерун, Ангола, Судан и Зимбабве. Сред по-значимите партньори на руснаците са и Намибия, Нигерия, Ангола, Мозамбик, Руанда и Гвинея. Русия доставя на континента широка номеклатура от стоки и най-вече петролни продукти, химикали, торове и продукция на машиностроенето. Важно място във взаимната търговия заема селскостопанската продукция, като Русия доставя големи количества пшеница в Мароко, ЮАР, Либия, Кения, Судан, Нигерия и Египет. Много африкански държави (Египет, Кот д'Ивоар, Бенин, Нигерия, Гвинея-Бисау, ЦАР, Гвинея, Буркина-Фасо, Мали) увеличават износа си на плодове и зеленчуци за руския пазар. Впрочем, за това способстват и наложените от Москва "контрасанкции", касаещи редица продукти от ЕС.
Африка се превръща в своеобразен "пазар на бъдещето" за доставките на руска пшеница и селскостопанска техника. Това е доста перспективно направление, предвид стремежа на африканските държави да решат проблема с глада и усвояването на все още голямата площ необработваеми земи.
Като цяло, аграрният бизнес демонстрира интерес към всички видове руска селскостопанска техника, така че нейният износ нараства. Това е свързано с появата в Русия на съвършено нови, уникални разработки, в резултат от което руските селскостопански машини вече са на качествено по-високо ниво. За руските производители на подобна техника, Северна Африка и Близкият Изток (както впрочем и Южна Америка) представляват много перспективни пазари.
Големите руски компании активно инвестират в африканските държави, като с приоритет се ползват сферите на енергетиката и добива на полезни изкопаеми (руснаците например участват в разработването на второто най-голямо находище на платина в света "Дарвендейл" в Зимбабве, което би могло да превърне Русия в световен лидер на пазара за платина), а също инфраструктурата, транспорта, производството и селското стопанство.
Така руската корпорация "Росатом" подписа редица споразумения с някои африкански страни за развитие на атомната им енергетика (Египет, Судан, Замбия, Мароко, ЮАР, Република Конго и т.н.). Няколко държави (Судан и Сенегал) пък са заинтересовани от реализацията на съвместни проекти с руснаците в петролната и газовата сфери. През 2018, по време на срещата си с Путин, сенегалският президент Маки Сал подчерта, че страната му разполага с големи запаси от газ и петрол и изрази желания Русия да и окаже помощ в проучването и оценката на наличните ресурси, както и за овладяване на технологиите за разработване на въпросните находища.
Впрочем, не само държавните корпорации, но и средният руски бизнес търси и намира свои ниши в африканските страни. Така например, компанията "Лисма" от автономната руска република Мордовия създаде в Бурунди съвместно предприятие за производство на осветителни тела и улични лампи, които ще се доставят на целия източноафрикански пазар. От 2015 насам в Сенегал пък функционира създадения от частни руски инвеститори рибопреработвателен завод "Атлантик", който е най-големия в цяла Западна Африка.
Важно е и, че Русия се стреми не само да се включи в добива на полезни изкопаеми в Африка, но и подпомага страните от региона да създадат собствена промишленост и инфраструктура, а това означава и нови работни места. Сред примерите за това е създаването на Руска индустриална зона (РИЗ) в Египет. Това е първият подобен инфраструктурен проект, реализиран от акционерното дружество "Руски експортен център". Плановете са зоната да се превърна в база за експанзията на руските стоки и услуги в Африка. Освен това, тя трябва да съдейства за икономическия ръст в Русия и Египет.
Нещо повече, в африканските държави, където руските компании осъществята по-сериозна активност, те се ангажират и със социални проекти за развитие. Така например, от 2014 насам, Русия и алуминиевата компания РУСАЛ подкрепят усилията на Гвинея да се справи епидемията от Ебола, което позволи разпространението и да бъде спряно. В разгара на епидемията компанията изгради в страната специален медицински център, без аналог в цяла Западна Африка по ниво на използваните в него високи технологии и модерно оборудване. В центъра се подготвят и местни специалисти-епидемиолози.
В същото време, въпреки очевидните успехи в развитието на търговията с Африка и увеличаването на руските инвестиции там, Русия продължава значително да отстъпва пред водещите западни държави и Китай по отношение на икономическото си проникване на континента. Според руските експерти, за да намали изоставането си, вероятно ще са необходими поне десет години упорита работа за практическото развитие на търговско-икономическите връзки с африканските държави. От ключово значение в случая е създаването на нови междуправителствени комисии и бизнес-съвети с онези страни от континента, сътрудничеството с които все още не е достигнало подобно равнище.
Военно-техническото сътрудничество
През последните години Русия подписа с редица африкански държави нови споразумения за военно-техническо сътрудничество, взаимодействие в сферата на сигурността и борба с тероризма. През юли 2019, по време на икономическата конференция "Русия-Африка", руският външен министър Сергей Лавров подчерта, че: "Както в рамките на двустранните отношения, така и в качеството си на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, Руската Федерация продължава да подкрепя африканските си приятели в борбата им с тероризма, престъпността и другите трансгранични заплахи. В същото време имаме сериозен принос в усилията за разрешаването на кризите и конфликтите на континента въз основа на формулирания от Африканския съюз принцип, че африканските проблеми се нуждаят от африканско решение".
Впрочем, Москва оказва и сериозно хуманитарно съдействие на онези държави от континента, които са засегнати от кризи или военни конфликти, или пък са пострадали от природни катаклизми и ендемични заболявания. За сметка на държавия бюджет, в руските учебни заведения се подготвят кадри от Африка по линия на Министерството на отбраната, правоохранителните органи, службите за сигурност, както и в сферата на миротворческите операции.
Русия традиционно заема важно място на африканския оръжеен пазар. През последните години обемите на доставките на руско оръжие в Африка непрекъснато нарастват, въпреки ожесточената конкуренция на другите външни играчи и западните санкции. До голяма степен, това се дължи и на успешната операция на руските Военно-космически сили в Сирия, осъществените многобройни учения, както и на международните форуми в сферата на отбраната, по време на които руснаците традиционно представят обширни експозиции, включващи и съвсем нови видове военна техника. През юни 2019 например беше проведен годишният Международен военно-технически форум "Армия 2019", сред чиито основни задачи е развитието на военно-техническото сътрудничество на Русия с други държави. С всяка изминала година на форума се появяват все повече представители на африканския континент. Тук нерядко се подписват и новите договори за доставка на руско въоръжение, за военно-техническо сътрудничество или за взаимодействие в сферата на сигурността. Така, на форума "Армия 2018" бяха подписани споразумения за военно сътрудничество с Бурунди, Буркина Фасо и Ботсуана.
В края на 2018 директорът на руската Федерална служба за военно-техническо развитие Дмитрий Шугаев съобщи, че страната му осъществява такова сътрудничество с над 40 държави от Африка, южно от Сахара. Африканското направление е сред приоритетите на Русия в тази сфера, тъй като на Черния континент има голямо количество оръжие и военна техника съветско производство, доставени там през 60-те - 80-те години на ХХ век. Впрочем, в африканските армии и досега има много подготвени в СССР или Русия специалисти. Поради това, редица страни от континента са заинтересовани от ремонта и модернизацията на наличната си руска (или съветска) военна техника. Разбира се, Москва им оказва всяческа подкрепа в това отношение, както и в обучението за нейната експлоатация. Африканските държави обаче се интересуват и от новите модели руска военна техника и въоръжение. Така, по данни на концерна "Росооборонекспорт", Русия е на първо място по обем на оръжейните доставки в държавите от Африка, южно от Сахара (30%, през 2011-2015). В началото на 2019 пък стана ясно, че предприятията на руския военно-индустриален комплекс са планирали през тази година редица важни проекти на континента, поради което 2019 беше обявена за "година на Африка".
През януари 2019 например, "Рособоронекспорт" участва в международното изложение за сигурност и отбрана в Кот д'Ивоар "Shield Africa 2019", където представи широк спектър от въоържения и военна техника за осъществяване на антитерористични и полицейски специални операции.
Русия доставя на африканските държави най-вече ракетно-артилерийско въоръжение, стрелково оръжие и автомобилна техника. В Африка на юг от Сахара най-много се търсят руските хеликоптери "Ми", самолетите "Су" и "МиГ", системите за противовъздушна отбрана "Панцир-С1", "Корнет-Э" и "Тор-М2Э", а също танкове, бронетранспортьори и стрелково въоръжение. Освен това, руснаците предлагат на африканските си партньори широк спектър от средства за наблюдение и контрол, включително дронове и радиолокационни станции, които се използват най-вече за защита на границите и стратегическите обекти.
Ролята на руската "мека сила"
За африканските държави е важно сътрудничеството с онези външнополитически партньори, които са склонни да споделят с тях новите технологии, да ги внасят и внедряват на континента, подпомагайки по този начин тяхното промишлено развитие. Русия несъмнено разполага с ноу-хау, което е готова да сподели с африканските си партньори, ако те са заинтересовани от това (например технологии, свързани с ядрената енергетика, медицината и т.н.). Най-важното събитие по това направление беше презентацията, която направиха руските учени през юли 2019, по време на международна конференция в Република Конго, на изготвена от тях ваксина срещу хеморагичната треска Ебола, "значително отличаваща се от сега използваните западни аналози, тъй като е напълно безопасна, не предизвиква странични реакции и може лесно да се съхранява, транспортира и използва, а също - което не е без значение - гарантира ефективен имунитет срещу това смъртоносно заболяване".
Русия може да предложи на африканските си партньори експертни услуги при изграждането на АЕЦ и други инфраструктурни обекти (ВЕЦ-ове, заводи на леката индустрия, преработка на селскостопански суровини), технологии в сферата на петролната преработка и строителството на тръбопроводи и развитието на космическия сектор (например изстрелването на "африкански спътници").
При управлението на президента Омар ал-Башир например, руснаците преговаряха със Судан за изграждане на завод за опресняване на морска вода с помощта на специализирана ядрена установка (което е ексклузивно руско ноу-хау). Интерес към подобни проекти проявяват и други африкански държави.
През септември 2018 пък, руската агенция "Россотрудничество" (която е сред основните проводници на руската "мека сила" в чужбина) обяви, че планира откриването на нови научни и културни центрове в различни африкански страни. В момента такива центрове функционират в Египет, Замбия, Конго (Бразавил), Мароко, Танзания, Тунис и Етиопия, а в ЮАР с това се занимава специален отдел на руското посолство. Твърди се, че през 2019 30 хиляди африканци са изявили желания да учат в руски учебни заведения, при положение, че квотата за безплатно обучение е за само 1800 човека.
Впрочем, Москва се стреми да постигне активно и плодотворно взаимодействие с африканските държави и в рамките на различни многостранни формати. На първо място сред тях са Африканският съюз и регионалните интеграционни обединения на континента.
През юни 2018, по време на посещението си в Руанда, руският външен министър Сергей Лавров заяви, че Русия и Африканският съюз подготвят политически рамков документ, който ще заложи концептуалните основи на сътрудничеството между тях през следващите години. Москва очевидно си е поставила задачата да задълбочи търговско-икономическото сътрудничество между доминирания от нея Евразийски икономически съюз (ЕИС) и членовете на Африканския съюз. В тази връзка президентът Путин покани Евразийската икономическа комисия да се включи в срещата на върха "Русия-Африка", провела се през октомври 2019 в Сочи, и подкрепи идеята да бъде подписан меморандум за сътрудничество между Комисията и Африканския съюз.
За Москва е важно и укрепването на сътрудничеството с африканските държави в рамките на ООН, защото - както вече посочих - те формират сериозен блок в Световната организация, който би могъл да осигури подкрепа за руските позиции по различни въпроси на международната политика. Укрепването на политическото взаимодействие със страните от Черния континент върви и по линия на групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР). Въпреки че в групата има само един африкански участник, на нейните срещи на върха напоследък участват (като гости и наблюдатели) и представители на много страни от континента. Впрочем, обсъжда се и възможността в БРИКС да се включат и други африкански държави.
Важно значение за укрепването на многостранното руско-африканско сътрудничество имаше и провелата се през октомври 2019 в Сочи първа среща на върха "Русия-Африка", на която освен лидерите на африканските държави присъстваха и ръководители на най-големите субрегионални обединения и организации. Както е известно, на форума беше подписана и политическа декларация за руско-африканското сътрудничество.
Взаимоотношенията с другите външни играчи
И руските, и западните експерти са единодушни, че напоследък ставаме свидетели на своеобразна "нова битка за Африка". Основните играчи в нея са САЩ, Китай, ЕС (като цяло, както и отделни страни участнички и най-вече Франция) и Русия, но сред участниците са и Бразилия, Индия, Турция, Иран, Южна Корея и арабските монархии от Персийския залив. Разбира се, Москва твърди, че не е склонна за участва в каквито и да било "битки" на Черния континент и е склонна да си взаимодейства с другите външни играчи. Реалността обаче е такава, че в момента в Африка действително е налице изостряща се конкуренция между външните играчи по редица направления.
Така активизирането на взаимодействието на Руската Федерация с африканските държави поражда сериозна загриженост у западните партньори на континента, макар че по обема на своето търговско-икономическо взаимодействие с Африка Русия отстъпва на почти всички изброени по-горе държави. Освен това, тя не разполага с толкова мащабни финансови и икономически възможности за реализацията на своята политика на континента, каквито притежава Китай например.
В това отношение следва да се имат предвид няколко важни момента. На практика, всички африкански държави се стремят да водят мултивекторна външна политика, осъществявайки гъвкаво взаимодействие с онези външни играчи, които им предлагат най-привлекателни условия за сътрудничество. Подобно на другите международни играчи, Русия също има правото да развива отношенията си със своите африкански партньори, проблемът е, че далеч не всички външни играчи смятат така. От друга страна обаче, африканските държави са в правото си да предлагат и развиват сътрудничеството с Русия, без да се съобразяват с позицията на другите си външнополитически партньори. На теория, Москва би могла да сътрудничи с останалите външни играчи в Африка за реализацията на едни или други проекти, но само при наличие на практическа заинтересованост и добра воля от тяхна страна. В тази посока напоследък се забелязват някои положителни сигнали, но засега остава неясно, как това би могло да се реализира на практика.
Заключение
През последните години Русия несъмнено постигна определени успехи в Африка, но ако иска да реализира всичките си амбиции по отношение на континента, ще и се наложи да инвестира сериозни средства. В същото време тя не разполага с огромните финансови ресурси, каквито притежават други световни сили, и не може просто да плати за да гарантира присъствието си в Африка, или пък да финансира там мащабни инфраструктурни проекти. И тъй като и се налага да действа в региони, където и други държави активно защитават собственото си влияние и дори се стремят да го разширят, по пътя на руската експанзия закономерно възникват сериозни препятствия.
Китай например, разполага с огромни финансови средства и може да предложи на африканските си партньори сериозни икономически стимули, макар че вътрешните икономически трудности и търговската война със САЩ ограничиха донякъде средствата, отпускани за китайските инфраструктурни проекти в Африка. От друга страна, западните държави и най-вече САЩ и Франция, могат да предложат на африканските държави устойчиви връзки със собствените си икономически пазари, както и свръхмодерни технологии в сферата на отбраната и сигурността. Отношенията със Запада обаче се обвързват с определени условия, а мнозина африкански лидери се отнасят крайно подозрително към изискванията за политическа либерализация, тъй като това застрашава собствената им власт. Впрочем, те се опасявят и от китайските методи в икономическата сфера, защото Пекин е в състояние много бързо да вкара техните слаби икономики в дългов капан. Ето защо, макар че Русия разполага с по-ограничени ресурси, опасенията свързани с условията, налагани от Запада и Китай, разкриват пред нея отлични възможности да се включи в надпреварата за влияние в Африка.
В заключение следва да отбележа, че потребностите на Африка в сферата на хуманитарното развитие, изграждането на нова инфруструктура, развитието на индустрията и създаването на нови работни места са толкова големи, че неизбежно ще изискват обединяването на усилията на нейните външни партньори. Тоест, за всички тях има място на континента и няма нужда да влизат в схватка за него, а по-скоро да се опитат да преодолеят недостига на стратегическа визия и готовност за преговори. Очевидно е, че Русия ще продължи да следва досегашния си курс, стремейки се да укрепва традиционно приятелските си отношения с държавите от Черния континент. На провелата се през октомври 2019 среща на върха "Русия-Африка" приоритетите на африканнската (гео)политика на Москва придобиха по-ясни очертания, включително и за нейните западни партньори и конкуренти, което пък би могло да постави основата за нови преговори и дебати относно възможността за сътрудничество между външните играчи на континента.
* Българско геополитическо дружество
